Андрей Левицки Оръжията на Зоната

Глава 8

Почти веднага ни разхвърля на различни страни. Тъмния още няколко мига вися на врата на Шепата, отначало го стискаше с две ръце, после с една, а след това въздушният поток го отхвърли далеч вдясно.

Пронизителни свистене и тресене изпълваха пространството. Протегнах се, стремейки се да се хвана за края на прозореца, но не успях, вместо това изпуснах пушката. Тялото ми се сгъна, все едно щях да правя обратно салто: гърбът извит, главата надолу, краката свити така, че коленете почти докосват ушите - и в този момент наблизо профуча картечен пистолет, който явно беше изпуснат от Никита.

Наоколо бушуваха искри, подът се превърна в размит диск, а растящия най-ниско набъбнал грозд от артефакти с бръмчене преминаваше на всеки няколко секунди и приличаше на навита на кълбо гирлянда от кръгли кървавочервени лампи.

Опитах да се изправя, но плътния въздушен поток принуждаваше тялото ми да се прегъне като питанка. Шепата и тъмния изчезнаха от погледа ми; електричеството пробождаше тялото ми със стотици иглички, въздухът виеше, като вълк към луната. До тук, край със сталкера, наречен Химика! И на приятеля му Шепата също: след няколко секунди ще станем на конфети.

Отнякъде през задимения полумрак изплува тъмния, ухили се и удари към мен с нож. Острието премина на сантиметър от шията ми, отблъснах го и вкарах коляно между остатъците от краката му. Не виждах центъра на спиралата, само различавах фонтан от син пламък, извиращ от там - и с всеки оборот той се приближаваше все повече. Понесе ме покрай преградата, но беше невъзможно да се хвана за прозорец или вратата. Отзад, сред плътната клокочеща сивота, се мярна нещо, и аз успях да се обърна по някакъв начин и да разгледам предмета.

Какъвто и хаос да цареше във вътрешността на аномалията, по дъгите на въздушните потоци имаше собствена система, и по-масивните тела се движеха малко по-бавно… Електропушката ме настигаше, въпреки че се движеше два кръга по-далеч от центъра.

Следих я с поглед, като извивах врата си, докато нещо не изпука в него. После наблизо сякаш се взриви въздушен мехур, поток от горещ въздух със стотици остри искрички се пръсна в лицето ми и ме завъртя на сто и осемдесет градуса. В главата ми забръмча, в гърлото ми се повдигна. Стиснах зъби и преглътнах - оставаше и да се пренеса в отвъдното, задавен в собствената си повърня.

Мярна се отвора на вратата, през който се лееше светлината на есенния ден. Протегнах ръка и пак се опитах да се хвана за него, но някой ме дръпна за стъпалото.

Огледах се и видях, че тъмният е увиснал за мен. Той замахна, ножът почти се заби в коляното ми, но в последния момент успях да хвана и да извия тънката му китка. Пръстите на тъмния се изплъзнаха от крака ми и въздушния поток го отнесе… право върху Шепата, когото бушуващият сумрак беше изхвърлил близо до нас. Партньорът ритна сталкера по задника. Той заочна да се върти изправен, метна ножа по Никита, но пропусна. Никита хвана сталкера за косата, притегли го към себе си и тежкият му юмрук се вряза в мургавото чернооко лице. Ударът беше много силен, но тъмният направи нещо неочаквано: с две ръце се вкопчи за партньора, и непозволявайки да бъде отблъснат, се преви буквално на... За миг ми се стори, че той ще удари с остатъците от краката си раменете на партньора, но вместо това тъмния изведнъж рязко ги разтвори и като ножици веднага ги затвори, силно удряйки Шепата по ушите.

Сигурно главата на партньора леко се замая след този удар, защото пръстите му се разтвориха, а тялото му се отпусна.

Не видях какво стана после: точно пред мен се появи пушката. По това време безумната турбуленция на въртележката беше направила така, че от всички аз летях най-далеч от центъра на спиралата, пушката - малко по-близо до него, а Никита и тъмния - още по-близо. Без да мисля дълго, хванах електропушката и притиснах приклада към корема си. В този момент партньорът се изви назад, удари с чело тъмния в брадичката и го отхвърли от себе си, и тогава аз стрелях.

И не улучих: всичко наоколо се твърде бързо движеше, тресеше се твърде силно, в този хаос беше трудно да насочиш цевта точно към целта.

