Андрей Левицки Оръжията на Зоната

Глава 9

Купчината дървени отломки не беше голяма и най-вероятно мотоциклетистът щеше да рискува да премине през нея - нали го преследваха.

Ревът на двигателя се смеси със звуци от изстрели. Прехвърлих се през купчината от дъски, забелязах, че в стената зад нея има кръгъл отвор - от него светеше слаба светлина, встрани се въргаляше изкъртеният с бетона железен люк - и застанах до срещуположната страна. Вдигнах над рамото чукчето, изкачих се леко нагоре и зачаках.

Мотоциклетът се приближаваше. Водачът стискаше кормилото с една ръка, а с другата малък автомат. Зад него се носеше гущеропес с мощна дълга глава, приличащ вече не на гущер, а на крокодил със силни кучешки крака. Войникът видя препятствието, макар че според мен, по-скоро не го забеляза. Двигателят изрева с пълна мощност. Водачът стисна кормилото, извъртя се на половина и започна да стреля в чудовището, изоставащо само на два метра от него.

Гущеропесът скочи. Аз приклекнах леко с широко разтворени крака. Купчината дъски се разтресе, мотоциклетът стъпи върху нея, и аз ударих с чукчето.

Извитият край се вряза в гърдите на водача. Войникът отхвръкна назад, чукчето едва не се изскубна от ръцете ми, а ръцете - от раменните стави. Мен ме вдигна във въздуха, мотоциклетът се преобърна, войникът излетя от седалката и рухна по гръб върху дъските. Аз паднах до него, веднага скочих и освободих оръжието си. Машината направи салто, падна на две колела, описа остра дъга и се преобърна странично, ревейки с двигателя. Колелата продължаваха да се въртят и корпусът се завъртя около застопореното в камък кормило.

Гущеропесът, от чиято уста се стичаше розова пяна, рухна непосредствено до ръба на пътя и изръмжа, драскайки с лапите. Мушнах чукчето под мишница и се спуснах от купчината. Отстрани на седалката висеше колан с голям кобур, от който стърчеше ръкохватка. Като забелязах, че в другия край пещерата отрядът на военните вече е преодолял по-голямата част от стълбата, аз се втурнах към машината, хванах кормилото, търсейки с поглед от къде се изключва двигателя: конструкцията се различаваше от обичайната за мотоциклетите, тук имаше две непознати ръчки с големи правоъгълни превключватели до тях.

Гущеропесът се размърда, изправи се и се хвърли към мен.

Мушнах чукчето в пружините под седалката, рязко вдигнах машината и прехвърлих крак през нея. Веднага, след като и трите колела докоснаха пътя, тя дръпна рязко напред и вдигна кормилото. Аз се наведох напред, натиснах върху него, опитвайки се да сваля предната част, като едновременно извивах кормилната вилка, защото пред мен имаше стена... Мярна ми се входа на тунела и аз влетях в него.

Звукът се промени, наоколо се понесе кънтящо ехо; струваше ми се, че ревът на двигателя изведнъж се разнесе из цялата мрежа от тунели, опасваща пещерата-цилиндър. Гущеропесът се носеше след мен с дълги скокове. Като се обърнах, го видях точно зад мен: определено беше доста по-едър от онзи, първия; двете кръгли светли петна на муцуната бяха големи, като воденични камъни, по средата им се виждаха тесните очни цепки, покрити с белезникава ципа.

Едва успях да обърна глава обратно и да избегна сблъсък: тунелът изви и стана по-тесен. Наклоних мотоциклета на две колела и го насочих встрани, като за малко не блъснах дебел гном, който едва успя да отскочи. Сега тунелът се спускаше, но напред не се виждаха завои, и аз рискувах да се огледам отново. Гномът се притисна с гръб към стената, но това не го спаси: когато чудовището прибяга край него, изви шия, раззина паст, захапа го в движение, вдигна го във въздуха, както щъркел жаба, прегриза го и изплю в краката си двете половини от тялото.

Озовахме се доста по ниско от нивото на пътя. Стените на коридора се сближиха още повече една към друга. Мотоциклетът се тресеше силно, подскачаше и поднасяше, и едва не закачаше камъните, докато се носеше между тях. Здраво стискайки кормилото с една ръка, с другата посегнах назад, напипах стърчащото под седалката чукче и го набутах по-навътре, отпуснах китката си по-надолу... Ето го, кобурът, а ето и ръкохватката... и не само една, в коженият чохъл, притиснати един към друг, имаше два пистолета! Макар че, не, това струва ми се... Извадих от кобура „ефен”. Погледнах полупрозрачния пълнител, приведох се над кормилото, огледах се и вдигнах картечния пистолет.

В този момент звярът скочи. Дългото тяло се изви във въздуха, лапите и шията се изпънаха, той зависна над мотоциклета, движейки се във въздуха със същата скоростта, с каквато и машината, раззина паст... Все още приведен, натиснах спусъка и размърдах цевта. Куршумите се врязаха в силно изпънатата кожа на корема, преминаха през гърдите и шията и удариха в долната челюст, мощна и дълга, като на крокодил.

След миг тунелът свърши - стените се раздалечиха, таванът сякаш излетя и се превърна във висок свод.

Аз се наведох настрани, почти опирайки коляно в пода, и завивах за да не се врежа в редица големи червени цистерни с надписи на английски, издигнати върху решетъчни основи. Наоколо се суетяха гноми, върху цистерните имаше площадка от дъски, а отстрани бяха построени мостчета.

Машината поднесе, прелетя под навеса и закачи кол, аз закрещях, когато видях пред себе си празен плитък бетонен басейн. Прехвърлих се през седалката и увисна от другата страна, извивайки кормилото сега вече на дясно, пак изправих мотоциклета на две колела и прелетях покрай ръба на басейна, като едва не пропаднах в него с колелото, което се вдигна във въздуха.

Пещерата се разтресе от рева на двигателя. Машината се изравни. Всичко пред очите ми се мяркаше и накъсваше, сякаш светът се беше разбил на множество начупени фрагменти: гномите, дървените основи на мостчетата, отвори на различни височини в стените, от тях се спускаха въжени стълби, летящ камък, бягащи деца на гномите, гущеропесът - той изведнъж се появи в полезрението ми, изскочил някъде отстрани, щракна със зъби, пропусна, завъртя се на едно място, драскайки с нокти по чакъла, отново скочи и изчезна от погледа ми... Цистерните, кожи по пода, дали не спят върху тях, или пък са мъртви тела, камък, който прелетя покрай главата ми, още един, след това платформа от профилно желязо, косо към голям дървен мост, който в началото се издига по ъгъл от четиридесет и пет градуса, стига до крайната цистерна, а после преминаха последователно през всички. След противоположния край на моста беше тази стена на пещерата, в чиято долна част зееше края на тунела, който ме доведе до тук... И отгоре - още един отвор на тунел, малко по-високо от платформата. Той завършваше на четири-пет метра от кръгла дупка.

Мотоциклетът се носеше на там. Не биваше да спирам, нито да намалявам дори и за миг. В мига, в който направя това, с менталните си сили гномите ще захванат отделните части на машината и ще спрат двигателя, или ще огънат спиците, или ще извият кормилото така, че да се врежа в стената.

Гущеропесът изчезна някъде, а джуджетата сновяха наоколо - някои ме преследваха, някои тичаха, опитвайки се да избегнат колелата. Мотоциклетът зарева, сякаш го бяха ранили, излетя по наклонената рампа, скачайки във въздуха, падна на колела върху дъсчената платформа и се понесе нататък. Сега стана ясно, че цялата площадка е натъпкана с гноми! Изметнах се назад, вдигнах крака и стиснах кормилото с колене, извадих от кобура и второто оръжие - оказа се, че е „узи”, - и държейки го в дясната ръка, а „ефена” в лявата, натиснах спусъците.

Ако краката ми не бяха на кормилото, щях да бъда изхвърлен зад мотоциклета. Цевите изхвърлиха два откоса, които събаряха джуджетата от дъските, разпръскваха ги и ги превръщаха в кървава каша, и след миг се носех по тесен проход, чиито стени бяха т окървавени тела; цистерните се носеха под мен като широки ленти. Пълнителя на „узито” свърши. Разтворих пръсти, изпускайки оръжието, и докато продължавах да стрелям с другото, напипах края на стърчащото под седалката чукче. „Ефенът” също замлъкна, и в същия миг платформата свърши - отпред се простираше празнина, след която беше каменната стена с кръглия отвор. Захвърлих „ефена”, стиснах с две ръце чукчето, свих крака и се наведох напред. Машината пропадна под мен, а аз отскочих и замахнах с чукчето.

Извитата част удари долния край на прохода, а аз ссе притиснах към камъка с цяло тяло и увиснах, като алпинист, който тъкмо е започнал да пада в пропастта, но в последния момент е успял да забие ледокопа в цепнатина.

Мотоциклетът рухна на пода и се взриви. Излетя кълбо пламък, окръжено от ивици кафеникав дим, сякаш беше почервеняло от гняв голо теме на огнен джин. Задърпах с потни длани по метала и започнах да се изтеглям, като напъвах с гърди към отвора. Стъпалата ми вече горяха, огънят обхвана коленете и се приближаваше към задника ми. Аз се прехвърлих през ръба, свих крака и издърпах след себе си чукчето, претърколих се, виейки, скочих - обувките ми почти се бяха разтопили, крачолите горяха, - приведен се втурнах по коридора с нисък свод, като стисках чукчето под мишница и хлопах с длани бедрата и коленете си. Най-накрая загасих огъня и в този момент тунелът свърши. Отпред имаше езеро - не, огромен басейн, изкуствен водоем с бетонни брегове, - по средата на който на едно място, без да се клати, имаше плаваща платформа, по-нататък, зад насип до самия бряг, лежаха фигури; отблясъци, звуци от изстрели...

Размахах ръце в края на коридора и рухнах от двуметрова височина върху купчина камъни, а отгоре ми се стовари чукчето.

* * *

Около басейна имаше няколко прожектора на триноги. Повечето бяха или разбити, или просто не светеха, но три все още работеха, осветявайки основата на цилиндъра, като театрална сцена, и правеха дълбоки контрастни сенки. Водоемът беше с диаметър около тридесет метра, в средата се издигаше съоръжение, приличащо на тенджера, с дървени бордове. От най-близкия борд стърчеше стълб, от който, над водата провисваха кабели и изчезваха в отвори в отвесния склон на пещерата. Вгледах се. Какво е това, кораб, баржа - или пък се издига от дъното на басейна? Не, струва ми се, че съоръжението е плаваща лаборатория... Но защо са я поставили в средата на изкуствен водоем?

Освен този, с кабелите, на палубата имаше още няколко дълги стълба с опъната между тях бодлива тел. От теловете висяха мъртви тела с бели манти. Лекари? Лаборанти, учени или работници от подземния комплекс? Започна да схваща някои неща. Двама мъртавци бяха разпъната на стълбове с кръстачки. Или бяха екзекуции, или жертвоприношения, а най-вероятно - и едното и другото наведнъж. Сигурно са ги убили гномите, които живеят в пещерите по склоновете... Но ако са жертвоприношения - за кого са? Май не се вижда никой жив, нито в басейна, нито на кръглата палуба... А там какво има? Ето, почти по средата на палубата, пред ниската постройка с дупка в стената... Взирах се намръщен за известно време, след това преместих поглед към водата.

Необичайна вода, тъмна с живачен оттенък - сякаш басейнът беше пълен с разтопено сребро. Може би, все пак е живак? Не, понякога по повърхността пробягваха леки вълнички... По-скоро е вода, в която са излели много бронзова боя.

Някога от края на басейна до лабораторията е имало мост, сега от него бяха останали само насип и стъпала до борта - далеч от лявата ми страна. Та, зад насипа, бяха залегнали военните: трима войници, Мечока, капитан Пирсняк и щастливата двойка, Уилям и Маряна. Отгоре ги виждах много по-добре, отколкото Никита, Злия и Белега, които лежаха също от лявата ни страна, но доста по-близо до мен.

Сталкерите се криеха за камъните - по-лоша защита, отколкото високия насип. Впрочем, доколкото разбирах, сега всички бяха зле с патроните: изстрелите престанаха, когато аз изпаднах от тунела, и повече никой не стреляше, въпреки че из-зад насипа и над камъните стърчаха цеви.

Обърнах внимание и на още два детайла. По средата между плаващата лаборатория и тази част от брега, до която лежаха сталкерите, в сребристата вода беше застинал малък сал - дъски, завързани набързо с тел. От тази същата, бодливата. Върху сала с лице надолу неподвижно лежеше човек. По някаква причина веднага реших, че мъртвеца е един от тези, които бяха оставени да се клатят на бодливия тел, принесени в жертва на неведомия бог. Успял е да слезе, скалъпил е сала, отплавал е, но не е успял да стигне до брега: умрял е от раните си.

Вторият детайл - черната дупка в камъните отдясно, на срещуположната спрямо военните страна. Тя се намираше само на метър и половина от брега, между него и отвесната стена, голяма зловеща дупка, водеща надолу, под пещерата-цилиндър.

Шепата и Злия се пулеха към мен. Сигурно бяха чули, когато паднах, а когато вдигнах глава са я забелязали. Въпреки, че на тях от долу, най-вероятно, им беше трудно да различат, точно чия глава стърчи там.

- Това съм аз, Химика - тихо казах аз.

Шепата се ухили, посочи с пръст към автомата си, след това показа към насипа и махна с ръка. Аз кимнах. Стръмния наклон на купчината камъни стигаше на два метра от мястото, където бяха залегнали сталкерите. Всъщност, камъните, зад които те се прикриваха, бяха част от същата тази камара, просто се бяха търколили по-далеч от основната маса.

Партньорът се приповдигна и стреля с единичен изстрел по насипа. Стърчащите из-зад него глави изчезнаха, аз хванах чукчето и скочих надолу. Претърколих се по камъните, направих две крачки и паднах между Белега и Злия.

- Уф, на нищо не приличаш - каза Злия, като ме оглеждаше. - Какво ти се е случило?

Изглежда видът ми наистина беше плашещ: целия в натъртвания и синини, челото покрито с коричка мръсотия, смесена с кръв, куртката ми изподрана, крачолите обгорели отдолу, а обувките ми бяха загубили формата си, връзките им се бяха спекли на черни лъскави лентички.

- Няма значение как съм - казах аз, усмихвайки се насила. - Какво става тук?

- Тези напират на там! - Старият сталкер посочи с пръст към плаващата лаборатория, - Това е сигурно, наблюдавахме ги, преди да залегнат там, Мечока обикаляше по брега и оглеждаше от къде е възможно да се прехвърлят...

- Та нима не може да се преплува през водата? - попитах аз.

- И аз това казвам! - изсъска Злия. - Гмуркаме се и напред! А твоя ортак ломоти, че било опасно... Опасно! - той се намръщи. А до сега какво беше? Сякаш сме ходили за ягоди в гората, и сега изведнъж - на ти, станало опасно!

