Besnik mustafaj gjinkallat e vapes

В очите на Сося, които с усилие държала широко отворени, Бинаку видял лицето, което току-що съзерцавал в локвата. То било още по-красиво, отколкото във водното огледало. Той едва успял да потисне желанието си да го целуне. Да го целуне поне веднъж, да го погали и целуне.

Сякаш доловила тайното му желание, Сося бавно обвила ръце около врата му и го притиснала към себе си. Смятала, че е настъпил мигът да се целунат. Но целувката закъснявала и девойката усетила някаква болка в гърдите. Тялото на Бинаку било като от камък. Искало й се да му каже на смях да не стои така вцепенен, но не продумала. Не му казала също, че едва се държи на крака. Не проговорила, защото изпитвала необяснимо състрадание към младежа и към себе си. Страхувала се да не рухне у него представата за истинската прегръдка... Тя само леко се отдръпнала, за да опре по-здраво нозе в земята.

Тълпата младежи, които се изкачвали нагоре задъхани, после разказвали, че Сося и Бинаку дълго стояли прегърнати. А може би тяхната прегръдка само от завист им се сторила твърде продължителна. Подобна гледка била в състояние да замъгли погледа на всеки от младежите.

Никой не срещнал повече Сося и Бинаку, за да ги попита дали наистина тяхната прегръдка е продължила толкова дълго.

Какво всъщност се случило?

След известно време, когато Бинаку в мълчаливо очакване, с устни съвсем близо до тези на Сося, вече не можел и да помръдне, тя помислила, че той съвсем се е объркал и трябва да го освободи от смущението, а тъй като и Сося чакала тази целувка, решила първа да го целуне. Като се опитала да бъде колкото се може по-закачлива и непринудена, хванала с две ръце главата му, която стояла като забравена на врата. В този миг главата на Бинаку се олюляла и увиснала встрани като отсечена. Девойката ужасена изцъклила очи и отстъпила крачка назад. Тогава тялото на младежа, останало без опора, се превило в кръста, коленете му се подкосили и той се строполил на земята.

Сося искала да нададе вик, но от устата й се отронило само стенание.

– Умря ли?... Защо умря?... А аз сега какво ще правя без тебе?...

Когато пристигнали тълпата младежи, изпотени и без дъх, заварили Бинаку безжизнен на земята, а Сося изправена до него и бледа като свещ, с полуотворени уста и очи, впити в бездиханното му тяло. От някогашния си другар младежите познали само дрехите, които сякаш всеки миг щели да се пукнат по шевовете. Облеклото му не било за толкова налято младежко тяло. Докато се суетели около Бинаку, Сося се олюляла и паднала ничком до него.

Невероятната вест се разчула из цял Катунд, преди младежите да стигнат в селото с безжизнените тела на двамата млади.

Не се разбрало кой пръв съобщил за случилото се на Зеф Мици. Само разправят, че щом чул вестта, той първо почервенял, после изведнъж пребледнял, сякаш кръвта внезапно се отдръпнала от току-що избръснатото му лице.

– Дръж се! – произнесъл вестителят със сподавен глас обичайния израз при такива случаи.

– Ех, като не успях да я удържа, как да се държа аз? – отвърнал покрусен Зеф Мици.

Човекът се отдалечил с наведена глава, безсилен да го утеши.

Зеф го проследил с угаснали очи, докато го изгубил от погледа си, и бавно се запътил към къщи. Жена му стояла на прага потресена и чула всичко.

– Бях ти казал, че дяволът се е вселил в нея – заговорил той, без да я погледне, а само направил знак с ръка да се отмести от пътя му.

– Остави я със собствената й красива смърт, не я кори повече! – отвърнала тя с глас, в който едновременно звучали молба и закана.

Но Зеф Мици не бил в състояние да долови смесените й чувства. И двамата останали така на прага, един срещу друг, като вцепенени.

Били налице всички признаци да се случи подобно нещо. И било напълно естествено при такава необикновена смърт. А и мъртвите били двама млади и подобни случаи се преживявали винаги с всеобща болка. Не останал човек, който да не дойде на погребението. Нямало и един, който да не се просълзи.

И всичко минало, както си му е редът, докато върху гробовете на младежа и девойката трябвало да се хвърли последната шепа пръст. Не се намерил човек, който да не изпита съжаление, че липсват цветя. Но в Катунд и наоколо те отдавна били изсъхнали. Не се разбрало коя от жените била донесла, но се говорело, че гробът на девойката бил покрит с рокля на цветя, булчинска рокля, което предизвикало последната и най-дълбока въздишка у присъстващите.

На хората оставало само да чуят заупокойната молитва, та да почиват двамата млади във вечен мир. Всички чакали.

После трябвало да изкажат съболезнованията си на семейството на Зеф Мици и Марк Тага. Ако се съдело по опечалените лица, съболезнованията щели да бъдат съвсем искрени, което е от голямо значение за онези, които са изгубили скъп човек. До известна степен това е вид облекчение за болката на скърбящите.

Но възцарилото се мълчание, в очакване на молитвата, повлияло твърде зле. При погребалните церемонии мълчанието е нещо съвсем обикновено, но не и през онова лято в Катунд. В селото, независимо от обстоятелствата, били забравили, че може да се мълчи. Хората намерили повод ушите им отново да се изпълнят със звуците от песента на щурците и това било достатъчно да забравят за молитвата, за съболезнованията, дори и за току-що погребаните.

Изведнъж се разнесъл глас. Може да е бил на всеки от присъстващите. Защо не на Зеф Мици, или на Марк Тага, и на някой от тях би могъл да бъде, а и гласът на двамата едновременно, или този на жените им.

– Как ни излезе от ума да оставим поне единия гроб открит?

Това било фаталната намеса.

– Защо? Нито младежът, нито девойката бяха прокълнати, за да не ги оставим да изтлеят в мир...

– Абе, какви ги дрънка тоя за проклятия или благословия? Добре го каза оня, това бе една добра възможност да намерим прохладно място за щурците...

– Уф! Може би никога няма да хванем щурец...

– Да ти изсъхне устата, макар! Няма начин да не хванем.

– Добре, но кой знае кога ще го хванем, а мъртъвците не могат да издържат незаровени в тая жега...

– Можем да ги покрием само с камъни.

– Камъните не вършат работа... Ще се вмирише цял Катунд.

– Да не би ние да усетим миризмата? Носовете ни са запушени като с восък.

– Може би мъртвата девойка ще привлече някой щурец? Кой знае, поне да опитаме? Приживе тя бе толкова красива...

– И като мъртва пак е красива.

– Какво общо имат щурците с хубостта или грозотата на девойките?

– С тях може да нямат, но имат работа с нашето мъдро решение...

– Волю-неволю, трябва да поумуваме...

– И как, я кажи?

– Ако хората са умни, ще хванат щурец. И то не един и два, а колкото искаш. Катунд гъмжи от тях, ослушай се!

– Излиза, че не сме били умни. Значи сме глупаци...

– Кой казва такова нещо?

– Ти, всички го чуха!

– Чухме го, как да не сме? Ч-у-у-у-х-х-х-м-м-м-е-е-е г-г-г-о-о-о... Ч-у-у-у-х-х-х-м-м-м-е-е-е г-г-г-о-о-о...

– Ние или щурците се обадиха?

– И вие, и щурците...

– А ти къде беше? Защо се слагаш настрана от другите?

– Аз не съм отворил уста.

– Нито пък аз.

– Нито аз.

– Аз също.

– Значи никой от нас не е отварял уста?

– Както изглежда – никой.

– Но тогава откъде дойде този глас? Заприлича ми на нашите гласове. Исках да кажа на вашите гласове.

– Аз дума не съм обелил.

– Нито пък аз.

