Besnik mustafaj gjinkallat e vapes

– Ама, вие?

Попитали всички в един глас и това убедило Юл Пърляля, че Сося се е наговорила с останалите да си поиграе с него. Тръпките, които го полазили по тялото и се събрали в брадичката му, били различни от предишните. Това било внезапно разтърсване, дълбоко и болезнено, което той с голямо усилие успял да овладее. Ако Сося не била сред тях, той щял да знае как да се защити. От друга страна, именно защото присъствала и тя, Юл Пърляля в никакъв случай не искал да прояви каквато и да било слабост.

Младежите очаквали отговор на въпроса, който били отправили в един глас: “Ама, вие?” “Какво ние?” – си казал Юл Пърляля. Какъв отговор можеш да дадеш на подобен неопределен въпрос? Той наистина не разбирал какво искат. После отново се сетил, че те не искат нищо. Те просто се забавлявали, поставяйки го в неловко положение. И още по-лошо – тая игра я била измислила, разбира се, Сося. В противен случай защо не предприемала нищо? Никой не би могъл по-лесно и по-добре от нея да разпръсне тълпата младежи, чиито глави били пламнали от жегата.

Сося, сякаш доловила неговата мисъл, се намесила:

– Ние ли? Вас какво ви засяга?

Младежите повдигнали рамене с виновно изражение, но Юл Пърляля не забелязал това. Цялото му внимание било съсредоточено върху Сося. Сторило му се, че в очите й проблеснал сдържан смях, което затвърдило убеждението му, че всичко това е добре скроена шега. На Юл Пърляля му липсвало необходимото хладнокръвие, за да схване неопровержимата враждебност, с която Сося отвърнала на младежите. Наострил уши да чуе смеха й, ала той изобщо не прозвучал. Липсвало му необходимото хладнокръвие да забележи как се сконфузили заобиколилите ги младежи и устата им занемели след намесата на Сося. В мозъка му като раздразнена змия се въртял само напиращият, сподавен смях на девойката. Юл Пърляля нямал сили дори да я замоли: “Хайде, изсмей се, та да ни олекне и на двамата!” Той само рязко обърнал гръб на Сося и като разкъсал слепешката кръга на младежите, несъзнателно простенал: “Защо?”

Разправят, че никой от присъстващите не схванал неговия вопъл като въпрос, а само като болезнен стон.

С положителност единствено Сося го разбрала, но тя не казала нищо, така че държанието на Юл Пърляля си останало необяснимо. Това се случило по време на най-силната жега, на най-неутолимата жажда и най-безумното свирукане на щурците. За случилото се те хвърлили вината на парещата жега, нечуваната жажда и безумната песен на щурците. Действително, може това да са били основателни причини, но същевременно и начин да се избегне обяснението на многобройните странни постъпки на хората.

От този миг Юл Пърляля изчезнал, сякаш потънал в земята, и никога повече не се появил сред своите връстници. Не го срещнали и никъде другаде, където човек може да се натъкне на някой от жителите на Катунд.

Сося първа почувствала отсъствието на Юл Пърляля, но той така и никога не разбрал, че накъдето и да тръгнела, тя навсякъде го дирела с поглед. Но дори и да му кажели, че Сося го търси, той щял да отвърне с жлъч: “Търси ме, за да се изсмее в лицето ми, защото досега не можа да го стори.”

А пък ако попитали Сося защо така упорито търси Юл Пърляля, тя щяла да повдигне рамене и да отговори: “Аз не търся никого!” И наистина, тя не осъзнавала празнотата, която пораждало у нея отсъствието на Юл Пърляля. Отначало приела това със същото пренебрежение, с което приела жегата или необикновената песен на щурците през онова лято. Но това било само в началото, защото по-късно дъщерята на Зеф Мици открила, че по необясними причини всячески търси да измъкне Юл Пърляля от неизвестното му скривалище. Междувременно полека-лека с всеки изминал ден Сося чувствала в себе си някакъв непознат за нея трепет. Девойката не можела да си обясни защо именно тя, а не някой друг трябва да върне Юл Пърляля по уличките на Катунд, както не знаела защо й липсвала необходимата смелост открито да търси изчезналия момък.

Никой в Катунд не знаел къде е Юл Пърляля и какво прави. Нито пък някой проявявал каквото и да било любопитство да разбере къде и защо се е уединил.

Фактът, че останалите го забравили, изглежда бил добре дошъл за Юл Пърляля. Той, от своя страна, не дал никакъв повод да привлече вниманието на когото и да било. И потънал в мълчание, а невероятното лято съвсем объркало живота и мозъците на хората. Юл Пърляля бил в състояние само да забравя. Искал да забрави всичко – и миналото, и настоящето, и никой не бил в състояние да разбере промените, които настъпили у него.

