Андрей Левицки Оръжията на Зоната

Глава 2

На Шепата му лепнаха този прякор, защото той много обичаше старите уестърни. По времето, когато все още не сме се познавали, на въпрос за колко би се наел да свърши някаква работа, той неизменно отговарял: „За шепа долари!”, а когато му предлагали конкретна сума, която го устройвала, казвал: „Добре, но само ако добавиш няколко долара повече!”. Сега вече не говори по този начин, порасна. Но и до днес носи каубойска шапка, без значение, че в гората е неудобно с нея, закача се за клонките.

Кой знае защо, си спомних за всичко това, миг преди той да извика:

- Завой, Химик!

Завъртях волана по такъв начин, че ми се стори - ей сега машината ще се разпадне на части. Накланяйки се наляво и почти на две колела, камионът зави, следвайки извивката на черния път. Отдясно се разкри видимост към кулата, и аз различих раздвижване сред развалините, безпорядъчно движене, все едно отвсякъде из под земята изпълзяваха огромни мравки - след това ги скри разрушеният обор.

- Какво има там, плъхове ли?! - изкрещях аз.

Вместо отговор той свали „грозата” от рамото си, показа се навън - стъклото на вратата беше разбито - но не започна да стреля. Аз с две ръце стисках волана, напъващ да се изплъзне от пръстите ми.

- То ги е подгонило пред себе си! - въздъхна партньора, пльосвайки се отново на седалката. - Разбираш ли? Това е както при изхвърляне...

Хвърлих поглед в напуканото огледало за обрано виждане и неволно се намръщих. То беше изчезнало от поглед, изоставайки някъде по-назад, но ландшафта оживяваше. От всички създания на Зоната, аз най-много не харесвам плъховете. Не мога да ги понасям. Сигурно е фобия, само че тук не практикуват психиатри, за да се излекувам от нея. Гадост, гадост, гадост! И тази гадост бягаше от към водонапорната кула, сякаш сива жива вълна ни преследваше.

- Завивай! - изкрещя Шепата, и аз отново завъртях волана, този път наляво. Отпред имаше голяма селска къща; преминахме много близо, съборихме килнатата ограда, едва не закачихме кладенеца, но все пак преминахме препятствието и влетяхме в градината.

- Глиган!

И сам го бях забелязал: мутант с размери на новородено теле, черен и космат, бягаше по лехите, взривявайки пръста с острите си копита. Камионът кривна, едва не се блъсна с него, отнесе и другата ограда, прескочи помийната яма, и ние се оказахме на площада.

Чернобил е малък град, но централният му площад е приличен, има кино и паметник на Ленин. Движейки се от развалините, ние успяхме да завием няколко пъти, и сега кулата не беше точно зад нас, а някъде отляво. От същата страна на площада се надигаше вълна от плъхове, сред която се извисяваше косматия хълм на глигана. Никита беше прав, че това е нещо като гонка: обезумелите зверове се носят с всички сили - и не са обхванати само от страх, но и от неистова кръвожадна ярост, за това се нахвърлят върху всичко живо, което им попадне на пътя, оглозгват го и продължават, докато силите им не свършат окончателно.

Двигателят угасна до киното. Но аз не разбрах веднага какво се случи: втренчих се в бягащите към нас плъхове, замръзнал като зайче пред боа.

- Край, ставаме! - изкрещя в ухото ми Шепата и силно ме бутна по рамото, така че за малко не излетях от кабината. - Излизай!

Плъховете приближаваха - стотици същества, обхванати от паника - и вълната от тях всеки момент щеше да залее камиона.

Шепата се промуши между мен и волана и отвори вратата, извади през нея „Грозата” и гръмна с подцевния гранатомет.

Четиридесетмилиметровата граната ВОГ-25 се взриви, разлетяха се късчета плът. Не само от плъховете - имаше и кучета, слепи чернобилски мутанти, бягащи заедно с гризачите. Партньорът за втори път ме блъсна и успя да ме избута от кабината. В последния момент машинално се опитах да стъпя на стъпенката, но подметката на обувката ми се плъзна, и паднах на асфалта, удряйки се силно с челото.

