Андрей Левицки Оръжията на Зоната

Глава 8

Застанах до стената над края на пропадането и се надвесих. Това беше именно цилиндър - огромна кухина в каменната маса, достигаща половин километър надолу. На дъното се виждаше кръгло езерце, в центъра му плаваше нещо тъмно, а по бреговете му светеха три или четири прожектора. Покрай осеяните с железни люкове с щурвали стени имаше каменни галерии, пътища и отделни тераси. На различни места се виждаха сковани на кръст талпи, дървени стълби без перила и площадки от дъски. Това беше центъра на подземната лаборатория, но се създаваше впечатлението, че тук отдавна не се разпореждат хора, военните и учените, а някой друг.

- Зли, виж! - повиках го аз след като чух приглушено боботене на двигател.

Сега тунелът излизаше в пропастта, пропадналият участък беше точно пред входа. От тази страна, където се намирах аз, беше възможно да се прескочи до здравия участък от пътя, но от другата пропадането продължаваше четири метра нататък , така че тази половина беше недосегаема.

Отзад затрака автомата на Белега, веднага изтрещя и изстрел от бердана. Когато замлъкнаха, се чу хъркане. Отново тресна винтовката - хъркането замлъкна.

Спътниците ми прибягаха до мен.

- Там имаше човек - каза Никита. - Жената с бронята на гърдите... по-точно, вместо гърдите.

Без да отговарям, аз се засилих и скочих - за миг под мен се простря пропастта с кръгчето вода на дъното, а после подметките ми докоснаха камъните.

- Ето ги! - обърнах се аз и посочих надолу.

Под нас каменният път завиваше, следвайки извивката на стената, като при това постепенно се спускаше. Там се ходеха хора с военни униформи. Зад тях се движеше машина, отдалече приличаща на триколесен мотоциклет.

Злия прескочи при мен, наведе се и се вгледа.

- Какво е това нещо с тях?

Отместихме се, за да не пречим на останалите. Аз казах:

- Може би е от оборудването на лабораторията, предназначено за придвижване по тунелите...

В авангарда на отряда вървяха четири фигури, и щом партньорът се озова до мен, аз попитах:

- Шепа, кои са тези отпред?

Той се вгледа.

- Хлапака, струва ми се. То ест нашия Уилямчик. Капитана , така... аха, Маряна и Мечока!

- Кучка! - Злия изведнъж застана на коляно до самия ръб, положи автомата до себе си, вдигна берданата и се прицели.

- Ще ни забележат... започнах аз, но той вече стреля. Разстоянието беше твърде голямо и сталкерът не улучи. Но ни издаде - войниците започнаха да се оглеждат.

- Те са останали по-малко то десет човека - казах аз.

Мечока посочи към нас, капитанът отдаде някаква заповед, войниците се отдръпнаха към стената и мотоциклетистът с рев се устреми напред.

- Сега как ще ги следваме? - попита Шепата. През срутването не можем да прескочим, а сме...

Той не се доизказа: от тунела се появи плъховълк, този, към чийто гръбнак беше прикрепен торса на безногия юноша.

Чак сега забелязах, че очите на огромния плъх за зашити, а освен това отгоре за залети с прозрачна стъкловидна субстанция. Очите на човешкото лице бяха широко отворени, но в тях беше останало съвсем малко от човешкото.

„Кентавърът” бягаше първи и от движение скочи към нас, достигайки края на пропадането. Никита се хвана за рамото ми и високо замахна с крак. Подметката му се вряза в мордата на звяра и той се стовари до ръба на пътя. Натрошеният от взрива камък се срути под предните му лапи, създанието, превъртайки се, полетя надолу, рухна на пътя на петнадесет метра по-долу и се замята там, опитвайки да се изправи.

- Изчезваме, изчезваме! - Злия, крещейки в движение, се понесе по пътя. - Тук няма само един път, ей ги колко са надупчени по стените! И стълби има! Давайте след мен, ще намерим от къде да се спуснем!

Не ни оставаше нищо друго, освен да го последваме, още повече че от тунела се показаха още два плъха, а след тях и сляп пес.

- Отиват надолу, сигурен съм! - изпухтя партньорът ми до ухото. - Видя ли какво има долу? Езеро и някаква джаджа плава...

- И прожектори - изпъхтях аз. - Щом прожекторите работят, в тези дупки живее някой... Стига ли им акъла на гномите да поддържат прожекторите? На обикновените - не, но тук, може би, са някакви... лабораторни, умни...

Отзад се чу ръмжене: отначало един, а след това и втори плъховълк прескочиха през пропадането върху нашата част от пътя. Той ставаше ту по-широк, ту толкова тесен, че ни се налагаше да преминаваме в ходене и да се движим един след друг. Изминахме половината от кръга, сега военните се намираха от срещуположната страна на цилиндъра - едва различими фигури на фона на идващата отдолу слаба светлина. Неочаквано пътя пред нас свърши, превръщайки се в тунел; на няколко метра отпред продължаваше гладка стена, а по-нататък тъмнееше още един отвор, след който започваше нов участък.

