Андрей Левицки Оръжията на Зоната

Глава 4

За втори път през това денонощие ме удряха по главата. Не знам, с какво ме удариха тогава, в рубката, но сега беше с парче арматурно желязо. Звънът заглуши другите звуци, стана като дрезгаво дрънчене, от което се тресеше всичко наоколо. Ту изпадах в безсъзнание, ту изплувах от него; действителността ту притъмняваше, ту отново пламваше в червена светлина.

Мъжете мърмореха и се блъскаха, завлякоха ме до дебелака и ме хвърлиха по гръб. Един седна на коленете ми, притискайки краката ми към пода, втори ме хвана за ръцете, а третият изчезна някъде.

Като в смътен нощен кошмар, видях човека в креслото, който извади копието от бедрото си, дишайки тежко и гримасничейки. Той излая нещо повелително. Лежах странично към него, и за да мога видя креслото, трябваше да погледна наляво - и сега, като забелязах движение от другата страна, погледнах надясно. Робът се опитваше да свали железния кръст от олтара. Той се наклони, едва не падна, мъжът заломоти нещо, простена, но все пак го удържа. Обърна го хоризонтално и започна да изважда електродите, с които мъртвият беше прикован към тръбите. След това скъса въжетата от китките и глезените му, и тялото се просна на пода.

Едва сега разбрах, какво щяха да правят с мен, рязко се дръпнах и отхвърлих този, който седеше на коленете ми. Робът веднага скочи, но аз сгънах крак и веднага рязко го изправих, забивайки петата си в хлътналите гърди с изпъкнали ребра. Чу се приглушено хрущене и човекът падна на пода.

Освобождавайки дясната си ръка, аз се приповдигнах, хванах втория род за мръсните коси на врата, дръпнах с всички сили, съборих го, и ударих тила му в пода. Извих се, хванах изпуснато от някой парче арматура, седнах и се опитах да го забия във врата на третия, който беше скочил към мен от олтара, но пропуснах и го улучих в рамото. дебелака в креслото изпухтя и изломоти нещо, и тримата едновременно се хвърлиха върху мен. размахвайки арматурата, прикрих лицето си и обърнах главата си: ударите се сипеха като град върху главата, раменете и гърдите ми. След това некой ме удари в корема и аз едва не се задуших. Въздухът излетя от дробовете ми, като от спукан балон. Хвърлих арматурата и се свих, притискайки крака към гърдите, за да намаля болката.

Те ме повлякоха към кръста. Успях да поема въздух и отново започнах да се дърпам, но този път не успях да се освободя: сложиха ме върху заварените тръби, разпънаха ръцете ми встрани и едновременно с краката ми започнаха да и завързват с омаслени мъхнати въжета.

- Какво правите?! – изсъсках аз. Все още усещах болезнена тежест в корема и нямах сили да викам. – Пуснете ме, изроди!

Разбира се, не ги трогнах. След като крайниците ми бяха завързани към тръбите, робите повдигнаха кръста, двама се качиха на олтара, а третия започна да го бута отдолу. Накрая го вдигнаха и пъхнаха основата в отвора по средата на олтара.

Аз увиснах, извивайки и дърпайки се. Бяха ме завързали неумело, не беше проблем да се освободя, но и за това е нужно време, а такова нямаше. Кръстът беше обърнат така, че виждах дебелака в креслото само с крайчетата на очите си: той размаха копието и посочи с наконечника към мен. Двама застанаха пред олтара, през ломотенето им се чу звук от стъпки. Аз се обърнах и погледнах през дясното си рамо: третият се приближаваше към мен с шепа заточени електроди и голям чук.

Звънът в главата ми, звучащ през това време приглушено, затресе силно и сякаш се разрасна, набъбна и изпълни всичко наоколо. Опитвах се да се измъкна, гледах с изцъклени очи към приближаващия човек, усещах че въжетата вече са разхлабени - още малко и ще освободя дясната си ръка. Но почти нямах време, мъжът сложи електродите до олтара и започна да се изкачва.

Другите се отпуснаха на колене, а този взе един електрод и се изправи. Скръцнах със зъби и с всички сили дръпнах с рамото си. Въжето изпращя, като счупена пръчка, прогнилите влакна бяха готови да се скъсат, но заточеният като игла край на електрода се опря в ръкава на лявата ми китка. Пред лицето ми се оказа бледа продълговата мутра, лишена от подобия на мисли, с покрити с пелена зеници. Здраво стиснал електрода по средата, робът вдигна чука високо над главата си и се прицели. Аз отново се дръпнах така, че болка прониза плешката ми. Чукът рязко се спусна, удари по електрода, и в същия миг стената зад гърба на роба се разруши.

На всички страни се разлетяха отломки и заедно с утринната светлина, в залата нахлу вода.

И едновременно въжето на дясната ми ръка се скъса. Отблъснах се с лакът от тръбата, рязко се тласнах напред, с наведена глава, като бик яростно хвърлил се към врага. С чело ударих мъжа в лицето, едновременно с това чукът удари по тъпия край на електрода – вторият, заостреният, със скърцане проби часовника ми, в който се беше опрел, хлъзна се, издраска ръждивата повърхност на тръбата и остави върху нея сребрист зиг-заг.

Удареният по носа мъж полетя от олтара с краката нагоре. Когато падна, той събори двамата коленопреклонни роби, но аз виждах какво става там само с края на окото си, защото бях зает – със свободната си ръка късах въжетата.

Напиращата през пробива вода отмиваше олтара и бързо запълваше залата. В широкия отвор, през който се вливаше, беше проникнал железен нос на катер, украсен със станок с гранатомет. До тях се появи лицето на Шепата, изправен на палубата, той се наведе напред и заоглежда.

- Никита! – закрещях аз и с освободена окончателно ръка, се наведох.

Натрапеният звън сякаш се разрасна, изпълни обкръжаващото пространство, самият той стана пространство, всеки предмет от него, стените на залата, сводовете и пода – а след това се разпадна и изчезна.

Все едно пелена падна от очите ми: видях, че се намирам в помещение с нисък таван, наоколо всичко е дървено, а не желязно... Бил съм в трюма на баржата!

Дебелака в креслото се превърна в зомби, необичайно дебел и разплут, с отекла сива мутра и мъртвешки очи. Лицата на робите се втечниха, размазаха се... Познах Витя, Стечкин и Сивия. Кръстът си остана кръст от заварени тръби, но металния олтар се превърна в голям подиум от изпотрошени дъски.

Скъсах въжетата на краката си, направих крачка и дясното ми стъпало пропадна в цепнатина между дъските. Водата прииждаше, плискаше се наоколо, поклащаше тялото на мъртвеца, който по-рано беше разпънат на кръста, на който без малко щяха да разпънат и мен … Това беше Копитич! Първоначално о разпознах по несъразмерно големите крака – трябваше да носи обувки петдесет и шести номер, ако не и петдесет и осми, за това и прякорът му беше Копитич – и чак след това разгледах познатите черти на мръсното небръснато лице.

Някой изкрещя, покрай рамото ми профуча парче арматура. Шепата, застанал на едно коляно, вдигна беретата и стреля няколко пъти последователно. Освободих крака си и скочих от подиума във водата, обърнах се: водата беше отнесла всички сталкери от групата на Мечока към стената, сега Сивия неуверено се мотаеше там, пулейки се пред себе си с пусти очи, а Стечкин и Витя идваха към мен.

Поредният куршум от пистолета улучи зомбито, но това не ми направи особено впечатление. Пъшкайки, той опря широките си лапи в подлакътниците на креслото, изправи се и направи крачка. Шепата насочи гранатомета, а изкрещях: „Не по него!” – но беше късно: Никита стреля.

