Besnik mustafaj gjinkallat e vapes

Но хората всъщност били наострили уши, за да чуят странния разговор между Руст Зена и Нифе Карахода. Ала старицата твърде рядко отваряла уста и често потъвала в продължително мълчание, поради което нормалните хора щели да се уморят и да се откажат от подслушването. Но жителите на Катунд или не били нормални, или пък били неуморими. А може би някаква сила над волята им ги държала приковани към онова, което щяло да се случи.

Обгърнати от такава дълбока тишина, потънали в съвсем неестествено за това лято мълчание, Руст Зена и Нифе Карахода се били вглъбили в себе си. Той вече напълно бил убеден, че Нифе Карахода е от онези жени, с които обикновените пречки се превъзмогват без думи. Руст Зена полагал последните необходими усилия, за да се освободи от своята нерешителност. А що се отнася до Нифе Карахода, нещата стоели съвсем различно. Тя напълно била забравила за присъствието му и напрягала паметта си да се сети за проклятието, което баба й употребявала за змиите през лятото, които се плашели от млякото на лехусите. Не можела да си обясни защо й трябва именно това проклятие, но въпреки всичко била решила да си го спомни.

Руст Зена се колебаел около още едно решение – дали да пристъпи към нея с тежки крачки, за да привлече вниманието й, или съвсем леко, че тя да го усети едва когато я докосне. Това раздвоение някак го възпирало, но след известно време решил, че е по-подходящо да не се безпокои за такава подробност. Главното било, че Нифе Карахода продължавала да се държи като човек, който не предугажда никаква опасност. “Но тук няма опасност, има само удоволствие” – помислил си Руст Зена и цялото му лице се озарило от безумна радост. Той се навел над Нифе Карахода, която изчакала, докато я хванал за раменете и силно я притиснал към себе си, след което се оживила:

– Какво ти стана? Какво те прихваща? Да не те е блъснала жегата в главата?

Руст Зена се изсмял на глас. И както бил прилепил уста до ухото й, прошепнал:

– Ние вече веднъж се любихме. Сега ще го повторим. Ще ни бъде хубаво!

– Глупак! – отвърнала старата и леко го отблъснала със слабите си ръце. – Казах ти да не се забъркваш в политиката, защото не е работа за тебе.

Руст Зена усетил тялото на старицата да пращи в ръцете му, като че било изсъхнала слама и не знаел как да я удържи, за да не се пръснат костите й по земята.

И точно в този момент се разнесъл първият глас, последван и от други. Било всеобщо пробуждане на Катунд, придружено от продължителния напев на щурците.

– Кой беше този човек?

– Не зная.

– Руст Зена, като че ли му казаха името.

– Кой е Руст Зена? Откъде изникна?

– Поне да го бяхме хванали, че сам да си изкопае гроба. Кой копае сред тая жега?

– Но защо и къде избяга? Никой ли не видя?

– Отиде нататък, откъдето и дойде.

– Ами след като е дошъл, откъде дойде?

– Оттам, накъдето и отиде.
***
С изчезването на Юл Пърляля у Сося настъпила голяма промяна. Тя вече не си блъскала ума с тревогите, които й създавал баща й. Сега живеела само със спомена за младежа, съхранен сред песента на щурците като в загадъчна пещера. Образът му не се заличил във въображението й и след като той започнал да проявява признаци, че наистина съществува. Напротив, тези признаци още повече подхранвали въображението на Сося.

Юл Пърляля й напомнял за себе си винаги нощем. В Катунд се знаело, че жегата понамалявала през нощта, но песните на щурците съвсем не стихвали. Въпреки това хората успявали да дремнат, колкото да разтоварят част от убийствената умора, натрупана през дългия ден. Юл Пърляля по странен начин улучвал мига, когато клепачите на съселяните му напълно натежавали и започвал да им напомня за съществуването си.

Всъщност никой не знаел с положителност какво правел той под лунната светлина. Това дало повод на всички настойчиво да изказват своите предположения, които смятали за безпогрешни.

