Апокалиптичните пророчества Сред пророчествата на Библията Ключът на откровението Между две съдби

Въпреки желязната сила на тази империя, тя няма да бъде вечна, защото се крепи преди всичко на силата. В религията й не се наблюдаваме нищо ново: пак същите божества, пак стария морал. А той е бил вече изчерпан и отдавна пресушен от пороците. И неусетно тези пороци на античния свят пробиват желязната преграда на римското общество. Особено по времето на цезарите оргиите и развлеченията са нещо съвсем естествено. "На народа дай хляб и зрелища" - гласи известна латинска поговорка. А когато една империя предлага единствено хляб и зрелища, това е сигурен симптом, че е наближил нейният край. След шест века и половина господство (от 168 г.пр.Хр. до 476 г.сл.Хр.) тя рухва.

8. Е В Р О П А В Ъ В Ф О К У С А Н А Б И Б Л Е Й С К И Т Е П Р О Р О Ч Е С Т В А

(коментар върху кн. "Даниил" 2:33,41-43)
"А понеже си видял стъпалата на пръстите отчасти от глина /в други преводи - от пръст или грънчарска кал/ и отчасти от желязо, това ще бъде едно разделено царство - в него ще има нещо от силата на желязото, както си видял желязото да бъде смесено с глината. И както пръстите на краката са били отчасти от желязо и отчасти от глина, така и царството ще бъде отчасти силно и отчасти крехко. И както си видял желязото, смесено с глинената кал, така те ще се размесят с потомците на другите родове човеци, но няма да се слеят един с друг, както желязото не се смесва с калта" (Дан.2:41-43).

В описанието на съня и в неговото тълкуване Даниил седем пъти употребява израза "желязо, смесено с глина". Това означава, че след Римската империя няма да се появи друга, но от нея ще възникнат множество царства. Успоредно с този процес на раздробяване ще се появи нова сила, коренно различна от царската и императорската власт. Противоборството и съюзите, които тези царства ще осъществяват с въпросната сила и помежду си, както и тенденциите за възстановяване на империята, които пророчеството обрича на провал, са характерни особености от времето на залязването на Римската империя до Второто пришествие.

I. РАЗПАДАНЕТО НА РИМСКАТА ИМПЕРИЯ

Римската империя във II и III в.сл.Хр. навлиза в дълбок нравствен и икономически упадък. От гениалната колонизаторска политика на древния Рим, която превръща единствения здраво укрепен град на Средна Италия в център на гостоприемство и защита за съседните латински племена и околните народи, не остава и помен. Няма го вече прочутото римско великодушие, няма го вече топлото, сърдечно отношение към чужденеца. Затова липсва и онази признателност, която чуждите народи са изпитвали към Рим; липсва готовността да се служи всеотдайно на неговите интереси. Рим горделиво е вперил очи в културата на Гърция и страстно иска да подражава на разюздания гръцки начин на живот и на източния разкош. Но за това се изискват много средства. Рим непрекъснато води войни. Връщайки се от бойните полета, войниците са посрещани тържествено, но само след няколко дни в обраслите с бурен и запустели ниви разбират, че не биха могли да издържат на конкуренцията на едрите земевладелци. Печелейки славата на Рим, те са изгубили най-скъпото - свободата. Така постепенно свободният римски гражданин се обезличава. Императорите от това време се крепят на престола само с помощта на личната си охрана (преторианската гвардия). Убили предшественика си, те биват убити на свой ред, щом съперникът им забогатее достатъчно, за да подкупи преторианците.

А в това време варварите (племената, чужди на римската култура) заплашват северните граници. Понеже няма вече никаква римска войска, която би могла да ги спре, Рим наема чужди войници. Но често се случва наетият варварин да е съплеменник на неприятеля и да се бори срещу него твърде неохотно. Тогава римското правителство решава да направи опит. То разрешава на някои варварски племена да се заселят в земите на империята. Други се възползват самоволно от това разрешение. Рим става несигурен за императорите. Затова Константин /306-337 г./ в 330 г. премества столицата на империята в току-що построения на мястото на гръцката колония Византиум град, наречен в негова чест Константинопол. След смъртта му империята се разделя на две части.

