Besnik mustafaj gjinkallat e vapes

Това откритие на младежа породило у него мъдро прозрение, което го убедило, че вече е отгатнал магическата власт, благодарение на която лесно можел да си обясни поведението на Сося. От друга страна, бил уверен, че е направил най-странното откритие, нещо, което му дало необходимата смелост да погледне за първи път девойката в очите.

След като се съсредоточил, за да придаде на гласа си неопровержим, категоричен тон, присъщ на истинския мъж, който умее да се владее, той се обърнал към Сося:

– Я ми кажи, защо ти никога не проклинаш? Защо твоята уста не произнася името на дявола?

Девойката невъзмутимо го погледнала в очите, но по устните й не личало никакъв признак, че ще се размърдат, за да отговори.

Момъкът не искал да позволи да се промъкне и най-малкото мълчание между тях. Не му оставало нищо друго, освен да продължи атаката си.

– Теб не те ли измъчва като всички останали тая проклета жега?

Погледът на девойката продължавал да потъва в очите му, като достигал онези глъбини, при които и най-силният мъж не можел да устои. А устните й както обикновено били полуотворени над белите й зъби. Момъкът събрал всички сили:

– Или го правиш нарочно, за да се отличаваш от останалите?

Той можал само за миг да я погледне в очите, като все още напусто се надявал, че не е изпуснал безвъзвратно момента да се предаде. Би казал с най-голямо задоволство, че всичко върви по неговата воля, ако би могъл да потуши в гласа си онзи разнежен трепет. Въпреки това успял да намери оправдание и за него – пред една красива девойка като Сося не трябва да бъдеш толкова суров.

За съжаление радостта му била съвсем кратка. В този миг Сося прихнала с познатия си звънлив смях. От полуотворените й устни, колкото да се открият красиво наредените зъби, се отронили куп думи, които едва успели да се подредят в обърканата глава на младежа.

– Но аз нямам никаква работа с дявола!

С малкото останали му сили той й отвърнал, без да се замисля.

– А с кого тогава си имаш работа, дявол да те вземе?

Сося отново се изсмяла:

– С тебе. Ти нали не си дявол?

Това бил най-неочакваният отговор. Клетият момък окончателно изгубил безумната увереност, че най-сетне е успял да се овладее пред Сося. Мигновено онемял и с болка си представил разкривеното си лице. Нямало нужда от огледало, за да види чертите си удължени там, където не бива, а останалите надебелени, вместо да изтънеят.

Сося повече не се изсмяла, само настойчиво продължила да търси очите на момъка, които се мъчели да се скрият под веждите. Не бил в състояние да прецени дали погледът й идел като помощ да превъзмогне смущението си или като нов удар, който окончателно ще го срази. Целият бил обсебен от мисълта за жалкия си вид. Почувствал как брадичката му затреперила и го обхванал нов ужас. Ами ако не може да удържи сълзите си? “Но това са сълзи на гняв, а не на слабост” – си казал, с напразната надежда да се утеши. Ако не бил принуден да захапе силно устната си, щял да изкрещи: “Значи само тя си нямала работа с дявола? Ами другите какво общо имаха с проклетника, та името му да е все на върха на езика им? После… Какви бяха тия приказки, че била имала работа не с дявола, а с него? Защо именно с него?” Щял да изкрещи и силно да я разтърси за раменете. “С кого си имаш работа ти? С мен ли, Юл Пърляля? Това ли ти е работата, да си играеш с хората? Да ми се подиграваш?” Но предните му зъби се били впили здраво в долната устна и викът му като попаднал в капан постепенно стихнал. Той светкавично обърнал гръб на девойката – единственият начин да се избави от унижението.

***
По-късно някому в Катунд хрумнала безумната мисъл, че свирукането не било на щурци.

– Как така да не е на щурци? Всеки познава тяхната песен…

– Е, песента, да! Но не е толкова трудно да й подражаваш! Това не са щурци, слушайте мене! Няма как да са щурци… Не се заблуждавайте от песента, вече ви казах…

– О, всемогъщи боже, по дяволите! Откъде ни прати това слънце над главите, та да ни побърка?

– Няма как да са щурци…

– Тогава какво е?

– Не зная, но щурци не са… Щурците се виждат, не е ли така? Ние само чуваме песента им, но никога не сме ги видели с очите си…

Наистина, лятото било в разгара си, а в цял Катунд не можел да се намери човек, който да е докоснал с ръка или поне да е видял с очите си едно от тези насекоми.

Възможно ли е да не са щурци?

Волю-неволю, всички започнали да се съмняват, че това са щурци. Или поне не са обикновено щурци. По-точно, не са като щурците, които са се появявали в Катунд през изминалите лета.

– Какво е това делене на обикновени и необикновени щурци? Или са, или не са щурци? Аз главата си режа, че не са щурци.

– Тогава какво са, дявол ги взел, че ни побъркаха?

– Хайде, ти кажи де, какво са? Щурци не са, защото щурците са едни и същи, откакто свят светува. Свирукали са до пръсване, но никога не са ни подлудявали така.

– Имаш право, не са… Не, не, това не са щурци. Всичко друго може да са, но не и щурци.

– Тогава какво са?

Съмнението, че това не са щурци, се разпръснало неимоверно бързо, като тумор в мозъците на хората. И както имали навик в Катунд, изразеното мнение незабавно повлякло и страха да не се говори за него. Никой не се осмелявал да спомене за това пред другаря си, нито пред съседа, дори и пред жена си. Но всички били убедени, че трябва да се направи нещо, за да се разсее час по-скоро съмнението.

Цял Катунд, от мало до голямо, се втурнал да открие поне един щурец. Но всеки търсел за себе си. Искал сам да се увери. Дори в началото криели един от друг истинските си намерения. Този стремеж да запазят в тайна от останалите целта си бил продиктуван от необходимостта всеки лично да се освободи от първоначалните си съмнения. Всичко ще свърши, когато намерят щурец. Достатъчен е и само един, но да е истински щурец. Да го задържат в дланта си и той да запее пред очите им. Ще вдигнат празник, че и земята да прокънти. И всички подред ще доближат ухото си до това грозно насекомо, само и само да се уверят, че е щурец като всички останали щурци през миналите лета, през хилядите, изнизали се едно подир друго лета. Със същото тяло и крака. И че пеят досущ като предишните и няма никаква разлика между тях.

Дните бавно се нижели, сякаш някаква невидима сила се мъчела да задържи колкото се може по-дълго над Катунд парещия като жарава остен на слънцето. Това проточено изнизване на деня имало само едно преимущество: давало повече време на хората да търсят щурци.

Но и предостатъчното време не донесло спасение. Така и не се намерил никъде щурец. А проглушителната им песен непрекъснато се засилвала. Кънтяла и правела още по-ужасяващо злокобното съмнение, което хората не се осмелявали да споделят помежду си. Най-лошото било, че те не съзнавали какво ги принуждава да пазят съмненията си така дълбоко заключени в уморените си мозъци. Не разбирали защо се страхуват да произнесат името му. Дали просто защото в Катунд имало обичай да не се споменават лошите болести? Не можели да си обяснят какъв бил този страх, който ги възпирал? Какви нови беди можели да ги сполетят от това? Така се пораждало второ съмнение, което съвсем не се понасяло по-леко. И щяло да отведе всеки до трето, също толкова глождещо съмнение. И така подред всички хора изведнъж щели да се озоват оковани във верига от съмнения, която ще ги насърчи желанието им да се избавят с последното останало им средство – смъртта.

Затова трябвало на всяка цена да се хване поне едно от тези насекоми. И то непременно да се хване живо. Да запее пред очите на всички в Катунд. И хората щели да ръкопляскат и да възхваляват като обезумели неговата песен. Да я извисяват до небесата в случай, че тя е познатата песен на щурците, а щурецът е истински, каквито са били през хилядите лета щурците в това село. Един умрял щурец не би могъл да разсее ничии съмнения. Не би могъл да освободи хората от страха.

– Как не се намери поне един-единствен, дявол да го вземе?

Да, не се намерил дори един-единствен. А междувременно тяхната песен, напълно необезпокоявана от отчаяното търсене, продължавала неотменно и навсякъде да присъства.
***
Отначало Юл Пърляля решил да не казва на никого за своето откритие. Той избрал този начин, за да запази изцяло за себе си властта, която смятал, че си е извоювал над Сося.

И с положителност би удържал на клетвата, ако беше постигнал целта си – поне с нещо да учуди Сося, защото само така щял да спечели онова, което му трябвало – известно преимущество в очите на девойката. Той не знаел как би се възползвал от подобно преимущество, но въпреки всичко най-упорито се стремял към него. И по-късно не можел точно да си обясни какво е загубил и какво е спечелил с това. Независимо от всичко го изстрадал с цялата си душа.

Сося успяла да избегне удара му и за негов срам се измъкнала съвсем лесно. Затова Юл Пърляля не сметнал за необходимо да се придържа повече към първоначалното си решение.

С все още зашеметена глава си казал, че нищо няма да запази в тайна. Ще вика, колкото му глас държи, та да заглуши и песента на щурците, и да чуе цял Катунд. Само толкова рекъл, защото главата му бучала, и сметнал, че с това си е отмъстил.

Юл Пърляля бил от онези, на които ядът бързо им минава. След като се поуспокоил, се запитал учуден какво щял да вика, колкото му глас държи? За своето унижение ли? Как бил сразен само от един поглед и от смеха на девойката? Да потвърди как била съумяла само с две думи окончателно да го унищожи: “Аз нямам работа с дявола, а с тебе.” Значи аз не съм дявол, а навярно побратим на дявола, след като ме накара да разбера, че съм й дал повод да гледа на мен с други очи. В противен случай, ако го е казала само за да ми се подиграе, тогава тя е рожба на дявола. Или пък е самият сатана, който си играе с останалите. А може би е наистина самият сатана? Ако не е така, защо се отличава от всички други? Не я ли пече и нея същото слънце? Не проглушава ли ушите й същата песен на щурците?

Ако тя е сатаната, тогава аз трябва да съм побратим на дявола. Тази мисъл на Юл Пърляля дошла вследствие новата вълна на гняв, която го заляла. И главата му пак се размътила от жаждата за отмъщение. Но този път отмъщението му изплувало под друга форма, която му харесала. Онова, което щял да разкаже, представлявало една заплетена история, толкова заплетена, че да принуди Сося да коленичи пред него и да му се моли:

– Целуни ме! Целуни ме, за бога, по устните, по шията, по очите!

Юл Пърляля сметнал за необходимо тая история да е колкото се може по-заплетена, за да повярват останалите, че казва самата истина, тъй като прекалено обърканият разказ, разпокъсан на места, с някои съмнителни празноти, ще създаде у слушателите впечатление, че постъпката на девойката, както и неговите действия, са продиктувани от някакви тайнствени сили. “Сося съвсем точно определи – несъмнено аз съм побратим на дявола” – си рекъл Юл Пърляля, доволен от споходилата го мисъл. Той знаел, че хората в Катунд се страхуват да отхвърлят необяснимите неща и слепешката вярват в тях. Сам се учудил на умението си да измисли нещо, с което да постигне своята цел. Бил сигурен, че с това ще спечели възхищението и дваж по-голямата завист на другарите си, като избраник да притежава онази загадъчна сила, която да застави Сося да коленичи пред него с една толкова желана молба. Само трябвало да внимава да не разкрие несъзнателно пред другарите си голямата тайна, че Сося е единствената, която никога не споменава дявола. Юл Пърляля се страхувал, че сред тях можел да се намери някой, който да се възползва от тази тайна, за да покори девойката. Той не знаел какво би станало с него, ако види Сося увиснала на врата на когото и да било от младежите в Катунд, но предчувствал, че това би било най-голямото му нещастие.

Представата за дълбоката болка, която би му причинило покоряването на Сося от някой друг, сякаш го накарала да се опомни. Цялата история, измислена от него, за да се похвали пред младежите от селото, меко казано, му се сторила подлост. Почти бил готов да се откаже от намерението да си отмъсти на Сося, но не можел да се освободи от приятната тръпка на възхищението, което би предизвикала сред другарите му неговата измислена авантюра. “В края на краищата, тя сама потвърди, че си има работа с мене.” Това оправдание му се сторило достатъчно, за да не се откаже от намерението си.
***
Хората били погълнати от търсенето на щурец. Целта, която всеки си бил поставил, не се запазила дълго в тайна. А и не било необходимо да я крият. До вечерта всеки се надявал да извоюва победа, а избавлението от щурците да бъде всеобщо. Но съмненията, които ги тласнали към тази цел, били различни, затова всеки ги пазел здраво заключени в собствения си мозък.

Из цял Катунд денем и нощем се щурали мъже, жени, старци, деца, които тичали поотделно или на групи в посоката, откъдето идела безсмислената песен на странните насекоми. А песента понякога се чувала от всички страни. Хората били принудени да се втурват поотделно или вкупом напред, да се връщат назад, да хукват наляво, надясно, като се блъскали едни в други подобно слепци, наловени на хоро. Лицата им посърнали, изпълнени с болка, с огорчение и яд от безсилието, сякаш се мъчели да се уловят за последната сламка на надеждата. Завирали ръце из трънаците, под камъните, провирали се през изсъхналите клони на дърветата и движенията им още по-красноречиво говорели за безсилната болка, огорчение и гняв, които ги били завладели.

По пътищата, из дворовете на къщите, по нивите мъже, жени, старци, деца, поотделно или на групи, като пребити кучета, с тревожни и отчаяни от безсилие гласове, се питали помежду си:

– Хвана ли го, проклетника?

– Не, дявол да го вземе.

– Защо?

– Как така ти се изплъзна? Накъде отиде, дявол го взел?

– Не знам, по дяволите.

– Как така не знаеш? Къде ти бяха очите, дявол да те вземе?

– Ами на лицето. Къде, по дяволите, другаде да са, на задника ли?

– По-добре да ти бяха на задника. Може би щеше да го хванеш…

– Дай боже твоите да са на задника!

– Ако ти дойда, ще те наредя аз тебе…

– Мен да ме наредиш? Я ела и опитай…

– Как, по дяволите, ти избяга? Къде избяга?

– Не зная, вече ти казах, дявол да го вземе!

– Поне успя ли да го видиш?

– Не, не можах. Ако го бях видял, знам аз…

– Е, за какъв дявол ми разправяш, че ти е избягал? Откъде знаеш, че е бил там? Ох, на теб май ти е изхвръкнал умът…

– Не на мен, а на теб ти е изхвръкнал.

– На мене да ми е изхвръкнал умът? Какви ги дрънкаш, по дяволите?

– Много добре го казах.

– А ти успя ли да хванеш щурец?

– Не. Как да го хвана?

– Защо?

– Как така ти избяга? Къде избяга, по дяволите?

– Не зная, дявол го взел!

– Как така не знаеш? Къде ти бяха очите?

– На мястото си, по дяволите!

– Тогава как ти избяга? Къде отиде дяволският? Слушай, видя ли го или изобщо не го видя? Видя ли щуреца да върви, да хвърчи, да пълзи?

– Не, не го видях. Не го видях изобщо.

– Тогава какви ги дрънкаш, че ти е избягал, когато не си го и видял? Защо не кажеш, по дяволите, че изобщо не е бил там? Викаш, избяга ми… Кой ти избяга? Ох, ти си си изгубил ума… Признай си… Ти си се побъркал…

Аз съм се побъркал, ти си се побъркал, той се е побъркал, тя се е побъркала. Ние сме се побъркали, вие сте се побъркали, те са се побъркали.

Всички сме се побъркали. Всички са се побъркали. Целият свят се е побъркал. Щурците пеят навсякъде. Денем и нощем. И пеят все по-разпалено, сякаш искат да изразят по-мощно своята радост от триумфа си над хората, от играта на криеница, която си правят с тях. Или… Или…

Момците от Катунд го оставили спокойно да продължи докрай. Изслушали го мълчаливо, като го зяпали в устата. Разбира се, Юл Пърляля и за миг не забравил, че можел да каже всичко освен истината: “Сося никога не споменава дявола, както прави цялото село, защото не е имала работа с него.”

Момъкът завършил разказа си, но не можал да издържи на тягостното мълчание, затова продължил:

– Вие не можете да си представите какви сладостни тръпки ме полазваха от върховете на пръстите по цялото тяло, докато я галех от разголените рамене чак долу до слабините.

В изражението на младежите нищо не се променило. Те не показали, че са доловили онези сладостни тръпки, нито очите им се присвили, за да дадат полет на въображението им. Продължавало да тегне предишното мълчание и Юл Пърляля отново почувства, че едва го понася. “Но тия какво очакват” – си казал. А на глас добавил:

– Изпитвах неутолимо желание да прокарам пръсти в по ямката между гърдите й.

Отново последвало мълчание. Такова мълчание, в което заглъхвала и оглушителната песен на щурците. Мълчание, поглъщащо и най-малкия шум наоколо, та правело жегата още по-непоносима. “Какво повече очакват?” – запитал се Юл Пърляля и с опакото на дланта изтрил потта, която струяла от челото му, събирала се в ъгълчетата на очите и ги парела. Спомнил си за овните, заклани за курбана, от които не потекла ни капка кръв. “Поне да беше изсушило потта ни това лято, а не кръвта” – си рекъл той с болка. Юл Пърляля не бил в състояние да намери думи, с които да наруши мълчанието, както не било по силите му и да го изтърпи.

Накрая изглежда настъпил мигът, когато и останалите не можели повече да понасят мълчанието, затова един от младежите се обадил:

– Къде беше, когато се събуди? На леглото или под кревата?

Като по дадена заповед избухнал всеобщ смях. В това време, сякаш очаквала същата заповед, закънтяла и песента на щурците. Понеже чул разпокъсано думите на младежа и нищо не разбрал, Юл Пърляля се смутил. Трябвало да напрегне всичките си сили, за да попита:

– Какво каза?

Разсеяният му поглед се плъзнал по лицата на младежите, но не се задържал на нито едно от тях. Той не можал да разбере кой заговорил, дори и след като чу повторно думите:

– Къде беше, когато се събуди? На леглото или под кревата?

– Значи ти смяташ, че ви разказвам празни приказки? – нахвърлил се Юл Пърляля, без да се замисли, и затърсил с поглед онзи, който говорел. – Така ли мислите вие, че аз сънувам с отворени очи?

Младежите отново му отвърнали със смях.

– Я ме чуйте, ама добре си отворете ушите! Сега ще ви убедя, че не съм сънувал… Ще ви убедя, че не ви дрънкам празни приказки…

Юл Пърляля се спрял за миг, но не за да се замисли. Спрял, за да си поеме дъх. Останалите наоколо продължавали да го гледат с онова пренебрежение, което завладява хората след избухването на всеобщ подигравателен смях. Но Юл Пърляля бил сигурен, че те изведнъж ще променят отношението си. Трябвало само да напълни гърдите си с въздух, за да може да произнесе ясно онези три-четири думи, които до този миг с голямо усилия сдържал в себе си.

– Не сте ли забелязали, че в Катунд единствено Сося никога не споменава дявола?

Тяхното възклицание, така силно желано от Юл Пърляля допреди малко, изведнъж било заглушено от песента на щурците. Изумлението им било по-голямо, отколкото той можел да си представи. Издули гърди и изблещили очи, нещо, което Юл Пърляля изтълкувал като окончателна победа над тях.

Те наистина били силно впечатлени. Как никой от тях досега не бил забелязал нещо толкова очевидно? Но Юл Пърляля грешал, като приписвал победата на себе си. Възклицанията им изведнъж секнали, за да сторят място на песента на щурците. Само очите им били така изцъклени, че на Юл Пърляля всички му заприличали на слепци, нещо, което засилило приятното му усещане на победител. Но това заблуждение щяло да му струва твърде скъпо. Възхищението и завистта, които така бързо били завладели младежите от Катунд, нямали нищо общо с Юл Пърляля. Това било едно безгранично възхищение от девойката. Само за нея. Юл Пърляля бил заличен от съзнанието им. Младежите от Катунд били изпълнени с безрезервна всеотдайност към Сося. Авторът на това откритие не бил в състояние да разбере какво ставало в главите и сърцата им, но дори и да беше разбрал, това не би го утешило.

Разправят, че всички младежи в Катунд поради новото благоговение, което изпитвали към Сося, до смърт се ядосвали на себе си, но не и на нея. Никой не се сърдел на Сося. И защо станало така, и самите те не можели да си го обяснят, дори не се и опитвали да намерят отговор. Една мъдрост казва, че няма по-несретен човек от онзи, който сам презира себе си. Но каквото и да подсказва разумът, истината си остава истина, която нито се купува, нито се продава. Младежите се ядосвали на себе си, докато на Сося ни най-малко. Може би искали да се разгневят и на девойката, и то много, и да й присъдят най-тежко наказание, като по този начин се успокоят и се захванат с грижите, които им създавала жегата. Но така и не можели да заставят сърцата си да се изпълнят с жлъч към Сося.

Какво, по дяволите, била посяла в сърцата им тази девойка?

– Хъм… Хъм… Какво? Дано дяволът да ни запази ума в главите!

Песента на щурците неспирно продължавала да кънти навред, докато самите щурци никакви не се виждали ни денем, ни нощем.

Въпреки всичко жителите на Катунд били непреклонни и не се отказвали да търсят и да хванат поне един жив щурец. Но трупащата се умора накрая ги принудила да отстъпят – може и мъртъв, но убит пред очите им, за да не се съмнява никой, че това е някакъв щурец, останал из трънаците от минали лета.

Дотогава жителите на Катунд не били известни с нищо освен с голата си гордост. Смятали ги за хора, които сноват из пътищата с вирнати към облаците глави. Но през онова лято им се разнесла славата на най-търпеливите люде в света, на най-решителните в преследването на целта. Естествено, че жегата ги съсипвала, а ги моряла и жаждата. Сърцата им се късали, като гледали нивите и лозята как от ден на ден линеят и загиват. Умората била непосилна, но въпреки това не успяла да ги принуди да се откажат от намерението си.

Упоритостта им да намерят поне един щурец имала и своите положителни страни. Освен желязното търпение, което пуснало корени в характера на тези хора, научила ги и винаги да ходят с поглед, забит в земята. Разправят, че още по онова време те разбрали, че на плещите им тежи непосилно бреме, което не е лесно да се носи. Оттогава за тях никога не употребявали подигравателния израз: “И носовете им да паднат на земята, няма да се наведат да ги вземат.” Също по онова време раменете им постепенно увиснали и те леко се прегърбили, което им придало вид на онези работни хора, дето прекарват по-голямата част от деня наведени над посевите, нуждаещи се от тяхната грижа.

Но от друга страна, денонощното съсредоточаване на цялото им внимание в песента на невидимите щурци оказало пагубно влияние върху облеклото им. Полека-лека, без да се усетят как е станало, те се убедили, че песента на щурците не достига само до слуха им, а прониква и през тялото им. Тя нахлувала чрез порите на кожата и отеквала в цялото им същество. А за нещастие било лято, и то с нечувани дотогава горещини, което ги принуждавало да се обличат колкото се може по-леко, дори да оставят разголени отделни части от тялото си. Естествено не и срамните части, което кара другите да се изчервяват и да извръщат очи встрани.

Постепенно настъпил мигът, когато за хората по-непоносима от жегата станала песента на щурците. Не се знае кой пръв казал, че има начин да се избавят от нея, но изведнъж всички повярвали, така както непоколебимо се вярва в нещо, което вдъхва и най-малка надежда. Хората започнали да вадят от сандъците и да обличат есенните си дрехи. С помощта на дявола навлекли беневреците и потурите, ризите и памучните сетрета, като смятали, че по този начин ще пресекат устрема на това бръмчене, което така добре успяло да проникне в тях през многобройните пори на кожата. Но за зла участ, то не спирало и след като потънело в месата им. Оттам стремглаво достигало чак до костите и ги превръщало в чудновати свирки, които съпровождали и многократно усилвали песента на щурците. Забучавало цялото тяло. И когато тая песен непрекъснато кънтяла в него, ставало наистина непоносимо. Направо да полудееш, защото освен другото това било придружено и със сърбеж от главата до петите.