Българският експресионизъм в програмни статии и есета. Експресионистичната поетика в творбите на Гео Милев, Чавдар Мутафов, в „Пролетен вятър на Никола Фурнаджиев и други

Проклятието на фанатизма е тема на всички зрели творби на Емилиян Станев, но особено директно тя е поставена в “Тихик и Назарий”. Самото раждане на колективната лудост също е коментирано в този текст във връзка с въздействието на груповата молитва върху индивида: “Тогава тяхната увереност в истинността на учението порастваше, понеже в множеството отделната личност губи способността да разсъждава”. Това е констатация, като че ли формулирана от самия Гюстав Льобон (1841–1931). Психологията на тълпата вълнува Емилиян Станев, защото той е прозрял, че в много случаи именно анонимното множество решава бъдещето на обществото:

Тия мрачни, фанатизирани люде бяха нещастни. Те съхнеха от ненавист към “дяволското творение” и ако у тях все пак имаше някаква обич, тя бе себична обич на озлобени несретници. Техният Бог им трябваше, да мразят и съдят другите. Ненавистта съпътстваше всяка възвишена представа за справедливост и истина…

(“Тихик и Назарий”)

Тълпата дава властта, но и я отнема. Именно поради това опитните управници умеят да флиртуват с нея. В “Легенда за Сибин, преславския княз” цинизмът на мъдрото управление е оголен и показан в цялата си абсурдност:

Който е създал слънцето, е проявил милост, но не от обич към хората и животните, а от страх, че ще обеднее творението му и ще се лиши от блясък. Творението задължава твореца си, мислеше князът, като гледаше как снегът блести под изгрева и как весело лъщи юздичката на коня. Земните царе също се грижат за своите поданици не от любов към тях, а за славата си… Обичам, защото обичам себе си. Ето изворите на дяволските загадки…

Простакът, който краде властта, е жалък в своя порив да се разпорежда със съдбата на другите. Тихик от “Тихик и Назарий” е типичен пример в това отношение: “Не съм просветен чрез школското учение, едва се научих да сричам, но от моето слугуване и мъки при княза, от предишната ми служба и от вродената ми хитрина и недоверчивост много работи узнах за човека…”. Не с хитрина и недоверчивост можеш да поведеш хората. Бившият слуга се превръща в насилник, а не във водач. Стремящият се към властта чрез доктрината роб става убиец: “А когато свършвам тия последни редове, безумците, поведени от брат Тихик, който не знае, че за да бъде съвършен, на човек са потребни не само добродетели, но и познание, не само святост, а и мъдрост, тръгнаха към гората да хванат княза и девицата” (“Легенда за Сибин, преславския княз”).

Според Емилиян Станев “няма идея без свои мошеници”. Това на пръв поглед общовалидно обобщение получава конкретен смисъл в контекста на една негова бележка в дневника му от 10 май 1958 г.: “Кал и простаци с руски калпаци, с ушанки – такива бяха след Девети и се опитваха да говорят руски, та порусиха и много български думи”.

Властта и чужденците е другата голяма тема в зрялото творчество на Емилиян Станев. В “Легенда за Сибин, преславския княз” тази тема е подета около спомена за избитите от Борис І прадеди с участието на “славянските пълчища”, докарани от брегалнишката област. След това се говори и за ненавистта и презрението на княза към “византийските свърталища”, както са наречени манастирите. Усещането за национално предателство е най-силно при описанието на състава на държавния съвет по време на съда на Борил над еретиците:

Беше изрекъл заканата достатъчно високо, та да бъде чута от дванадесетте боляри, които, подобно на Христовите ученици, съставляваха държавния съвет – осем кумани и само четирима български мазници, всички в мантии и блясък и всички вдрехнати на тлъстини, пот и кожуси.

В “Антихрист” гърците са основните заподозрени за разрухата и моралното падение на България. Размирният отец Лука например вижда така нещата в църквата: “Пълнят си коремите и казват, че не било грях! Хлябът и виното наричат шимволи! Лъжат царя, проклетите гърци! Не обичат те българския род, обичат ромеите и техния господ”.

