Besnik mustafaj gjinkallat e vapes

Но не било казано, че всевишният ще изпълни тяхното желание. Понеже господ ги познавал по-добре, отколкото самите те, знаел, че няма да живеят дълго само с насладата от възхищението. Душите на жителите на Катунд били замесени от такова тесто, че подобно удоволствие най-малко би ги подхранвало. По-голяма наслада душите им изпитвали от презрението. Техните души дотолкова били привикнали да вкусват от презрението, че то се превърнало в необходимост. Те не можели да живеят, ако постоянно не оскверняват идолите си. Породилото се съмнение, че са взели становище, в което нещо не върви, било само инстинктивно оправдание да захвърлят обожаването. Кого боготворели? На кого се молели? Всички отговори, изразени, щом се поставяли тези въпроси, били безсилни да предотвратят разсейването на съмненията. А по принцип те избягвали обясненията. Всъщност кого боготворели?

Жителите на Катунд искали да знаят кого и защо боготворят. Това бил въпросът, който щял да разруши всичко, подобно на ветровете, изпращани от безмилостната сила, колчем на хоризонта се появял някой малък облак, който можел да поръси Катунд с няколко капки дъжд. Селяните от този край били известни също така като хора, непреклонни при постигането на дадена цел. Те искали на всяка цена да разберат пред кого се прекланят и никакво застрашаващо предчувствие не можело да ги застави да се откажат от намерението си, преди да са напълно убедени кой е техният идол. Разговаряли на висок глас, както винаги, когато били превъзбудени. Не трябвало да остане нищо скрито. И не виждали никакво основание да запазят нещо в тайна. Напротив.

Излизало, че боготворят една старица, най-възрастната жена в Катунд, на която годините били изсушили и разкривили тялото, а жегата и песента на щурците през това лято отнели и малкото ум, останал в главата й. В съсухреното й тяло, сгърчено до такава степен, че не било останало нищо друго освен набръчканата потъмняла кожа, залепнала като прозрачно платно върху тънките възлести кости. И в това тяло било нахлуло такова безумие, каквото не се било виждало и чувало досега на земята: тя търсела със сълзи на очи сред мъжете в Катунд някой да я обладае и да я подмлади. И когато не намерила мъж, който така да я подреди, че угасналите й очи да изскочат от кухините, отишла като крастава коза да се чеше в изронения гръб на гроба на мъжа си. Нещастният гроб, какво го сполетяло! И костите на клетия, отдавна изгнил под земята, лека му пръст, ще да са потреперили от ужас.

– Уф! Как тежко дишаше и се мяташе тя, че и свиня би се отвратила.

– А да остави настрана жалните нареждания! Проклятията, отправени към земята.

– И защо?

– Само защото в нея изтляло най-скъпото нещо у мъжа й.

– Тюф, какъв срам!

– Старешка уста да изрече, че жените винаги искали мъжът да обладава плътта им, за да се чувстват добре.

– Тюф! От женска уста да излезе такъв срам!

– И още по-лошо – от устата на старица. На старица с единия крак в гроба!

– Тюф!

– Тюф! Това не е жена, а вещица!

– Тюф!

– Тюф!

– Господи, знаем, че си един, не сте двама, но ако ти е останала малко милост към нас, твоите безсилни създания, вземи душата на тая обезумяла жена и я сложи да ври в казана с катран!

– Дори и в ада не я смесвай с нашите души. За нея и в пъкъла няма място сред хората!

– О, господи! Тя ще омърси и ада! Ще омърси, ще обърка всичко и в твоя свят, където се изкупват греховете!

– Всичко ще обърне наопаки.

– Тюф!

Нямало по-способни от жителите на Катунд така да презират и проклинат. Те никога не се уморявали да изливат яда си. Но не били като змиите, които се срещали толкова много сред пресъхналите потоци край Катунд, да държат отровата в устата си, без те да се отровят. А селяните тук несъзнателно се тровели с онази жлъч, която събирали с такава страст, за да я излеят върху другите. Господ да ги пази от самите тях!

– Тежко ми! – си казал той, напълно отмалял. – Хората, които ще дойдат да честитят, когато Сося роди, наистина няма да питат кой е бащата на детето, но имат пълното право да попитат къде е бащата? Ще изминат месеци, докато започне да се набива в очи промяната в тялото на младата майка, а той няма да се мерне никакъв. Навярно това време ще е достатъчно за хората не само да свикнат с положението, в което е Сося, но и напълно да забравят, че някога е имало в Катунд младеж на име Юл Пърляля. В такъв сезон, като това лято с изгарящата жега и безумната песен на щурците, подобна забрава щяла да бъде напълно естествена. От ден на ден се забравяли толкова по-важни неща, та камо ли съществуването на някакъв младеж, който никога не бил привлякъл вниманието на Катунд нито със смелостта си, нито пък с ума си.

Дай боже Юл Пърляля да потънел вдън земя и никога да не се върнел, защото окончателно щял да затрие честта на Зеф Мици. Хората, дори ако от вежливост нямало да се осмелят да попитат направо, пак щели да имат известни съмнения около бащата на детето, които цял живот нямало да се заличат. Още повече, че нямало да могат да повикат Юл Пърляля да го докаже. Сося, каквото и да твърдяла, никой нямало да й повярва.

Разбира се, хората щели да настояват да научат истината. Естествено щели да искат да стигнат до онази истина, която на тях им харесвала. Зеф Мици се вцепенил при тази мисъл, сякаш бил разбрал за надвисналата заплаха. Той вече не се чувствал стопанин на своя дом, в който все по-рядко идвали гости. Сега като че ли се намирал на площада в Катунд, пред църквата, заобиколен от много хора, мъже и жени, старци, старици и деца, които трябвало да убеди, че бащата на детето, родено от крехката девойка, е Юл Пърляля и никой друг. Но преди да започне обясненията около нерадостната съдба на Сося, Зеф Мици се запитал коя истина би се харесала на Катунд. Понеже се усъмнил, че може да стигне до нежелателно заключение, замълчал и продължил да се занимава с въпроса, как да убеди останалите, че дъщеря му никога не е познавала друг мъж освен Юл Пърляля.

Зеф Мици, както и предполагал, щял да бъде заобиколен от хора, които изобщо нямало да си спомнят и нямало да знаят нищо за Юл Пърляля. Колкото и да предвиждал подобно нещо, пак му се сторило невъзможно никой да не помни този младеж и се запитал неуверено колко време било изминало от онова ужасно лято, бомбардирано от всички страни от жегата и свирукането на щурците.

Не било нужно да брои изминалите седмици. Със собствените си очи виждал как влиянието на забравата било по-силно от това на паметта. Чувал онези, които твърдели, че никога не са познавали Юл Пърляля, и то с толкова искрено изражение, че несъзнателно пораждали колебание и у другите, които смътно си спомняли за съществуването на младежа. Това доказвало, че и последните претърпели известно замъгляване на паметта и затова търсели опора в останалите.

– Наистина имаха или не син с такова име Пърляльови? – питали се едни други.

– Като име твърде странно е това Юл?

– В Катунд няма обичай да се кръщават хора с небесни имена, когато има толкова земни, не е ли така?

– Разбира се, че има, но ми се струва, ако не се лъжа, дали беше този случай или някой друг, но стана нещо с Пърляльови, което направи силно впечатление в Катунд и се изтълкува като лоша поличба, та те кръстиха детето с това име – обади се един.

– Може би тази е причината.

– Наистина, чувал съм го, но може и да греша.

Зеф Мици не знаел какво да направи, за да спаси паметта поне на онези, на които не била напълно заличена. Ако всички станели пленници на забравата, тогава за него нямало никакъв изход. Никой не би повярвал в бащинството на Юл Пърляля, защото не може да се приеме за основателно бащинството на несъществуващ мъж. И тъй като неговата Сося не е Дева Мария да зачене от Светия дух, всички щели да питат кой мъж е бил близо до дъщеря му. Единствено оставал той – Зеф Мици. Останалите мъже в Катунд били срещали девойката само когато минавала по пътя.

Зеф Мици заудрял с юмруци слепоочията си. “Олеле, божичко!” – завайкал се като жена.

– Значи аз, нейният баща? – изрекъл предизвикателно той. – Но аз не мога да бъда и баща на детето й, всеки го знае, не е ли така? – И Зеф Мици си поел дълбоко дъх. Гърдите му, както никога досега, изпитвали нужда от въздух.