По това време, IV в.сл.Хр., започва голямото нашествие на хуните, тайнствените азиатски конници, които опустошават в продължение на двеста години Северна Европа и напредват в кървавия си поход до Франция, където са разбити при Шалон-Марн в 451 г. Със своя натиск върху пръснатите германски племена те поставят началото на едно голямо раздвижване, известно в историята под името "Великото преселение на народите". Щом стигат до Дунав, хуните почват да угнетяват готите, които нахълтват в Римската империя, за да потърсят спасение. Император Валент се опитва да ги спре, но бива убит при Одрин в 378 г. След двадесет и две години западните готи начело със своя вожд Аларих нападат Рим, но не го ограбват, а се задоволяват само с изгарянето на няколко двореца. След тях идват вандалите, после бургундите, източните готи, алеманите, франките. Неприятелските нахлувания следват непрекъснато. Рим е изоставен на милостта на първия честолюбив разбойник, успял да събере няколко хиляди души от своята пасмина. Като малки хищни акули двайсет и пет германски народа настървено отхапват къс след къс от кървящото туловище на Западната римска империя. Много често те стават съюзници на Рим, воюват един срещу друг, но в крайна сметка най-пострадал, най-разорен остава древният престолен град. В 402 г. императорът избягва в Равена, която по това време е укрепено морско пристанище. Там Одоакър, вождът на легиона германски наемници от племето херули, които имат голямото желание да си присвоят просторните италиански стопанства, сваля в 476 г. от престола последния император на Западната римска империя Ромулос Августул. Няколко години по-късно царят на източните готи Теодорих нахлува в новия патрициат, завзема Равена, убива Одоакър и основава държава върху останките на Западната римска империя. Този нов патрициат не трае дълго. Разноплеменни пълчища от лонгобарди, саксонци, славяни и авари нахълтват в Италия, унищожават готското царство и създават нова държава със столица Павиа. Отсега нататък гордият Рим потъва в отчаяние и забрава. Старите дворци са разграбени, училищата са изгорени, павираните шосета са изровени. Богатите патриции са изгонени от великолепните им вили, където са се настанили вонящи и брадясали варвари. Някогашните мостове са в развалини, търговията замира напълно. Културата, дело на хилядолетния труд на египтяни, вавилонци, гърци и римляни, е на път да изчезне в Западна Европа. Цели дванадесет поколения изживяват своя земен път в убийства, войни, пожари и грабежи. Една особена институция обаче успява да спаси цивилизацията на Европа от окончателно обезличаване. Това е Християнската църква.

II. ГЛИНАТА

Времето на Константин е известно още и с това, че той дава възможност на живеещата в нелегалност и гонена Християнска църква да се нареди до другите признати в империята. Гоненията престават. Пред християнските общини се явяват перспективи за благополучие и почести. Ако се намалят изискванията за членство, ако се направят няколко "незначителни" компромиса с Христовите принципи, църквата може бързо да удвои и утрои своята численост и да седне до императорския трон. След известни колебания, предизвикали вътрешни разделения, Християнската църква в Рим прави решителната крачка. Захвърляйки някои от Христовите изисквания, тя осъществява така желания съюз между църква и трон. Започва вълна на масово християнизиране на полуезичници. Християнин става и император Константин, макар и няколко дни преди да умре. Отстъпките следват една след друга с главозамайваща бързина. Идолопоклонническата практика не се премахва, а само се видоизменя. Вместо на богини хората се кланят на дева Мария, вместо талисмани сега се носят трески и пирони от "Христовия кръст" или парчета от дрехата на светци. Поклонението на многото богове е заменено с поклонение на светии. За много кратко време християнството става господстващата религия. Даренията от страна на частни лица и на императорите увеличават имуществото на църквата в Рим. Представителите й започват да оказват силно влияние върху политиката на империята. Епископите имат важна роля в управлението на градовете. Те получават правото на съд над клириците, а в някои случаи и над миряните. Нарастването на икономическото могъщество и политическото влияние на църквата дава възможност на римския епископ да се бори за първенство сред цялото висше духовенство на християнската църква. Към края на IV и началото на V век той си присвоява правото да се нарича "папа" (баща, тоест глава на църквата) и постепенно получава власт над всички други епископи на Запад. Християнската църква става католическа (вселенска, световна), а нейният глава се обявява за приемник на апостол Петър. По-късно той приема титлата "Наместник на Божия Син на земята".