От тунела, през който попаднах тук, се чу приглушения вой на гущеропеса, след това грохот и веднага едва доловимите вопли на гномите. Те все още се сражаваха там, в пещерата с цистерните, и това беше добре, защото за сега на джуджетата не им беше до нас.

Без да откъсва поглед от насипа, Шепата каза:

- От къде може да знаеш, какво се крие в тази вода?

Злия удари с юмрук по камъка.

- Нищо няма там! Наблюдавах - повърхността е спокойна, нищо нито веднъж не мръдна, не се мярна. Трябва да преплуваме!

- Никита, колко патрона имаш? - попитах аз.

- Седем.

- А ти, Зли?

- Берданата вече я изхвърлих - промърмори той. - За нея нищичко не остана. А калашника е с половин пълнител.

- Значи петнадесет бройки. Белег?

- Пет. И три в пистолета.

Кимнах:

- И какви, според теб, са ни шансовете срещу тях с такъв боезапас? - попита Шепата. Против Мечока и този, капитана..

- Шансове? Какви шансове?

- Но и бойците, вепятно, почти нямат патрони - възрази старият сталкер.

- И така да е, ти какво предлагаш?

- Нали вече казах! Скачаме, гмуркаме се и плуваме.

- Твърде опасно е.

- Това, че лежим тук, под прицела им, е опасно! Зад тези камъни... Ти какво, да не би да те е страх?

- Страх? - учудих се аз. - Та мен ме е шубе до посиране, и това е добре.

- Защо?

Погледнах отстрани на камъка, така че да не ме гръмнат залегналите зад насипа.

- Защо мъртвецът е върху сала? Той, струва ми се, е бягал от лабораторията - в такъв случай, защо не се е гмурнал? Ако беше скочил направо от брега... това тук се преплува за двадесет секунди. Но той, виждате ли, е започна да сглобява сал... и въпреки това не е успял да преплува. Не, нещо не е наред с този басейн, Зли.

- Ама той сигурно е един от онези, дето са ги окачили по теловете. Това какво означава, че местните гноми са се забавлявали? Целият му гръб е изподран от бодливата тел, от тук го виждам. Сигурно го е било страх да опита без сал, останал е без сили заради раните си. Край, стига сме се пазарили! - старият обърна към мен, почервенялото си от яд лице. - Трябва да плуваме!

- Ще ни застрелят във водата - каза Белега.

- Тогава ще направи така: аз скачам първи, вие ме прикривате. Ако там някой си подаде главата, сваляте го. Аз преплувам, качвам се горе - ей там на този... щорм-трап върху борда. Прикривам ви отгоре. От там бойците ще си ми като на длан, така че всички мога да ги...

- Опасно е - казах аз. - По-добре е иначе, нека сега аз...

Изведнъж Злия болезнено ме сръга в хълбока с острия си лакът.

- Твойта мамка! Млъкни, Химик! Тук аз командвам, разбра ли? - той буквално изплю последните думи в лицето ми, пръскайки слюнки. Бузите му бяха покрити с нездравословно зачервяване, на брадичката му изби червеникав обрив, клепачът му потрепваше... Той почти обезумя от близостта на свободата. След като беше прекарал дълго време в Долината със силно желание да се измъкне, сталкерът беше уверен, че изходът е съвсем близо, във вътрешността на плаващата лаборатория, и всеки излишен миг, прекаран в мехура, беше мъчителен за него.

- Зли, ти съвсем ли се побърка? - попита Никита, който беше залегнал от другата му страна, и старият рязко се обърна към него.

- Затваряй си устата, пале!! Сега какво, ще ме прикривате ли или не?!

Аз свих рамене.

- Ще те прикриваме, разбира се. Давай, плувай!

- Тогава, пригответе се - каза той. - Е... Черния Сталкер е с мен!

Той изскочи. Ниско приведен, преодоля краткото разстояния до брега, скочи от него и падна във водата - не плонжира, за да не намокри калашника, скочи с краката надолу, вдигнал автомата над главата си.

Оказа се, че е дълбоко до гърдите. Злия заплува, удържайки оръжието над повърхността. Веднага, след като той се показа из-зад камъните, зад насипа се чу възглас, след което се появиха три глави едновременно - и на мига приповдигалият се Белег стреля. Един от противниците, млад войник, се изправи с вик, държейки се за лицето, залитна назад и падна по гръб.

В отговор прозвучаха три изстрела. Два куршума удариха камъните пред нас, друг - в мястото, от което току що скочи Злия. Въпреки че сталкерът можеше да гребе само с една ръка, той плуваше бързо. Сребристата вода се разделяше на две вълни, сякаш от нова на кораб,които постепенно се разпадаха на малки вълнички. Шепата и Белега наблюдаваха към насипа с насочени в същата посока оръжия, аз, понеже бях без оръжие, гледах към стария сталкер - а той изведнъж изчезна.

Глава 10

Потреперих, гледайки с недоумение към водата. Сякаш нещо засмука Злия: той без плисък изчезна в сребристата маса, потъвайки заедно с автомата.

Сталкерът се появи отново - без оръжие, крещейки истерично, на метър от мястото, където изчезна.

- Какво става с него?! Никита се обърна към басейна.

Злия крещеше, както Иля Лвович, когато го осакати взрива. Из-зад насипа се показаха глави, Белега стреля, те се скриха обратно. Злия се добра до сала, хвана се, изпълзявайки... Долната половина от тялото му я нямаше, бяха останали само червени парцали и кости, по които пълзяха и се извиваха, множество тънки сребристи тела, от водата се точеха червените нишки на сухожилията и дълги парчета кожа...

- Това пирани ли са? - изуми се Никита.

- Някакви мутанти - ошашавено промърморих аз.

Сребристата вода около сала бълбукаше, гъвкавите тела сновяха, излизайки понякога на повърхността. Крещенето на злия спадна до писък, сталкерът се задави и замря до другото тяло, в същата поза: лицето надолу, ръцете разперени.

- Крещеше почти като Стрелеца, когато дойде на себе си - изведнъж поизнесе Белега.

- Стрелеца? - аз хвърлих пълен с недоумение поглед към него.

- Когато са го извадили от онзи камион. Стрелеца, имал е задача: да убие Стрелеца.

- Какво?

Белега не мърдаше, сякаш гледаше навътре в себе си - очите му, и без това необичайни, станаха направо съвсем нечовешки.

- Имало е срив в Системата. Системата е настроена по следния начин: най-силните от тези, които се стремят към центъра на Зоната, да достигат до изпържителя на мозъци. Превръщат се в зомби и бродят обратно, нападайки другите, които както и те самите, искат да стигнат до Монолита. Монолита за това е и създаден - да примамва, защитата на Зоната е такава. Най-силните и умните, които успеят да преминат през изпържителя и Радара - тях Монолита ги поема под контрол. След това попадат в лабораториите под АЕЦ Чернобил. Там Системата убива някои, а други ги програмира за различни мисии. Най-опасният е бил Стрелеца. - Белега затвори очи. - Но е имало срив. Случват се във всяка сложна Система. О-Съзнание са го изпуснали, когато им е попаднал в плен, на са разбрали, че той - е той. Отдавна са искали да се отърват от Стрелеца. Програмира ли са го да убие сам себе си, и са го пуснали обратно в Зоната.

- А ти какво? - попитах аз, омагьосан от равнодушния му мъртвешки глас...

