Андрей Левицки Оръжията на Зоната

Глава 8

Разбуди ме шепот в коридора - седнах на кревата увесих крака и потрих очи. Зад прозореца започваше да се разсъмва, но са сега на площада цереше тишина. Шепотът стихна за кратко, се това се възобнови. Спях с панталоните и сега , след като си нахлузих ризата, на босо се прокраднах към вратата, внимателно, за да не скръцне и щракне, преместих резето , приотворих и погледнах.

Те бяха наблизо, до вратата на стаята определена за Шепата. Партньорът - бос, с панталони и без риза - с дългите си ръце беше прегърнал Маряна, облечена в къс, издран халат, а те се притискаше към него с вдигната глава, защото той беше доста по-висок. Момичето гледаше Никита отдолу нагоре и шепнеше нещо, едва забележими мърдайки пухкавите си устни. От начало той я слушаше, след това я целуна, прекъсвайки я на половин дум, и я притисна към себе си по-силно. Тя се отпусна, увисна в обятията му, вдигна крак, така че халатът се отметна от бедрото й, сви го в коляното и здраво стисна с него партньора.

Погледнах по протежение на коридора. В другия край беше вратата към спалнята на Злия. където той си почиваше в момента. А струва ми се, че тези двамата в порива на страстта бяха решили направо в коридора да... Във всеки случай, на мен ми изглеждаше, че работата отива на там. Шепата вече беше свалил халата от рамото на Маряна и изглежда, че имаше твърди намерения да го свали и от останалото тяло.

Вратата из-зад чийто край поглеждах, се разклати от течението, което духаше от към стълбището. Най-вероятно момичето не нощуваше тук, а в някаква друга къща - и би трябвало да е прибягала при Никита посред нощ, само по халат и пантофи, през ураганния вятър, бурята, виелицата и... Не беше затворила, глупачката, вратата, която предната вечер бяха поставили обратно на пантите и бяха заковали дупките с фазер.

Тя започна да диша по-силно, с леко хриптене - почти замърка както котка. През това време Шепата махна халата и от второто й рамо, малко се отдалечи облягайки се на стената и поддържайки Маряна под задника, дръпна коланчето, за да, така да се каже, освободи тялото на възлюбената от оскъдните дрехи, които възпрепятстваха сериозните му намерения. Едва ли те можеха да бъдат осъществени безшумно, а и нали старият сталкер всеки момент можеше да чуе, че в коридора става нещо необичайно - сталкерите спят леко, без това в Зоната не може. Ще чуе и ще погледне. Я характерът на Злия беше твърд, това успях да го разбера. Ще хване берданата, която лежи заредена на шкафчето до леглото, и да, ще гръмне партньора в главата. А после и Мараня ще затрие, макар че за нея нито веднъж не ми е било жал.

Вратата пак се разклати и леко ме удари по рамото. През това време халатът беше паднал на пода и Маряна увисна на Шепата - сякаш беше ленивец, обхванал ствол на дърво с всичките четири крайника - извивайки в проблясващия си в полумрака гръб. Тя се оттласна назад, изви глава и обърна лице към тавана, а партньорът се възползва от това и по някакъв начин промуши ръка между нея и себе си и хвана колана на панталоните си.

Отговорен момент. Аз безшумно отстъпих назад, хванах дръжката и с все сила дръпнах вратата. Раздаде се силен трясък, все едно я беше треснало течението.

Бързо се върнах заднишком, изхлузих ризата, легнах. В това време отвън се чу ахане, шумолене и звуци от тихи крачки. Щракна ключалката на далечната врата. Скърцащия глас на Злия:

- Ти какво стърчиш там? какво хлопна така?

Стори ми се, че има някой в коридора - това беше Шепата. - Излезнах, ами ако... шпионин на военните се е промъкнал при нас.

- От какъв зор, обясни ми, малкия, шпионин ще се промъква тук?! Какъв шпионин, за какво, защо? Ти идиот ли си? А какво изтропа?

- Ами врата от течението...

- Течението... от какво става течение?

- Сигурно входната врата е отворена. През нощта някой е влизал излизал и е забравил да я затвори.

- Ами затвори я де! И лягай да спиш. Утре... днес за всички ще бъде тежък ден.

Мърморейки с пресипнал глас сталкерът се прибра обратно, а партньорът, съдейки по скърцането на стъпалата, се спусна долу. Изглежда Маряна вече не беше там, беше успала да избяга изплашена от гнева на Злия: аз чух как приглушено изтропа входната врата, прищрака ключалката й, и стъпалата отново заскърцаха. През това време бях успял да се завия с одеялото, да легна настрани и да затворя очи. Вратата на стаята се отвори.

- И за кво ти беше тази простотия?! - Прошепна Никита, докато влизаше и я затваряше след себе си.

Аз приотворих очи, погледна госта и казах:

- Ах тези жени. И да живееш с тях е невъзможни, и да ги застреляш ти е жал.

- Какво? Ти си мислиш, че не чух от коя страна изтропа вратата? Ех мамка му, не са ме прекъсвали така, откакто с Динка от „Штей”...

Обърнах се по гръб сложих ръце под главата си и казах:

- Злия щеше да ви чуе, ако ти направо в коридора я беше... И какво щеше да направи, според теб?

Лицето му беше червено сигурно наистина е голям стрес, ако в най-върховния момент с все сила ти треснат врата до ухото и любимата ти избяга, едва успяла да вземе от пода халата си, като рибка, която вече почти си извадил от водата на брега, а тя изведнъж се откъсне от кукичката ти.

- Какво? Какво щеше да направи? - напрегнато зашепна Шепата.

- Щеше да ви застреля и двамата. Първо теб, а после и нея. За нея не ми е жал, но с теб, приятелю мой, успях да свикна, скъп си ми както и всичките ми усилия по твоето възпитание.

Това го застави да млъкне за известно време, любовната страст постепенно изветряваше от мозъка му, и Шепата очевидно започна да схваща, че аз съм прав и че минута по-рано той е бил не само пред прага на оргазма, но и пред прага на скоропостижната си гибел от куршума на стария сталкер.

- А тя е хлътнала по мен! - обяви накрая партньорът, след като не намери други възражения.

- Уверен ли си? А според мен... Добре, няма да спорим за това, партньоре. Но аз те спасих от неизбежна гибел, така да знаеш.

- От гибел, ли? в какъв смисъл? Химик, ако започнем да си припомняме всичките случаи, в които съм ти спасявал живота...

- Ами добре де, хайде да не си ги припомняме. Иди да си доспиш, почти съмна, Злия е прав, днес ни предстои тежък ден.

- Да, ще стреляме - съгласи се той и изведнъж се усмихна.

- Е, щом ще стреляме, би било добре да си починем.

Той тръгна заднишком с груб към вратата, като не преставаше да се усмихва.

- На какво се хилиш? - попитах аз и притворих очи.

- На това, че ти ми завиждаш, Химик, ето в какво е цялата работа. Завиждаш на моята... младост, красота и...

- ... И на сексуалното ти здраве - завърших аз и се обърнах настрани.

- Аха, и на него също. Завиждаш, ревнуваш заради момичето. И все едно, няма да ти се удаде да ни... разделиш. Ти какво, беше решил, че Маряна току що е дошла тук? Тя дойде отдавна, и ние в стаята ми два пъти успяхме... Ха! - тихо добави той и затвори вратата.

