Besnik mustafaj gjinkallat e vapes

От ден на ден терзанията на Сося ставали все по-странни и необясними, а мъката й все повече нараствала. Тя не се осмелявала да попита баща си какво го гнети, но вече не се и страхувала от неговото избухване. От друга страна, Сося би приела дори да й се скара, само да се сложи край на това тягостно мълчание. Но въпреки всичко се бояла да му зададе нужния въпрос, макар да не знаела от какво точно се страхува. Това бил някакъв страх, който не можела да преодолее.

И този страх от баща й бил нещо ново за Сося. Той се породил през това лято. До края на пролетта тя без стеснение споделяла с него и хубавите, и лошите неща. И най-голямата глупост да изтърсела, той само й отправял гальовен поглед, сякаш да я насърчи да продължи. И никога не я упреквал за нищо. Никога не губел търпение да отговаря надълго и нашироко на нейните въпроси. Какво се било променило в отношенията между тях?

Именно тази промяна безпокояла Сося. В такова състояние тя била способна да вземе само едно решение: още утре сутринта да сплете косите си на плитка, да сложи на главата си някоя стара избеляла забрадка и винаги да върви по пътя с поглед, забит в земята, и забързани крачки, без да разменя и дума с когото и да било. Нека всички да разберат, че тя вече няма нищо общо с никого. И да престанат да я одумват, защото тя само си гледа работата.

Това било решението, което Сося вземала всяка вечер. И се кълняла, че няма да го потъпче, ако ще небето и земята да се слеят в едно. Нямало друг начин да възвърне предишната веселост на баща си, да го накара отново да й се радва и да я глези, та да я освободи от този кошмар.

Но дълбокият сън през нощта и приказните сънища непрекъснато я принуждавали да отменя клетвата си. Събуждали я първите слънчеви лъчи, като галели косите и клепачите й. Щом излезела да отвори кошарата и да изкара овцете, за да ги изведе на паша още преди да се е вдигнала и малкото паднала роса, все някой от младежите в Катунд минавал оттук. Сося бързо свикнала да се ласкае и натъжава от тяхното смущение. Научила се и да се забавлява понякога с явното им объркване и почти не можела да живее без тази игра.

– Брей, брей! Какво нечувано време настана? Каква разюзданост се развилня сред хората! Срамът е покрил земята! О, всемогъщи боже! Ако си Господ, а не дяволът, изпрати ни най-ужасното наказание! По-добре в тъмния гроб да си забравен, отколкото одумван на земята… И както гледам, каквото виждат очите ми, и слушам онова, което чуват ушите ми… Брей-брей!

Това била деветдесет и три годишната Нифе Карахода, най-възрастната старица в Катунд…

Старата Нифе Карахода имала основание да щипе повехналите си бузи и да вика със заклинание смъртта като единствено избавление, но не поради това, че й бил омръзнал животът въпреки натрупаните години. Тя съвсем не смятала, че е живяла достатъчно. Не била и осакатяла, за да й дотегне животът. И ръцете, и краката все още я слушали, дори се държала много добре за годините си. Именно в това се криело нейното злочестие. През тези огненогорещи дни, удавени в песента на щурците, се разкрила и тайната на старицата, както излезли наяве и всички непристойни деяния на хората в Катунд.

– Защо са се разюздали ли? Какво общо имаш ти с другите? Я по-добре погледни себе си…

На старата Нифе Карахода, седнала под сянката на черницата в двора, й се сторило, че отговорът на въпросите дошъл от стените на дома й. Макар да знаела, че няма човек вкъщи и гласът да не й заприличал на някой от правнуците или внучките й, нито на внуците или на децата й, тя се втурнала като обезумяла вътре. Искала да открие онзи, който й отговорил. Трябвало да го намери… Втурнала се от стая в стая, слязла в мазето, качила се на тавана, преобърнала дрехите в сандъците, свлякла се и на пода, за да погледне под леглата… Къщата наистина била съвсем празна. Старата Нифе отново се повъртяла насам-натам и дори не се запитала откъде се взели у нея всичките тези сили. Още в края на зимата била навършила деветдесет и три години. “Не са много”, казвала доскоро уж на шега. Но ако някой сега я запитал откъде е намерила сили да тича, да изкачва и да се спуска по стълбите, без да се задъхва и без капка пот, тя троснато щяла да отвърне:

– И защо трябва да се задъхвам? Защо трябва да ме избива пот?

