Андрей Левицки Оръжията на Зоната

Глава 3

Тропането и виковете се смениха с неразбираемо ломотене, стонове, хрипове и вой. След като по склона останаха около двадесет тела, тълпата отстъпи обратно. Из-зад камъка се показа главата на вожда. Насочих „браунинга” и стрелях, но куршумът само обръсна две пера.

И двата ми джоба бяха празни. В пълнителя на „браунинга” оставаха пет патрона, в „ТТ-то” три. Седнах на камъка, пребърках джобовете си и потупах по дрехите си. Празно, нищо, само „зипото” виси на колана ми и контейнерът е на гърба ми. А клетките в него бяха празни, нямаше нито един артефакт.

Все още криейки се от мен, вождът закрещя нещо неразбираемо. Гномите отново се събраха на тълпа около подножието на могилата. Втори път нямаше да мога да се справя с тях: отначало ще ме затрупат с камъни, а след това, като се доберат до върха, ще ме разкъсат на парчета и ще изядат останалото. След като свърших с претърсването на дрехите си и не намерих нито един забравен патрон, се изправих в цял ръст и се вгледах в дълбочина на теснината... и не видях лаптопа! Не вярвайки на очите си, се съсредоточих върху олтара и околностите му. Точно така, ето, вляво от пирамидата черепи, недалеч от смачкания контейнер... Дали Блейк е успял? Докато джуджетата налитаха към мен, той все пак беше успял да се промъкне към олтара и дори да се върне обратно. В такъв случай къде е той, стигнал ли е вече до басейна? Внимателно огледах цялата теснина и най-накрая го забелязах. Уилям странично пълзеше по чакъла, прехвърляйки се към по-отвесната част от склона. Главата му се мярна за последен път и изчезна от погледа ми.

Завъртях се около оста си, търсейки поне някакъв път за отстъпление. До страничната стена на теснината, където първоначално се канех да се изкатеря, беше близо, но за да стигна до нея, трябваше да се спусна от тази могила, а в тясното пространство между основат й и стената - има гноми. Отпред, отляво, отзад - навсякъде джуджета, и освен това отзад, точно зад петите им започва отвесния склон.

Вождът изрева и те побягнаха.

Мушнах „браунинга” под колана, хванах с две ръце „тетешника”, прицелих се и стрелях. Един от няколкото десетки падна. Аз се прицелих отново. Натиснах спусъка. След това още веднъж.

Трима мъртви - и патроните в пистолета свършиха. А гномите бяха преодолели около една трета от разстоянието до върха. Хвърлих пистолета и извадих втория. Прицелих се. Стрелях. И едновременно с това метнат отдолу камък ме улучи в бедрото. Не беше съвсем силно, - враговете ми бяха на пределно за хвърляне разстояние, - но ръката ми трепна, и аз пропуснах. В „браунинга” останаха четири патрона.

Към мен полетяха камъни. Гномите ги мятаха в движение, без да успеят да се съсредоточат, и през воя, с който сами навиваха, се носеше често чаткане: парчета от скалите падаха наоколо.

Обърнат към долината, аз се приведох, канейки се да побягна срещу джуджетата откъм страната на отвесния склон. Ще изстрелям последните патрони, ще пробия през тълпата и ще скоча. Ще се разбия, но няма да им послужа за обяд.

Вой, хъркане, ломотене, дрезгава кашлица и тропане обхванаха възвишението, като плътен облак от звуци. Аз се оттласнах от камъка на върха и в този миг във въздуха излетяха едновременно няколко камъка.

Повечето прелетяха покрай мен, но един се вряза в рамото ми, а дребно парче разсече кожата над веждата ми. В главата ми зазвъня, камък под крака ми мръдна, аз залитнах, и вместо да се втурна по склона, паднах по гърди. От раната над дясното ми око потече кръв. Джуджетата бяха точно над мен, Аз се вдигнах на колене, светът около мен проблясваше и се въртеше. Най-близките гноми протегнаха лапи към мен. Вдигнах „браунинга:, който по някакво чудо не бях изпуснал при падането, и стрелях в озъбена морда.

А след това те се нахвърлиха, драскайки и хапейки. Аз закрещях, отблъсквайки ги, ударих с чело набръчкания нос на самка, извих китката и счупих ръката на подрастващ гном, ударих с юмрук злобната мутра на самец, притиснах цевта към увисналите гърди на гномка-бабичка, стрелях от упор, пробивайки тялото изцяло, видях как от гърба й между лопатките плисна кафява каша - и при всичко това разбирах, че е безсмислено, че докато се бия с петима, още петдесет се приближават, всеки момент ще стигнат тук, след миг цялото племе ще се нахвърли върху мен и ще ме смачкат и разкъсат, - а през това време те ме събориха по гръб, ръмжейки, започнаха да ме ритат, някой вдигна камък на главата ми, и нечии зъби се впиха в хълбока ми. Проехтя взрив. Могилата се разтресе. Още един - каменни осколки се разлетяха във всички посоки заедно с парчета от тела. Мутрата на гномката, която закриваше небето, се разпадна, когато в нея се вряза куршум.

