Българският експресионизъм в програмни статии и есета. Експресионистичната поетика в творбите на Гео Милев, Чавдар Мутафов, в „Пролетен вятър на Никола Фурнаджиев и други

Двайсет и трите глави на романа са белязали различни периоди от живота на героя така, както двайсет и четирите песни на “Илиада” бележат края на една многолетна война. Епическият разказ на Омир е разделен на части съобразно броя на буквите в гръцката азбука. Защо Емилиян Станев спира до “Ч” в своето азбучно житие, след като не е изчерпал българската азбука и може да повтори модела на героичния гръцки епос? Отговор на този въпрос дава апокрифният евангелски разказ за Петър и Исус. Когато апостолът пита с недоумение своя бог къде отива, той му отговаря – “В Рим, за да бъда отново разпнат”. Така апостолът разбира същността на своя дълг и поема по пътя на саможертвата, за да продължава да живее чрез създадената от него църква делото на Христос. В “Антихрист” Еньо-Теофил, който подобно на Петър се отрича в моменти на слабост от своя бог, също открива пътя на дълга. И макар иколебливо поема по стъпките на Евтимий, за да служи на народа си, а чрез това и на бога.

Архитектониката на романа е много строго премислена. Невнимателният читател би се заблудил, че той се състои от двайсет и четири глави, понеже заключителната буква “Ч” е 24-а по ред в българската азбука. Емилиян Станев обаче е пропуснал “Й” при подреждането на главите и така е постигнал двоен ефект. Избягал е от уподобяването с архитектониката на Омировия шедьовър и същевременно е продължил традицията от “Азбучна молитва” на Константин Преславски, в която “Й” също е пропусната.

Текстът на “Антихрист” е разделен на две равни части, като дванайста глава, украсена с буквата “М” (“Мислете”) е посветена на тежките терзания на объркания дух. В нея Еньо-Теофил достига дъното на цинизма и отчаянието. Житиеписецът дори заключва съкрушен при тревожния спомен за Ралица кралица: “Било що било – отиде си тя с онзи Енчо. Днешният за никого нехае”. Това е единственото умалително именуване на героя в цялата книга и то е използвано в този момент като спомен за неговата загубена невинност. И докато в предходната глава, украсена с буквата “Л” (“Люди”), той извършва първото си убийство и узнава любовта на тялото чрез съвокуплението с Арма, в тази трескавата мисъл разкрива страшната истина: “Болни бяха човешките души и целият свят”.

За целенасочената работа със структурата на творбата свидетелства и организацията на текста около съда над еретиците. Главата, представяща окованите в железа ръце и крака на еретиците, е украсена с буквата “Р” (“Рци”), а следващата, в която се говори за съда над Еньо-Теофил, с буквата “С” (“Слово”). Последвалият разказ за изпълнението на наказанията е украсен с буквата “Т” (“Твердо”) и отпраща към темата за стоически посрещаните мъчения и смърт, но и към заключението за майсторството на палача: ”татарина – опитен беше в занаята си”.

Чрез “Антихрист” в българската литература завършва един процес на естетически търсения, започнал с прозата на Петко Тодоров и получил нови решения в творчеството на Николай Райнов и Стоян Загорчинов. Стремежът чрез стилизация да се модернизират фолклорни и архаични форми на средновековната книжнина е амбициозна задача. Трудно обаче се постига изпълнението на тази задача. За това свидетелства почти пълното безразличие на днешните читатели към произведенията на Петко Тодоров и Николай Райнов. Не е достатъчно да създадеш текстове с изобилно използване на архаични думи, повторения, инверсии, постоянни епитети, разгърнати сравнения. Малко е и да се погрижиш за музикалността и ритмизирането на повествованието чрез използването на звукопис, цезури, регулирането на броя на препинателните знаци и използване на лайтмотиви. Голямото изкуство е да създадеш органичен текст, който да говори ясно на съвременните читатели и същевременно да омайва със своята другост. Емилиян Станев е постигнал това.

