Андрей Левицки Оръжията на Зоната

Глава 5

Сигурно капитанът и Мечока бяха усетили, че ги преследват: оставиха засада. Куршумите засвистяха над главите ни, и всички ние, освен Звънаря, залегнахме веднага. Той стърчеше, усмихваше се, бърбореше нещо, докато Никита не го изрита така, че глупакът се затъркаля на кълбета по камъните.

Кладенецът от наклонен стана хоризонтален, а след това попаднахме в пещера. Лъчите на фенерчетата осветиха широк свод и неравни стени. От далечната страна, където се виждаше полутъмен вход на тунел, ни разделяше не много дълбока цепнатина. Когато залегнахме в края й, Злия и Белега едновременно откриха огън по двамата войници, които се криеха зад скала до тунела.

Обръщайки глава, срещнах погледа на партньора. Той кимна, аз се повдигна, позволих на противниците да ме видят, отскочих и се затъркалях покрай цепнатината.

Куршумите се забиваха наоколо, изкъртвайки каменен трошляк, и в този миг, отстрани Никита се изправи на колене и метна граната. Изстрелите замлъкнаха, раздаде се предупредителен вик, но беше късно, противниците ни не успяха да избягат: гранатата, падайки точно зад скалата, се взриви.

Грохотът изпълни пещерата, понесе се в двете посоки към тунела и коридора, през който влязохме тук, като постепенно затихваше. Целейки се с „браунинга” по поска на скалата, с жест посочих на другите, да мълчат. Вслушах се: в пещерата беше тихо. Изправих се в цел ръст и спътниците ми се размърдаха. Звънаря, който беше ударил главата си при падането, замрънка нещо, Злия изруга, белега седна и мълчаливо започна да презарежда автомата. Мушнах пистолета под колана и пристъпих към цепнатината. Не е дълбока. Широка е. И цялата е запълнена с парещ пух.

- Уау, я! - каза Никита, заставайки до мен. - Не, не може да се прескочи от другата страна.

Той се наведе, разглеждайки.

- Внимателно! - хванах партньора за рамото и го издърпах. - Може да ти се плисне в лицето!

Привлечен от движенията ни, пухът се раздвижи, и недалеч от края се изстреля бяла полупрозрачна струя, като гейзер от свръхлека пяна: вдигна се почти на метър и се разсея, като облаче. С шепата отскочихме по-далеч.

- А военните как са се прехвърлили? - попита Иля Лвович, и вместо отговор Злия посочи напред с пръст. На противоположния край лежеше широка дълга дъска, потопена с единия край в пуха.

- Издърпали са я, след като са преминали - обясни сталкерът. - Химик, сега какво? Ти си спецът по тези неща - възможно ли е да се премине през пуха?

Поклатих глава и тръгнах покрай цепнатината.

- Не. Освен, ако си се напил до козирката или си се напушил... Опарванията му са много болезнени, макар че... Звънар, ела тук!

- Аз съм Звънаря, наистина - той закима, приближавайки се, а з през това време започна да разхлабва ремъците на контейнера.

- Знаеш ли, какво е това? - посочих с пръст към пуха.

Той погледна към цепнатината и отново се вторачи в мен, усмихвайки се. Очите му бяха пусти.

- Това е вата, разбираш ли? Поне какво е вата, знаеш ли?

- Вата, да, Звънаря знае...

- Никита, ела тук - извиках аз докато свалях контейнера. - Подръж!

Партньорът го взе: отмествайки едното, капаче, аз извадих от джоба си парче от куртката на Никита и го омотах около дланта си. Внимателно извадих от клетката полупрозраното кълбо желе, като от силикон, само че по-меко. Дори лекото съприкосновение на пръстите го деформираше така, че сякаш всеки момент повърхността му ще се спука и субстанцията ще се разстече по ръката.

- Виж, какво имаме тук , Звънар? - извиках го аз. Предусещайки нещо недобро, той започна да отстъпва, но приближилият се отзад Белег го хвана за врата и колана, опре коляно в задника му и натисна, принуждавайки го да се наведе напред.