Все едно нещо се счупи в главата ми, от удара вцепенението ми премина. Застанах на колене и свалих автомата от рамото. Страхът все още шибаше мозъка ми със свистящи отровно-червени камшици, но вече можех да действам. Плъховете и кучетата бяха право пред мен, само няколко метра ги деляха от камиона. В този момент стъпилият на капака Шепа започна да стреля и аз последвах примера му.

Писък, хрущене, вой! Когато започнах да местя цевта на страни, се вдигна червено-кафява вълна от кръв, плът и раздробени от куршумите кости. В плътния фронт от плъхове се образува полукръгла вдлъбнатина; те започнаха да ни заобикалят, но не ни обкръжиха, защото зад камиона беше сградата на киното. Пълнителите за автомата ми са модифицирани, и във всеки се събират не по тридесет, а по четиридесет и пет патрона, а пълнителите ми са само седем. И разбира се, пистолета, но в момента от него няма голяма полза...

Патроните ми свършиха и посегнах към сумката на колана. Шепата извика отгоре:

- Назад! Отстъпвай, ще те прикривам!

В мига, в който единият от нас прекрати огъня, вълната от плъхове се надигна, вдлъбнатината започна да се запълва и изчезва.

- Давай назад! - той хвана „Кипариса”, с широко разкрачени подгънати крака и приведен напред, започна да стреля с две ръце, едва удържайки тежката „Гроза”.

Аз паднах, претърколих се под камиона, ударих рамото си в стъпенката, притиснах се към нея и изскочих. Сега машината ме скриваше от плъховете. Шепата все още стоеше на капака, а аз презаредих, метнах се към вратите и ги блъснах от движение. Обърнах се, закрещях, стараейки се да преодолея грохота на автоматите: „Тук, идвай тук!” - и в този момент камионът се преобърна.

Сякаш от другата страна в него се вряза нещо голямо. Или някой. Не можеше да са плъховете? Слепите кучета също не са способни на такова нещо. Дори и хиляди, бягащи в паника гризачи, пък били те и местните мутанти, не могат да преобърнат камион - но той се преобърна!

Не успях да видя, кой точно го обърна, само забелязах как Шепата пада от капака, а след това камионът се плъзна, стържейки с борда по асфалта, и аз с гръб влетях в киното, за да не ме размаже.

Стана по-тъмно: брезентът на камиона закри вратите.

- Никита! - извиках аз и побягнах покрай стената. Тя беше без прозорци, висяха плакати от някакви древни филми - „Екипаж”, „Пирати на 20-ти век”, „Безименната звезда”... По-нататък бяха гишетата на касите и други врати.

Обърнах се, за да се върна към камиона, едновременно отваряйки контейнера на колана, канейки се да разрежа тентата, нали трябваше по някакъв начин да пусна партньора вътре, ако разбира се не го бяха размазали ламарините, което най-вероятно беше станало - но в този момент брезента сам се разкъса, и поток зверчета нахлу в залата. Стискайки пръсти върху това, което лежеше в контейнера, аз се метнах в обратна посока. Администрация, кафене ... Блъснах се с тяло във врата с надпис „Вход в залата”, влетях вътре, подхлъзнах се, за малко не паднах, изправих се и замръзнах, стоейки с гръб към екрана, гледайки към редици, редици, редици седящи с лице към мен фигури.

* * *

В първия момент си помислих, че гледат филм. В залата беше полутъмно, от прозорчето на срещуположната стена се лееше бяла светлина ... но именно бяла, без сенки и вълни. „Зрителите” недоволно мърмореха, запълвайки помещението с шум от гласове, и едновременно тропаха с крака по пода: туп... туп... туп... - все едно изразяваха нетърпение. Огледах се: екранът за гърба ми беше осветен, което означаваше, че старата киномашина работеше, но без лента. Когато се появих на фона на екрана, зомбитата замърмориха по-силно и започнаха да стават - и чак тогава разбрах, какви са. В залата се бяха събрали няколко десетки, успели са да пуснат киномашината, осланяйки се на някакви неясни спомени, но само толкова.