- Аз съм от войниците, от наборниците. Избягах от старите, после... Много неща се случиха. По някакъв начин се забърках със Зъба и Призрака, тези, които са помагали на Стрелеца, когато той е искал да разбере истината за себе си. След това попаднах при Монолита, а после... - Той отвори очи, обърна глава, и аз се отдръпнах, като видях, че очитеми са станали като черни дупки. С различен, по-висок, почти детски глас Белега произнесе: - Ние се заинтересувахме от мехурите. Те пречат на работата. Те нарушават Структурата. Те водят навън. Ние събираме сведения. Ти ни помогна. Ние няма да забравим. Ние нищо не забравяме. Чакай - ще те открием.

- Ти какво?! - изуми се Никита. - Ей, Белег, какво ти става?! Андрейка, той защо си е изцъклил очите? Какво е това...

Главата на сталкера се отпусна в ръцете му и той утихна. Погледнах към ошашавения Шепа и извиках:

- Ей, Мечок!

Белега повдигна глава - очите му бяха станали нормални - и произнесе с обичайния си глас:

- Какво ще правим по-нататък?

Без да го слушам, извиках отново:

- Мечок!

- Как си със здравето, Мечок?

- Ти ли се изтъркаля по тази могила?

- Че кой друг?!

Той помълча.

- А защо не стреля по нас отгоре?

- Нямах с какво.

Чух как зад насипа сталкерът силно и звучно се изплю - в този звук се долавяше явно презрение.

- Та ти дори нямаш оръжие!

- Е, и?! Как е тръпката?

Той пак се изплю.

- Ти си обезоръжен! А аз - винаги съм въоръжен.

- И какво от това? - извика Никита.

- Да бяхте си седели мирно, и двамата! Ама не - тръгнали ми да вилнеят! На къде сте тръгна ли, бе?!

- Ами следваме те.

- Идиоти! Обичам идиотите.

- Защо?

- Лесно ми е да ви убивам.

Настъпи тишина, след това той отново извиси глас:

- Останали сте трима.

- Правилно, можеш да броиш до три. А до шест, можеш ли?

- Мога. Ние сме шестима.

- Да, твърде малко сте, - съгласих се аз, - ще ни бъде лесно да ви убием.

- Махайте се, Химик.

- Да се махаме? - учудих се аз. - Къде да се махаме?

Зад насипа се долови движение, и Белега и Шепата се наведоха над автоматите. Гласът на капитан Пирсняк се изви с акцент:

- Оттеглете се, позволете ни да се прехвърлим. Ние ще се изнесем - след това ще си тръгнете вие.

Аз поклатих глава, въпреки че те не можеха да видят това.

- Шегуваш ли се, войниче? Вие няма да ни пуснете след себе си. Шестима, казвате? Но от тях единият е момиче, втория - шкет, който не умее да стреля.

- Аз съм мога стреля! - извика Уилям Блейк.

- Ти да мълчиш, иуда! - закрещя му Шепата. - Предател!

- Аз направи това от любов - разстроено отговори Уилям.

Аз сръгах Никита в хълбока и той се наведе към мен.

- Поговори с тях. С Мечока, с капитана... По-добре с Мечока: разпитвай го, какво му е било нужно от Картографа, какво се е случило предния път. Може и да не поиска да отговаря, но ти все пак го притисни, разпитвай го...

- А ти? - прошепна той.

- Отгоре забелязах нещо... ще запълзя натам, а ти им отвличай вниманието. Хрумна ми една идейка, но сега не е време да я разказвам. Когато се върна, ще имаме около минута. Тогава ще обясня. Е, хайде, недей да мълчиш!

- Мечок! - закрещя Шепата. - А пък ние разбрахме, кого си срещнал в онази къщичка на склона. Чуваш ли, бе умник?!Прошепнах на Белега: „Имаш ли нож? Дай ми го. И контролирай положението тук!”. Получих оръжието, пъхнах чукчето под колана, пропълзях покрай сталкера и започнах да се придвижвам между камъните в подножието на могилата, от чийто връх неотдавна оглеждах дъното на пещерата откъм противоположната на военните страна, като с крайчеца на ухото си се вслушвах в разговора.

- Не е било трудно да се досетите - отговори Мечока на партньора ми. - Дори и такива идиоти, като теб и Химика, могат да се сетят.

- Правилно! - Никита не започна да спори. - А и това, че ти, изрод такъв, си избил момчетата на Пушача, за това също се досетихме.

- Той сам си е виновен. Трябваше да ми даде, това, което му поисках, но да не ми натрапва негови хора.

- Това е, защото той те познава много добре. Ти за нищо на света не би делил с него печалбата от Полето на артефактите.

- От Полето? Какво... - Мечока изведнъж се разсмя дрезгаво. - Ти сериозно ли, бе Шепа? Не съм търсил поле тук!

Вече бях изпълзял достатъчно далеч, сега виковете звучаха по слабо, а освен това и ехото разнасяше гласовете из пещерата и сякаш смесваше отделните думи, заради което беше трудно да ги разбера.

- Картографа има пробойник и стрелка! - поясни Мечока. - Видях ги, когато първия път ме измъкна оттук...

- Какви са пък тези Стрека и Белка?

- Пробойник на реалността. Не зная, как го наричат. А стрелката Картографа я е измайсторил от артефакти. Като компас, който показва слабите места... е, такива, където може да се използва пробойника. Можеш сам да създаваш мехури, може да прескачаш от място на място в Зоната... Та това е сила! Какво значение има някакво си поле, за какво ти е, ако владееш подобно нещо?!

- А, ето защо си поискал пак се да върнеш тук... Нали Картографа те е спасил предния път - извел те е от тук, а ти, значи, си решил да му се отблагодариш по този начин?

Аз вече бях преодолял две трети от разстоянието. Един от светещите прожектори беше недалеч от целта ми, и неговата рязка бяла светлина заслепяваше очите ми - сякаш пълзях в избелял черно-бял свят, попадайки ту в дълбоките, като океан, сенки, ту в ослепителната светлина.

- Само едно не мога да разбера, Мечок! Как ти и Пътеката сте преминали първия път от тук, покрай всички тези чудовища? Та ти дори си бил ранен, той те е носил...

- А ти виждал ли си го? Той не е като другите хора, то... Него нито зверовете го закачат, нито мутантите... Той се промъква покрай тях... някак си, те не забелязваха нито него, нито мен, а ако ни забелязваха си отвръщаха муцуните.

Тук нещо не е наред, реших аз. Защо Мечока е толкова словоохотлив? Той, по принцип, е затворен човек, може да не е чак такъв особняк, като Белега, но все пак. Защо той изведнъж се е разчуруликал като славейче, разказва си всичко...

Разбрах причината и застинах сред черно-бялото пространство, превръщайки се в една от сенките му. До кръглата дупка оставаше съвсем малко. Сега видях, че прожектора върху наклонената тринога, стои почти точно над нея. Дебелият кабел, завъртян на широки кръгове, се точеше към басейна и изчезваше в живачната течност - осветлението трябваше да е включено към източник на енергия, някъде в лабораторията. Аз лежах неподвижно, само очите ми се движеха от страна на страна.

И най-накрая го забелязах: капитан Пирсняк пълзеше покрай басейна.

* * *

Ето защо Мечока толкова охотно отговаряше на въпросите: те, както и аз, бяха решили под прикритието на разговора да променят ситуацията. Капитанът е самонадеян тип, не е заповядал на войник, сам е тръгнал. Те знаеха: ние сме само трима. Беше му достатъчно да заобиколи басейна, да се приближи от посока, от която не очакваме никой, и да ни застреля с един дълъг откос...