* * *

Долу се движеха хора, засипваха рововете и ямите, оставени от военните. Към дванадесет се появи Маряна, донесе пукната термос с чай, бутилка водка, чашки, сандвичи със сланина, които партньорът обожаваше с цялото си хохолско сърце, а аз не ги понасях, плодове и филийки хляб. Хапнахме, те с Никита пиха водка, а аз чай, а след това партньорът започна да подмигва на Маряна и да прави физиономии, показвайки с очи към ръба на покрива, разположен само метър по-нагоре. Аз се правех че не виждам, макар че само сляп тюлен не можеше да види камилските намеци на този Дон Жуан. Провесих крака от покрива, облегнах се назад, положих ръце под глава и започнах да разглеждам пейзажа. С гърба си усетих как ската потреперва, извих очи встрани и видях крачетата на Маряна, на четири крака се изкачваше покрай останките от кулата, в която неотдавна Злия се криеше от военните, а след това и копитата на Шепата петдесет и втори номер. Те стигнаха до ръба, прехвърлиха се от другата страна и веднага утихнаха.

Духаше топъл вятър и развяваше косата ми. Аз полежах полежах, а след това казах:

- О, Злия, привет!

Тишината от другата страна на покрива стана, ако може да се каже така, още по тиха. Аз се изпънах, отметнах глава назад и опрях теме в ската. Над ръба се показа обърнатото лиже на Шепата. Той стрелна очи наляво-надясно.

- Химик! - донесе се изпълненият му със злоба и едновременно молещ и почти жален глас. - Не, твойта мамка!

Из-зад ръба се появи тънка гола ръка, хвана го за бялата коса и го притегли обратно.

Аз седнах и взех бинокъла. Според думите на Злия, ловците трябваше да се появят от север, където горичките бяха повече. И не бяха пеша, а на коне. Насочвайки бинокъла от страна на страна, разгледах през мъглата далечния водопад. Стори ми се, че виждам каменната козирка над него и желязната будка, но последната по-скоро наистина ми се стори, защото разстоянието беше твърде голямо.

Изскърца горното стъпало на стълбата, идваща откъм чардака, и в тесния люк на ъгъла на покрива се показа Иля Лвович.

- Може ли при вас, младежи... той гледа ската. - Младежо?

- Качвайте се.

Придържайки се за ниската ограда и стараейки се да не гледа надолу, старецът премина до мен и седна наблизо.

- Къде е другарят ви?

- Разхожда се някъде - неопределено казах аз и попитах, за да сменя темата: - Нали тук нямате бензин?

- Нямаме - потвърди Иля Лвович. - По-рано имахме, Злия караше един мотокар, но отдавна свърши, само в трактора беше останало малко.

- А военните? От къде го взимат?

- До завода има пет големи бензиновоза, изоставена автоколона.

- Че кой я е изоставил тук?

Старецът вдигна тесните си рамене.

- Това никой не знае. Машините се появиха след поредното изхвърляне. Зад завода има глинена кариера, и до него се появи парче, т.е. фрагмент от път. Обикновен асфалтов път. И на него - машините. Съвсем стари са, още със съветски номера. Съдейки по тях - от Севастопол са. Откъде са се взели такива в Зоната, защо са пътували през нея, какво е станало с шофьорите... не знаем. Макар че в едната, водещата, и до сега има водач, по-точно скелетът му е там, а на койката зад него лежи скелетът на партньорът му. Самият аз не съм ги виждал, Уилям го разказваше. Та такива неща, младежо. Ще ми налеете ли чай?

- Разбора се, моля - взех термоса, отвинтих пластмасовата капачка-чашка и я поднесох на стареца. Извадих тапата, налях му и отново затворих. Иля Лвович кимна и поднесе зелената пластмаса към устните си. Ръцете му трепереха леко. Поставих термоса до недоядените сандвичи, отново се облегнах на ската и подложих длан под главата си.

Той попита:

- Вие никога ли не сте се замисляли на това, защо властите до сега не са предприели масирана атака срещу Зоната, защо не я прочистят надлъж и на шир?

- Замислял съм се - казах аз. - Сигурно нямат достатъчно сили.

- Ако беше само Украйна, а то ООН, НАТО и дори руски войски? Би трябвало да стигнат.

- Тогава защо? - Иля Лвович помълча.

- Още преди пространството около нас да се свие и да се образува Долината, чувах, че са правени опити да се организира такова нещо, но винаги са се проваляли. Организацията не се получавала, преговорите са се проваляли, хората на високи постове внезапно и немотивирано променяли решенията си или се случвало нещо друго... Сякаш нещо от тук, от центъра на Зоната, оказа непонятно, но целенасочено влияние върху някои събития в обкръжаващия свят. А какво е довело до появяването на Зоната - за това мислили сте?

Аз отговорих, гледайки в небето:

- Какво има да се мисли? АЕЦ-а го предизвика.

- АЕЦ-а... Не, аз имах предвид в по-общ смисъл.

- А, в по-общ - аз се обърнах към него. Е, Е, чувал съм за една теория за технохуманитарния баланс. Знаете ли за нея?

Иля Лвович отново отпи, и на свой ред, погледна към мен.

- Само ми е минавало покрай ушите, млади човече.

- В нея няма нищо сложно. Съществуват, така да се каже, технотехнологии, а има и хуманитарни. Хората създават всякакви новости - от колелото до клонирането, от Интернет до новите видове оръжия. Тези технотехнологии влияят върху нашия живот, т.е. върху живота на цялото човечество. Тях трябва да умеем да ги управляваме. И хуманитарните технологии ни помагат да ги адаптираме към живота си и да ги усвоим психологически. Това са разните социални институции, невролигвистичното програмиране, новите методи на обучение, самата организация на науката, мениджмънта, културата... И ето, двата вида технологии трябва вървят в крак, да се развиват паралелно, защото иначе се получава дявол знае какво. Ако хуманитарните технологии изпреварват - получава се някакво застинало кастово общество, изродено. А ако техниката взема връх над културата... Най-общо, тогава се случва това, което стана в последната трета на двадесети век. Прогрес - колкото щеш, но не можем да се справим с него. Ето тогава настава криза, а и голяма катастрофа.

- И къде тук е Зоната? - полита той.

- Та точно тя е тази криза. Зоната - следствие от технологична авария. Управляващите хуманитарни технологии не бяха добре разработели, и тяхна помощ хората не успяха да се справят с управлението и контрола. И ето, появи се Зоната. И тя се разширява, след всяко Изхвърляне става все по-голяма, знаехте ли това? В действително технопрогресът не може да бъде спрян, всички приказки за контрол или забрана на каквито и да било изследвания са за пред обществеността, т.е. той се развива с такава скорост, а която може да се развива. И ето, че...

Аз замълчах, размишлявайки какво точно искам да кажа, и старецът не подкани:

- Да-да, младежо, продължавайте.

- Вижте, от друга страна хуманитарния прогрес също не може да бъде ускорен изкуствено, и той се развива само така, както е възможно да се развива, както нашите умове и взаимоотношенията в обществото му позволяват да се развива. Е, получава се единственият извод - Зоната трябва да се разширява, да обхване цялата планета или поне целия континент. Трябва да настъпи временен хаос, нещо подобно на ограничен апокалипсис, който ще забави, поточно ще отложи технопрогреса. И когато балансът се възстанови, отново ще започнем се развиваме постепенно.

- Значи нещо, като живот след глобална ядрена война, но без ядрена война, а заради разширението на Зоната? - уточни той.

- Ами да, нещо такова.

