Българският експресионизъм в програмни статии и есета. Експресионистичната поетика в творбите на Гео Милев, Чавдар Мутафов, в „Пролетен вятър на Никола Фурнаджиев и други

Това е добър урок за него. От този момент нататък, когато обсъжда проблемите на властта, догмата и насилието, той бяга в далечното минало на България. Освен това открива, че темата за богомилството е особено удобна, за да бъдат дискутирани в алегорична форма проблемите на съвременността. Трудно е обаче да се избяга от бдящите пазители на класовия подход в литературата. След излизането на “Антихрист” например около романа е наложено пълно мълчание: или книгата е толкова хубава, че критиците са загубили ума и дума, или не си струва да се говори за нея. Оказва се обаче, че има и трети вариант. Емилиян Станев с изумление научава, че “за “Антихрист” не приемат рецензии”. Книгата е толкова опасна, че за нея не бива да се говори. Макар че на 10 февруари 1971 г. в своя дневник писателят записва “съвсем не ме засяга това мълчание”, той е разгневен. В резултат на това в свойствения за него стил той заявява на председателя на Съюза на българските писатели Георги Джагаров: “Ще престанете да си въобразявате, че можете да командвате изкуството, защото изкуството не е агитационен отдел при ЦК, а е култура, търсене на истината за света и живота и затова винаги е било опозиционно”.

В зрелия период от творчеството си Емилиян Станев се интересува и от въпроса за съществуването на отвъдния свят. В последните години от живота си той е много категоричен. През 1977 г. записва в своя дневник следното: “Между милиардите хора, живели на земята, между гениалните, мъдреците, имало е и религиозни гении, люде с извънредна душа, свързани със загадъчността на вселената. Те са хора-чудеса сами по себе си и са доказателства за съществуванието на един отвъден свят, към който сега науката се домогва. Аз вярвам в неговото съществуване…”

Винаги остро критичен, Емилиян Станев е безмилостен и към себе си. В дните на своята 70-годишнина той записва в дневника си:

Моят юбилей ме кара да повярвам, че съм четен от много хора. И все пак не ми се вярва, може би защото това, което съм написал, не е което съм искал. Струва ми се, че то е незначително. Много шум за нищо – така излиза, но нали трябва да се хвалим с тържества, юбилеи, симпозиуми и т. н. Само се изморих от интервюта и срещи.

Умира след две години на 15 март 1979 г.
Истината, догмата, властта, свободната воля, прозрението, изборът. Емилиян Станев създава творчество, в което диапазонът от теми е много широк. От ежедневието на човека през моментите, важни за всяка битийна история, се стига до големите въпроси за съдбата на рода и отечеството. Още в първия оглеждащ близкото минало исторически роман “Иван Кондарев” са дискутирани проблемите на несъвършения свят, в който живее писателят. В разказа за бурните събития около Септемврийското въстание той е вградил своите тревоги от потъпкването на свободната воля на човека в името на някаква единствена истина, която чрез служителите на догмата се домогва до властта с цената на насилие и братоубийство, като след това я упражнява чрез потисничество. Във връзка с това писателят споделя в своя дневник: “Иван Кондарев” е роман за нещастията на тоя народ”. Емилиян Станев е наясно, че “критиците и да знаят това не смеят да го напишат.” Това се отнася и за следващите му книги с историческа тематика, в които използва сюжети от Второто българско царство, за да постави големите въпроси на своето време. И “Легенда за Сибин, преславския княз”, и “Антихрист”, и “Тихик и Назарий” са книги, посветени на философията на историята:

Многогласността в моите книги, особено в “Сибин” и “Антихрист”, е многогласност в българския ум и душевност – само по себе си “философстване”, най-опасно за държавния живот. Все така разбират критиците като похвала тая многогласност. Сибин – прабългаринът, държавотворният, Силвестър, Тихик, Каломела – славянската мисловна разпасаност – трагедията. Обезобразеният Теофил – трагедия, сам се е обезобразил. Единственият духовен връх в “Антихрист” – Евтимий. Не съм писал тия книги, да философствам над вечните въпроси, а да покажа някои български особености, както ги виждам и разбирам за една философия на нашата история! Кога ще се научим да мислим и преценяваме нашите “духовни ценности” не от някакво отвлечено философско и идеологическо гледище, а от интересите на България и нашата държава?