Звънаря обидено замърмори - не беше възможно да му се разбере нито една дума, - а аз пльоснах артефакта, наричан слуз, между лопатките му.

- Жежко е! Студено е! Пече! Лед! Замръзвам!

- Та жежко ли е или студено? - попитах аз. - Белег, дръж го, не го пускай за сега.

Звънаря се дърпаше, но не можеше да се измъкне. Сталкерът натисна по-силно и глупакът падна на четири крака. Слузта, сега приличаща на голямо къс разтопена пластмаса, няколко секунди трепа между лопатките му, а след това се разстече по кожата, като гъсто лепкаво лепило и стана тънко мътно-бяло покритие.

Звънаря изведнъж утихна и изви врат, опитвайки се да погледне гърба си.

- Това беше, сега е плътно прилепнало - казах аз. - Докато само не се разпадне, не можеш да го отлепиш. Пусни го, изглежда, че му харесва?

Белега отстъпи назад. Звънаря се изправи и неуверено се усмихна.

- Гъделичка ме - съобщи той, вдигна ръка и се почеса между лопатките. Краката му се подхлъзнаха по стъкловидната субстанция, в която се беше превърнала слузта.

- Това не е ли вредно? - попита разтревожено Иля Лвович.

- Животът е вреден - отсякох аз. - А животът в Зоната - три пъти. Зле денонощие ще се разнесе, по кожата ще останат само розови следи. Звънар, виждаш ли дъската от онази страна?

Той погледна.

- Дъска, да, широка, Звънаря я вижда, голяма дъска.

- Аха, голяма, сигурно е тежка.

- Ох, и тежка...

- Тук спорим, че Звънаря няма да може да я помръдне от мястото?

- Как няма да може! - развълнува се той и изпъчи гърди. - Звънаря може, той е силен, може всичко...

- Ами щом е така, опитай - предложих аз. - Премести я така, че единият край да остане от онази страна, а другия- от нашата. За да можем да преминем по нея, разбираш ли? Само тогава ще ти повярва.

Той вдигна ръка и я сви в лакътя, като културист, който демонстрира як бицепс.

И прекрачи в цепнатината.

Оказа се, че е дълбоко до кръста. Пухът се раздвижи, около Звънаря се изстреляха няколко струи едновременно.

- Ай! - изхлъцка той, обърна се и опита да се върне обратно. - Боде, гъделичка, пари!

Никита се наведе, бутна го по гърдите и не му позволи да излезе от цепнатината.

- Боде!!! - уплашеното лице се обърна към мен и аз натиснах Звънаря с крак.

- Към онази страна, бързо! Тичай! Хайде де, трябва да направиш само пет крачки!

Разбрал, че няма да го пуснем обратно, той отново се обърна и се хвърли напред, съпроводен от струи пух. Той вече клокочеше в цялата цепнатина и се завихряше на смерчове.

Звънаря се измъкна на противоположния край, прибяга и седна до стената, тупайки се по гърдите, корема и бедрата, почесвайки и изтърсвайки се.

- Дъската! - напомних му аз.

Той погледна обидено, облиза устни и отново започна да се чеше.

- Значи, вие бяхте прав, младежо - силно, отекващо в цялата пещера, каза Иля Лвович. - Нашият Звънар е пълен слабак, и дори аз, старецът, съм по-силен от него.

- Лвович е слаб - неразбираемо откликна гласът от другата страна. Звънаря е много силен.

- Да-да, пълен слабак е- съгласих се аз. - Той дори и тази дъска - и нея не може да премести, виждате ли, колко е уплашен?

Звънаря скочи и с вик „Силен съм!” се хвърли към дъската, наведе се, повдигна потопеният в пуха край, и започна да я премества.

За секунда ми се стори, че той действително е твърде слаб за това - но безумецът, дишайки тежко, все пак успя да я премести дотолкова, че в крайна сметка Никита, когото Злия за всеки случай придържаше от зад за колана, да я хване за другия край и дръпна го, и го пусна от нашата страна.

