Besnik mustafaj gjinkallat e vapes

– Да изкопаеш дупка сега? Дори и баща ми да умре, ще го оставя непогребан. Къде имаме сили да копаем дупка…

– Наистина, ще секне и последният дъх, дето ни е останал…

– Ама и ние защо си блъскаме главите напразно?

Това бил въпросът, избавил всички от главозамайващия водовъртеж, в който били попаднали.

– Наистина, защо да си блъскаме ума, преди да сме намерили щуреца? На това, което ние сега правим, някога му казваха “Рибата още в морето, а те слагат тигана на огъня”!

– Пак ли с това “някога”?

– Исках да кажа нека първо да го хванем…

– Да го видим какъв е…

– След това ще ни е по-лесно да намерим начин да го запазим…

– Но как да го хванем?

– Разбира се, няма защо да се морим да го търсим под камъните и сред трънаците. Това сме го опитвали толкова пъти, че сме обърнали цял Катунд наопаки…

– Ех, ако щурецът беше лисица! Ще поставим капан и хоп – в ръцете ни е…

– Или нямаме тук майстори, дето правят капани…

– И вълк да беше, нямаше да ни убегне…

– Та и мечка да бе…

– Абе, и змия да беше! Имаме тук хора, които знаят всичките им тайни и хитрини…

– И птица да беше… Както лети, ще я хванем… Знам аз как се хващат птици, без да падне и перо от тях…

– Само щурец да не беше…

– И за какво ще ни е, ако не е щурец? Малко ли се морим за друго, че и това да прибавим…

– Аз казах само например…

– И защо да хващаме неща, които не ни влизат в работата? Да не би да са ни малко грижите, от които са ни пламнали главите?

– Абе, ти разбираш ли какво ще рече “да хванем”?

И както се случвало винаги, когато разговорът навлизал в задънена улица, отново се намерил още някой, който да предотврати свадата:

– Въпреки всичко, убеден съм, че има начин и щурец да се хване в капан…

– Хъм, как?

– Не зная, но сигурно има… След като могат да се хванат мухи, пеперуди, мравки… С други думи има начин за всяка живинка в света… Защо да няма и за щуреца? Та нали и той е живинка?

– Прав си, само че трябва да се знае какво примамва щуреца? Няма друг начин да го пипнем…

Всички, като хванати натясно, свивали рамене. Знаели как може да се улови муха, пеперуда, мравка, вълк, мечка, глиган, сърна, но не и щурец. С какво се храни той, пие ли вода, привличат ли го красивите цветя? Нищо не се знаело за него, макар да го имало тук всяко лято, откакто съществувал Катунд. Всички били завладени от чувство за вина. Как не било привлякло вниманието им досега едно толкова важно нещо?

Въпреки всичко хората не се предавали. Изразило се мнение, че след като щурците са живи същества, естествено се хранят с нещо. А щом като живеят в Катунд и се хранят, значи намират нужното наоколо. Следователно било невъзможно да не се открие и предпочитаната от щурците храна. И толкова им трябвало на хората, за да ги завладее буйният пламък на оптимизма. Това било възможно и не било трудно. Светът около Катунд не разполагал с много голямо разнообразие. Богатството му се знаело не само от старите, но и от децата. Оставало само да се отстранят едно по едно нещата, които щурците не ядели. А те можели да се изброят на пръсти (ако щурците били същите като през изминалите години, а нямало начин да не са същите), така че от самото начало можели да се отстранят много неща.

– Камък?

– Не е време за шеги…

– Аз не се шегувам…

– Тогава не говори излишни неща. Умоляваме всички да не ни принуждават да губим време в ненужни предположения! Камъкът не може да го преглътне дори мечката, а камо ли щурецът…

– Ами птиците какво правят?

– Наистина, птиците ще умрат, ако не глътнат някои малки камъчета, за да си напълнят гушата… И щурците хвърчат като птиците…

– Щурците нямат гуши, не ставайте смешни! И не ни правете на глупаци!

– Ти откъде знаеш какъв е щурецът? Досега приказвахме, че никой не знае това… Ти тук ли беше или не?