Все пак в историите за преславския княз Сибин, Каломела, Еньо-Теофил, Тихик, Назарий авторът е вградил и своите философски тревоги. Самият той е българин и обича да философства. Освен това е майстор на формулирането на тези, които спорят помежду си. Текстовете му в много случаи напомнят скрити диалози в Платонов стил. В тях прозира добро познаване на древните философски системи. Чуват се отгласи от ученията на стоиците, скептиците, циниците, но безспорно образец е Платон с неговата диалогичност. По-важно е обаче, че Емилиян Станев проявява вкус към модерната философия от кантианската линия. Негови предпочитани четива са трудовете на Кант, Шопенхауер, езистенциалистите:

Чета Кант и съм поразен от факта, че мнозина, особено между марксистите, мислят без трансцендентални идеи – за бога, душата, света и пр. А без тях как изобщо човек може да мисли? – Да се мисли само за икономика, производство, класова борба?... Но от мислене с трансцендентални идеи управниците се плашат и винаги са се плашили.

В едно прозрение от 1976 г. той се пита “Сартър не взе ли от Шопенхауер явлението, екзистенцията?”. Това е своеобразен ключ към разчитането на някои негови художествени послания. Важно е да се подчертае, че за разлика от нескрито проявяваната симпатия към творци като Сартър и Камю, авторът на “Антихрист” е безмилостен към Ницше: “Призори четох Ницше, неговите напъни към “воля за мощ”. Дивотии, човешки дивотии”.

Емилиян Станев е с определено предпочитание към регистъра на страданието във философията на живота, зададен от книгата на Артур Шопенхауер “Светът като воля и представа”. При оценката на смисъла на човешкото битие неговото творчество е сговорено с тезата, че битието е страдание: “Колкото се отнася до живота на отделния човек, трябва да признаем, че историята на всеки живот е една история на страданието” (Шопенхауер). Има близост и с други констатации, формулирани в “Светът като воля и представа”. Например животът е сравнен с махало, което се люшка “насам-натам, между болка и отегчение”. А един пасаж от “Легенда за Сибин, преславския княз” е своеобразна художествена перифраза на Шопенхауеровата “воля за живот”:

Но всичко живо искаше да живее колкото може по-спокойно и по-дълго; животните и хората, птиците, цветята, тревите, горите. Вълкът разкъсваше сърната, сърната опасваше върхарите на младата гора, която се стремеше да се издигне над старите дървета, рибите се ядяха помежду си, хората се избиваха.

За разлика от Еньо-Теофил от “Антихрист” преславският княз Сибин гледа с ирония на този жесток битиен театър: “Не бяха свойствени на Сибин нито душевният смут, нито мисловната обърканост, защото световната загадка, колкото и да го измъчваше, все пак забавляваше ума му и поддържаше азиатската ирония на неговия дух”. Не иронията обаче спасява княза от терзания. Неговата аристократична памет носи спомени за прозрения, постигнати от мъдри предци, и саможертви в името на род и родина. Именно тази родова памет го предпазва от поривите на несъзнавания инстинкт за живот, движещ ежедневието на безкнижния и лишен от високи идеали човек. Който познава дълга към себеподобните си и има образци за саможертва, не се страхува от смъртта. Това осъзнава в края на своето битийно странстване и житиеписецът от “Антихрист”.

Съмненията на индивида го правят тревожен и непостоянен. За да го подчинят, управниците са изобретили догмата. Когато тя стегне в своята желязна хватка душата, се раждат чудовища. Много характерен в този аспект е моментът от “Антихрист”, когато след изтърпяното наказание преподобният Евтимий подарява на Теофил “кратко житие на свети Христофор”. Знаменателен жест. Свети Христофор или Песоглавеца е особена фигура в християнския пантеон. Докато ревностно служи на догмата и е безмилостен към грешките на човеците, “Носещия Христа” придобива все по-звероподобен вид. Когато осъзнава, че греховете са част от божия свят и трябва да бъдат прощавани, неговият човешки облик се възвръща. На тази поучителна история Елин Пелин е посветил разказа си “Огледалото на Свети Христофор”. Много важно в случая е отношението на Емилиян Станев към творчеството му. Докато в най-общи черти той доста снизходително определя Елин Пелин като писател, който “сладко разказва”, то за “Под манастирската лоза” изрично подчертава, че “е друго нещо”. В тези три думи скъпият на похвали творец е събрал целия респект, който изпитва към цикъла от философски разкази.

