Българският експресионизъм в програмни статии и есета. Експресионистичната поетика в творбите на Гео Милев, Чавдар Мутафов, в „Пролетен вятър на Никола Фурнаджиев и други

– Ние сме нещо сбъркали – каза Талев. – Тук ще става митинг. Да питаме. Навлязохме между хората и попитахме.

– Не е митинг – отговарят ни, – а четене на писателя Димитър Талев. Но в залата не може да се влезе, всичко е претъпкано, затова чакаме тука, барем да го видим.

– Ей го бе, ей го Талев – извика един младеж.

Изведнъж хората около нас млъкнаха и останаха неподвижни по местата си. Някои се поотдръпнаха и се загледаха в лицето му, безмълвни и смутени. Една млада жена се спусна с букет, подаде му го, без да продума нищо - само приклекна и му целуна ръка. Много възрастен мъж, който стоеше точно срещу него, избърса сълзите си с пръсти, приближи се и го прегърна. Множеството около нас се раздвижи, зашумя, чуваха се възгласи и приветствия... Почнахме да пристъпваме към сградата. Хората ни правеха път. С големи усилия успяхме да влезем... Салонът гръмна. Едни ръкопляскаха, други просто викаха „да живее“, някои групи скандираха „Талев, Талев“... Този поток от овации продължи дълго, много дълго... бяха неестествено продължителни, обърнаха се в демонстрация, в манифестация на дълго стаявани чувства... Не, това, което ставаше в салона, вече нямаше характер на „среща на писател с неговите читатели“, това беше едно отприщване на бент....

Много интересен ключ към творчеството на Талев дава едно интервю на сина му. В него аргументирано са развенчани два мита около личността на писателя. Братислав Талев протестира първо срещу твърдението на Пантелей Зарев, че авторът на “Железният светилник” достига “творческите си върхове” благодарение на идеите на социализма и заедно с това срещу определянето на неговото зряло творчество като продукт на социалистическия реализъм:

Пантелей Зарев често казваше, че Димитър Талев е прегърнал идеите на социализма и чак след това е достигнал до творческите си върхове. Първо той не е прегръщал тези идеи и второ, на ръкописа на „Железният светилник“ стои датата 1946 г. Подлистници от него, които представляваха повече от една трета от романа, излизаха преди 9 септември 1944 г. във вестник „Зора“. Романите на баща ми не са плод на социалистическия реализъм, а на узрялото творческо можене на писателя. Преди „Железният светилник“ е и трилогията „Усилни години“. Разбира се, писателското майсторство е много по-зряло в по-късните романи, но то идва с възрастта на писателя, а не със социалистическия реализъм. Но аз харесвам много и „Усилни години“, там ясно личи романтизмът на баща ми.

Наистина, какъвто и критически и литературно исторически подход да бъде приложен към книгите на Талев, тезата на Пантелей Зарев е незащитима. Първият много важен факт е, че според всички свидетелства романът “Железният светилник”, който задава духа на тетралогията, в основни линии е замислен преди 9 септември 1944 г. Единайсет от неговите глави са отпечатани в отделни броеве на вестник “Зора”. Второто съществено обстоятелство е, че текстът има датировка на завършване 4 септември 1946 г., за което свидетелстват и близките на писателя, и Коста Чърнушанов. Абсурдно е да се мисли, че преследваният по това време от властта творец работи за нейното утвърждаване. Важен е и друг факт – приятелството по-късно с Емилиян Станев. Трудно е да се предположи, че тази сърдечна дружба не се е градила и върху сходни възгледи за света и човека. Всеки, който прочете дневниците на Емилиян Станев, веднага би отбелязал неговото негативно отношение към партийните слуги в литературата. На 2 май 1970 г. той е записал: “Национална конференция? За какво? За лафолсун. Да се каже, че вършим нещо. 25 години търсим причините за литературните неудачи и скандали. Дръжте крадеца! – викат крадците. И никой не иска да признае, че те са в ЦК на партията, невежите узурпатори на литературната свобода, агитаторите, които впрягат Пегас да им служи и той се превръща в кранта за “благото на работническата класа”!”

Самият характер на творческия път на Талев също опровергава тезата на Пантелей Зарев. Зрелите произведения на писателя обикновено имат някакъв първообраз в ранното му творчество, който задава важна част от естетическите параметри на по-късната творба. Такъв е случаят с романа в три части “Усилни години”. Той набелязва някои от основните линии при работата над “Железният светилник”, “Преспанските камбани” и “Илинден”. Дори самите озаглавявания на трите му части говорят много – “В дрезгавината на утрото” (1928), “Подем” (1929) и “Илинден” (1930). Не по-различна е ситуацията с концептуалния сборник от исторически разкази “Великият цар”, който подготвя бъдещата работа върху романа в три части “Самуил” (1958–1960).

Анализаторите на творчеството на Талев много настоятелно обсъждат и влиянието на Вазов върху него. Самият той си спомня с тъга: “Едва във втори прогимназиален клас ми попадна случайно „Под игото“... Останах почти без системно образование”. Подобно влияние има, но то минава през два съвършено различни етапа. Първият е свързан с написването на “Усилни години”. В този случай има детайли от художествената система, които дискретно отпращат към романа за Априлското въстание. Вторият етап е много по-любопитен. Той е свързан с търсене на свой, различен от Вазовия в “Под игото” епически глас в “Железният светилник”, “Преспанските камбани” и “Илинден”. Има обаче общ момент – и двата разказа са свързани с живота на измислен град, който всъщност е образ на родното място на писателите. При Вазов Бяла черква носи всички белези на Сопот, а при Талев описанието на Преспа, както отбелязва в своите спомени Коста Църнушанов, е всъщност разказ за родния Прилеп. Талев е търсил и символика, отпращаща към героичното време на Самуил, тъй като Преспа е средновековен град, свързан с неговото царуване и трагичната му смърт.

Пред Ганка Найденова–Стоилова той споделя: “През 1935 година се зачетох в книгата на Еничерев за родния ми град Прилеп. Оттогава идеята за моя роман за Македония не ме напусна...“. Това откровение навежда на мисълта, че писателят разглежда своите книги за рода на Глаушевите, издавани като отделни романи, като общо епическо платно, представено в отделни части. Самият факт, че и “Усилни години”, и “Самуил” по-късно са представени на читателите като един роман, разделен на три части в отделни книги, показва предпочитание към този тип епическа архитектоника.

Поредността на издаването на “Илинден” (1953) и “Преспанските камбани” (1954) необичайно нарушава хронологията на събитията. Предположенията са, че с “Илинден” се е бързало поради тържествата около кръглата годишнина от въстанието. Тук се налага и още едно уточнение. Популярно е мнението, че тези творби са завършени в Луковит. В анкетата на Ганка Найденова–Стоилова обаче Талев казва следното:

Когато писах „Илинден“ и „Камбаните“, живеехме цялото семейство в една неприветлива, студена селска стая. През цепнатините на пода встрани се виждаше дворът. Върху печката вреше яденето. Децата вдигаха шум. Жена ми топлеше тухли на печката и ги слагаше под краката ми. Аз толкова съм потънал в работата си обаче, че не чувам и не виждам нищо около себе си, само машинално вдигам краката си, за да сменят тухлите... Затваряш се за външния свят...

Подобно описание на жилището от 1952 г. в село Връбница на ул. „Шабла” № 6, днес „Модерно предградие” в София, дават Братислав Талев и Коста Църнушанов. Възможно е да има наслагване на спомени или объркване, но е по-вероятно работата по двата романа да е продължила интензивно и в София.

Историята на Глаушевци обхваща почти век. Тази родова сага е вплетена в обществени събития, които са съдбовни за Македония. В началото личният живот на героите само се оглежда в публичното мнение – това най-вече се отнася за срещата между Султана и Стоян. Постепенно обаче действията на личността стават функция на волята на общността, но и формират тази воля. Това важи в най-голяма степен за избраните, за прозрелите духа на своето време. Това са герои като Лазар Глаушев, Андрея Бенков, по-късно Райко Вардарски. Неслучайно първата част на “Железния светилник” е със заглавие, насочено към отделна персона – “Хаджи Серафимовата внука”. След това озаглавяванията са обърнати към съдбата на общността – “В тъмнивремена” и “Народ се пробужда”, за да се върне епическото повествование отново към родовото дърво с метафоричното заглавие “Корени и гранки”. Затворен е един житейски цикъл. Мотото на първата част от романа е откъс от народна песен, записана от “братята от Струга”: “Овде дърво столовито,/ столовито, грановито,/ гранки му до небеси,/ а корени - сура земя;/ гранки му мили снаи,/ а корени – синовите,/ а връшките – мили внуци!”. То препраща към заглавието и съдържанието на последната част. Сухата фиданка на линеещия хаджи Серафимов род се е превърнала в красиво родово дърво със здрави корени и много млади клонки.

“Железният светилник” започва със събирането на две самотни души и скромна венчавка и завършва с пищна сватба в новия храм. Историята под нова форма се повтаря. Съдбата на Султана се оглежда в съдбата на Ния. Грубоватият железен светилник метафорично е заменен от “стъклената ламба” – “лъскава, крехка и прозрачна”. Светлината е по-ярка, формите са по-фини и красиви: “Не беше голяма тая чудна ламба – с кръгло стъклено резервоарче за газ, с лъскава, жълта, сякаш позлатена машинка за фитила и шише, издуто като цяла любеничка”. Добродетелите и стоицизмът обаче са същите, а и твърдостта в преследването на целите. Когато Ния заявява на баща си, че не приема друг жених освен Лазар, той вижда дъщеря си така: “В твърдия й глас, в израза на лицето й чорбаджията позна собствената си упоритост”. По-късно самата Султана вижда сходство в техните съдби: “Ния, и тя като мене некога. Остана сама на тоя свят. Ех, живот човешки…”

Кръговратът на неизменността на пръв поглед е запазен, но това е само измамно видение. Символите на промяната са новата църква и пищният сватбен обряд в нея. Построяването на българския храм слага край на мъртвото и затворено в своята повторителност митологично време на робството, а празничната венчавка е символично начало на историята на един народ. Тя предвещава кървав и страшен, но и единствено възможен път към свободата.

Венчавката е задължителна, за да се появи рождение. Когато то е без благословията на ритуала, предвещава нещастие и гибел, дори да е плод на страстна любов. Така е конструирана тъжната история на Катерина и нейния любим, резбаря Рафе Клинче. Тя умира, но честта на рода е запазена. Дали тази предизвикана от собствената й майка смърт гневи бог, не е казано. Истински страда Стоян Глаушев:

Султана видя мъжа си в голямата стая и пак пред иконостаса. Отпуснал се бе на колене, притиснал ръце на гърдите, превит, с глава чак до пода, неподвижен. Така едва ли не по цели часове, сутрин, още повече по това време, преди да си легне. Сетне ще изправи лице към иконата, ще започне да се кръсти, размахвайки широко ръка на гърдите си, да се кланя и да шепне църковни думи и свои някакви молитви. Когато умря Катерина, той плака неудържимо, плака дни наред, когато се споменеше нещо за умрялата или той си спомнеше нещо за нея. После утихна и се вдаде в голяма набожност. Той пак ще каже някоя детинщина, пак ще се засмее или ще поиграе весело с по-голямото си внуче, но за малко и повече гледа като унесен, като натъжено дете.

Героите в романа са функции на своите имена. Султана е властна и непоколебима като абсолютен монарх. Стоян е до нея – устойчив и непроменим в своята честност, доброта и любов. Лазар от Лазарос – “бог помага” – е избраник на всевишния, за да върши велики дела. Катерина – “чиста” – е пренесена в жертва, за да се запази неопетнено името на рода. Ния от Евгения – “благородна” – е идеалният образ на съпруга и майка. Според Братислав Талев в нейния образ има “елементи от физиката и душевността на майка” му. Талев обаче споделя пред Ганка Найденова- Стоилова: “Ния е моята мечта, може би една от моите най-хубави мечти. Големите мечти у хората са нещо конкретно. Какво липсва, за да бъде тя конкретна? Липсва, че не си я видел, че не си се докоснал до нея“.

Особен образ е Рафе Клинче. Неговото име е на страдалец, от Рафаил – “бог лекува”, но самият той става причина за страдание. Неговата история на странник напомня началото на разказа за Стоян Глаушев, но сходството стига само до тук. И Стоян е творец в своя занаят, но простодушната му душа е изпълнена с кротост и подчинение. Рафе е негова противоположност. За себе си казва “не съм слуга на никого” и в тези думи звучи гордостта на “свободния мъж” – формула, която отпраща към историята на масонството, разпространявано по нашите земи през средновековието от строители, зографи и резбари. В очите на другите той изглежда по различен начин: “такъв един чуден човек и такъв огън има в очите му” (Катерина), “свободен и от нищо не се бои” (Лазар), “пияница, потаен, гледа като вълк” (Султана). Той е всичко това, но най-вече е самотен пътник в странстването си из битието и света на изкуството.

Дали Катерина е жертва? В житейски смисъл да. В света на изкуството тя остава вечно млада и възхитителна в своята невинна красота: “Рафе Клинче бавно приближи запалената свещ към по-горния образ и тъй, бавно се показа в светлината на свещта, като че ли се роди от самата светлина образът на Катерина Глаушева”. Подобно озаряване на образа на красива жена от светлината е описано и в “Преспанските камбани”: “Ния сложи шишето на ламбата, черният дим изчезна и всички видяха как засия лицето й, ръцете й, озарени от тиха, постоянна ярка светлина”.

Самата Султана също е творец. В началото на “Железният светилник” Талев представя на принципа на контрапункта откънтяващите на двора звуци от секирата на Стоян и везмото върху гергефа й. По опънатото бяло платно е вградена душата й – “сложни шарки и плетеници, строго симетрични и чисти, без нито един възел и погрешен бод”. Те поразяват със своята “планомерност”. Няма “нито една излишначертица или фигура” и всички “свързани в едно цяло, в една обща, дълбока и прекрасна мисъл”. Тази картина на душата разкрива всичко за младата жена. Тя ще постигне своето. Ще победи предразсъдъците и ще се омъжи с гордо вдигната глава за Стоян.

Талев често използва сюжетния мотив за забранената любов. Двойките са Стоян и Султана, Рафе и Катерина, Лазар и Ния от “Железният светилник”, Борис и Ангелика от “Гласовете ви чувам”. Изходът в едни случаи е трагичен и напомня “Ромео и Жулиета” на Шекспир, в други е начало на щастлив живот, укрепващ силата на родовия корен и даващ нови клонки по неговото дърво.

Борбата за правото на любов е свързана и с още една тема – борбата за достойнството на човека, който не иска повече да бъде роб или слуга. Тази борба “тайно и полека”, както би казал Вазов, прераства в борба за родовото име и слава. Една нощ в дома на Глаушеви мъждукащата светлина на светилника играе по аскетичното лице на чуден гост. Още по-чудни са думите на рилския монах. И когато светилникът е загасен и всичко е притихнало, повествователят заключва: “Утихна домът на майстор Стоян Глаушев, ала досегашния покой в тоя дом беше нарушен и започваше в него нов живот”.

Двигател на новото и в този благочестив дом, и в Преспа става Лазар Глаушев. Той е инициатор за създаване на уредба за еснафите, на организиране на читалище, на строеж на нова черква. В “Преспанските камбани” е коментирана и една знаменита за българския народ дата: “На 3 април – Великден 1869 година, един от първите вождове на българския народ, владиката Иларион Макариополски, обяви в Цариград независимостта на българската църква”. От Преспа е прогонен наместникът на битолския гръцки владика. Идва време на борба за издигане на националното съзнание и създаване на светско училище. В тези усилни дни до Лазар Глаушев застава и новопристигналият учител Райко Вардарски. Неговата ръка разлюлява преспанските камбани, за да възвести първия публичен празник на светите братя Кирил и Методий.

Неговите думи в този ден са знаменателни: “Народе болгарски… Дойдох аз от чуждо место между вас, но ние сички сме болгари, братя рождени и чисти славяни”. Светли и звънливи думи, които галят слуха и просветляват душата. Темите за просветлението и чуването на истината и призива за борба са основни метафорични полета в творчеството на Талев. Заглавията на двата романа “Железният светилник” и “Преспанските камбани” са ориентирани към тях. Всяка от тези теми има свои метафорични варианти и сюжетни аранжировки – “железният светилник”, “стъклената ламба”, осветените нощни прозорци на съзаклятниците, тържествените църковни служби, греещи със стотици свещи, пламналите в патриотичен възторг очи, многогласният екот на чуковете по чаршията, глухият тропот от хилядите стъпки на придружаващите ковчезите на мъртвите герои хора, звънът на църковните камбани за народен празник и буна, пламенните слова на патриотичните речи, революционните песни. Това е една многогласна и многоцветна атмосфера на пробуждане, разкъсваща вековния мрак и тишината на примирението. В един момент дори повествователят с доволство заключва, че “нощем вече в много преспански къщи светеха газени ламби”. Това не е само знак за замогване. Времето на мъждукащите светилници отминава, за да отстъпи пред “тихата, постоянна, ярка светлина” на “ламбите”, която огрява белите листи на книгите, просветляващи душите. На тази светлина се водят и среднощни съдбовни разговори за род и родина и се кроят съзаклятия за бунт. Светлина за преспанци е и далечна България. Тази мечтана земя е упование и мечта за страдалците:

В България имаше мнозина преспанци, идваха оттам много писма, отиваха и се връщаха пътници, тайно проникваха и вестници оттам, но животът в княжеството се виждаше в най-примамлива светлина. Там беше всичко хубаво, каквато беше и неосъществената мечта на тия люде за свободен живот. Там не можеше да има нищо лошо и нередно – за лошото и нередното в свободна България преспанци бяха глухи и слепи.

Красива е притчата, която разказва Лазар на сина си за трите сестри, измежду които най-малката е най-хубава, но и най-нещастна. На възражението на малкия Борис “ама, татко… ти ми разправяш приказка” Лазар отговаря: “Приказка… Да, синко. Но в тая приказка е целият наш живот. И моят, и твоят, и…” Трите сестри Мизия, Тракия и Македония се търсят една друга, страдат от раздялата, в тях зрее духът на бунта.

В “Гласовете ви чувам” (1966) този стремеж към единение, търсенето на колективния път, разбирателството са останали в миналото. Хилядогласният хор, който изпраща с “Жив е той, жив е!” двата ковчега на героите от “Илинден”, се е превърнал в множество разноречиви и дребнави мъдрувания, зад които прозират глупави догми, лошо прочетени или лошо разбрани книги и лични интереси. Противоборството ражда омраза и води до насилие. В този свят любовта е обречена. Борис и Ангелика са разделени от смъртта. В един момент Борис Глаушев тъжно заключва: “Вижте сърбите, гърците: правителството им командва, офицерите, учителите, поповете изпълняват. Сърбите са по-хитри, по-упорити и от гърците. Довели са ви да видите жив сръбски автономист. А ние, а ние? Правителство, княз, върховисти един чешит, върховисти друг чешит, сарафисти, централисти, санданисти, социалисти, анархисти”. Над този объркан свят на насилие, омраза и доктринерство се извисява светлият образ на Лазар:

Лазар Глаушев си оставаше същият. Той още държеше житарския си дюкян, а за народните работи все още беше първият човек в Преспа, при все че се държеше по-настрана, откакто по-млади от него люде и вече много по-млади бяха излезли напред. Колко пъти те до него ще дойдат да се допитат и ще искат неговото одобрение. Лазар Глаушев беше като живо знаме над главите на всички в Преспа и с целия си досегашен живот, и с образа си също.

Дали българският дух в Македония ще възкръсне като неговия съименник от Евангелието?
Емилиян Станев. Емилиян Станев е псевдоним на Никола Стоянов Станев, роден на 28 февруари 1907 г. във Велико Търново. Когато е петнайсетгодишен, семейството се премества в Елена. Отношението на писателя към този период от живота му е особено. Той неведнъж е споделял усещането за отчужденост от своите близки: “имам чувството, че съм израснал на камък” или “не се чувствам свързан с родителите си”. Към края на живота си обаче прави друга равносметка:

Когато мисля за себе си и се опитвам да се разбера, идвам до убеждението, че дължа на баща си, с когото съм бил в постоянен конфликт, твърде много – неговата религиозност. Той знаеше и усещаше, че съществува нещо неведомо, за което никой няма думи, и често съм наблюдавал в него такива състояния на учуденост и съзерцание пред света. Те траеха само минути, но той носеше това съзерцание, това нямо преклонение със себе си. Майка ми, която бе надарена с красноречие и богат речник, беше бунтар, въпреки че и тя вярваше и ходеше на черква, възроптаваше и към Бога…

Баща му влияе и в друго отношение. Малкият Никола от много ранна възраст го придружава в ловните излети. Така у него се формира пристрастието към вглеждане в поведението на животните и любовта към природата – “световното съкровище”, както ласкаво е наречена в романа “Антихрист”.

Юношеството на бъдещия писател ще да е било доста бурно, защото той завършва гимназията едва през 1928 г. и то като частен ученик чак във Враца. След това няколко месеца учи живопис в Художествената академия при проф. Никола Маринов. За това начинание художникът Цено Тодоров заключва, че от него “художник няма да стане”, и се оказва прав. Следва ново увлечение, но и следването в Свободния университет в специалността Финанси и кредит е неуспешно.

От 1932 г. до 1944 г. е чиновник в общината на София. Именно в този период се появява на литературното поле с псевдонима Емилиян Станев, макар че първата му публикация е от 1931 г. – разказът “Срещу Великден”. Печата в “Златорог”, “Изкуство и критика”, “Българска реч”, “Литературни новини”, “Завети”. През 1938 г. е публикувана първата му книга – сборникът с разкази „Примамливи блясъци“. Следват сборниците ”Мечтател” (1939), „Сами“ (1940), „Вълчи нощи“ (1943). Някои от разказите в тях са сред най-добрите образци на българската анималистика.

Междувременно писателят се жени за първата си жена Екатерина. С нея той има труден десетгодишен брак. Поради лошите условия, в които живее семейството, тя прекъсва няколко бременности. Непосредствено след 9 септември 1944 г. ново обстоятелство всява раздори в семейството. През 1945 г. Емилиян Станев е изпратен да управлява ловно стопанство в с. Буковец в Стара Планина близо до Елена. Това допълнително отчуждава съпрузите и води до развод. Любопитно е, че въпреки последвалия пълен разрив между двамата, след много години писателят споделя пред нея: “Искам да знаеш, че ти си образът на моите героини от “Търновската царица” и “Крадецът на праскови”.

Междувременно излизат книгите “Делници и празници” (1945), “Дива птица” (1946), “В тиха вечер” (1948). Особен успех има повестта „Крадецът на праскови” (1948), която и до днес остава едно от най-четените му произведения. Той е автор и на много книги, които са част от българската класика за деца: “През гори и води” (1943), “Лакомото мече” (1944), “Повест за една гора” (1948), “Когато скрежът се топи” (1950), “Чернишка” (1950).

Вторият брак на Емилиян Станев е резултат от щастливата среща с Надежда, която е съпруга на известния художник Илия Петров. Очертава се любовен триъгълник, който завършва с думите на живописеца: “Не си заслужава да си разваляме приятелството заради една жена. Вземи я! Бъдете щастливи!”. Самата Надежда Станева пък си спомня първите впечатления от своя бъдещ съпруг така: “Загледах го с интерес – среден на ръст, по-скоро нисък, слаб, облечен в черна полушубка, без шапка”.

Съвместният живот на двамата продължава три десетилетия. За Надежда Станева нейният съпруг е „голямото дете на живота ми”, а той я нарича галено „моят Екерман” по аналогия с биографа на Гьоте. Благодарение на нейната педантичност са запазени много документи, свързани с творчеството и живота на Емилиян Станев. Освен това нейните преводи от френски дават точна представа на писателя за учението на катарите, което произхожда от доктрината на богомилите. Това познание му е много полезно при писането на “Легенда за Сибин, преславския княз” (1968), “Антихрист” (1970) и “Тихик и Назарий” (1985).

Важен етап в творчеството на Емилиян Станев е работата над “Иван Кондарев”. Писането на този роман продължава 14 години. В дните на неговото завършване през 1964 г. авторът отбелязва в своя дневник: “Свърших тоя безкраен роман, без да изпитам задоволство и радост. Би трябвало да оставя Иван Кондарев жив до наши дни. Колко лесно се заблуждава човек!”. Това е роман за механизмите на властта, източниците на насилието в душата, възможностите на свободната воля и изборът в живота на човека. Искрена книга, писана в тъжните дни на лъжа и лицемерие. Догматичната критика не е ласкава към романа. Особено старателни в упреците за “буржоазен уклон” и “абстрактен хуманизъм” са пазителите на социалистическия реализъм. Оказва се, че дори и сюжетът, свързан със Септемврийското въстание, не може да защити автора от нападките на партийните критици. Той е наясно, че Съюзът на българските писатели е “бюрократично партийно учреждение за покровителстване на посредствеността” и че “щом литературата се “ръководи” от партийна бюрокрация, тя от своя страна пък създава литературна бюрокрация…”