В смутните времена на Великото преселение на народите църквата се издига като скала, без да отстъпи ни най-малко от това, което смята за истина. Тази непоколебимост й спечелва възхищението на тълпите и я запазва през време на всички превратности, които унищожават Римската империя. След изчезването на държавата на готския цар Теодорих Италия се освобождава постепенно от варварските нашествия. Лангобардите, саксонците и славяните са слаби племена и за римските епископи не е мъчно да запазят града. Твърде скоро пръснатите из целия полуостров останки от Римската империя признават римския епископ за свой духовен и политически господар. А Юстиниан, владетелят на Източната римска империя, провъзгласява папата за глава на целия християнски свят. Римокатолическата църква с изключителна точност отговаря на символа на глината. Подобно на Римската империя, тя е универсална, наднационална и способна да обедини народите. Дава им общ език, латинския, а заедно с него и предпоставката за интернационална култура. Тя свързва хората чрез единна законова система, в основата на която лежи римското право, и по подобие на Рим ги обединява под едно здраво централизирано управление. Но това, което в политическата област представлява нейната сила, в духовната област става нейна с л а б о с т и води до разцепления и неуспехи. Крехкостта на църковната разединеност я тласка да балансира глинената си слабост със здравината на желязото. Тя използва светската власт, за да сложи край на вътрешния си разкол. Още по времето на Константин императорският меч е използван, за да се прогонят последователите на Арий вън от пределите на империята. Владетелите на новообразуваните държави си създават обичай да свикват църковни събори, да определят участниците в тях и да им възлагат задачи. Те осъществяват решенията на съборите, като ги подсилват с цялата тежест на своето политическо влияние, което служи като световна ръка на църквата. Така от раздробената Римска империя се появява нова сила, която има предимно духовен характер и е наднационална, но която се намира в непрекъсната зависимост от силния владетел. И за да налага своята воля, тя трябва да лавира, да проявява гъвкава политика, лесно да се нагажда само и само да постигне великата цел - да стане световна. А това са качествата на глината! Колко точно е предсказано всичко!

III. ЖЕЛЯЗОТО И ГЛИНАТА

Както желязото и глината не могат да образуват устойчива смес, така и двата вида власти - светската и духовната - не могат дълго да се понасят. Кралете се опитват непрестанно да се намесват в делата на църквата, а пък папите от своя страна се опитват да ги учат, как да управляват кралствата си. Ако се случи кралят да е силна личност, достатъчно богат, за да въоръжи войска, той може да премине Алпите, да стигне до Рим, да обсади (ако стане нужда) папата в двореца му и да принуди Негово Светейшество да следва кралските наставления или да понесе последиците на непокорството си. Но обикновено папата е по-силният. Той може да отлъчи краля заедно с всичките му поданици. Това означава, че всички църкви в кралството ще се затворят, децата ще стоят некръстени, умиращите ще си отидат от този свят без опрощение на греховете. Накратко казано, съществена част от живота на средновековното общество замира.

