ЧАСТ III. ПОТАЙНОСТИТЕ НА ПРОСТРАНСТВОТО

ЧАСТ III. ПОТАЙНОСТИТЕ НА ПРОСТРАНСТВОТО

Глава 1

Картечницата замлъкна за кратко, а боботенето на винта се усили: хеликоптерът завиваше и по остра дъга се насочваше към езерото. Добре, че във цялата тази суматоха не загубих „браунинга”. Водоемът беше малък, аз си мислех, че е много по-дълбок и поради това така се врязах с изправени крака в дъното, че те за малко не се набиха в тялото ми до петите. Коленете ми изхрущяха, изпуснах мехури от устата си, свих колене и се оттласнах косо, порейки водата като торпедо.

Многоклетъчният контейнер беше тежичък, но не чак толкова, че да ми попречи да доплувам. Добрахме се до далечния от склона бряг - тинест, обрасъл с тръстика, - и чувахме далечно тракане на автомати и бързо усилващо се боботене. Никита веднага ми показа с жест да мълча и да не се показвам изобщо. Изпоцапани с лепкава кал от краката до главите, като Шварценегер след бягството му от Хищника, ниско приведени, се промъкнахме през сухите храсталаци, и чак от другата страна се огледахме.

- Движение, движение!

Той летеше право срещу нас, ниско над езерото, чиято повърхност се покри с много вълнички. Ние се втурнахме покрай брега към горичката. Хеликоптерът се наклони и започна да завива.

- Защо не стреля? -извиках аз и в този миг се раздадоха изстрели.

Но не от картечницата - масивна фигура, показала се от дупката на мястото на вратата, започна да стреля с автомат на къси редове. Изглежда изгубилият половината си ухо Горски беше изпаднал в ярост, и тази ярост беше насочена конкретно срещу нас. Аз паднах, претърколих се по земята и се изправих. Отскочих встрани, когато куршумите удариха земята точно пред краката ми, след това още веднъж, напред - и се озовах под прикритието на дърветата. След миг покрай мен, трошейки съчките, профуча Шепата. Автоматът затрака отново, клоните отгоре запращяха и се разтресоха, и аз побягнах след партньора.

Ако Горския стреляше с картечницата, то щеше да изсече цялата горичка и нас в това число. Само че или оръжието се беше повредило, или патроните бяха свършили, а автоматът не можеше да окастри гъстите корони дотолкова, че да може да ни забележат отгоре. Още повече, че настъпваше нощта.

Те кръжаха над нас още минута, а след това грохотът на винта започна да стихва. Ние пресякохме горичката и погледнахме в посока на склона. Почти се беше стъмнило, на козирката и под нея беше пусто. Откъм страната на колхозното селище в пепелявото небе се издигаше дим.

- Край, отлетя - каза Шепата, дишайки тежко. Свалихме куртките и ризите си, изстискахме водата и ги облякохме отново.

- Може да са убили химерата, а може и да не са - добави партньорът. - Хайде, за сега да вървим покрай горичката, а после бързо да се омитаме оттук, защото, ако тя пак се появи...

Привеждайки се, побягнахме покрай границата на дърветата и след петдесет метра видяхме тяло на земята. Като чух стон, аз вдигнах пистолета, но Шепата, който бягаше малко по-напред, каза:

- Едвам мърда - и преметна автомата на гърба си.

Седнахме от двете страни на човека. Оказа се, че това е млад войник с изпокъсана униформа, все още хлапак, с хлътнали бузи, по които се виждаше едва започналата набожда юношеска брадичка. Той трепереше ситно - предсмъртна треска, реших аз. Очите му гледаха в тъмното небе. Войникът ни видя, но вече не можеше да реагира, само очите му леко помръднаха. Треперенето стана по-силно. Никита се намръщи свали куртката си и го зави.

- Няма смисъл от това - казах аз. - По-добре е...

От отворения му нагръден джоб се подаваше кутия „Марлборо” и аз внимателно я взех. Отворих я - оказа се, че вътре няма цигари, а наполовина изпушен саморъчно свит фас.

- Знаеш ли нещо за Мечока? - попитах аз, докато изваждах „Зипото” си.

Очите се преместиха и момчето погледна към мен.

- Един такъв космат мъжага, кокалест. Той е при вас отскоро...