– Всеки човек вижда с очите си, че щурецът е толкова малък и няма място за гуша…

– Щом като е толкова малък, няма как да има и стомах… Значи изобщо не яде…

– Както и да е, дори и да няма стомах, обезателно има нещо друго, където побира храната… В противен случай от какво живее?

– Тогава с какво се храни? Ние се изпотрепахме да открием… С камъни не може да се храни, това го знае и магарето…

– Може би с пръст?

– Или пък с трева, защо не?

– Абе, я се замисли! Събрали сме се толкова мъже и се печем на слънцето…

Всички си заблъскали главите. Задълбали в размекнатите си от жегата мозъци, но нищо не могли да открият. Щурецът им бил дотам непознат, че били склонни да повярват, че може да яде всичко, което се намира в Катунд, освен хора, защото това със сигурност щели да знаят. Това означавало, че не биха могли да се определят и предпочитанията му. И най-простите им разсъждения отхвърляли едно след друго предположенията не само за камъка и пръстта, но и за листата на дърветата, плодовете, зърното, меда, фъшкиите на добитъка..

Защо да не е имало някога живинки, които да се хранят само с въздух? И щурецът да е техният последен наследник…
***

В този угасващ августовски ден Сося се чувствала както и през последните седмици – всичко я дразнело, нищо не й харесвало, нито пък се опитвала да разбере какво й е необходимо, за да запълни голямата празнота, която усещала в душата си.

На сутринта майка й я помолила да излезе с овцете, колкото да я изкара на въздух. Може би като се поразтъпчела, шумът наоколо, срещата с връстниците й – все щяла да се оживи. Може би. Щяло да бъде чудесно, ако ослепителната слънчева светлина, която обгръщала цял Катунд като с млечна пара, пробудела поне един лъч от някогашните искри в погледа й. Очите на Сося били твърде големи, за да скрият угасналия им блясък.

Така смятала майката, докато Сося не мислела нищо. Без да се замисли за причината, дори не й възразила, както правела обикновено, когато майка й я помолела за нещо.

И когато се озовала навън, Сося продължила да е все така вглъбена в себе си, обгърната от ослепителната слънчева светлина, без да вижда къде стъпва, обкръжена от приглушената хорска глъч, песента на щурците и връстниците си.

В него ден се случило тя да е единствената пастирка, останалите били младежи. Сося не се затруднила да разпознае едно след друго лицата им. За нея те винаги си оставали ОНЕЗИ – тълпа младежи. Била убедена, че старата й неприязън към тях за това, че не задържали Юл Пърляля в мига, когато той се откъснал от тайфата, нямало никога да й позволи да им обърне внимание. Никога вече.

Лошото било, че Сося била толкова мълчалива, че ОНЕЗИ нищо не можели да разберат, а и не се опитвали да го сторят. Значи нямало възможност да винят за нещо себе си или някой друг. А кажи-речи вече били забравили за Юл Пърляля. Дори според тяхното мнение той бил единственият виновник за раната в душата на Сося. В цял Катунд никой друг освен него не бил се осмелил да обиди девойката. А момиче, свикнало с ласкателствата на всички, не може лесно да понесе една внезапна враждебност. И на младежите им било трудно да простят на Юл Пърляля подобна вина. Те смятали, че без неговото присъствие ще се чувстват по-уверени и освободени от задръжки спрямо Сося. А и самата тя ще се държи по-свободно с тях.

Но това не се случило и младежите не знаели как да се отнасят със Сося.

– За кого от нас ще се омъжиш?

Въпросът бил съвсем неочакван и тя го чула като насън. До този момент никога не била мислила за това. Подобно откритие било достатъчно, за да настъпи внезапна промяна в мислите й. Мозъкът й сякаш изведнъж се пробудил. Наистина, защо никога досега не е мислила за това? И как да нарече завладяващото я влечение към Юл Пърляля? Но то в никакъв случай не било желание за женитба. И Сося дори не се и опитала да даде обяснение на онази тайна власт, която той имал над нея. Въпреки всичко била длъжна да отговори на зададения й въпрос.

– Изобщо няма да се омъжвам – казала тя. Все още е рано да мисля за това. Оставила съм баща ми да ми намери съпруг... Откъде да зная какво ще ми поднесе съдбата?

Но нито един от тези отговори не й се сторил искрен. Тя наистина трябвало да каже нещо вярно.