Църквата се превръща в необходимост, след като започва да присъжда на кралете на варварските държави едно много особено отличие при церемонията на тяхното помазване. Кралят на франките Пипин III, след като бил избран от събранието за крал, в 751 г. е помазан за втори път от Католическата църква. В 800 г., след приключване на коледната служба в църквата, папа Лъв III слага на главата на краля на франките Карл Шарлеман императорска корона, нарича го император и го удостоява с прозвището "август", забравено от няколко века. С този акт официално се обявява реставрацията на Римската империя, само че този път императорът е някакъв германски вожд, наречен по-късно Карл Велики, който едва знае да чете и никога не се научава да пише. Тази практика на коронясване на някой от кралете в Западна Европа за император на така наречената Свещена римска империя приключва едва в 1806 г. Не бива обаче да се мисли, че влиянието на Католическата църква днес е отслабнало. Напротив, то отдавна е напуснало границите на бившата Римска империя. Ватиканът е постоянен наблюдател в ООН. В своето лоно той държи 1/6 от населението на света. И както се вижда, отново ще бъде призован да играе обединителна роля в бурните събития на ХХ век.

IV. ОПИТИТЕ ЗА ОБЕДИНЕНИЕ И РЕСТАВРАЦИЯ НА РИМСКАТА ИМПЕРИЯ

"Те ще се размесят с потомците на други човеци, но н я м а д а с е с л е я т е д и н с д р у г, както желязото не се смесва с калта." /43/

Този стих визира многобройните опити да се обединят царствата на Западна Европа, предварително обречени на провал. Изследванията на арамейския текст показват, че опитите за съюзи и обединения не бива да се ограничават само в брачните връзки, както ни го предава българският превод. Какво ни казва историята по този въпрос?

Първият опит е споменатата коронация на Карл Велики в 800 г. Империята обаче има много кратък живот. При внуците на Карл тя е раздирана от противоречия и на практика не съществува. Откъсват се територии, изкуствено се създават нови държави. Това принуждава папата да обърне гръб на френските крале и да поиска помощ от Германия. В 962 г. за император на Свещеното римско царство на германската нация е коронясан Отон I. Но този тип съюзи са доста нетрайни, те съществуват повече като форми, без да имат съответното съдържание.

Друг тип опити за реставрация на Римската империя са онези, които идват пряко от желанието на кралете да станат световни господари. Те започват още от времето на преселението. Могат да се посочат стремежите на краля на франките Хлодвиг, който създава силна държава с амбиция да завладее цяла Западна Европа на споменатия Карл Велики; на Карл V, който полудява и сам се оттегля от престола; на Наполеон Бонапарт в ХIХ в., който постави на главата си прочутата "Желязна корона" на лонгобардските царе; на последния немски император Вилхелм II и накрая на Адолф Хитлер. От тези опити Европа и светът са плували в кръв и трайно обединение не се е получило.

Подобен е опитът и с третия тип обединения, които се проявяват в различни идейни течения. Времето на хуманизма и Ренесанса е класически пример, идеите на френските мислители преди Революцията - също. Днес сме изправени пред още един опит за обединение, опит, който си е поставил дори по-далечни цели: от Европейски дом да се премине към световен. Дали това не е последното обединение, описано в Откр. 17:12,13,17, преди Христовото пришествие?

9. НАЧАЛОТО НА ВЕЧНОСТТА

/коментар върху кн. "Даниил" 2:34,35,44 и 45/

Финалната част на пророческото послание, дадено в съня на основателя на Вавилонската империя Навуходоносор II /605-562 г.пр.Хр./, визира драстичната намеса на Бога в човешкото битие: края на политическите сблъсъци, въстания, революции; края на гоненията, преследванията, страданията; края на изгарящата жажда за величие и слава; края на едно празно съществуване и начало на нещо съвършено ново, което "око не е видяло, ухо не е чуло и на човека на ум не му е идвало" /1 Кор.2:9/. Това вълнуващо събитие е представено чрез два символа и три действия. Двата символа са планината и камъкът, а действията - откъсването, падането и разрастването на въпросния камък.