Пресякохме цепнатината един след друг, а струите пух безшумно се изстрелваха от всички страни. Последен вървеше Никита, когато вече беше преодолял половината разстояние, над цепнатината се изви бял смерч. Стремително въртящата се фуния успя да се отдели от породилата я маса и излетя върху дъската, движейки се на зигзази по нея и разхвърляйки пух във всички посоки.

- Отзад! - извиках аз. Шепата се огледа и се втурна да бяга, като същото време смерчът, намалявайки и разпадайки се в движение, го подгони. Партньорът скочи върху камъните, а фунията от пух, която беше стигнала почти до края на дъската, се разсея.

Вдигах фенера и насочих мощния лъч в тунела. Той полегато слизаше надолу - широк, с висок, каменен свод и неравен, с извиващи се пукнатини и неравности, под. Аз отдавна бях останал без сумка с гайки, и нямах под ръка нищо друго подходящо, затова казах на останалите да не вдигат шум, известно време постоях до входа и наблюдавах. Тунелът плавно се извиваше, далечният му край не се виждаше, но в тази част, която можех да огледам, нямаше аномалии.

- Добре, изглежда че е пусто - аз се обърнах. - Да вървим!

- Няма да вървим, а на бегом ще бягаме - Злия решително закрачи напред с автомат в готовност. Иля Лвович, стискайки „узито” с две ръце, запристъпва покрай стената, Белега тръгна след него, а Никита. след като тласна пред себе си Зънаря, пое след тях.

Лъчите на трите фенера ярко осветяваха тунела, звуците се отдалечава с протяжно звънко ехо.

- Като че ли се е образувал по естествен начин - казах аз. - Твърде неравно е всичко...

- След взрив също ще си остане неравно - промърмори стария сталкер. - Няма значение дали е естествен или не, важното е - на къде води.

Тунелът завърши с открехната метална врата, на която имаше голяма медна табела с едри, релефно издълбани букви:

ENTRANCE STRICTLY PROHIBITED

(unleast you want your psychic matrix to be demolished and any reference of you erased from the memory of humankind)

Лаборатория на реалността

Влизането строго забранено!

(освен, ако не искате вашата физическа същност да бъде унищожена и да изчезнете изцяло от паметта на човечеството)

Първите две думи бяха по-близо до горния край, още три - до долния, а между тях, с магнит беше притиснат пожълтял лист от ученическа тетрадка на квадратчета. Никита, който се озова най-близо до вратата, перна с пръст магнита, хвана листчето и започна бавно да чете:

Беше написано с избеляло синьо мастило, с подскачаш почерк, накриво - редиците букви не съвпадаха с редовете. в долния десен ъгъл тъмнееше петно, приличащо на отдавна-отдавна засъхнала кръв. Никита отправи въпросителен поглед към мен.

- Е, и какво ме гледаш, аз откъде да знам? - откликнах аз. Не разбирам от стихове, но според мен са боклук.

- Ама не, аз не за това - какво може да означава тази тъпотия?

- Понятие си нямам.

- А това, дето е на английски - то как се превежда? Реална лаборатория?

- Какво?

- Е, конкретната... чиста, ъ... някаква обикновена, според работата... - той смутено замълча, разбирайки, че дрънка глупости.

- Според мен, това по-скоро означава „лаборатория на реалността”.

Никита разтвори пръсти и листчето отлетя на пода. През това време Злия беше застанал до тесния процеп между края на вратата и касата, надникна, приклекна и с цевта на автомата тласна вратата. Белега вдигна фенера над главата му, като явно се надяваше по този начин да заслепи онзи, който би могъл да е от другата страна.

Разкри се къс коридор с правоъгълен проход в другия край. За него присветваше, като ту угасваше напълно, ту се усилваше, мъждива светлина.

Злия първи прекрачи напред. Той преметна калашника на гръб и взе берданата, и заприлича на ловец, излязъл да постреля по зайци. Никита, вдигнал автомат до рамото и насочвайки цевта от страна на страна, се отправи след него покрай едната стена. Белега - покрай другата. Аз тръгнах между тях, Звънаря и Иля Лвович се движеха последни. Близо до прохода, зад който на пода лежеше изкъртена метална врата, на стената отляво имаше разбит прозорец. От него висяха крака. Никита се наведе напред, мушна цевта в прозореца, почака, после се изправи.

- Това, оттатък някакъв голям склад, ли е? Със стойка. И няма никой.

- А кой е този, който виси? - попитах аз докато се приближавах.

Сега се виждаше , че коридора води към голямо помещение с раздрани дивани покрай стената. Единият диван беше изгорял, около него се чернееше голямо петно пепел. От към нас, от тавана на два кабела висеше луминесцентен блок с четири лампи - трите разбити, едната работеше, но мигаше постоянно и прищракваше със стартера. Отдалеченият край на помещението беше потънал в мрак.

Партньорът дръпна тялото за колана. То се изхлузи от прозореца и се просна на пода с лицето нагоре. Злия се вгледа и каза:

- Този е от войниците на Писрняк. Какво му е... някой му е прерязал гърдите.

Кръвта още течеше, на стената тялото беше оставили широка следа, по пода започваше да пълзи тъмна локва.

- Нима неговите хора са го посекли? - учуди се старият сталкер. - Виж, Белег, какви тесни рани, като от скалпел, нали?

През това време аз преминах покрай Никита, погледнах през прозореца и продължих нататък, като в движение казах:

- Партньоре, това не е склад, а амбулатория. Кога си виждал в склад...

В далечния, неосветен край на помещението блесна светкавица, и зад мен Иля Лвович извика. Аз залегнах встрани от отвора на вратата, свих ръката, с която държах пистолета, и насочих цвета в тъмнината, а отзад загърмяха: Шепата, Белега и Злия откриха огън едновременно. Куршумите летяха на половин метър над мен и се врязваха в нещо със стържене, звън или глухи удари. Който и да се криеше там, или вече беше мъртъв, или беше залегнал, и аз бързо препълзях през вратата по пластунски. Единият автомат замлъкна, веднага след него - и втори. Оттласнах се, скочих, преметнах се зад дивана, който беше на половин метър от стената, приведох се, и с насочен пред себе си „браунинг”, прибягах зад него. Замлъкна и третия автомат, в настъпилата тишина се чуваше гласът на Звънаря, който настойчиво обясняваше нещо на другите. Мигащата светлина ту леко осветяваше тази част от помещението, ту угасваше, и тя потъваше в мрак. Аз се прекатурих през облегалката на дивана, паднах странично, изпънах ръката с пистолета натам, където видях отблясъка от изстрела, и замръзнах. Звънаря престана да ломоти, и започна да се чува, че някъде зад стената капе вода.

- Химик! - тихо повика партньорът от-към коридора.

- Добре съм - отговорих аз, превъртях се по гръб, а след това седнах. - Сам е, и вие сте го свалили.

- Сигурен ли си, че е сам?

- Сигурен съм. И е мъртъв. Идвайте по-бързо насам. Какво стана с Лвович?

Те забързаха към мен.

- Не се притеснявайте, младежо, само ме одраска - произнесе старецът.

Обхождайки тялото на редника, който се беше прикривал зад преобърнато кресло, старо и продънено, - сега и цялото надупчено, - аз приклекнах до кръгъл отвор в стената. И се отдръпнах, когато видях наведено към мен лице, част от рамо и извита ръка с пистолет...

Паднах назад, вирнах крака и насочих пред себе си „браунинга”. Войникът, който се появи от другата страна на стената, повтори точно движенията ми, но го направи с миг закъснение, защото за разлика от мен не беше клекнал, а само се беше навел над отвора.

Стрелях, той също. Моят куршум го улучи под брадичката, неговият прелетя над темето ми, завличайки косата ми са такава сила, че главата ми се отметна назад и почти опря гърба ми. След като едва не направих кълбо назад и не си счупих врата, аз изругах и се приповдигнах, опирайки се с длан в пода...

- Какво, какво става там?! - непосредствено до ухото ми се раздаде гласът на Шепата.

Войникът лежеше от другата страна на стената - впрочем, сега разбрах, че това не е стена а само лека преграда - и вече не закриваше обзора. Пред погледа ми се разкри дълго помещение, осветено от някъде от страни от бягаща червена светлина. Чуваше се припукване и шумолене: нещо гореше оттатък.

В далечния край, няколко фигури - шест или седем, не успях да ги различа - една след друга на бегом преминаваха през врата.

Скочих и извиках:

- Те са зад стената, бягат по стълбата!

Отместих креслото, хванах мъртвия войник за краката, изтеглих го малко и се хвърлих към един от диваните, до който въргаляше преобърнат стол. Вдигнах го и се метнах обратно, замахвайки в движение. Стоварих стола върху преградата до отвора, след това още веднъж, и още - и той се строши окончателно, разпадна се в ръцете ми. От отвора се проточи извита пукнатина и очерта голям овал.

- Пусни ме! - каза Шепата, и аз направих крачка встрани.

Иля Лвович притискаше длан към бузата си, до него пристъпваше от крак на крак, а понякога и поскачаше, превъзбуденият Звънар. Белега и Злия чакаха с оръжие в готовност.

Преметнал калашника през рамо, Никита рязко издиша и удари с крак. Подметката му се вряза в горния край на отвора и овално къс рухна на пода, вдигайки облак прах.

- Къде? - извика партньорът, хвана автомата и скочи в другото помещение. - Онази стълба ли?

Без да му отговарям, аз скочих след него и побягнах натам, където изчезнаха фигурите. На стената отляво имаше дълъг прозорец, зад който нещо ярко проблясваше, но какво точно - от тук не можеше да се разбере.

Врата, тясна площадка, бетонно стълбище... Аз приклекнах, наблюдавайки от площадката.

- На къде побягнаха? - попита Никита, изправи се до мен и занасочва цевта на автомата от страна на страна.

- Надолу.

Полуприклекнал, започнах да се спускам, подпирайки се на железните перила, т.е тясна релса, заварена към парчета арматура.

- Не искат да влизат в престрелка - с леко самодоволство промърмори Никита. - Знае Мечока, с кого се е захванал!

Във вратата зад него се показаха и останалите. Белега вървеше първи, след него Злия, Звънаря и старецът. Последният все още се държеше за бузата.

- Лвович, вие какво, „узито” ли загубихте? - тихо попитах аз, когато стигнах до площадката между етажите.

- Не, не, отзад на колана ми е - отговори той.

- В такъв случай е по-добре да ми го върнете обратно.

Сега виждах врата, същата като тази, през която излязохме на стълбището. Шепата ме изпревари, огледа площадките и побягна към нея. Разтвори я и приклекна встрани. Зад нея се разкри поредния коридор. аз се спуснах и застанах от другата страна. Белега и Злия се движеха зад нас целейки се в отвора, за тях вървяха Звънаря и стареца.

- Лвович, положете „узито” до перилата - казах аз и побягнах надолу, в мога, в който Белега и Шепата прекрачиха в коридора.

Стълбището завършваше с площадка без изход, затворена бетонна кутия, в чийто ъгъл седеше мъртвец. Не беше военен: облечен с някакви стари светло сиви дрехи, - или работна манта, или някаква униформа на медицински работник, бяха твърде стари за да се разбере. Той беше с протегнати крака, ръцете му лежаха върху коленете. Кожата върху китките беше изсъхнала, опъната и релефно очертаваше ставите и костите. От лявото му око стърчеше скалпел, тясното острие беше забито в черепа наполовина. Наблизо се въргаляха чехли, отстрани имаше червена аптечка.

Отгоре се чу шум и аз бързо тръгнах обратно. Взех „узито” и мушнах пистолета под колана. Всички други вече бяха напуснали стълбището, в коридора се мяркаха само Звънаря и стареца. Отправих се към тях, като разглеждах помещението и се вслушвах във всички звуци наоколо: някъде припукваше огън, капеше вода, за стената се чуваше приглушено свистене, като от стар радиоапарат, нещо бучеше под пода, като пламък от горелка... Мястото, в което бяхме, попаднали изглеждаше изоставено и в същото време напълно тайно, скрито от очите на непосветените.