Той приповдигна глава, поглеждайки над борда на басейна в тази посока, където бяха останали Никита и Белега. Възползвах се от това и припълзях малко встрани, озовавайки се под прожектора. Дупката беше съвсем близо: черна и бездънна.

Капитанът отпусна глава и отново запълзя - сега ни разделяха само няколко метра. На гърба му имаше късицевна винтова от неизвестен за мен модел, нещо модернистично, натруфено, с ръчки и превключватели. Лежейки странично, с лице към водоема, аз застинах и дори престанах да мигам. Прожекторът бръмчеше точно над главата ми, изпращайки в посока към лабораторията ослепителен бял стълб. Той изглеждаше материален - сякаш беше колона от белоснежен мрамор, паднала върху басейна, опряна с далечния си край в борда на съоръжението и частично потопена в сребристата вода. Стисках ножа на Белега в дясната си ръка. Не беше армейски - просто голям автоматичен нож с пружина. Кривата ръкохватка пасваше удобно в дланта. Чукчето беше пъхнато под колана зад гърба ми, за да не чукне случайно по камъните, и сега не можех да го достигна без капитана да забележи. Но то и не ми беше нужно, стигаше ми ножа: когато Пирсняк започне да се промъква между мен и борда, до който имаше само половин метър, ще освободя острието и ще му го забия между лопатките.

Противникът ми спря. В нормални условия той отдавна би ме забелязал, но прожекторът заслепяваше и правеше пространството много контрастно: беше трудно да се разбере какво има, наоколо защото сенките нарушавана очертанията на предметите и ги променяха.

Бяхме застинали на метър един от друг: аз лежах странично с лице към капитана, стискайки ножа, а той - по корем, вдигнал глава. Аз гледах към него, а той - по направление на борта на басейна. Не дишах и не мигах. От него че чуваше само тихо вдишване, краищата на носа му едва забележимо се раздуваха. Чаках само едно - той да продължи да пълзи по-нататък. В мига, в който това стане, ще му забия ножа в гърба, при това най-важното е да не улуча цевта на пушката, която сега, когато капитанът беше вдигнал глава, почти се опираше в тила му. Пирсняк се вслушваше в нещо, без да мърда. Времето спря, начупеният черно-бял свят, контрастен и рязък, замря, потънал в адското бръмчене на прожектора, като в солна киселина.

Кълна се във всички демони на Зоната: не издадох никакъв звук! Капитанът не би могъл да ме чуе - но той изведнъж се обърна и втренчи поглед в очите ми.

И веднага се претърколи странично, приближавайки се към мен и изваждайки пистолета от кобура. Аз натиснах бутона на ножа и замахнах. Нещо се счупи и прищрака в ножа. Върху основата на носа на Пирсняк се стовари стиснатата в юмрука ми дръжка: острието не изскочи. Пистолетът вече беше в ръката му, цевта се насочваше към мен и аз, след като изпуснах ножа, стиснах китката на капитана, дръпнах с всички сили и го претърколих през себе си.

Капитанът стрела - звукът беше глух, защото цевта се оказа притисната между телата ни. Краката ни удариха триногата, една от опорите се огъна, пречупвайки се с хрущене в най-ръждясалото, там, където металът се беше превърнал в пресована маса ръжда.

Оказах се с гръб към басейна и видях точно пред себе си дупката, която сякаш водеше в лишен от звезди космос или, може би, извън границите на черно-белия свят. Твърде дълбока, твърде бездънна... Възможно ли е, тя да не е проход към пещера, разположена по-долу, а краят на тръбата, през която са надули този пространствен мехур? Пробив, но водещ не навън, не в Зоната... а в някакво друго място!

Блъснах Пирсняк, който се оказа между мен и дупката, а той се опита да ме хване за яката. Капитанът падна по гръб, опирайки се в краищата на дупката с разтворени ръце и крака. Освободен, аз застанах на колене и забих юмрук в корема му.

Капитанът пропадна. В последния момент се изметна, хвана се за ръба, но не успя да се задържи и полетя надолу. Проникващата в дупката светлина го осветяваше още няколко мига; Пирсняк летеше като изпуснал се от трапеца акробат, но не гледаше към мен, - обърнал глава, той с ужас на лицето гледаше някъде в първичната тъмнина, и сякаш виждаше как нечии ноктести лапи се протягат от там към него, - а след това тялото му изчезна и мракът се затвори над него.

По корема ми течеше кръв: куршумът от пистолета се беше плъзнал и разпорил кожата ми. Притиснах длан към раната и се обърнах. През цялото това време прожекторът бавно се накланяше настрани, поради което сенките се удължаваха, променяха очертанията си, и пространството наоколо сякаш се движеше, променяше структурата си и се изкривяваше, - а сега той падна със звън и се преобърна. Точещата се от него бръмчаща колона светлина се наклони, отначало докосна борта на басейна - изглеждаше, че ей сега ще разтопи камъка, - после се премести, разсичайки с полоса от сияние пространството между басейна и стената на пещерата, след което запълзя нагоре и стана вертикална, съединявайки дъното и далечния свод.

Премигна.

И угасна.

Двата прожектора от другия край на басейна все още светеха, но за мен, ослепеният, светът потъна в тъмнина. Без да виждам нищо, мигайки със сълзящи очи, аз дръпнах ремъците на гърдите ми, хвърлих контейнера пред себе си и започнах да отварям капачетата, припомняйки си, къде е поставен необходимият ми артефакт...

Раздадоха се викове, затрака автомат - и замлъкна много бързо, когато последните патрони в пълнителя изчезнаха.

С гола ръка, разбирайки, че това може да бъде смъртоносно, извадих от клетката шрапнел. От друга извадих слуз, съединих ги, стиснах... Колко време имам? Пет секунди, три? Канех се да омотая шрапнела с лоза, да прикрепя слузта отгоре, по някакъв начин да ги закрепя върху борта... лозата щеше да ми позволи да се върна при партньора и Белега, да им обясня какво ще се случи след малко, да се подготвим.

Очите ми привикнаха към новото осветление, и аз различих силуети, бягащи от насипа към купчината камъни. Залепих шрапнела върху борта, хванах контейнера, скочих и се втурнах покрай водоема.

В нормални условия шрапнелът се разпръсква на стотици остри парчета, пробиващи дъска с дебелина един сантиметър. Но слузта забави реакцията от едната страна на артефакта, измести вектора на прилагане на силите в противоположното направление, така че, когато шрапнелът сработи, въздейства като кумулативен взрив, насочен към борта на басейна.

Артефактът се взриви, изпращайки във водата и над повърхността й фонтан от каменни отломки. Успях да преметна през рамо ремъка на контейнера, залегнах и веднага скочих. Чукчето се изплъзна из-под колана ми, но аз го хванах във въздуха. По живачната течност премина вълна, удари плаващата лаборатория, едва забележимо я разклати, отрази се...

Водата с шум се устреми навън, напускайки басейна през широкия пробив, клокочейки обля прожектора и го повлече - потокът започна да се излива в дупката, в която пропадна капитан Пирсняк.

- Никита, на там! - с всички сили закрещях аз докато бягах, сочейки с ръка в посока на лабораторията. - Давай към нея! На палубата, чуваш ли!!!

Нивото на течността спадна наполовина, водата продължаваше стремително да се излива от басейна.Видях мятащите се като риба на сухо, сребристи тела, видях сала с двата трупа, който, клатейки се, плаваше наблизо...

Тресна изстрел от пистолет, в отговор затрака автомат. Скочих върху борта на басейна. Дъното беше осеяно с търкащите се една в друга с хлъзгави тела си рибопиявици, безоки същества с едва забележими тънки плавници и тесни усти, пълни с дребни зъби-игли. Те се мятаха и извиваха - гадна хлъзгава маса, покрила бетонното дъно.

Почти не остана вода. Три или четири фигури вече бягаха към лабораторията, и изведнъж една от тях с вопъл падна. Човекът веднага беше покрит от движеща се камара твари. Извадих чукчето и скочих от борта върху сала, приплъзнах се между мъртъвците, паднах от другата страна, търкаляйки се сред хлъзгавите влажни тела, които жвакаха и се пукаха под мен, когато ги размазвах с колене и лакти, и виждайки зъбатите пасти точно през лицето си, замахвах с чукчето. Скочих, втурнах се напред, с края на окото си забелязах носещия се с всички сили Никита, оттласнах се от бетонното дъно, едва не излетях, премествайки свитите си крака по вертикалния борд, добрах се до горния край и се хванах за стойка от оградата, миг преди силата на земното привличане на дръпне тялото ми надолу.

Увиснах на една ръка, стискайки чукчето в другата. Партньорът още се носеше по мърдащата маса, като се подхлъзваше и почти падаше, а Мечока вече излизаше върху щормтрапа, и зад всички тежко бягаше Уилям Блейк, носещ Маряна в ръцете си.

Опрях краката си в борда, оттласнах се и се прехвърлих пред оградата. И видях това, което бей забелязал от върха на каменната могила, и което беше невъзможно да се види отдолу: в средата на палубата беше пробойникът на реалността.

Глава 11

Оръдие с верижна платформа, като тази, потопената в блатото по средата на военната база. Значи, в базата те действително са провеждали опити по изкривяване на пространството или изпитания на нови модели дълбоковакумни оръжия!

Тогава ми се стори, че оръдието е доста по-голямо, но сега стана ясно, че то може да бъде повдигнато и от един човек. Остатъците от куполата се допираха до горната част на голям сандък от фазер. цевта, от която стърчеше сноп златисти стержени, беше насочена към една от надстройките, точно към пробив в стената й. Зад пробива се виждаха очукани стени, край на маса, преобърнат стол и покривка на пода. От задната част на оръдието излизаше черен кабел, преминаващ през дупка, пробита в задната част на сандъка... Най-вероятно, Картографа беше присъединил устройството към някакъв трансформатор във вътрешността на плаващата лаборатория.

Чу се тропане на подметки по стените на борда. Погледнах над пробойника, и пред погледа ми се разкри зеещия в другия край на палубата правоъгълен отвор с ниски железни перила. От него стърчеше главата на огромен гущеропес със светли кръгове на местата на очите - големи, като основи на кръгли кули. Преди върху перилата е имало решетка, сега от нея бяха останали само парчета от железни пръти.

Когато се озовах до оръдието , шарейки с поглед по задния панел, където имаше няколко бутона и кръгъл зелен таймер, над борда се появи Мечока. Той изкрещя нещо, изчезна от погледа ми, отново се появи, държейки се за оградата с една ръка, а с другата удари някой, който се намираше отдолу.

Дъските на палубата заскърцаха: гущеропесът изскочи от волиерата си. Ето на кого гномите са принасяли жертви! Успях да разгледам няколко от висящите на бодливата тел мъртъвци” повечето бяха обикновени хора, но един, въпреки че беше с бял лабораторен халат, принадлежеше към същия вид, към който и трупа, обесен на стълбата до каменния път.

Звярът изпъна шия и засъска. Скулата от дясната му страна беше пробита, вътре мърдаха сребристите тела на пиявиците, пълзящи по венците и гърлото му.

Мечока тежко се прехвърли през оградата, а аз мушнах палец в бутона. Нещо прищрака в таймера и оръдието забръмча.

Прожекторите около басейна угаснаха, за миг в пещерата се възцари първичен мрак, само кръглото зелено око върху панела проблясваше. Прожекторите светнаха отново, а през това време наоколо някои неща се бяха променили: гущеропесът бягаше и заобикаляше надстройката, към която беше насочено оръдието, Мечока изобщо не го видях, а над борда с автомат в ръце се показа Никита. Той се изправи, залитайки, по разбитото му лице течеше кръв. Пристъпи напред.

Стърчащите от цевта златисти стержени се изпълниха с червено-оранжево сияние. Раззинал паст, гущеропесът скочи. Никита стреля в него, рухна върху палубата и изведнъж започна да стреля между краката на звяра, непосредствено над дъските. Оказа се, че Мечока беше успял да се премести към волиерата, и партньорът се целеше в него.

Звярът прелетя над Шепата, изметна се във въздуха, щракна със зъби над гърба на партньора, обля го с пръски слюнка, като от живак, и с поток от пиявици, и рухна зад борда.

Цялата лаборатория се разтресе от бученето и прожекторите угаснаха отново, този път окончателно.

В селеното поле на таймера се появиха три ярко-червени осмици, мигновено се промениха на шестици, след това - на нули. Крайната отляво угасна, останалите се превърнаха в две цифри: 25.

Оръдието изстреля светлина. Конусът златисто сияние се допря в отвора над палубата - и пространството във вътрешността на постройката се разтопи, очертанията на мебелите се размекнаха, променяйки се...

Нещо друго се появи там.

А цифрите започнаха да се сменят: 24, 23...

Какво означава това? След двадесет и две секунди оръдието ще се изключи?

Патроните в автомата на партньора свършиха. Мечока, който беше улучен от два или три куршума, пълзеше към надстройката. Изправен, Никита тръгна насреща му. Златистата светлина прогори реалността в отвора между тях, отваряйки път към друго пространство.

Зад борда се раздаде ревът на гущеропеса, а след това върху палубата изпълзя Блейк. Потегна ръка и помогна на Маряна да се изкачи.

Бученето на оръдието се превърна в рев, цялата пещера се тресеше, изглеждаше, че ей сега дъното й ще пропадне заедно с басейна и лабораторията.

20, 19...

Златния конус пулсираше в такт със смяната на цифрите - можех да броя секундите, без да гледам таймера.

18, 17...

Никита погледна към мен, а аз пристъпих към него покрай цевта, така че рамото ми да не попадне в светлинния конус. Нямаше смисъл да се говори и аз показах с ръка. Той кимна и се наведе към пробива. Изправена на края на палубата, Маряна вдигна пистолет и три пъти стреля в гърба на партньора. Тялото на Никита се пречупи на две. Той направи още една крачка и странично пропадна в конуса ревяща светлина. А той пулсираше:

15, 14...

Закрещях и се хвърлих към Шепата. Блейк учудено погледна към момичето, хвана я за ръката, повлече я напред, и този момент зад тях се появи главата на песа. Той скочи, забивайки ноктите си в дървения борд. Не успя да се изкачи на палубата, но челюстите му се затвориха върху бедрата на Маряна. Дори през бученето успях да чуя истеричния крясък. Блейк отскочи, а момичето, покрито до гърдите с пиявици, изпълзяващи от главата на звяра, обхвана младежа през шията, сякаш желаейки да го прегърне в последния миг от живота си. Песът рухна обратно, и Блейк с Маряна, обхванали един друг в обятията си, изчезнаха зад борда.

12, 11...

Озовал се встрани от пробива, аз се наведох и надникнах. Миришеше на нощна прохлада, влажни парцали, ръждиви метални отпадъци и бензин... Позната миризма! нямаше стени, покривки и мебели - само тъмнина, посребряла от бледата светлина на звездите, падаща някъде отгоре, сякаш през широк кладенец...

- Никита! - приклекнах, приготвяйки се да се хвърля натам.

9...

Изплюх се - слюнката беше гъста и червена - и се изправих на крака. Тъмната коса на сталкера се спускаше по раменете му.... Ето защо аз винаги съм късо подстриган: за да не може в схватка, да ми направят това, което аз ще направя сега. Когато Мечока се оказа пред пробива, канейки се да скочи в него, аз го хванах за косата и дръпнах с всички сили.

И го ударих с чукчето. Краят му се заби в рамото, като раздвоено острие на стрела, проби мускулите, и съдейки по това, как се разтресе металната дръжка в ръката ми, и ключицата. Отметнал глава, Мечока падна по гръб и удари тила си в дъските. Аз прекрачих през него. Пробивът беше точно пред мен. Оставаха четири или пет секунди.

В бедрото ми се заби нож и аз паднах. Голям армейски нож с широко острие, с каналчета и назъбване в долната част на острието - заби се дълбоко, почти до дръжката. Тресейки се от болка и разнахвайки ръце, аз се преобърнах по гръб. Излизащата от оръдието светлина се оказа точно над мен. Мечока лежеше до мен, целият в кръв, течаща от гърдите и рамото му. Гледайки към мен със стъклен поглед, той шептеше нещо, стискаше ножа с две ръце и се опитваше да го забие още по дълбоко в крака ми. Златната светлина бучеше, свиваше се и по повърхността и пробягваха вълни - изглеждаше, че напрежението, което изпълваше конуса, всеки миг ще разбие нематериалните му стени и ще се разлее наоколо, унищожавайки пространството.

Замахнах с чукчето. Извитата му част удари долния край на пробива и излезе навън. Раздвоения край се заби в нещо и аз започнах да се изтеглям, свивайки ръце и изтласквайки тялото си в пробива. Мечока кривеше устата си и шепнеше нещо, не изпускаше дръжката на ножа и се опитваше да ме задържи - но аз пълзях, влачейки го след себе си. Ако сталкерът беше забил ножа така, че плоскостта острието да беше разположена по дължината на крака, нямаше да мога да го влача - щеше да ме разреже докато не заседне в коляното. Но той беше забит успоредно на подметките ми, и аз пълзях, влачейки Мечока.

Първо ръцете, после и главата ми достигнаха пробива. Стори ми се, че се намирам във вътрешността на голям сапунен мехур, и промуших глава през стената му. Нещо тихо изпука, пространството потрепери - текстурата му се измени, въздухът и миризмите станаха други... Аз лежах частично отвътре и частично отвън, съединявайки с тялото си различни места.

Картината зад пробива стана неясна и размита. Дръпнах, сгъвайки крака - главата и ръцете на Мечока се оказаха от моята страна. Зад него бушуваше златната светлина, затапвайки мехура. Пуснах чукчето и се хванах за някакво желязо, стърчащо от влажната земя, дръпнах отново - извлякох Мечока до раменете. Той все още стискаше дръжката на ножа, въпреки че както ми се струваше сега, сталкерът беше мъртъв: отпуснатата глава подскачаше по осеяната с дребни камъчета земя. Аз се обърнах, видях че се държа за огъната автомобилна ос, хванах я с две ръце, напънах - и се измъкнах целия от тази страна.

Златистата светлина се взриви, запълвайки дълбоката яма, на чието дъно се намирахме.

Замижах. След това отворих очи - пробива беше изчезнал. Въобще всичко беше изчезнало... Лежейки в пълна тъмнина, аз захърках и се разтресох. Тялото ми гореше и вибрираше от пренасищане с адреналин, очите ми бяха изскочили от орбитите, пръстите ми трепереха, коремът ми се свиваше в мъчителни спазми.

Очите ми започнаха да привикват към новото осветление, и в небето над главата ми бавно започнаха да се появяват звезди, светлината им осветяваше наоколо. Сталкерът лежеше неподвижно до мен - по-точно, половината сталкер - глава и трос без крака. На мястото, където беше разделен на половина, имаше равен обгорял срез без никаква кръв. Пръстите стискаха стърчащата от крака ми дръжка на ножа.

В дълбините на обкръжаващата ме светлина нещо се размърда, раздаде се приглушено стържене и скърцане на ръждив метал. Стените на ямата бяха от пръст и различни отпадъци. И миризма, миризма! Специфичния дъх на това място не можеш да го сбърка с нищо.

Познат глас изруга, а след това каза:

- Химик?

С усилие разтворих пръстите на Мечока, отпълзях от него, свалих от рамото си ремъка на контейнера и легнах по гръб. Тялото ми все още беше обхванато от треска, въпреки че напрежението ме напускаше, отстъпвайки място на болката. Куртката ми отдавна се беше превърнала на парцали, но пък от ризата ми все пак беше останало нещо. Криво-лево откопчах последното здраво копче и отметнах края на яката встрани. Вдигнах глава и наведох очи.

Върху гърдите ми догаряше душа.

Глава 12

- Химик! - поти жалостно ме повика Шепата. - Ти ли си?

- Тук съм - каза аз.

- А! Ранен ли си?

- Какво да ти кажа...

- На Свалката сме.

- Виждам - промърморих аз. - По-точно, усещам. Никита, чуй ме...

Той се размърда, сигурно се опитваше да стане.

- Какво?

- Аз мислех, че ти си мъртъв. Маряна ти заби три куршума в гръбнака.

- Не беше в гръбнака, Андейка. Та нали имам контейнер на гърба. Не толкова здрав, като това, но все пак... Ако тя беше стреляла с нещо по-сериозно, тогава да, но с тетешник... Ей, а ти да не си загубил твоя контейнер? - изведнъж се обезпокои той.

- Не. Но в него не останаха толкова много артефакти, колкото би ми се искало.

- Нищо, ще се оправим.

Аз загърнах ризата си. Душа - рядък и скъп артефакта. Бях го прилепил до сърцето си, когато лежах зад масата до машината за управление на автоклавите, преди да излезна от там и да стрелям в корема на песа-картечар. Без душата не бих могъл да скачам по всичките тези стълби и каменни тераси, да се нося с мотоциклета, заобикаляйки препятствията, и на всичко отгоре да стрелям по гномите, да влача след себе си Мечока, който беше забил нож в бедрото ми, не бих могъл да бягам с обгорели стъпала...

Краката. те ме боляха. И долу, където към кожата бяха залепнали, разтопилите се с подметките стелки, и горе, където от бедрото ми стърчеше ножа.

Извадих го, докато душата не беше престанала да действа. Сега, когато съм се отпуснал, артефактът ще „усети” това, и влиянието му ще се прекрати буквално след няколко минути, и точно тогава...

Застенах, предчувствайки какво ще изпитам след малко.

- Какво, какво? - в полумрака на фона на звездното небе се появи силуета на Шепата.

- Останал ми е сладолед - казах аз. - И кръв на камъка. Струва ми се, че има и слуз.

- А аз има само топка кайма в едната клетка.

- Никита, аз след малко... ще умра от полка. След петнадесет минути... Трябва нагоре, чуваш ли? Тук няма да намерим спирт, но може да открием бензин, да излеем от някоя стара туба, да намерим... Поне керосин. Да напоим парцали в него, да завием кръвта на камъка с ленти - и върху раните. Но първо - сладоледа, ти нали видя, какво правих с него, когато Лвович...

- Разбрах, разбрах, Химик! Ти полежи малко, аз бързо ще се изкача, ще огледам и веднага ще ти помогна да стигне горе. Може да се натъкнем на плъхове, та нали това е Свалката, тук...

- Давай, изкачвай се - казах аз.

Той забърза по склона.

- Ей, а къде в Белега? - извиках аз към него, и звукът от стъпките стихна - настъпи озадачаваща тишина.

- Мамка му... - каза партньорът. - Съвсем забравих за него! Ти какво, не си го виждал повече, ли?

- Ти остана с него, когато аз тръгнах да пълзя.

- Ами, да... Така, значи, лежахме един до друг, когато при теб гръмна и прожекторът падна... Водата започна да изтича, онези се втурнаха... Аз също скочих, побягнах. И той също. Или пък, не? Той, струва ми се, остана на мястото си. Или също... но тогава... Не помня, мамка му! Край, на помня, не ме притискай!

Мърморейки нещо, Шепата тръгна, и аз останах сам. Стана малко по-светло, звездите в небето гаснеха. Не му казах за душата, която вече беше угаснала, отлепила се от кожата ми и се беше превърнала в набръчкана топка. Тя ми даде много, но и много ми отне - минимум две години от живота. Нито нея, нито слузта не трябва да се използват по този начин, прилепвайки ги към голо тяло. За тази цел са създадени специални тънкостенни контейнери, които отслабват, но не неутрализират напълно въздействието на артефактите, или се използват превръзки, напоени с разтвор от специални билки в спирт. Но това беше мое решение - да изпробвам душата върху себе си, по същия начин, както тогава, в тунела, той реши да вдигне стареца и да го влачи далеч от съществата, които ни преследваха.

Добралият се до края на ямата, Никита извика:

- Тук открих място за спускане, нещо като стълба. Някой обитава това място... Ти как си?

- По-зле, отколкото преди минута, но по-добре, отколкото ще бъда след пет - казах аз.

- Добре, скоро ще се върна, не мърдай никъде...

Струвами се, че след това загубих съзнание, но не за дълго - дойдох на себе си, след като чух тихи стъпки. Отворих очи. Небето беше станало още по-светло.

- Никита, какво? - попитах аз.

Тъмен силует се наведен над мен, и ми се стори, че от главата му висят змии... не, това бяха сплетени на плитки тъмни коси. Изведнъж повя вятър... Въпреки, че в действителност нямаше никакъв вятър, но се създаде усещане за повей, който идваше от някакви незрими цепнатини, водещи към скритите късчета от пространството. Колкото и да се вглеждах, не можех да разгледам лицето на този, който се беше навел над мен, виждах само сиво петно обградено от плитките-змийчета. Той протегна ръка.

- Не този джоб - прошепнах аз.

Пръстите, които вече поти бяха докоснали джоба от дясната страна на гърдите ми, се преместиха встрани, отвориха ципа на левия и взеха броеницата, които бях намерил до лаптопа в къщичката на склона - отдавна бях забравил за нея.

- За нея ли се върна? - попитах аз.

Той мълчеше. В сумрака на разсъмването кръглите камъчета светеха леко, но въпреки това аз не можах да го разгледам. Силуетът се изправи. Броеницата изчезна. Повеите станаха по слаби: той започна да се отдалечава.

- Почакай! - помолих го аз. - Ей! Та аз ти върна броеницата, помогни ми...

Призрачният повей се усили - някъде се вихреха неземни ветрове, носеха се между пространствата, завъртаха световете. Мъгливия силует отново се появи над мен.

И след това глас, сякаш състоящ се от стотици гласове, на мъже, жени, деца и старци, които не изговаряха, а едновременно прошепваха думите, произнесе:

- Какво искаш?

Самият аз не знаех какво искам от него. Нищо... Просто ми се искаше да го разгледам, но не се получаваше, въпреки че продължаваше да се разсъмва.

- Бърерите твоето лице ли бяха изобразили около олтара?

С стотици шепнещи гласове той каза:

- Не зная. Може би. Те се молеха на мен. Изплаши ги сталкерът Мечока, когато се появи да втори път с намерение да ме убие. Джуджетата бяха до къщата и го нападнаха. От другата страна се появиха трима души с маскировъчни халати. Той се отбраняваше от две страни. аз си тръгнах. И без това се канех да напусна този мехур.

- А стрелката? Мечока спомена за стрелка. Някакъв артефакт... конструкция, която показва местата, където пространството е изтъняло. Ти ли я направи?

- Да.

- Научи ме.

Той мълчеше. После отново се наведе над мен. От обвиващият го задимен мрак се появи ръка - китка, обикновена човешка китка, бледа кожа с татуировка върху нея. Върху дланта имаше око, проблясващо с млечно-бяла светлина. Като на орбитите на електрони от рисунка в учебник, се въртяха три извити, зашити кръга от вълча лоза, а в центъра на окото, по невероятен начин монтиран вътре в него, беше застинал артефакт, наречен златна рибка.

- Използвай го - прошепнаха гласовете.

Той остави стрелката до мен, изправи се и започна да се отдалечава.

- Благодаря - казах аз след него.

- Пази се от тези, които ви наблюдаваха.

- От кого?

- От тези, които наблюдават с чужди очи. Те са от Черния мехур. Те те забелязаха.

- Ти за кого?

Но той не отговори. Още няколко секунди усещах веещия в дъното на ямата неземен вятър, а след това всичко утихна и настъпи тишина.

И веднага стана по-светло. Звездите почти изчезнаха, небето посребря. Над края на ямата се появи главата на Шепата.

- Андрейка, а вее намерих и бензин. Ти как си там? Всичко е наред, ей сега ще се справим... Няма ли да излезеш сам, не?

- Приятелю мой, - казах аз, - хората се делят на два типа. Едните цял живот носят тежести, а другите яздят на чужд гръб. Ти ще ме носиш.

Той започна да се спуска, говорейки в движение:

- Ща ни стигне ли за всъдеход или не? Дори и без екстри, Брадата после ще ни ги монтира, само за двигател и броня... А ако успеем да вземем онова оръдие от блатото, е, второто де? Ще го включим, ще разберем как работи... И във всъдехода, под кабината, за да сочи в направлението на движение, а? Та това е яко, Химик! да допуснем, че сме попаднали сред гонка, и ни преследват всякакви твари... Включваме този пробойник, предна - бам! - отваря се мехур, влизаме от вдижение в него, пробива зад нас се затваря, и ние сме в мехура, а зверовете ще останат отвън. После - обратно, а там вече е спокойно... Може да крием стоката в мехурите, а и изобщо...

Аз не отговарях, а и слушах с половин ухо. Картографа, докато се канеше да си вземе броеницата, беше отворил ципа на десния ми джоб, и аз реших че момента е дошъл. Докато партньорът, тихо ругаейки, се спускаше между стърчащия от склона древен скрап, аз седнах и се опрях с гръб на потънала в земята кабина от трактор.И видях чукчето, лежащо в локва кръв до крака ми. Обезателно трябваше да го взема: полезна джаджа.

Извадих това, което беше в джоба. Аванс от Пушача - той не искаше да ми го дава, защото е скъпо, но аз настоях. Свалих капачето от металното калъвче, обърнах го и разтърсих. Върху длата ми изпадна пура. Доминиканска марка - „Arturo Fuente Don Carlos Presidente”, дълга повече от петнадесет сантиметра, по-дебела от палец. Петнадесет в зелено, според думите на Пушача, и аз му вярвах. Мушнах я в потрепващите си устни, извадих „зипото”, щтарнах с треперещи пръсти. Запалих.

- Ти какво правиш там? - попита Шепата, скачайки на дъното на ямата. Без да отговарям, аз изпуснах дим към утринното небе. Обикновено над Зоната е пълно с облаци, всичко е влажно и мрачно, такива са местата тук...

Но това утро беше ясно - чакаха ни чисти небеса!