I. СИМВОЛИТЕ НА ВЕЧНОТО ЦАРСТВО

Планината

Присъствието й се чувства особено осезателно в последната фаза на човешката история. Със своята хомогенност, вътрешна сплотеност и вечност тя контрастира на фигурата, съставена от злато, сребро, мед, желязо и глина. Очевидно пророчеството ни кара да напуснем пределите на нашия свят и да се взрем в глъбините на Вселената. То ни открива, че в безкрайния космос има организиран разумен живот, има "царство", много по-различно от нашите представи. И това царство е вечно, защото неговите основи са вечни. Повече подробности за него можем да научим от книгата "Йов": "Къде беше ти, когато основавах Земята?...Когато звездите на зората пееха заедно и всичките Божии синове радостно възклицаваха?" /Йов 38:4-7/. Извънземни цивилизации, създадени преди нашата, братя по разум, направени сигурно от друга материя, са наблюдавали мистерията на сътворението. Пред техния поглед само за шест дни се е появил нов, прекрасен свят, предназначен да бъде част от хармонията на Вселената - още една перла в огърлицата на Божието творение, още една монада, в която свободната проява на духа може да изгради цяла една вселена. Но нещо се е случило. Този прекрасен свят е тръгнал по друг път на развитие. Той се е изолирал от живота на Вселената и от Своя Творец.И като последица - помръкнал. Вечно търсещ здравата опора, която изгубил, и досега се скита безцелен, без да може да намери смисъла на своето съществуване. Временна утеха намира в блясъка на златото и среброто, понякога се опира на здравината на медта и желязото, но най-често прави отчаяни опити да се измъкне от тресавището, в което е затънал, облягайки се на нетрайни опори от железните парчета, смесени с глина. А близо до него стои вечната опора, вечната планина - огромното семейство на непадналите в грях разумни цивилизации.

Второто значение на символа можем да видим в думите на Исая: "А ти мислеше в сърцето си: Ще възляза на небесата, ще възвиша престола си над Божиите звезди и ще седна на планината на събраните богове към най-крайните страни на север". /Ис.14:13/ Пророкът ни предава мислите на едно извънземно същество, наречено в предния стих "Син на зората Денница" /на латински Луцифер/. Това е първото разумно същество, което се отклонило от Божествените принципи и оспорило Божия авторитет. То е искало да внесе промяна в живота на Вселената. Искало е оказваното му от ангелите и другите извънземни същества уважение да прерасне в преклонение - нещо, което може да се проявява единствено към Бога. Плановете му са имали и по-далечни цели: "да седне на планината на събраните богове". Отново среща с планината като символ! Сега чрез нея е представен светът на Бога, Неговата троичност. Истината за Божественото Триединство е фундаментална в Свещеното писание. Три личности, които Писанието често нарича Отец, Син /Исус Христос/ и Дух, съставляват това тайнствено единство. Всяка една от тях може да бъде наречена с думата Бог (могат да се посочат редица стихове, където това е направено), защото и трите притежават основните характеристики на Божието битие: самобитност, неизменност, вечност и безкрайност. Но от нравствено-духовна гледна точка Те обединяват такова единомислие, такова разбирателство, единодействие и уважение, толкова взаимна любов, че представляват едно хармонично цяло, което няма как да бъде разделено. В този смисъл едновременно има Трима богове и един Бог. Плановете на Луцифер са имали за цел да променят тази вътрешна хармония. По някакъв начин той е искал да се вмести в живота на Божието Триединство и въпреки че е творение, непрестанно зависещо от Божията поддържаща сила, да стане Негов пълноправен член. Глобално целите не са били постигнати. Само част от ангелите и, за наше огромно съжаление, човешката цивилизация са приели неговите идеи, вследствие на което са изпаднали в такова окаяно положение.