Зад тия душевни вълнения на героите от преди почти хиляда годи Емилиян Станев е вградил своите тревоги за съвремието. На 23 юни 1971 г. той записва в дневника си: “Тая страна напомня цигански катун с черибашия, зад когото стои истинският чорбаджия…”. Именно този истински чорбаджия, който винаги след приемането на християнството е бил на изток от нас, плаши писателя. Няколко години по-късно той е по-обстоятелствен при коментара на същия въпрос:

Най-съдбоносната грешка, извършена ат Борис Първи, беше, че той избра византийското православие и с него – византийските ереси. Ако бяхме покръстени от Рим, българските духовници и интелигенция, вместо да четат житието на св. Параскева, щяха да четат Хораций, Цицерон, Сенека, Аристотел, Тацит и т. н., съдбата на България щеше да бъде съвсем друга, нямаше да беснеят у нас фанариотите.

По пътя на познанието съмненията са естествен спътник на човека. Люшкането на мисълта в търсенето на смисъла на битието може да разруши личността, но може и да кали нейната воля. Страданията на духа могат да родят отчаяние, но и непоколебима целеустременост. Еньо-Теофил от “Антихрист” върви по тоя път на изпитания, който сам е избрал. До момента на съда над еретиците той е благословен освен с търсещ дух и с невиждана красота. След обезобразяването му от палача героят има нова съдба. Няма я вече красотата, която да го възвисява над другите, а мъдростта идва със всяко ново унижение и изпитание.

В “Света като воля и представа” Шопенхауер формулира няколко възможности за проникване в тайните на естеството. Едната е свързана с освобождаването от битийните страсти макар и “само за отделни моменти” чрез насладата от съзерцанието на красивото. Този път е невъзможен за смущаващо красивия Еньо-Теофил, защото самосъзерцанието през очите на другите води не до смирение на духа, а до безпокойство. Устремен към истината, той постига Таворската светлина, но това състояние на “чисто познаващо същество” според терминологията на Шопенхауер превръща акта на познание чрез просветление в катастрофа, защото героят не е готов за истината. Той още не е надвил “собствената си природа”. Всъщност “Антихрист” е разказ за постигнатото познание чрез страдание така, както Шопенхауер го формулира: “ние виждаме в трагедията най-благородните хора, след дълги борби и страдания, да се отказват най-после от целите, които досега са преследвали с такъв порив и да се отричат завинаги от всяка наслада в живота...”.

Граничните ситуации в живота на човека му разкриват истината. За едни тя е жестока, за други е очаквана и хората я приемат със смирение. Екзистенциалистите съсредоточават своя интерес именно върху тези моменти на прекъсване на битийния поток, за да разсъждават върху въпроса за неговата същност и смисъл. В “Антихрист” светият Теодосий се обръща към отец Лука със следните думи: “Няма човек, освен от когото бог се е отвърнал, да не види в законечните мигове преди смъртта небесната светлина и нетленния мир, когато сияние озарява целия му живот, та стане ясно как го е разхитил напразно”.

Прозрял истината, благородният човек на Шопенхауер е обзет от състрадание към себеподобните: “страданието на околните засяга благородния човек почти също така, както и неговото собствено”. В “Антихрист” житиеписецът в един момент разсъждава, че “самичък е човек в съкровеността си, с когото и да се среща и разделя, пак самичък остава”. За него “душата винаги е самотна и колкото и да жадува обич, не може да търпи за дълго време друга душа до себе си, понеже и двете се мъчат всяка поотделно и допирът им е като допира на грешниците в ада”.

Това са мисли на героя преди саможертвения избор, който прави с решението да даде парите си на жената, поведена, за да бъде продадена в робство. В тоя момент Еньо-Теофил разбира “на какво се е закрепил, де му е силата” на Евтимий – службата на род и родина. Неслучайно той се обръща към него чрез словото на житието с преклонение, като го титулува “велики человеколюбче” и “търновско светило”. Просветлението е осенило духа на търсещия истината. Той е разбрал, че смисълът на живота, както би казал Шопенхауер, е в поемането на мъките на целия свят: “Човек, който във всички същества е опознал себе си, своето най-вътрешно истинско аз, ще счита за свои собствени и безкрайните страдания на всичко живо и така ще прегърне страданията на целия свят. Никое страдание вече не ще му бъде чуждо”. Но житиеписецът все още не е избрал пътя на жертвата. Той е обладан от порива на отмъщението и затова не получава благословия от Евтимий. Истинското величие в този момент е въплътено в образа на патриарха. Според “Света като воля и представа” той е от оная висша класа люде, които са готови да станат жертва, за да спасят целия свят: “Жертва значи примирение и останалата природа очаква спасението си от човека, който едновременно е и жрец, и жертва”. Житиеписецът все пак е тръгнал по неговия път. Бесът на отмъщението ще отшуми и ще остане само любовта към “рода български”:

“Защо даде парите, глупако. Все ще те заробят и никой няма да те купи. Обезобразен си, ще те убият.” Ала усещам – олеква ми, издига се радост и обич към невестата. Размислих се и взех да разбирам, че не само за нея, за моя род български съм направил това, за него съм убивал агарянците и вече съм го възлюбил. Зачудих се кога е станало то, как не съм го съзнавал.

За някои особености на романа “Антихрист”.Зрялото творчество на Емилиян Станев е изключително постижение в нашата литература. Особено място в него заема романът “Антихрист”. Самият автор отделя предпочитаните от него творби, като още с жанровите им белези се стреми да ги отграничи от общия литературен поток на съвремието. Историята за княз Сибин е наречена легенда, а “Антихрист” е книга, наподобяваща житие, и е създадена чрез стилизирането на някои от основните характеристики на житиеписния канон.

Архаичната форма на житието в “Антихрист” е комбинирана с модерната технология на повествование чрез тематична доминанта, която в случая е страхът от дявола и бележи перипетиите в живота на героя. В съгласие с теорията за раннодетската психотравма на фройдистката доктрина авторът е описал така преживяванията от великденската литургия на малкия Еньо: “А като се взирах в брадатите им лица и слушах гласовете им, тия люде ми изглеждаха нечестиви и мазни […] Притесни ме силен страх най-вече когато дверите се разтвориха и оттам, в черния полумрак, с бялото си одеяние се показа патриархът с дикир и трикир в ръце, сякаш с цялото си величие от олтара излезе самият тартор”. Това описание е в пряка връзка с края на първа глава, който е посветен на разкриването на механизмите на т. нар. тематичен спомен, определил съдбата на героя: “Братя, кой от нас помни кога от ранно детство за цял живот в ума зачева велико убеждение?”.

Животът е Еньо е белязан и от буквите. Той започва като поет и завършва като житиеписец, като всяка глава от неговата история е посветена на поредна буква от азбуката. Историята на житиеписеца започва напълно естествено с “А” (“аз”). Това е процесът на осъзнаване на личността и както житиеписецът споделя, мигът “в който отделих себе си от света и възкликнах: “Аз съм”. Втората глава е посветена на тайнството на буквите, поезията и първата невинна любов в живота на Еньо. Тя започва с “Б” (“буки”). Това са спомени от детството и радостите от съприкосновението със словото: “По него време вече учех “Учителното евангелие” в килийното школо на хартофилакса, наизуст знаех “Азбучна молитва”, и “Прогласа”. Така започва и азбучното житие на Еньо-Теофил. То завършва в 23 глава с буквата “Ч” (“чьрвъ”). Дали чрез нея става въпрос за сърпа (стб. чьрвъ) на смъртта, който коси людете по българската земя, или е свързана с последния пасаж от житието чрез обръщението “човече”, е трудно да се каже. Но въпросът “къде отиваш, човече?” в този момент звучи с евангелската сила на Quo vadis?: “Ето птица отлита. Къде летиш, птицо? Звяр пробягва из гората. Къде бързаш, звяро? Кой ви зове, кой ви води и накъде? Къде отиваш и ти, човече?... Ако е казано в евангелието – ще погледнат тогова, когото прободоха, кой ще погледне мене, поругания българин?”.