Разправят, че случаят с Юл Пърляля станал причина да се потвърди, че жителите на Катунд притежават изключително развито въображение. Но говорят също, че от друга страна, тази случка оказала странно влияние за обогатяването на тяхната фантазия. Забелязало се и нещо друго, което никога и през ум не им било минавало – в това полусънно-полубудно състояние мозъците им имали способността да сътворяват представи от съвсем друг порядък, в които умело се преплитали сън и реалност. И всичко това ще да е било твърде привлекателно. Навярно толкова, че никой не проявявал сила дотам, че да се откъсне от постелята през тези мигове и да види със собствените си очи младежа, който обикалял из Катунд. Дори Сося, която изгаряла от желание поне веднъж да се озове лице в лице с Юл Пърляля, не помръдвала от леглото си и не знаела какво точно иска от него.

Признаците, които потвърждавали присъствието на Юл Пърляля, били шумът от стъпките му и неясното му шептене. Не се разбирали дори звуците, а камо ли думите, които произнасял. Но по гласа лесно се долавяло, че е той. Поне у Сося нямало ни най-малко съмнение. Същото се отнасяло и до останалите в селото. Разбира се, никой не се сетил да се запита какво всъщност мърмори той и към кого се обръща. Независимо от това в бръщолевенето му хората долавяли нещо много важно: Юл Пърляля таял някаква голяма мъка, която нито можел да отстрани, нито да преодолее по мъжки. Онези, които успявали да схванат приказките му, оставали с впечатлението, че той не е мекушав, но не е и смелчага.

Цялото внимание на хората било съсредоточено единствено в шума от стъпките му, които ту се отдалечавали, ту приближавали. По този начин те мислено определяли в коя част на Катунд се намира. По неведоми причини всички селяни вярвали, че местонахождението му има вътрешна връзка с бръщолевиците, които бълва. Разбира се, те не придавали някакъв смисъл на тази връзка, а само чувствали, че я има. Долавяли я по промените, които настъпвали във въображението им, макар привидно мърморенето му да било едно и също – ту като молба, ту като излята мъка, понякога приличало на ненавист към целия свят, друг път на горестна болка. В бръщолевенето му нямало нито зов към бога, нито към дявола, но самото то било в състояние да застави онези, които го чуват, непременно да се обърнат към бога или дявола.

Всички смятали, че Юл Пърляля се моли край Самодивските потоци. Те се простирали насред Катунд и не се помнело някога по тях да е текла вода. И въпреки това жителите на селото не само че не били ги разкопали, но от поколение на поколение се грижели да ги поправят и поддържат, когато несъзнателната ръка на някой порой ги засегнела. Самодивските потоци таяли в пресъхналите си жили скритата горест на мъжете от Катунд. Някога тук идвали да утоляват жаждата си самодивите. На мъжа, на когото се случело да се срещне с тях, те изпълнявали едно желание: или да е много умен, или много силен. Някога… наистина… в незапомнени времена… но колкото и отдавна да се било случвало, случвало се било, след като святата повеля се предавала от бащи на синове с надеждата, че това може да се повтори.

И защо да не се повтори? Било необходимо едно такова знойно лято, че жаждата да принуди самодивите да излязат от своите недостъпни за човека убежища. В случая Юл Пърляля се явявал нещо като техен предвестник. Със своите неразбираеми за останалите приказки той трябвало да разбуди водите, заспали кой знае къде в подземните глъбини. Хората, и особено мъжете, инстинктивно усещали как се съживяват пресъхналите жили на Самодивските потоци. Те разбирали също, че техният съселянин ги подканял да се изправят срещу съдбата. Разбирали го много добре и това дваж по-силно ги измъчвало, защото някаква необяснима сила ги държала приковани към постелите. Можели само да се въртят в леглата, което още повече засилвало завладялото ги отчаяние. И единствено бръщолевенето на Юл Пърляля им вдъхвало надежда, че следващата нощ ще се избавят от тая тегоба и ще видят пред очите си дългоочакваните самодиви. Макар и да не били се споразумявали помежду си, всички били единодушни, че ще поискат от самодивите да ги дарят със сила. Мъдростта нямало да им свърши работа. Това знойно лято им доказало, че е отминало времето на изключителната мъдрост. Щели да поискат само свръхчовешка сила, за да изкарат от земните глъбини спящата вода. За нищо друго не им трябвала голямата сила. Възхвалявайки бога или дявола, а може би и двамата едновременно, те им благодарели, че не ги подтикнали да използват сила, за да се изпотрепят помежду си. Сплескани под тежестта на телата си, хората продължавали да се въртят в постелите и инстинктивно облизвали напуканите си устни. Още отсега усещали приятния вкус на прохладната вода върху езиците си.