Старата Нифе Карахода наистина смятала за досадни подобни въпроси, особено откакто настъпило това знойно лято. Тя чувствала в себе си някакво вълшебно обновление. Сякаш сушата вляла всичките сокове, изчезнали от растенията и дърветата, в нейното сърце и кости. И цялото това обновление дошло внезапно като прекрасен сън, без самата тя да усети промените в себе си. Смятала, че такава е била винаги. За съжаление, останалите не били в състояние да забележат настъпилите в нея промени. Не можели да знаят каква кръв кипи под потъмнялата и набръчкана от годините кожа, тъй като за учудване кожата й не претърпяла никакво обновление. Оттук започнало и недоумението от нейните странни постъпки през тези горещи дни.

Естествено навика да си говори сама Нифе Карахода го имала и преди, но това не привлякло вниманието на никого до мига, когато и тя, заглушена от всемогъщия хор на щурците, започнала да не се чува какво си говори и несъзнателно била принудена все повече да повишава глас, за да може да се чуе. На хората отдавна им било трудно да схванат какво иска да каже Нифе Карахода, когато се обърнела към тях. Поради опадалите й зъби тя изговаряла думите половинчато и с върха на езика си. В диалектния говор на Катунд се употребявало много “ъ”. И като напук за беззъбата уста на старицата най-трудно било да произнесе “ъ”-то. Въпреки всичко тя била свикнала с това осакатяване на звука и не полагала никакви усилия да го произнесе ясно. Дори свивала нервно устни, когато другите я молели да повтори казаното. Ето защо имало още по-малко основание да внимава в произношението, когато говорела на себе си. За пръв път този недостатък й послужил за добро през онези дни.

Тя крещяла също толкова силно, както и останалите. Но хората разбрали какво искала да каже едва след случката в гробището. Естествено отначало никой не й обърнал внимание. Бръщолевиците на старата Нифе Карахода с нищо не се набивали на очи, ако не се заслушаш да разбереш думите. Но в тази всеобща суматоха едва ли някой имал търпение или пък любопитствал да чуе обезумелия брътвеж на една деветдесет и три годишна старица.

Едва когато отишла в гробището на Катунд и паднала ничком, оплаквайки сърцераздирателно мъжа си, когото била погребала преди повече от четиридесет години, с устата й станало някакво чудо. Не че отново й поникнали зъби, но най-неочаквано започнала да произнася съвсем ясно думите, а гласът й звучал като камбана. Въпреки че били твърде уморени и зашеметени от жегата и щурците, хората изведнъж притаили дъх да чуят този ясен, сякаш непознат женски глас, който така жално нареждал:
Земльо, земльо нямаш ли душа,

та отнемаш най-скъпото ни нещо у мъжа

и жените клети оставяш с очи насълзени,

че с наслада плътска нощем няма кой да ги дари.

По едно време Нифе Карахода се сетила, че не познава мъжа си само по чертите на лицето, а й по дъха, който лъхал от тялото му. Тя би разпознала тази миризма сред хиляди мъжки тела. Но сега, за да го открие, трябвало да приближи мъжете. Да застане за миг пред всеки един от тях, съвсем близо, за да я лъхне миризмата на тялото му. А те били облечени толкова дебело, че не било лесно да я подуши през дрехите. От друга страна, по някакъв начин трябвало да оправдае и приближаването си. В края на краищата всички те били мъже, и то мъже, които дълго време не са виждали жените си, дори с години. Нифе Карахода взела да се опасява, че държанието й може да направи лошо впечатление на съпруга й, който стоял в очакване сред тълпата. Тя по никакъв начин не желаела да породи възмущение у мъжа си. Всички наоколо били спечелили от големия й копнеж и скръб по изгубения съпруг. Сега нека се разпръснат по домовете си. Да отидат при жените си. Нифе Карахода повярвала, че е намерила разрешение на въпроса, как да открие кой от заобикалящите я мъже, които я гледали с възхищение и признателност, бил съпругът й. Тя щяла да открие мъжа, по когото душата й изгаряла, както варта се гаси в ямите. А мъжът й нямало да има основание да се засяга, понеже нямало да разбере, че тя е забравила лицето му.

– Сега се опомнете и вървете по домовете си! Жените отдавна ви чакат с нетърпение.

Нифе Карахода произнесла тези думи толкова звучно, че заглушила всички шумове наоколо. Само щурците не млъкнали. Но тя знаела, че свирукането им по никакъв начин не може да се заглуши, затова и не се учудила. Нифе Карахода чакала да види как тълпата мъже ще се запъти към изхода на гробището. Само един сред тях нямало да помръдне. Той щял да остане като вцепенен на мястото си, с вперени в нея очи, докато другите се отдалечават. Тогава мъжът й щял да се спусне и да потъне в разтворените й обятия. И това щял да е той, който с положителност не бил забравил лицето й.