Двайсет и трите глави на романа са белязали различни периоди от живота на героя така, както двайсет и четирите песни на “Илиада” бележат края на една многолетна война. Епическият разказ на Омир е разделен на части съобразно броя на буквите в гръцката азбука. Защо Емилиян Станев спира до “Ч” в своето азбучно житие, след като не е изчерпал българската азбука и може да повтори модела на героичния гръцки епос? Отговор на този въпрос дава апокрифният евангелски разказ за Петър и Исус. Когато апостолът пита с недоумение своя бог къде отива, той му отговаря – “В Рим, за да бъда отново разпнат”. Така апостолът разбира същността на своя дълг и поема по пътя на саможертвата, за да продължава да живее чрез създадената от него църква делото на Христос. В “Антихрист” Еньо-Теофил, който подобно на Петър се отрича в моменти на слабост от своя бог, също открива пътя на дълга. И макар иколебливо поема по стъпките на Евтимий, за да служи на народа си, а чрез това и на бога.

Архитектониката на романа е много строго премислена. Невнимателният читател би се заблудил, че той се състои от двайсет и четири глави, понеже заключителната буква “Ч” е 24-а по ред в българската азбука. Емилиян Станев обаче е пропуснал “Й” при подреждането на главите и така е постигнал двоен ефект. Избягал е от уподобяването с архитектониката на Омировия шедьовър и същевременно е продължил традицията от “Азбучна молитва” на Константин Преславски, в която “Й” също е пропусната.

Текстът на “Антихрист” е разделен на две равни части, като дванайста глава, украсена с буквата “М” (“Мислете”) е посветена на тежките терзания на объркания дух. В нея Еньо-Теофил достига дъното на цинизма и отчаянието. Житиеписецът дори заключва съкрушен при тревожния спомен за Ралица кралица: “Било що било – отиде си тя с онзи Енчо. Днешният за никого нехае”. Това е единственото умалително именуване на героя в цялата книга и то е използвано в този момент като спомен за неговата загубена невинност. И докато в предходната глава, украсена с буквата “Л” (“Люди”), той извършва първото си убийство и узнава любовта на тялото чрез съвокуплението с Арма, в тази трескавата мисъл разкрива страшната истина: “Болни бяха човешките души и целият свят”.

За целенасочената работа със структурата на творбата свидетелства и организацията на текста около съда над еретиците. Главата, представяща окованите в железа ръце и крака на еретиците, е украсена с буквата “Р” (“Рци”), а следващата, в която се говори за съда над Еньо-Теофил, с буквата “С” (“Слово”). Последвалият разказ за изпълнението на наказанията е украсен с буквата “Т” (“Твердо”) и отпраща към темата за стоически посрещаните мъчения и смърт, но и към заключението за майсторството на палача: ”татарина – опитен беше в занаята си”.

Чрез “Антихрист” в българската литература завършва един процес на естетически търсения, започнал с прозата на Петко Тодоров и получил нови решения в творчеството на Николай Райнов и Стоян Загорчинов. Стремежът чрез стилизация да се модернизират фолклорни и архаични форми на средновековната книжнина е амбициозна задача. Трудно обаче се постига изпълнението на тази задача. За това свидетелства почти пълното безразличие на днешните читатели към произведенията на Петко Тодоров и Николай Райнов. Не е достатъчно да създадеш текстове с изобилно използване на архаични думи, повторения, инверсии, постоянни епитети, разгърнати сравнения. Малко е и да се погрижиш за музикалността и ритмизирането на повествованието чрез използването на звукопис, цезури, регулирането на броя на препинателните знаци и използване на лайтмотиви. Голямото изкуство е да създадеш органичен текст, който да говори ясно на съвременните читатели и същевременно да омайва със своята другост. Емилиян Станев е постигнал това.

Неговият житиеписец е наясно с голямата задача, стояща пред човека на словото: “Ала от словото е създаден светът, чрез словото го възприемаме и ако то е лъжа, лъжа е и светът”. В “Антихрист” житието е драматично, а не възвисяващо. То съчетава в едно образа на разказвача и обекта на повествованието и с това е нарушен канонът. Подобен случай има едва през Възраждането с “Житие и страдания грешнаго Софрония”. Освен това историята на Еньо-Теофил е предварително определена чрез заглавието като житие на Антихрист и с това придобива ореола на забранените книги. За читателя тя носи характеристиките на житие апокриф.