Само Сося не облизвала устни като другите и не усещала прохладната вода в устата си. Единствено чувствала леко неприятен вкус на развалени яйца, което се случва, когато дълго държиш устата си затворена. Била изгубила и желание да разговаря с хората, защото била убедена, че няма какво да каже на другите. По-точно, била уверена, че онова, което се въртяло в главата й, ще бъде окаляно, ако стигне до хорските уши. Само мълчанието я спасявало. Всъщност това мълчание, което сякаш я превърнало в няма и растяло с всеки изминал час, непрекъснато подхранвало мозъка й с лоши предчувствия, наподобяващи зимно небе. Сося не била наясно какво има опасност да изгуби. Само чувствала, че тази загуба ще бъде твърде тежка за нея. А подобна неизвестност не можела да не я изпълни със страх, дори с паника. И както се случвало винаги, неясната причина превръщала всичко у Сося в мъка.

Затова на нея й се струвало, че някак си й олеква, когато по време на обиколките си Юл Пърляля стигнел до Ливадата на курбана. Девойката въздъхвала с облекчение и сякаш тази въздишка начаса променяла представата й за всички хора в Катунд. Променяла представата й, но мисълта й оставала свързана с името на мястото. На тази ливада винаги се правели курбаните при започване строеж на нова къща в Катунд. Овенът, който се колел, се увивал с булчинската рокля на най-младата невеста от семейството, което вдигало къщата. След това роклята, попила кръвта на невинното животно, принесено в жертва, трябвало да се облече на голо от невестата, за да поеме и топлината на нейното тяло. За добро било, ако невестата е и с кърмаче на гърди. Но както и да е, главното било дрехата да поеме топлината от нейното тяло. В противен случай роклята, окачена върху основите на бъдещата къща, не била от полза.

Невестата стояла така с дрехата, без да изтрива кръвта, полепнала по тялото й, докато майсторите издигнели основите. Ако следите от кръвта се избършели, курбанът нямал никаква стойност за градежа и в случай, че къщата не се срутела, преди да я покрият, щяла да носи несигурност за стопаните през целия им живот.

Сося за първи път съвсем несъзнателно си помислила, че имала късмет, тъй като Юл Пърляля бил единствен син. На него му стигала къщата, която бил построил баща му или дядо му, така че ако се омъжела за него, нямало да е нужно да облича всяващата ужас булчинска рокля. И все така несъзнателно тя продължила мисълта си. “Онази червена кръв, лепнеща седмици наред денонощно върху кожата, би ме подлудила – си казала. – Кой знае какви сънища бих сънувала, докато през деня щеше да ме сърби цялото тяло.” И изведнъж, като човек, хванат на местопрестъплението, добавила: “А какво ме свързва мен с Юл Пърляля? Нищо. Нямам никаква връзка” – повторила бързо тя, за да разсее напълно всички подозрения.

Но Сося не успяла да разпръсне съмненията, както никога не съумяла да отхвърли предчувствието за тежката загуба, която я очаквала. Предчувствието винаги си оставало смътно и непрекъснато я завладявала някаква необяснима потиснатост. Първоначалната увереност, че с преминаването на Юл Пърляля през Ливадата на курбана ще се освободи от това скрито мъчение, окончателно я напуснала, защото изведнъж се видяла облечена в окървавената булчинска рокля.

В Катунд от незапомнени времена се знаело, че има и друг начин да се изпълнят с вода Самодивските потоци, като се дарява всяка седмица по един момък на ламята, която е завардила дълбоко под земята извора.

Внезапна радост, че съселяните й не били приели подобно споразумение с ламята, изпълнила Сося. Това би било твърде скъп курбан за Катунд. “По-добре смърт от жажда” – си казала тя. По-добре да умреш от сушата, дори ако това сполети всички. Една бавна мъчителна смърт, която започва с пресушаването на устата и удебеляването на езика.

“Сигурно ще да е по-добре”, зачули се в този миг гласовете на жените от Катунд, като да били на едно и също мнение със Сося.

Но мъжете мислели съвсем различно. По-младите приемали тази жертва, но я приемали, защото всеки в себе си вярвал, че няма да дойде неговият ред да завърши в търбуха на ламята. Други щели да се пожертват, за да продължат живота на Самодивските потоци. А на онези, които щели да спечелят от това, принадлежала възможността да се срещнат със самодивите. А това било крайно необходимо, за да се сложи веднъж завинаги край на тази история. Тя не само щяла да приключи, но Катунд щял да има и своя герой. Но никой не включвал себе си сред онези, които щели да бъдат погълнати от ламята. Естествено, всеки се виждал само с блестящата корона на герой. Ето защо най-внимателно се вслушвали в приказките, шепнати от Юл Пърляля край Самодивските потоци, и съзнателно им придавали смисъла на желаното споразумение. Дори не се сещали да се запитат с кого се споразумява всъщност той. Блестящата корона на героя напълно била заслепила разсъдъка им.

И по-възрастните мъже приемали този вид жертва, но те разсъждавали по-различно от младите. Тях не ги засягало пряко условието, поставено от ламята, и това бил единственият случай, когато с радост си спомняли за загърбените млади години. Естествено дълбоко в себе си те щели да останат покрусени до края на живота си от тази история. Въпреки всичко мъката не била толкова голяма, че да отблъсне протегнатата им от многоглавото чудовище ръка. Младежите, които трябвало да пожертват в разцвета на младостта им, наистина били техни синове, техни скъпи чеда, но те щели да пресекат пътя на злото и да станат безсмъртни. И не само това. След като придобият божествена сила от самодивите, бащите им щели да знаят как да отмъстят за своите чеда, защото мъжете в Катунд не били от тези, които прощават.

“Ама че мъже! – избухнала Сося. – Всички искат да ги дарят само със сила, да имат яки плещи, ръце и крака. Как един не поиска голямо сърце или пък мъдрост? Мъже, на които им харесва да се видят като дъбови стволове, с камък вместо сърце в гърдите!”

“Ох!” Този път чрез устата на Сося въздъхнали едновременно всички жени от Катунд. И както лежали до собствените си мъже, несъзнателно се отдръпнали, за да не допират телата им. Нито една от тях не разбирала как ги бил докоснал шепотът на Юл Пърляля, който идел приглушен от Ливадата на курбана.

“Не – казала си Сося, – по-добре да изтърпим върху тялото си булчинската рокля, напоена с кръвта на овена, отколкото да видим младежите как потъват един след друг в устата на ненаситното чудовище.” Тя се уловила, че говори разпокъсано и се засмяла на себе си. После й идело да заплаче. Несвързаните й приказки не били резултат от някакъв лош сън, нито от бълнуване от треска. “Но какво ми става?” – запитала се тя, като с усилие потиснала втория пристъп на плач, който се надигал в гърдите й.

От другата стая баща й се изкашлял. Тръпки полазили Сося и тя изплашена отворила очи. Зеф Мици винаги кашлял така, когато искал да изрази без думи недоволството си от някоя нейна постъпка. “Сигурно е отгатнал, че мисля твърде много за Юл Пърляля” – си казала тя. Помолила се баща й никога да не й поиска обяснение за това, тъй като не би могла да му отговори. Не защото искала да го запази в тайна или се страхувала да го сподели с баща си, а защото всичко било твърде сложно и необяснимо.

Зеф Мици не се изкашлял повече, докато трудно разбираемите приказки на Юл Пърляля бавно се пренасяли към Самотния дъб. Сося не се стърпяла и мислено го последвала, макар за цял Катунд това да било най-страшното място. Навярно именно този страх я подтикнал да не се отделя от младежа. Още от дете знаела, че на това място можеш да се превърнеш в кукумявка. Колко ужасно! Страхът на Сося бил двойно по-голям. Тя не искала да се превърне в птица, а още по-малко в жална птица. Сося била предоволна, че е девойка и за нищо на света не искала да се превърне в каквото и да било. Изпитвала признателност към майка си, че я е родила момиче. Тя не можела да си обясни откъде извира тази признателност, макар да не смятала, че животът й като момиче имал някакво преимущество, каквото нямали останалите живи същества. Просто била предоволна, че се е родила такава.

При Самотния дъб Сося я застрашавала не само опасността да загуби всичко, което притежавала като девойка, но и да се превърне в жална птица като кукумявката. Още по-голям бил страхът й, че тази опасност грози само жените. И то не всички жени, защото на този свят нищо не ставало безпричинно. В случая причината била дълбоката, непреодолима болка по загубата на любим мъж. Сося на няколко пъти се запитала съвсем сериозно каква е нейната болка? Тя не била изгубила никакъв мъж, защото не била имала такъв. Това било известно и на цял Катунд.

Сося разбрала, че не е намерила задоволително обяснение, за да се защити от опасността да се превърне в птица и още по-лошото – в една жална кукумявка. Ако никога не е имала мъж, защо всяка нощ следва неразбираемия мъжки брътвеж? И тя настойчиво повторила, че никога не е имала мъж, което може да потвърди всеки. Нито пък била загубвала любим мъж. Не можело да се загуби нещо, което никога не си имал. Мисълта на Сося спряла като внезапно хваната в примка. В далечния брътвеж доловила нотка на упрек. Тя изпитала желание този упрек да е съпроводен и от заплаха, за да има достатъчно основание да му отвърне разгневена. Щяла да се ядоса, да си позволи да обижда и по този начин да сложи веднъж завинаги край на смътните си терзания.

Сося въздъхнала. Лошото било, че в брътвежа на Юл Пърляля имало само упрек. Съвсем невинен упрек, който не давал възможност да се защитиш. “А защо трябва да се защитавам? – запитала се тя. – Той има право.” Изведнъж шепотът край Самотния дъб стихнал, сякаш чакал разкаянието на девойката. Сося си поела дълбоко дъх и почувствала как клепачите й натежават.

Единствената цел, която не се заличила от главите им независимо от най-различните беди, които преживели и продължавали да понасят, била на всяка цена да открият поне един щурец. Дори с течение на времето отново ги обхванало нетърпението да постигнат първоначалната си цел. И вместо да се радват, че приближава есента и се вижда краят на това продължително мъчение, хората започнали да се тревожат за пропиляното време. Това бил един от редките случаи, когато съвсем съзнателно с упрек си задавали въпроса, как са допуснали да изгубят всичкото това време. Не си спомняли да са свършили някаква работа през цялото лято.

– Дявол да го вземе! – възмущавали се всички в един глас и отправяли поглед към слънцето.

А слънцето продължавало да припича и небето наподобявало безкрайна сивкава пустиня. Тази прилика някак си ги поутешила и им възвърнала надеждата. Дяволът не бил чак толкова черен! Значи все още не било късно да възобновят усилията си.

А и щурците не били намалели. Напротив. Останали извън вниманието на хората за няколко дни или седмици, не се помнело със сигурност, с една дума, необезпокоявани от никого, сякаш били намерили необходимото време и спокойствие не само да нагласят свирките си, за да вдигнат нов шум до небесата, но и да се наплодят и умножат.

С ново настървение, което им вдъхвало незабележимото приближаване на есента, хората се втурнали да търсят и да хванат поне един щурец. И макар съзнателно да отхвърляли предположенията, смятали, че ще е лоша поличба да навлязат в сезона на жътвата, без да са открили издъхналото тяло поне на едно от проклетите насекоми.

Посевите и дърветата били напълно опустошени от жегата. Знаело се, че хамбарите ще останат празни, но не било известно какво ще се промени в безутешната им участ след подобен сезон с победата на скритите щурци.

Въпреки това на хората сякаш им стигало да намерят за свое успокоение поне един мъртъв щурец, тъй като не били в състояние да си зададат други въпроси, а и не им било нужно да научат нещо повече.

Търсенето на спасителния щурец било прекъснато от съмнението, което бог знае кой изразил:

– Дори и да намерят, как ще запазят тоя щурец чак до есента?

И както винаги се случвало при изразяване на противоречиви мисли, този въпрос изведнъж заседнал в мозъка на всички. Но той не прдизвикал само любопитство, а се изострил и породил хиляди други въпроси, които получили също толкова отговори и съвсем обезсърчили хората в по-нататъшното търсене на щурци.

– Ако е щурец като всички останали, каквито сме виждали през миналите години, няма да е по-голям от нокътя на палец. Може да се запази навсякъде. Да речем в някоя дупка в стената.

– Ще умре. Ще стане на пепел. Той няма кости, та да остане скелетът му.

– Но няма и месесто тяло, което да се разложи и да замирише. Ти виждал ли си някога щурец?

– Ние говорим за мъртъв щурец. Ти такъв виждал ли си?

– Мъртъв щурец ли? Кой им е обръщал внимание…

– Аз съм виждал… Не, струва ми се, че не съм… Абе, виждал съм, как да не съм виждал… Не, не си спомням… Сигурно съм виждал, но сега не се сещам. Тук сме били през всичките тези години и аз, и щурците, но не съм им обръщал внимание. Някога имахме други грижи, а не щурците. Кой е мислил, че един ден…

– Не ни разправяй за минали дни и нощи…

– Абе, кой ти говори на тебе? После, никой не приказва за минали дни и нощи…

– Стори ми се, че към мен се обърна? Ако не на мен, на кого разправяш?

– Не съм се обръщал към теб. Ти не си с всичкия си…

– Тук никой не се обръща към никого. Всеки говори на всички.

– Както и да е, не е време да се караме. Аз ще ви кажа как изглежда един мъртъв щурец. Или по-точно как изглеждаха някога.

– Ама кой се кара? Ние не се караме.

– Хайде стига…

– Какво сте заразправяли какви били някогашните щурци! Ех, че дяволска работа… Ние за какво мислим, а вие накъде биете?

– Ама защо е това делене на “ние” и “вие”? Кои сме “ние” и кои сте “вие”?

– “Вие” сте тия, дето все си спомняте за миналото…

– Дявол да го вземе, този пък взе да дели Катунд на кланове и да разбива единственото, което с толкова усилие сме постигнали… Трябва да го изтрием от лицето на земята… Тоя и всички останали, които мислят като него…

– Вас трябва да ви заличим от лицето на земята, дето само дрънкате какви били някогашните щурци…

– Кой казва, че познаваме единствено тях?

– Я да видим тогава накъде биете вие?

– Мъртвият щурец е като изсъхнал лист коприва.

– Та нали и аз това казвам, че се спаружва и не може да се запази.

– Запазва се, но трябва да му се намери някое прохладно място. А Светият човек как са го запазили за векове? Като жив е, когато го погледнеш…

– Абе, каква работа имаме ние с Христос или Мохамед? На нас главите ни са се запалили от щурците…

– Аз не говоря нито за Христос, нито за Мохамед. Думата ми е за Ленин. И ти не обърквай такива политически неща, че скъпо ще ти струва…

– Ама ти ни съсипа, бе! Току изтърсиш нещо, без да му мислиш. Ха, кажи тогава да извикаме ли от Москва човека, който според теб разбира от тия работи?

– Онзи от Москва се занимава с държавни дела, защото копнее народът му да го гледа и милее за него, докато свят светува. А ние за нашия щурец е достатъчно да намерим само някое прохладно кътче…

– Какви ги приказваш? Къде има сега прохладно място в Катунд? И в задника си да го заврете, пак ще изгори. Жегата е пламнала навсякъде, жив огън, не виждаш ли какво става?

– Можем да изкопаем дупка…