Затрака автомат и самката, която вече беше вдигнала да мен голям камък, отхвърча назад с пробити гърди. Аз стрелях в слепоочието на самеца, след това размазах челото на подрастващия. Над върха по дълга полегата дъга прелетя трета граната. Застанал на колене посред десетина едва мърдащи и мъртви тела, видях, как гномите пълзят, скачат и се търкалят по склона към селото, как изправилият се върху камъка вожд крещи гневно, размахвайки костта, и как гранатата, която падна в краката, му се взриви.

След това за няколко мига настъпи тишина, и аз, обръщайки се, викнах към Никита:

- Стига! Ще предизвикаш срутване!

Късно, отгоре започна да нараства за сега все още приглушено, но бързо набиращо сила бучене. Партньорът скачаше по осеяния с тела склон от към страната на Долината - в едната му ръка „вал”, в другата „браунинг”.

- Кво? - извика той в отговор.

- Срутване!

- Какво?

- Лавина, мамка ти!!!

Гномите с писъци бягаха на далеч към другия склон. Шепата най-накрая стигна до мен и пусна след тях дълъг откос. Погледна нагоре. Очите му станаха много големи и изразителни.

- Ой, ах!

- Какво направи, бе? Това е заради гранатите ти!!

- А как иначе щях да те спася? Да бягаме, бързо! - той се втурна обратно, а аз му закрещях през нарастващия грохот.

- Не, спри!

Слезнал на няколко крачки по-надолу, той спря.

- Химик, да се омитаме от тук!

- Къде? Ще скочиш от склона ли? Чакай, казвам ти, тя не пада върху нас!

От вдигна глава. Каменната стена над скалата, върху която беше разположено селото на гномите, ставаше все по-полегата и отгоре постепенно изчезваше, изглаждайки се. Сега по нейната горна част се спускаше грохотещ прашен облак - но ние се намирахме встрани, могилата беше издигната в самия край на теснината.

Гномите са тъпи, но след няколко мига най-досетливите представители на племето осъзнаха това, което и аз и се метнаха обратно. Направиха това в най-неудачния момент: трябваше да продължат да бягат по-нататък, в дълбочина, към олтара, под прикритието на стърчащата от склона голяма канара, но вместо това джуджетата се сблъскаха с тези, които идваха отзад и в средата на селото стана меле. След миг лавината се стовари върху тях.

Някои гноми опитваха да се съпротивляват: отделни камъни от рухналата върху селото маса, нарушаваха природните закони, зависваха във въздуха или се устремяваха в страни, блъскайки други, добавяйки суматоха в общата неразбория. Ние с Шепата легнахме на върха и наблюдавахме. Краят на лавината все пак закачи могилата, камъни паднаха върху склона й, тя се разтресе, заскърца, бавно пропадна, камъните под нас се размърдаха, сякаш бяха живи. а в дълбочина на теснината, камъните с трясък пробиваха колибите, навесите и главите на джуджетата, потоци прах и дребен трошляк се носеха във всички посоки. В края на краищата на селото увисна гъст светло сив облак, съставен сякаш от милиард обезумели мушици.

Прахта ни покри от краката до главите, наби се в устите, ноздрите и ушите ни, влезе във вратовете и обувките ни... Когато всичко утихна, Шепата се изплю шумно, седна и започна да се изтупва. С притисната към окървавеното чело ръка, аз се изправих на крака, и с удивление разбрах, че „браунингът” е все още стиснат в ръка ми, а не загубен в тази суматоха, и го мушнах под колана. Скалата, служеща за основа на селището, се беше сдобила с каменна шапка. Самото село не се виждаше, само тук там между камъните стърчаха отломки от дъски и окървавени крайници.

Погледнах към Никита и започнах да се спускам, той почака малко и ме последва.

- Какво стана в колхоза? - попитах аз.

- Когато пристигнах там, военните вече ги нямаше - отвърна партньорът. Там само двама души бяха останали живи. По-късно се появи Белега...

- Лвович как е?

- Той е жив и още оня психар, Звънаря. И това е всичко.

- А момичето?

- Не я видях - измърмори той, догонвайки ме. - Казаха ми, че май е във вертолета.

- Аха.

- Ясно.

Искаше ми се да кажа: „Аз ти казвах, помниш ли?” - но се сдържах, защото и така всичко беше ясно.

- Белега каза, че сте се договорили да се срещнете до онзи обор. Е, ние и отидохме там. Само че аз не останах с тях, за какво да стърча там, а веднага тръгнах към къщата на Картографа.

- Но нали нас ни нямаше в къщата. как ни намери?

Той сви рамене.

- Стреляхте...

Стигнахме до основата на могилата и тръгнахме покрай самия край на скалата.

- Сега какво, Химик? Къде е Блейк, къде е лаптопа?

- Лаптопът е в него, а той ме чака долу, до басейна. Отивай при него и ме изчакайте. Аз искам да се изкача до още едно място....

- До какъв басейн? Този, който е отдолу на слона ли, с водата?

- Да, Блейк трябва да се крие точно до него.

- Там няма никой - каза Шепата. - Аз пропълзях наблизо, дори пих вода от него, водата тама е чиста, по-горе има извор и се стича право в него...

- Той е там, вероятно, ти просто не си го забелязал.

- Да бе, на мен ми ги разправяй тия. Няма го, сигурен съм.

- Ама не може да бъде! Аз видях, лаптопът беше в него, и как той се спуска, също видях... - млъкнах и се вгледах в Шепата, а той се вгледа в мен.

Едновременно стартирахме от място и побягнахме - покрай затрупаното село, на там, където беше по-лесно да се пуснем по склона.

* * *

- Пале! Шкет! Гадина!

- Къде тръгна? - попита Никита. - Давай надолу, В Долината, може и да успеем да го настигнем...

- Няма да го настигнем! Оставихме коня там. Сега Блейк се качва в каруцата - как ще го настигнем пеша?

Партньорът ме последва обратно в теснината и попита:

- Мислиш, че е тръгнал да носи лаптопа на Пирсняк?

- А ти как мислиш? - Аз заподскачах по камъните към олтара.

- Ами, видях как се заглежда по Маряна с изплезен език. Сигурно сега ще каже на капитана: ще включа лаптопа, ако ми дадеш момичето.

- Точно така е! А аз съм - тъпанар и загубеняк! Не трябваше да му позволявам да остава сам с лаптопа! Можеше да се досетя, за какво му е да се заиграва с мен и теб. Сега, ако машинката не е повредена, а просто има защита, той ще я включи, те ще разберат, как да се измъкнат от тук, а ние ще сме окончателно заседнали , за винаги!

- Е, в такъв случай, ти накъде си се забързал, Химик?! - извика той, спускайки се след мен. - Трябва да отиваме долу, ти казвам! Докато те все още са в Долината, да ги нападнем...

- С какво ще ги нападнем? - креснах аз, без да се обръщам. Аз имам един пистолет с един патрон. То също имаш едно оръжие и ... колко патрони?

- Половин пълнител остана.

- Е, тогава ще ги хапеш ли? В Белега също едва ли има много, а бойците може да разполагат с цял арсенал.

Раздаде се стенание, нещо се размърда между камъните, появи се ръка, след това наполовина размазана и цялата в кръв глава. Без да спирам аз извадих пистолета, но Шепата ме изпревари, даде единичен изстрел и гномът утихна.

- Ако всичко е така, то на къде тичаш ти?!

- Вече не тичам, Никита.

Олтарът се извисяваше точно пред нас. Тук имаше по-малко камъни, но това не беше помогнало на гномите, до тук не беше стигнал нито един. Припомних си картината. която виждах от могилата и се насочих наляво. Никита със злобно и едновременно разсеяно изражение тъпчеше на едно място. Погледнах към него и казах:

- От върха на тази могила по-добре се виждаше какво има отгоре, разбираш ли? Помниш ли искрите по склона? Когато решихме, че това артефакти?

- Е, и? - попита той.

- Това, че не сме сгрешили. Трябва да се изкачим до там, преди да слезем в Долината и да търсим военните.

Най-накрая намерих точното място и започнах да разчиствам чакъла. Отместих няколко по-големи камъка и видях това, което търсех.

- Така, а ти за какво се набута тук? Няма да слизаме, добре, значи ще се изкачваме, но за какво се мотаем в тази теснина?

- За ето това - казах аз и се изправих с голям контейнер в ръце. Той приличаше на този, който беше на гърба ми, но по-лош, с по-малко клетки и с пукнатини по някои от капаците. Побягнах обратно и в движение хвърлих контейнера на Шепата.

- Надявай го и след мен!