Тези особености на повествованието му дават големи предимства. То звучи като откровение и завладява читателя с титаничните страдания на търсещия дух. Същевременно събитията следват едно след друго. Сменят се регистрите на повествованието. Възвисеността на философската проза се редува с напрегнатостта на авантюрното повествование, изпълнено със страсти, предателства, убийства и лукавство. Картини от публичния живот сменят камерните описания на личното пространство. Разказът за страстите на духа е допълнен от пикантни намеци за насладите на тялото. Всичко това е умело дозирано, поднесено с мярка и изключителен усет към езика.

“Антихрист” е венецът на любовното съчетаване на Емилиян Станев с българското слово. За това му помага задълбочената работа върху изящния стил на исихастката книжнина, наречен “плетение словес”, а и постоянното любопитство към шестте тома на „Речник на българския език“ на Найден Геров. Резултатът от това старателно вглеждане в детайлите на словото е безспорен:

Ясни, тихи и топли дни се редяха, над трите купни върха висеше богородичното небе и щом очите го докоснеха, изстенваше сърцето от копнеж да полети в него и замираше дъхът. Немееха и пламтяха горите, чакаха вятъра. А той като невидим просяк зашуми лекичко, изпроси от някой бук шепа злато и отмине с нечут смях.

За повествователя в “Антихрист” природата е “световно съкровище”. Неговата душа на поет много напомня светоусещането на художника от “Тихик и Назарий”: “Целият свят бе океан от багри и звуци и в него Назарий сякаш плуваше, винаги зорък да не пропусне нито едно от чудесата, що ставаха край него”. Словото на житиеписеца е изящно, дори и когато в него се долавят иронични нотки:

Цар Иван-Александър ловуваше с кефалията и тъй като негово царство обичаше всякакви душевни и телесни наслади, песнопения, тържествени литургии и лицезрения, обичаше и лова, та събираше загари и хрътове, подбираше ги по гласове и се наслаждаваше на песовската музика.

Житиеписната традиция по нашите земи предполага вграждането на приписки по полето на основния текст. Чрез тях пишещият си позволява да навлезе в сакралното пространство на светия разказ и да спомене факти, свързани с неговата скромна личност или с времето, в което е създавано или преписвано житието. “Антихрист” поради своята специфика на житие за житиеписеца не предполага наличието на такива елементи, но Емилиян Станев е осъзнал тяхната стилизираща функция и е потърсил възможност за използването им. Резултатът е повече от успешен:

Свърши се мастилото, та брах бъз да си направя.

Прикапа тих, летен дъждец, ороси земята и тя замириса на хубаво. А в килията намириса на опожарено, та се събудиха в душата спомените – зли и добри – и се сплетоха като гълъби и усойници. Брате, ти, който четеш житието ми, прощавай, задето го прекъсвам. Повеля велика изпитвам да походя навън като звяр на свобода, за разтуха…

Безсъница ме сполетя. Нощя излизам от килията и се взирам в звездите, моите някогашни утешителки. Оттам ме гледа и съди бог.

Думи, които досягат душата със своята искреност и примирена тъга. Странникът е отново сам, но негов събеседник е бъдният читател, който без да ще, воден от прекрасното слово на житиеписната изповед, става съучастник в този тъжен разговор за самотното пътешествие към смъртта. И, чудно нещо, самият читател се замисля за своя път в живота и изпитва тъга по непостигнатото.
Блага Димитрова. Още в ранните си стихотворения Блага Димитрова показва лирическа чувствителност и дълбочина на поетическия поглед към света, които я вписват сред най-добрите творци на България. Отделни нейни стихотворения напомнят за философската съсредоточеност и меланхоличността на Далчев, други отпращат към характеристиките на женското светоусещане в поезията на Багряна, но това са само бледи отпечатъци на харесвани творби, на осмислени по сходен начин образи, отгласи на вечните, но малко на брой битийни въпроси, които вълнуват поетите. Все пак и Далчев, и Багряна остават в поезията на Блага Димитрова предпочитани събеседници. Нейните стихове често скрито полемизират с техните стихове. Въпросите се преплитат с отговори. Съгласията се редуват с несъгласия. Съмненията са повод за още по-тревожни мисли, а поривите на душата са пречупени в нов щрих от ежедневието, за да зазвучат необичайно и различно. В зрялата поезия на Блага Димитрова като памет за Далчев остава трайният вкус към философско осмисляне и разнищване на темите за самотата и смъртта, а чарът на пътешествието и опиянението от високите скорости (“Скорост”, “Нощен вятър”) са част от поетическата чувствителност, споделяна с Багряна. Самият интерес към Багряна и усещането за близост с нейната човешка и чисто женска същност се проявяват и в двете книги (в съавторство с Йордан Василев), посветени на поетесата предходница – “Младостта на Багряна и нейните спътници” и “Дни черни и бели. Ел. Багряна – наблюдения и размисли”.

