Besnik mustafaj gjinkallat e vapes

– Тя! – крещели всички в един глас, убедени, че по този начин изпълняват своето задължение, и вдигали ръце към небето, въпреки че старата Нифе Карахода, към която се обръщали, все още била в Катунд, свита под овехтелите си дрехи, молеща се с цялата си душа час по-скоро смъртта да я прибере. Тя била започнала да размисля, но гледала на своята история съвсем различно от цял Катунд.

Селото не искало и да знае за мъките на старицата. Дори не се и запитали жива ли е или не. Цял Катунд бил убеден, че тя е тяхното избавление, и това им било достатъчно, за да я боготворят. Разправят, че жителите от този край можели да боготворят своите идоли и без да ги виждат. Затова и съществуването на старата Нифе Карахода потънало в забрава. За тяхна радост и старицата се уединила в своя кът с желанието да намери покой, различен от този, който й предоставяли нейните съселяни. Не й било необходимо да споменават нейното име. Още в самото начало те я нарекли ТЯ. И си останала ТЯ – ней-необходимата светица, която ще им помогне да преживеят остатъка от това ужасно лято, без да полудеят.

Първата помощ, която им оказала ТЯ – светицата, било възвръщането на способността им да чувстват. Неочакваното чудо, което завладяло цял Катунд, било как внушила на всички, че в близките дни ще падне равномерен дъжд върху тревата, царевицата и овощните дървета. Хората изведнъж се оживили. Лицата им светнали . Започнали да се усмихват, да се поздравяват и да си пожелават “добро утро”, “лека нощ”. Тук-таме взели да се разказват и хубавите сънища. Страшните, разбира се, не, защото учудването не останало единственото чувство – то породило от само себе си и радостта.

След като преодолели първоначалното удивление, хората започнали да посвещават повече време на размислите, отколкото на емоциите. Чувствали главите си все по-бистри, особено сутрин, току-що събудили се, когато слънцето все още не се било вдигнало високо на небето, а и щурците не били надули свирките си. Ведно с мисленето полека-лека взела да се възвръща и паметта им. Ах, паметта!

Но с възстановяването на паметта сякаш всичко се усложнявало. След радостта болката от преживените беди щяла да завладее Катунд, тъй като паметта бурно изпълнила главите на хората с всевъзможни вести, произнесени с викове по време на глухотата им, когато на всички им липсвал здравият разум, за да им обърнат нужното внимание. Най-неприятните от тези вести били свързани с тайните любовни връзки. Измамените съпрузи, макар в повечето случаи и те да били изневерили на жените си, се почувствали твърде зле. Долавял се стремеж към разкриване на прелюбодеянията, както никога досега, и то главно с осъждане на другите, като се оставяло настрана съденето на собствените грехове. Не ревността ги измъчвала. Ревността останала в сянката на друго, много по-силно терзание. Било наранено честолюбието им, защото открили, че са били мамени. А мъжете в Катунд били известни като твърде честолюбиви. Изведнъж всички се обявили за жертви. Никой не се почувствал поне за миг виновен за нещастието на другия. Всеки с увереност твърдял, че е само жертва. А известно е, че жестокостта на жертвите няма равна на себе си.

В това време жените от Катунд, които били изневерили на съпрузите си, които, от своя страна, също не им останали длъжници, само мълчали. Но тяхното мълчание съвсем не било мълчание на човек, хванат на местопрестъплението, нито пък онова мълчание на твърдоглавия, който смята за унизително да дава обяснения за своята вина. Мълчанието им изразявало само недоумение. Личало, че са заварени неподготвени за подобни главоболия. Както и да е, трябва да признаем, че те имали основание да са смутени, защото нищо не ставало така, както било прието в Катунд. Обикновено гневът на измамения съпруг се стоварвал най-напред върху неговата жена грешница. После идвал ред на прелъстителя. Но този път жените били напълно оставени извън мъжкия гняв, сякаш нямали нищо общо с разразяващата се буря, която се надигала в тях и се очаквало всеки миг да избухне. Не било трудно да си представи човек колко разрушителна щяла да бъде подобна буря. Мъжете от Катунд били много търпеливи, но не от онези, които прощават, когато им бръкнеш в раната.

