Българският експресионизъм в програмни статии и есета. Експресионистичната поетика в творбите на Гео Милев, Чавдар Мутафов, в „Пролетен вятър на Никола Фурнаджиев и други

Сега тя бе в апогея на своята жизненост, на своята съблазън и красота. Синкавочерната й коса бе гъста и буйна, лицето й сияеше с гладкостта на слонова кост, а в движенията на тялото й прозираше някаква котешка пъргавина От цялото й същество лъхаше самодоволство, способно да живее чрез себе си и за себе си. Тя се бе превърнала в красиво и съвършено произведение на света, в който човек се издигаше, ограбвайки другите.

В края на дните си Ирина е “изчерпана, тъжна, студена, неспособна да се развълнува от нищо”. Дори парите, които има в чужбина, не я интересуват. Има нещо величествено в нейното влечение към смъртта. Води я “рефлексът да се самоунищожи – последен и благороден рефлекс на някога горда, здрава и силна душа”. Нейният край е предсказан в един разговор с фон Гайер. Когато Ирина го упреква, че е обладан от манията да умре като нибелунгите, той я пита каква е нейната представа за смъртта. Отговорът й съвсем не е изненадващ: “Като Петроний. Сред добра обстановка и остроумия”. Тези две лаконични изречени, напомнящи римска сентенция, не са само препратка към античната тема в романа. В тях всеки, който познава историята за Нерон и неговия учител Петроний, ще си припомни как духовният варварин осъжда на смърт “арбитъра на елегантността” на цивилизования свят.

Този диалог е вече от втората част на книгата, където темата за Древния Рим е почти напълно потисната от темата за Древна Гърция. Тук представянето на общественото време, което е динамично и епически разгърнато като време на фалшивия Рим – Третия Райх, е оставено на заден план за сметка на личното време на Ирина, фон Гайер и Костов. Неслучайно те са заедно на остров Тасос. Това лично време е забавено като сладостното умиране под звуците на древна флейта на прерязалия вените си Петроний. Същевременно митологичната тема за нимфата и сатира е трансформирана към края на първото издание на романа в темата за сирената и кентавъра.

Тъжният разказ за победата на варварството над цивилизацията, който върви в смисловите дълбини на романа, има най-разнообразни прояви в неговия повърхнинен повествователен пласт. В първата част това са множеството дискретни асоциации с римската културна традиция. Още при първата среща между Ирина и Борис се говори за “матурата по латински” и “речта на Цицерон срещу Катилина”. Двамата герои освен това са по особен начин свързани с традициите на държавата, основана от Ромул и Рем. За Борис това е очаквано. Неговият баща е учител по латински, който се прекланя пред “величието на латинските автори”. Вярва, че само древността е “дала образци на характер и граждански добродетели”. Паметта му е “пълна с величествени събития от историята на Рим”. Самият той се чувства като “civis romanus” (гражданин на Рим), а “класическото му съзнание за граждански дълг” учудва всички. Той презира света, в който живее, и това го прави чужд на околните. По-интересен е случаят с Чакъра – бащата на Ирина, за когото някак си между другото е споменато, че има “римски профил”. Самото му гражданско поведение обаче напомня отдадеността на римските легионери на дълга и почтеността им в личния живот.

Римската тема е вградена и в образите на някои от другите герои. Барутчиев например е описан така: “Имаше красиво лице с остър нос и тънки, безкръвни устни. Приличаше на римски сенатор”. За Лихтенфелд повествованието разкрива, че “само патриций, превърнат в роб, можеше да разбере смъртната скука, която всяка сутрин” го обхваща при мисълта за предстоящия работен ден.