Поезията на Блага Димитрова обаче е нова и много различна от поезията на творците преди нея. Тя носи вкуса на меланхолия и жизненост едновременно, на самотност и предчувствие за бъдещи срещи. В нея ироничният поглед към философските проблеми на битието е съчетан със сериозната вглъбеност в простите неща на всекидневното живеене. Това е поезията на едно “таванско” поколение, което вижда света на звездите през малките капандури, търси човешката близост в загубените сред лабиринт от коридори жилища под наем, усеща грозната самота на хотелските стаи. Удивително е колко си приличат по настроение и колко са различни като поетическа техника две стихотворения, писани от Александър Вутимски и Блага Димитрова. Между тези творби лежат десетилетия (“Хотел” на Вутимски е от 1942 г., а “Хотелска стая” на Блага Димитрова – от 1966 г.), но духът на общото време на творческо формиране е жив. Човешката чувствителност е една и съща. Душата е сама и това я спасява и от леността на доволството, и от колективното слово на безсмисления оптимизъм.

Блага Димитрова има големия шанс да сътвори зрели стихове още преди Втората световна война. Това обстоятелство е опора, която й помага бързо да забрави кухите фрази от “Стихове за вожда”. Невъзможно е да си съзрял пропастта между светлината и сянката, да си усетил тяхната ненакърнима връзка и същевременно да вярваш в лозунги и да скандираш цитати.

Сянката, като метафора на половината от нравствеността на света, обитава поетическото пространство в творчеството на Блага Димитрова още от първите й творчески опити. И по-нататък тя се появява постоянно, за да тревожи нейния лирически дух (в “Сенки”, “Лъх на печени кестени”, “Картина”, “Защото обичах много”, “Нощ” и др.). Това е сянката на нощта, на есента, на душата – сянката на другото “аз” и на човека, и на живота. На нейните размити контури е противопоставена яркостта на света в светлина. Светлината е полет, хармония, сила, памет, мечта (“Светлина”, “Взаимност”, “Камъните не забравят”, “Тайнство”). Дори ако е светлина от една самотна светулка, тя пак е достатъчна, за да съхрани спомена за младостта и да призове към ново пречистване, защото е “прелитнала над бездната/ от детството ми/ – чак в сега”. Светулковата светлина – “зелена/ набъбнала сълза” – посочва на “пощурялата да тъгува” душа единствената причина за тъгуване (“Летни мимолетности”). В стихотворението “Светулкови сигнали” изчезването на светулките е повод за тревожни и укорни размисли върху победоносния машинен марш на хората по земята и в космоса, върху загубата на “кода”, който е крепял единството между човека и естеството:

Веднъж видях една светулка

между изсечените сенки

залутана, нетукашна.

[…]

Кога, къде, защо го изтървах?

Да знаех де да търся,

да знаех как да търся,

накрай света бих отишла,

но само да открия кода в мрака,

за да повикам пак светулките.

Повикването на светулките обратно, духовното пречистване е единственото спасение за затъналия в собствените си парадокси свят, в който, за да се опише едно “слънцеглаво дърво” върху белия лист, е нужно отсичането на друго (“Превращения”). Градът с отсечени дървета ще остане без птици, без дъждове и ветрове, а хората в него – без своите спътници, в сенчестата самота на дървесното “нямане”: “нямат си капка дъжд/ да ни оплачат,/ нямат си шума/ да ни прошушнат/ прощалната си дума” (“Сенките на дърветата”).