Въпреки всичко бурята не се разразила. И избавлението дошло пак от старата Нифе Карахода. Като споразумение между божества, точно когато страстите така се разгорещили, че повече нищо не можело да ги удържи и неминуемо щяла да избухне свадата, някой извикал:

– ТЯ…

Жегата и щурците продължавали своята работа, но действията им били поносими за хората, защото в главите им вместо раздразнението, което щяло да ги тласне към злото, изведнъж се появило преклонението пред старата Нифе Карахода, която несъзнателно се била превърнала в светица.

– На момичето му е дошло време да се задоми, но аз не искам да я омъжа – процедил през зъби Зеф Мици с поглед, отправен встрани, след като Сося се отдалечила.

Вечерта била като всички останали вечери през това лято. След кратката тишина, която настъпила, цялата къща се изпълнила с поривистата песен на щурците.

– Още е малко – обадила се по някое време майката.

Зеф Мици не бил достатъчно съсредоточен, за да долови несигурността в гласа на жена си. Споменаването за задомяване на девойката изведнъж породило у него представа, която го накарала да почервенее и да се нервира, ала същевременно и окончателно да изгуби смелост да погледне жена си в очите.

– Не че не искам да я задомя. Исках да кажа, че на Юл Пърляля няма да я дам – продължил Зеф Мици.

– Юл Пърляля не е и поискал ръката на дъщеря ни, затова е излишно да се безпокоиш – отвърнала жена му, без ни най-малко да се съмнява в причината, която карала съпруга й да говори така.

Викът заседнал в гърлото на Зеф Мици: “Не е и нужно да иска ръката й. Той вече е грабнал сърцето й” – но се въздържал да го изрече гласно. Сторило му се, че ако от устата му излезе подобно твърдение, с това ще докаже окончателното си поражение, затова само повторил, колкото да излее гнева си:

– На Юл Пърляля няма да я дам, ако ще светът да се обърне.

Категоричното му решение породило у Зеф Мици съвсем друга представа, от която нямало причина да почервенява, но жена му не допуснала тази представа да изплува в съзнанието на мъжа й. Тя го прекъснала с една продължителна въздишка, която сякаш плиснала в лицето му ведро вряла вода.

– Какво ти става?

– Нищо – отвърнала жена му разсеяно.

– Въздъхна ли или така ми се стори?

– Въздъхнах. Защо да не въздъхна?

– Какъв дявол те прихваща? Какво ти става? – Гневът на Зеф Мици бил стигнал дотам, че повече не можел да го овладее.

Жена му станала по-внимателна, но не придала голямо значение на неговото избухване. Помислила си, че и двамата са в едно и също душевно състояние, макар да го изразяват по различен начин. Тя била толкова разстроена, че не долавяла у мъжа си нищо повече от това, което изразявал външният му вид. А за Зеф Мици това било добре дошло, защото смятал, че не е нужно жена му да знае повече.

– И ти да искаш, и аз да искам, не можем да омъжим момичето за човек, който го няма. Бъди спокоен – казала майката на Сося, за да приключи разговора, след което отново въздъхнала.

Зеф Мици не чул думите, с които жена му искала да го успокои. Всичко, което разбрал от нея, било, че не могат да омъжат дъщеря си за човек, който не съществува. Той искал да й отвърне, че такъв мъж е още по-опасен, но му минало през ум, че след това жена му с положителност ще настоява да й обясни надълго и нашироко нещо, което му било невъзможно, и затова се отказал. Зеф Мици не можел пред никого да разкрие своята обърканост, а още по-малко пред жена си, ето защо подпрял с длани глава, както правел винаги, когато грижите му го отвеждали в задънена улица. След това отправил към жена си жест, който тя разбрала и се запътила да си ляга. Майката на Сося се отправила към леглото под гръмкия оркестър на щурците. Зеф Мици си поел дълбоко дъх, сякаш присъствието на жена му било разредило и въздуха наоколо. След това си свалил ризата. И сам не знаел защо в последно време му било неудобно да стои разсъблечен пред очите на старата.

“Един несъществуващ мъж е още по-опасен – повторил си наум Зеф Мици, отново подпрял с длани глава. – Защото не можеш да се защитиш от него.” На Зеф Мици не му било ясно кой е застрашен от един несъществуващ мъж – той или дъщеря му. “Но Юл Пърляля съществува – неочаквано избухнал на глас бащата на Сося. – На него само тялото му е невидимо.”

От ъгъла се зачул гласът на жена му:

– Какво каза? Искаш ли нещо?

– Не, не, няма нищо, хайде спи… – отвърнал глухо той и в мозъка му внезапно проблеснало ужасно съмнение: Сося сигурно е бременна.

Гърлото на Зеф Мици пресъхнало и започнало да го пари. Надигнал се да вземе чаша вода, но краката му несъзнателно го отвели към мястото, където спяла Сося. Той се опомнил едва след въпроса на девойката:

– Искаш ли нещо?

Гласът й прозвучал толкова студено, че Зеф Мици съвсем се объркал, защото в този миг бил забил поглед в разголения корем на Сося. Той се бил промъкнал като в треска и дваж повече се изненадал, когато открил, че тя спи съвсем гола. Лунната светлина нахлувала обилно през отворения прозорец и меко се разстилала върху гладката кожа на тялото й. Погледът на Зеф Мици се замъглил.

– Каква е тая луна? – промърморил той. Бил застанал като вцепенен пред разбудилата се девойка и не можел да помръдне.

– Какво ти е сторила луната? Остави ме да спя! – отвърнала тя все така студено.

Зеф Мици вече бил отместил поглед върху лицето й. Това била единствената част от нейното тяло, която му било позволено да гледа. Всъщност можел да го гледа, без да се смущава. Трудно му било да си обясни своето объркване и се опитал да не му отдава значение. Личало, че Сося е сънена, но въпреки това той не я оправдавал, че изкарва на показ и не се опитва да скрие своята женска голота. Зеф Мици взел да се размисля – подобно нехайство в края на краищата отговаря на студенината, с която му заговорила. Той се убедил, че тя няма да му обърне повече внимание. “Дори “тате” не ме нарече – помислил си Зеф Мици и се учудил на себе си, че не се разгневил. – Докога ще търпя? – запитал се огорчен.”

“Остави ме да спя! – повторил той думите й, когато отново седнал в ъгъла. Изгони ме като да не съм неин баща, а някой досаден чужд човек. Не ме изгони, а презрително ме натири! Естествено, че ще ме изгони, и то с презрение, защото развалих удоволствието й. Не говори с такава жлъч на баща си, дъще, че е грехота” – обърнал се той като чужд човек към себе си.

Отправянето на този незначителен упрек било, колкото да промени реда, в който били навлезли мислите му. Зеф Мици бил убеден, че озовавайки се край Сося, развалил удоволствието й. Разбира се не от съня, защото не вярвал, че е спяла. Тя мислено мърсувала с Юл Пърляля. В противен случай не би си свалила и гащите. У него се затвърдило убеждението, че Юл Пърляля е обсебил сърцето на Сося и никой не можел да го заблуди, което го изпълнило с радостта на победител. Но тази радост се оказала твърде кратка, тъй като изведнъж си спомнил, че сам бил казал: “От Юл Пърляля не можеш да се защитиш.” И той начаса се запитал защо трябва да се защитаваш от Юл Пърляля? И кой трябва да се защитава от него – той или Сося? Вместо отговор изплувало голото тяло на дъщеря му, мятайки се от единия до другия край на постелята, хапано от невидима мъжка уста. А дали било хапане или милувки? Движенията на Сося болка ли изразявали или…? Зеф Мици нямал сили да спомене другата дума, която определя възбуденото от притискането на мъжки ръце тяло.

Но спасението не било в това. Зеф Мици не можал да пропъди предишното си съмнение, че Сося е бременна.

***
Нито старата Нифе Карахода умишлено била решила да стане светица, нито хората съзнателно я били избрали за такава. Просто така се стекли от само себе си обстоятелствата. Старицата, свита на кълбо в сянката на черницата пред къщата, под триумфалния марш на щурците продължавала да моли всевишния да я прибере, като единствено избавление от срама, дето я сполетял. Тя ту се молела, ту проклинала всевишния, който я изоставил в тези тежки дни. Нямала и представа за боготворенето, което била предизвикала в Катунд. Но дори и да знаела, само би се учудила, но не и да повярва. Сега разсъждавала съвсем трезво. Как може да се обожава такъв срам? Господи, какво сме ти сторили, че ни затри ума от главите?

Нифе Карахода смятала за нечуван срам онова, което ставало с нея. Никога досега не се било случвало старица на деветдесет и три години да се сети за мъж. И то да го иска така открито, с такъв копнеж, както умиращият от жажда моли за капка вода. Тя си припомнила с каква ненавист започнала да гледа на младите мъже в Катунд, които напълно я били забравили. Не била в състояние да определи дали не разбирали какво изгаряло душата й или се отнасяли пренебрежително към нейното страдание. Въпреки това и в единия, и в другия случай тя не ги оправдавала. Именно тази омраза, трупана капка по капка като отрова в душата й, слепешката я отвела на отдавна забравения гроб на мъжа й. Нифе Карахода започнала всичко като някакъв вид отмъщение към мъжете, но скоро сама си повярвала, че е намерила начин да угаси огъня, който вътрешно я изгарял. “О, господи, каква е тая бясна кучешка кръв, дето я вля в тялото ми?” – шепнела тя под нажежената сянка на черницата в двора и триумфалния оркестров марш на щурците.

– И защо бе, боже?

Нифе Карахода си била внушила, че във вените й не тече човешка, а кучешка кръв. Била чувала много отдавна, още като млада невеста, че на кучката никога не секва ищахът – и душа да бере, тя пак била похотлива. “Аз съм една кучка” – си казвала Нифе Карахода с някакво неудържимо желание да започне да лае. “Бау-бау!” – отеквал в ушите й собственият й глас, радвало я, че толкова ясно звучи лаенето, та всички да чуят тоя вой на разгонена кучка.

“Бау-бау!” Сега вече Нифе Карахода била завладяна от отчаяното желание безмилостно да си отмъсти, като се унижи докрай и открито, та всички да разберат. Някаква потайна мисъл й нашепвала, че ако се представи пред цял Катунд като истинска разгонена кучка, хората накрая ще я сметнат за обезумяла и ще забравят срама й. Нека да я наричат побъркана, както си искат да я наричат, само да забравят нейния позор. Тя би понесла всякакъв прякор освен този, който сама си бе лепнала.

Но старата Нифе Карахода чувствала някаква непреодолима пречка, която я възпирала непрекъснато да лае, и не можела да си обясни откъде се е взела.

А хората в Катунд, които постоянно се опитвали да се съобразяват с хода на нейните мисли, започнали да се уморяват от преклонението пред своята измислена светица. Тази умора настъпвала винаги, когато забравяли причината, поради която им било необходимо това боготворене. Ала главите им продължавали да мелят. И колкото по-ясно и логично разсъждавали, толкова по-силно се затвърждавало убеждението, че в това тяхно отношение има нещо безмислено. После полека-лека се породило съмнението, че онова, което не върви, не е нещо обикновено. Напротив.

Накрая настъпил мигът, когато като по някаква тайна, но безусловна заповед в главите на всички изплувала съкрушителната мисъл: “Кого боготворят? На кого се молят?”
***
Сося с положителност била бременна. Видим или невидим, Юл Пърляля независимо от всичко бил мъж, щом се бил вмъкнал в топлото легло на девойката. Зеф Мици не бил в състояние да определи виновника за срама, който зачернил неговата къща.

Когато се разгорещял, естествено цялата вина стоварвал върху Сося. Няма нищо по-тежко за един баща от това да вини собственото си чедо за нещо, в което са замесени и други. Но както се бил настроил, Зеф Мици не можел трезво да разсъждава, докато сипел гръм и мълнии върху дъщеря си. Дори му се струвало, че по този начин облекчава мъката си.

След като му олекнело, което наподобявало изтрезняване след тежко пиянство, у Зеф Мици се надигала омраза към Юл Пърляля. Естествено дъщеря му била чиста като сълза. И още толкова млада, макар да била източила снага и да се била разхубавила. Последното Зеф Мици смотолевял през зъби сякаш било нещо срамно, за което той като баща носел голяма отговорност. Всички в Катунд знаели, че Сося е съвсем млада, почти дете, макар стройното й тяло… Но както и да е, човек не се мери с метър, нито пък на килограми. За него се съди по това, какво има в главата му. А Сося била умна, но й липсвала зрялост и все още не се била откъснала от майчините милувки, въпреки че по стройното си тяло изглеждала… Преди да настъпи лятото, всички гледали на нея като на момиченце. Човек не избуява като тиква само за седмица. Онези, които съдели за Сося само по източените крака и налетите й гърди, или били зложелатели, или забравяли, че на човек му трябва време, докато се научи да се пази от житейските капани. О, всемогъщи боже! Как не можели хората да проумеят, че онзи непрокопсаник на Пърляльовци я бил опозорил?

С положителност той я е излъгал. Вмъкнал се бе в чистата й душа и я бе опозорил. Клетото момиче! Зеф Мици заридал от мъка. С него се случвало това, което става с всички мъже, които рядко плачат в живота си. Сълзите напирали с някакъв гърч, пълзящ от краката към главата. Въпреки всичко това не продължило дълго, но лошото било, че избликът не му донесъл облекчение, а напротив. Докато смятал, че се успокоява, го завладяла друга, още по-ужасяваща мисъл, свързана с бременността на Сося, в която сега бил повече от сигурен, макар нито веднъж да не бил успял да огледа както трябва корема й.

Виновна или не, Сося била бременна. Детето растяло в утробата й. Източването на бедрата, заоблянето на хълбоците и внезапното наедряване на гърдите, независимо дали това се нравело или не на Зеф Мици, вече било променило живота на дъщеря му. Постепенно той се окопитил. Имало ли някакъв изход? Заглушителното свирукане на щурците му пречело да мисли, но в замяна на това пораждало най-ужасяващи представи. Дори и още да не се набивало на очи, коремът на Сося един ден неизбежно щял да се издуе. И този ден нямало да е далеч. Горе-долу някъде през есента. Въпреки това щяло да мине доста време, небето щяло да се заоблачи и навярно щели да завалят първите дъждове, които с положителност щели да угасят слънчевия огън и да напълнят поне със струя вода пресъхналите извори. Значи щяло да измине доста време, за да избледнеят от паметта страданията и бъркотиите от знойното лято. Само Сося щяла да бъде все така красива, ако не и още повече. “Ако се е метнала на майка си – си рекъл Зеф Мици, – ще се разхубави дваж повече.” Той си спомнял как жена му като бременна придобила някаква особена красота.

Както и да е, дори и без да се разхубавя, тя пак щяла да бъде толкова красива, че да привлича вниманието и възхищението на всички. Когато забележели заоблянето на корема й, хората от учудване или от злоба с право щели да се питат: “Какво се е случило?”.

Не, нямало да бъде нужно да питат какво се е случило. Това би бил най-безсмисленият въпрос. А и нямало да е вече лято, нямало да я има досадната жега, че хората да задават глупави въпроси. Те щели да запитат най-естествено – кой е бащата на детето?

Зеф Мици някак се зарадвал, че нямало да попитат с кого е мърсувала тая хубавица.

Но радостта му била твърде кратка, за да го успокои, защото хората колкото и вежливи да са, както любопитните, така и злорадстващите щели да искат да разберат чие е детето, което расте в корема на Сося. И кой е бащата?

Зеф Мици си казал, че това е най-съкрушителният въпрос. Както виждал още отсега държанието на Сося, тя нямало да се съгласи да даде каквото и да е обяснение. Но твърдоглавото й мълчание едва ли щяло да е достатъчно, за да затвори хорските уста. Целият товар за преодоляването на този срам щял да се стовари върху него. Зеф Мици си помислил съвсем спокойно, че няма да скрие истината, и се учудил на себе си, че не се вбесява от дъщеря си, която ще го постави в такова трудно положение.

Така коленичили, с разтреперани от вълнение брадички и ръце, те щели да изразят своята признателност и почит към първата жена, провъзгласена от Катунд за светица. И започнали да коленичат с притворени очи, където и да се намирали – в домовете си, на пътя, край нивите, тъй като новата светица все още нямала храм. “Как така да няма храм? – възразявали мнозина. Нейният храм е отворен навред из Катунд.” Инстинктивно всички взели да чувстват известно задължение спрямо старицата и всячески се мъчели да избегнат катастрофата, която би причинило раздразнението и отмъщението помежду им. По една случайност Катунд се избавил от кръвопролитие. Защо по случайност? Избавил го Господ. О, всемогъщи, благословен да си, че намери начин да разрешиш нашите спорове в тези тежки дни! О, господи, благословен да си, че ни остави само удоволствието да се възхищаваме на светицата! Това била молбата, с която завършвали исканията им, които се повтаряли от сутрин до вечер.