Дарът на Евтимий е част от символните елементи, съпътстващи историята на Еньо-Теофил. Той е и своеобразно предсказание за бъдещото обезобразяване на героя, което отпраща към разказа за отблъскващата физиономия на обхванатия от беса на догмата Свети Христофор. Самият житиен разказ от “Антихрист” много напомня перипетиите от битието на светеца.

Светостта е видение. В “Антихрист” Теодосий в един момент е “целият в сияние”, а в друг “устата му зинала, беззъба, хърка”. Тези два образа на Светия са отделени от едно важно обстоятелство – будността на духа. Сиянието идва от възвисения в молитвата дух, а когато плътта е надделяла и сънят е приспал духа, тленността се показва.

Емилиян Станев често говори за трагичните последици от служенето на догмата. Когато се оплаква, че “критиката тълкува повърхностно “Иван Кондарев”, той изрично посочва образа на царския офицер Корфонозов, който е “влязъл в партията от злоба”. Според него “тъкмо в тоя човек е скрита трагедията на нашия народ”, свързана с “трите войни” и “атентата в “Св. Неделя”. Много интересен в съпоставка с този образ е Христакиев, който е измъчван от въпроса “кой от нас не е излъган” и изповядва: “Аз винаги съм мислил за Бога, най-вече когато подписвах смъртните присъди”.

Насилието над моралните принципи в името на догмата отвращава Емилиян Станев. “Издават книги за съпротивата, пишат в тях за “геройски убийства”, – отбелязва той в дневника си – а забравят, че всяко убийство е убийство и че в човека има морална съпротива…” Думите на житиеписеца от “Антихрист” разгръщат темата за аморалността на служителите на догмата още по-детайлно: “Ех, защо и най-светото учение изисква човекът да лукавства, да дебне другаря си как изпълнява канона, защо искаме един от друг подвизи, дори страдания – доказателства за правотата на нашето учение?”. Това са съждения, изцяло обърнати към съвремието на писателя. В тях е вградена цялата неприязън към света, в който е принуден да живее той. Неслучайно неговият роман създава такова безпокойство сред властимащите. Към края на живота си Емилиян Станев прави тъжната равносметка: “От социализма заживяхме вълче, като единаци!”. Падението на човека, впримчен в обществото на догмата, е негова болка от много години. Непосредствено след излизането на “Антихрист” той е записал в дневника си следното:

Какво отнехме на човека със социализма? Обичта му към личното дело, правото да избира, накарахме го да крие интимните си помисли и скъсахме връзката със съкровената му същност. Пишем и говорим, че сме създали нов човек. Мисля, че засега той е развален човек – лишихме го от много добродетели, поне от трудолюбието му, и го накарахме да краде. Капитализмът експлоатира човека, а ние се експлоатираме един друг… и чрез държавата, т. е. с обещанието да постигнем комунизма.

Друга тема, която свързва зрялото творчество на Емилиян Станев с проблемите на неговото съвременност, е абсурдността на борбата срещу една догма в името на друга “истинска” догма. За представянето на този зловещ театър на противоборство между фанатици се оказва много удобен разказът за сблъсъка между православието и ересите по нашите земи, като особен акцент е поставен върху богомилството. Неговата идея за братство и равенство между хората много напомня социалната доктрина на утопичния комунизъм. Тъжната истина по повод на тази красива мечта изрича художникът Назарий от “Тихик и Назарий”: “не си ли разбрал, че всяко братство завършва с господарство?”.

В “Легенда за Сибин, преславския княз” и “Антихрист” съдът над еретиците е като едно общо представление в две части. Повтарят се детайли, констатации, действия. В “Антихрист” обаче цялата картина е по-разгърната, като е оголена и абсурдността на ситуацията чрез разсъжденията на Еньо-Теофил. Негови съдници са царят, патриархът, хартофилаксът, висшият църковен клир, но най-ревностен обвинител е йеродяконът, който не познава колебание, “обзет от ревност да служи на божествена правда, която познаваше канонически, горд, че ратува за светата църква”. Тази жалка фигура на идеологически слуга е противопоставена на прозорливия Евтимий. Абсурдността на ситуацията коментира и самият житиеписец:

Пък аз, като напрягах ума си, питах се как да се защитя, щом в моите съждения и представи бях отишъл далече пред съдниците, и се учудвах, че именно от това идва и безпомощността ми. Те искаха да мисля като тях и да не подлагам на съмнения техните умове, понеже в такъв случай не бяха достойни да съдят.

Проклятието на фанатизма е тема на всички зрели творби на Емилиян Станев, но особено директно тя е поставена в “Тихик и Назарий”. Самото раждане на колективната лудост също е коментирано в този текст във връзка с въздействието на груповата молитва върху индивида: “Тогава тяхната увереност в истинността на учението порастваше, понеже в множеството отделната личност губи способността да разсъждава”. Това е констатация, като че ли формулирана от самия Гюстав Льобон (1841–1931). Психологията на тълпата вълнува Емилиян Станев, защото той е прозрял, че в много случаи именно анонимното множество решава бъдещето на обществото:

Тия мрачни, фанатизирани люде бяха нещастни. Те съхнеха от ненавист към “дяволското творение” и ако у тях все пак имаше някаква обич, тя бе себична обич на озлобени несретници. Техният Бог им трябваше, да мразят и съдят другите. Ненавистта съпътстваше всяка възвишена представа за справедливост и истина…

(“Тихик и Назарий”)

Тълпата дава властта, но и я отнема. Именно поради това опитните управници умеят да флиртуват с нея. В “Легенда за Сибин, преславския княз” цинизмът на мъдрото управление е оголен и показан в цялата си абсурдност:

Който е създал слънцето, е проявил милост, но не от обич към хората и животните, а от страх, че ще обеднее творението му и ще се лиши от блясък. Творението задължава твореца си, мислеше князът, като гледаше как снегът блести под изгрева и как весело лъщи юздичката на коня. Земните царе също се грижат за своите поданици не от любов към тях, а за славата си… Обичам, защото обичам себе си. Ето изворите на дяволските загадки…

Простакът, който краде властта, е жалък в своя порив да се разпорежда със съдбата на другите. Тихик от “Тихик и Назарий” е типичен пример в това отношение: “Не съм просветен чрез школското учение, едва се научих да сричам, но от моето слугуване и мъки при княза, от предишната ми служба и от вродената ми хитрина и недоверчивост много работи узнах за човека…”. Не с хитрина и недоверчивост можеш да поведеш хората. Бившият слуга се превръща в насилник, а не във водач. Стремящият се към властта чрез доктрината роб става убиец: “А когато свършвам тия последни редове, безумците, поведени от брат Тихик, който не знае, че за да бъде съвършен, на човек са потребни не само добродетели, но и познание, не само святост, а и мъдрост, тръгнаха към гората да хванат княза и девицата” (“Легенда за Сибин, преславския княз”).

Според Емилиян Станев “няма идея без свои мошеници”. Това на пръв поглед общовалидно обобщение получава конкретен смисъл в контекста на една негова бележка в дневника му от 10 май 1958 г.: “Кал и простаци с руски калпаци, с ушанки – такива бяха след Девети и се опитваха да говорят руски, та порусиха и много български думи”.

Властта и чужденците е другата голяма тема в зрялото творчество на Емилиян Станев. В “Легенда за Сибин, преславския княз” тази тема е подета около спомена за избитите от Борис І прадеди с участието на “славянските пълчища”, докарани от брегалнишката област. След това се говори и за ненавистта и презрението на княза към “византийските свърталища”, както са наречени манастирите. Усещането за национално предателство е най-силно при описанието на състава на държавния съвет по време на съда на Борил над еретиците:

Беше изрекъл заканата достатъчно високо, та да бъде чута от дванадесетте боляри, които, подобно на Христовите ученици, съставляваха държавния съвет – осем кумани и само четирима български мазници, всички в мантии и блясък и всички вдрехнати на тлъстини, пот и кожуси.

В “Антихрист” гърците са основните заподозрени за разрухата и моралното падение на България. Размирният отец Лука например вижда така нещата в църквата: “Пълнят си коремите и казват, че не било грях! Хлябът и виното наричат шимволи! Лъжат царя, проклетите гърци! Не обичат те българския род, обичат ромеите и техния господ”.

Зад тия душевни вълнения на героите от преди почти хиляда годи Емилиян Станев е вградил своите тревоги за съвремието. На 23 юни 1971 г. той записва в дневника си: “Тая страна напомня цигански катун с черибашия, зад когото стои истинският чорбаджия…”. Именно този истински чорбаджия, който винаги след приемането на християнството е бил на изток от нас, плаши писателя. Няколко години по-късно той е по-обстоятелствен при коментара на същия въпрос:

Най-съдбоносната грешка, извършена ат Борис Първи, беше, че той избра византийското православие и с него – византийските ереси. Ако бяхме покръстени от Рим, българските духовници и интелигенция, вместо да четат житието на св. Параскева, щяха да четат Хораций, Цицерон, Сенека, Аристотел, Тацит и т. н., съдбата на България щеше да бъде съвсем друга, нямаше да беснеят у нас фанариотите.

По пътя на познанието съмненията са естествен спътник на човека. Люшкането на мисълта в търсенето на смисъла на битието може да разруши личността, но може и да кали нейната воля. Страданията на духа могат да родят отчаяние, но и непоколебима целеустременост. Еньо-Теофил от “Антихрист” върви по тоя път на изпитания, който сам е избрал. До момента на съда над еретиците той е благословен освен с търсещ дух и с невиждана красота. След обезобразяването му от палача героят има нова съдба. Няма я вече красотата, която да го възвисява над другите, а мъдростта идва със всяко ново унижение и изпитание.

В “Света като воля и представа” Шопенхауер формулира няколко възможности за проникване в тайните на естеството. Едната е свързана с освобождаването от битийните страсти макар и “само за отделни моменти” чрез насладата от съзерцанието на красивото. Този път е невъзможен за смущаващо красивия Еньо-Теофил, защото самосъзерцанието през очите на другите води не до смирение на духа, а до безпокойство. Устремен към истината, той постига Таворската светлина, но това състояние на “чисто познаващо същество” според терминологията на Шопенхауер превръща акта на познание чрез просветление в катастрофа, защото героят не е готов за истината. Той още не е надвил “собствената си природа”. Всъщност “Антихрист” е разказ за постигнатото познание чрез страдание така, както Шопенхауер го формулира: “ние виждаме в трагедията най-благородните хора, след дълги борби и страдания, да се отказват най-после от целите, които досега са преследвали с такъв порив и да се отричат завинаги от всяка наслада в живота...”.

Граничните ситуации в живота на човека му разкриват истината. За едни тя е жестока, за други е очаквана и хората я приемат със смирение. Екзистенциалистите съсредоточават своя интерес именно върху тези моменти на прекъсване на битийния поток, за да разсъждават върху въпроса за неговата същност и смисъл. В “Антихрист” светият Теодосий се обръща към отец Лука със следните думи: “Няма човек, освен от когото бог се е отвърнал, да не види в законечните мигове преди смъртта небесната светлина и нетленния мир, когато сияние озарява целия му живот, та стане ясно как го е разхитил напразно”.

Прозрял истината, благородният човек на Шопенхауер е обзет от състрадание към себеподобните: “страданието на околните засяга благородния човек почти също така, както и неговото собствено”. В “Антихрист” житиеписецът в един момент разсъждава, че “самичък е човек в съкровеността си, с когото и да се среща и разделя, пак самичък остава”. За него “душата винаги е самотна и колкото и да жадува обич, не може да търпи за дълго време друга душа до себе си, понеже и двете се мъчат всяка поотделно и допирът им е като допира на грешниците в ада”.

Това са мисли на героя преди саможертвения избор, който прави с решението да даде парите си на жената, поведена, за да бъде продадена в робство. В тоя момент Еньо-Теофил разбира “на какво се е закрепил, де му е силата” на Евтимий – службата на род и родина. Неслучайно той се обръща към него чрез словото на житието с преклонение, като го титулува “велики человеколюбче” и “търновско светило”. Просветлението е осенило духа на търсещия истината. Той е разбрал, че смисълът на живота, както би казал Шопенхауер, е в поемането на мъките на целия свят: “Човек, който във всички същества е опознал себе си, своето най-вътрешно истинско аз, ще счита за свои собствени и безкрайните страдания на всичко живо и така ще прегърне страданията на целия свят. Никое страдание вече не ще му бъде чуждо”. Но житиеписецът все още не е избрал пътя на жертвата. Той е обладан от порива на отмъщението и затова не получава благословия от Евтимий. Истинското величие в този момент е въплътено в образа на патриарха. Според “Света като воля и представа” той е от оная висша класа люде, които са готови да станат жертва, за да спасят целия свят: “Жертва значи примирение и останалата природа очаква спасението си от човека, който едновременно е и жрец, и жертва”. Житиеписецът все пак е тръгнал по неговия път. Бесът на отмъщението ще отшуми и ще остане само любовта към “рода български”:

“Защо даде парите, глупако. Все ще те заробят и никой няма да те купи. Обезобразен си, ще те убият.” Ала усещам – олеква ми, издига се радост и обич към невестата. Размислих се и взех да разбирам, че не само за нея, за моя род български съм направил това, за него съм убивал агарянците и вече съм го възлюбил. Зачудих се кога е станало то, как не съм го съзнавал.

За някои особености на романа “Антихрист”.Зрялото творчество на Емилиян Станев е изключително постижение в нашата литература. Особено място в него заема романът “Антихрист”. Самият автор отделя предпочитаните от него творби, като още с жанровите им белези се стреми да ги отграничи от общия литературен поток на съвремието. Историята за княз Сибин е наречена легенда, а “Антихрист” е книга, наподобяваща житие, и е създадена чрез стилизирането на някои от основните характеристики на житиеписния канон.

Архаичната форма на житието в “Антихрист” е комбинирана с модерната технология на повествование чрез тематична доминанта, която в случая е страхът от дявола и бележи перипетиите в живота на героя. В съгласие с теорията за раннодетската психотравма на фройдистката доктрина авторът е описал така преживяванията от великденската литургия на малкия Еньо: “А като се взирах в брадатите им лица и слушах гласовете им, тия люде ми изглеждаха нечестиви и мазни […] Притесни ме силен страх най-вече когато дверите се разтвориха и оттам, в черния полумрак, с бялото си одеяние се показа патриархът с дикир и трикир в ръце, сякаш с цялото си величие от олтара излезе самият тартор”. Това описание е в пряка връзка с края на първа глава, който е посветен на разкриването на механизмите на т. нар. тематичен спомен, определил съдбата на героя: “Братя, кой от нас помни кога от ранно детство за цял живот в ума зачева велико убеждение?”.

Животът е Еньо е белязан и от буквите. Той започва като поет и завършва като житиеписец, като всяка глава от неговата история е посветена на поредна буква от азбуката. Историята на житиеписеца започва напълно естествено с “А” (“аз”). Това е процесът на осъзнаване на личността и както житиеписецът споделя, мигът “в който отделих себе си от света и възкликнах: “Аз съм”. Втората глава е посветена на тайнството на буквите, поезията и първата невинна любов в живота на Еньо. Тя започва с “Б” (“буки”). Това са спомени от детството и радостите от съприкосновението със словото: “По него време вече учех “Учителното евангелие” в килийното школо на хартофилакса, наизуст знаех “Азбучна молитва”, и “Прогласа”. Така започва и азбучното житие на Еньо-Теофил. То завършва в 23 глава с буквата “Ч” (“чьрвъ”). Дали чрез нея става въпрос за сърпа (стб. чьрвъ) на смъртта, който коси людете по българската земя, или е свързана с последния пасаж от житието чрез обръщението “човече”, е трудно да се каже. Но въпросът “къде отиваш, човече?” в този момент звучи с евангелската сила на Quo vadis?: “Ето птица отлита. Къде летиш, птицо? Звяр пробягва из гората. Къде бързаш, звяро? Кой ви зове, кой ви води и накъде? Къде отиваш и ти, човече?... Ако е казано в евангелието – ще погледнат тогова, когото прободоха, кой ще погледне мене, поругания българин?”.