Чрез символа на планината Божието провидение иска да ни върне в далечното минало, когато сме били части от тази планина, част от живота на необятното Божие семейство, съставено от разумни, свободни същества. Този красив свят е отпечатък на един още по-красив - света на Божието битие, света на Божественото Триединство. Същата любов, превръща огромното разнообразие в необятната Вселена в едно хармонично цяло. Само ние стоим изолирани. Но за наша радост това няма да бъде вечно. По някакъв начин Божията вечна любов ще навлезе в откъсналия се от нея свят. За това ни говори вторият символ.

Камъкът

Това е пророчеството за Месия, Който с живота си ще постави основа, твърда и непоклатима, на която ще стои цяла една планина, наречена с името Сион. Тази картина се среща и в Новия завет: "Понеже бяхте съградени върху основата на апостолите и пророците, като крайъгълен камък е сам Исус Христос, върху когото всяко здание расте, стройно сглобено, за храм на Господа." (Еф.2:20,21). Божията търсеща любов никога не е напускала човека. Тя винаги е предлагала своята сила. Достатъчно е да прочетем Бит.3:9,15 и ще се убедим, че веднага след грехопадението Бог е открил на човешката двойка, а оттам и на човечеството като цяло, път за връщане обратно. В цялата старозаветна история ние виждаме Божиите отчаяни опити да приближи към Себе си един бунтовен народ. Същото се наблюдава и в историята на Християнската църква. Затова апостол Павел обобщава: "и всички те са пили от същото духовно питие (има предвид времето на Изхода), защото пиеха от една духовна канара, която ги придружаваше, и тази канара бе Христос" (1Кор.10:4). Господ Исус Христос е предложеният на човечеството камък, който е единствената твърда опора в този хаотичен свят. Чрез чудото на въплъщението Божието битие навлезе в деградиралия човешки свят. Една личност свързва вечната планина с променящия се живот. Чрез нея Бог не изпрати на човека само някакво послание, но изпрати Себе Си. Той се доближи до нас, заживя с нас, стана "като един от нас". На човечеството откри и предложи Своята необятна любов - истинската основа на щастието и вечността. Много интересни разсъждения в това отношение ни предлага един от големите завоеватели на света Наполеон Бонапарт: "Александър Велики, Цезар, Карл Велики и аз основавахме царства. Но на що укрепихме делото на нашия гений? На силата. Само Исус изгради царството Си върху любовта, та и днес милиони хора са готови да умрат за Него. Възхитена от красотата на Евангелието, душата вече не принадлежи на себе си. Бог всецяло я овладява. Той напътства нейната мисъл, нейната сила. Тя става Негова. Какво още доказателство е нужно за божесвеността на Христа? При подобно безусловно владичество Той има само една цел: духовното усъвършенстване на личността, чистотата на съвестта, единението с основа, което се казва истина, святост на душата. Ние се чудим на Александровите завоевания. Но ето тук духовен завоевател, Който привлича хората към Себе Си за тяхна полза, съединява се с тях, въплътява в Себе Си не отделен някакъв народ, а цялото човечество."

Но трябва да знаем, че този "скъпоценен" и "твърд" камък спрямо хората ще прояви двупосочно въздействие. За него ни говорят думите на Исус: "И който падне върху този камък, ще се счупи, а върху когото падне камъкът, ще го пръсне" (Мат.21:44). Преди две хиляди години Бог постанови пред човечеството своя крайъгълен камък. Всеки човек ще се срещне с Него. Той може да Го подмине, считайки Го за досадно нещо, или пък да Го заобиколи, виждайки в Него препятствие в живота, но ще има хора и ги има, които ще строшат в Него черупката на своя егоизъм и гордост, кората на едно голямо лично "Аз". Идва обаче времето, когато малката планета Земя ще бъде приобщена към небесната хармония и тогава тези, които не са счупили черупката на своя грешен характер, ще се окажат непригодни за новия живот. Образно казано, те ще бъдат "смазани от този камък".