Първият, който усетил макар и смътно смъртоносната опасност, застрашаваща мозъците на жителите в Катунд, бил Юл Пърляля. Съмнението за тази опасност се породило у него инстинктивно, когато открил, че Сося се изразява различно от другите селяни. “Аз нямам никаква работа с дявола” – му казала тя. След този отговор той не знаел какво друго да я попита. От своя страна, Сося не обяснила нищо повече. Не знаела по какъв начин се е избавила от дявола и как е преодоляла парещата жега и влудяващата проглушителна песен на щурците. Дори и самата тя не можела да си обясни дали има някаква връзка между бързото й, смайващо разхубавяване и прогонването на дявола.

Умът на Юл Пърляля не бил привикнал да се занимава с толкова заплетени разсъждения. Това били куп въпроси, на които той не можел изведнъж да си отговори. Решил да попита някого, но се страхувал да не го сметнат за побъркан. В състоянието, в което изпаднали съселяните му, били много по-склонни да повярват в лудостта, отколкото в будния разум. А той не можел да понесе да го помислят за луд. Тогава наистина щял да се побърка. Според него смехът на Сося бил предвещаващият признак, по който другите щели да съдят за поведението му. Първият човек, който го сметнал за побъркан, била именно Сося, защото тя го подтикнала към тия объркани мисли.

Отначало, тласкан от скритото желание в никакъв случай да не унижи Сося, Юл Пърляля постепенно успял да заличи лошото впечатление, което му направил съкрушителният смях, с който посрещнала въпроса му: “Защо никога не споменаваш дявола?” Трябва да се каже, че държанието й по време на първия им разговор той превъзмогнал общо взето с лекота. Превъзмогнал го, тъй като все още не му било ясно какво всъщност иска. Лошото впечатление, което оставил у него смехът й, се помъчил да заличи по начин, който се нрави на младеж на неговата възраст – смятайки се за покорител на женските сърца. Но когато видял, че нито един от другарите му не повярвал в измислената от него история, дълбоко осъзнал, че и самият той никога не си е поставял за цел да покорява сърцето на Сося. Съвсем други подбуди го тласкали да я заговори. С облекчение си помислил, че и Сося не би му се изсмяла, ако знаеше, че той не възнамерява да й се обяснява в любов. Юл Пърляля не можел да определи какво го подтикнало кажи-речи несъзнателно да приближи Сося. Той смятал, че никога не може да й каже “обичам те”. От нея искал нещо повече от сочните й устни и налетите като късни есенни смокини гърди. Юл Пърляля искал нещо, което не можело да се назове с думи, някакво своего рода избавление от този свят, така жестоко нападнат от жегата, избавление от песента на щурците и човешките проклятия, отправени към дявола.

При втората среща, макар че съкрушителният смях на Сося не се разнесъл, честолюбието на Юл Пърляля било тежко накърнено. Това било съкрушителен удар. Държанието й, нейното споразумяване с младежите да му се подиграят, желанието й да го унижи пред останалите, всичко това било необяснимо и чудовищно. Тогава разбрал, че предишното му убеждение е погрешно, че към Сося го е тласнало само желанието да открие каква връзка има между смайващото й разхубавяване и това, че тя никога не споменава дявола. Естествено тази му цел била непоклатима, но в нея се преплитало и силното му влечение към девойката, която таяла в тялото и душата си странната тайна на това незапомнено лято. Разкриването на тази тайна зависело от сливането на неговите чувства с тези на Сося, така както от слетите им чувства зависело разгадаването на тайната. И двете победи се постигали едновременно – или заедно, или изобщо никога не се постигали. Значи никога нямало да бъдат постигнати. Защото Сося… “Ах, Сося… Тя…”

Юл Пърляля се отдалечавал, шептейки.

– Къде отиваш? Почакай…

Това била Сося, която викала след него, но я чул само той, никой друг. Останалите доловили единствено болезнения му стон:

– Защо?

Хората забелязвали, че щом изминели няколко часа, сякаш забравяли, че допреди малко ушите им били заглъхнали от свирукането на щурците, което ги пробождало отвсякъде като с милиони невидими тънки игли. Но мозъците им все още не били дотам отпочинали, за да започнат да мислят, та да се запитат или да се обърнат към останалите и да разберат какво ново се е случило, какво се е променило. Били учудени и сляпо вярвали, че всички странности произтичат от необикновената случка със старата Нифе Карахода. Но както и да е, за тях било от значение не изясняването на истинските причини за учудването им, което довело до внезапна промяна на шумовете от заобикалящия ги свят, които достигали до слуха им, а важен бил резултатът – ушите им си възвръщали предишната способност. Не можели да си представят, че едно чувство като учудването, което при обикновени обстоятелства трае толкова кратко, би могло да има такава възобновителна сила за тялото и душата на човека. Никога не можели да предположат, че е възможно учудването да се усети от цялото човешко тяло като неповторима наслада. Нищо нямало да им стане, ако безусловно повярват, че това добро им е дошло от старицата Нифе Карахода. Хората все повече свиквали с възвръщането на слуха си, макар то да ги поставило пред ново изпитание – да търпят непрекъснатите дрънканици на околните. Разбира се, това не им попречило да се насладят на рядкото удоволствие, че чуват всичко. Ала с времето постепенно започнали да се уморяват. Въпросите им се забавяли. Звуците, които отронвали, не били така стегнати и свързани помежду си, та да разбият и разпръснат неуморимия напев на щурците. Езиците им изтръпвали, удебелявали се като при тежки увреждания. А разговорът им пък се състоял само от въпроси. И то вече задавани многократно.

– Как…

– Така ли?

– Има ли?

– Подтиквана ли?

– Какво е искала?

– Там ли?

– На гроба?

– Да са…

– … й направили…

– … магия?

– Да не

– … побъркала?

Празнините между отделните задавани от хората въпроси се запълвали от познатата свирня на щурците. Селяните едва успявали да напълнят дробовете си с въздух с едно или няколко последователни вдишвания. Въпреки това у тях не се промъквало никакво усещане за опасността, че може отново да се възвърне предишната им мъка и тегоба. Мозъците им били почти бистри, както някога в онова далечно време преди нечуваното знойно лято.

– Както някога, наистина…

За жителите на Катунд сравнението с предишното състояние на главите им било начало на възвръщането на способността им да мислят. Гласът на онзи, който заговорил, секнал, защото на върха на езика му несъзнателно дошло името на дявола и той в последния миг успял да стисне челюсти, за да не го изрече. “Слава Богу!” – си казал той, сякаш за да се убеди в промяната, която вече била настъпила в начина му на изразяване.

– Както някога – обадил се друг и въздъхнал.

Той въздъхнал. И всички го чули. Въздъхнал така, както били въздишали векове наред хората от Катунд, когато нещо гнетяло душите им. Това означавало, че техните усещания едно след друго постепенно се възвръщали.

Трети се изсмял свободно, гръмогласно:

– Ха-ха-ха!

Никой не могъл да си обясни защо го направил, но важното било, че се изсмял. Навярно си бил припомнил нещо от миналото. Устните му не се разтегнали, както се случва, когато се смееш насилствено или жлъчно. Устните му съвсем естествено се отпуснали, очертавайки две красиви трапчинки на бузите му.

Четвърти казал:

– Абе, какво сме се умърлушили като на воденица?

Бил единственият, който се обърнал с въпрос към хората. Но и това било своего рода победа, защото въпросът му бил съвсем различен от доскоро задаваните. Звучал като призив да се опомнят. Това подсказвало, че трябва да започнат да разговарят и за други, много по-съществени неща.

Хората имали усещането, че току-що са дошли в съзнание след бълнуване от треска. Те се гледали в очите и се радвали, че откриват помежду си същия израз на почуда, изписан по лицата им. Бликнали хвалебствия по отношение на учудването, несъзнателно потискани в мозъците им през изминалите дни. А ведно с възхвалите дошли и упреците, които всеки си отправял. Как по-рано не били разбрали колко хубаво и животворно е учудването за всички човешки сетива? При тези разсъждения се затвърдило непоклатимото убеждение, че до това спасително откритие ги довела с внезапните си изблици старата Нифе Карахода. Всъщност всяка божествена намеса в живота на хората винаги идва съвсем неочаквано. В противен случай не би била божествена. Затова никой вече не окачествявал постъпките на старицата като безумие. Дори и когато се случело да се запитат дали не е полудяла, веднага разсейвали и най-малките съмнения. Просто някаква вътрешна сила ги карала да се освободят от всички измъчващи ги въпроси. Това било някакво разтоварване от непосилното бреме, с което вече смятали, че нищо не ги свързва.

Междувременно у тях постепенно ставала и друга промяна. Ведно с учудването от необикновената случка с Нифе Карахода, душите им се изпълвали и с известна признателност към старицата.
***
– Защо?

Болезненият стон на Юл Пърляля трепнал за кратко, скован сред побелелия от жегата въздух. После стихнал, сякаш никога не бил прозвучавал. Сося останала с впечатлението, че този стон го погълнала огромната, зееща навред невидима уста на щурците, за да го превърне бързо в заглушителен шум. За първи път девойката почувствала колко нетърпими са тия насекоми. Но раздразнението, което пораждала у нея тяхната еднообразна песен, било твърде различно от онова на останалите жители в Катунд. Непривикналият мозък на Сося не се дразнел от острите нестихващи звуци на песента им, а от представата, която те пораждали за щурците.

Колкото по-продължително ставало отсъствието на Юл Пърляля, толкова по-натрапчиво изплували пред Сося щурците. А и те, от своя страна, сякаш за да подклаждат това чувство, присъствали винаги и навсякъде. Сося на няколко пъти се уловила, че е готова да сгреши, когато на върха на езика й несъзнателно идвало проклятието: “Дявол да ви вземе с все свирукането ви! Как за миг не спряхте!” Но начаса се опомняла, и то не защото искала да остане докрай различна от другите, а тъй като подобна мисъл, особено сега, й се струвала глупава. Тя ни най-малко не си поставяла за цел да остане завинаги вярна на твърдението, че няма никаква работа с дявола. Девойката можела със сигурност да потвърди, че не изпитва и капка страх от дявола. Единствено споменът за Юл Пърляля се надигал в душата й и отвеждал до върха на езика тежкото проклятие.

Сося не знаела да благодари ли на Юл Пърляля за безследното му изчезване или да го смята за виновен, че е породил това объркване у нея. Всъщност тя никога не била обичала проклятията. Те винаги всявали в душата й по-голям страх, отколкото заплахите. Ето защо не си спомняли нито веднъж да е проклинала за нещо. Сега чувствала, че у нея е настъпила някаква промяна, след като се налага да вика на помощ разума си, за да запази устата си неосквернена. “Времената са толкова лоши, че няма накъде повече” – разсъждавала тя наум като старица. Но силният се познава в трудните дни на изпитание… Ала и там, където мисълта й оставала незавършена, неизменно изскачал изразът: “Дявол да го вземе!” По този начин и логиката не можела напълно да я утеши. Сося стигала до извода, че трябва да е благодарна на Юл Пърляля и само на него, задето я избавял от това зло: чувствайки опасната беда, която я застрашава, тя намирала избавление в невидимото присъствие на Юл Пърляля. Сося не можела да направи нищо друго, освен инстинктивно да установи своята зависимост от странния момък. От друга страна, много добре съзнавала, че ако не бил Юл Пърляля, тя никога не би се осмелила да произнесе името на дявола.

Постепенно споменът за Юл Пърляля завладял напълно непривикналата й да се блъска с подобни дълбоки размишления глава. Сося решила, че това навярно иде от песента на щурците, която непрекъснато кънтяла. И тази песен сякаш незаличимо поддържала във въображението й образа на Юл Пърляля. Той не изчезнал от погледа на Сося, както обикновено се случва с човек, когато се отдалечи, без да извърне глава назад. А последното “защо”, което изрекъл, запазило непокътнат човешкия му образ, докато стонът звучал в побелелия от жегата въздух. Колкото повече дни минавали, толкова по-силно се затвърждавала у Сося мисълта, че неговият стон бил покъртителен именно защото заявявал пред всички, че възнамерява безвъзвратно да изчезне. Постепенно у девойката се надигнала скрита ненавист към младежите, които я заобикаляли. Не само защото й попречили да довърши разговора си с Юл Пърляля и да се разберат, но и за това, че те не доловили зловещата вест в неговия стон. А може би я усетили, но тя не им направила никакво впечатление, тъй като не били в състояние да предотвратят подобна постъпка. Всъщност само те можели да го спасят. Наистина тя извикала след него, макар да знаела, че е безсилна да го спре.

След заглъхването на болезнения стон човешкият образ на Юл Пърляля изведнъж изчезнал, сякаш го погълнали многобройните усти на щурците. Над земята се разпростряла празнота, която само Сося била в състояние да почувства. Толкова осезаема празнота, че у девойката се замъглили всички представи за мястото, което човек заема в света. Тя доловила нещо, необяснимо за нея: че липсата или присъствието на един човек, независимо от останалите обитатели, влияе на равновесието в този свят. Липсата на Юл Пърляля според Сося правела жегата и жаждата нетърпими, превръщала песента на щурците в непоносим писък и всичко това тласкало младежите, както и всички останали селяни, към кавги и разправии. Защо? На Сося и през ум не й минавало да се запита така ли щяло да бъде, ако на мястото на Юл Пърляля бил някой друг младеж. Тя денонощно си блъскала главата да проумее защо това се случило именно с Юл Пърляля. За съжаление, не се и опитала да свърже по някакъв начин историята на момъка със себе си. В цялата тази бъркотия тя се виждала най-много като учуден свидетел. Дали била открила човека, свързан с божествата, или не? Тя изобщо не можела и да си помисли, че Юл Пърляля има връзка с дявола.

Божествата безпричинно накарали младежа да се разгневи, а после, за да си отмъстят или да го избавят от това, бързо го повикали в небесните си покои. Естествено божествата нямало за какво да си отмъщават на своето чедо, нито пък ставало дума за спасение, защото Сося можела да се закълне, че Юл Пърляля не го грозяла никаква опасност. Тя била убедена, че божествата може да си отмъстят на нея – девойката, която повела фаталния разговор. Това убеждение до такава степен я обсебило, че тя не се осмелила да се запита какъв грях е сторила, за да предизвика техния гняв. От дявола Сося не се бояла, но от боговете – да. Пред тях тя коленичела. И ето, че сега те я наказвали, но не с някаква ужасна болест, която да я прикове със седмици или месеци в постелята, нито със слепота, за да тръгне да търси пътя с тояжка, или пък да й отнемат езика, та да разговаря само с пръсти, нито краката, за да осакатеят и да се влачи като костенурка. Боговете я наказвали, като я заставяли ден и нощ непрекъснато да мисли само за Юл Пърляля.

Сося знаела, че божествата не можели да приемат младежа в небесните си покои, тъй като го били създали да живее на земята. Там горе имало място само за душата му. Значи Юл Пърляля със сигурност се намирал в света, определен за обикновените хора. Навярно някъде около ливадата, където го видяла за последен път. Сося взела да го търси скришом от другите, като не оставила храст неразбутан, но от него нямало и следа. Девойката се чувствала уморена и разочарована, че не го намерила, но убеждението, че Юл Пърляля е някъде наоколо, недалеч от нея, било непоклатимо. Тя вярвала, че той е жив. Боговете нямали основание да го приберат толкова млад в техния свят, откъдето никой никога не се е завърнал. С положителност това било някаква шега на божествата, която щяла да продължи по-дълго, но не безкрайно. Благочестивият със сигурност отново щял да го доведе, тъй като и земята му е подвластна, пък дори и само за да пропъди от главата на Сося натрапчивите мисли за Юл Пърляля. Не били осъждали девойката за нищо, затова тя трябвало на всяка цена да намери начин да запази тялото на младежа да не се разложи от жегата. В противен случай, когато душата му се спуснела от небето, нямало да има къде да се всели. Сося искала Юл Пърляля цял-целеничък – и телом, и духом, както го видяла за последен път.

След като разпръснала едно след друго съмненията, че тялото на Юл Пърляля се е превърнало в камък, дърво или трева, красивата дъщеря на Зеф Мици си казала, че божествата са намерили най-сигурното място да скрият Юл Пърляля – в песента на щурците. Сега тя си представяла тяхната песен като гигантска пещера, която непрекъснато ехти. И сама не знаела как й хрумнало това сравнение. Сося си казвала, че след като едно тяло е предопределено да възкръсне, то трябва да се отличава с нещо особено от мъртвешкия труп. Трябвало да има някакъв начин да се свърже с живота, към който рано или късно ще се върне. Това било необходимо. Навярно му била останала способността да вижда или чува. С положителност слухът, защото зрението не е достатъчно, за да разбере изреченото от хората. Но и слухът само не стига, та да прецени постъпките на околните. Нужни са едновременно и очите, и ушите. Сося си представяла безжизненото тяло на Юл Пърляля, разпръснато наоколо от песента на щурците, ослушвайки се с наострени сетива. Някакъв вътрешен глас, на който й било трудно да повярва, й нашепвал, че Юл Пърляля следи само нейните думи и постъпки. Останалите изобщо не го интересували.

И именно тази представа, която пазела у нея жив спомена за Юл Пърляля, възпирала девойката да споменава дявола. Ако тя запратела щурците по дяволите, неизменно щяла да се нахвърли и върху сянката на Юл Пърляля. Тогава щяла да загуби всякакво право да иска неговото завръщане. “Той няма никаква работа с дявола” – си казала Сося, сякаш за да се успокои.

Постепенно хората стигнали до извода, че и парещата жега, и пронизващата песен на щурците не проникват както преди в техните черепи, за да размътят мозъците им. Те вече били забравили да мислят.