Besnik mustafaj gjinkallat e vapes

Не било необходимо много време, за да се убедят, че и есенните дрехи не могат да ги избавят от тая мъка. Жегата била толкова непоносима, че можело спокойно да ходиш и съвсем гол, а те били принудени да намъкнат беневреци и потури, ризи и сетрета, приготвени за времето, когато започват да падат сланите. Потта се стичала отвсякъде, но поне вече кожата им не изгаряла, защото била защитена. Постепенно стигнали да извода, че ще е най.добре да навлекат зимните си дрехи. Понеже са вълнени и тежки, по-добре ще покриват тялото им, а след като ги предпазват от суровия януарски и февруарски студ, едва ли ще успее да проникне през тях лятната песен на щурците.

Хората оставили открити само ушите си, защото трябвало да чуват свирнята, за да знаят в каква посока да търсят щурците. А търсенето нямало да престане, дори да запушат с восък ушите си и да заглушат свирукането. След като щурците продължавали да са навсякъде, макар и невидими, хората трябвало да ги търсят, да хванат поне един истински, за да го видят всички. Необходимо било на всяка цена да се освободят от ужасното съмнение, което се забило като гвоздей в мозъците им.

Но облечени така дебело, им било трудно да тичат и да се завират из трънаците, да се катерят по дърветата, откъдето долитала неудържимата песен на щурците. Въпреки всичко хората не се предавали. Тичали, ровели се из пепеляка, докато обръщали камъните, провирали се из трънаците, катерели се по дърветата. От тези усилия започвали да дишат все по-тежко, задъхвали се и проклинали дявола, който сякаш вървял пред тях в посоката, накъдето се отправяли, и предупреждавал проглушителните насекоми за опасността, която ги застрашава. Когато стигнели до определено място, щурците вече се изпокривали, като оставяли след себе си само въздуха, пронизан от песента им.
***
Бащата на Сося, кроткият Зеф Мици, когото не помнели да се е карал или да е ругал някого, всяка вечер замръквал с пламнала глава от онова, което чувал през деня в селото за невижданото разхубавяване на дъщеря му. И така всяка вечер, докато прекосявал пътеката на двора, се заканвал да вдигне голяма кавга и да сложи на мястото… (Ох, но тежките думи, които искал да отправи към дъщеря си, потъвали между зъбите му и никога не успявали да се отронят от устата.) Целият започвал да трепери, усещал как челюстите му се сковават, сякаш някаква скрита сила го възпирала да отправи обидни думи към Сося. Мислите му се обърквали, разпилявали и не можел да ги събере. Чувствал как главата му пламти, празна и размътена, като че ли била изпълнена с пара. По същия начин се разпръсквал и гневът му, както и твърдото решение да вдигне голяма кавга… Само лицето му оставало мрачно и навъсено.

С това лице влизал вкъщи и сякаш домът внезапно се изпълвал с неговата потиснатост. Тази мрачност напълно го обезсърчавала и Зеф Мици вече не знаел поради каква причина искал да се скара на дъщеря си, какво всъщност желаел да й каже…

Обикновено той заварвал Сося да бродира, седнала край газената лампа. Как не се умори да бродира това момиче? После изведнъж избродираното грабвало с красотата си погледа на Зеф Мици и той не можел да повярва, че е сътворено под тънкия връх на иглата. Тази красота го карала да смята, че съдбата на девойката е някъде другаде, далеч оттук. Дори веднъж съвсем несъзнателно я попитал:

– Чеиза ли си стягаш?

Веднага разбрал каква глупост е изтърсил, но нямал сили да я прикрие зад някоя шега.

Сося се изчервила до ушите и крадешком го погледнала учудено.

Зеф Мици не можел да си обясни какво става с него. Дъщеря му била започнала да бродира още от малка. В Катунд това се смятало за признак на женственост за едно момиче и било доказателство, че ще стане добра домакиня и съпруга. Той винаги се радвал на желанието и способността на Сося да бродира. Щяла по-лесно да си намери късмета. И сигурно щяла да сполучи. А сега именно това, че ще има добър късмет, отваряло необяснима рана в душата му. Единственото, което осъзнавал било, че не трябва да споделя с никого, дори с жена си, тези свои терзания. Особено с жена си. Трябвало много да внимава, за да не събуди някакви подозрения. Дори и това свое желание, да запази всичко в тайна, не можел да си обясни, както не можел да си обясни празнотата, която щяла да остави наоколо девойката, когато напусне дома им. Само съзнавал, че мъката му е съвсем различна от тази на стар баща по единствена дъщеря.

Това било някаква мъка, която постоянно нараствала, но оставала все така неопределена и той винаги по един и същи начин се утешавал. Понякога внезапно го завладявало тайното желание да приближи дъщеря си, да я целуне по челото и хиляди пъти да похвали златните й ръце. И кой знае колко пъти би го сторил, ако ведно с желанието не идвало и известно просветление, че това не е редно. Той стигал до заключението, че подобно нещо е прекалено за един баща. Щом се приберял, обикновено искал веднага да му сложат вечерята, ядял бързо, макар и трудно да преглъщал, сякаш нямал друг начин да изрази пред жена си и дъщерята своята нервност, и без да им пожелае лека нощ, се отдалечавал в ъгъла, където било неговото легло.

Докато се хранел, през цялото време крадешком наблюдавал лицето на Сося, което сякаш поглъщало цялата светлина на газената лампа и после я разпръсквало наоколо като отражение на сребриста луна. Зеф Мици не можел да разбере дали се гордее или наистина се дразни от бързото и неочаквано разхубавяване на дъщеря си. Чувствал, че нейната красота го привлича с някакво магическо излъчване, затова бързо се отдалечавал към своя ъгъл, защото ако останел още малко, не би удържал на изкушението да я приближи, стъпвайки на пръсти, а по никакъв начин не желаел да изплаши веселите птици и пъстрите цветя, върху които като малки звезди блестели капките роса, избродирани от Сося. Птиците и цветята сякаш изплували от големите й очи и заемали място върху бялото платно. Той се страхувал да не изплаши очите й. А приближал ли, бавно би я целунал нежно по челото. Той непрекъснато си повтарял наум, че ще я целуне по челото, и то леко, сякаш с това искал да се противопостави на някакъв вътрешен глас, който му нашепвал нелепи неща. После на всяка цена щял да я благослови. Една благословия за ръцете й, друга за очите й, и трета… И след това какво щяло да остане от цялата онази враждебност, натрупана през деня? Той бил убеден, че ако не прояви сдържаност, на следващия ден щял да се срамува пред цял Катунд.

В мрачния ъгъл, където спял съвсем сам (жена му била разбрала, че в такива мигове той не търпи никого край себе си, затова стояла до късно, седнала срещу дъщеря си от другата страна на лампата, като кърпела или плетяла мълчаливо чорапи), Зеф Мици си блъскал ума да открие какво така връзва езика му, та не може да каже нито една груба дума на Сося, и накрая заспивал.

И не можел да си го обясни.

“Чедо мое… Чедо мое” – повтарял си той с усърдието на религиозен фанатик. Това било инстинктивно усилие да убеди себе си, че мисли само така, и не можело да бъде нищо друго. Сося бе негова дъщеря, единственото му дете, преродената му душа, неговата едничка надежда за продължението на рода. “Чедо мое… Чедо мое…”. Но колкото повече повтарял тези думи, толкова повече го завладявало необяснимо презрение към самия него. “Чедо на сатаната” – избухвал след това. Самият сатана. За негово учудване този несъзнателен изблик на гняв се измествал от объркване, което едновременно предупреждавало и тялото, и душата му, а той изпадал в такова състояние, че нищо не можел да си обясни. Въпреки всичко то му харесвало, защото не изпитвал повече терзания.

Разправят, че Зеф Мици никога не успял да разбере как нито един човек в селото не смята държанието на дъщеря му за непристойно. Дори когато тя внезапно и по такъв странен начин умряла, сякаш да потвърди, че е изживяла мечтания от нея живот през цялото онова лято, и всички искрено я оплакали, Зеф Мици отново сметнал тази скръб за естествено съжаление към младостта на девойката. По никакъв начин не искал да хване вяра, че може да има нещо съвсем различно. Въпреки това не изразил пред никого своите съмнения. А може би не му останало време. С падането на първите есенни дъждове, които сложили край на ужасната жега, той починал, без да разбере дали дъщеря му наистина ги е опозорила, или не. За себе си знаел, че е изпаднал в грях. А поради това, че главата му непрекъснато била размътена, не можел да определи какъв грях е сторил или просто не искал да го приеме за грях. Но както и да е, разкаянието на грешника облекчило много дните му, докато гаснел в постелята, и му дало смелост спокойно да посрещне смъртта.
***
Жителите на Катунд продължавали да се обличат все по-дебело, като постоянно изваждали от сандъците нови дрехи. Дори имало и такива, които върху вълнените гуни метнали на рамене и по едно одеяло. А както се влачели из селските улички, приличали на бръмбари. Същински бръмбари. Вратовете им, потънали сред дебелите дрехи, се сливали с главите и раменете, краката им се скъсявали, а движенията на крайниците им ставали все по-забавени. Приликата им с бръмбари още повече изпъквала, когато се ровели из прахоляка, обръщайки камъни, непомръдвани от сътворението на света, подскачали из трънаците или се катерели по дърветата. Но никому и през ум не му минавало да се присмива на когото и да било. Не че всички изглеждали еднакво. Никой не се подигравал на другия, нито на себе си, защото вече били привикнали с това обезобразяване.

Въпреки всичко тези нечовешки усилия отишли на вятъра. Нито един не успял да се избави от песента на щурците. Естествено хората не се и надявали да се спасят напълно от нея, но и не искали да се обрекат на тотално оглушаване. Затова и оставили ушите си открити, тъй като виждали избавлението си от щурците чрез окончателното им прогонване от Катунд. И понеже все още не били успели да постигнат крайната си цел, стараели се да чуват тази песен само с ушите, не и с цялото си тяло обаче. По този начин смятали, че ще запазят поне физическия си човешки облик, а не да се превърнат в пещера, в която непрекъснато кънти ехото от песента на щурците.

Какви били тези дяволски звуци, които надавали щурците? Кожата на краката, гърдите, на ръцете, раменете и гърба, на бедрата и врата, на половите им органи била изцяло покрита с памучни и вълнени дрехи, навлечени една върху друга. Ала тези звуци безпрепятствено прониквали през всичко и без изобщо да се притъпят, стигали до тялото. И с всеки изминат ден хората сякаш все повече се стопявали, изсъхвали мускулите, кръвта и костите им, за да се превърнат в огромен рог, който стократно умножава и съпровожда тези звуци до мозъка им.

По дяволите, какво става?

Главите на хората гъмжали от свирукането на щурците, което не им давало мира ни денем, ни нощем. “Ако беше жужене на пчели, светът щеше да се удави в мед” – казал някой и това се запечатало в съзнанието на останалите като единствения изблик на хумор през цялото онова лято, макар и посрещнат с проглушителни подсвирквания, по-кошмарни и от песента на щурците, защото споменаването на меда мислено изпълнило устата на всеки с една доста захаросана течност и изведнъж засилило жаждата им.

От ден на ден за жителите на Катунд ставало все по-невъзможно да доловят други шумове от заобикалящия ги свят освен еднообразната песен на щурците. Но това не породило никакво безпокойство, защото те вече били забравили, че може да има и друг, различен от звуците на щурците шум. Били загубили способността да копнеят по неща като кукуригането на петлите или блеенето на овцете. Дори изобщо не си и спомняли за това. Проглушителното свирукане на щурците им пречело даже да си чуят приказката. Ето защо не им оставало друго, освен да говорят все по-високо, понеже общуването чрез писане било невъзможно. Липсвала им необходимата за целта хартия. А и всички били сложили дебели вълнени ръкавици. После имало и много възрастни, на които ръцете треперели от старост и дори без ръкавици не можели да пишат. Освен това децата пък още не били се научили на четмо и писмо. Как да се обърнат хората към тях? Имало и друга всеобща пречка за този начин на общуване, въпреки че никой не го изразил гласно, хората от Катунд се страхували да изразят мислите си писмено. “Написаното остава” – казвали те, без да обясняват повече. Всички знаели неприятните последици, които носел “един документ”, както се наричали подобни листове хартия. Това бил добър урок, даден им от историята през последните десетилетия, урок, който жегата не само не заличила, а запечатала още по-дълбоко в мозъците им.

Не закъснял и мигът, когато жителите на Катунд започнали да изразяват всичко с крясъци, сякаш събеседниците им се намирали на другия край на света.

Доскоро се смяташе, че нечуваната жега през онова лято ведно с цветята, растенията и листата на дърветата е заличила и напълно прекъснала интимните разговори между хората. Но се оказа, че не било вярно. Хората продължавали да имат свои тайни, които разбира се, споделяли с някого. Това били любовните трепети или спотаени помисли. Нечуваната жега не успяла да принуди хората да преустановят своите тайни любовни връзки, нито пък накарала онези, които имали навик да злословят, да се откажат от интригите. Сплетниците си останали такива и през онова знойно лято. Никой не можел и да предположи, че има толкова семейни изневери в Катунд, така както на никого и през ум не му минавало, че е възможно да се скалъпят такива невероятни интриги и да плъзнат нечувани клюки. Още по-малко пък някой можел да допусне, че най-вече мъжете са способни да скалъпват подобни сплетни. Именно мъжете, които минавали за толкова сериозни и мерещи приказките си.

Всичко това разкрило нечуваната жега. Хората, които смятали, че споделят помежду си тайните, както винаги шепнешком, не усещали, че крещят толкова силно, та ги чува цял Катунд.

О, господи! Вече не било необходимо да нададеш ухо, за да чуеш какво се говори или да видиш с очите си какво вършат останалите. Най-подходящото време да научиш това било по мръкване или рано сутринта.

В Катунд имало обичай по здрач, когато се прибират от работа, мъжете да се спират по неколцина пред портите на къщите си. Това било времето за последната цигара за деня, както се казва. Обикновено в тези часове мъжете имали уморен и разсеян вид. Докато всмуквали дълбоко от дебело свитите цигари, разговаряли за незначителни неща, колкото да минат тези последни минути от деня. Но когато започнали да произнасят думите не шепнешком, а с крясъци, се разбрало, че тези мъже с достолепна осанка, чието внимание дребнавостите уж не привличали, всъщност по това време, когато преваля денят и мръква, одумвали като махленски клюкарки тоя и оня.

И така само за няколко дни времето по здрач се превърнало във време за раздуване на сплетни.

Приказвало се главно за събитията, станали в Катунд на разсъмване. Одумвали се тайните срещи на онези, които прибягвали към извънбрачна любов. Учудващо безочие завладяло всички. Всеки вярвал, че само неговата история не е разкрита, и затова не се чувствал виновен пред другия и с всички сили се стремял да хвърли вината на “сплетниците”. Знаело се, че мъжете в Катунд заспивали най-дълбоко призори. Ето защо жените, които изневерявали, избирали именно това време да се измъкнат, без да ги усетят, от съпружеското легло и пламенно да се хвърлят за няколко мига в обятията на своите любовници. Най-предпочитаните места за прелюбодеяния били плевните с вече прибраното сено. Но и в тези мигове сладострастните думи се изричали като всичко останало с крясък. Ала за разлика от разговорите по здрач тия в ранните утрини преминавали без сензационни новини. Всеки смятал за излишно да пренебрегне собственото си удоволствие, за да обръща внимание на някой друг. Към това се връщали мъжете привечер, когато пред портите внимателно разнищвали онова, което несъзнателно оставало в мислите им.

Както и да е, трябва да се признае, че никога не би могло да се предположи в Катунд да има подобно потъпкване на семейната чест. А може би причината за тази разюзданост била жегата?

***
Сося още в самото начало доловила, че нещо гнети баща й, но си го обяснила по свой си начин. Тя знаела, че Зеф Мици не е от онези мъже, които дълго могат да таят мъката в себе си. Всяка вечер, щом чуела бавните му, тежки стъпки по калдъръма, чакала със свито сърце той да тръшне вратата и да изсумти:

– Кучка, мръсна кучка! Такава кръв тече в жилите ти. Ти не носиш моята кръв. Не, ти имаш кръв на кучка! Всеки го е разбрал.

И след това да се разгневи. Няма да затрепери, а целият ще се разтресе от гняв. Сося знаела, че баща й ще се разгневи, докато произнася подобни думи. Зеф Мици не бил от онези мъже, които ругаят. Той никога не се карал. И още по-трудно ще му бъде да отправи такава тежка обида, която за пръв път ще се отрони от устата му, и то към дъщеря си. Към единствената си дъщеря, която още от рождение обграждал само с ласки. Той целият ще се разтрепери, както никога досега. И на Сося ще й бъде по-трудно да се защити от гнева му, отколкото от ругатните.

– Ку…чка! Мръс…на…куч…ка! Ти…не…но…сиш…моя…та…кръв…

Заеква.

– Ох, недей!

Сося стене, или щеше да простене?

Тя го умолява. Моли го да не я обижда така, защото му е единствена дъщеря. И е почтено момиче, но не може да попречи на собственото си разхубавяване. И не е сторила нищо лошо. Нищо лошо не върши и не заслужава неговите обиди. Тя го моли да престане, за да не гледа бялата пяна в ъглите на устата му. Защото тази пяна показва, че след малко Зеф Мици ще изпадне в безсъзнание. Ще започне да се мята и трепери. Ще плаче. Ще си скубе косите. Ще удря глава в стената. А тя не би издържала да гледа баща си в това състояние.

Бавните, тежки стъпки на Зеф Мици приближават по калдъръма. И Сося чака със застинала кръв той да бутне с трясък вратата и навъсен като облак, да се обърне към нея, без да я погледне:

– Опичай си ума! Не съм те създал, за да ме черниш…

И въздъхва с пълни гърди.

Не въздъхва, а Зеф Мици ще въздъхне и ще извади кесията с тютюна да си свие цигара, само колкото да се занимава с нещо, за да не продължи да излива гнева си върху Сося. Тя много добре познава баща си. Знае, че в подобно състояние не трябва да го дразни. В такива моменти той не чака отговори, нито обяснения, нито оправдания или пък обещания, че случилото се няма да се повтори. Сося знае, че когато е разгневен, иска само мълчание и един съчувствен поглед от дъщеря си, която много го обича, тъй като от устата му се е отронил най-мекият упрек, който в подобно състояние може да си позволи.

Бавните, тежки стъпки на Зеф Мици приближавали прага, а когато бил разгневен, крачките му били още по-бавни и тежки от обикновено. Сося знаела – това е признак, че повече не може да сдържа гнева си. Тя започвала да се свива на кълбо още преди той да се появи на вратата, като напразно търсела начин да скрие лицето си. Лицето, върху което щяла да се стовари грубата му длан.

От очите на Сося изхвръквали искри.

Не изхвръквали. От очите на Сося щели да изхвръкнат искри. Не от болката, където се е стоварила дланта му, покрита със стари, като орехови черупки мазоли, а от наранената й душа. Тя не била научена да я бият. Била свикнала постоянно да я галят. Затова и не знаела как да посрещне дори една плесница, опарила като жарава младата кожа на лицето й. Само треперела и все повече се обърквала. И като изгубена сред гъста мъгла, очаквала да чуе човешки глас, който да я накара да се опомни. Да разбере къде се намира, какво се е случило. Чакала да чуе гласа на Зеф Мици.

Но стъпките на баща й бавно приближавали по калдъръма, прекалено бавно и тежко като стъпки на мечка. Сося знаела, че той умишлено се бави. Бил взел решение, което сърцето му го възпирало да изпълни. Въпреки това той щял да го стори. Сося много добре знаела, че ще го направи. Именно неговото колебание в последния миг да изпълни това ужасно решение напълно я обезкуражавало да се защитава. Забавянето на Зеф Мици сякаш убеждавало девойката, че заслужава наказанието.

Зеф Мици държал в ръка голяма ножица.

Не държал. Зеф Мици щял да държи в ръка голяма ножица, от онези, с които стрижат овцете. Той мълчаливо щял да приближи дъщеря си, като със суровия си поглед я държи прикована до стената, което не позволява нито отпор, нито обяснения, нито пък каквото и да било оправдание. Сося имала само едно желание – ножицата в ръката му да се забие в гърлото й, или в гърдите й, там, където бие сърцето й. Само и само тези две ръждясали метални остриета да не се заврат в косите й. Тя обичала много дългите си леко червеникави коси, сякаш напоени с мед от восъчни пити. Косите й не биха изтърпели ножици, а още по-малко тия грамадни ножици, свикнали да стрижат само гъстата, непрана вълна на овцете.

– Не можа ли да намериш някоя по-малка ножица?

Повече от въпрос, това бил отчаян стон на Сося.

Това не бил отчаян стон на Сося. Това щял да бъде последният вопъл, израз на най-дълбоко огорчение, когато види как ножицата тръгва по необратимия път към нейните коси. Тя щяла да разбере, че нито вопъл, нито въпрос, каквото и да изразяват, имат смисъл. С това само би показала, че не й е останала никаква надежда. Мълчаливо би се молила още веднъж голямата ножица да се забие в гърлото или в гърдите й, там, където едва се чували далечните, като потопени в дълбок кладенец удари на сърцето й. И когато се убедяла, че молбите й са напразни, както и всяко друго усилие да се защити, щяла да протегне глава към прострените ръце на баща си, за да улесни работата му. А той щял да започне да стриже косите й, късо и на стъпала, както подстригват овцете в началото на лятото. Това значело, че с нейната свобода завинаги е свършено. Разрешеното за нея пространство щяло да стигне само до пътната врата. И така, скрита от очите на хората, щяла да прекарва зимите и летата, докато й излезе късметът. Значи докато дойде някой да поиска ръката й. Сося знаела, че косите й ще пораснат, но тя пак ще трябва да ги подстригва, докато й излезе късметът. Не би могло да не й мине през ум, че може би никога няма да й излезе късметът. Навярно никъде нямало да се намери мъж, който да се осмели да поиска ръката на девойка, чийто собствен баща я смята за опозорена. Тогава ще се изнизват лято след лято, зима след зима и животът й бавно ще гасне, както се смалява фитилът на лампата, когато привършва газта.

– Само да няма повече такива горещи лета – шепнела си Сося едно от най-ненужните, но единствено утешение, което й останало, защото нея изобщо не я безпокояла жегата.

За учудване със Сося не се случило нищо от онова, което очаквала.

Зеф Мици бавно отворил вратата да влезе в стаята, където седели жена му и дъщерята. Обгърнал с твърде уморен поглед тясното и възмрачно пространство, после прекрачил прага. Лицето му било още по-непроницаемо от преди. Сося следяла движенията му с все по-изплашени очи. Тя не можела да си представи как се подчинявали нозете му, докато крачел тежко по калдъръма на двора. Но въпреки всичко не вярвала коленете и хълбоците му да са толкова изтръпнали, колкото изглеждали на прага, когато трябвало да влезе в стаята. Сося се питала откъде иде това вцепенение у баща й? Правела най-различни предположения, но нито едно от тях не можело да я убеди. Когато бил разгневен, той се държал другояче, а измъчвало ли го нещо, съвсем иначе. И понеже не можела да си отговори, Сося се натъжавала.

Зеф Мици поздравявал с поклащане на глава или изобщо не поздравявал и заемал обичайното си място. Винаги мълчал, като да е ням. Майка й веднага разбирала, че трябва да му сложи вечерята, докато дъщеря му продължавала крадешком да го наблюдава със смутени очи. Но Зеф Мици изобщо не чувствал изплашения й поглед, или пък добре се владеел, за да не се подаде на предизвикателството. Сося вярвала, че той не я забелязва. Но мълчанието, както и неговото безразличие изпълвали девойката с някаква необяснима потиснатост, която не можела да се изрази с думи. Тя не можела да си обясни защо би предпочела той да се разкрещи, дори и да я удари с парещата си длан, отколкото да стои пред нея като пън. Сося чувствала, че не заслужава подобно отношение от страна на баща си. А може би той съвсем съзнателно бил избрал този начин за най-безпощадна война с дъщеря си.