Иля Лвович и Звънаря изчезнаха през една врата, аз ги настигнах и видях малка стаичка, приличаща на антре с голяма овална врата, в която имаше стъклено прозорче. Из-зад нея се чуваше ритмично хълцане, а след това се раздаде шум от духане, като че ли някой надуваше въздушно балонче.

- Ела тук, Химик - извика ме Злия.

Дългата стая имаше метален под и решетъчен таван, а стените бяха облицовани с плочки. От дебелите луминесцентни тръби отгоре се лееше слаба светлина и осветяваше Никита, Злия и Белега - те разглеждаха нещо в другия край на помещението. Отправих се към тях, преминах покрай медицинско шкафче и масичка, върху която лежеше разбит термометър. Звуците не замлъкваха, към тях се добавиха припукване и трясък. Шепата се отдръпна. До стената, пулейки се към нас с изскочили очи, стоеше дебел гол гном.

- Този се скри тук. Ни се си мислехме, че бойците побягнаха насам - каза партньорът. - Е, и дойдохме...

- Изглежда, че от тук няма на къде другаде. - отговорих аз.

Джуджето се зъбеше, отпуснало глава и гледайки косо към нас. Сигурно видът му толкова беше учудил спътниците ми, че те не бяха открили огън веднага. Освен това, че бщрерът беше необичайно висок, половин глава повече от най-високия представител на тяхното племе, който съм виждал някога, той нямаше дясна ръка. Вмясто рука, към рамото му беше имплантирана механична протеза - извити стоманени пластини и листове излизаха директно от кожата, която беше червена и подута на тези места, - с откъсната китка. От мястото на откъсването капеше масло и висяха дебели снопове проводници с раздърпана изолация. Изглежда, че изкуствените мускули и до сега бяха присъединение по някакъв начин към нервите: мръщейки се от болка, гномът ту ги свиваше, ту ги отпускаше, поради което във вътрешността на протезата, нагоре надолу, се движеха някакви проблясващи фрагменти, от сноповете прерязани тръбички над рамото му свистяха струйки въздух, а покрай китката проблясваха искри. Вдигайки и отпускайки рамото си, джуджето сякаш натискаше ръчна помпа... И това не ми хареса.

- А не се ли е опитвал да метне нещо? - отстъпвайки, подозрително попитах аз.

- Не - каза Злия и махна с ръка. - Ей онази колба се повдигна и веднага падна. Съвсем слаб е.

Погледнах към дългата дървена маса, покрита с бяла мушама. В стената зад нея имаше затворен с желязна решетка отвор за вентилацията. Върху масата имаше медицинско легенче, набор ножици, скалпели с различни размери, лабораторни горелки на пластмасова поставка и парчета от счупена колба в тъмна локвичка. Злия тръсна глава.

- Добре, ще го гръмна и да бягаме нататък - той вдигна берданата.

Ритмичното скърцане и свистене станаха по-силни, на мястото на откъснатата китка отново запукаха искри. Гномът изправи глава, погледна с дивите си очи към нас и рязко приклекна, забивайки протезата в пода.

Затрещя, на всички страни се посипаха искри. Стори ми се, че тънките сини мълнии се разпростираха от притиснатия към пода механизъм, обвиваха стъпалата ни, разтваряха се в метала, избледняваха... И след това Звънаря запищя с цяло гърло, разпери ръце и започна да се извива, както в някакъв варварски танц, като едновременно залиташе назад... Той щеше да падне, ако Иля Лвович не го беше хванал.

Тресейки се, гномът падна на колене, без да има сили да вдигне ръката си - металът около нея се разстече, и скърцащият крайник сякаш залепна за него.

Аз отскочих, аз Злия и Белега едновременно откриха огън. Никита, който беше зад тях, насочи автомата, подскачайки. Куршумите надупчиха тялото на гнома, и след като, както ми се стори, го бяха убили, пробиха протезата му и се забиха в стената отзад.

