Българският експресионизъм в програмни статии и есета. Експресионистичната поетика в творбите на Гео Милев, Чавдар Мутафов, в „Пролетен вятър на Никола Фурнаджиев и други

Германецът не отговори. Погледът му, смекчен и замрежен, блуждаеше в синевата на залива, сякаш го виждаше осеян с варварските кораби на средновековието – мрачни галери с платна и чугунени топове, с гребци, оковани във вериги […] А после му се стори, че в следите на венецианското владичество над тази крепост имаше нещо противно, което напомняше похватите на Немския папиросен концерн и разсейваше романтиката на миналото. Той наведе глава и отрони с бастуна си един камък от бойницата. Крепостта се бе превърнала изведнъж в досаден куп от развалини на венецианска търговска кантора […] Под случайно обърнатите камъни изскачаха скорпиони, които пазачът се мъчеше да стъпче. В нишите на стените спяха прилепи. По пода се търкаляха мумифицирани от сухия въздух трупове на грабливи птици, намерили последно убежище в това място на запустение и тъга.

Зловещо видение. Тези трупове на грабливи птици са своеобразно предсказание за бъдещето на немеца. Цялата ирония на това усещане е, че единственият останал негов подчинен е с фамилията Адлер – „орел”. Като че ли двамата са последните грабливи птици, останали във варварския замък на Немския папиросен концерн, който скоро ще приюти техните трупове и ще потъне в разруха.

Случаят “Тютюн”. При внимателно вглеждане в творчеството на Димитър Димов читателят няма как да не изпита усещането, че и “Поручик Бенц”, и “Осъдени души” са текстове, които подготвят появата на романа “Тютюн”. Защо обаче това произведение предизвиква такова вълнение сред ортодоксалните критици в България. Романът “Осъдени души” е не по-малко спорен от гледна точка на пазителите на догмата за социалистическия реализъм, но въпреки всичко получава държавна награда през 1945 г. Отговорът се крие в образа на Ирина. Тя плаши не само с това, че представлява съвършено различен тип човешко същество в сравнение с другите герои на писателя. Около този образ е структурирано дълбинното художествено послание на романа, в което не може да се открие нищо ласкаво за комунистическата идеология. Освен това тя е толкова органична и истинска, защото в нея Димитър Димов е вградил себе си. Както би казал създателят на аналитическата психология Карл Густав Юнг (1875–1961), Ирина е въплъщение на женския елемент в неговата душа. Персоналната Анима, която също като него е обладана от мечтата за пътешествия по далечни страни, проявява се която изтънчен ценител на изкуството, работи като всеотдаен лекар, отдава се на любовта със страст и надскочила предразсъдъците на своето време, неотклонно следва своя път. Тя е въплъщение на неговия възглед за света. Прекрасен наглед на антропологичните и философските му идеи.

По-проникновените критици, служители на партийната догма, усещат заплахата, идваща от този образ, и насочват атаките си именно срещу него. Каква е историята на “Случая “Тютюн”? В края на 1951 г. романът е публикуван в издателство “Народна култура”. Още през февруари на следващата година секцията за белетристика към Съюза на българските писатели организира спешно обсъждане на книгата. Напрежението е толкова голямо, а желаещите да се изкажат толкова много, че се налага частите на дискусията да бъдат разположена на три дати. Те не са последователни нарочно – 8, 11 и 13 февруари. Между тях са предвидени дни за допълнителни консултации и търсене на компромис.

Ситуацията е доста деликатна, понеже не е известно отношението на главата на държавата и Партията Вълко Червенков (1900–1980) към романа. Самият той обаче в лично поздравление до автора по случай настъпващата нова 1952 г. изказва възхищението си от творбата:

От все сърце Ви поздравявам за “Тютюн”. Благодаря Ви, че ми го изпратихте. Дочитам го вече – дочитам го с дълбоко удовлетворение, дочитам го с превелика радост за нашата художествена литература, за Вас и Вашата сполука, другарю Димов.

Обсъжданията минават бурно. Акцентът е поставен върху основния доклад на Пантелей Зарев (1911–1997). Критиката му е унищожителна. Според него “някои положителни черти на “Тютюн” тънат в блатото от буржоазни упадъчни напластявания, от вулгарна еротика и дори порнография, поради което романът не може да бъде оценен иначе, освен като вредно произведение”. Този тон подемат повечето от изказалите се. Според запазените документи говорилите са няколко десетки. Има и умерени позиции, но са изложени и крайни мнения, според които романът е “вредно булевардно произведение”, което веднага трябва да бъде конфискувано и претопено.

Основните атаки към автора са, че борците за социална справедливост са описани повърхностно и с недостатъчна симпатия за сметка на образа на Ирина, която е характеризирана в някои от изказванията като блудница. Освен това са дадени препоръки класовата борба да бъде поставена в центъра на сюжета.

Дискусиите продължават и през следващия месец, но вече са пренесени на страниците на вестник “Литературен фронт” (бр. 10 и 11 от 1952 г.). На критичното отношение на Пантелей Зарев към книгата, изложено под заглавието “За пълна победа над антиреалистичните явления”, остро отговаря в следващия брой Никола Фурнаджиев със статията “Една вредна критика за романа “Тютюн”. В нея той подчертава, че “обърканите разсъждения на Зарев за метода в “Тютюн”, които напомнят пазарлъци”, са неверни и определя романа като “успех за Димов и за литературата ни”. Край на цялата кампания поставя редакционна статия в партийния вестник “Работническо дело” от 16. 03. 1952 г. Тя е озаглавен симптоматично “За романа “Тютюн” и неговите злополучни критици”. Има хипотеза, според която текстът е написан лично от Вълко Червенков. По-важно е, че романът е спасен.

Всичко това е постигнато с цената на тежък компромис. На писателя е наложена преработка на текста. Това обаче не е най-лошото. От издателство “Народна култура” му е назначен опекун в лицето на литературния критик Яко Молхов (1915–2001), който да надзирава процеса на писане. Той евфемистично е наречен “литературен сътрудник и редактор”, но без съмнение играе ролята на цензор.

В тази ситуация писателят повежда сложна борба, за да спаси духа на романа. Най-важно за него е да не пожертва образа на Ирина, който е сърцевината на дълбинното послание на “Тютюн”. Тук се налагат обходни маневри и допускане на малки отстъпки. Авторът се съгласява с дописване на текста и включване на нови герои, но на никаква цена не приема да се видоизменят пасажи, свързани с Ирина. В защита на тази позиция той привежда следните доводи:

Критиката, която ми правят за отрицателните герои е, че съм ги уплътнил психологически и направил интересни, че съм опоетизирал живота им, правейки ги симпатични. Аз мисля, че когато героите на един автор са уплътнени психологически и интересни, а не схематични и безинтересни, то това, по общо правило в литературата, се нарича художественост и не е недостатък, дори когато се касае за отрицателни герои.

Печеливша е и тезата му, че запазването “на всяка цена на логичното и емоционалното единство на романа” е поръка на статията от “Работническо дело”. Кой би се противопоставил на подобна готовност да се следват препоръките на официоза? Защитната му позиция е много умело построена: “Ако аз например въведа в романа една хубава и умна героиня от работнически произход, която във всяко отношение е морален контрапункт на Ирина, и ако я дам в развитие през целия роман, то тогава образът на Ирина престава да прави впечатление на разточително и обективистично даден и си остава просто пълнокръвен”.

В резултат на сложната игра с цензорите и направените компромиси през 1954 г. се появява второто издание на “Тютюн”. То е с увеличен обем, разработен е образът на Лила, включени са нови пасажи от антифашистката борба. Авторът се съгласява и с известно редуциране на присъствието на фон Гайер в художествения свят на романа, но не приема да се откаже от образа. За дълбокия трагизъм на всичко случващо се свидетелстват думите на втората жена на писателя, актрисата Лена Левчева:

А за Димов писането беше свещено, той не можеше да лъже с него. Не е компромис, че го преработи, а победа. Той запази цялото за сметка на тези 250 страници, които писа година и половина. Иначе комунистите щяха да го спрат. И 10 години труд щеше да отиде на вятъра. Въпреки това той се бореше с този социалистически реализъм. Спомням си дори веднъж го питах: „Как може с цялото си творчество да отричаш социализма, а непрекъснато да го славословиш официално?” А той тъжен ми отговори: „Правя го, за да спася единственото, което имам – писането!”

Права ли е Лена Левчева, като определя като победа излизането на второто издание на “Тютюн”? Със сигурност нейният усет на творец не я подвежда. Тя разбира, че дълбинният смисъл на романа не е засегнат, че поправките по текста са само драскане по повърхността на художественото послание, което е запазило своята сила.

Самият роман е структуриран по много специфичен начин. Повърхнинният му пласт е наситен със социални акценти. Той представя мащабна картина на епохата и нейните нрави, като идеологическият план на текста е най-оголен и най-ясно изговорен. Това е направено чрез многобройните споменавания на Партията и изобилието от образи, които са функции на партийната идеологема, като Лукан, Варвара, Динко. Те живеят единствено чрез нея са и нейни говорители. Самият Павел Морев, който със своята интелигентност и чувствителност има всички шансове да надскочи рамките на доктрината, доброволно се подчинява на ограниченията, наложени му от партийните принципи. В това отношение неговото поведение много напомня аскетизма на отец Ередия от “Осъдени души”.

Образната система изобилства от типичните за Димов герои, чийто живот е подчинен на една страст. Дали това ще е властта, парите, празното наслаждение от живота или аскетичното служене на Партията, няма значение. Героите са като обладани. При тях целта е изпразнила от смисъл самото живеене и го е превърнала в автоматизъм. Именно поради тази причина тези герои са някак си предвидими и по-малко вълнуващи. Дори и Лила, въпреки задачата да бъде антипод, е бледа сянка пред пълнокръвния образ на Ирина.

Специално място сред героите на романа заема тютюневият експерт Костов, който съзнава безсмислието на своето битие. Той търси убежище в позицията на циника, но е прекалено умен и чувствителен, за да намери успокоение в нея. Самият факт, че иска да осинови малката Аликс, показва, че душата му е неспокойна и празна. В големия замисъл на романа този герой има особена функция. Неговата съдба е своеобразно пророчество за бъдещето на Ирина, която в първата част на книгата все още е хармонична личност. По този начин в разказа за нея е вплетено мрачно предсказание и историята на живота й зазвучава като антична трагедия.

Костов е типична жертва на фаустовския комплекс. За разлика от Борис Морев обаче, който няма колебания – “нима не би продал и душата си, за да изплува над тая сган”, той само е подписал полица на дявола. Душата му е все още страдаща и изпълнена с въпроси и терзания. Сравнявайки двамата, повествователят заключва: “Костов беше суетен любовник, прахосник и малко ленив, но умен и много честен. […] Борис беше студен и жесток към хората, а Костов – отзивчив и човечен”. Собственикът на “Никотиана” след “двадесет години подлост и напрегнат живот” се е превърнал в “пълна развалина”, а мизерното му погребение е класическа версия на бароковото предупреждение Memento mori:

Никой не бе съчувствал приживе на генералния директор на “Никотиана” и никой не се развълнува от мизерията на погребението му. Една безразлична съпруга до гроба му, една истерична сводница се бе погаврила с плача си над трупа му, един пиян слуга му беше намерил ковчег и един озлобен от глад и невярващ в Христа гръцки поп щеше да го опее.

Светът на безсмислената страст към парите разрушава. Както мъдро забелязва Костов, “златото няма никакъв смисъл, ако не се превърне в човешко щастие”. Според романа “Тютюн” страдат не само душите, но и телата на хората, които населяват този жесток свят. Болни са не само работниците и техните семейства. Болни са и богатите: Мария – от психическо разтройство, старият търговец Барутчиев – от туберкулоза, Костов – от гръдна жаба, Борис Морев – от малария. “Никотиана” убива дори лекарката Ирина. От момента, в който тя престава да практикува професията си, започва нейното крушение и “човечното и топло момиче” става по-студено и от старата сводница Кристало (гр. “лед”) от остров Тасос.

Специфичен акцент в картината на разпада е темата за пиянството. Тя е неизменен спътник на разказа за духовната деградация на героите. Дионисиевата вълшебна напитка на екстаза, любовта и безсмъртието – виното – е трансформирана във варварския си заместител, наречен през далечния ХІV в. “обгоряла вода”, който днес има различни имена – бренди, коняк, арманяк. Неслучайно една вечер при разговор на Ирина и Костов в Кавала той споменава: “Това е истинска “Метакса” от старо критско вино”. Насладите на древния свят са се трансформирали в пороците на модерния. В началото със своята все още непокварена душа Ирина се тревожи за Борис: “Ще бъде страшно за тебе, ако се научиш да пиеш”. Идва обаче моментът, в който тя произнася: “Сипи и на мен една чашка… Искам да бъда като теб, да не съзнавам нищо”. Това е краят й. Древният римски път и лозите от началото на романа са заменени от страстта към напитка, която, за да се появи, унищожава виното.

Виното е радост и наслада в легендарния бит на юнаците и в хармоничния хедонистичен свят на героите от античен тип. Съвършено друг смисъл има темата за пиянството в “Тютюн”. Тук на мястото на юнаците се е появил образът на впиянчените четници – “дребни на ръст и слабосилни физически”, които “се чувстват добре само с карабина в ръка зад сигурно прикритие”. Това са убийците от четата на войводата Гурльо, “наемници по професия”. Антипатията на повествователя към тези субекти е недвусмислено показана:

Тя мина бързо покрай двамата македонски пазачи, които седяха на стълбите под истифчийското отделение и пушеха мълчаливо, държейки карабините между коленете си. След убийството, което бяха извършили, полицейските формалности не ги интересуваха. Мършавите им лица се обърнаха към Ирина тъпо и равнодушно. Те не се интересуваха много и от жени. Когато Ирина отмина, единият извади от джоба си плоска бутилка с ракия и отпи няколко глътки.

– Унче!... каза той, като облиза устните и подаде бутилката на другия.

– Чорбаджиот ке дает бакшиш!...

– Море, ке дает!... Пинтия!...

Убийците са част от един свят, който не се интересува от Ирина. Тя просто не е свързана с него. Авторът я е създал, за да му я противопостави и да разкаже историята за несъстоялата се хармония на класическата култура във време на варварско насилие. И историята за Дафнис и Хлое съдържа моменти на изпитание, но героите ги преодоляват със своята завършена цялост. Ирина е сама. До нея е обсебеният Борис, а не прекрасният Дафнис.

Целостта, подредеността, постоянството са ценности, които дълбоко вълнуват Димитър Димов. Той е известен с пристрастието си към навици, които напомнят на заклинателни ритуали за запазване на хармонията в космоса и предпазване от хаоса. Най-интересен измежду тях е обичаят всеки ден, преди да седне да пише, да подостри петдесет молива. Друга особеност е педантичната подредба на бюрото му. Той е така пристрастен към традицията, че веднага забелязва и най-малките промени, които за него са преддверие на хаоса. Както свидетелства дъщеря му Сибила, той се дразни дори само ако “преместиш някой молив на бюрото” или “пипнеш цигарите”. Освен това съвършенството е висша ценност в неговия писателски труд. Според втората му съпруга Лена Левчева той пише бавно и изпипва “до съвършенство пасажите”.

“Тютюн” е замислен от автора като роман, който припомня тъжната история за унищожаването на цивилизацията от варварството. Тази елитарна идея е дълбоко скрита в тъканта на романа, защото би коствала забрана за неговото публикуване. Под повърхността на повествованието за социални сблъсъци, класова риторика и грозни картини на човешко падение е скрита философска притча.

Оркестрирането на дълбинните и най-трудни за разчитане смислови пластове на романа е осъществено чрез редуването и преплитането на темите за Древен Рим, Древна Гърция и варварството. Те са съсредоточени около образа на Ирина, който е конструиран като носител на античния принцип на калокагатията и в това отношение е модерен вариант на атическата Хлое. Според изискването на този естетически принцип обектът, предизвикващ художествена наслада и възхищение, независимо дали е бог, герой или смъртен, трябва да отговаря на хармоничните пропорции и да съчетава извисеността на духа с прекрасна външност. Както отбелязва философът Платон, съзерцаването на хармоничните пропорции е равносилно на съзерцаването на доброто. Така се формулира принципът на единството между духовната и физическата красота. Той е широко коментиран и от Аристотел като съчетание от етически добро и естетически прекрасно.

Освен че е красива, Ирина е почтена по природа и запазва някъде дълбоко в себе си тази почтеност дори и в моменти на жестока деградация. Тя лекува с риск за живота си нелегалните Динко и Лила, съпровожда тялото на Борис в последния му път към родината и отказва да изостави фон Гайер въпреки опасността:

Когато тя остави слушалката, лицето й бе изопнато. В него прозираше гордостта на жената отпреди десет години, която не познаваше компромисите и подлостта. Тази гордост бе върнала юношеския й чар, бе прочистила погледа й от мътилката на сметките и алчността. И тогава Фон Гайер съзна изведнъж защо го вълнуваше тази жена. Стори му се, че у нея имаше нещо, което животът никога нямаше да й отнеме. Тя мразеше Борис и всяка друга не нейно място в тоя момент не би помислила за него. Ала това значеше да се превърне в дрипа, да не се различава по нищо от моралната нищета на жените, които продаваха тялото си за пари.

[…]

[…]

– Да, другите могат да продължат!... – Мичкин се улови веднага за тази формула. – вървете си!... обърна се той с облекчение към Костов и жената.

Но Ирина произнесе твърдо:

– Ние няма да мръднем без него от тук.

Прекрасната и хармонична Ирина става жертва на неприветливия свят, в който йсе налага да живее, и на любовта си към варварина Борис. В една от ранните си срещи с него тя между другото забелязва, че той говори постоянно за пари и съчувствено констатира: “Баща ти трябва да е много беден”. На това той отговаря “високо и натъртено”: “Да, варварски, ужасно беден!...” Така за първи път в текста на романа думата варварин се свързва с житейската история на Борис.

В началото на романа Ирина върви сред лозята по “остатъците на един древенримски път” и в този пасторален пейзаж меланхоличните й мисли за отминаващото време са в съзвучие с есенната картина: “От многоцветната и умираща растителност, от имортелите и жълтурчетата край пътя се излъчваше някакво примирение, което тишината и мекото слънце насищаха със сладостна печал”. Когато напуска римския път и лозята, картината е вече друга: “От двете страни на шосето се простираше вълнообразна червеникава равнина, засята с тютюн”.

Сред тази прилична на пустиня природа тя е стресната от “неучтив мъжки глас” и изправена пред “усоен, неприветлив и саможив младеж” с “тъмни, дълбоко поставени очи”, които гледат “остро”. В този момент е извършено и ритуалното вричане – поискан й е грозд и тя го дава. С този символичен за културната традиция жест започва новият вариант на разказа за вечното търсене между мъжа и жената.

На пръв поглед в това начало има много общи места с историята за Дафнис и Хлое. Старият римски път, възкресителната символика на грозда, която отпраща към мита за тракийския Орфей и гръцкия Дионис, и най-вече образът на Ирина, която много напомня античния идеал за жена с “красиво лице, наситено с удивителна жизненост” и “хармонично тяло”. Има обаче един важен детайл – срещата не става на римския път в лозята, а на шосето сред тютюна. В тази символика има грозна прокоба.

Ирина замайва със своята красота. Дори и такъв опитен ценител на жените като Костов не може да й устои: “Стори му се, че в лицето на това момиче имаше нещо одухотворено и красиво, което измъчваше, отпечатваше се в съзнанието завинаги и оставяше след себе си тъга, копнеж и усещане за недостижимост”. Ключов момент при конструирането на дълбинния смисъл на романа обаче е един на пръв поглед невинен разговор между двама мъже по повод на Ирина:

– Какво е това момиче? – попита той бързо.

– Съвсем непознато – отговори Зара, като повдигна рамене.

– Харесва ли ви? – попита Хайлборн.

Лихтенфелд постави на окото си монокъл и го махна веднага.

– Това е богинята на лова!... – каза той възхитено.

Този пасаж е недвусмислен преход към темата за Древна Гърция. Богинята на лова Артемида (в Рим – Диана) е “прекрасна като ясен ден”. Тя е по-красива от всички нимфи и музи. Освен това Артемида покровителства брака, раждането и сватбата. Дава щастие в брака.

Самата Ирина не само по външност напомня сестрата близначка на Аполон. Нейното битие в началото на романа е чисто и хармонично: “Привличаха я клиниките, чистата и бяла престилка, лъскавината на микроскопа, дългите редици от медицински списания в библиотеката. Привличаха я спокойният и трезвен живот, умственото общуване с колегите, тихата радост на труда”. Тя е чиста и последователна и в любовта си към Борис. Когато той й предлага да се разведе с болната Мария и да се ожени за нея, тя му отказва твърдо. Много категорична е и когато става въпрос за пари: “Аз не мога да разделя под каквато и да било форма търговския ти успех”.

Нейната трагедия настъпва точно защото е всеотдайна в любовта си към Борис. Погубва я “онова съчувствие, което изпитва към всичките негови постъпки”, което проявява, “без да знае защо”. В един момент се оказва, че е отдала безрезервно и предано душата си не на любимия, а на дявола. Подобната на антична богиня жена е станала жертва на обсебения от варварската и безсмислена страст към парите Борис. Общият им път завършва с крушение. Защото няма общ път между цивилизацията и варварството.

Романът е разделен концептуално точно на две половини. Първата част съдържа шестнайсет глави, а втората петнайсет. Ключова е последната глава от първата част. Това е моментът, в който всички илюзии са разрушени. В нея Борис прави циничното предложение на Ирина да бъде мила с неговия търговски партньор фон Гайер, а тя е разтърсена от измеренията на неговото падение:

Тя беше направила още една крачка към разбиране на истинския му образ, виждаше го оголен и тъп, лишен напълно от морално съзнание, от елементарна човешка способност да прави разлика между добро и зло, между подлост и достойнство. Виждаше само един нищожен търгаш, един изрод, един луд…

Дойде й на ум, че дори безскрупулният простак Баташки навярно би отхвърлил възмутено мисълта да употреби жена си за подобна цел. Какво друго можеше да се очаква от Борис, от един сводник, който търсеше жени за германците, от един ограничен и замръзнал филистер, който се интересуваше само от “Никотиана”, който не прочиташе книга, не ходеше на концерти, не стъпваше в театър или изложба. За втори път в душата на Ирина се разгаряше опустошителен пожар, който изгаряше последните чувства от миналото, всички мъки, всички надежди и съмнения. После пожарът утихна изведнъж, така внезапно, както се беше разпалил, и пепелището в душата й се покри с тъжно спокойствие, с тиха и равна печал.

За нея е много късно. Тя е изгубена по пътя до тук, извървян заедно с един мъж, който е силен завоевател, но не може да прави нищо друго освен да разрушава и граби. Съграждането, художествената култура, хармонията в живеенето, всеотдайната любов са му чужди като на всеки варварин. В този момент Костов ясно вижда размерите на разрухата в нея: “Нещо топло и нежно бе изчезнало завинаги от личността й”. Със своя усет на опитен мъж той съзнава, че Ирина вече е друга, “че тя щеше да остане любовница на Борис, но вече пресметлива, невярна и може би подла като всички жени, които продаваха любовта си за пари”.

Дафнис и Хлое се съчетават в сватбения обряд, за да дадат нов живот на космоса. Във втората част на романа Ирина в резултат на “злоупотреба с любовни удоволствия” е “безплодна като камък”. Приличащата на девствената богиня, покровителка на брака, раждането и сватбата, се е превърнала в нейна противоположност. Тя все още е завладяваща. Вървейки до фон Гайер, Ирина изглежда на гладния гръцки моряк “прекрасна и гладка като слонова кост”. Това видение, удивително напомнящо описанието на антична статуя, отпраща към скулптурната традиция на Атина от времето на Перикъл, когато статуите на боговете са били изработвани от злато и слонова кост. Тази красота обаче е загубила своята хармоничност. Тя е лишена от дух. Зад нея прозира егоизмът, с който я е заразил светът на Борис: