Андрей Левицки Оръжията на Зоната

Глава 2

Вдигнах пистолета, хвърлих предупредителен поглед към Блейк и рязко се изправих, насочвайки цевта към този, който се криеше отгоре.

Както се изясни, той не се криеше и изобщо не ни заплашваше с нищо. Тъмния сталкер без крака, който Шепата беше застрелял в главата, през цялото време се беше плъзгал бавно по чакъла, и сега се намираше в самия край на полегатата част от склона, още малко и щеше да падне. Щракнах предпазителя, почесах изпотеното си чело с цевта и погледнах надолу. Спътникът ми беше застинал с разкрачени върху камъните крака и вдигната нагоре глава.Кимнах му и продължих нагоре. Отместих тъмния встрани, а когато Блейк се изкачи горе, се наканих да бутна тялото, но премислих. Нека си лежи, може и срутване да започне, ще загърми по целия склон.

- Това хаус? - попита Уилям.

Кимнах му и тръгнах към къщата с верандата.

- Там има някой?

- Не, не трябва да има никой. Не изоставай!

Вторият тъмен лежеше с гръб към мен. По някаква причина навесът над верандата беше повреден и наклонен, половината дъски ги нямаше. Вратата беше останала отворена, аз влезнах, огледах, видях още два трупа (единият беше без глава) и дупките в стената, и забързах към другата стая.

Капакът към мазето беше отворен, по пода бяха разхвърляни трески и парчета дъски. Влезнах в тайника.

Едната табуретка беше преобърната, другата изправена на два крака, наклонена, опряна на стената.

Лаптопът го няма.

Затворих очи и веднага ги отворих, прекрачих вътре и се обърнах, за да не закривам светлината от отвора. Още веднъж огледах тайника. Къде е лаптопът? Няма го лаптопа!

- Няма го този - каза Уилям.

- Млъкни! - креснах аз, излизайки от тайника. - И сам виждам, че го няма!

Втурнах се в последното помещение, видях преобърнатия стелаж, където преди беше оръжието, шкафът - вратите му бяха отворени, дрехите ги нямаше, само парчета плат, - вече се досещах, как стоят нещата, но за сега сам не вярвах на догадката си, изскочих покрай объркания Уилям обратно в първата стая. Бутнах с крак трупът до стената - той се обърна с лице нагоре.

Изругах, скочих на верандата и направих същото с другото тяло.

Всички те бяха оглозгани, ребрата им счупени, нямаха лица... И това не бяха слепи кучета, а нещо, или някой друг.

До момента, в който Блейк се появи на верандата, всичко ми се изясни окончателно.

- Гноми - казах аз.

- Кой е тези гноми?

- Ами, джуджетата... Ти какво, никога ли не си ги виждал?

- А, малкия пийпъл! Не ги виждал тях, но чувал за гн’оми. Това лошо ли е, Хим’ик?

- Лошо?! - отново ме обзе ярост, на пети се завъртях към него, стиснах юмруци и погледнах в младото лице с гладка кожа и розови бузи. - Ние окончателно заседнахме в Долината! Какво ще правим сега? няма значение , че Мечока търси картографа, аз не вярвам че ще го намери, той отдавна си е тръгнал от тук, сигурно още предишната нощ! Картата със схемата на изхода в лаптопа беше единствената ни възможност!

- Къде са гн’оми отишли?

Побягнах зад ъгъла на къщата, където аз и Шепата така и не отидохме, когато попаднахме тук предишния път, въпреки че видяхме мястото през прозореца.

- Какво това? - попита Блейк, разглеждайки въргалящите се по камъните метални части, няколкото огънати спици от колела и дългото парче кожа от мотоциклетна седалка. - Това бил мотосайкл преди? А това какво, от танк част? Къде вериги, къде купола?

Аз мълчаливо разглеждах тесния чакълен път, който полегато се спускаше надолу от къщата. Много полегато, сигурно беше 5-6 километра преди да стигне до Долината. С платформата от електрооръдието не може да се премине дори ако тя беше в движение, а с мотоциклета сигурно беше възможно. Некъде там, високо на д пътя, аз и партньорът ми видяхме с бинокъла, как нещо блести на скалната издатина. Направих крачка напред, приклекнах и вдигнах из между два камъка топка косми. Малко по-нататък забелязах парче от кост. Обърнах се към Блейк и казах:

- Шкет, как си със зрението?

- Зрение... ъ, има ли цайси? О, гуд, аз има добро зрение.

- Наистина ли? Я се вгледай, виждаш ли, дали нещо проблясва ей там. на склона?

Той вдигна длан като козирка над челото си, сякаш се предпазваше от силно слънце.

- Има такова. Първо теснина, зад него - блести. Виждам.

- Добре. Сега се качи на покрива и огледай във всички посоки, дали някъде по слона няма село на гномите.

- О, ще направя! - то пристъпи към стената, но се обърна и уточни: - А как изглежда село гн’оми? Какво точно има в него, за да го забележи сред скалите?

- Те най-често се набутват по разни катакомби, но ако изпълзят на повърхността, може да построят колиби от съчки, а и олтари. Олтари - задължително. И около тях са разхвърляни всякакви блестящи предмети. Те са като враните, разбираш ли? Влачат всичко...

- Блестящи предмети - артефакти ли?

- Не, те не се докосват до артефактите. Макар че нещо в тях привлича гномите, обичат да си устройват лагерите в близост до аномалии или места, богати на артефакти.

От верандата Блейк се качи на покрива и веднага извика:

- Да, сега виждам тези гн’оми!

- Къде?

- Добре, слизай бързо. Колко е часа? Имаш ли часовник?

Той скочи на чакъла и отметна ръкав.

- Единадесет. Но знай, Хим’ик, тук обикновено време няма значение, тук време не такова, като в Зона, всичко объркано наобратно.

- Няма значение. Белега, Никита и другите, които са оцелели, по обед ще чакат до обора. А сега ние няма да успеем!

- Няма успеем? - попита той.

- Шкет, лаптопът е в гномите. Гномите са в селото си. Значи трябва да отидем там.

- Хим’ик, ти мисли, лаптоп до още работи? Мисли, б’юрери лаптоп не дестроер съвсем?

- Не знам! И какво друго да направим?- Имаш ли други предложения?

- Няма предложения - призна си той.

- А патрони имаш ли?

Войникът се усмихна широко:

- Тях има! Пистолет йес два и още ето нож и патрон - той посочи с пръст патрондаша от дясната си страна. - Форти... ъ, четирсет бройки и даже форти ту.

- Не се хили, а ми дай половината - наредих му аз. И да тръгваме. Първо по пътя, после ще се изкачим нагоре.

* * *

Отдръпнах се назад, обърнах се криво-ляво и погледнах под краката си. Там имаше отвесен склон, но той не беше много висок - няколко метра по-надолу камъните образуваха естествен водоем, басейн пълен с вода. Там едва доловимо бълбукаше извор и водата се стичаше между камъните. След басейна отново започваше склон, а по-нататък, полускрита в жълтата мъгла, се простираше Долината.

- Колко тези джуджета? - тихо попита Блейк. До нас достигаше приглушено дрезгаво ломотене.

Гномите бяха домъкнали тук всички дръвчета, които някога са расли по склона, както и всичко друго, до което се бяха добрали с кривите си космати ръчички, включително и много камъни. Забелязах дъски, които беше възможно, някога да са били част от навеса над верандата в къщата на Картографа, - сега от тях направили конус, на върха на който бяха набучили главата на тъмния сталкер. Изглежда, че понякога джуджетата са извършвали набези в Долината: в селото имаше твърде много обработена дървесина, греди, дъски и остатъци от дюшеме, каквито не можеше да се намерят в гората.

- Уан... ту... тфри... - започна да брои Уилям. Раздаде се писък: четири гадни гномски деца започнаха да се бият. Веднага, пристъпвайки с криви крака и поклащайки увиснал корем, към тях забърза самка. Писъкът стана по-силен, едно отроче изведнъж се изправи, замахна с остър камък, и с все сила тресна по главата противника си. Пръсна кафява кръв, раненият - или убитият - падна и утихна, а тримата други започнаха да го ритат. Самката заломоти и спря, без да стигне до биещите се. Недалеч от тях, във въздуха се вдигна цяла купчина дребен чакъл и, сякаш беше рояк пчели, със свистене се устреми напред. Чуха се звуци от удари, тримата малки гноми, държейки се за ударените гърбове, хълбоци и вратове, с пищене избягаха настрани, а четвъртия си остана да лежи. Самката стигна до него, хвана го за крака и повлече сгърченото телце към селото.

- Туенти... туенти уан... туенти ту... - броеше Блейк.

Аз се повдигнах малко по-високо. В голямата си част, селото се състоеше от колиби и наклонение навеси. Между тях се въргаляха кости и боклуци, самците и самките клечаха, лежаха, разхождаха се или се съвкупляваха, врещейки развълнувано. Носеше се гадна миризма, сякаш това място беше едновременно и бунище, и огромна помийна яма.

Близо до дясната стена на цепнатината беше струпана доста голяма могила от камъни. А в дълбочина... Какво е това там? Пирамида от черепи? Аха! Изглежда, че е това, но трябва да се огледа по-добре.

- Хим’ик, те четирсе! - зашепна Уилям. - Не, повече, аз объркал броя. Ние няма ни граната, ни гранатомет няма...

- Тук веднага ще започна срутване, ако гръмнем с гранатомет.

- Как ние толкова много б’юрери убием?

- Никак! Лежи тук. Тихо, за да не те забележат.

- А ти къде?

- Трябва да огледам, ей сега ще се върна.

Аз запълзях покрай края на плочата, която служеше за основа на гномското селище, натам, където тя се притискаше към отвесната стена на цепнатината и където беше високата купчина камъни. Добрах се до нея и започнах да се промъквам нагоре, пропълзявайки между камъните, като се стараех да не повдигам главата си... И скоро видях точно пред себе си космати крака с дълги извити нокти. Замръзнах и присвих очи. Върху камъка на върха на могилата седеше дебел гном с набедрена препаска. От гъстите коси на главата му стърчеше проскубано кокоше перо, в дясната му ръка имаше парче бедрена кост. Стражът дремеше в прохладната сянка, отпуснал глава и похърквайки.

Той не мърдаше, аз също. Мина повече от минута - гномът спеше, сумтейки тихо. Обраслите му с гъста козина гърди се повдигаха и отпускаха. Аз свих крака, напипах камък и се приповдигнах. Ушите на джуджето мръднаха, главата му се повдигна. Очите му се разтвориха широко, мутрата му се изкриви в гримаса, и тогава аз го ударих с камъка по челото.

В последния момент усетих съпротивление, сякаш ръката ми попадна в друга, по-плътна среда, както, ако първо се движи във въздуха, а след това попадне във вода. Но в съня, си дозорният не успя да отреагира с пълна сила, по-скоро това беше рефлекторно ментално съпротивление, все едно както човек вдига в уплаха и се отмества, когато види, че нещо тежко лети право към лицето му.

Камъкът се вряза в главата на гнома, и той полетя от купчината с краката нагоре.

Молейки се на Черния Сталкер, а едновременно с това и на всички демони на Зоната, гномите в селото да не са забелязали, какво се случва над тях, а скочих след него. Джуджето падна по гръб, аз седнах върху него, издърпах бедрената кост, вдигнах я и я спуснах, сякаш бях убиец на вампири, който забива кол в гърдите на лежащата в гроба твар.

Но аз не се целех в гърдите: острият край на костта проби окото и влезе дълбоко в черепа на джуджето. Тялото под мен се разтресе и дозорният издъхна.

Продължавайки да седя върху него, аз се огледах. Долу всичко си беше както преди. Изпълзях от гнома, легнах с гърди върху камъните, а с крака към върха, и отново обходих с поглед селото.

Предположението ми се оказа вярно: в далечния край, под самия склон, защитен отгоре с естествен навес, беше олтарът - издигнатата от черепи пирамида. От ма черепите очите стърчаха метални парчета, кости и пръчки, по тях се вееха проводници от разбити лампи, на върха се издигаше мотоциклетно колело, а наоколо бяха разпръснати множество разнообразни предмети. Имаше разбита посюда, смачкана туба за бензин, разположена, като змия, танкова верига, парчета железа и пластмаса, автомати с изкривени цеви, няколко малки скелета и множество разхвърляни кости.

Присвих очи и се вгледах. И разбрах, целият този боклук образуваше, макар и грубо, но напълно разпознаваемо човешко лице. Олтарът беше носът му, остър като на Буратино, разположените на триъгълници ребра - зъбите, огънатото велосипедно колело без гума - дясното око, а пък лявото...

Преобърнах се и започнах да изпълзявам по гръб.

- Какво? - попита Блейк, като ме видя. - Гледам, как ти файтинг с тоз б’юрер. Ти як негодник, Хим’ик, силен, като харлемски блек’мен хулиган.

- Лаптопът е там - излягайки се до него, казах аз. - В самия край на теснината, вляво от пирамидата от черепи, т.е. от олтара им.

Уилям погледна и веднага сви глава между раменете си.

- Лошо нещо е. Как ще доберем до този? Б’юрери започнат да се бият здраво, те много.

- Дай ми пистолета и още десет патрона.

Получих „тетешника”, проверих дали е зареден, мушнах го под колана до „браунинга”, и казах:

- Така, слушай внимателно. Ти ще пропълзиш до левия склон на теснината, в сянката, а аз - обратно към мястото, където претрепах гнома. От там ще се спусна от другата страна на тази купчина камъни и ще се прехвърля на десния склон. Ще се изкача по него на няколко метра височина. Там има тераси и разни цепнатини, ще се закрепя някак си. Ти допълзяваш до тази скала, виждаш ли, което надвисва? Някъде под нея е олтарът. Но не се втурвай веднага за лаптопа, там гномите са повече, ще те видят. Чакаш, докато аз не започна да вдигам шум.

- Вдига шум? - попита той.

- Да-да, да вдигам шум. Да крещя, да размахвам ръце, да хвърлям камъни по гадните им леговища. Също и да стрелям по тях. И ето защо ми трябват двата пистолета с патроните. Цялото това котило ще плъзне към мен, и тогава ти...

- Какво е „котилото плъзне”? - отново попита той.

- Означава, че тълпата ще се в хвърли моята поска, ъдърстениш ли? Всички тези пийпъли ще се втурнат, за да ме отблъснат...

- Втурн... А, йес. разбрал,разбрал!

- По-тихо, де! Така, лаптопът е вляво от тази пирамида от черепи, видя я, нали? Просто си лежи върху камъните, капакът му е затворен, така че се надявам да не са му разбили екрана и да не са счупили нищо. Ти го вземаш. А когато аз стигна, докъдето е нужно, ще почакам две минути, а след това ще вдигна такава олелия, че всички ще се струпат, но ако все пак някой те види - ще го застреляш, за това ти оставям третия пистолет, макар че на мен ми трябва повече. Слизаш долу, до онзи басейн и ме чакаш до него.

- А ти как? - попита той.

- Ще се измъкна по някакъв начин. Ще се изкача по-високо, ще се промъкна през теснината и ще се спусна от другата страна. До басейна не се излежавай, стой нащрек, защото аз няма да изпозастрелям всички гноми, и когато дойда може да ги водя след себе си. Затова веднага се пускаме надолу с цялата бързина, на която сме способни. Добираме се до Долината и бягаме натам, където оставихме коня и каруцата. Гномите се отнасят много сериозно към олтарите си и ако забележат, че някакъв фрагмент липсва от там, може дълго да ни преследват. Значи, качваме се на каруцата и подплашваме Безумния, така че окончателно да му изхлопа дъската, и тогава той ще препусне през глава. Важното е, да не пропуснем обора. Ако там, разбира се, има някой...

- Хим’ик, вече е единайсе и половина - каза той. - Ние няма да успее за среща с Белега никак.

- После ще мислим, какво да правим, ако те не са там. Ти ще трябва да включиш лаптопа. А ако батерията му е паднала? В такъв случай ще се наложи да се връщаме в къщата на картографа, макар че е възможно гномите да са изпокъсали всички проводници, по които се подава електричество от вятърната перка, или... Добре, това после ще го решим. Край, започваме. Готов ли си? Хайде!

Мие запълзяхме на различни страни.

Вече бях стигнал до средата на каменната грамада, когато от селото се чуха пронизителните крясъци на някаква самка. Огледах се: една гномша се отдалечаваше на четири крака от едър самец с три пера в косата. На нея нямаше нищо, а той беше с увиснали шорти, съшити криво-ляво от парчета продрана кожа. Интересно, имат ли тук естествени врагове. В Зоната няма планини, а тук кой би могъл да живее? Може би, някакви слепи планински козли-мутанти?

През това време гномът хвана самката за косите, обърна я по гръб и й зашлеви няколко плесници. Тя запищя по-силно, скоро замлъкна и покорно се притисна към краката му. Джуджето я стисна за мръсните плескани коси и деловито я завлачи към близката колиба, сглобена от парчета колове и осеяни с пирони дъски.

А аз запълзях по-нататък. Не беше далеч до върха, когато насреща ми се затъркаля камъче. Малко, кръгло, то заподскача между по-големите и чаткайки прелета покрай мен. Вдигнах глава. И видях онзи дозорен, когото бях убил... Значи не съм го убил, а само съм го ранил. Той се появи изведнъж на фона на склона - изправи се, клатушкайки се, със стърчаща от окото кост, падна на колене, но се изправи и направи крачка към селото. Аз скочих и приведен се хвърлих към него. В последния момент той ме забеляза със здравото си око и се извъртя - но аз вече бях близо и го хванах за гърлото. Стиснах, впих пръсти в грапавата кожа, дръпнах към себе си, ръгнах го с цевта на пистолета в корема, съборих го по гръб на земята и няколко пъти ударих джуджето с ръкохватката по главата. Той трепна и замря, от полуотворената му уста потече кръв. Край, сега наистина е мъртъв. Ама колко трудни за убиване са тези твари! Добре, че след като костта беше пробила окото му, дозорният е изпаднал в безсъзнание за дълго време и се беше свестил чак сега, когато аз се върнах, иначе щеше да успее да се добере до сънародниците си и... Отдолу се донесе вой.

Извъртях се и видях гном-малчуган. Клекнал, той врещеше, с опулени очи, и сочеше с ръка към мен.

- Да пукнеш, дано! - с чувство произнесох аз, и внезапно осъзнах, че целият ни план отиде по-дяволите и вече няма да можем да се доберем до лаптопа, защото ме откриха твърде рано... А през това време долу, първо една, а след това и втора обрасли с гъста козина морди се обърнаха нагоре, някаква самка започна да вие, обади се и още едно дете... И в този миг, намиращият се най-близо от всички до върха, самец изпъна ръка. Из-под краката му излетя камък, понесе се към върха, но падна без да долети няколко метра.

Вой, ломотене, дрезгаво кашляня и пищене изпълниха целия лагер. Уродливи фигури се насочиха към мен от различни посоки. Някой метна още един камък, след това втори - всички те паднаха далеч долу.

Плюх, хванах тялото на джуджето, вдигнах го високо над главата си и го метнах. Разбира се, аз също не успях да го хвърля достатъчно далеч, но поне удовлетворих малко яда си.

От олтара се показа прегърбен стар гном и бавно закуцука към нас, подпирайки се с необичайно дълга кост. Главата му беше украсена с цял набор пера с различна дължина - той беше или шамана, или вожда, или пък съвместяваше и двете длъжности.