Гранатата със свистене прелетя през целия трюм, улучи разплутите гърди на зомбито и се взриви. Масивното тяло се разпука, като цвете, разцъфна с тъмно-червени, тресящи се листенца и пръсна кървав нектар на всички страни. Зомбито отхвръкна назад, събори креслото и се вряза в Сивия.

- Не в него! – извиках и с труд се запромъквах напред, срещу течението на потока. - В контрольора стреляй! Ето го! До стената е!

Никита замига, взря се и най накрая видя този, когото аз бях забелязал само миг преди гранатата да се взриви.

Контрольор – спластена тъмна коса, подпухнала мутра, свински очички. Силна твар, щом можеше толкова време да удържа под пси-контрол четирима души, да ги застави да разпънат другаря си, да изгради илюзия за желязно подземие, а по-късно да подчини и мен, и то така, че аз не само отначало не забелязах нищо, но и после, през цялото време, дори и не си помислих за контрольор, за възможността всичко да е халюцинация... Той беше – този сив кардинал, който ръководеше действието на безумния спектакъл и създаваше декорите – но когато изстрела от гранатомета разруши борда на ферибота, дори и тази твар не успя да се противопостави на нахлуващата реалност.

Но дори и сега той все още можеше да контролира тримата мъже и едновременно да се крие от нас, създавайки илюзии. Сивата фигура, притаила се в далечния ъгъл на трюма, беше скрита зад мъглива пелена, сенките танцуваха около нея, ту се сгъстяваха, ту ставаха по редки...

Сталкерите от групата на Мечока вече можеше да бъдат считани за мъртви: твърде дълго са се намирали под пси-контрол, сега мозъците им са се превърнали на каша. Забързах към партньора си, като се опитвах да не мисля за здравите мъже, които загубиха или всеки момент щяха да загубят живота си по този ужасен начин. Нивото на водата бързо се увеличаваше, баржата започна да потъва и да повлича катера в трюма. За да го удържи Шепата се хвана за края на отвора.

- Давай по-бързо! – извика той, като държеше пистолет в свободната си ръка и се целеше някъде зад гърба ми.

Огледах се в движение: зомбито плуваше в потъмнялата от кръв вода с корема нагоре, двама сталкери, които гадината беше престанала да контролира, стояха неподвижно до стената, като манекени, без да забелязват, че водата е стигнала до гърдите им, а Стечкин ме следваше и контрольорът все още го управляваше. Сивите сенки, около замръзналата в ъгъла фигура, за миг се разсеяха, и аз видях бездънните тъмни очи, в които слабо просветваше нечовешки, безжалостен и много странен разум. Всичко се размаза, разклати се, звънът, който стихна след като се появи катера, зазвуча отново. Спрях. Очите се разшириха, станаха като чинийки, а после като слънца, като две черни светила, горящи с мъртвешка светлина, които ми казваха: ела тук, при мен, връщай се... Залитнах и започнах да се връщам, бавно, премествайки крака против волята си. Изтрещя „беретата” и очите премигнаха.Шепата улучи гадината в корема. С един изстрел от пистолет не е възможно да ги убиеш, но той принуди мутанта да отслаби пси-контрола и разруши илюзията. Преследващият ме Стечкин спря, а останалите течението ги събори и потопи до стената.

Бях на метър от катера и посегнах да се хвана за борда, когато над главата ми нещо заскърца тежко, преградите глухо запукаха и баржата започна да се накланя, потъвайки от към другия борд. Подът под краката ми се раздвижи, водата заклокочи, започна стремително да нахлува вътре и ме повлече назад.

Течението завлече катера в трюма странично, а аз потънах под водата. Заритах, оттласквах се от хлъзгавите дъски, опитвах се да изплувам, когато изведнъж силна ръка ме хвана за яката.