- И този процес на появяване и развитие на Зоната е следствие от нарушаването на баланса вътре в човешката цивилизация, като... естествен отговор на природата на това нарушаване, който тя е дала в ръцете на същите тези хора, и нищо не може да бъде направено? Поради това и не се получава да се вкарат войски в цялата Зона, и да се решат проблемите окончателно - самото мироздание не го позволява, естествения ход на нещата на нашата планета?

- Нещо такова. Само че звучи така, сякаш мирозданието или природата са разумни, сякаш има някакъв Бог. Но в действителност може ли да се каже, че водопадът е отговорът на водата на силата на гравитацията на Земята? Така е и в случая - това не е съзнателен „отговор на природата”, а обективен естествен процес, един от... е... природните закони.

Той мълчеше, допивайки чая си. Отзад се чу тихо пляскане, все едно ластичка плясна по кожата, и аз незабележимо погледнах нагоре. Чу се едва доловимо „ой” и един сутиен излетя над ръба и падна върху него. Старецът престана да пие, вдигна глава и се ослуша. Аз бързо попитах:

- Нещо изражението ви е скептично, Иля Лвович. Не ви ли допада теорията ми?

- Налейте ми още чай, моля.

Сутиенът потрепваше като бял флаг при капитулация. Докато наливах чай и из-под око поглеждах към козирката, старецът каза:

- Някак си не ми изглежда достоверна. Как се връзва към всичко това, например, Монолитът?

Вдигнах рамене.

- Та той съществува ли?

Над козирката се показа разрошена светла прическа. Почервенелият Никита погледна надолу и срещна погледа ми. Възползвах се от това, че старецът гледаше към площада и повъртях пръст в слепоочието. Партньорът ми вдигна ръце, все едно, че казваше: аз не съм виновен, той взе, че сам излетя, хвана сутиена и изчезна.

- Заради него много сталкери са се устремили към центъра на Зоната - каза Иля Лвович.

Аз взех бинокъла и започнах разсеяно да разглеждам през него, като го движех бавно от страна на стана.

И видях три фигури на коне, появили се в края на полето, там, където преди беше тракторът, който изчезна заедно с вертолета.

- Да тръгваме - казах аз. - Ловците пристигнаха.

Глава 9

Днес Злия ходеше без патерицата. Ловците слязоха от конете, предадоха поводите на Иля Лвович, Маряна и Блейк, и се приближиха към входа на трактира, където стояхме ние. Зад седлата имаше прокъсани чували - сигурно в тях беше отстреляния дивеч.

Злия каза:

- Запознайте се, момчета. Това са Химика и Шепата, сталкери, които неотдавна аномалия запрати тук. А това са Смилата, Патриота и Белега.

Никита опули очи към тях. Най незабележителен от тримата беше Белега: мъж с белег на бузата, на неопределена възраст, с лек шинел, под който се виждаха пуловер и панталони. Небръснатото му лице беше съсредоточено и леко отвеяно. На Патриота, младия, с тъмна дълга коса, бузите му бяха толкова хлътнали, че изглеждаше, че още малко и кожата ще се спука и отдолу ще се покажат зъбите. Изглежда, за да скрие този недостатък, той си беше пуснал извити надолу мустаци, но те бяха толкова редки, че не можеха да прикрият бузите.

А Смолата беше черен, като … смола. Негър, би трябвало да е! Аз за пръв път виждах в Зоната натурален афроамерикански негроид. Среден на ръст и телосложение, с кожени яке и панталони, и със сини гумени ботуши. Белега и Патриота бяха с берданки и ножове на коланите, а отляво на хълбока на Смолата имаше голям дървен кобур с капак. Той и Патриота бяха облечени с кожи, заради което приличаха на праисторически ловци. Макар че не, смуглия Патриот по-скоро приличаше на индианец, Последния мохикан. А Смолата на бушмен от дебрите на Амазонка. С фуражка.

- Здравей те, момци - произнесе на украински не твърде доброжелателно Патриота. Белега изобщо не отреагира на присъствието ни, а Смолата кимна.

Аз се справих с удивлението си почти веднага, но Шепата още няколко секунди се пулеше в тях, след това се усмихна и каза:

- Привет, юнаци. - Той доброжелателно намигна на смолата и добави: - Как е там при вас, в Етиопия?

Секунда време черният гледаше Никита със стъклен поглед, сякаш не осъзнаваше чутото, след което лицето ми се изкриви.

- Къде?! Какво каза?! - на чист руски изръмжа той с опулени очи.

- Къде, в Етиопия - повтори Шепата, като продължаваше широко да се усмихва. - Ти нали си от там … етиопец, а?

- Мръсно куче!!! Та аз тебе ще те... застрелям... ти бе... твойта мамка!!! - и чернокожият сталкер дръпна дървения капак, из-под който се показа дръжката на наган.

Лицето на партньора ми стана объркано. Белега спокойно наблюдаваше случващото се, а Злия и Патриота притиснаха Смолата от две страни, хванаха го за раменете и ръцете и не му позволяваха да извади оръжието. Аз прекрачих напред застанах между него и Шепата и казах:

- Добре де, не буйствай.

- Смола, успокой се - добави Злия.

- Успокой се, братле - това беше Патриота.

- Ама тоя какво иска?! - ръмжеше Смолата, опитваше се да отблъсне сталкерите и да извади пистолета от кобура. - За какво ми се подиграва?! От Харков съм аз, руснак... украинец... руснак! Какви ги дрънка тоя? Каква Етиопия, аз дори и не знам, къде е това!!!

- Ти си нашенски юнак, братленце, волен украинец, от пръв поглед е видно - уговаряше го на украински Патриота. - Виж тия москали, какво да очакваш от тях, от москалите дяволски?

- Ама какъв москал¹⁰ съм аз? - учуди се Шепата. - От тук съм, местен. А ето този, - партньорът посочи с пръст към мен, - той е москал.

Аз кимнах.

- Аха, аз съм потомствен москал. Успокои ли се?

- Етиопец ще ми вика... - продължаваше да боботи Смолата, като най-после махна ръката си от кобура. - Та аз... съм от Харков! Етиопец! Цял живот съм тук... Пет години тъпча из Зоната, а този...

- Е, извинявай, братле - каза Никита, все още ошашавен от връхлетялото го. - Щом си местен, значи си местен, просто не забелязах веднага.

Когато инцидентът беше повече или по-малко изчерпан, Злия каза на всички да влизат в трактира. Конете ги оставиха пред вратата, Настася Петровна, Иля Лвович и Маряна се заеха да ги разтоварват.

- Какво е станало тук? - удиви се Патриота, подръпвайки мустаците си.

Залата беше разчистена криво-ляво, но не бяха поставили нови мебели, изглежда нямаше от къде да ги вземат, само до прозорците се бяха появили два, разположени под формата на буквата Г, ниски рафта. Ние седнахме върху тях, след което Злия накратко разказа, какво се е случило, започвайки с нашето появяване.

- Значи, ако не се снабдим с оръжие - край с нас - завърши разказа си той. - И трябва да го донесем тук веднага. За да може през нощта да се окопаем и на сутринта да сме готови за нападението. Бойците не са чак толкова много, а и тези двамата наскоро застреляха доста от тях. Така че можем да се справим с тях, но е задължително да имаме оръжие.

- От яки воны незграбы (укр.), - промърмори Патриота, поглеждайки към мен и Никита. - Взялы тай вийськовым вэртолит виддалы!

Наведох се към партньора и тихо попитах:

- Какво каза той?

Шепата тихо отговори:

- Казва, че сме... идиоти, защото сме се прееб... провалили с вертолета, дали сме го на военните.