Погледът се фокусира върху фаса, чийто край бях стиснал със зъби. Щракна запалката, огънчето се разгоря и освети лицето на войника. Устните му едва забележимо помръднаха.

Запалих и мушнах влажния край на фаса в устата му. Почаках, извадих го... Димът струеше между тънките сухи устни, малко излезе и от ноздрите - той дръпна, колкото успя.

-  Bear,   - повторих аз, като с усилие си спомнях английските думи.   - Man-bear. It is the nickname of one stalker…

Устните помръднаха отново. Аз се наведох с ухо към лицето на войника и разбрах едва доловимия шепот на английски. Войникът говори известно време, след това замлъкна.

- Какво? - попита Шепата. - Дай му да си дръпне пак…

Изправих се, оставих тлеещия фас между полуотворените устни и погледнах към Никита.

- Трудно ми е да го разбера. Той казва, че някой, който прилича на Мечока се е появил при тях… Е, излиза, че е било малко по-рано, преди ние да попаднем тук. Отишъл при Пирсняк, казал, че е възможно някъде в Долината да броди човек, който знае, как са се измъкне от тук. Присняк не му повярвал веднага, но Мечока казал, че вече е бил тук, попаднал случайно през военната база, и че тогава този човек по някакъв начин го извел от Долината с мотоциклет, а самият той останал тук. Трябвало или да намерят този човек, или мястото, през което предния път изпратил Мечока навън, защото тогава той бил в ранен, половината път е бил в безсъзнание и не помни пътя, по който го водел, И ето, сега те търсят…

- А кой го е извел? Мечока не е ли казал? Що за човек в е бил, как е изглеждал? Това трябва да е бил Пътеката!

Погледнахме към момчето. Устните му бяха полуотворени и димът излизаше между тях, отначало сякаш прилепваше към кожата, а после движението на въздуха го подхващаше, завихряше го на струйки и го издигаше нагоре. През цялото това време запалката гореше и сега аз щракнах капачето. Огънчето угасна и лицето на войника потъна в тъмнина.

И в този момент от към селището се чу взрив.

- По дяволите! - каза Никита, отвръщайки се от мъртвеца. - Съвсем младо хлапе. Дори не можем да го погребем...

- Да тръгваме - аз прибрах запалката, стъпках фаса на земята и извадих пистолета от колана...

- Към селото, нали Химик? Ще се промъкнем, ще огледаме кое как е там...

- Какво има да гледаме? Ако хората на Пирсняк са го разпердушинили, за какво да отиваме там?

Както си беше оставил куртката върху войника, партньорът тръгна да се отдалечава от горичката.

- Маряна, искам да я спася - каза той.

Изправих се и кимнах сам на себе си: така си и знаех.

- От кого? Тя вече е при капитана, ако не са я убили в суматохата.

- Точно от капитана ще я спася.

- Глупости, ти няма да се справиш с всички военни.

- „Ти”? - като видя, че аз не мърдам от мястото си, той се обърна и направи крачка назад. - Не е ли „ние”?

Въздъхнах.

- Никита, аз няма да рискувам живота си заради момиче. А и ти не бива. За какво ти е тя?

- Жал ми е - поясни партньорът. - Тя се влюби в мен, хлътна по мен, не трябва да я изоставям. И освен това, там все още има хора...

- Е, ами тогава тя и в мен се е влюбила.

- Наистина ли? - той се намръщи. - Казвах ти, че ревнуваш.

- Я ме чуй - злобно казах аз. - Преди да тръгнем към склада, твоята любима ме причака зад трактира и се нахвърли да ме целува. Увисна на врата ми, притисна се към мен... още по-страстно, отколкото към теб в коридора.

След тези думи настъпи тишина и Шепата се втренчи в мен.

- Какво, портрет ли ще ми рисуваш?

Най-накрая той попита подозрително:

- Лъжеш ли?

- Лъжа ли? - креснах аз и пристъпих към него, така че той отстъпи малко. - Лъжа ли?! Я ме погледни в очите и го повтори!

Той веднага настръхна.

- Е добре де, не лъжеш. И какво от това?