За съжаление не последвал отговор на тази му мисъл. И с повтарянето на въпроса, придружено с изблещване на очите, сякаш не им стигала светлината, за да обгърнат с поглед скупчените наоколо хора, и с навеждане на глава, или по-точно, със силно набръчкване на врата пак нямало да бъде в състояние да накара хората да възприемат тази мисъл или да й се противопоставят.

Всъщност Зеф Мици нямал нужда да чуе онези, които гласно щели да се противопоставят. Мълчанието им за него щяло да е съвсем ясно. Той не можел да заплаче пред цял Катунд. Подобна слабост би се изтълкувала като признание за вина. Никой не би повярвал каква голяма нужда изпитва да изплаче с горещи сълзи мъката, която гнети душата му. Зеф Мици се окопитил и само дълбоко въздъхнал. Но една въздишка съвсем не била достатъчна да го облекчи. И свръхусилията му да не заплаче щели да отидат напразно. Вцепенението му, така, както е на крак, сякаш внезапно са го омагьосали самодиви, окончателно щяло да убеди останалите, че той е спал с дъщеря си. Зеф Мици щял да се предаде пред погледите им, в които ще се чете суровост, смесена с презрение, като човек, който вижда, че всеки опит да докаже своята невинност е безмислен. В историята на Катунд не се помнел случай някой мъж да е баща и на своя внук. Затова и самият Зеф Мици не знаел какъв вид линчуване щял да заслужи. Ръцете му нямало да се подчинят и да се вдигнат към тълпата с последна молба да му повярват, че е невинен. Ръцете му безпомощно щели да увиснат, а въздишката, изтръгнала се от гърдите му, щяла да докаже секването на всички сили във внезапно остарялото му тяло.

Зеф Мици бил в състояние на пълна отпуснатост, когато дошъл на себе си. Чувствал се съсипан. Никога не било му се случвало да сънува с отворени очи. Казал си, че с положителност това е някаква магия, завладяла мозъка му. Неотстранима магия, защото не можел да се зарадва, че цялото това мъчение, което преживял преди малко, било само въображаемо. В него нямало нищо вярно. Нямало и капчица истина. Но въпреки всичко Зеф Мици хладнокръвно повторил наум цялата измислена история. След като Сося била забременяла, несъмнено един ден щяла да роди. Катунд вече щял да знае за нейния грях и във всички случаи щял да й прости. Според обичая хората щели да дойдат да честитят. “Както и да е” – си казал Зеф Мици, внезапно отегчен. Каквото и да станело, един ден хората с право щели да искат да поздравят бащата на детето. А на кого щели да честитят най-напред, на дядото? Бащата, който непрекъснато бил отсъствал, нямало да се появи дори на празника и безусловно щели да се усъмнят дали изобщо съществува. И нямало как да не се усъмнят. По-точно, нямало място за съмнения, че бащата съществува като такъв. Христос вече се бил родил и нямало как да се роди втори Иисус. Съмненията щели да са дали съществува Юл Пърляля, а за да ги убеди, Зеф Мици нямал никакво доказателство, освен да се закълне в честта си. Но той знаел още отсега, че това нямало да е достатъчно. При тези обстоятелства особено споменаването на честта нямало да хване място.

– Каза ли нещо? – обадила се жена му от ъгъла, сякаш през цялото време се била ослушвала.

– Да – отвърнал тихо той.

– Какво?

– Защо? Я не се размеквай такъв! – Тонът на жена му бил спокоен, но като че ли това още повече го раздразнило. Въпреки това бил напълно безсилен да излее поне отчасти мъката, която го била завладяла.

– Иди кажи на оная…на оная… – Зеф Мици искал да извика “кучка”, но не се побрало в устата му и мисълта му секнала. Гласът му почти угаснал и не можел да си спомни към кого искал да отпрати жена си.

– Какво? На коя? – И той забелязал, че жена му го била приближила и стояла пред него в бялата си нощница.

Зеф Мици я обгърнал с уморен поглед.

– Така ли спиш? – запитал я след малко, без да откъсва очи от нея.

Жена му учудено повдигнала рамене.

– Защо не спиш гола? – продължил той с отпаднал глас. – От днес нататък гола да спиш, чуваш ли ме? И да спиш на тази страна, откъдето пада лунната светлина… Само така да спиш…

Бил ден като всички останали. Вместо с въздух, просторът, както обикновено, бил изпълнен със звуците на щурците, които непрекъснато гърмели, сякаш били невидими фойерверки.

Жителите на Катунд, както намирали общ начин да изразят досадата си, така и всеки поотделно изкарвал на показ недостатъците си. Селянинът Руст Зена си наумил да се промъкне в дома на Нифе Карахода. Заварил я на неизменното й място сред двора на къщата под избледнялата сянка на черницата.

– Знаеш ли какво се приказва из Катунд за тебе? – обърнал се той с тънкия си глас към нея, без да поздрави.

Точно в този момент в цял Катунд настъпила дълбока тишина. Не се чувал дори човешки шепот, тъй като щурците продължавали своя напев.

Старицата измерила изкосо току-що пристигналия с пренебрежителен поглед.

– Аз не чувам нищо – отвърнала тя по някое време също така нехайно и свела очи над ръцете си, подпрени на коленете.

Руст Зена съвсем не се засегнал от нейното посрещане. Мисълта му се била съсредоточила в една точка и нямало да помръдне оттам, както и да се развиели нещата.

– Наистина в момента нищо не чуваш, но знаеш какво се говори за теб, нали?

Руст Зена загледал ръцете на старицата и забравил, че тя не му е отвърнала на въпроса. Тънките й пръсти, покрити с толкова набръчкана кожа, приличали на гущери. Ала тя го накарала отново да се опомни.

– Голяма работа какво са говорили и какво ще говорят.

Руст Зена съвсем не сметнал, че старата е побъркана. Единствено безразличието й му се сторило прекалено, но не намерил подходящите думи, с които да я накара да се оживи. Или по-точно не намирал онези думи да я настрои срещу другите. Надявал се, че по този начин ще събуди любопитството на Нифе Карахода и най-вече ще привлече вниманието й към него. За съжаление не намирал нито една дума, с която да я предразположи. Старата продължавала да съзерцава пръстите си, наподобяващи гущери. Привидно сякаш била напълно забравила присъствието на Руст Зена и цялата била потънала в невъзмутимото си мълчание. А той не бил от мъжете, които можели да понасят женското мълчание. В края на краищата не бил дошъл да наблюдава нямата уста на Нифе Карахода. Излишно било да напряга мозъка си, за да намери някоя умна приказка. Въпреки всичко трябвало да каже нещо, защото в мълчание и жегата парела още по-зле. Накрая рекъл:

– Подлудиха ни проклетите щурци.

Нифе Карахода бавно повдигнала глава. По изострените й скули проблеснала закана.

– Не се забърквай в политиката, защото е опасно – рекла тя и гласът й внезапно станал по-плътен. После добавила: – Особено за мъже като тебе е твърде опасно…

Руст Зена отново си помислил, че старата съвсем не е побъркана, само че езикът му пак се заплел, когато повдигнал очи и спрял поглед върху гърдите й, където се била събрала на топка избелялата рокля. Той дори не събрал кураж да попита каква връзка има тук политиката, нито пък се почувствал обиден от подценяването, изразено по отношение на неговото мъжество. Но по необясними причини споменаването на политиката предизвикало у Руст Зена онова объркване, което пораждало явяването на гола жена в сънищата му. И за учудване през това знойно лято сънят му бил смущаван както никога досега от подобни сънища. Последният кошмар бил през миналата нощ, когато за първи път разпознал сънуваната жена. Била Нифе Карахода, макар да нямала никаква прилика със старицата, която сега стояла пред него. Била облечена цялата в бяло, тънковита, без излишни тлъстини, но с всички прелести, и приближавала към него, сякаш не докосвала земята. Въпреки всичко той я бил познал – Нифе Карахода. Занемял от почуда, я бил запитал как се е променила толкова много? Не желаел да казва “как така си се подмладила?”. Щяло да е досадно да спомене пред подобна жена старостта.

В съня му Нифе Карахода изобщо не се учудила на неговия въпрос. “Съвсем просто” – отвърнала, поглеждайки го право в очите. А в погледа й блестяла несдържаната радост на щастлива жена. “Съвсем просто. Добре, но как?” – продължил Руст Зена. “Ти ли ме питаш? Забрави ли?” – отвърнала тя. “Какво да съм забравил?” – попитал той. “Забрави ли онова, което се случи пред очите ти?” – и Нифе Карахода прихнала да се смее, обърквайки го още повече. “Кога? – прошепнал той. – За бога, кога? Не ме побърквай!” И тя изведнъж придобила сериозен вид: “Ами, преди малко, когато се любехме. Забрави ли?” Руст Зена навел засрамен глава, но не отворил уста нито да потвърди, нито да отрече. Той не си спомнял да се е любил някога с Нифе Карахода. Дори и през ум не му минавало подобно нещо. От друга страна, тя била толкова красива, че Руст Зена не можел да се освободи от насладата, с която го дарявала нейната любов, макар и да не си спомнял да я е изпитал. С положителност било истина, след като го твърдяла без каквото и да било стеснение.