Настъпи тишина, всички осмисляха разказаното от Злия.

- Така, не може ли да отидем там не само за оръжие, а всички да се пренесем в склада? - изведнъж предложи Смолата, свали фуражката си и се захвана да чеше до голо обръснатия си череп. - Там мястото е такова, че може лесно да се отбранява. По-лесно, отколкото тук - сто процента ви гарантирам!

Предложението беше неочаквано - присъстващите мълчаха, незнаейки какво да кажат, и нашият афроамерикански приятел победоносно огледа сталкерите, всички, освен Шепата, към когото само хвърли подозрителен поглед: видя ли, ти разправяше, че съм от Етиопия, а виж сега колко съм досетлив!

- Какво ще ядем там? - тихо попита Белега. Всички се спогледахме и закимахме.

- Как така - какво, как какво? - отговори Смолата, похмаха с фуражката, съобразявайки какво да отговори, и изглежда се досети: - Ами ще си занесем!

- На ръце ли ще го носим? - уточни Белега.

- Не, защо - с конете!

Белега се обърна към Злия и попита:

- Колко души останаха тук?

- Десет мъже в селото, основно старци - каза сталкерът. Не толкова древни, като Лвович, но са на възраст. Половината от тях са треперещи пияници. Четири жени, от тях млада е само Маряна.

Белега сведе поглед, нещо пресмяташе, след това заговори твърдо, уверено, но отново тихо:

- Да преведем толкова хора там - ще бъде шумно по пътя. Т ще трябва да вземем много храна със себе си. А сега бойците са нащрек. Освен това ако и вертолета е при тях...

- Без гориво - вметнах аз.

Седящият до мен Шепа се изкашля и засумтя:

- Какво? - попитах аз.

- Ами, там има още доста гориво, във вертолета.

- Ти нали каза, че е свършило?

Всички, в това число и присъединилата се Маряна, погледнаха към партньора. Тор разпери ръце.

- В основния резервоар свърши, той е някъде около петстотин литра. Но на този модел е монтирана система от три допълнителни резервоара, това го видях. след като кацнах до трактора и слязох. Но да превключиш на резерва, трябва са се поровиш в системата, да прехвърлиш щранговете, вентилите... Тогава нямах време да се занимавам, това е почти час работа, особено, ако не знаеш, кое как е. А наоколо стрелят, така че реших - после ще се върна с теб, ще го огледаме и ще го направим. И така - завърши той.

- Пфу! А разправяш, че не си москал! - каза на украински Патриота.

Шепата се напрегна и стана сериозен.

- Патриот, ти от къде си? О Лвовска околия?

Събеседникът му се почеса.

- Тц, от Иваново-Франкищеново сме.

- Отдавна ли си в Зоната?

- Вече седем години.

- А знаеш ли, Патриот, че докато ти си бил тук, москалите излетяха в космоса?

- Кво - всички ли?

- А не, само трима.

- А-а... - разочаровано провлачи провинциалистът, но след това разбра, че му се подиграват и избухна: - Ты чого цэ, а? Та ты расыст, националюга хрэнов?! Смолыка наглого обизвав, шо вин з Эфиопии якоись, а тэпэр и до мэнэ прыстав? Вы ридну нэньку Украину заполонылы, импэриалисты кляти, навить Зону нашу - и ту захопылы, интервенты! А цэ наша Зона, нэзалежна, гэть звидсы! Та я тэбэ зараз уб'ю! (укр.) - той изведнъж съвсем се разпали. - Да мени ж и ствол для цього не знадобыться, я тоби голируч голову видкручу и в дулу засуну! А ну, дайтэ мэни москальской кровушки попыты! Та я… (укр.) - той се изправи и запретна ръкави.

Никита кресна:

- Националист ми говори! - също се изправи със свити юмруци, и този момент Белега спокойно каза:

- Млъкнете и двамата!

Лесно му се удаде, думите бяха произнесени с такова изражение на лицето, че спорещите разочаровано се пльоснаха обратно на рафтовете, а Патриота дори леко сви глава между раменете си.

- Какво е това „дупа”? - попитах аз, без да се обръщам конкретно към някой и се вгледах в Белега. Странен човек. Имаше нещо в лицето му... Изглежда млад, но по-голям от Никита, но в същото време ми изглеждаше по-древен и от Иля Лвович. Лицето му лишено от емоции и като отекло и отпуснато. И очите... бляскави, прозрачни, съсредоточено-решителни. Не ми отговориха, но обстановката в трактира се разведри. Като един, Настася Петровна и Маряна донесоха храна на ловците, а Иля Лвович пристъпи към рафтовете, притискайки към гърдите си познатия ни вече трилитров буркан. Всички пиха, аз също изпих на екс една чаша до дъно. старецът седна с нас, Настася Петровна се оттегли, а Маряна застана наблизо встрани до стената, за да чува за какво се говори.

- Трябва да тръгнем след два часа - обяви Смолата, гледайки към Патриота и Белега. - Прав ли съм, момчета?

- Така е - кимна смуглия. - Трябва да поспим поне малко.

- Спете - разреши Злия. - Но два часа, не повече. След това веднага тръгваме. Излиза, че сме шестима... Не, седем, Блейк също идва. Ще вземем каруца и...

- Зли, забравихте за моторемаркето - произнесе Иля Лвович.

- Та нали няма бензин... - започна сталкерът и млъкна, усещайки се, че казва глупост.

Иля Лвович кимна.

- Аз и момичетата, Настася Петровна и Маряна, вчера половин ден източвахме бензин от мотоциклетите и бетеера. Така че сега имаме много, Злия.

* * *

Вратата към кухнята се отвори и се появи Мараня, която сигурно ме беше видяла през прозореца. Огледа се - наоколо нямаше никой, само приглушени гласове и от време на време изплашеното цвилене на Безумния се донасяха из-зад трактира - пристъпи към мен и изведнъж се повдигна на пръсти и ме прегърна през шията.

- Химик... - дрезгаво прошепна момичето, притисна се с цяло тяло и впи устни я моите. Аз стоях с отпуснати ръце без да се опитвам да я прегърна. Няколко секунди Маряна се търка в мен, след това леко се отдръпна и ме погледна в очите.

- Винаги съм си мислил, как така носовете не пречат да се целуваме? - насмешливо произнесох аз. - А сега видях - не пречат.

- Химик... повтори страстно тя.

- А какво става с Шепата?

- Какво общо има Шепата? - учуди се тя. - Химик, аз...

- Реши да си осигуриш подкрепа и от двамата?

Момичето премигна в недоумение. Ами да, разбира се, - нали тя не знаеше, че тогава ги видях в коридора. Казах:

- Наистина момичетата при нас са дефицитни, но не чак до такава степен.

Красивото кукленско лице на Маряна се изчерви и за миг ми се стори, че тя й сега ще ме зашлеви или ще ме ритне с коляно между краката, което беше повече на в нейния стил.

- За какво намекваш?

- За това, че ме занасяш, момиче.

- И защо да те занасям? - сега тя наистина се учуди не на шега.

- Защо ли? Ти си свикнала, при появяването ти, дори и пъновете да получават ерекция.

След това тя най-после пусна шията ми, опря юмруци в гърдите ми и ме отблъсна, по-точно отблъсна себе си и отстъпи няколко крачки.

- По-добре отивай при Злия - казах аз. - Той е стабилен мъж, макар и зъл.

Лицето на Маряна стана червено, като прясно цвекло. Тя измърмори нещо, изплю се в краката ми, обърна се и влезе обратно в трактира.