Неговият житиеписец е наясно с голямата задача, стояща пред човека на словото: “Ала от словото е създаден светът, чрез словото го възприемаме и ако то е лъжа, лъжа е и светът”. В “Антихрист” житието е драматично, а не възвисяващо. То съчетава в едно образа на разказвача и обекта на повествованието и с това е нарушен канонът. Подобен случай има едва през Възраждането с “Житие и страдания грешнаго Софрония”. Освен това историята на Еньо-Теофил е предварително определена чрез заглавието като житие на Антихрист и с това придобива ореола на забранените книги. За читателя тя носи характеристиките на житие апокриф.

Тези особености на повествованието му дават големи предимства. То звучи като откровение и завладява читателя с титаничните страдания на търсещия дух. Същевременно събитията следват едно след друго. Сменят се регистрите на повествованието. Възвисеността на философската проза се редува с напрегнатостта на авантюрното повествование, изпълнено със страсти, предателства, убийства и лукавство. Картини от публичния живот сменят камерните описания на личното пространство. Разказът за страстите на духа е допълнен от пикантни намеци за насладите на тялото. Всичко това е умело дозирано, поднесено с мярка и изключителен усет към езика.

“Антихрист” е венецът на любовното съчетаване на Емилиян Станев с българското слово. За това му помага задълбочената работа върху изящния стил на исихастката книжнина, наречен “плетение словес”, а и постоянното любопитство към шестте тома на „Речник на българския език“ на Найден Геров. Резултатът от това старателно вглеждане в детайлите на словото е безспорен:

Ясни, тихи и топли дни се редяха, над трите купни върха висеше богородичното небе и щом очите го докоснеха, изстенваше сърцето от копнеж да полети в него и замираше дъхът. Немееха и пламтяха горите, чакаха вятъра. А той като невидим просяк зашуми лекичко, изпроси от някой бук шепа злато и отмине с нечут смях.

За повествователя в “Антихрист” природата е “световно съкровище”. Неговата душа на поет много напомня светоусещането на художника от “Тихик и Назарий”: “Целият свят бе океан от багри и звуци и в него Назарий сякаш плуваше, винаги зорък да не пропусне нито едно от чудесата, що ставаха край него”. Словото на житиеписеца е изящно, дори и когато в него се долавят иронични нотки:

Цар Иван-Александър ловуваше с кефалията и тъй като негово царство обичаше всякакви душевни и телесни наслади, песнопения, тържествени литургии и лицезрения, обичаше и лова, та събираше загари и хрътове, подбираше ги по гласове и се наслаждаваше на песовската музика.

Житиеписната традиция по нашите земи предполага вграждането на приписки по полето на основния текст. Чрез тях пишещият си позволява да навлезе в сакралното пространство на светия разказ и да спомене факти, свързани с неговата скромна личност или с времето, в което е създавано или преписвано житието. “Антихрист” поради своята специфика на житие за житиеписеца не предполага наличието на такива елементи, но Емилиян Станев е осъзнал тяхната стилизираща функция и е потърсил възможност за използването им. Резултатът е повече от успешен:

Свърши се мастилото, та брах бъз да си направя.

Прикапа тих, летен дъждец, ороси земята и тя замириса на хубаво. А в килията намириса на опожарено, та се събудиха в душата спомените – зли и добри – и се сплетоха като гълъби и усойници. Брате, ти, който четеш житието ми, прощавай, задето го прекъсвам. Повеля велика изпитвам да походя навън като звяр на свобода, за разтуха…

Безсъница ме сполетя. Нощя излизам от килията и се взирам в звездите, моите някогашни утешителки. Оттам ме гледа и съди бог.

Думи, които досягат душата със своята искреност и примирена тъга. Странникът е отново сам, но негов събеседник е бъдният читател, който без да ще, воден от прекрасното слово на житиеписната изповед, става съучастник в този тъжен разговор за самотното пътешествие към смъртта. И, чудно нещо, самият читател се замисля за своя път в живота и изпитва тъга по непостигнатото.

Поетическото поколение на 60-те години. Поезията на Стефан Цанев, Константин Павлов, Христо Фотев
През последните 50 години на ХХ век в българската литература се открояват с ярко присъствие няколко поколения поети. На първо място това са авторите, утвърдили се още през двайсетте години на ХХ в. – Елисавета Багряна, Атанас Далчев, Никола Фурнаджиев, Николай Марангозов, Димитър Пантелеев, Ламар, Дора Габе. Непосредствено след тях идват творци като Александър Геров, Веселин Ханчев, Валери Петров, Богомил Райнов, чиито дебютни книги излизат преди края на Втората световна война. Тези поети свързват творчеството си с културната среда на две епохи, драматично разделени от най-трудното за българската литература десетилетие – времето между 1945 и 1955 г. Към същото поколение принадлежат също Иван Пейчев и Блага Димитрова, които издават първите си стихосбирки след войната, а и Александър Вутимски, който умира твърде млад през 1943 г., но става известен на широките читателски кръгове едва през шейсетте години на ХХ в.

Мнозина критици определят като мъртво поле в българската литературна история преломното трудно десетилетие след края на Втората световна война. Основание за това са крайно неприемливите ограничения в сферата на културата. Литературата тогава се разглежда в рамките на господстващата идеология като действена част от общата стратегия за възпитанието на човека в колективистичен дух, като инструмент за приобщаване на индивида към единната и единствена за всички истина за бита и нравствеността. Това ограничава свободата на творците да бъдат искрени, да бъдат съмняващи се, да се уповават на собствения си разум и субективните си чувства, да споделят обикновените си човешки радости, болки и страхове. Рушително-градивният порив на десетилетието изисква от поетите оптимистични песни, жизнеутвърждаващ патос, славослови на строителния устрем към проектирания нов свят. Попаднали в клопката на предписаните чувства, на програмираната неискреност, редица творци, за които висша ценност е вглеждането в себе си и съмнението в абсолютните истини, просто замлъкват (Атанас Далчев) или пък създават творби, които по-късно ще искат да забравят (Никола Фурнаджиев – “Велики дни”, 1950 г.; Елисавета Багряна – “Пет звезди”, 1953 г.).

Показателни и представителни за духа на следвоенното десетилетие са заглавия на поетически книги като “Партизански песни” (Веселин Андреев, 1947), “Ковачница на мира” (Николай Марангозов, 1947), “Поема за винтовката” (Младен Исаев, 1947), “Стихове за петилетката” (Богомил Райнов, 1951), “В строя” (Павел Матев, 1951) и др. Тъкмо в това крайно неподходящо за поетически дебюти време, в което като че ли отново и в най-буквалния си смисъл уместно се вписва формулата на Вапцаров “Не, сега не е за поезия”, все пак полагат началото на своя творчески път поети като Пеньо Пенев, Павел Матев, Георги Джагаров, Иван Радоев, Радой Ралин. В някои от началните поетически изяви на тези творци от днешна гледна точка ясно отзвучават фалшиви нотки, но всъщност именно това поколение направи първите пробиви в равния и досадно хвалебствен тон на десетилетието.

Безспорно най-интересно явление от този период е поезията на Пеньо Пенев. Тя е отдадена на радостната екзалтация от новото, което нахлува в живота на хората, и би трябвало да задоволи охранителите на новоналожените канони. Същевременно обаче тази поезия е толкова по детски искрена, че тревожи естетическите законодатели със своята неподправена и честна пламенност. Случаят Пеньо Пенев по своеобразен начин повтаря случая Вапцаров. Нека припомним, че тъкмо през първото десетилетие след войната творчеството на Вапцаров се оказва недооценено.

В литературната атмосфера на площаден патос и силногласни идеологически клишета се появяват и други стихотворения, които със своята емоционална искреност, лека ирония или интимна изповедност привличат вниманието на читателя. Такива са например множество творби от “Стихове в паласките” на Веселин Ханчев (1954), от “Войнишки тетрадки” на Радой Ралин (1955) и особено от “Пролетно разсъмване” на Иван Радоев (1953). Бдящата критика обаче никак не е ласкателно настроена към подобни волности. Стихосбирката на Иван Радоев например е заклеймена в статия със симптоматичното заглавие “Порочни стихове”, отпечатана във вестник “Литературен фронт” през 1953 г. Още преди това остри критически стрели са пронизали и някои от творбите на Валери Петров, публикувани в сбирката “Стихотворения” (1948).

Прието е да се говори, че поезията излиза от кризата с вълната на т. нар. Априлско поколение, чиито първи стихосбирки са отпечатани през втората половина на петдесетте и началото на шейсетте години на ХХ в. Същевременно основателно се изтъква, че след скандалната стихосбирка на Иван Радоев също и творби като “Птици”, “Пред пролет” и “Гора” на Георги Джагаров, а и отделни стихотворения на Павел Матев допринасят за връщането на стихотворството в сферата на изкуството. Така се оформя едно поколение от поети, които, без да снемат от себе си задължението да следват идеологемата на колективистичната утопия, намират за възможно да бъдат и интимно искрени, и по човешки честни – някои повече, други по-малко. Сред тях са Владимир Башев, Любомир Левчев, Дамян Дамянов, Андрей Германов, Никола Инджов, Първан Стефанов, Марко Ганчев, Стефан Цанев, Константин Павлов, Слав Хр. Караславов и др. Показателна за претенциите на времето и за вълненията на поетите от този период е статията на Георги Джагаров “В защита на поезията”, отпечатана в списание “Септември” (1957).

Освен близката до идеологическите клишета тема за съизмерването със строителя на новия свят все по-настойчиво се налага и темата за творчеството. Поетите започват да осъзнават, че за сътворяването на истинска поезия е необходим свободен дух. В търсенето на разкрепостеност редица творци се обръщат към традицията на предишните поетически поколения. Присъствието на Атанас Далчев, Елисавета Багряна, Никола Фурнаджиев, Веселин Ханчев, Александър Геров, Валери Петров също стимулира този процес. Екзалтацията на публицистичното пеене за “новия живот” и площадната патетика постепенно отстъпват място и на разговорната изповедност. Творците обръщат погледа си към простите неща от живота, но и към философските дълбини на битийните проблеми. Зазвучават редица иронични поетически гласове (Валери Петров, Стефан Цанев, Марко Ганчев, Първан Стефанов и др.), отекват дори язвителни гами (Радой Ралин), дочува се и позабравеният шепот на любовта (Христо Фотев, Недялко Йорданов, Евтим Евтимов, Блага Димитрова, Станка Пенчева, Екатерина Йосифова и др.), появяват се нотки на скепсис и тъга, които съпровождат навлизането на темата за преходността на битието и смъртта (Александър Геров, Петър Караангов). Като поетическа техника и като виждане за света свое място завоюва парадоксът (Константин Павлов, Николай Кънчев и др.). Хармонията на природата все повече вдъхновява поетите (Иван Цанев, Петър Алипиев). Зазвучава и носталгията по невинните детски години, по чистотата на другото време и другото пространство (Биньо Иванов).

В поезията последователно се налага философското начало чрез темите за смисъла на битието, за смъртта, за отчуждението и самотата (Александър Геров, Блага Димитрова, Иван Цанев). Към това богато оркестрирано и поднесено с модерна поетическа техника тематично разнообразие се присъединяват и идеите за любовта като извисяване, за средищното място на творческия дух в космоса на материалното, за традициите на културната митология, за свободата на човека да бъде верен на своите идеали въпреки бездуховността на заобикалящия го свят.

Любопитно е, че последната тема, проявявайки се най-често чрез поетическия образ на Дон Кихот, вълнува творци от различни поколения. Едно интересно изследване на Петър Велчев например сочи, че интертекстуални препратки към романа на Сервантес за приключенията на доблестния рицар се срещат в творчеството на Христо Радевски, Валери Петров, Първан Стефанов, Иван Давидков, Любомир Левчев, Петър Караангов, Христо Фотев, Стефан Цанев, Иван Теофилов, Георги Константинов. Този факт е показателен за поетическото търсене на възвишения герой, но същевременно е симптом на неудовлетвореност от бездуховността на света, в който поетите живеят.

С годините неудовлетвореността се очертава все по-отчетливо в стиховете на поетите от “средното” поколение – тя изкристализира например в самоиронията на Марко Ганчев и Първан Стефанов, в ужасяващите видения на Константин Павлов, в парадоксите на Стефан Цанев, в “самосъда” на Любомир Левчев... Но тя намира индивидуални форми на проява и в поезията на следващите ги поети – Миряна Башева, Георги Белев, Марин Георгиев, Георги Константинов, Николай Кънчев, Борис Христов, Иван Методиев, Георги Борисов, Петя Дубарова, Миглена Николчина, Анни Илков и др. Всеки от тях избира свои начини, за да изрази отчуждеността си от света, в който е принуден да живее. Най-интересни са поетическите жестове, напомнящи ситуацията през двайсетте години на ХХ в., когато поетите намират за необходимо и ефикасно да крещят, да гримасничат и да шокират, за да извадят еснафа от комфорта на неговото безметежно и безсмислено битуване. Подчертано запомнящи се са провокативните стихове на Миряна Башева, парадоксалните изповеди за краха на хуманистичните илюзии на Георги Белев, повикът за човечност във “Вечерен тромпет” на Борис Христов, чистата поезия на Петя Дубарова, екзистенциално продължена от самоубийството на поетесата като протестен жест срещу равнодушието на света.

За петдесет години българската поезия извървява сложен път – от властно вменения дълг да служи като художествено въплъщение на прекия и единствено възможен идеологически ангажимент до ясно изразената съпротива срещу фалшивия патос на битийния оптимизъм, срещу външното налагане на норми и граници на творческия дух. Самата посока на този път е доказателство, че поезията е жива само тогава, когато се подчинява единствено на собствените си етически и естетически закони. Но това са закони не на забраната и предписанието, а на свободата, на постоянното съмнение, на многото истини и гласове, на различните идеи.
Стефан Цанев. Поезията на Стефан Цанев в най-голяма степен изразява неудовлетвореността на цяло едно поколение от лъжата, лицемерието и фалша в социалното пространство на българина. Това е поезия, която си е поставила за основна цел активно да тревожи самодоволството и рутината на еснафското всекидневие, да провокира, “да ядосва” неговите духовно мъртви хора: “И тези стихове четете/ в бръснарници/ и тоалетни!/ Достатъчно ми е да ви ядосам,/ да наруша геометричната устойчивост/ на вмраморените ви мозъци” (“Отражения”). Така погледната, естетическата задача на Стефан Цанев се доближава до естетиката на шока, прокламирана от българския авангард.

Стряскане от съня на нравствената убогост, тревожен вик за смъртта на доброто, призив да останем човеци – това е голямата повеля в творчеството на писателя. Морализаторската му настройка е подкрепена от убеждението, че доброто има нужда от примери и насърчаване. Неговият лирически човек най-често се въплъщава във фигурата на поета, изпълнен със съзнанието за дълг пред човешките добродетели и прозрял битийната си роля на съдник:

Ненавиждам царедвореца Гьоте –

обожавам

Надявам се, няма да ме учите сега

на спокойствие и кротост.

Поетът не е слуга –

а меч

на народа си!

В съда на историята лирическият Аз открива една свещена закономерност: “Миналото разединява./ Обединява ни/ бъдещето”. Тези думи, написани толкова отдавна (още през 1964 г.), побират в себе си голямата истина за българския род. Лирическият човек на Стефан Цанев с гняв регистрира цинизма на предрешването с достойнствата на миналото поради липса на въображение за бъдещето:

Ставам зъл,

когато си спомня как изравяхме мъртвите

и обличахме официалните им костюми

и се кичехме с ръждясалите им ордени!

Слушайте, потомци –

ако изобщо гласът ми стигне до вас:

не си правете фанфари от нашите кости.

Тежко ви,

ако мечтите ви са по-бедни от спомените.

(“Първа хирургия. Композиция N 2)

Светът на доволството и наглостта е свят на парадокси, в който честните фабрикуват лъжи, за да изглеждат честни (“Клас от ангели”), Бах и Бетовен копаят канали (“Яжте есен”), а дамите, безуспешно опитали всички диети, със завист разглеждат снимки на скелети от Освиенцим (“Москва не приема”). Паралел на човешките абсурди са птичите чудатости – в този болен свят птици се самообесват (“Странно”), а гълъби мародерстват като лешояди:

Гълъбите гукат влюбено

по перваза на прозореца - кълват

храната на болните (на тях за какво им е?)

Затлъстяха символите на мира!

Боже, колко са затлъстели,

ненаситни са,

като лешояди с клюнове тракат!

(“Рак”)

Този свят на безсмислен ентусиазъм (“Ентусиазмът е лоша организация” – “Първа хирургия. Композиция N 2”) и на пагубни почести (“Едни умират от рани./ Други – от почести” – “В музея на революцията”) е една голяма ракова болница, в която хората се чувстват “за нищо осъдени”, излъгани и унизени в страданието си. За да се спаси в този свят, човек трябва да носи новите си дрехи (“Носете си новите дрехи, момчета”), но да се пази да не запълзи (“Истинската смърт”), да предпочете разстрелите и бесилките пред смъртта в “тази академия на човешкото безсилие” (“Рак”). Бъдещето на света е в изпълването му с топлота и любов, във възстановяването на човечността и непосредствения досег между хората. Спасителният път е видян като освобождение от обездвижващата човешките хоризонти “власт на вещите” и от посредничеството на бездушните знаци – писма, некролози на чувствата (“Бяло ноктюрно”), писма, разменяни заради марките (“Първа хирургия. Композиция N 2”). Човешките контакти трябва да възвърнат непосредността на топлата длан, рамото на близостта, целувката.

Още в първите си стихотворения Константин Павлов заявява своята амбиция да тревожи, да стряска човека, да го предизвиква да се отвращава от самия себе си. Внушената в стиховете на поета страшна истина е, че човекът не е добър по природа, че злото е негова първична същност. За огласяването на тази истина е нужна не славеева песен, а грозен грак на гарван:

Млъкнете, славеи!

Проклети славеи!

Дано в настъпилата тишина

един-единствен гарван се обади,

за да ми каже истината.

Страшната!

(“Славеите пеят”, 1957)

Но казването на истини в света, в който си задължен да пееш като славей, е трудно дело. Нужно е да скриеш смисъла. Да играеш с паравана на текста, зад който се спотайва посланието на подтекста. Уви, в тази игра по вкуса на сладкогласните птици е само текстът: те “изяждат само текста,/ а подтекста го изплюват след това –/ като костилка” (“Защо”).

Надпреварата за истината с глупостта, доволството и забраните налага на Константин Павлов да използва всички възможни поетически техники на потреса – като се започне с оксиморона и парадокса, през колажа и асоциациите на свободната езикова игра до гротеската и абсурда. В поетическите пространства на злото, опнати пред погледа на читателя, се подвизават отвратителни персонажи – доносчици, скрити в гардероби (“Прекрасното в поезията или жертва на декоративни рибки”), Централният Пустословец (“Пиршество на пустословието”), тайни агенти, населили рая (“Стъпка по стъпка”), Началникът на дупката (“Листенце като устенце”) и т. н. В рая, който 3.8443 0 Tобслужва този гротесков свят, “не цвърчат пойни птички –/ цвърчат тайни агенти” (“Стъпка по стъпка”). Същевременно това е и абсурдният свят на некролозите в стихове, в който поезията обслужва само смъртта:

А некролозите около мен се размножават:

Снимка и стих, снимка и стих...

(Стих! Стих! Стих!)