Нифе Карахода си помислила, че е намерила най-умното разрешение. Но за нейна изненада тълпата мъже не помръдвала ни крачка. Те продължавали да я гледат стъписани, както и преди малко. “Не са виновни – си рекла Нифе Карахода. – Зашеметени са от цялата тая жега, която изведнъж се стовари на главите им. А и както са облечени, сякаш ще проправят пъртина през януарски сняг. И всичките тия щурци, които могат да подлудят и дявола? Проклетата му жега! Проклетите му щурци!”

Въпреки всичко това по едно време й се сторило, че тяхното вцепенение продължава твърде дълго, независимо от огнената жега и проглушителните щурци. Подозирала, че у тях е останала някаква скрита връзка с подземните глъбини, откъдето били излезли преди малко. Навярно там, където опирали нозете им, за да държат телата си изправени. Изглежда притегателната сила теглела коленете им към дълбочините на пръстта. Нещо подобно като с корените на дърветата. А може би не? Разбира се, че не. Тези мъже не помръдвали, защото не бързали да се върнат в домовете си. Не че не били закопнели за жените си. От погледите, които й отправяли, се разбирало, че изгарят от нетърпение час по-скоро да легнат до съпругите си. Явно протакането им нямало никаква връзка нито с жегата, нито с щурците. Те не бързали да се завърнат по домовете си, тъй като пак щели да станат обикновени хора, каквито са били някога. А това означавало, че един ден отново ще умрат и после…

Нифе Карахода повторно се обърнала към тях с ясен глас:

– Сега се съвземете и си вървете вкъщи! Вашите жени ви очакват с нетърпение. И не се страхувайте, че пак ще ви натикат в проклетите гробове…

И Нифе Карахода посочила с ръка земята наоколо, осеяна с гробове. Дори се опитала да се усмихне, за да се покаже колкото се може по-мила с клетата тълпа мъже, които все още не можели да повярват, че временно са се избавили от вечното наказание на смъртта. Тя сметнала, че заслужават нейното съчувствие. Други били живите мъже в Катунд, които винаги я подценявали, а тя, от своя страна, не ги удостоявала с нищо друго освен с презрение.

Изведнъж усмивката на старицата застинала на устните. Тя забелязала, че земята наоколо не била и помръднала. По слегналите се гробове нямало и следа от разравяне на пръстта. Но откъде се били взели всичките тези мъже? И то не един и двама, ами цяла тълпа? Сега дошъл ред на Нифе Карахода да изблещи слисана очи.

Но скупчените мъже не оставили старата дълго да се измъчва. Някой се обадил:

– Майко Нифе, опомни се!

Другите го изгледали с упрек, защото употребил най-неподходящия израз. Обърнал се към Нифе Карахода с “МАЙКО”. Всички останали били разбрали, че онова, която тя оплаква като най-ценното, гниещо безмилостно в земята, бил органът на плътската наслада и че клетите жени плачат и страдат, когато са лишени от нея. Схващайки ясно какво я измъчва, те смятали, че са нужни други думи, с които да утешат болката на старицата. Ала в момента не намирали тези думи, затова тръгнали бавно към изхода, за да напуснат гробището. Нека си изплаче насаме докрай мъката, дето се е насъбрала в душата й.

Озовала се отново сама, старата Нифе Карахода се хвърлила ничком върху гроба на мъжа си, като ровела с ръце пръстта и нареждала.

Тези разсъждения глождели хората след онази случка с Юл Пърляля. Преди това на никого не правело впечатление особеното му име. Господ да ни пази! Да предизвикваш злото за детето си още с появяването му на бял свят? Та главната вина за злочестата съдба на момъка била хвърлена върху родителите му.

Така цял Катунд постепенно започнал да вярва, че злата участ на Юл Пърляля идела от името му. След разговора си със Сося той напълно се затворил в себе си. Но и преди това никога не бил минавал за голям веселяк, затова на другарите му не направила особено впечатление неговата мрачност. Всъщност отношенията му с останалите младежи в последно време се усложнили много. От друга страна, съдейки по тяхната първоначална реакция, Юл Пърляля смятал, че другарите му го ненавиждат. Но не само реакцията им засилвала това убеждение. Той бил уверен, че заслужава презрението им, тъй като историята, която измислил, породила у всеки чувство за малоценност. А няма нищо по-страшно от това човек сам да ненавижда себе си. В такива случай той оправдава другите, когато го потъпкват, защото изгубва способността да ги уязви.