То мърмореше нещо отзад, но аз не го слушах - прескачайки през наполовина затрупани тела и отломки от колиби, като понякога се спъвах и едва не падах, пресякох селото по диагонал. Разбира се. Лавината не беше убила всички гноми, някои все още мърдаха, чуваше се жалостиво скимтене и стонове, някъде потропваха камъни - но четири пети от племето бяха мъртви.

- Ти какво си се разтърчал насам-натам, сякаш задникът ти е пълен с парещ пух? - измърмори, докато сваляше куртката си и пристягаше контейнера. Помогни ми да закопчая ремъците! Не, по-силно... Така. За какво трябва да се катерим, Химик? Почти отвесно е...

- Погледни - прекъснах го аз, сочейки нагоре. Ето, от теснината, на петнадесет метра над нас, започва тесен корниз. Първо трябва да се доберем до там. По него ще продължим нататък по склона. След това, виждаш ли, има голяма цепнатина?

- Тази, в която има храсти?

- Да тя. Ще влезем в нея - и нагоре. От там вече е близо, и изкачването е леко, можем да се хващаме за храстите или да опрем крала в едната стена, а гърбовете в другата и така да се изкачваме. Ами, това е, от края на цепнатината до онази тераса е само една ръка разстояние. Хайде, да се качваме.

Поставих крак върху един камък, но партньорът стоеше неподвижно и със съмнение гледаше скалата, и тогава му казах:

- Виж, само не спори пак с мене! Със сигурност ти казвам: трябва да отидем там. Тръгваме, хайде!

- Като че ли целия се тресеш, Андрейка - забеляза Шепата, плю на дланите си и се хвана за издатък на височината на главата ми. - Това от какво е? Пак ли предчувствие?

- Предчувствие - това е слабо казано, партньоре. Цялото тяло ме сърби, разбираш ли? И това започна, когато с Блейк стигнахме до тук, и до сега не ме отпуска...

- Ами три дни не си се къпал, за това те сърби.

- Не, Никита, работа е друга. Тук наблизо има някаква енергия... много мощна. Сега ще разберем от къде идва тя.

* * *

- Добре, че е тази жълта мъгла - измърмори Никита, гледайки към носовете на обувките си, които се подаваха от края на корниза. - Заради нея височината не се усеща толкова.

Аз не отговорих. Тресеше ме, защото енергията се лееше като мощен поток, обливаше тялото ми, мускулите ми рефлекторно се свиваха, главата ми трепереше.

- Химик. ама какво ти става, бе човек? - учуди се партньорът, поглеждайки към мен. - Ти сякаш целия светиш, и физиономията ти е зачервена.

Дръжката на пистолета, стърчаща от колана ми, се закачи за неравност. Аз залитнах и едва не полетях надолу, но Шепата протегна ръка и ме притисна към скалата.

- Леко, леко! Вие ли ти се свят?

- Вие ми се - казах аз през зъби. Продължавай, не спирай.

Още няколко крачки и рамото му се опря в страничната част на терасата. Горната й плоскост беше на около метър над главите ни.

- Приклекни - казах аз. Ще се кача върху раменете ти, ще се прехвърля горе и ще ти подам ръка.

- Къде, как ще се прехвърлиш? Ти така ли се шегуваш?

- Ще ти каза, ако почна да се шегувам. Хайде, хайде...

- Ама ти ще паднеш, докато опитваш! Да не си акробат?

- Няма да падна. Придържай ме за коленете. Не се бави, Никита!

- Ама за какво изобщо да се катерим там? - измърмори той и клекна. - Трябва по-бързо да слизаме долу, а ние се катерим тук, като някакви планински маймуни...

- Трябва, Шепа, трябва - казах аз, докато със ситни стъпки се приближавах към него. - Колко време се мотахме по тази Долина с пистолети и автомати - и какво постигнахме? Време е да си изберем друго оръжие.

- Какво е това друго? пъшкайки, той клекна, след това седна с увесени в пропастта крака. Аз криво-ляво се обърнах с лице към скалата, стъпих на раменете му, като се клатех опасно, плъзгайки длани по камъка, се хванах за горния ръб на издатината-чиния, рязко се изтеглих и се прехвърлих отгоре. Лежейки до края, протегнах ръка, но той е проигнорира - подскочи върху корниза, хвана се, изтегли се, и се озова на мястото, където аз бях преди малко.

А аз вече се отдалечавах от ръба, прогаряйки с поглед разкрилата се картина. Терасата беше голяма, тридесет метра в диаметър. И цялото това кръгло каменно поле блестеше, искреше, свистеше, завихряше над повърхността си малко смерчове, и изпускаше светещи мехури енергия.

- Какво е това, Полето на артефактите ли? - тихо попита Шепата зад мен.