В първата част на “Тютюн” варварското израждане на добродетелите на civis romanus във фашисткия Трети райх е зловеща карикатура на Древния Рим. Във втората част историята на личната трагедия на Ирина е оркестрирана чрез реминисценции от Древна Гърция. При това историята на разрушаването на личността й – “Заедно с любовта й сякаш беше се разпаднала и предишната й личност, беше умряло миналото […] Саможивата и целомъдрена весталка на науката бе изгоряла в живота, за да се превърне в любовница, която обичаше лукса, парите, удоволствията” – започва с началото на войната, а съобщението за самоубийството й е свързано с упоменатото в края на романа подписване на примирието. Много показателно освен това е, че съдържанието на писмото, с което уведомяват Павел за нейната смърт и последвалите размишления около това трагично събитие, а не радостта от приключването на войната, оформят последните редове на романа. Т. е. няма никакво съмнение, че Ирина и онова, което тя символизира, са в центъра на творбата на Димитър Димов.

Гръцката тема в романа, която е тъжен разказ за смъртта на хармоничното, се открива с пасаж, в който се споменава древната Аркадия. Той разполовява книгата на равни части, като няколко страници след това започва втората част на романа:

След стопанската криза и двата преврата – от които единият имаше за цел да ограничи, а другият, напротив, да засили прерогативите на монарха – страната заприлича на древната Аркадия, сякаш в нея нямаше бедност, злодеяния и потисничество.

Каква ирония! В тази нова Аркадия е невъзможна пасторалната история на Дафнис и Хлое. Точно в нея е погубена душата на прекрасната жена с тяло на богиня: “Тялото й не притежаваше модната тънкост на Зара, но от него лъхаше здраве и красота. То бе стройно, със силни бедра и заоблени рамене. Златистоканеленият цвят на кожата му придаваше вид на бронзова статуя”.

Измамни са виденията от миналото. Те са потопени в дивата варварщина на войната, в която наследниците на Аристотел са неузнаваеми. Философията е отстъпила място на отвратителното насилие. Няма никакво значение на чия страна е правото, защото античната войнска доблест и уважението към падналия са забравени. На тяхно място е избуял дивашкият садизъм:

Миналата седмица едно наше пехотно отделение е било унищожено до крак от бели андарти… Казват, че на ранените са извадили очите, а после са ги доубили;

– Ужасно!... – настръхнала произнесе Ирина.

– Само от наше гледище… Те действат според историческата традиция.

– Отвратително!... Къде са били нападнати нашите?

– При Аргирокастро, родното място на Аристотел.

– Бедният мъдрец.

В този объркан свят остров Тасос събира Костов – мъжа с “усмивката на епикуреец”, Ирина – жената с тяло на “бронзова статуя” и душа на блудница, както и фон Гайер – наследник на войнствени средновековни рицари и носител на “дух, който се бори за осъществяването си”. Не за Ницше обаче мисли той: “И тогава на Фон Гайер мина през ума, че навярно плажът е бил същият и във времето, когато по него се е разхождал може би Аристотел”.

Този маларичен остров е скътал тъжни знаци от далечното минало на антична хармония. Кристало е като “Афродита, низвергната от Олимп” със “забележителна класическа линия” на чертите на лицето, но всичко това похабено от разпътен живот и наподобяващо жалки развалини “на изпочупени мраморни колони от древен храм”.

Миналото е болно. То умира под звуците “на флейта” и “старинна гръцка мелодия”. Тя звучи все по-натрапливо и съдбовно вече като “старинна и тъжна мелодия”, чиито “сребърни тонове” напомнят “музика в древен гръцки театър”. Разтърсващ финал на трагедия, придружен от тъжното усещане, че всеки момент завесата ще падне под звуците на погребални флейти:

– Този човек няма да свърши добре.

– Защо? – попита лекарят, като слагаше без радост грамадния хонорар в джоба си.

А Кристало отговори като древна пророчица:

– Не му се живее.

Тъжната съдба на красотата в това нехармонично време застига и малката Аликс, изровена “като малка художествена скъпоценност […] от глада и невежеството на варварската мизерия”. Това дете с “антично гръцко лице”, в което прозира “някаква древна, останала от хилядолетия красота” и ”тънко тяло”, което загатва бъдеща фигура с “линиите и формите на антична статуя”, е поразено от малария. То заедно със своя осиновител е обречено.

Отблясъците на “знойната синева над огледално тихия залив и бреговете, потънали в розмарин, нарове и смокини”, приличат на декорация върху фантастичен ковчег, в който са погребани скъпи мъртъвци. В това пространство, помнещо хилядолетия, се срещат символите на цивилизацията и варварството – еднакво непощадени от времето:

На самия връх стърчаха останките от венецианска или турска крепост, разрушавана и поправяна много пъти през вековете. Тя представляваше същият средновековен безпорядък от стени с бойници, от кули, блокхаузи и подземия като крепостта в Кавала. Варварската й грозота изпъкваше в потискащ контраст с олтара на един пан, издълбан върху мраморната скала на съседното възвишение, на което се намираха и останките от храма на Аполон.

Разрушеният храм на брата на Артемида става свидетел на последните дни на нейната модерна двойница. Ирина е загубила своята връзка с далечния свят, който е пренесъл красотата и духовната хармония през вековете, за да ги вгради в нея. В края на дните си тя отново е в досег с него, но това е тъжна среща. Срещат се руини. Варварите са унищожили всичко. Войни, революции, братоубийства, търгашество – непрекъснат низ от мерзости и глупост. Варварството, което иска “сякаш да погълне цивилизацията”, е обсебило новия свят:

Десетки, стотици сирени предупреждаваха града за смъртна опасност. Свиренето им се сливаше в разстройващ дисонантен вой, който през първите секунди деморализираше напълно съзнанието и всяваше ужас. Той наподобяваше рев на допотопно чудовище, в него имаше нещо варварско, което искаше сякаш да погълне цивилизацията.

Тази страст да бъде съживено миналото има своите психологически причини. Тихото спокойствие на семеен уют и искрена любов е разрушено твърде рано. Бащата на писателя – Тале Палислама – умира от рак, когато малкият Димитър е във второ отделение. Споменът от дните, в които баща и син са заедно, остават незаличими. В книгата си “Димитър Талев и моите спомени” Коста Църнушанов описва така бащата на писателя: “Почитан бил от всички като благороден човек, предразполагащ събеседника си с милото обръщение “Сладко брате”. Оттук и специфичният облик на образа на Стоян Глаушев от “Железния светилник”. Той също като рано починалия баща е майстор, обработващ метал, и уважаван член на еснафа. Благ и набожен човек. Неговият живот е отдаден на семейството, а непрестанните му молитви към бога са израз на почти болезнената му любов към близките.

Майката на писателя – “тетка Донка” – Църнушанов определя като “волева жена” и “главен заповедник в къщата”. Според него към най-малкия член на семейството – “крехкият Димче” – тя храни “неописуема нежност, равна на оная на баба Султана към Лазар Глаушев от романа му”. За своя невръстен син тя с гордост споделяла: “Ова дете ми е се задумано, се си седи само и везден си чита книги. Му кладов обетче – да ми е живо, оти ке биди улькер (бележито)”. Това нежно дете ще й е спомняло и за рано починалия й съпруг. То е било връзката с отминалите години на радост и сговор в къщи. Самият Талев споделя пък, че в образа на Султана е вградил “само известни черти” от майка си – “нейната смелост, замахът й, силата на характера”. Същевременно писателят изрично подчертава: “Майка ми беше по-нежна, по-топла, по-богата по душевен строеж”.

Бъдещият писател учи на много места. По време на войните като гимназист се мести от Солун в Прилеп, след това в Битоля, където през 1920 г. завършва средното си образование. За този период от живота си Талев споделя пред Ганка Найденова-Стоилова: “Трите войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, – просто разсякоха живота на моето поколение, тъкмо човек, когато трябва да се гради. Всичко, което съм получил като знание, е някак случайно, откъслечно, несистемно […] Всяка година съм учел в някой друг град”. След това е студент в Загреб, Виена, София. Слуша лекции по медицина, философия, изкуство, езикознание, литература, фолклор. Дипломира се в специалността Славянска филология в Софийския университет през 1925 г. Отказва университетска кариера, понеже е завладян от страстта към писане: “Още като ученик в първи клас на прогимназията в мен заседна мечтата да бъда писател и от това си желание не съм се отклонил нито за миг”. Същата година е отпечатана и първата му книга „Сълзите на мама“, която синът му Братислав (1933) определя като “много мили разказчета за деца […] в тях има нещо много меко и нравствено – за отношението към дома, към майка, към Бог”.

През 1927 г приятели му намират място като коректор във вестник “Македония”. След две години е решено да поеме редакторска работа. Следва постът на главен редактор, а когато на 28 декември 1932 г. прострелват директора на вестник Симеон Евтимов (1896–1932), който умира в последните часове на годината, го назначават на овакантения пост. Оставало е само да му нарисуват мишена на гърба, защото това са жестоки години на разпри в македонското движение. То е разделено на Протогеровисти и Михайловисти. Талев симпатизира на крилото, предвождано от Ванче Михайлов, което се противопоставя на коминтерновски ориентираните македонисти. Според свидетелства на очевидци неговата екзекуция е обсъждана сериозно и само бързо развилите се събития около преврата през 1934 г. са го спасили. В своите спомени Коста Църнушанов също потвърждава това: “Веднъж Талев ми разказа, че като бил на посещение в един дом в София, съпровождащият го приятел му казал: “Ето в този дом по едно време се решаваше съдбата ти”.

След 19 май 1934 г. организацията ВМРО е разтурена. Вестник “Македония” е закрит и на младия писател се налага да търси друга работа. С подкрепата на журналиста и издателя Данаил Крапчев (1880–1944) я намира във вестник “Зора”. Тук работи от 1938 до 1944 г. в литературния отдел в сътрудничество с критика Йордан Бадев (1888–1944). Престоят в този вестник създава на Димитър Талев големи проблеми след 9 септември 1944 г. Той е обвиняван за сътрудничеството си с фашистите Крапчев и Бадев” и има невероятния шанс, че не е ликвидиран веднага като тях.

На 18 октомври 1944 г. писателят е арестуван. На 23 ноември като “великобългарски шовинист” е изключен от Съюза на българските писатели. Задържан е до март 1945 г. След това е изпратен в лагера в Бобов дол. Според широко разпространеното мнение причина за тези репресии спрямо него e следната реплики на герой от романа му “На завой” (1940): „И да знаеш, Минке, че последният комунист на планетата ще умре в България. Даже когато в Съветска Русия няма да има нито един жив комунист. Какъв народ сме, Минке, какъв народ...” Истината обаче е по-тъжна. Всичко е извършено под външен диктат. Проблемът не е в няколкото остри думи срещу комунистическата идеология в един роман.

Неговият патриотизъм е бил крайно неприемлив за идеолозите на комунистическия интернационализъм. Особено опасен им се е струвал сборникът с исторически разкази “Великият цар” (1937), посветен на цар Самуил. Поради тази причина книгата е включена в списъците за унищожаване по-малко от месец след установяването на новата власт. Димитър Талев още е бил член на Съюза на българските писатели, когато тя е била набелязана за претопяване. За това свидетелства следната брошура, издадена от Агитпроп на Отечествения фронт в гр. Шумен през 1945г., в която изрично е подчертано: “Съгласно 12-то постановление на Министерския съвет, взето на заседанието му от 6 октомврий 1944 година, протокол № 194, изземват се следните печатни издания с прогермански и изобщо фашистки и расистки характер, както и печатните издания, написани против Съветския съюз и свободолюбивите народи, от всички книгоиздатели, книжари, библиотеки (освен народната и университетската)”.

Самият писател е наясно, че в този момент го е спасило чудо: “Останах жив по една случайност. Бях арестуван незабавно. Натикаха ме в Дирекцията на народната милиция – така са прекръстили старата Дирекция на полицията, заведоха ме документално в списъка на арестуваните. На този прост факт се дължи моето спасение”. Според запознати с нравите на македонстващите интернационалисти това го е спасило от сигурна смърт в ръцете на Лев Главинчев (1903–1970), който е най-известен със следното изявление на брат му: “Моят брат уби 226-ма македонски фашисти”. Между другото Главинчев е активно действащо лице в акцията около установяването на т. нар. “културна автономия в Пиринско”, която се осъществява по поръка на Коминтерна, и ключов свидетел в процеса от август на 1946 г. срещу дейците на ВМРО. Някои негови недоброжелатели твърдят, че лично е екзекутирал регентите. Според документирани свидетелства той е автор на нареждане за екзекуцията на Димитър Талев.

За българската култура 1947 г. е тъжна година. Всички опозиционни вестници са закрити. Печатниците и издателствата минават в ръцете на държавата. Някои изследователи твърдят, че тогава се появяват и списъците със забранена литература. Това обаче вече е свършено още в края на 1944 г. Опозицията на Отечествения фронт и на доминиращата в него Българска работническа партия (комунисти) е смазана. Това е и година на национално предателство. Георги Димитров приема чрез договорка със Сталин и Тито да предаде на Югославия македонските земи. Започва кампания по обезбългаряване на пиринския край. Хората са принуждавани да си сменят паспортите и да се записват като македонци. Има остра съпротива и хиляди са избити, затворени, изпратени в лагери или въдворени на принудително местожителство.

Като потенциално опасен за провежданата политика в пиринския край Димитър Талев е арестуван отново в края на 1947 г. и изпратен в лагер “Куциян” в района на мини Перник. Той е болен, слаб и измъчен и въпреки всичко е поставен на общ режим. Тежък труд и отвратителна храна, “чорба от люцерна”. Спасяват го другите лагерници, които му изработват нормата, и грижите на жена му Ирина, която прави всичко възможно, за да му осигури някаква здравословна храна. По този повод синът му Братислав си спомня: “Майка ми постоянно беше по затворите, търсеше начини да му изпрати нещо и ние с брат ми практически гладувахме”.

От следващия лагер в рудник Богданов дол, в който междувременно е преместен, го освобождават поради застъпничеството на влиятелни хора от новата власт като Георги Кулишев, Георги Караславов и Христо Калайджиев. Като неблагонадежден той е въдворен да живее в Луковит на 25 август 1948 г. Тук семейството му прекарва до началото на 1952 г. За тези дни синът на писателя си спомня:

Тогава майка ми работеше като тъкачка, бобинарка в една фабрика за килими, по цял ден между дреповете. Тя ни прехранваше. Баща ми виждаше нейната мъка и жертвоготовност, а същевременно в него с голяма сила напираше тази творческа съдбовност – да разкаже това, което е дълбоко в душата му и негово дълбоко убеждение.

Междувременно ръкописът на “Железният светилник” е напълно готов и предаден на Георги Караславов. На 3 юни 1950 г. Секретариатът на ЦК на Българската комунистическа партия взема решение творбите му да се печатат, но при условие Талев публично да се покае за своето минало. Основа за това решение става докладната записка от Рубен Леви (1900–1988), секретар на ЦК и ръководител на Агитпроп отдела (Отдел за наука, образование, изкуство и култура), в която се казва:

Димитър Талев е известен не толкова като писател, колкото като един от най-видните дейци на реакционната клика на Ив. Михайлов в македонското движение в миналото, той беше редактор на ежедневника на тая клика – в. “Македония”. След 9 септември той още с нищо не е доказал, че е скъсал със своето минало. Смятаме, че преди да му се даде възможност да излиза с книгите си, необходимо е той да даде доказателство за своето желание да допринесе за изграждането на нашата нова култура. Това Димитър Талев най-добре може да направи, като излезе в печата с някои статии, разобличаващи михайловистката банда и днешните прояви на реакцията и национализма в македонското движение, представлявано от титовци. Колкото се отнася до печатането на неговите книги, те да бъдат издадени едва след това, и то доколкото художествените съвети на отделните издателства ги намерят за подходящи.

Любопитно е, че същият партиен функционер на 5 декември предната година по указание на Вълко Червенков прави предложение до Секретариата на ЦК на БКП гражданите да свалят шапките си, когато минават край мавзолея на Георги Димитров.

На 28 януари 1951 г. във вестник „Пиринско дело” е публикуван текст под заглавие „Македонският писател Димитър Талев разобличава Иван-Михайловата банда и Колишевци”. За това покайно писмо неговите най-близки хора твърдят, че е написано под диктовката на агенти от Държавна сигурност. Години след това по повод на тази публикация Менче Кърничева, съпругата на Иван Михайлов, заръчва в писмо от 9 октомври 1963 г. до свой близък: “Смятам, че при случай, чрез някой пътник оттам, можеш да му пишеш няколко реда или устно да му се предаде, че го поздравявате за всичко, за творчеството му въобще, че вие го цените и се гордеете с него. Нека не умре с тази мъка на сърцето…”

След връщането си в София през 1952 г. семейството живее в мизерия. За жилището, което се намира близо до гара Връбница на улица “Шабла” № 6, синът на писателя си спомня: “Къщата ни не беше измазана, около прозорците нямаше достатъчно хоросан и имаше огромни дупки, виждаше се дворът. Духаше страхотно. Мивката беше от бетон и вътре водата беше на буци лед. С тесла я чупехме”. Същата година най-после е отпечатан романът “Железният светилник”. На 27 август 1954 г. във вестник “Литературен фронт” е публикуван втори текст разкаяние на писателя. С него приключват и проблемите му с властта.

От 1957 г. семейство Талеви живее в центъра на София в апартамент на ул. “Паренсов” № 28. Скоро е построена и вилата в Бистрица. Стига се дори до ситуацията от 1958 г., когато във висшите етажи на властта усилено се дискутира с какво отличие да го наградят. Според вицепремиера Райко Дамянов (1904–1986) предложеният орден “Кирил и Методий” І степен е “малък”. В резултат на това Политбюро на ЦК на БКП с решение “А” № 222 от 13 септември 1958 г. “не възразява писателят Димитър Талев да бъде награден с ордена “Народна Република България” – І степен по случай 60 години от рождението му и за неговите заслуги към българската литература”. Следващата година е удостоен и с Димитровска награда.

В края на 50-те години на ХХ век семейство Талеви вече са част от културния елит. Особено близки са Димитър Талев и Емилиян Станев. Двамата често организират семейни срещи, на които така се почерпват, че създават проблеми на съпругите си. Когато им омръзва женското опекунство, те отскачат сами до Велико Търново или до някоя софийска кръчма. Двамата са любители на бурните литературни спорове, гарнирани с много вино и мезета. Това приятелство, заедно с топлата любов на Ирина и синовете му, са последното красиво нещо в края на живота на Талев. Запазени са документи, които свидетелстват, че срещу него са писани доноси и писателят е бил следен от Държавна сигурност и през 60-те години.

Краят на писателя е мъчителен. В този момент литературният критик Стоян Каролев си го спомня така: “И когато плюеше кръв, блед, съвсем вече отпаднал, стопил се от непрестанни страдания, той пак говореше – с глух, едва доловим глас – за България и българската литература”. Пред своя приятел Коста Църнушанов пък Талев споделя: “Чувствам сили, приливът им е постоянен и ме тласка към все нови хоризонти на творчеството. Има, има още много да се разкаже. Всичко е написано в душата ми, само да се сложи на хартия”.

Умира в София на 20 октомври 1966 г.

От “Усилни години” до “Гласовете ви чувам”. За това, как са приемани книгите на Димитър Талев от читателите, свидетелства един спомен на писателя, драматурга и режисьора Николай Фол (1898–1969):

През май 1956 година бях режисьор в Бургас и водех местния литературен кръжок. Димитър Талев беше поканен на четене. Натовариха мен да ръководя четенето. Отидох да го взема от хотела и бавно тръгнахме към така наречената концертна зала, където обикновено ставаха събрания, концерти, сказки... Като наближихме залата, видяхме, че целият площад беше препълнен с хора – може би две хиляди души, може би повече.