Трябва да е било истина – си повтарял Руст Зена. В края на краищата защо да не е истина? Нифе Карахода е толкова красива, че няма нищо учудващо, ако той си е изгубил ума в миговете, докато се е любил с нея. Сега изпитвал само едно желание – случилото се да се повтори, па макар и още един-единствен път. Той щял да се съсредоточи и да не си изгуби ума, за да съхрани добре запечатани в съзнанието си тези любовни мигове. Руст Зена се готвел за нещо изключително и може би именно защото било изключително в съня му, то не се случило. Нифе Карахода постояла известно време пред него, като се усмихвала ласкаво, с лице, изразяващо едновременно признателност и съжаление, след което изчезнала от очите му, сякаш никога не била съществувала. Руст Зена искал да я намери, но не знаел къде да я търси. Въпреки всичко не се отказал ни най-малко от намерението си да се любят поне още веднъж с нея. Усещането, че това ще бъде нещо изключително, се засилило още повече от нейното необяснимо изчезване.

С положителност това изчезване било оставило Руст Зена с толкова изострени сетива, че станало причина у него да се заличат границите между съня и действителността. Същия ден, когато щял да се срещне с Нифе Карахода на дневна светлина, тоест на сутринта след съня, той бил уверен, че не прави нищо друго, освен да следва започналата любовна история. Поради тази причина не бил в състояние да открие и следа от безумие в държанието на старата. Дори нямал очи да види подчертаната грозота от твърде напредналата й възраст. Напротив, ако в началото нейното безразличие се сторило на Руст Зена прекалено, постепенно той започнал да мисли, че подобно пренебрежение спрямо другите, които я одумват, е повече от естествено за една красива жена. Такава жена никога не може да се избави от одумките. “Голяма работа какво са казали преди и какво ще дрънкат по-късно!” – била казала тя. Съвсем естествено е една красива жена да живее напълно в света, който сама е изградила около себе си. Сега вече не излизало от ума на Руст Зена, че Нифе Карахода е наистина такава жена. Той я бил видял и сега я съзерцавал. Бил чул думите й със собствените си уши и затова сега я слушал. Само жена, която знае да използва своя чар, произнася думи, които изглеждат без каквато и да било връзка, но имат тайната магия да възпламеняват мъжкото тяло и да го карат да отмалява от главата до петите. “Подлудиха ни проклетите му щурци! Не се забърквай в политиката, защото е опасно… Особено за мъже като тебе е твърде опасно” – припомнил си той разговора им.

“Дяволска работа! Тя споменава политиката, а аз целият се разтапям, сякаш е мушнала меката си ръка под ризата ми и ме гали” – си казал Руст Зена, без да откъсва нито за миг очи от нея, макар тя изведнъж да се затворила в своя свят и да не му обръщала никакво внимание. Той се отказал да разговаря повече с нея. Помислил си, че Нифе Карахода е от онези жени, с които пречките се превъзмогват по-лесно в мълчание. Значи не му оставало нищо друго, освен да действа. Наоколо нямало жива душа и Нифе Карахода съвсем не била заела позиция на човек, който предусеща опасност и е готов да се брани.

Руст Зена не обърнал внимание и на невъзмутимото спокойствие, което било завладяло цял Катунд, откакто се озовал в двора на Нифе Карахода. Отначало оредели гласовете на хората. Като по тайна заповед изведнъж всички били прекъснали разговорите си. След това млъкнали и щурците. Но тяхната песен не секнала отведнъж, а заглъхнала бавно и постепенно, сякаш жителите на Катунд били съсредоточили вниманието си в безпогрешния знак, че наближава смъртта на тези насекоми, обезобразили целия живот в селото. Това означавало също така, че някъде в своите неразгадаеми глъбини палещото слънце през това лято било започнало полека-лека да се охлажда.