Младежите наоколо останали като вцепенени. Това съвсем объркало мислите на Сося. Скулите на лицето й пламнали, след което огънят нахлул в цялото й тяло.

– А може би никой от нас не ти хваща окото?

Сося отново чула това като насън. “Какво ми стана – запитала се изплашена тя. – Току-що мислите ми бяха съвсем ясни.”

– Нямало да се омъжва – обадил се друг.

Сося забелязала, че нейното мълчание окуражавало младежите. Дотам ги насърчавало, че се осмелявали да се шегуват с нея. Тя приела всичко това като предварително добре подготвена шега от тяхна страна.

– О-о-о, ще се омъжи и още как! Сося не е дошла на този свят, за да става монахиня – обадили се едновременно неколцина. – Освен това вече няма и калугерки...

Изразът на лицата им бил твърде сериозен, нещо, което затвърдило съмнението на Сося, че предварително били нагласили нелепата шега. Сторило й се, че искат да си отмъстят за нещо. А подобни отмъщения, когато не подозираш нищо, са най-ужасни, защото не знаеш как да се защитиш. За миг помислила да им отговори по същия начин. Така всичко щяло да се превърне наистина в безобидна игра и тя щяла да се избави от онова, което тайно й крояли. Щяла да им каже, че няма да се омъжва, но няма да стане и монахиня. Понеже Зеф Мици нямал син, щяла да обуе панталони и да заеме отреденото за мъжете място край огнището. Щяла да заяви пред всички, че е мъж над мъжете, и да ги сложи на място. Само нека гледат как ще ги подреди...

Тези й мисли прекъснал младежът, който пръв я заговорил.

– Ще се омъжи, и още как – отсякъл той с тон, който не търпи възражение. – Аз съм убеден, че Сося ще се омъжи.

“Виж го ти него – си рекла тя раздразнено, – откъде е толкова сигурен как ще постъпя с живота си? После, като говори за мен, защо се обръща към другарите си, сякаш иска да разсее съмненията им?” Гневът, който начаса я завладял, отново трескаво раздвижил мозъка й.

– Ти откъде знаеш, че ще се омъжа?

– Ще се омъжиш и с положителност ще вземеш един от нас. Няма да ти позволим да отидеш в друго село – отвърнал й същият младеж, който бил повел разговора.

Останалите продължавали да мълчат. Очите им отново се изпълнили с онази гладка, неподвижна светлина като в дъното на кладенец, в която на Сося й се сторило, че след малко ще се удави. Тя наистина щяла да се омъжи и за нея не можело да има друг съпруг освен един от младежите, които я заобикаляли. Сянката на дъба била безсилна да пресече устрема на парещите лъчи на обедното слънце.

Неокосената ливада била в подножието на планината, която след онова, което се случило, започнали да наричат Планина на Красотата. Разправят, че преди това тя нямала име, защото никой дотогава не се сетил да я кръсти. Една отначало напълно гола планина, само с редки, проскубани смрики, които още повече я загрозявали, цялата осеяна с палени от слънцето и брулени от вятъра камънаци, какво име можела да носи? Нямала нито дървета, нито трева, нито цветя. Единствено на върха й, на петстотин метра височина, се издигала като щръкнала конска опашка самотна бука. Разправят, че откъм корените й бликал тънък поток, който не пресъхвал ни зиме, ни лете и бил толкова студен, че пийнеш ли от него, челото ти изтръпвало. Това предание се разказвало от отдавна починалите им деди, но досега никой от Катунд не бил изкачил върха, за да опита водата.

Сося извърнала очи нататък и за известно време останала с поглед, впит в буката. Младежите я гледали втренчено и чакали. По лицата им се четяло безпокойство. Всеки като че ли бил готов да извика: “Стига! И най-уместната шега има граници.” А гнева на Сося, макар и да не го познавали, нямали желание да изпитат. Страхували се да не изгубят миговете с нейното присъствие. Ако това се случело, тежко на онзи, който пръв бил подхванал тая шега!

Лицето на Сося отново възвърнало предишното си спокойствие. Но за учудване тревогата на младежите нараствала.

– Мой съпруг ще стане онзи, който ме понесе на ръце и без да ме пуска, се изкачи бегом до върха при буката, без да почива нито за миг. Искам да пийна от ледената вода, че това знойно лято ме съсипа, да разхладя устата и лицето си и после прегърнати да слезем от върха. Няма да се откъсна от него до края на живота си, нито ще позволя да ме изостави – казала тя съвсем просто и непринудено.

След това настъпило кратко мълчание. Сося имала възможност да изгледа всеки от младежите, но успяла да срещне само очите на Бинаку, сина на Марк Тага. Останалите така свели поглед, че под веждите тя не могла да отгатне мислите им. Затова отново се извърнала към Бинаку. И останала учудена. Очите му били много дълбоки, но толкова кръгли, че не приличали на очи. Лявото било по-голямо от дясното, ала и двете съвсем кръгли, без онова постепенно стесняване в краищата, което меко спуска блясъка на очите върху скулата. Но и скулите при него не били като у другите. На мястото на характерната лека изпъкналост имало две вглъбнатини, като от внезапно нанесен силен удар. А може би този вид на лицето му придавал прекомерно орловият нос, леко изострен на върха. Само като го погледнала, Сося настръхнала. Миглите му не потрепнали, защото той изобщо нямал мигли. Още преди да я побият тръпки, Сося чула дрезгавия му глас, чиито думи едва се разбирали от пелтеченето.

– Дори и ако това съм аз, ще удържиш ли на думата си? – заговорил я Бинаку.

Сося отвърнала без никакво колебание:

– Който и да е. Аз не определям. Ще повярвам само на онзи, който приеме условието.

Младежите извърнали глави към Бинаку и се засмели. Въпреки че той никога не се шегувал и не участвал в техните щуротии, не вярвали, че мозъкът му може да роди нещо подобно.

– Ах! – намесил се младежът, който започнал шегата. – Ти ли си бил най-храбрият на земята?

Останалите избухнали в смях. Смеели се с цяло гърло, разпръсквайки наоколо безумния си кикот. Това било смях, изразяващ само непринудена веселост.

Но по лицето на Сося не трепнал нито мускул. Междувременно младежите вече се поокопитили и не можели повече да понасят нейната сериозност. “Свърши се, каквото имаше да се каже, каза се и се посмяхме” – разсъждавали те. Ала Бинаку мислел другояче и се запътил към Сося, пробивайки си път сред младежите. Девойката пребледняла. Докато крачел, тялото на Бинаку изглеждало така, като че ли при следващата стъпка ще се сгромоляса. Лошо куцал. Колчем пристъпел с десния крак, кривото му коляно се свеждало толкова ниско, че сякаш ще се опре в земята, а левият му крак оставал неподвижен във въздуха, увиснал като безжизнено крило на птица. При това размърдване на тялото гръдният му кош хлътвал и изкарвал на показ гърбицата му.

– Ела, Сося! – обърнал се той към нея съвсем спокойно и протегнал тънките си, криви като пръчки на храст ръце. – Облегни се тук и се хвани за врата ми! Не се страхувай, ще те нося като малко дете, както пожела, без да те оставям на земята.

Изведнъж смехът застинал по лицата на младежите. Сося кротко тръгнала към протегнатите ръце на Бинаку. Само казала:

– Бегом, нали? Без да се спираш нито за миг! Иначе ще се развали магията...

И той отвърнал:

– Само бегом, Сося, без да спирам нито за миг, изобщо не се безпокой...

Младежите изпратили тази сцена със завистливи погледи и дълбоко си поели въздух, вярвайки инстинктивно, че ще усетят с ноздрите си зашеметяващия дъх, лъхащ от снагата на девойката, притисната до тялото на Бинаку.

Откъде намерил сили за такъв бяг този младеж с изкривени като гега кости? Просто ставало чудо. Долу, от мястото, където останали, младежите едва успявали да следят с поглед Бинаку, който тичал с шеметна бързина. Той наистина тичал, напълно сигурен в себе си, и Сося се сляла с него в необикновена прегръдка, при която телата чувстват, че са едно тяло. Помежду им имало само едва видима пролука, през която профучавал като обезумял вятърът и се спускал нататък към Катунд да се поуспокои и да разкаже какво ставало горе в планината.

Сося се освободила от предишната си потиснатост и се смеела неудържимо. Говорела и се смеела. Дори и сама не чувала думите, които изричала, но продължавала да говори, без да се тревожи, че Бинаку не отварял уста. Тя не можела да си обясни откъде намирал всичката тази сила, а не било и необходимо да знае. Чувствала се добре в обятията му и това й било достатъчно. Сося не знаела, че Бинаку вече не чувства тежестта на тялото й. Дори на няколко пъти бил готов да спусне ръцете си, сякаш забравил, че с тях държи Сося. Още от самото начало освен двете ръце на девойката, които нежно обвивали врата му и изпълвали цялото му тяло с устрем да лети напред, не усещал нищо друго. Докато тичал, щом ходилото му допирало земята, предишната умора изчезвала и оставяла зад гърба му досадния прахоляк. При всяка следващата крачка, както не се случвало никога с обикновения човек, когато тича, той се чувствал по-лек.

А Сося говорела и се смеела, непрекъснато говорела и се смеела с леко извърната встрани глава, така че въздушните талази, предизвикани от техния устремен бяг, да разпиляват гъстите й коси, та да обгръщат като почервенял от първите утринни лъчи облак главата на Бинаку. И тя говорела и се смеела с допряна до ухото му уста, сякаш споделяла някаква голяма тайна, която и вятърът не трябвало да научи.

Но Бинаку не чувал нищо. В един миг, когато обезумелият устрем на вятъра отместил косите на Сося от лицето му, той видял, че не остава много до върха на планината. Не можел да си представи колко бързо тича, но много добре чувствал как краката му пъргаво се движат, без да се преплитат и олюляват. Как и откъде му дошла тази способност, не можел да си обясни, а и не искал да знае. Той крачел. Той тичал. Той хвърчал със собствените си крака, без да се осланя на когото и да било. Устременото му напред тяло нито се задъхвало, нито се огъвало, сякаш било от ластик. “Без да се обляга на никого, без да се осланя на когото и да било” – повтарял си наум той, за да разсее внезапно завладялото го съмнение. Брадичката му опирала в трапчинката на дясното Сосино рамо, там, където започвала шията. Да не би да му вдъхвала сила девойката?

Ако имал още малко време да се задълбочи в съмненията си, сигурно би се объркал и би сметнал, че сънува или още по-лошо – би повярвал, че е жертва на магия и от ужас краката му биха се подкосили. Бурният му устрем напред и блъскащите се в челото раздвижени талази на въздуха променяли с шеметна бързина мислите на Бинаку, както се менят гледките на разбушувала се река. Все по-дълго се задържало у него някакво приятно чувство, което изпълвало цялото му същество.

В обятията му Сося продължавала непрекъснато да говори и да се смее. За съжаление той не успявал да долови нито една нейна дума. Тя чувствала, че той не може да се съсредоточи и дори не се опитвал да го стори, но въпреки всичко не обръщала никакво внимание на това. Тя говорела и се смеела за собствено удоволствие, заради самата себе си.

Разправят, че много бързо успели да стигнат до върха. Но ако питали Бинаку, той навярно не би се съгласил с това. “На мене ми трябваше цял един живот за такъв път”, би се противопоставил категорично. Затова трябвало просто да се каже, че са стигнали до върха на планината. Щом навлезли под меката сянка на буката, приказките и смехът на Сося изведнъж секнали. Тя свалила ръце от врата на Бинаку, стъпила на земята и извикала учудена:

– Пристигнахме! Колко бързо пристигнахме!

– Пристигнахме – проговорил той за пръв път от тръгването им с толкова ясен глас, че му се сторило, че не е неговият. – И пристигнахме, както пожелахме, не е ли така?

Бинаку не обърнал внимание дали Сося потвърдила думите му. Той се опитал да си припомни предишния си глас, така мотолевещ през зъби, че гласните се чували винаги приглушено, но не успял. Зарадвал се, защото искрено повярвал, че онзи негов глас никога не е съществувал. По-скоро, решил той, е бил на някое от чудовищата, дето често му се присънвали. Но тази радост същевременно го накарала и да се опомни. Той отстъпил крачка назад, за да стори място на Сося да се излегне и отпусне изтръпналото си тяло. Срещнал настойчивия й поглед, но в момента не му минало през ум, че тя има основателна причина да го гледа така изпитателно.

Но Сося не помръднала от мястото си и едва тогава той забелязал, че очите й са толкова изцъклени, че не приличат на човешки. Изведнъж в тях пресъхнала цялата бляскава влага. Горе от челото до трапчинката на брадичката й се спускала такава бледност, сякаш са изсипали кофа разбито мляко върху лицето й. “Какво ти става”, искал да я попита, но гласът му секнал в гърлото.

– Но какво ти става? – напрегнал той всичките си сили, за да произнесе думите, и му се сторило, че успял. Познал и гласа си, без съмнение бил неговият, но независимо от това го завладяло ново, смътно безпокойство, защото движението, необходимо на устните, за да проправят път на звуците, се извършило от Сося. Той много добре разбрал това, тъй като от гърлото му се разнесло едно остро хъхрене, което не ти позволява да се изразиш със звуци. Само веднъж му се било случвало да е благодарен за своя недостатък – бил се озовал пред един ням, който се опитвал с очи и жестове да каже нещо и не успявал. Докато го гледал, Бинаку затаил дъх, защото чувствал в собствените си гърди натиска на думите, напиращи отвътре. “Охо – помислил си Бинаку, – това е моето цвете. Дано никога не остана без глас. Благодарен съм и на малкото, което имам. Но ето я и немотата, от която най-много съм се страхувал – си казал, както стоял вцепенен на крак. – Най-накрая ме сполетя. Колко ужасно!”

Хриптенето, което продължавало в гърлото му, сякаш го опомнило и той се сетил за водата, която бликала наблизо като жужене на пчели. “Може би ще ми дойде добре една глътка” – си рекъл. Отстъпил крачка назад, после бавно тръгнал напред, като че ли искал да се откъсне от настойчивия поглед на Сося, и се запътил към извора. През един дървен чучур, който изглеждал отколешен заради зеленията, течала тънка струя вода, която се чувала само когато падне в малката локва под него, без да нарушава гладката й повърхност.

Щом се навел да допре устни до чучура, Бинаку видял в локвата лицето на младеж, който никога не бил срещал. Бяла кожа, като недокосната от слънцето и вятъра, опъната, без никаква бръчка, високо чело, което хвърляло лека сянка над дълбоките очи, спускаща се към скулите, без да се задържи нито за миг над орловия нос и стигаща чак до брадичката. Бинаку съвсем забравил за водата, дето щял да пие, и за хриптящите звуци в гърлото си, напълно обсебен от красотата на това младежко лице. Постепенно, когато забравил и за Сося на няколко крачки от него, му се сторило, че добре познава чертите на това лице. И то не на случайно срещнат човек – този младеж бил стоял близо до него и той удивено дълго го бил съзерцавал. Много добре си спомнял...

– Какво правиш? – разнесъл се зад гърба му спокойният глас на Сося. – Ако няма да пиеш вода, отстъпи мястото аз да пия. За тази капка вода извървяхме целия тоя път...

Бинаку искал да й отвърне, че не са блъскали пътя за капка вода, а нещо друго ги било подтикнало. Нещо съвсем друго... Но в последния миг от устата му се изплъзнали други думи.

– Ах, да, извини ме, съвсем се обърках – отвърнал той като хванат на местопрестъпление. – Има нещо над водата, привлече ме едно лице...

– Не го ли разпозна?

– Как да ти кажа? И го познавам, и не го познавам. Някъде съм го виждал, но не мога да си спомня къде.

– Насън ли? Ала това е твоето лице, онова, което би желал да имаш и което заслужаваш да имаш от днес нататък... В моите очи то изглежда още по-красиво.

И Сося го приближила. Хванала Бинаку за раменете, като нежно повдигнала и извърнала лицето му към себе си. Той уверено последвал движенията й. Но вместо да вдъхне смелост на девойката, подчинението му я направило още по-боязлива.

Когато лицата им се озовали едно срещу друго, толкова близо, че можели да различат съвсем ясно чертите си, тя почувствала как кръвта й стремглаво нахлува под кожата, за да стигне до скулите й. Сега вече не знаела какво да прави. Не й идвало нищо наум.

Никаква мисъл не осенила и Бинаку.