В последствие, от стената нахлу вода.

Хванах с две ръце стареца и Звънаря, бутнах ги върху масата и сам паднах върху нея, като бутнах горелките, нараних хълбока си на ножиците и скалпелите и закрещях:

- Краката от пода! Вдигайте си краката!

За миг ме разтресе: силен електрически заряд премина през пялото ми. Никита, който беше облян с вода от главата до краката и се тресеше и подскачаше, пристъпи към мен, аз го дръпнах към себе си и го съборих по гърди върху плота. Добре, че масата беше дълга - след две секунди Злия и Белега вече седяха върху нея.

- Идиот! - креснах аз и замахнах към Звънаря, а той замижа, сви се, легна на страни и посви крака, - но аз вече се бях засрамил от избухването си и отпуснах ръка. Сега се видяха стъпалата му: едната смачкана пантофа беше без връзки, но цяла, а другата беше без половин подметка и се виждаше голата му пета.

Напорът на водата намаля, тя вече не се плискаше, но се изливаше върху пода с равномерни струи. Гномът лежеше, ръката му се поклащаше в потока, протезата беше станала едно цяло с пода, искрите все още излизаха от нея.

- Тъпаци! - емоционално казах аз, докато се изправях на колене. - За какъв дявол ви трябваше да стреляте, с какво ви заплашваше това джудже?!

- Реших, че се кани да ме тресне по главата с протезата си - отговори Злия.

Изправих се в цял ръст между него и Лвович и се огледах. Вратата, през която влезнахме тук, имаше праг с височина пет сантиметра. Водата ще го достигне и ще започне да прелива. И наоколо нямаше нищо дървено, нито дъски, нито фазер, за да ги хвърлим на пода....Макар, че и това беше безсмислено: нивото на водата вече беше такова, че обувките ни веднага щяха да се намокрят, дори и да ходим по плоскости от фазер.

- Възможно ли е вече да не удря ток? - попита Никита, кимайки към гнома, от чиято протеза продължаваха да излизат искри.

- Да бе, искаш ли да провериш още веднъж?

- Не... - той притисна до лявата страна на гърдите си. - Все още имам сърцебиене.

- Бъди благодарен, че не ти се пръсна сърцето.

- Дребосъка се размърда! - изведнъж възбудено запищя Звънаря и седна, сочейки с пръст към гнома.

Джуджето се извъртя с лице надолу, разтвори широко крака, наведе се и се напъна. От протезата му се посипаха искри, нещо изпращя...

Никита насочи „калашника” едновременно с Белега, който вдигна „тетешника” си. Гномът се изправи, изкъртвайки от пода квадратна желязна плита, към средата, на която се беше заварила протезата му - куршумите удариха в нея, рикошираха и затракаха из цялата стая, забивайки се в стените и тавана. Един прелета между мен и Шепата и се заби в масата, други два вдигнаха фонтан от стъклени и пластмасови осколки от мястото, където бяха епруветките. Сталкерите прекратиха стрелбата, след като едновременно съобразиха, какво става. Аз отгоре ударих с юмрук цевта на берданата, която беше насочил Злия.

- Не стреляй, сами ще се изпозастреляме! И във водата не скачайте!

Явно желязната плита беше доста тежка. Гномът започна да залита назад, аз реших, че той ей сега ще падне, и насочих „узито”, за да го довърша, но джуджето успя да запази равновесие. Прикривайки се от нас зад плитата, то бавно тръгна през клокочещата вода, като продължаваше да я обсипва с искри.

Белега, който беше в другия край на масата, се изправи на колене и се обърна към стената. За пореден път ми мина мисълта, че той е необикновен човек. Не говори, но вижда всичко...

- Мамка му, и сега какво, Химик?! - извика Шепата.

- Влизаме там! - аз кимнах към Белега. Той вече беше ударил с лакът решетката на вентилацията и доста я беше огънал, след това хвана пръчките, дръпна и я изкърти от отвора.