Никита ме изтегли на борда, като едновременно дърпаше ръчката на извънбордния двигател. Той загъргори, закашля и запали, изплювайки сива струя газ, остро миришеща на бензин. Прехвърлих се през борда и рухнах на дъното, хриптейки и пръхтейки. Застанах на четири крака, разтресох глава и се изправих – катера се отдалечаваше от бързо потъващия и силно накренен ферибот. Отзад всичко клокочеше и кипеше, над буйната река се пукаха огромни маслени мехури, между водовъртежите изскачаха дъски, всякакъв боклук, парчета платове и клечки.

Приведеният до двигателя Никита се обърна към мен и се усмихна. Аз казах:

- Там имаше и едно джудже. По-точно, може би имаше...

Зад катера от водата изплува псевдоплът.

* * *

Вдигайки фонтан от пръски, с отворена тясна беззъба уста, псевдоплътта скочи високо над водата, прелетя над двигателя и се стовари върху Шепата.

Той успя да извади пистолета, но изстрел не последва, най-вероятно му бяха свършили патроните. Псевдоплътта се опитваше да промуши Никита с острите си крака, но партньорът легна по гръб, изпъна ръце и успя да задържи мутанта: щипците щракнаха на сантиметри от гърдите му.

- Кучка! – извика той, а тя неразбираемо заломоти в отговор, кривейки устния си отвор: „Жучка, хучка, хухка, хчука”… Вълните от потъващия ферибот клатеха катера. Успях да стана, приближих се до Шепата, за да махна от него псевдоплътта, но той се справи сам: сгъна крака, опря ги в корема й и тласна. Гадината извика някаква безсмислица, изщрака с щипците, стовари се с мекия си гръб върху двигателя, заизвива се, размахвайки острите си крала във въздуха, и се хлъзна от другата страна. Точно върху спуснатия в тъмната вода винт. Двигателят изрева, а след това замърка като огромна котка. Водата заклокочи, сякаш зад кърмата започваше изригване на малък вулкан. Добрах се до Шепата и му помогнах да стане. Придържайки се един друг, едновременно посегнахме към двигателя, за да го изключим… Късно. Заедно с фонтаните вода, на всички страни се разлетяха късове месо, и след това двигателят заглъхна, а след рева му, който се разнасяше над Припят, тишината ни се струваше оглушителна.

Ставаше по-светло, в Зоната настъпваше есенен ден. Течението носеше катера по средата на реката, малко по-близо до левия, полегатия бряг.

- Ама че гадост! - с чувство произнесе Шепата, изтегли двигателя на палубата и започна да го разглежда. - Толкова добре вървеше всичко – и ето ти, отнякъде изскочи тази плът!

Той плю върху невинната железария, седна до кърмата и отпусна ръце между коленете си. Аз се устроих на един сандък до носа, свалих разкъсаната си куртка, смъкнах ризата през глава и я завързах около кръста си - раната на гърба ми не беше дълбока, но все още кървеше - след това пак облякох куртката.

- Има ли нещо за пиене?

- На… - той ми хвърли манерката. Отвинтих капачката, допрях устни и започнах жадно да пия топлата вода. После изтрих устни.

- Е, разказвай.

- Кво толкова да разказвам… - Шепата махна с ръка. Помниш ли как се обърна камиона? Два глигана едновременно се блъснаха в него. И то някакви необичайни, преди не съм виждал такива. Много яки, чак се изплаших, когато изскочиха из-зад паметника. Такива едни… високи до раменете ни, а краката им като талпи. Та, те обърнаха камиона.

- Та ти беше върху него, как не те размаза? - попитах аз. - Или не ти притисна краката?

Той размърда широките си рамене.

- Ами, успях да скоча. Офейках от там от страх, като някакъв страхлив заек, а на всичко отгоре си изпуснах „грозата”. Покатерих се по степенките, порязах си лакътя … Ама нищо, дадох жега, защото единият глиган побягна след мен. Мислех да скоча в прозорец, но на стената изобщо нямаше прозорци. Свих зад ъгъла, застанах на коляно и започнах да стрелям по звяра… Нямах повече гранати, разбираш ли? Казвах ти в бара: да вземем повече, а ти - не, тежки са, пътят е дълъг…

Погледнах намръщено към него.