Веднага дузина страшилища се придвижи надолу по пътеките, и едновременно с това, от вратата, през която влязох тук, се вля поток от плъхове.

Забелязах, че в залата има три врати - долу, от двете страни на екрана, и трета горе, вляво от последния ред - хвърлих се към втория изход. Заключено. Обърнах се. Врещене, писъци, тропот на лапи... Плъховете вече запълниха една трета от залата; зомбитата се спускаха, е ето - първият от тях стъпи в потока от гризачи - веднага няколко плъха подскочиха и впиха зъби в глезените и коленете му.

През това време извадих от сумката артефакт, наречен „грави” и месеста влажна лозница вълча паст, рядко и необичайно растение. Омотах го около сплесканата буца, състояща се от остатъци на растения, пръст, корени и кора - всичко това сякаш се срасна под действието на силната гравитация и се превърна в плътна стъкловидна маса.

Заради това ме наричат Химика, макар че повече би ми подхождал прякора Алхимика. Аз усещам артефактите и мога да правя с тях такива неща, каквито никой не може. Още щом лозата кръстосано притисна „гравито”, то започна бързо да се нагрява. Още съвсем малко и щеше да ми изгори кожата, но аз го метнах напред.

„Бомбата” падна някъде в средата на площадката, която разделя екрана от първия ред. От опит знаех какво ще последва и се хванах здраво за масивната дръжка на вратата. След удара в пода - първа светкавица: прозрачен фонтан удря в тавана, наоколо всичко се разтриса и извива. Аз увиснах паралелно на пода, държейки се с две ръце, когато светкавицата угасна паднах но веднага скочих и побягнах нагоре покрай стената, близо до тромавите зомбита.

А долу се образува, което наричам гравитационна яма - макар че си нямам понятие от същността на явлението. Подът се продъни, част от залата заедно със седалките пропаднаха, основите на киното с тежко скърцане поддадоха. Бягах без да се обръщам, без да виждам какво се случва там, но си представях. Третата врата се оказа отключена, зад нея имаше късо коридорче и слабо осветена будка за киномеханика. До киномашината беше клекнало старо, покрито с прашна паяжина зомби, което тихичко стенеше и удряше с юмруци по пода. Наоколо се въргаляха разкривени кръгли метални кутии и изпокъсани киноленти, все едно се беше опитвало да зареди в киномашината поне едната от тях и понеже с размекнатите си гнили пръсти не беше успяло, започнало да чупи от ярост...

Подът се тресеше: артефактът все още работеше, киното продължаваше да пропада, долната част на залата се нагъна като хармоника, размазвайки плъхове и зомби. Зловещия киномеханик не обръщаше внимание на случващото се, стенеше и виеше, широко разтваряйки беззъбата си черна уста. „Грави” не е кой знае колко мощно нещо дори когато влиза в реакция с вълчата лоза, но сградата беше съвсем стара - всеки момент постройката щеше да рухне като къщичка от карти. Заради това, без да успея да погледна през прозорчето, към което беше насочена киномашината, аз изскочих навън и се втурнах към вратата в другия край на коридора.

И съвсем навреме: частта от плъховете, която беше успяла да избегне гравитационната яма, беше съвсем близо.

Оказа се, че след коридора има късо стръмно стълбище, следваше още една врата - и накрая отново се озовах на открито пространство. Зад киното имаше стръмен склон и пътечка, виеща се между дърветата. По-нататък започваха улици. Камионът остана от другия край на киното, а къде е Никита, е неизвестно. Нямаше време да размишлявам, многогласен писък, глух лак и тропот на лапи изпълваше всичко наоколо. Действието на „гравито” би трябвало да е приключило, зверчетата най-вероятно са изпълнили киното и всеки момент ще бъдат тук.

Побягнах по пътечката, здраво стискайки автомата. Когато достигнах края на склона, където започваха първите жилища, аз се огледах и видях, как плътната вълна от гризачи прелива през върха и се стича надолу все по-бързо и по-бързо... Уродливи твари! Чувствайки, че паниката отново ме обзема, опитвайки се да и се съпротивлявам, побягнах по улицата, излезнах на тесен булевард и тук бях принуден да спра: насреща ни се носеше стадо глигани. Дадох по тях кратък откос, огледах се и се хвърлих встрани, влетях в разтворена портичка - отдясно имаше буренак, отляво къща с разтворени врати, отпред плъхове... Наложи се да мина през вратата, презареждайки оръжието.

Преминах през антрето и коридора и спрях. С подозрение се погледнах през рамо, огледах се в ляво и дясно - никой. Какво става? Защо не ме последваха ...? Огледах се отново, движейки цевта от страна на страна, готов всеки момент да открия огън при най-малката опасност. Обикновена кухня: котлон, до него газова бутилка, по-нататък стая с протрит диван, стари ковьори, дори и телевизор на чернобяло шкафче. В стената имаше преход със тюлена завеса. Зад него може би беше втората стая. Прохладно, тихо и сумрачно. И напълно спокойно.

Бавно прекосих помещението, без да отпускам автомата. Застанах до телевизора - голям със счупен кинескоп, над които имаше пластмасова табелка с надпис „ХОРИЗОНТ” - с цевта отместих завесата, погледнах във втората стая и влезнах. Тук беше съвсем тъмно, във всеки случай, така ми се струваше докато очите ми не привикнаха към осветлението. Прозорците бяха със завеси, а отвън шумоляха високи храсти, тъй че вътре почти не проникваше дневна светлина.

До стената имаше легло, до другата шкаф-библиотека между прозорците. Навсякъде ковьори. Много отдавна, още по времето на СССР, това се е считало за лукс - ковьорите. Не всеки можел да си ги осигури, а и стрували много, затова били признак на заможност. И ето - закачали са ги по стените, а да застилат с тях пода не всички са се решавали, все пак било жалко да тъпчеш дефицитна стока.

Едва не подскочих, когато разбрах, че под одеялото на леглото лежи някой. Насочих автомата, но не стрелях - той не мърдаше.

Тихо го повиках:

- Ей, ти!

Тишина. Направих внимателна стъпка, след това втора, трета. Заставайки до леглото, повдигнах одеялото с цевта, отметнах го и веднага насочих автомата.

Там лежеше около петнадесет годишен хлапак. Беше със спортни панталони, футболна тениска и брезентова куртка върху нея. Главата на възглавницата, дланта мушната под бузата. Светла чуплива коса, почти момичешки черти на лицето.

- Ей! - повторих аз.

Не, не спеше, това беше труп. Но не усещах мирис на разлагане. И като че ли няма никакви наранявания... С цевта повдигнах края на куртката, отпуснах го. Побутнах го в гърдите, в корема. Твърд като камък. Дали не се е мумифицирал по някакъв начин? Или пък това е нещо като кома и момчето в действителност е живо? Аз се наведох, обърнах оръжието, внимателно почуках с приклада по челото. Сега, когато сърцето ми престана да препуска и дишането ми се успокои. Успях да чуя шума от към улицата - приглушено тряскане и мек тропот на хиляди лапички по земята. Не трябва да оставам дълго в къщата, това островче на спокойствието всеки момент щеше да бъде залято от кипящото море от зверчета, разливащо се по Чернобил...

На китката на лежащата покарай тялото на трупа ръка проблясваше ПДА. Като го видях, се изправих и размърдах рамене. Моят компютър, по който можеше да се определи местоположението на Никита, остана в раницата, а раницата ми... нямам раница! Дори и не помнех кога съм махнал ремъците от раменете си. Когато бягах от кулата? Или вече в камиона, за да не ми пречи, нали да седиш на шофьорската седалка и да караш бясно камион с раница на гърба, е неудобно. А може би по-късно, в киното? А не, нали преди това се претърколих под камиона, как бих могъл да го направя с обемиста раница на гърба? Така или иначе, отървал съм се от раницата съвсем машинално, а на съзнателно ниво това не се е запечатало в паметта ми.

А ПДА е необходим, ох, колко е необходим... Преметнах автомата на рамо и внимателно протегнах ръка. Хващайки с два пръста грубия дебел ремък, обърнах китката на момчето с дланта нагоре (тя беше твърда и студена като камък), с другата ръка разкопчах токата и взех компютъра. Отдръпнах се малко, сложих го на дланта си. Включих го.

Една лампичка премигна, тихо забръмча миниатюрния вентилатор, и правоъгълния екран светна. Под него имаше продълговат панел за превключване на различите утилити, отгоре вляво - два тънки светодиода, червен и зелен, а отдясно овален сензорен джойстик за преместване на картата в екрана. Около джойстика имаше четири бутона: на два бяха изобразени телефонни слушалки, на още един плик, а на последния някакъв неразбираем знак.

Пощата и всичко останало, не ми бяха необходими в момента, трябваше да открия Шепата. Увеличавайки мащаба, преместих картата. Тя беше бледа, сиво зелена, с условни обозначения: криви черти за пътищата, правоъгълници за покривите... Аха, ето го и Чернобил. Сега на дясно... Едва не подсвирнах: изведнъж шест зелени кръстчета с кръгчета около тях! Път бяха скупчени и се намираха някъде отзад, а шестото - това сигурно беше Шепата! Ето го, движи се по улицата на запад от мен и то бързо, би трябвало да бяга. Трябва да отида при него, да ми помогна ако ... Кръгчето мръдна встрани, прескочи на съседната улица, след това отново върна. Маркерът изчезна. Появи се отново. Изчезна. Отново се появи, но този път вече в червено. Това означаваше, че Никита е мъртъв... И в този момент маркерът отново стана зелен, после изчезна за миг, за да се появи отново малко встрани...

След това кръгчето помътня, след около тридесет секунди стана сиво (аз изобщо не бях виждал маркерите да приемат такъв цвят и си нямах понятие какво означава той, ако изобщо означаваше нещо) и окончателно изчезна.

Известно време стоях напълно разсеян, пулейки се в картата. Нима Никита загина?! Или това са бъгове в системата? Не, така няма да си намеря партньора. Добре, а тези петимата - те кои са? С Мечока са тръгнали седем души, двама са останали до водонапорната кула, убити от това, което се е криело в нея... В такъв случай, виждам ли останалите сталкери на Пушача? Но излиза, че Мечока не е с тях, защото неговият особен маркер не е сред техните...

И изведнъж той се появи - в самия край на екрана, някъде зад реката.

Възкликнах и рязко намалих мащаба, раздвижих картата във всички посоки. Маркерът с виолетов цвят - точно такъв го правеше микросхемата, добавена в ПДА от помощника на Пушача Брадата, който добре се справяше с електрониката - премигна на брега на Припят, покай мястото, където реката завиваше. Засия, стана много ярка. Изчезна.

Потърках чело в недоумение, опитвайки се да разбера, какво може да означава това. Погледнах петте кръгчета, които бяха разположени едно до друго. Нещо и с тях не е наред, защо са по средата на реката...?

- А стига, бе! - прошепнах аз.

Те се намираха на баржата-ферибот! На тази, която вече много години стоеше на едно място. Те почти не се движеха - е, разбира се, макар и баржата да е голяма, става дума за съвсем друг мащаб на картата и ако сталкерите се местеха по палубата, ПДА изобразява движението им само като потрепване на маркерите. Значи, сталкерите са живи. И дори ако Мечока не е с тях, те ще разкажат, какво в изобщо се случва по тези места, зомбита ги взели!

Не си сложих ПДА на китката, пъхнах го в джоба. Беше достатъчно да погледна през прозореца към булеварда, през храстите да опитам да видя, какво се случва там. Направих крачка напред и в този момент нещо межди краката ми рязко мръдна. Отскочих, спънах се в дъска на дюшемето и паднах заднишком, притискайки гръб към шкафа. В пода се появи тъмна дупка, парчета дъски се разлетяха встрани. Пръстът ми сам натисна спусъка, автоматът изстреля два куршума и замлъкна: пълнителят се изпразни. Трябваше да презаредя, но както и в камиона ме обхвана вцепенение; пулех се като омагьосам в дупката, от която се показа остра муцуна, а след това и глава...

Плъховълк. Едро зверче - ако то е тук, значи и цялата глутница е наблизо. Той се запровира през дупката, отстрани се появиха по-дребни муцуни, много муцуни .... Зверчетата се опитваха да се промушат едновременно, но големината на отвора не им позволяваше. Вдигнах ръце и хванах нещо, което се подаваше от края на лавицата над главата ми, и дръпнах. Оказа се свитък от някакви списания, прошнуровани с връвчица - миг по-късно разчетох надпис „Около света”. Ставаше, съдейки по дебелината и тежестта. С всички сили я стоварих върху главата на плъховълка, който наполовина беше изпълзял през отвора.

Не му размазах главата, но го набих обратно в мазето - отдолу се чу глух звук, писък, стържене на нокти, и всички муцуни на плъховете изчезнаха едновременно. Подът под мен вече поскърцваше, дъските се тресяха: множество гадинки се блъскаха в тях, стремейки се да ги повдигнат, до ги строшат, за да се измъкнат отгоре. Застанал на колене, започнах да пъхам в отвора други свитъци от списания, я след това и книги. В тъмното полетяха томове на Уелс, Дикенс, Жул Верн, Джек Лондон ... Опомних се, презаредих автомата, пъхнах цевта в дупката и надникнах. Нещо мърдаше там, сновеше насам натам, святкаха очи - плъховете отново се опитваха да нахлуят в стаята. След това нещо изхрущя, и изведнъж от мрака излетя голямо продълговато тяло: плъховълкът подскочи и захапа със зъби цевта.

Аз едва не закрещях от изненада и открих огън. За миг звярът увисна на автомата, изплъзвайки се и мъчително драскайки метала със зъби, а след това главата му се взриви и тялото му падна обратно.

Стрелях, като насочвах автомата наляво надясно или описвах осморки, спирали и примки, поливах тъмнината в мазето с куршуми, докато не свърши и този пълнител. Отворих сумката, измъкнах от нея флакона с бензин, с който зареждах зипото си, със зъби счупих пластмасовата капачка и го обърнах - течността потече надолу, където продължаваше мърдането, съскането и ръмженето. Когато флаконът свърши, извадих запалката - не ми беше жал, имах още две - щракнах и разтворих пръсти, позволявайки й да падне.

Пламна огън, отначало синкав, я след това червен. В огъня се залутаха гъвкави сенки. Аз прескочих дупката, побягнах към вратата и изхвърчах навън, като в движение презаредих автомата.

Сега накъде? Повдигнах се на пръсти, за да погледна над храстите. Булевардът беше изпълнен с плъхове, кучета и глигани - истинска гонка! Такова нещо се случва само след големи изхвърляния от центъра на Зоната, но тогава тварите атакуват Кордона, т. е., външния периметър, и създават проблеми на военните. Но тук? Тази сила плъзна от кулата ... Какво беше това? Нито аз, нито Шепата, не успяхме да разберем нещо, твърде силен ужас ни внуши То, не би успяло без телепатично въздействие...

От заливащия булеварда поток зверове от време на време се отделяха ръкави, които се вливаха в дворовете на околните сгради, завиваха на кръстовищата и в пресечките. А в същото време от къщата, до която стоях, замириса на изгоряло, отвътре се чу пращене на горящо дърво и писъци, зад прозорците се струпаха кълбета дим. Трябва да изчезвам, плъховълка го очистих, но не избих цялата глутница, още малко - и те щяха да се измъкнат навън. Заднишком, без да откъсвам поглед от булеварда, аз се придвижих до малка градина, подминах будката за разсада и чак след това се обърнах и хукнах по нататък. Оказа се, че пред мен има няколко къщи, така че ми се наложи да прескачам малките огради, които разделяха дворовете. След това започна склон, обрасъл с дървета, между които се виеше крива дървена стълба със стъпала от трупчета. Бягах по нея, едва удържайки се да не падна, прескачах по пет стъпала наведнъж, и чак когато стигнах дъното на оврага, се огледах и видях, че отгоре са се появили зверчета.

Под склона имаше участък равна земя и понтонно мостче, което водеше до тясно островче само на няколко метра от брега. Знаех, че на острова има плаж, развалини на кафене и пристан за лодки.

Преминах по дъските ходейки - оставаше някоя от тях да пропадне, и аз да се окажа във водата между ръждивите железни варели, поддържащи моста на повърхността. Въпреки всичко, благополучно се добрах до острова; пресякох плажа, вдигайки фонтани пясък, и спрях до кея с лодките. Ето я реката, на това място е широка - разстоянието до противоположния бряг е осемдесет метра. И някъде вдясно от острова, почти по средата на реката стои баржата, приличаща на ниска скала, обрасла и тъмна.

Трескаво се огледах. Из пясъка се въргаляха няколко разбити водни колела и надупчени лодки. А какво има там, зад будката на лодкаря? След няколко крачки видях малка коркова лодка, боядисана някога в червено, а сега кафяво-розова и цялата в малки пукнатини. Хванах я за борда, с лекота я повдигнах, хвърлих я с дъното към пясъка, и я обиколих, оглеждайки за повреди ... Не, струва ми се, че не е пробита. А веслата къде са?

През това време зверовете изпълниха брега. До края на реката живата лавина леко за забави, но отзад напираха и сред вълните вече се мяркаха глави на плъхове, а по моста, по който току що преминах, бягаха кучета. Избутах лодката по близо до брега, хвърлих се към будката, разбих я, но не намерих това, което ми беше необходимо. Погледнах през широкия прозорец на срещуположната стена ... Ето го! От пясъка стърчеше весло. Скочих през прозореца, едва докосвайки перваза, хванах веслото и като видех, че плъховете и кучетата вече са на острова, се хвърлих да заобикалям постройката.

Лодката беше съвсем лека. Пльоснах я във водата, хвърлих автомата под пейката, забутах оттласквайки се с крака от дъното, докато водата не достигна до средата на бедрата ми, и се преметнах през кърмата. Течение веднага ме подхвана - в Припят то е силно, много по-бързо отколкото в Днепър. Лодката веднага започна да се върти, но аз застанах на колене на носовата дъска, хвана веслото и загребах.

Дръжката в ръцете ми се счупи.

- Мамка му!!!

Едва в последния момент успях да хвана долната част, а горната се пльосна във водата и заплува, изпреварвайки лодката. Сега ми оставаше овалната лопатка с „дръжка” дълга около четиридесет сантиметра. Ама какъв е този ден? От сутринта не ми върви! Как ще управлявам лодката само с това?!

И въпреки всичко започнах да греба, защото зверовете вече плуваха в Припят: стотици от тях ги отнасяше течението, но други стотици се спускаха от хълма, падаха в реката, и постепенно разстоянието между мен и тях се скъсяваше. Стана по-тъмно: слънцето изчезна за хълмовете, вечерта наближаваше. Гребях със всички сили, но се отдалечавах бавно от брега, течението отнасяше лодката доста по-бързо. Освен това бях уморен, а да гребеш с отломката беше много по-трудно, отколкото с нормално весло. Сърцето ми думкаше, гърдите се вдигаха тежко, ръцете тежаха ... Огледах се: между вълните се мяркаха глави. До ферибота ще добутам някак си ...

Дори и за Зоната той беше твърде странен, този несъразмерно голям ферибот, обрасъл с мъх и дребни храстчета, с висящи във водата въжета, с криво дръвче на покрива на рубката. Стоеше тук от много години, по средата на Припят, без да се мърда от мястото си, а нямаше никакви котви. Стоеше си, постепенно обрастваше, плесенясваше и просмукваше се с влага, и се говореше, че посред нощ между през цепнатините на дъските на рублата, струи слаба мъртвешка светлина. От както се помня, на баржата никой никога не беше стъпвал, никой не се опитваше да я доближи дори и посред бял ден - за през нощта или вечерта, дума да не става.

Отново започнах да греба, след това оставих веслото. Преметнах ремъка на автомата през глава, така че оръжието да остане на гърба ми. И когато течението понесе лодката покрай ферибота, се хванах за висящото от борда ръждиво метално въже.