- Чакай, Зли - казах аз, но сталкерът, без да слуша се мушна вътре. Белега погледна към нас и скочи след него.

Партньорът сви рамене, също пристъпи в тунела, и аз побързах след него. Късият проход между участъците от пътя беше извит като подкова. Тук духаше вятър, а в стената зееше двуметрова дупка - началото на водещ в дълбочина наклонен коридор. Другите вече бяха пребягали покрай дупката, но аз, когато се изравних с нея, надникнах и видях две светещи кръгли петна. Те се приближаваха бързо, увеличаваха се...

Отвътре се донесе пъхтене и веднага - дрезгав вой.

- Тама има някой! - извиках аз, изскачайки на пътя. - Спрете, казвам ви, той е точно зад нас!

Никита, след него Белега и Злия се огледаха. Воят ставаше все по-силен. Аз успях само да вдигна „узито”, когато точно срещу мен от тунела изскочи висок дебел гном. Той с механична ръка стискаше въже, завързано към нашийник на едър плъховълк с гладка синьо-черна козина, сякаш намазана със смола. Трите крака на гнома също бяха железни, видях бутални цилиндри, глави на едри болтове, лагери и ограничители - всичко това скърцаше, щракаше, въртеше се и стържеше.

- Наведи се! - извика партньорът зад гърба ми.

Като ме видя, звярът засъска и налетя, увличайки гнома след себе си. Застанах на едно коляно и стрелях в главата на вълка, и едновременно с това отзад затрака „вал”. Свистящите над главата ми куршуми удариха гнома в гърдите, той падна назад, изпускайки въжето. Звярът, в чиято глава бяха попаднали пет куршума, с удвоена скорост се метна към мен, и аз паднах странично, без да прекратявам стрелбата.

Белега и Злия отскочиха на различни страни, той прелетя между тях и рухна от края на пътя. Ехото донесе пронизителен вой, а след това - звук от удар.

Скочих на крака. От тунела се долавяше мърморене и приглушен тропот на крака. Побягнахме.

И успяхме да изминем четири обиколки - отначало пътят беше хоризонтален, след това започна да се спуска, - когато върху платното се изсипаха множество фигури. Беше трудно да се различат подробности, но ми се стори, че това също са такива необичайно дебели и високи гноми, както този, който току що убихме. Всички бяха с дрехи от кожи, с панталони и дори с някакво подобие на плащове.

- Като че ли нямат оръжия! - извика Никита докато бягаше. - Отпред има стълба!

Тя беше направена от трупи, прогнили плоскости и тънки дъски, и всичко това съединяваше три или четири кръга от пътя.

- По нея! - креснах аз. - Завивайте!

Дъсчените стъпала започваха от края на тесен насип. Злия побягна първи, след него Белега, аз и партньора. Тълпата гноми ни преследваше, но за сега джуджетата бяха твърде далеч, във въздуха свистяха камъни и не ни достигаха.

Стълбата се разклати опасно, когато всички стъпихме върху нея. Но пък сега не трябваше да бягаме в кръгове: почти по права линия се приближавахме към езерото, накъдето, съдейки по всичко, се стремяха и военните.

От страни на едно стъпало стърчеше дълъг прът, от него висеше верига, а която, обесен за шията, се клатеше мъртвец с изпокъсан бял халат. Когато прибягах покрай него се обърнах назад и толкова се изумих, че едва не паднах долу: той имаше обикновено човешко тяло, но лицето му беше нечовешко. Вместо уста - бледо-червена човка, над която се издуваше изпъкнало набръчкано чело, покрито не са кожа, а с черупка, както при крабовете. И това не беше мутант, по някаква причина видът на обесения веднага създаваше впечатление, че той е разумно същество от друг вид.

Преодолях половината от стълбищната секция, през широките цепнатини между дъските видях, че стълбата продължава още двадесет метра, и извиках:

- Спрете! Те ще ни настигнат, почакайте!

- Какво? - Шепата се обърна и хвана Белега за рамото. - Зли, стой!

- Така ще ни настигнат! - повторих аз. - Прикривайте ме, трябват ми само няколко секунди!

Тъкмо бяхме достигнали до своеобразна стълбищна площадка между секциите, - и Никита, застана на коляно до края, от който стъпалата водеха нагоре. белега се присъедини към него, Злия гневно промърмори нещо, но не се реши да продължи сам, и размахвайки берданата, застана над мен - аз приклекнах до другия край на площадката.

Чукчето стръчеше из-под колана и ми пречеше, но не ми се искаше да го изхвърлям. Без да го разхлабвам, свалих ремъка от рамото си, положих контейнера пред себе си, намотах парцал на ръката си и отворих две от капачетата. Парчетата от откъснатата от партньора вълча лоза през цялото време висяха на кръста ми, и сега аз издърпах едно от тях. Морски таралеж - много внимателно, без да се стиска, защото ще сработи - да се омотае плътно с лоза (тя веднага се стегна, меката синя кора побеля от съприкосновението с артефакта), последната намотка да се пристегне... таралежът се натегна. Но не сработи - макар че сега беше достатъчен какъвто и да е тласък, за да изчезне стягащата го лоза... А тя скоро щеше да изчезне, само след няколко секунди, защото прикрепих към нея тиня, рядък артефакт, него дори с парцала не биваше да го държа дълго: ще ме разяде.

Тинята затрептя и закипя, прогаряйки стеблата. По лицето ми течеше пот, изтрих го с ръкав, взех контейнера и се изправих отстъпвайки заднишком...

Стълбата се клатеше: тълпа джуджета напираше по нея, приближавайки се към площадката.

- Не стреляйте! - казах аз на другите. - Това беше, оттегляме се, само не тропайте силно.

Тинята вече беше разтворила наполовина лозата, която беше омотана върху таралежа. Ние почти на пръсти се прокраднахме покрай артефактанта мина, която лежеше по средата на площадката от талпи, и веднага след като стъпихме на стъпалата от следващата секция, побягнахме. Тънките дъски се огъваха и мърдаха.

- сега толкова бързо, колкото можете! - закрещях аз. - Седем секунди... не, пет!

Стълбата нямаше перила, отстрани зееше пропастта с езерото на дъното... Впрочем, разстоянието до него беше значително намаляло. Надлизо прелетя паре от дъска, едва не ме закачи за рамото и аз се отдръпнах от края. Под нас стълбата свършваше, трябваше да скочим от нея върху поредния кръг от пътя - и почти успяхме.

Оказа се,че тук липсва участък от пътя, вместо него имаше площадка от талпи, служеща едновременно за настилка и опора на стълбата.

А тя се тресеше и огъваше, като дърво под напора на ураганен вятър, по дъските отгоре тропаха крака, трески и дребни камъчета летяха надолу. Ние бяхме по средата на последната секция, когато десет метра по-високо тинята разяде вълчата лоза и морския таралеж сработи.

Бях разчел правилно: точно в този момент гномите преминаваха над нас. Имаше опасност някой да бутне артефакта от площадката, преди лозата да бъде разядена напълно, но, от друга страна, можеха да го настъпят, от което той щеше да сработи във всеки случай, със или без лозата, - така че шансовете се изравняваха.

И все пак бях допуснал малка грешка: всички бяхме уморени и сега не можехме да бягаме толкова бързо. Отгоре се чу трясък, и веднага - пронизителен вой на много гласове. Няколко тела полетяха надолу, преминаха близо и едва не ни закачиха. А след това стълбата протяжно изскърца по цялата си дължина, пропадна, откъсна се от стените и рухна на хармоника.

Площадката-основа се наклони, преобръщайки се заедно със стълбата. Белега и Злия скочиха, аз се спънах, налетях отзад върху Шепата, бутнах го силно в гърба, паднах, плъзгайки се по разсипващите се талпи, със замах забих извития край на чукчето в една от тях, залитнах, свих крака...

Именно чукчето ме спаси. Ако не беше то, щях да полетя надолу заедно с камарата дървета, която се стоварваше на дъното на пещерата - а по този начин, се превъртях във въздуха, когато чукчето се извади от дървото, и се паднах на участъка от пътя под нас.

От удара въздуха изхвръкна от гърдите ми, и пространството се разтресе, потъмнявайки стремително, набръчка, се като мигновено изсъхнала ябълка, пропадна навътре, превърна се в петно, после в точка...

- Химик!

Викът прозвуча някъде над главата ми. Лежейки върху купчина потрошени дъски, аз разтворих очи. Чукчето се въргаляше наблизо, но нямаше нито пистолет, нито „узи”.

- Андрейка!!!

Посегнах към чукчето и погледнах нагоре. Квадратния отвор, който преди беше закрит от основата на стълбата, не беше много високо над мен. В него стърчаха три глави.

- Жив ли си? - гласът на Никита.

- Мърда, виждам го - това вече беше Злия.

Повдигнах се на колене, опитах да се изправя и паднах, плъзнах се странично от купчината. И видях фигурки, които бързо се движеха по противоположната страна на пътя.

- Никита! - прошепнах аз, докато се изправях. - Ето ги!

- Виждаме ги - отговори той, Две глави изчезнаха, остана само една.

- Бягайте на там! аз повиших глас, но той спадна до дрезгаво пищене. - Никита, там... Има още една стълба, виждаш ли? Каменна е, не дървена, води чак до дъното...

- Виждам я - повтори партньорът. - Бойците вече са там.

- Да, аз също ще тръгна към нея. Ще се срещнем долу.

Той кимна и се изправи - главата изчезна. Белега и Злия, сигурно вече се бяха отправили в тази посока. Шепата извика:

- Добре, давай! - из се понесе.

Аз бавно тръгнах към стълбата. За да се добера до нея, трябваше да измина почти половината от кръга, който опасваше цилиндъра. Партньорът не беше забелязал, а и аз не му казах: срещу мен, изостанал далеч зад отряда, се носеше триколесния мотоциклет. И някой зад него го преследваше - някой много голям.