- Добре де, добре! Най-общо, изпразних целия пълнител в него, така го надупчих, че му разцепих главата, а той бяга ли бяга… Но все пак падна точно до ъгъла, ритна с крака и пукна. А след него бяха плъховете, а и кучета имаше, затова побягнах далеч от тях… Обиколих цялото кино, мислех, че ще излезеш от другата страна, но ти така и не се появи. После… Дълго е за разказване.

- Но защо дойде на ферибота?

- Как защо, заради теб - учуди се той.

- Това го разбрах. Но от къде знаеше, че съм там? ПДА?

- Да бе, ПДА! Моят изобщо нищо не отчиташе…

- Какво, и момчетата на Пушача ли не показваше? Когато бягах през Чернобил, намерих една машинка, включих я, и тя ми показа, че са на ферибота. Затова отидох там.

Партньорът поклати глава.

- Не, не зная. Моят мълчеше, като партизанин на разпит, показваше пусто в целия район. Виждах Припят, но нито един маркер наоколо. Ето… - той изтегли ръкава си с привично движение и тихо изруга.

- Какво? - станах и пристъпих към партньора.

- Ето… Опс! Изчезна…

- Мечока?

Никита ми показа празната карта на екрана.

- Да, виолетовия маркер. Само се мярна там, до завоя. И…

Маркерът се появи отново. пулсираше с бързо темпо.

- Какво означава това? - учуди се Шепата.

- Не знам. И аз видях нещо подобно.

Маркерът не се преместваше, само мигаше на място. Почти минута се вглеждахме в нея, след което аз се върнах към носа на катера.

- Добре, разказвай по-нататък. Как ме видя?

- Е как - с бинокъла. - Стъмваше се и залегнах до брега, на пристана на бившия ферибот. Там има една къщичка, не точно къщичка, а желязна будка с покрив - върху нея се настаних. Плъховете и кучетата не можеха да се качат там, само бягаха наоколо. По това време бях изхвърлил и „кипариса”, но чак след когато му свършиха патроните, разбих главата на един плъховълк с него, а той се закачи със спусковата скоба за някаква кост от черепа… В крайна сметка, и него го изпуснах, като „грозата”.

Та значи, лежа си аз върху тази будка, а в града започна пожар. Нямаше какво да правя, беше и страшно и скучно, така че започнах д гледам с бинокъла: насам, натам… Изведнъж виждам… теб! Как доплува до ферибота, не успях да видя, но видях как се мотаеш по палубата между колите, промъкващ се внимателно, оглеждаш. Но беше далече, да викам и да не викам, няма да ме чуеш. Ти влезе в рубката и след това стана съвсем тъмно, нищо не се виждаше. И си помислих: ти се настани там , за да си отдъхнеш. И значи, рано сутринта ще намеря лодка и щете измъкна от там. Макар че не се чувстван на себе си, защото този ферибот … Сам знаеш, какво говорят за него. Страховито място. През това време зверовете наоколо намаляха, стана по-тихо, макар че горе, по хълмовете навсякъде гореше огън, трещеше и пращеше. Но аз задрямах за малко, защото много се уморих докато бягах-скачах. След два часа, като че ли нещо бутна - събудих се. Не просто се събудих, а скочих. какво става? Изглежда тихо, зверове почти няма… Взе бинокъла и отново започнах да оглеждам… И изведнъж забелязах - ферибота свети. Ама, някак си... точно, както го описваха, все едно вътре има особена светлина, тайнствена, разбираш ли? Загадъчна.

- Да, да - кимнах аз. - Разбирам.

- Точно така. Лошо се виждаше, но светлината идваше откъм цепнатините, и какво? - Шепата отвори очи широко, вдигна ръце и размърда разтворени пръсти. - Гледам: теб влачат! Не, в действителност не бих могъл да видя, само различих как някакви двама… приведени и прегърбени влачат нещо по палубата, чувал ли, тяло ли. Реших, че това вероятно си ти, и че трябва да те спасявам. А преди да заспя, разбираш ли, когато от скука разглеждах с бинокъла, не беше само към реката, но и настрани, и към горящия град, и към бреговете… И забелязах встрани до пристана, сред храстите има такъв, как да го кажа… гараж за лодки. Или пък хангар някакъв, макар че все пак не беше хангар, защото беше много нисък, покривът му по-ниско от главата ми, а едната му страна беше направо във водата. И си помислих: щом това нещо е в покрайнините сред гъстите храсти, така че да мога да го забележа едва когато се качих върху будката, то вътре може би е останало нещо, което не е било разграбено или забелязано от друг. Защото, ако ще плавам до ферибота, то - с какво? Трябва да търся лодка. В крайна сметка слязох и тръгнах натам. Автомати, както вече казах, нямах, само пистолета… - Той потупа по лежащата наблизо „Берета”. - Ама страшничко си беше! Но за това пък в хангара беше катерът и дори туба с бензин, а на всичко отгоре и гранатомета на носа. И две гранати в сандъка, в този, върху който седиш в момента… И, ето…

- А към ферибота? - прекъснах го аз. - Не беше ли те страх да плаваш към ферибота?

Той се усмихна.

- Страх ме беше, Андрейка. Честно ти казвам: едва не се насрах в гащите.

- Аха. - обърнах се към гранатомета зад гърба ми и започнах да го разглеждам, завъртайки го бавно. - А после какво?

Оказа се, че това е „Марк-19”, т.е. американски Мк с електроспусък, за да може да се монтира на всякаква техника. Мощно оръжие, но този модел е ненадежден, можеше да се каже, че сме имали късмет, че гръмна два пъти последователно, без да засече.

- Ами какво… Доплавах, качих се на палубата, промъкнах се към същата дупка под автобуса, през която, както видях, те отвлякоха. И усещам: нещо не е наред. Едно такова… предчувствие, разбираш ли. Ама точно, мисля си, там, отдолу, има контрольор! Ех! Аз, точно както и ти от плъховете, просто зверски се боя от тях. Легнах по корем на палубата и само си наведох тиквата през дупката - и веднага звън, в главата ми се размъти… Значи, контрольорът е силен. Може и да не ме е хванал още, но като че ли около него имаше нещо, като поле, което вече действа и заглушава мислите ми. Но все пак успех да разгледам, как стоят нещата отдолу. Добре видях, чест от подиума, кръста от тръби върху него и някакъв човек, който висеше…

- Това беше Копитич - отново го прекъснах аз и Никита учудено млъкна, поглеждайки към мен. - Ти не го ли позна?

- Не! Все още беше тъмно, успях да позная само Стечкин. А тези, другите?

- Витя, Сивия и Дрол, само че него го застрелях с автомата преди това… Та точно те са разпънали Копитич, контрольорът ги е принудил. Сигурно се е забавлявал по този начин, въпреки че е трудно да разбереш какво е в главите им. Умът им е твърде… нечовешки.

- Да, така е - съгласи се той. - Излиза че второто тяло до кулата е Гърбуна. Е, слушай по-нататък. Не успях да видя всичко, каквото беше отдолу, но видях как те завлякоха до тези тръби и започнаха да те завързват. Какво трябваше да направя? Не знам колко хор се крият там, а и нямам автомат. Върнах се обратно в катера, отплавах малко и изстрелях една граната по борда. Направо се бях побъркал, както си представях как точно в този момент те приковават към кръста, че не съобразявах много, какви точно ги върша, стрелях на късмет. Но фериботът е съвсем скапан, желязото е ръждясало, дървото е прогнило… В крайна сметка, получи ми се, нали Химик?

И самодоволно се усмихна.