* * *

Злия каза, че ако ни се удаде да вземем всичкото оръжие и боеприпаси, които той иска, мощността на моторемаркето няма да е достатъчна. За това впрегнахме и Безумния в каруца. Него, естествено, го водеше Никита - единственият, който с ласкаво шепнене и поглаждане по шията повече или по-малко успяваше да успокои коня. Без значение, че беше впрегнат в поводите, той през целия път хвърляше изплашени погледи към моторемаркето, което боботеше, тропаше и бълваше синкав дим, и постоянно се постоянно се опитваше странично да се отдалечи от него, като всеки път едва не падаше в оврага край пътя.

Ловците яздеха, Никита беше сам на каруцата, а ние със Злия и Уилям - на мото ремаркето, като сталкерът го управляваше. Освен старите бердани и нашето с партньора ми оръжие, от унищожената от нас техника успяхме да намерим още два автомата и лека картечница, изпусната от Горския, след като аз изритал рокера. Смилата веднага сложи черната си лапа върху картечницата - негърът така се радваше, святкаше с големите си бели зъби и притискаше оръжието към корема си, че никой не се реши да предяви претенции към него.

- Ако до водопада започне стрелба, военните в завода няма ли да чуят? - попитах аз.

Злия се замисли, преценяйки.

- Не, едва ли. Там водата шуми доста, ще заглуши, а и до завода все пак е далече.

- Това е добре. Защото ние вчера видяхме тама глигани, до брега. Не обикновени, мутанти. Ще пристигнем, и ако те пак са там, ще се наложи по тях веднага да...

Но се оказа, че до езерото няма глигани - Патриота съобщи това, гледайки през бинокъла, когато, след като заобиколихме блатото и растящия зад него елшак и достигнахме до полегатия склон, в чието подножие проблясваше синята вода. Каменния корниз се изкачваше по плавна дъга от земята и са сега скриваше водопада от нас, но шумът се чуваше и до тук.

- Така, сега слушайте - разпореди се Злия, изключвайки двигателя. Когато всички спряха и се обърнаха към него, той се изправи в каросерията. - Обяснявам плана. Ще се изкачим до склада по тази козирка. Отгоре е широко три метра, но до земята е по-тясно, конете ще минат от там, но каруцата и ремаркето няма да минат. Тях ги оставяме долу...

- Безумния също няма да мине - вметна Шепата.

- Не ме прекъсвай, дребен! - все пак Злия чу репликата и със съмнение погледна към коня. - Да, този няма да мине, ще падне в несвяст. В такъв случай и него го оставяме, тук до езерото. От нашата страна на брега растат храсти, недалеч от мястото, където козирката стига до земята, там и ще го скрием. Каруцата и ремаркето ги оставяме до него, вземаме факлите и нагоре...

- Там трябва да остане и пазач - казах аз.

- Ама не ме прекъсвайте, де! За какво говорех? А да! Пазач трябва да оставим, защото, ако се появят глигани или кучета... Та така, кой ще пази долу?

Кой знае защо, изведнъж всички погледнаха към Уилям. Реших, че той ще започне да протестира, но когато Злия заповяда: „Ти ще бъдеш!” - само кимна в отговор, изглежда все още не беше забравил войнската дисциплина.

- Значи, момчето охранява, а ние нагоре. Конете ги водим след себе си. Дребен, - обърна се Злия към партньора ми, - ти си отпред, заедно с Белега. След това...

- А защо аз не съм отпред? - изръси Смолата. - Аз... та в мен е картечницата... И аз, сто процента...

- Млък! - кресна Злия, започна да почервенява, и чернокожият млъкна. Казах: отпред са шепата и Белега. Какво не е ясно?

Смолата сведе глава и притвори очи.

- И така. Значи, ти, Смола си след тях, заедно с Патриота. И вие ще водите и трите коня, за да може ръцете на Белега да са свободни. И защото е по-добре, ти да дадеш картечницата на Шепата, той е и по-як... тук Смолата възмутено вдигна глава. - По мутрата ти виждам, че няма да я дадеш. Добре, тогава и картечницата ще носиш и коня ще водиш. До тук ясно ли е? Добре, значи аз и Химика сме последно, прикриваме ви и наблюдаваме надолу. Уилям, ти няма да седиш в каруцата и да броиш враните, а се изправяш в цел ръст с автомата в ръце, наблюдаваш над храстите, дали няма да се появят глигани. А аз и Химика отгоре също ще наблюдаваме езерото и брега и ако видим нещо, което ти не си забелязал, ще ти свирнем отгоре или ще ти извикаме. Ясно, нали?

Вместо отговор Блейк отдаде чест. Злия доволно кимна и тогава аз казах:

- До тук ясно, а горе какво ще правим?

Сталкерът протегна ръка, Патриота сложи е нея бинокъла, и Злия започна да разглежда горната част на козирката.

- Ех... - каза той, отпускайки бинокъла. Вече не съм същия. като преди, паметта ми започна да изневерява. Ние, Химик, не сме били там вчера, не сме и преди месец, и бяхме само веднъж, за това трудно си спомням, как е там вътре. Склада е в скалата зад будката, това е сигурно. От нея започва тунел в планината, под малък ъгъл надолу, това също е сигурно.

- Имаше ли нещо като пещера? - уточних аз.

- Пещера или не, едни проходи има... Ами да, нещо подобно, само че това е изкуствена пещера, разбираш ли?

- Пробили ли са ги, с взривове?

- Да, сигурно. Вътре няма да се заблудим, там всичко е просто. Значи, нататък се получава така: когато стигнем до будката, оставяме конете отвън. С тях Патриота ще стои в готовност. Разбра ли, Патриот?

- Добре - отговори той.

- Стоиш с насочено навътре оръжие, към вратата на будката и наблюдаваш да не се появи нещо от там. Стреляш по всичко. което мърда... Освен по нас, разбира се.

- Схванах.

- А възможно ли е на козирката да е онзи твоя монстър, отвън? - попитах аз.

- Дявол го знае. Може и да е отвън, може и да е отвътре, за това ви казвам: изкачваме се внимателно, Белега и Шепата са начело, те са най-яките ни момчета.

Аз погледнах невъзмутимото отегчено лице на Белега и странните му очи. и реших, че все пак е по-добре той да бъде със Смолата и Патриота.

- Възражения ли имаш, Химик? - поинтересува се Злия.

- Май не. - казах аз.

- Добре. За какво говорих? Да, Патриота е пред будката, ние сме вътре... И там ще действаме според обстоятелствата, за там не е възможно да се планира нещо предварително. Оръжие, сандъци с патрони - изваждаме ги, опаковаме, - Злия посочи с пръст към каруцата, в която имаше няколко големи чувала, - влачим ги на конете, натоварваме ги от краката до главите, самите ние се натоварваме и ги носим надолу. Прехвърляме ги на каруцата и ремаркето. Ако остане време, няма да бъде съвсем тъмно и ако не се появи никой - повтаряме всичко още веднъж. Колкото повече успеем да изнесем, толкова по-добре за нас. Всичко ли е ясно? Има ли още въпроси.

Аз попитах:

- Какво е осветлението вътре?

- Тогава, по стените висяха кабели с лампи, а до входа имаше прекъсвач. Включихме го и те светнаха. Но сега... Дали все още светят или не? Не може да се каже със сигурност, защото тук е Зоната.

- Да, така си е - съгласи се Шепата. - В окрайнината на горичката до бърлогата на Пушача имаше един „Запорожец”, двигателят му боботеше... почти две години без прекъсване. Беше съвсем изгнил, а мотора му си работи и работи.