– Аз също не съм продумвал.

– Сигурни ли сте, че не сте отваряли уста?

– Съвсем сигурни.

– Тогава това са били щурците?

– Защо да не са?

– Тук има нещо, което не върви.

– Та тук какво ли върви?

– А ние правим ли нещо? Защо сме тук?

– Ние търсим да хванем щурци. Търсим щурци...

– Щурците са наоколо. Току-що ни дадоха неопровержимо доказателство – заговориха с нашите гласове.

– Но къде са? Защо не ги виждаме?

– Защото не знаем как да ги търсим?

– Как да не знаем? Обърнахме всички камъни в Катунд.

– С ръце и крака, не оставихме трънак неразбутан...

– Дърветата претърсихме клон по клон, лист по лист.

– Блъскахме се като обезумели и въпреки това досега не сме открили къде се крият.

– Ф-и-и-у...

– Всъщност те не се крият. Живеят си живота...

– Ф-и-и-у...

– Ослушайте се добре, за да чуете откъде идва свирукането им!

Мълчание. По-точно не мълчание, а светът наоколо за миг останал без човешки гласове. А щурците не се подчиняват на такава заповед.

– Доловихте ли посоката, от която идват звуците?

– Аз ги чувам еднакво от всички страни.

– И на мен така ми се струва.

– И аз същото мога да кажа за себе си.

– Виждате ли? Чувате ги от всички страни.

– И какво от това?

– Какво ли? Не идва от нито една страна.

– Как така?

– Не идва отвън... Свирукането на щурците е в главите ви...

– Ф-и-и-у...

– А ти си се избавил от това, така ли? Ха-ха-ха!

– И аз не съм се избавил. Свирукането бучи и в моята глава. Черепът ми се пръска от тая песен...

Отново мълчание, но не и за щурците. Само хората бяха замълчали.

Започнали пак да се ослушват. Но подобно мълчание никога не продължава дълго.

– И на мен ми се пръска черепът от тяхното свирукане. И на мене са ми влезли в главата...

– На мен също.

– И с мене е така...

След като всеки, от първия до последния, потвърдил същото, че главата му гъмжи от песента на тези насекоми, отново настъпило мълчание. И както винаги, млъкнали само хората. Щурците изобщо не предполагали опасността, която ги застрашавала. А хората съвсем сериозно размисляли как да се освободят от тази ужасна напаст. Всеки бил погълнат от собствената си грижа. Останалите нека се оправят, както знаят...

Не се разбрало дали първо на някой му било хрумнало или всички вкупом стигнали до това решение. Известно е само, че мало и голямо едновременно започнали да удрят главите си в земята, в стъблата на дърветата, които ги заобикаляли, по камъните в гробището. Веднъж... дваж... три пъти... И все със затворени очи, слепешката. Навярно така по-леко понасяли болките или пък не искали да се гледат едни други. А може би очите им били прекалено уморени от нажежения свят наоколо, за да ги отворят. Бам... Бам... Бам... Дали за този звук вина са имали щурците, заели място в мозъците им, или всяка глава, която се удря в твърд предмет издава такъв притъпен екот?

И така, със затворени очи, без да простенат, продължавали да удрят главите си, докато накрая по наранената кожа на лицата си усетили как ги облива лепкава течност. В същия миг окончателно секнала песента на щурците. Но те пак не отваряли очи, нито пък се сетили да простенат от болка. Едва когато за пръв път си поели облекчено дъх, извикали в един глас:

– Дъжд! Дъжд! Дойде есента!

А кръвта се стичала на струйки по лицата им, край ушите и се събирала под брадичката. И там като че ли изчезвала, но всъщност се стичала на капки по земята. Хората заблъскали още по-силно глави, където завърнат, за да усетят по-добре дългоочакваната разхлада. И крещели с цяло гърло:

– Д-ъ-ж-д-д-д...

И въпреки всичко се страхували да отворят очи.

1985–1992 г.