Мълнията проряза полумрака, премина покрай тъмния и попадна точно в центъра на спиралата. Синята светлина избухна в отговор и веднага през главата ми премина безумна идея... Започнах да стрелям - още веднъж, и още, и още... Воят на оръжието не се чуваше сред ревящия въздух, но мълниите периодично на всеки една две секунди излитаха от цевта и почти всеки път удряха центъра на ядрото, което реагираше със светлинни избухвания.

След това от там избухнаха искри и техният тънък сноп удари невидимия таван, едновременно с това искрящия стълб е отрази вертикално надолу, към пода... Сега въздушната спирала приличаше на монтирано на сияеща ос колело.

Въртележката с грохот се разклати и започна да описва осморки. Бяхме съвсем близо до центъра, когато пред мен отново се оказа тъмния сталкер. Съвсем близо се носеше изпуснатия от Никита картечен пистолет и ние го забелязахме едновременно и посегнахме - аз с една ръка, а тъмния с двете ...

Той успя пръв. Виждах как зад гърба му центъра на спиралата се обръщаше с ослепителен огън, как светлината все повече се усилваше и щеше да изгори ретината ми… Сталкера насочи ефена, а аз машинално се прикрих с пушката. Той стреля и улучи приклада.

За разлика от електропушката, картечния пистолет има откат. Тъмният беше отхвърлен назад, напусна дъгата на спиралата и с раменете напред се вряза в центъра на въртележката. Тялото му се изпълни със светлина, която се лееше от всички пори на кожата му, но и с особено ярки плътни бели лъчи - от очите, ноздрите и отворената уста.

Аз стрелях. Зарядът се впи в сталкера. Стрелях още веднъж. И след това тъмния изчезна в блясъка.

Не, не ми се удаде на разруша аномалията с електроразрядите. Сиянието стремително се разрасна и заприлича на диск с остри, като бръсначи ръбове. Успях да видя, че в центъра му има блестящ зелено-син овал, приличащ на човешко око - ето каква била работата, въртележката не беше се срасла с месомелачка, а с око, което беше станало нейно ядро и влияеше на структурата й! - след това ревящата светлинна вълна се стовари върху мен.

* * *

- Превключи на „мини”! - извиках аз, но той, или не ме чу, или вече беше направил това, стреля.

По-точно не стреля, а натисна спусъка. Нищо не се случи, оръжието не сработи. Тъмният се повдигна и Шепата два пъти стовари цевта върху главата му. Никита захвърли пушката, посегна към лежащия наблизо „ефен”, взе го и стреля в мургавото чело.

- Никога не можеш да познаеш, колко му е мозъкът на човек, докато той не се размаже по земята - промърморих аз.

Никита заднишком отпълзя от мъртвия и седна по турски. Аз се приповдигнах, опирайки се с длани в чакъла. След въртележката ми се виеше свят, ландшафта наоколо се размиваше и клатеше.

- Живи сме, Химик … - избърбори партньорът. - Чуваш ли, живи сме! Въртележката не ни разкъса, нали?

Той удари в юмрук по чакъла и погледна към мен. Аз мълчаливо изучавах пейзажа да гърба му.

- Помислих си: до тук бях, край. От въртележките няма измъкване. Всъщност, когато ни засмука, не просто си помислих, че това е смъртта, в сърцето си го почувствах, в червата си бях уверен, че точно в този момент, още съвсем малко, и ще загине Никита Илич Новиков, че това ще бъде краят му. С този, с тъмния, просто се биех машинално ... заради инстинкта за самосъхранение. Но в действителност бях разбрал, че това е краят ми, и не само това - щеше да бъде много болезнено, когато започне да ме разкъсва на парчета. Но, ни провървя! Нали, Химик? Зоната е с нас, защото обича късметлиите! - и Никита ритна тъмния. Тялото се преобърна, разбитото лице се удари в дребните камъни... след което заедно с тях започна да се свлича.

Защото се намирахме на относително широк и дълъг сипей, а по-нагоре и по-надолу беше склонът на планината.

- Зоната е против нас, защото не обича идиотите - казах аз, не за да изразя недоволство, но някак си кисело. - Аз също се радвам, Шепа, но я ми кажи: къде сме попаднали?

Той стана и се огледа.

- Не, не познавам такива места в Зоната.

- Зоната? - отново попитах. - Какви ги говориш, партньоре, каква Зона е това. Според мен, вече не сме в Зоната.

* * *

Топло. Дори направо горещо. И някак си много сухо, като в пустиня. Устата пресъхва само от изгледа на околния пейзаж. Преглътнах, изправих се, клатейки се, като пиян, добрах се до края на сипея, на който се намирахме, и погледнах надолу. Каменист неравен склон, стръмен, но не отвесен. Клекнах. Беше невъзможно да се разбере какво има долу, но ми се стори, че планините се простират в голям кръг, което означаваше, че там има кръгла долина ... Но тя се губеше в мъглата, като залята с топъл крем карамел.

Далеч вляво, в края на полегатия сипей, имаше дървена къщичка, ниска и продълговата, притисната с едната страна към склона. В другия й край се виждаха веранда и навес, за тях къса дървена площадка, надвисваща над ръба. На покрива на къщичката имаше желязна вятърна перка, тя се въртеше на вятъра, скърцаше приглушено и дрънчеше.

И толкова, тук нямаше нищо повече. Камъни от всички страни. Къща с вятърна перка. Невидима долина в подножието на планината, небе. И ние на чакъла посред всичко това.

- Къде сме? - попита Шепата.

Аз мълчах, а той, след като зададе въпроса, също се умълча за кратко, поклащайки елетропушката. След това, практически едновременно, се обърнахме един към друг, но аз успях да проговоря първи.

- Вземам си думите обратно.

- Кои думи?

- За това, че пространствените мехури са измислици.

- Аха! Разбра ли, че старият Шепа не говори глупости? Макар, че на мен нещо, все пак не ми се вярва ...

- Хайде тогава да обясниш, къде сме попаднали?

- Ами, е ... - протака той. - Може би, в ...

- Къде? Говори, говори, слушам те.

Той отвори уста и се огледа.

- Ами, прехвърлило ни е някъде... аномалията де - в друга точка на Земята, в Африка или там в... някаква Танзания.

- Танзания си е в Африка.

- Ами да...

- Ако аномалията е сработила така, че ни е прехвърлила в друга точна на Земята, означава, че ти допускаш съществуването на телепортация, в такъв случай защо не допускаш съществуването на пространствени мехури? То ест, защо едното те удивлява, а другото - не? И изобщо, сутринта ти ме убеждаваше, че това не са митове, а сега какво, сменихме си ролите ли?

Станах и без да бързам тръгнах към него. Главата ми все още се въртеше, но гаденето беше преминало.

- Добре, ако е на Земята - съгласен съм - каза Шепата. - Но ако е някакъв паралелен свят - това вече е прекалено. Чиста фантастика.

- Цялата Зона е пълна с фантастика. И освен това, не мисля, че това е паралелен свят. Какво означава цял свят? Това не е само планетата, а и космоса около нея - вселената, нали? Не, едва ли. Кой знае защо, ми се струва, че в случая става дума точно за мехури... От типа на пространствени джобове или гънки. Нещо такова, локално - да, би могло да се образува в Зоната. Всъщност, преди не бих повярвал, но сега... Накратко, тук изхвърлянията се случват действително. Представи си: гладка покривка. Една такава, голяма, квадратна. А сега си представи, че изхвърлянията - това е, когато някой хваща покривката за центъра, дърпа я нагоре и след това я пуска. Един път, после пак, и пак... Какво ще стане?

- Ами, ще се измачка.

- Точно така. И тези неравности и гънки по нея - точно те са това, което вие наричате мехури. То ест, не вие, а вече ние, защото сега аз също вярвам в тяхното съществуване.

- Моля... - промърмори той, и в този миг тъмният сталкер, който лежеше на около метър, пририта с крак.

Шепата хлъцна, насочи пушката към него и натисна спусъка. Тишина: пушката не стреля.

- Няма смисъл - казах аз. - Така си и мислех, че тук няма да действа. По-добре вземи твоят „ефен” и ми дай другия. А тъмния, все пак е пукнал, това беше послесмъртно мускулно съкращение.

- Защо няма да действа? - попита той, положи пушката, подаде ми картечния пистолет, което беше на коленете му, и вдигна от чакъла другия.

Нагласих „ефена” с ремъка на гърба си,седнах, подвих крака и взех електропушката. На цевта имаше сребристи малки букви „gun-solyachich”. Двете страни на приклада бяха решетъчни, вътре нещо светеше слабо и едва доловимо бръмчеше. Въртейки оръжието от страна на страна, казах:

- Не съм съвсем наясно със всичко това, но ... В общи линии, чувал съм, че са се провеждали такива опити. Накратко, от обикновената антена електромагнитното излъчване е равномерно във всички посоки, т.е. разсейва се в околното пространство. Е,сравнително неотдавна изобретиха „устройство с дълготраен резонанс”. То излъчва енергията по друг начин и ако в неговото поле бъде внесен друг обект, излъчващ енергия на същата честота, между тях възниква резонанс. Благодарение на това между тях се създава тунел за предаване на електроенергия, което не се разсейва.

- В смисъл, че кулата с чиниите - това ли беше източника на енергия за всички пушки в базата? В такъв случай ... Аха, чиниите излъчваха енергия на принципа на предаване на електроенергия без проводници, нали ? Полето им покриваше цялата база и поради това пушките стреляха. Но сега, когато попаднахме на друго място, те не стрелят, защото сме излезли извън границите на полето.

- Горе-долу. Изобщо, направило ли ти е впечатление, колко различни оръжия има в Зоната, и наши, и чуждестранни? Това е така, защото тук, им правят един вид изпитания върху мутантите... е, и върху хората. На бойците от Кордона постоянно им дават нови модели, наемниците също обичат да се снабдяват с всякакви хай-теци. И когато са изобретили тази система, е ясно, че са решили, да я проверят в полеви условия тук.

- Ясно, Химик. Значи трябва да се измъкваме от този мехур. Какво ще правим се... - той не довърши, хвърли се по корем върху камъните, насочи картечния пистолет към къщичката и процеди: - Лягай бързо!

Но аз и без това вече бях залегнал наблизо с втория „ефен” в готовност. Кривата къща беше върху едва забележимо полегато възвишение. До вратите й се появи силует на човек - мярна се на фона на склона, наведе се, постави нещи и седна, прегърбен със склонена на тънката дълга шия глава.

- Виждаш ли, кой е този? - попитах аз. Шепата отговори след пауза:

- Мъжага.

- Ясно е, че не е бабичка! Кой е? Обикновен сталкер или...

- Според мен този е тъмен.

Аз помълчах, вглеждайки се.

- Защо реши така?

- Ами... струва ми се, че е облечен като тези в базата ...Стар маскировъчен халат на голо. Чуй ме, възможно ли е, в действителност тяхната база да е тук, а там да са били случайно? Е, или пък не случайно, а да са търсили нещо?

- Може би да, а може би и не. За сега фактите са твърде малко, за да се разбере нещо. Но ако е така... Никита, струва ми се, че сме се набутали в нещо сериозно. Имам предвид, че нещо се случва в Зоната, а ние неволно се забъркахме...

- И откъде са тези изводи? - скептично се поинтересува той.

- От там, че имам такова усещане. Чувство, че се случва нещо важно.

- Аха, чувство си имал... Добре, какво ще правим? И имай предвид, чувствителния, че в автомата ми патроните са малко. А и в твоят също. Погледни сам, виждат се направо през пълнителя.

- Петнадесет - казах, след като ги преброих.

- Аз имам седемнадесет. А колко са тъмните там, вътре и зад къщата - дявол знае. И още нещо, Химик, честно да си кажа, уморен съм. Яде ми се, пие ми се и ми се спи. А и рамото ми... може да се възпали. Необходимо е да се обработи както трябва.

Вдигнах глава и се огледах.

- Може да опитаме да се доберем до върха. Или пък да се спуснем. До довечера ще стигне до някъде. А тъмните или които и да са там, да си стоят в къщата, каква работа имаме с тях?

- Доста голяма изглежда тази планина. Нито низината, нито върха не виждам. На, до довечера няма да стигнем. А и какво ще ядем. Отдавна ми къркори корема.

- Може да гръмнем някой глиган или пък планински козел...

- Да бе, един такъв, радиоактивен с дванадесет рога.

- ... или орел. Добре де, ти какво предлагаш?

- Хайде, както ти каза, нагоре или надолу, но преди това, нека все пак да надникнем в къщата. Поне някакви запаси може да намерим. А и работата не е само в припасите, а в това, че те, тези скитници, може да имат бинокъл, нали?

- Да, може да имат бинокъл - съгласих се аз.

- Видя ли. Ще почнем да се спускаме, и дори да не ни видят в първия момент, може да започнат да оглеждат местността с бинокъла... Какво ще стане, ако ни видят и тръгнат след нас? Тогава ще се окажем в съвсем неизгодно положение: ще ни преследват, а ние дори няма да знаем. Химик, не ми се е налагало да воювам в планините, нямам достатъчно опит. А твоят е още по-малко.

- Добре, убеди ме - казах аз. - В такъв случай, хайде пълзим към къщата, Но, Шепа, само без геройства, ще пълзим бавно и тъжно, т.е. внимателно.