- И кво стана с него после? заинтересува се Патриота. Никита разпери ръце:

- Взриви се.

- Кво? Ей, тъка - избухна?

- Аха. Взе, че избухна върху цялото... върху цялото Ивановско, а защо - не е ясно.

- Ей, така... - провлачи Патриота и се подръпна за мустаците.

- Време е да тръгваме - тихо каза Белега, и всички като по команда се обърнахме към него. - Започва да се свечерява.

* * *

Всички спряхме и си поехме дъх. Подсъзнателно всеки очакваше неизвестното чудовище да се появи, докато се изкачвахме по козирката, но всичко мина без приключения. Застанах в края до Шепата, Злия и Белега. Точно под краката ни - по-точно из-под каменната козирка - се лееше, бучеше и пенеше, не много мощен поток вода и падаше в езерото, по което непрекъснато се носеха малки вълни. Височината беше такава, сякаш стоиш на покрива на девететажна панелка. Звукът - като в обща баня, когато едновременно до край са отворени десет крана и от душовете върху мозаечния под се леят мощни струи.

Небето бавно посивяваше, от горичката на левия бряг се проточваха сенки. А на десния, зад буйната растителност, почти плътно до склона беше спряна каруцата, впрегнатият в нея кон пасеше трева, а до борта се виждаше Уилям с автомат в готовност и оглеждащ околността. Малко встрани беше ремаркето.

Аз погледнах в направление на склона, но без бинокъл не можах да видя правоъгълниците на заводските цехове, бяха твърде близо до планината. Но пък много трудно, но различих бетонната площадка и равния асфалтов път към нея.

Когато Злия прекрачи от към края, аз се обърнах след него. Сталкерът се наведе над катинара и каза:

- В будката имаше ведра, когато идвахме предния път, и сандъци от дажби, но празни. Пригответе се...

Когато в посока на врата бяха насочени седем цеви, Злия внимателно освободи дъгата на катинара от халката и натисна с длан, държейки берданата в другата ръка. Вратата се отвори с мъчително протяжно скърцане, разкривайки сумрачната вътрешност на будката. Там всичко беше, както го описваше сталкерът: строшени на две сандъци до стената, ръждиви ведра, а и още - метла в ъгъла. На далечната стена имаше втора врата, покрита с олющена боя. Отстрани на стената - прекъсвача.

Сталкерът прекрачи вътре.

- Дайте факлите!Към седлото на единия от конете беше прикрепен завързан чувал. Патриота го откачи,сложи го върху камъните и го отвори. В него имаше десет дървени и железни пръчки с парцали по краищата. Върху всяка вакла пръснаха бензин.

Злия, Шепата и Белега имаха фенерчета (аз моето го изгубих, струва ми се, още в Чернобил), но все пак те взеха по една факла, както и аз и Смолата. Аз порових за запалка, но чернокожият вече беше извадил своята, дълга с турбопламък - тя засъска и изхвърли тънко огнено жило.

Факлите се разгоряха, замириса на гореща смола и малко бензин. Старият сталкер пристъпи към прекъсвача. От тази позиция той можеше да отвори с крак втората врата.

- Белег, Смола - вътре заставате до мен - изкомандва той. - Химик, Шепа - вие до другата стена.

Така и направихме. Всеки държеше в едната си ръка факла, а в другата оръжието си. Шепата и Смилата застанаха на коляно, аз и Белега насочихме цевите си над главите им. През външната врата се показа Патриота, огледа и приклекна с оръжие в готовност.

- Готови ли сте? попита Злия.

- Не, почакай! - Никита остави факлата си на земята, извади граната от калъфа и я стисна я, и замахна назад с ръка, така че тя се оказа точно под носа ми. Забелязах, че големият му пръст е свит и пъхнат в халката, така че партньорът можеше да я изтегли с едно движение и веднага да хвърли гранатата, без да използва другата си ръка, с която държеше автомата.

- Е? - недоволно попита Злия. Шепата кимна.

- Аха, сега всичко е наред.

- С нас е Черния Сталкер - промърмори Злия, завъртя надолу прекъсвача и силно ритна с крак вратата, която се отвори със скърцане.

Глава 10

Блесна бледа светлина и освети дългия каменен коридор. Нисък таван, под с железни решетъчни плочи, по стените на забити в цепнатините куки виси черен кабел, на него фасонки с обикновени стоватови крушки, от които светеха не повече от една трета. Те припукваха и примигваха. Една изпука тихо и изгоря пред очите ни.

Чух как някой бавно издиша въздуха през зъбите си. Коридорът навлизаше на двадесет метра в планината. В края осветлението ставаше съвсем слабо, но все пак можеше да се различи, че там има пещера, пълна с някакви предмети.

- Лично аз не виждам никой, сто процента - произнесе Смолата и се огледа. - А ти, братле?

- Аз също не виждам нищо страшно - потвърди на украински Патриота. - И по козирката никой не се промъква. Зли, може твоето чудовище да е пукнало отдавна, а? Колко време е минало... За какво да стърча тук? Нека да дойда с вас...

- Не се отпускайте! просъска Злия. - Действаме по плана! Патриот, стой, където ти е казано!

- Добре де, схванах...

Злия се наведе с насочена пред себе си бердана. Всички продължавахме да се целим, макар че в коридора беше пусто. Вътре духаше добре осезаемо течение, значи, някъде в помещението от другия край има проход или отвор, водещи на някъде. Лампите леко се клатеха от потока на въздуха, върху неравния каменен под, под решетъчните плочи, насам на там се движеха кръстосващи се линии сенки.

- Шепа, виждаш ли рулото отдясно? - попита Злия. Партньорът кимна. На пет метра от нас имаше голямо руло дунапрен, като тези, които може да се видят по строежите.

- Давай там. Залегни, за да можеш да прострелваш коридора и ни прикривай. Ние сме след теб.

- Правя го - каза Никита. Клекнал, той се приближи по-близо до вратата, прибра гранатата, накани се да се впусне в коридора покрай Смолата, Злия и Белега, и в последния миг вдигна глава и се ослуша. Едновременно с това аз казах:

- Отзад.

Защракахме с оръжията и се обърнахме. Боботенето на водопада ни беше попречило да чуем шума от винтовете по-рано. За гърба на Патриота, който не беше чул репликата ми и учудено гледаше към нас, из-зад козирката се издигна вертолета. Той беше съвсем близо, още два метра и винта щеше да закачи склона. Зад челното стъкло на мястото на пилота седеше капитан Пирсняк, до избитата врата - Горския, а между тях в дълбочина на кабината - още някой, когото не успях да разгледам добре.

Цевите на картечницата бяха насочени точно към вратата на будката. Започнаха да се въртят.

* * *

Патриота извика нещо - заради грохота на винта не раздрахме думите му - обърна се и насочи автомата.

И спаси живота на всички ни. В тясното пространство на будката куршумите щяха да ни направят на кайма. Патриота се наведе напред, канейки се да открие огън, но Горския успя пръв.

- В тунела!!! - с страшен глас закрещя Злия.

Грохотът заглуши и шума на водопада и шума на винта. Патриота трепна, изпусна автомата, широко разтвори ръце и закри целия отвор, опирайки лактите си в краищата му. Тялото му се тресеше, сякаш го удряше едра градушка - това беше от куршумите, които се забиваха в корема и гърдите му.