Но Юл Пърляля се лъжел. Другарите му никога не били го презирали. Единствено пренебрежението им било продължило твърде дълго, докато били заедно. Щом се разделили и се запътили към домовете си, всеки от тях започнал сериозно да се пита дали тази история между Юл Пърляля и Сося е действителна. Дори и най-скептично настроените стигнали до извода, че не всичко от разказаното може да е измислица. С положителност е имало нещо между тях, от което той бил тръгнал. На всяка цена. И нямало нищо учудващо, ако Сося се била предала. “Дори учудващо би било обратното” – си казвали те. Единствено пред себе си всеки признавал, че не може да има по-подходящ начин да спечелиш една такава красива девойка като Сося освен чрез подобно откритие, до каквото бил стигнал Юл Пърляля.

За съжаление никой от младежите не бил в състояние да забележи колко мрачен е Юл Пърляля в последно време, защото ги заслепявала завист спрямо него. Не можели да си обяснят защо тази завист не произтича от това, че той успял да гали голото тяло на Сося от раменете до слабините. Навярно и още по-надолу. С положителност и още по-надолу. Една красива девойка нямало как да се съблича само до половина. Девойка с мека кожа и стегнато тяло не би могла да издържи да се разголи до кръста пред мъж, чиито пръсти нежно се плъзгат в ямката между гърдите й. В себе си те вече нямали и капка съмнение в победата на Юл Пърляля. Завистта им се кореняла в нещо съвсем друго. Всеки от тях инстинктивно се измъчвал защо не в неговата, а в главата на Юл Пърляля била проблеснала тая идея. Наистина трудно можела да се определи причината за подобно терзание и това ги изпълвало със завист и скрито възхищение към Юл Пърляля.

От своя страна, Юл Пърляля сякаш нямал очи да забележи в какъв водовъртеж бил тласнал другарите си. Мозъкът му се бил вцепенил от техния смях. Чувството за накърнено честолюбие и вината, която изпитвал в себе си, че е предизвикал този смях, не му позволявали да намери подходящото държание, което би трябвало да има в тяхно присъствие.

Неговата обърканост привлякла единствено вниманието на Сося, която използвала удобния момент, докато наоколо нямало никого, да го попита:

– Какво ти става?

След този ден отношенията между Сося и Юл Пърляля, които той не искал да определи нито като прокълнати, нито като благословени, та именно след него ден, който Юл Пърляля нарекъл деня на своето умопомрачение, отношенията му със Сося претърпели промяна, която той не бил в състояние да си обясни.

Естествено Сося много бързо научила за случилото се, но за всеобща изненада не проявила никакви признаци да е обидена. Нито се разгорещила, нито избухнала, нито се натъжила, не заплакала, дори не се намръщила или пък да се разсмее при чутото, за да го обърне на шега. Само изведнъж променила разговора. Разбира се, че и Юл Пърляля незабавно научил за нейната реакция. Той сметнал, че би било много по-добре, ако Сося се разгневи, да се възмути и да го наругае, като го нарече “мръсник”. Юл Пърляля сякаш чувал ехото от разстроения й глас, изпълнен с гняв и безкрайно огорчение, каквито би изпитала всяка девойка, когато я обидят. Това би му се сторило прекалено тежко. Той не би могъл да издържи на подобно избухване от страна на Сося. Нетърпимо би било за него и ако Сося се задоволи само с една презрителна гримаса. По-добре земята да се разтвори и да го погълне. Но в себе си Юл Пърляля смятал, че заслужава презрението на Сося след всичко онова, което бил измислил болният му мозък. Бил убеден, че презрението й би обезсмислило желанието му за живот.

Но както изглеждало, Сося изобщо нямала намерение да го презира, нещо, което още повече объркало главата на Юл Пърляля. Най-благоразумното разрешение било да избягва всякаква среща с нея. Но след като не можал да го стори, както в случая, не знаел как да се държи с девойката. Тя не му давала повод нито да се разкае за вината си, нито да й поиска извинение или пък да й обясни какво се е случило.

– Какво ти става? – отново го попитала Сося, за да не му остане време още повече да се смути.