Камъните не долитаха до мен - търкаляха се обратно, или засядаха. аз се обърнах, огледах за път за отстъпление и не го открих. За да стигна до склона на теснината, трябваше да се спусна по обратния скат на могилата, но сега там имаше джуджета. Отзад - отвесна скала и далеч в ниското Долината, от другите страни - гноми.

До основата на купчината беснееше вече доста голяма тълпа. От нея се отдели едно едро джудже, сигурно беше един от местните алфа-мъжкари, претендиращи за водачеството на глутницата: качи се на една по-голяма канара, изви се назад, вирна глава и изрева, удряйки се с юмруци по гърдите, като истински Кинг-Конг. Беше с мъхести шорти, а в косата му имаше три пера - точно същият, който гонеше гномшата, и след като я хвана, я завлече в колибата. Тълпата отвърна на рева му с одобрителни възгласи, а гномът слезе от канарата и заскача по склона. Тълпата възторжено изрева, като футболни фенове, които гледат как център-нападателя атакува вратата на противника от средата на терена. След като измина около една трета от разстоянието, самецът се наведе и започна да избира с поглед подходящ камък, погледан нагоре, съсредоточи се и се изправи - и тогава аз му вкарах един куршум в челото.

Камъкът, който вече се тресеше и беше започнал от само себе си да се изважда от склона, за да се отправи в стремителен полет, падна обратно. Овациите на тълпата избухнаха, сякаш футболистът беше излязъл сам срещу вратаря. Гномът падна по гръб, ритна с крак и замръзна - овациите бяха прекъснати от разочароващо хорово „у-ух”, както, ако нападателят, след като преодолее вратаря, от два метра с всичка сила изрита топката в аут.

Разбира се, нещата не приключиха само с това. Към върха на бегом се приближаваше още един самец. Аз се прицелих и пратих смелчагата при гномските му прадеди, като го прострелях с „браунинга” в косматите гърди. Уилям Блейк ми беше дал обикновен „тетешник”, и за сега аз не бързах да го използвам: все пак „хай пауерът” беше доста по-яко оръжие от изобретението на другаря Токарев. Патроните за ТТ бяха в левия ми джоб, а за „браунинга” - в десния. Започна да ги броя, но не успях: наложи се да стрелям още веднъж, след това още. Сега на различни места по склона лежаха четири тупа. Джуджетата беснееха, като глутница разярени павиани, крещяха, размахвана ръце, заплашваха ме - но не можеха да направят нищо.

Аз няколко пъти търсих с поглед Блейк сред камъните в дълбочина на теснината, но безуспешно. През това време старият гном с ветрилото от пера върху главата стигна до тълпата и продължи да се движи, раздавайки удари с костената сопа по рамене и гърбове. Той явно беше авторитет: джуджетата скачаха, ръмжаха и се зъбеха - и го пропускаха без да му пречат. С крайчеца на окото си забелязах движение далеч вляво и се обърнах. Някакъв хитър гном тихичко беше заобиколил могилата и се сега налиташе към мен. Насочих „тетешкика” и натиснах спусъка - той само изщрака. Наложи се да стрелям с „браунинга” и, след като джуджето с куршум в гърлото се затъркаля надолу, спешно да презареждам пистолета.

Когато се обърнах обратно, старейшината с перата вече се беше качил върху камък, и с лице към тълпата, крещеше нещо и удряше с костта. Твърде късно съобразих, че трябва първо него да застрелям, защото е най-силния в глутницата, и без него тя, най-вероятно, не беше способна на организирани действия.

Насочих оръжието, но той скочи и се прикри зад камъка. а гномите се втурнаха нагоре - цялата тълпа.

И „ТТ-то” и „браунинга” бяха заредени. Аз застанах на коляно, вдигнах пистолетите, прицелих се, и им казах:

- Почакайте малко, още не сте видели блясъка в очите ми.