- Искаш да се скараме заради момиче ли? Ти не схващаш, бе идиот! На нея й е все едно с кой: Злия, ти, аз... С теб или с мен сигурно й е по-приятно, щото сме по-млади, ето ти и цялата разлика. На нея й трябва само мъжкар, към когото да се присламчи, това е всичко, което й трябва! И още, би било добре, ако е такъв, който може да я изведе от Долината. А сега... Може преди Присняк да й е бил противен, а сега, когато военните окончателно победиха, тя ще се присламчи към него, разбра ли, любовнико? А теб, твоята личност, тя използва, като инструмент!

- Не ме използва! - завика той в отговор. - Тя няма, няма на кого да разчита! Аз не искам да я изоставям, и освен това там има хора, трябва да им помогна!

- На кого, на тези бачкатори и бездомници? За какво, по дяволите, са ти притрябвали?!

- Притрябвали са ми, защото трябва да постъпим по-човешки!

- По-човешки - означава да се довериш на твоя човешки инстинкт за самосъхранение, а не да се набутваш под куршумите заради някаква кучка! Трябва бързо да се върнем към източния склон, към къщата на Картографа!

- За какво да ходим там?

- Защото, когато се изкачихме на склона, разпознах местността - по асфалтовия път и площадката, които приличат на буквата Г. Видях това на лаптопа в тайника. Там имаше карта със знаци и стрелки... това е мястото, през което може да се излезе от Долината, разбираш ли? Ако къщата е била на Картографа, това означава, че той е изследвал тази местност, нарисувал е карти, а след това е въвел данните в лаптопа...

- Ще измъкнем хората и тогава ще тръгнем заедно.

- Цялата тълпа, за да ни видят от вертолета? Ти съвсем ли оглупя?! Осъзнай се, тъпако!!! - Аз окончателно се разярих и го ударих по болното рамо. Артефактът беше успял да излекува раната му, но не напълно, разбира се, и Никита изохка, отдръпна се и се хвана за болното място.

- Химик, какво правиш, бе, твойта мамка?!

- Искам да ти прочистя мозъка!

- Засили се и си тресни тиквата в някое дърво, за да прочистиш себе си! Край, аз тръгвам към селото, а ти както искаш! На учител ще ми се прави! Омръзна ми! Вървете по дяволите, всички!

Той заплаши с юмрук нощното небе, обърна се и с широки крачки потъна в тъмнината. И след няколко мига аз останах сам.

* * *

- Всеки кон си има свой глас - промърморих аз оглеждайки се. - И този ми е познат.

Отпред се движеше каруца, нервно пръхтеше кон, до нея вървяха две фигури. Чу се тихо скърцане, звук от стъпки. Извадих пистолета, приведох се и внимателно тръгнах към тях.

Обзалагам се, че се движех безшумно, но Белега по някакъв начин усети, че някой се приближава в тъмнината и единият силует изведнъж изчезна. Няколко мига след това се чу тихият шепот на сталкера:

- Стой!

- Белег, аз съм, Химика - казах аз и се изправих. - Спокойно, момчета, не се изнервяйте.

Каруцата спря. Когато се приближих, от нея се показа сталкер с „калашников” в ръце. Безумния изпърха, клатеше глава и се опитваше да се отдалечи от мен.

- Как се спасихте на козирката? - попитах аз. - А къде са Злия и Смолата?

- Смолата се разби върху камъните - произнесе равнодушно Белега. - Скочи лошо, точно на брега. Със Злия се загубихме, когато се гмурнахме там и бягахме. А при теб как е?

- С Шепата също скочихме, а после той тръгна към вашия колхоз. Уилям, ти как си?

Войникът каза:

- Аз здрав. Ние веднага изскочили от храсти, когато хеликоптър още далече летял. Този хорст - то посочи към Безумния - такъв странен е, аз силно учудих. Той бяга като вятър-ураган, но при това издава звук един такъв неземен, като че говори. Много силно, много диво, ъдърстените ли?

- Белег, какво мислиш да правиш сега? - попитах аз.

- Може да се върна към селото и да измъкна от там още някой.

- Ти също ли искаш да погеройстваш?

Той сви рамене:

- Няма какво друго да направя. А ти на къде си се запътил?

Аз погледнах към него, към Блейк, и казах:

- Когато с партньора попаднахме тук, се озовахме на склона от тази страна на Долината. Там има малка къщичка, а в нея оръжие, припаси... И лаптоп, а в него - карта. Аз наскоро, когато излизах от вентилационния тунел на склада, разбрах, че това е карта на Долината. Не на цялата, на северозападната част.Върху нея е обозначено място, през което може да се измъкнем от Долината, но не успях да я разгледам добре, лаптопът се изключи изведнъж. Или му сработи защитата, след като пипнах тъчпада, или нещо друго... Шкет, ти нали казваше, че си програмист?

- Какво е „шкет”? - попита Блейк.

- Означава „човек, който разбира от софтуер”. А ти от хардуер, разбираш ли?

- О, йес, аз добре разбира от софт и хард, аз опитен шкет в тези въпроси.

- Значи, ще можеш да включиш лаптопа, дето се изключи?

- Но Маряна трябва да спасява първо - възрази той.

- Още един! Никакви Маряни! Тя или е мъртва, или Присняк я е хванал. Да не ти пука, тръгваме към склона.

- Не-не, на теб не ти пука за гърл Маряна, мен ми пука, аз много иска тази Маряна, искам я цялата бързо. Да я спасявам, в селото после отиваме...

- Ти, бе! - креснах аз, хванах го за яката и го придърпах по-близо. - Ти в селото няма да ходиш, разбра ли? Искаш ли да те гръмна още сега? И освен това: чуваш ли, че вече утихна от тази посока? От колхоза нищо не е останало, а Маряна или е мъртва, или отдавна е във вертолета. Затова ти си с мен - или доброволно, или сега ще те вържа, ще те сложа като чувал в каруцата и ще те водя, където ми трябваш. Всичко ли разбра? А сега ти....- Аз се обърнах към Белега. - Изобщо не ми пука за другите, които се намират в тази Долина. Но щом искаш, може да опиташ да ги събереш, ако някои от тях са оцелели. И утре по обяд ще се срещнем... Къде?

Белега каза:

- Хайде да е до обора, където Злия беше закопал оръжието. Той казваше, че вие с партньора ти знаете това място, нали?

- Знаем го. Добре, нека да е там. Ако доведеш някой, всички заедно ще опитаме да се измъкнем. Само не води Пирсняк и Горския!

- Няма да ги доведа. Ами, да тръгвам тогава.

Той закрачи в посока към селото. Хвърлил поводите, Блейк опита да се спусне след него, но аз го хванах за яката и го обърнах с лице към себе си. Забелязах, как очите на хлапака блеснаха, а ръката му посегна към кобура. Вече се канех да го ударя с юмрук по гърлото, а след това и в челюстта, за да го успокоя за няколко часа, но той изведнъж отпусна глава и запристъпва от крак на крак.

- Така е добре - казах аз и повиших глас, обръщайки се към изчезващия в тъмнината сталкер: - Ей, Белег! Ако там видиш моя партньор... Е, помогни му, да не загине, става ли? И му предай, че го чакам.

Без да се обръща, той махна с ръка и изчезна от поглед.

* * *

- Добре, отведи го до дърветата и го завържи - реших аз. - Ей там, виждаш ли, където има трева. Остана малко, докато стигнем, а той само ни пречи.

По-нататък продължихме пеша. Уилям се беше успокоил и вече не проявяваше желание да се втурне да спасява Маряна, особено след като му разказах, какво точно видях на екрана на лаптопа.

Вече на разсъмване, когато се приближихме до източното езеро, под противоположния на водопада склон, реших, че трябва пак да обмислим ситуацията и да се опитаме да изградим в главите си обща картина на случващото се. Но като начало - да приемен две аксиоми, без които изобщо не е възможно да ходим някъде. И така: в къщата на склона е живял Картографа - Пътека. То действително притежава свръхчовешки способности. Военната база се е „сраснала” с мехура - приемаме това за даденост.

Огледах се. Приближавахме се към брега на езерото от-към тази страна, където склонът изглеждаше по-полегат. За сега не се виждаше къщичката отгоре, то тя със сигурност беше някъде над нас.

Уилям тропаше до мен, и съдейки по лицето му, усилено размишляваше върху нещо.

Какво казваше умиращият до горичката войник? Мечока - а най-вероятно, това е бил точно той, просто няма кой друг да е - пристигнал при военните съвсем неотдавна, само няколко часа преди ние да се появим в Долината. А преди, на катера, ПДА на Никита показваше пулсиращия маркер на сталкера. Възможно ли е, сигналът по някакъв начин да е пробивал от Долината през въртележката, на порции, като присветвания? Добре, сега това не е важно. какво още? Още... Мечока е казал на военните, че вече е бил в Долината, ето какво!

- Ех! - произнесох аз, неволно подражавайки на Никита, и спътникът ми с недоумение погледна към мен.

Ами да, разбира се! Онзи път, след като загубил Турчина и дрипавия до водонапорната кула, спасил се от гонката през Припят, Мечока се добрал до базата. Там се сблъскал с тъмните, бившите десантчици, чиито мозъци са били изпържени от излъчванията на чиниите. Тъмните го ранили, след това той пропада в мехура, там, където и ние, до къщичката на Пътеката. А през това време Картографа е успял по някакви свои методи да изчисли изхода от Долината. И се смилил над Мечока - значи, може нещо човешко да е има в него? - взел го със себе си. Стигнал до мястото, извадил сталкера от мехура, като се е уверил, че това е изходът, а самият той... Защо самият той не е излезнал от тук? Искал е още да изследва пространственото огъване, да изучи структурата му? така или иначе, Картографа е останал. А пък Мечока, след като попаднал в Зоната и се освестил, решил да се върне тук... Защо? Какво му е било нужно от мехура, или от Картографа?

Спрях се: склонът беше точно пред нас.

- Сега пълзим? - попита Уилям.

Вдигнахме глави. Утрото настъпваше и отгоре се появи жълтата мъгла.

- Високо?

- Не е високо - казах аз. - И трябва колкото може по-бързо да се доберем до там. докато хеликоптерът не е долетял.

Какво му е притрябвало на Мечока от мехура - за сега не е ясно, размишлявах аз, докато местех краката си по камъните и се притисках и промушвах между скалите. Това само Мечока може да го каже. Но явно е нещо ценно, той твърде упорито е опитвал да се промъкне тук. Отначало е опитал сам и лошо въоръжен - и в Чернобил се натъкнал на зомбита. Едва се спасил от тях и се добрал до Пушача. Пак е тръгнал, вече с нормално въоръжение, датчици и с хора на търговеца. От които постепенно се е отървал по пътя. И е успял да проникне в Долината за втори път. Излиза, че той пак веднага е тръгнал към къщичката на Пътеката... Аха, значи, не му е притрябвал само мехура, а точно Картографа му е бил нужен. И какво? Ами такова, че Картографа вече не е бил тук, защото преди това от базата през аномалията са успели да проникнат трима от тъмните, които или са нападнали Картографа, или просто той ги е видял, как се приближават към жилището му... В общи линии, заминал си е. А Мечока не е намерил лаптопа му в тайника... Не, изведнъж схванах аз, нещата не са се случили така! Първо: със сигурност, Мечока щеше да претърси щателно мястото и щеше да намери тайника с лаптопа. Второ: при тази последователност на събитията, сталкерът неминуемо щеше да се сблъска с тъмните в къщичката, а те бяха живи, когато се появихме ние и Никита ги изби. Тогава, какво се получава? Картографа си е заминал, след това в къщичката е дошъл Мечока. Добре де, ами тримата тъмни... Кимнах сам на себе си. Те са се преминали след Мечока, преследвайки го от базата! Той се е отбранявал, влезнал е в къщата, видял е, че Картографа го няма, може и да е успял да надникне в мазето и да види, че картите ги няма, и тогава е драснал надолу, а време да открие тайника с лаптопа не е имал, защото десантчиците са го притискали. Той се е измъкнал, а тъмните са останали в къщата, и скоро след това, ние сме се натъкнали на тях. Ето, така е правилно! Мечока се спуснал в Долината и бързо е схванал, че без Картографа е заседнал тук! Какво да направи? Ами по-нататък това, за което говореше умиращия войник. Защото сега Мечока имаше само два шанса: Или Картографа, след като е напуснал къщичката, да не е изчезнал веднага от тук и все още да броди някъде наоколо. Или трябва да намери мястото на пропукване, през което Картографа е извел Мечока предишния път, а сега е излезнал сам.

Прехвърлих фактите още веднъж. Не всичко беше ясно в тази картина, имаше и пропуски. Но като цяло, ситуацията май се изясни...

- Ето как е било - казах аз на Уилям Блейк, който пъхтеше и се прехвърляше от камък на камък, под краката ми - Ето как е било.

И след това точно пред лицето си видях, спускаща се отгоре човешка ръка.