Юл Пърляля трепнал. Явно Сося нямала желание да ги чуят останалите. Не само че го дръпнала встрани, когато го заговорила, но и се обърнала съвсем тихо към него, така че самият той със заглъхнали от свирукането на щурците уши едва я чул. Обхванало го ново, още по-силно вълнение. Слепоочията му започнаха да пулсират, погледът му се замъглил, езикът му се заплел. Сося говорела само на него, което досега не било се случвало с никой друг. Тя съвсем сериозно го била попитала какво му е. В гласа й не звучала и нотка ирония. Това говорело, че неговата потиснатост й е направила впечатление. Била я разтревожила неговата мрачност. Искала да научи причината за това му състояние. А дали наистина било така? Уф! Какво време… Юл Пърляля продължавал да чувства как страшно бучат слепоочията му, гъстата мъгла все повече се спускала пред очите му, а езикът му сякаш бил вързан. Той нямал сили да й отговори. А дори и не знаел какво да каже. Стигал му само въпросът на девойката.

Но мълчанието му не задоволявало Сося. Тя чакала да чуе отговора, защото не била от момичетата, които имат търпение дълго да чакат. И изненадващо за Юл Пърляля тя трети път го попитала:

– Какво ти става?

Гласът й отново бил съвсем тих, ала в него се долавяла твърдата решимост да получи отговор, но без каквато и да било злонамереност. Въпреки това Юл Пърляля си помислил, че така му се е счуло. Това ужасно бучене в слепоочията не можело да не даде отражение. В противен случай трябвало да приеме, че Сося отива твърде далеч и той не може да повярва, че го пита сериозно. Юл Пърляля почнал крадешком да поглежда лицето й, за да открие в него скритата шега, която девойката му крояла, но не успял да види нищо подобно.

Случката с Нифе Карахода била изтълкувана в Катунд по няколко начина, които постепенно си разменили местата.

Първоначално възникнало учудване. Това чувство завладяло цял Катунд едновременно. Хората се споглеждали с изумени очи и приличали на внезапно разбудени от тежък, изпълнен с ужасни кошмари сън. Впивали поглед един в друг, сякаш искали да се убедят, че наистина са будни, и веднага започвали да говорят, без изобщо да мислят. Ведно с внезапната радост, че са се освободили от кошмара, който несъзнателно им се бил натрапил, ги завладял и страхът да не би всичко това да се повтори. Щурците продължавали да свирукат, без да показват някакви признаци на умора. Тегнела същата убийствена жега. Достатъчно било едно съвсем кратко затишие, колкото щурците да нададат звук или дробовете да поемат нажежения от слънцето въздух, докато мозъкът отново заработи, и всичко започвало отначало. Всеки изпитвал нужда веднага да говори, без да го е грижа, че и другият иска да каже нещо. За щастие всички знаели за какво ще се приказва и изобщо не губели време да мислят. Естествено щели да говорят за Нифе Карахода. Всъщност сега можели да приказват само за нея и да обсъждат помежду си постъпките й.

– Защо така прави?

– Кажи ми, де?

– Какво я е прихванало?

– Какво търси на гроба?

– Да са й направили магия?

– Да не би да е полудяла?

– Кой?

– Какво?

– Кога?

– Наистина ли?

– …?

Всички само питали. Приказвали в един глас. Никой не отговарял, нито пък чакал отговор на въпросите си. Дори не чували какво ги пита онзи насреща им, този до тях или онзи зад него. Изобщо никой не мислел. Непрекъснатото свирукане на щурците се промъквало сред откъслечните им, сливащи се помежду си отронени звуци и ги раздробявало, смилало ги като воденичен камък и настъпвала някаква странна тишина. За пръв път след толкова време монотонната песен на щурците не измъчвала слуха на хората. А те просто не вярвали на ушите си. И имали право. Кой би повярвал? Нямали възможност да мислят, за да се запитат или да се обърнат към другаря си, та да разберат какво е това чудо, което става с тях? Оставало им само да се радват на тишината, нахлуваща през ушите им, която сладостно се разпръсквала по цялото им тяло. Естествено неспирното говорене им пречело да се насладят както трябва на това удоволствие. Въпреки всичко и тази победа не била малка. Изводът, до който внезапно стигнали просветналите им мозъци, бил да не спират да говорят. А говоренето за всеки поотделно и за всички заедно се изразявало в задаването на въпроси. Едни и същи въпроси. Нямало значение, че се повтарят, защото никой не разбирал, че това са едни и същи въпроси, които се повтарят. В края на краищата дори и някой да се досетел, нямало никакво значение. Въпросите и без друго щели да се повтарят, след като оставали без отговор. Не се намерил нито един дотам прозорлив, че да попита: “Какъв е този невиждан досега начин да изразяваш учудването си само с въпроси? Никакво пояснение? Никакъв коментар?”