Но веднага усмивката се изпари от лицето му, погледът на Шепата се премести от мен към посоката, в която течението носеше катера. Вече бях разгледал гранатомета и отново седях с лице към кърмата. И не ми се искаше да се обръщам.

- Какво?- попитах. - Само не ми казвай, че е водопад. На Припят няма водопади.

Той поклати глава.

- Не, не, завоят е там.

- Завоят… И от какво ти се стъжни физиономията? Сега ще стигнем до брега, ето има едно весло, ще погребем малко. Ако съдим по маркера, Мечока е там наблизо.

Той бързо погледна към ПДА.

- А той вече е изчезнал, маркерът му, де!

- Е, да върви по дяволите - казах аз. - Все едно, дявол знае какво се случва с него в момента.

- По дяволите или не, ама аз не говоря за това. На брега до завоя има някакви развалини.

- Какво, пак ли руини? - разтревожих се аз. - Добре, но нали този път са без водонапорна кула?

- Каква кула, Андрей? Защо само ме гледаш? Дръж бинокъла, и сам огледай!

Обърнах се с неохота, издърпах ръкава на куртката и погледнах часовника. Забравих, че е счупен. Ех, жалко, толкова години ми вършеше работа! Това е часовникът на баща ми, донесе ми го негов стар другар, бивш военен, след като татко изчезна. Сега не можеше да бъде поправен, разбира се, след такъв удар, не беше останало нещо за поправяне, циферблата и стъклото пробити, стрелките счупени, от механизма са останали само метални парчета. свалих го и го хвърлих във водата, след което се изправих в цял ръст, и придържайки се за гранатомета, се вгледах напред.

Там реката действително правеше остър завой. На това място се беше разляла, образувайки обширно блато. В него стърчаха тухлени стени, срутена зидария, вертикални бетонни панели, и зад всичко това се виждаше чинията на радар…

- Какво е това, някаква база? - попитах в недоумение. - Военна ли е?

- Нещо такова - отговори Никита. Катерът се разклати, когато той с тежки стъпки дойде от кърмата и застана до мен.

- От къде се е появила? Нали тук няма никаква база!

- Откъде знаеш? Бил ли си по тези места по-рано?

- Само съм минавал, отдавна. Но със сигурност щях да зная. И ти щеше да знаеш. Какво, не е ли така? Тези неща трябва се знаят: военна база точно до Припят, а ние никога не сме чували за нея…

- Възможно е, ако са свързочници, на кой ще му пука за тях? Виждаш, че има чиния… Не, прав си, разбира се - съгласи се той. - Защо нищо не знаем за нея? Как изобщо е възможно?

Катерът излезе от бързеите, течението се забави, но той продължи да палава, приближавайки към калния бряг, зад който се извисяваше крива бетонна ограда, цялата в пукнатини и дупки.

- Това е възможно само ако базата по-рано не е била тук - казах накрая аз.

- Какво? - попита той. - Как така, кви ги приказваш? Какво значи „не е била тук”, нали виждаш колко скапано е всичко?

Намръщих се.

- Що за жаргони, Никита? „Скапано”… Ти, разбира се, искаше да кажеш „овехтяло”, нали?

Той се почеса по късо подстригания врат.

- Да де, същото. Овехтяло. Ама как така, Химик? Какво означава „по-рано не е била тук”, щом е ясно, че всичко това не е построено вчера, а стои тук от много години?

Поклатих глава.

- Не зная, партньоре.

- А и излиза, че Мечока е някъде там, в тази база се крие. Мамка му, каква е ползата от тези ПДА, ако те не показват нищо разбираемо!

- Е, чакай малко. В Чернобил твоят маркер се мотаеше насам натам, променяше си цвета, а след това изчезна напълно, но все пак го имаше, и ти беше в Чернобил в същия момент. И маркерите на тези, под водонапорната кула и на ферибота … Това, че тук цялата система за позициониране работи лошо, е истина. Но все пак дава някаква информация. Мечока е пред нас, Никита, и не е далече.