Блъскайки се един друг, падайки и скачайки, ние се хвърлихме в каменни я коридор. Решетъчните плочи под краката ни мърдаха, лампите се клатеха, като пияни, сенките ни се въртяха, проточваха се до ниския таван и се криеха под краката ни...

Огледах се в движение: тялото на Патриота беше изчезнало от отвора на вратата... Но в правоъгълника от вечерна светлина не се виждаше хеликоптера, само плазовете му се мяркаха под горния крах и бавно се завъртаха. Ама разбира се, нали тази машина не беше предназначена за такова оръжие, твърде лека беше - откатът я беше оттласнал назад, и на капитан Пирсняк му се беше наложило да се справя по някакъв начин с това, а той едва ли беше много по-добър пилот, отколкото партньора, който както си спомням, също се мъчеше с управлението...

След това коридорът се изпълни с грохот, и аз видях, как будката се огъва, железният покрив се пропуква и хлътва навътре - това означаваше, че Горския е наклонил джойстика и я заливаше с огън отгоре.

Спънах се в нещо и не паднах само защото Шепата ме хвана отзад за яката и силно ме тласна, придавайки ми допълнително ускорение.

Плочите свършиха. Аз успях да се оттласна от последната и прескочих през два поставени един до друг сандъка с армейски обозначения отстрани.

Кръгло помещение, по стените проводници, на тях две единични крушки - добре, че и двете все още светеха - и сандъци, сандъци наоколо... Някои дълги, други като кубчета от детски конструктор, само че с големи размери, едните цели, на други стените им пробите и от там са се посипали патрони или дребни пенопластови кръгчета... Мирише на машинно масло, терпентин и натрошено дърво. До стената - дълъг стелаж от заварени тръби и тънки дъски, на него не по-малко от двадесет автомата Калашников, подредени в редица, стърчат извитите пълнители... До стената сандъците стигаха почти до тавана.

- Барикада, бързо! - закрещя Злия. Шепата и Белега хванаха дълъг тежък сандък и го повлякоха към прохода, през който всички влязохме тук. Чак сега аз се усетих, че и до сега стискам факлата, дебел прът с горяща топка в края, и го хвърлих в процепа, след което започнах да помагам. Но не ни се удаде на направим свястна барикада: в тесния отвор едва видим в другия край на коридора, се мярна нещо и помещението пак се изпълни с грохот.

Аз рухнах, изпуснах „узито” и прикрих глава с ръце. Заклатиха се, взривявайки се една след друга, крушките по кабелите, бягаща вълна от сенки изпълни коридора. Куршумите се врязваха в дървото и чупеха дъските, нещо зазвъня и заскърца...

Грохотът стихна.

- Не може да удържи вертолета на място! - извика Никита, повдигайки глава. С него се оказахме най-близо от всички до коридора, другите трима бяха залегнали по-далеч, покрай купчините сандъци. Партньорът се огледа. Зли, чуваш ли, не им се получава дълго да водят огън от вертолета, веднага го отнася!

- Тук има и друг изход! - извика в отговор стария сталкер, който лежеше малко в страни. - Вие, двамата, контролирайте коридора, докато ние разчистим.

Белега, Смолата и Злия започнаха да изтеглят сандъци от купчините и да ги изтласкват встрани. Аз легнах по корем, лактите ми попаднаха в купчина разсипани патрони, преместих се малко на дясно и отново залегнах, вдигайки цевта на „узито” над барикадата. Встрани от мен седна Шепата, опре гръб в стената, презареди „ефена” и погледна по протежение на коридора. Там светеха само две крушки, от другите нищо не беше останало. Една от тези, които светеха в склада, също беше угаснала, разбита от отломки на дъски, така че сега тук беше полутъмно. В полумрака сновяха силуети, чуваше се скърцане, ругатните на Злия - купчината до стената беше намаляла с една трета, над нея вече се виждаше тесния край на коридора, през който в пещерата духаше силно.

- Някой се промъква - казах аз, докато се целех. Далеч-далеч, се мяркаше светлия - но потъмняващ с всяка минута, нали се свечеряваше - отвор на мястото, където преди беше будката, а сега, най-вероятно, имаше купчина надупчен от куршумите изкривен метал. Нещо се мярна в тунела.

- Граната! - Шепата стреля и се хвърли странично зад барикадата.

Но се оказа, че това не е граната, а димка.

Тя падна недалеч от нас. Във всички посоки се разпълзяха светло-сиви кълбета и бързо се издигнаха към тавана. Скочих на колене, започнах да стрелям и в този миг пълнителят свърши. Хвърлих узито и се хванах за пистолета. Димът вече беше изпълнил целия коридор, все пак имаше някаква вентилация, и той не просто зависна във въздуха, а струите му се извиваха, проточваха се под тавана, следвайки посоката на течението. През една от тях едва проникваше светлината на една, от останалите крушки. Закашлях се и се обърнах. В пещерата имаше по-малко дим, течението го издухваше от тук, но сандъците и тези, които ги размествана не ги видях. Някъде отстрани изплува Шепата с моята факла в ръце. Размаха го и го метна, той се завъртя с бучене и отлетя, димът зад него се завихри на широки кръгове, розовото петно се виждаше още за секунда, след това изчезна.

- Зли! - извика Шепата. как е при вас?

Сталкерът не отговори и партньорът се повдигна, канейки се да прибяга към тях, но в този момент аз казах:

- Някой идва.

- Какво? - той се обърна обратно. - Къде? Не виждам...

След това стреляхме едновременно: от дима, който в коридора беше доста по-плътен, отколкото тук, нещо се понесе точно срещу нас.

Куршумите се врязаха в тялото и то рухна върху останките от барикадата. Сега беше трудно да се познае Патриота, на мен ми се удаде само по мустаците - сплесканите черни косми, все още се виждаха върху размазаната кървава маска, в която се беше превърнало смуглото му лице.

Този, който го хвърли по нас, скочи след него.

В ръцете на Горския имаше „Узи”, същия, като моя. Великанът се надвеси над нас, Шепата стреля отгоре надолу. куршумът улучи автомата и той отхвръкна, изплъзна се от късите дебели пръсти и въртейки се отлетя встрани.

Без да издаде нито звук, Горския се изви, като чукохвъргач, и като чук стовари юмрука си върху главата на партньора. Аз стрелях почти от упор, улучих го в лявата ръка, а след това същия този юмрук се вряза в гърдите ми.

Задименият свят се преобърна: бях отхвърлен назад. Изпуснах пистолета, врязах се с гръб в един от сандъците и го счупих. Върху главата ми със звън се посипаха патрони. Закашлях се, задавих се, претърколих се странично и отпълзях настрани.

С края на окото си видях, че вторият проход е освободен наполовина - поток дим се вливаше в него - и вече никой, освен нас тримата, няма в пещерата-склад. Преобърнах се и се опитах да стана.

Партньорът зае стойка от карата, Горския прекрачи през остатъците от барикадата, вдигна ръце, като в бокса, наведе глава, придвижи се към него и изведнъж удари с лявата. Шепата залитна - виждаше се, че той все още не е на себе си след първия удар, - отклони се леко приведен, мръдна встрани и го удари със саблен по шията.

Със същия успех можеше да удря и слон. Партньорът нанесе удар с крак, но великанът, с изненадващо бързо за такъв тромав великан движение го хвана, дръпна и завъртя. Никита направи странично салто, както когато счупи врата на тъмния на верандата на планинската къщичка, но този път падна неудачно, пльосна се на каменния под с ребрата си и изкрещя. Горския не наведе над него, стисна главата му с длани и започна да я завърта, като явно възнамеряваше да я откъсне. Партньорът се повдигна, кашляйки, падна обратно на пода, хвана дебелите китки, но нямаше сили да откъсне могъщите ръце от черепа си. Той започна да стене.

През това време аз отпълзях на няколко крачки встрани. И когато чух стоновете, се изправих и скочих върху Горския отзад.

Увиснах на гърба му и се опитах да удуша великана... А той стисна шията си и моята ръка от само себе си започна да се изправя в лакътя.

Но пък аз успях да промуша другата си ръка над рамото му. Под пръстите ми се оказа нещо желязно и хлъзгаво... Аз го хванах и дръпнах с все сила.

Пръсна кръв. Горския се изправи и пусна Никита, а аз видях, че държа в ръка сребърен череп с желязна халка, от която висеше верижка свързваща го с... Какъв беше този голям къс, мек, бледо-розов, облян с кръв... Ухото на Горския! Е, не цялото ухо, а някъде около една трета, но все пак - доста голямо...

Той заръмжа, Аз се отблъсна с колене от гърба му, отскочих и приклекнах - юмрукът премина над главата ми, когато великанът се обърна и удари наобратно във въздуха.

Запратих парчето ухо в очите му, хвърлих се покрай Горския, хванах за раменете опитващия се да се изправи Никита и го задърпах към разчистения проход.

* * *

Този коридор беше доста по-тесен от тунела, през който влязохме в пещерата, тук дори беше невъзможно да се изправиш в цял ръст.

- Зли! - извиках аз, когато с партньора се мушнахме в него, след като се прехвърлихме през последните сандъци. - Белег!

Никой не отговори: те бяха избягали далеч напред.

Шепата все още трудно схващаше, какво се случва. В движение той започна да се мръщи, да търка врата си и от време на врем да киха. Стана по-тъмно, проходът се извиваше надясно, след това започна да се издига под стръмен ъгъл, така че ни се наложи да продължим на четири крака. Под краката ни имаше обикновен камък, а не железни плочи. Отпред се появи светлина и ние запълзяхме по-бързо. Сега започна да се чува боботенето на винта, шума от водопада и от време на време чаткането на автомати.

- Ти как си? - попитах аз.

- По-добре - изхърка той от тъмнината. - Само шията ми е откъсната заедно с главата. Но аз на този гадняр ще му дам да разбере! Пак ще се срещнем, и помни ми думата, ще му откъсна ръцете и ще му ги завра в носа!

Отпред се мярна кръгъл отвор с диаметър не повече от метър, през който влизаше слаба светлина. Коридорът стана по-полегат. Прехвърлихме се през ръждивата решетка, която някога е преграждала входа, легнахме рамо до рамо и внимателно подадохме глави навън.

Хеликоптерът отлиташе от нас по протежение на склона. Настъпваше нощта и небето беше потъмняло. Отворът беше малко по-високо и леко встрани от желязната будка. Точно под нас беше каменната козирка, така че да се забележи този вход отдолу, беше трудно.

- Ах ти! Всички коне са затрили, изроди! - с чувство произнесе партньорът и се промуши по-нататък. Опрях лакти в издатина и също погледнах: два коня лежаха до будката, от останките на която стърчаха нечии крака, третият се опитваше да стане, извиваше шия и пак я отпускаше. Един войник с автомат, който стоеше наблизо, изведнъж се наведе и заби нож в дългата шия.

- Куче! - ядоса се Никита, аз се опитах да го хвана за рамото докато се измъквах, но в този миг погледът ми случайно се спря на пейзажа зад езерото... Асфалтово шосе, бетонна площадка... И си спомних! Спомних си, че някъде съм виждал нещо подобно! Там имаше още нещо, само трябва да се сетя, какво точно...

Партньорът вече изчезна от погледа ми и скочи долу. От там се чу кратък вик. Когато аз заднишком се плъзнах по склона, неподвижното тяло на войника лежеше върху мъртвите коне, а Никита беше приседнал до будката, облегнат на нея, и гледаше след вертолета.

Той кимна към калашник със счупен приклад, който се въргаляше до смачканата будка, и аз взех оръжието. Самият Никита се беше въоръжил с „вал”, а в краката му имаше два големи армейски ножа.

- Вземи единия - започна той. По-нататъшните му думи бяха заглушени от едновременния грохот на няколко автомата.

- Къде изчезнаха нашите? - извиках аз, но той не ме чу. Погледнахме едновременно и видяхме, как по козирката се изкачват десетина войници. Беше видно, че войниците не тичат към нас, а бягат и в същото време се оглеждат, - те стреляха във въздуха... През който изведнъж премина сянка, за миг стана по отчетлива, след това отново изчезна - и в този миг последния войник излетя с разперени ръце и крака, закрещя, и после главата му се отдели от врата и изхвръкна, като червена комета.

Тялото падна надолу, а главата, подскачайки като футболна тока, се затъркаля по козирката. Двама войници, твърде уплашени за да съобразяват, скочиха, но езерото беше по-далеч, а под тях имаше само храсти... Единият рухна върху тях, с трясък строши клоните и остана да лежи там, вторият се стовари върху моторемаркето и строши каросерията.

Ремаркето беше единственото, което стоеше в храстите: Уилям Блейк и каруцата с Безумния бяха изчезнали.

- Каруцата я няма - извиках аз. - Виждаш ли?

Шест или седем от останалите войници се носеха по козирката и се оглеждаха. Някой крещеше от ужас. Създанието, появило се зад бягащите, отново стана невидимо: в полумрака успех да различа само смътна сянка, плъзгаща се покрай склона - за миг тя се открои по-ясно, а после сякаш се разтвори във въздуха, разстла се като мъгла, която се понесе след безпорядъчно стрелящите войници и ги настигаше...

През това време хеликоптерът зависна между земята и остатъците от желязната будка и се насочи към козирката. Ние с партньора се спогледахме.

- Може да им се получи, да застрелят химерата с тази простотия - със съмнение извика Никита.

Цевите се завъртяха, грохот изпълни езерото, и от склона над козирката зад войниците се вдигна фонтан от каменен трошляк. Машината се заклати и отлетя назад. Останалите живи войници бяха само на няколко метра и всеки момент можеха да ни забележат. Химерата, която ги преследваше, едно от най-тайнствените творения на Зоната, обладаващо феноменална способност за мимикрия, можеше и да е загинала под огъня на вертолета, а можеше и да е оцеляла... Шепата каза:

- На три! Раз, два...

Аз го хванах за лакътя.

- Гледай!

- Какво? Скачаме, Химик!

- Мечока!!

- Къде?!

- В кабината, седи между капитана и Горския!

Ситното тракане, с което куршумите се забиваха в камънака, нарастваше, сякаш срещу нас се носеше стадо бизони. Въздухът се изпълни с прах, склонът се тресеше, малки скали се откъсваха от него и падаха надолу.

- Виждам го! - изкрещя партньорът. - После ще се разправяме. Хайде!

Изскочихме из-зад будката, направихме три крачки, оттласнахме се от козирката и скочихме.

Каталог: todo
todo -> Никола Николов Маските на величията
todo -> Жак алфонс доде
todo -> Книга на природата съдържание природа 1967 Бягащо дърво 1967
todo -> Венцислав енчев бутик за поезия
todo -> Испор елохим работни дела част II посолство на Русия
todo -> Книга втора Вместо предговор 4 І. Тайната на братя Илиеви 5
todo -> Иванка Тополова-Топарева бунтът на минутата

Изтегляне 1.6 Mb.

Сподели с приятели: