Българският експресионизъм в програмни статии и есета. Експресионистичната поетика в творбите на Гео Милев, Чавдар Мутафов, в „Пролетен вятър на Никола Фурнаджиев и други

Описанието на този стремителен полет и последвалото го падане на нажеженото тяло в снежната пряспа постепенно започва да припомня на читателя познати политически символи и книги чрез аналогиите със звездата (“нажежавам се, ставам същинска звезда”) и калената стомана (“аз нали съм се нажежил, стопих преспата, цялата стана на пара, като кога се калява желязо”; “калих се не, ами на шведска стомана станах”).

Големият ажиотаж в пиесата обаче е около думата суматоха. Още в началото на текста авторът е поставил следната забележка:

Въодушевени от възникването на суматохата във втората част, героите не само всеки по своему вземат участие в нея, не само се различават в оценките си за суматохата, но я произнасят по различен начин. Например: суматоха; сюматоха; со-ма-тоха; сумайтоха; схуматоха; сумахота; схимитоха; схюмитоха; сумутоха; сомейтоха; саметоха и т. н.

Тази дума е произнесена, макар и по много необичаен начин, дори и от устата на глухонемия Петраки като “тютюмаха”. Всеки от героите има своя хипотеза за суматохата. На Гамаша тя дори му се привижда с виме: “Като гръмнах, та я забих вдън земя. Добре, ама тя пък имаше много голямо виме – вимето й стърчи отвън и се мята на всички посоки”. Обобщавайки тази впечатляваща гледка, Араламби мъдро заключава: “Една суматоха, колкото и виместа да е, не може да бъде само от виме”. При това става ясно, че суматохата има и други имена като “приключение” или “авантюра” и тези “градски” названия отразяват диалектиката на света:

Де да знам, вика ми той, защо се делиме от народното? Може би затуй, че народът е измислил само простите суматохи, а светът вече не се задоволява с прости суматохи, ами се развива, напредва и прави приключения, та даже и авантюри...

Всеки от героите на Радичков влиза по различен начин в суматохата – един на кокили, друг с летене, трети закъснява... Само Лило, пазителят на умрялата лисица, отказва да последва другите и излиза на пръсти от сцената, като произнася знаменателните думи: “Аз в суматоха не влизам”.

Самата суматоха е по-скоро повод за приказки, отколкото някакво реално събитие. Тя е като чакането на Годо в драмата на Бекет. За нея се говори, но тя няма цялостен смислен образ. Представена е с ремарките “трясък и откънтяване” и със съмнителната информация, съдържаща се в оценки като “голяма суматоха и паника беше” (Араламби), “аз такава гигантска суматоха не бях виждал” (Гоца). Времето на героите е разделено на време преди суматохата и време след нея. По време на суматохата на сцената са само крокодилите, които редят трапези.

Защо точно на Араламби е дадено правото да оцени пръв суматохата? Може би защото неговият девиз “Араламбене му е майката” най-приляга и на откънтялото събитие. От думите на другите участници в суматохата е видно, че той повече е араламбел, отколкото се е стремял напред. Само че какво са правили другите? Според Шушлека “ние се всички стремехме, та даже по едно време изпаднахме в състояние на стремглавост”. На този героичен спомен пригласят циганите: “Истина! Истина! По най-стремглав начин, ама досущ стремглаво!”. Тези “съвсем достоверни” свидетелства напомнят за кризата на очевидността в цялото драматическо пространство на “Суматоха”. В първата част на пиесата чрез многократно повторената история за лисицата, която се престорила на умряла, са поставени под съмнение битовите нагледи. Също толкова парадоксален е и образът на Гоца, който постоянно търси прасето си и оглася пространството с попръжни към нещастното животно, докато самото то всъщност е в ръцете му. Героите на “Суматоха” се отличават и със следната безупречна логика:

ГЛИГОР. Аз разбирам всичко, само не разбирам защо са бели тия вълци?

ГАМАША. Щото лятно време ядат кукуруз! Като ядат кукуруз, и козината им побелява.

Образът на света, видян през очите на Глигор, Гамаша, Гоца, Лило, циганите и пр., е, меко казано, своеобразен. Откраднатият от циганите кон е Троянският и ако го е имал Атила, е щял да бъде още по-велик завоевател. Гамаша скърби, че за разлика от чужбинските нашенското куче “нито ще седне да се бръсне или да се почисти нещо, или да тури риза и значка”. Шушляка разказва удивителната история за бълхата куче, която “лае що сила има”. Целият този свят на абсурда е прехвърлил собствените си граници и e проникнал дори в ремарките на автора. Когато глухонемият Петраки проговаря и циганите му открадват гласа, сред неговите реплики е поместена следната бележка: “Той си загубва веднага говора и го намира у единия от циганите”.

Абсурдното бърборене, безсмислените повторения, употребата на думите не за да бъде казано нещо, а просто за да се говори, напомнят за еднаквостта в коридорите на лабиринта или за баналността в звученето на латерната. Този свят лабиринт или свят латерна обаче има своята тайна. Голямата тайна е в оцеляването. Говорейки, бърборейки, дърдорейки, героите на “Суматоха” прикриват своите мисли:

АРАЛАМБИ. ...Ще се мъчиш сега с говора да прикриеш това, дето го мислиш. Ако мисълта иска оттук да си провре муцуната, ти айде отсам да й скриеш муцуната! Ако ли рече така, завой да направи, ти айде насреща й и пущай завеса отпреде. Аз това го от опит зная, кога виках: Смърт на фашизма и прочие, и не ме фана ветъро, а други ги фана!

Така, криейки се зад думите, всички оцеляват като лисицата, която се преструва на умряла. Те не само оцеляват, но и се спасяват в това пространство на цитирането чрез самото цитиране. В края на пиесата Лило обобщава ситуацията по следния начин:

Аз ще ти кажа сега, да знаеш, че говорът е също като лисицата, дето се преструва на умряла. Ти с говор си се преструвай на умрял, па нека другите си бият главата да решават – умрял ли си, или само се преструваш на умрял.

Философски търсения в романите на Емилиян Станев и Блага Димитрова

Когато мисля за себе си и се опитвам да се разбера, идвам до убеждението, че дължа на баща си, с когото съм бил в постоянен конфликт, твърде много – неговата религиозност. Той знаеше и усещаше, че съществува нещо неведомо, за което никой няма думи, и често съм наблюдавал в него такива състояния на учуденост и съзерцание пред света. Те траеха само минути, но той носеше това съзерцание, това нямо преклонение със себе си. Майка ми, която бе надарена с красноречие и богат речник, беше бунтар, въпреки че и тя вярваше и ходеше на черква, възроптаваше и към Бога…

Баща му влияе и в друго отношение. Малкият Никола от много ранна възраст го придружава в ловните излети. Така у него се формира пристрастието към вглеждане в поведението на животните и любовта към природата – “световното съкровище”, както ласкаво е наречена в романа “Антихрист”.

Юношеството на бъдещия писател ще да е било доста бурно, защото той завършва гимназията едва през 1928 г. и то като частен ученик чак във Враца. След това няколко месеца учи живопис в Художествената академия при проф. Никола Маринов. За това начинание художникът Цено Тодоров заключва, че от него “художник няма да стане”, и се оказва прав. Следва ново увлечение, но и следването в Свободния университет в специалността Финанси и кредит е неуспешно.

От 1932 г. до 1944 г. е чиновник в общината на София. Именно в този период се появява на литературното поле с псевдонима Емилиян Станев, макар че първата му публикация е от 1931 г. – разказът “Срещу Великден”. Печата в “Златорог”, “Изкуство и критика”, “Българска реч”, “Литературни новини”, “Завети”. През 1938 г. е публикувана първата му книга – сборникът с разкази „Примамливи блясъци“. Следват сборниците ”Мечтател” (1939), „Сами“ (1940), „Вълчи нощи“ (1943). Някои от разказите в тях са сред най-добрите образци на българската анималистика.

Междувременно писателят се жени за първата си жена Екатерина. С нея той има труден десетгодишен брак. Поради лошите условия, в които живее семейството, тя прекъсва няколко бременности. Непосредствено след 9 септември 1944 г. ново обстоятелство всява раздори в семейството. През 1945 г. Емилиян Станев е изпратен да управлява ловно стопанство в с. Буковец в Стара Планина близо до Елена. Това допълнително отчуждава съпрузите и води до развод. Любопитно е, че въпреки последвалия пълен разрив между двамата, след много години писателят споделя пред нея: “Искам да знаеш, че ти си образът на моите героини от “Търновската царица” и “Крадецът на праскови”.

Междувременно излизат книгите “Делници и празници” (1945), “Дива птица” (1946), “В тиха вечер” (1948). Особен успех има повестта „Крадецът на праскови” (1948), която и до днес остава едно от най-четените му произведения. Той е автор и на много книги, които са част от българската класика за деца: “През гори и води” (1943), “Лакомото мече” (1944), “Повест за една гора” (1948), “Когато скрежът се топи” (1950), “Чернишка” (1950).

Вторият брак на Емилиян Станев е резултат от щастливата среща с Надежда, която е съпруга на известния художник Илия Петров. Очертава се любовен триъгълник, който завършва с думите на живописеца: “Не си заслужава да си разваляме приятелството заради една жена. Вземи я! Бъдете щастливи!”. Самата Надежда Станева пък си спомня първите впечатления от своя бъдещ съпруг така: “Загледах го с интерес – среден на ръст, по-скоро нисък, слаб, облечен в черна полушубка, без шапка”.

Съвместният живот на двамата продължава три десетилетия. За Надежда Станева нейният съпруг е „голямото дете на живота ми”, а той я нарича галено „моят Екерман” по аналогия с биографа на Гьоте. Благодарение на нейната педантичност са запазени много документи, свързани с творчеството и живота на Емилиян Станев. Освен това нейните преводи от френски дават точна представа на писателя за учението на катарите, което произхожда от доктрината на богомилите. Това познание му е много полезно при писането на “Легенда за Сибин, преславския княз” (1968), “Антихрист” (1970) и “Тихик и Назарий” (1985).

Важен етап в творчеството на Емилиян Станев е работата над “Иван Кондарев”. Писането на този роман продължава 14 години. В дните на неговото завършване през 1964 г. авторът отбелязва в своя дневник: “Свърших тоя безкраен роман, без да изпитам задоволство и радост. Би трябвало да оставя Иван Кондарев жив до наши дни. Колко лесно се заблуждава човек!”. Това е роман за механизмите на властта, източниците на насилието в душата, възможностите на свободната воля и изборът в живота на човека. Искрена книга, писана в тъжните дни на лъжа и лицемерие. Догматичната критика не е ласкава към романа. Особено старателни в упреците за “буржоазен уклон” и “абстрактен хуманизъм” са пазителите на социалистическия реализъм. Оказва се, че дори и сюжетът, свързан със Септемврийското въстание, не може да защити автора от нападките на партийните критици. Той е наясно, че Съюзът на българските писатели е “бюрократично партийно учреждение за покровителстване на посредствеността” и че “щом литературата се “ръководи” от партийна бюрокрация, тя от своя страна пък създава литературна бюрокрация…”

Това е добър урок за него. От този момент нататък, когато обсъжда проблемите на властта, догмата и насилието, той бяга в далечното минало на България. Освен това открива, че темата за богомилството е особено удобна, за да бъдат дискутирани в алегорична форма проблемите на съвременността. Трудно е обаче да се избяга от бдящите пазители на класовия подход в литературата. След излизането на “Антихрист” например около романа е наложено пълно мълчание: или книгата е толкова хубава, че критиците са загубили ума и дума, или не си струва да се говори за нея. Оказва се обаче, че има и трети вариант. Емилиян Станев с изумление научава, че “за “Антихрист” не приемат рецензии”. Книгата е толкова опасна, че за нея не бива да се говори. Макар че на 10 февруари 1971 г. в своя дневник писателят записва “съвсем не ме засяга това мълчание”, той е разгневен. В резултат на това в свойствения за него стил той заявява на председателя на Съюза на българските писатели Георги Джагаров: “Ще престанете да си въобразявате, че можете да командвате изкуството, защото изкуството не е агитационен отдел при ЦК, а е култура, търсене на истината за света и живота и затова винаги е било опозиционно”.

В зрелия период от творчеството си Емилиян Станев се интересува и от въпроса за съществуването на отвъдния свят. В последните години от живота си той е много категоричен. През 1977 г. записва в своя дневник следното: “Между милиардите хора, живели на земята, между гениалните, мъдреците, имало е и религиозни гении, люде с извънредна душа, свързани със загадъчността на вселената. Те са хора-чудеса сами по себе си и са доказателства за съществуванието на един отвъден свят, към който сега науката се домогва. Аз вярвам в неговото съществуване…”

Винаги остро критичен, Емилиян Станев е безмилостен и към себе си. В дните на своята 70-годишнина той записва в дневника си:

Моят юбилей ме кара да повярвам, че съм четен от много хора. И все пак не ми се вярва, може би защото това, което съм написал, не е което съм искал. Струва ми се, че то е незначително. Много шум за нищо – така излиза, но нали трябва да се хвалим с тържества, юбилеи, симпозиуми и т. н. Само се изморих от интервюта и срещи.

Умира след две години на 15 март 1979 г.

Истината, догмата, властта, свободната воля, прозрението, изборът. Емилиян Станев създава творчество, в което диапазонът от теми е много широк. От ежедневието на човека през моментите, важни за всяка битийна история, се стига до големите въпроси за съдбата на рода и отечеството. Още в първия оглеждащ близкото минало исторически роман “Иван Кондарев” са дискутирани проблемите на несъвършения свят, в който живее писателят. В разказа за бурните събития около Септемврийското въстание той е вградил своите тревоги от потъпкването на свободната воля на човека в името на някаква единствена истина, която чрез служителите на догмата се домогва до властта с цената на насилие и братоубийство, като след това я упражнява чрез потисничество. Във връзка с това писателят споделя в своя дневник: “Иван Кондарев” е роман за нещастията на тоя народ”. Емилиян Станев е наясно, че “критиците и да знаят това не смеят да го напишат.” Това се отнася и за следващите му книги с историческа тематика, в които използва сюжети от Второто българско царство, за да постави големите въпроси на своето време. И “Легенда за Сибин, преславския княз”, и “Антихрист”, и “Тихик и Назарий” са книги, посветени на философията на историята:

Многогласността в моите книги, особено в “Сибин” и “Антихрист”, е многогласност в българския ум и душевност – само по себе си “философстване”, най-опасно за държавния живот. Все така разбират критиците като похвала тая многогласност. Сибин – прабългаринът, държавотворният, Силвестър, Тихик, Каломела – славянската мисловна разпасаност – трагедията. Обезобразеният Теофил – трагедия, сам се е обезобразил. Единственият духовен връх в “Антихрист” – Евтимий. Не съм писал тия книги, да философствам над вечните въпроси, а да покажа някои български особености, както ги виждам и разбирам за една философия на нашата история! Кога ще се научим да мислим и преценяваме нашите “духовни ценности” не от някакво отвлечено философско и идеологическо гледище, а от интересите на България и нашата държава?

Все пак в историите за преславския княз Сибин, Каломела, Еньо-Теофил, Тихик, Назарий авторът е вградил и своите философски тревоги. Самият той е българин и обича да философства. Освен това е майстор на формулирането на тези, които спорят помежду си. Текстовете му в много случаи напомнят скрити диалози в Платонов стил. В тях прозира добро познаване на древните философски системи. Чуват се отгласи от ученията на стоиците, скептиците, циниците, но безспорно образец е Платон с неговата диалогичност. По-важно е обаче, че Емилиян Станев проявява вкус към модерната философия от кантианската линия. Негови предпочитани четива са трудовете на Кант, Шопенхауер, езистенциалистите:

Чета Кант и съм поразен от факта, че мнозина, особено между марксистите, мислят без трансцендентални идеи – за бога, душата, света и пр. А без тях как изобщо човек може да мисли? – Да се мисли само за икономика, производство, класова борба?... Но от мислене с трансцендентални идеи управниците се плашат и винаги са се плашили.

В едно прозрение от 1976 г. той се пита “Сартър не взе ли от Шопенхауер явлението, екзистенцията?”. Това е своеобразен ключ към разчитането на някои негови художествени послания. Важно е да се подчертае, че за разлика от нескрито проявяваната симпатия към творци като Сартър и Камю, авторът на “Антихрист” е безмилостен към Ницше: “Призори четох Ницше, неговите напъни към “воля за мощ”. Дивотии, човешки дивотии”.

Емилиян Станев е с определено предпочитание към регистъра на страданието във философията на живота, зададен от книгата на Артур Шопенхауер “Светът като воля и представа”. При оценката на смисъла на човешкото битие неговото творчество е сговорено с тезата, че битието е страдание: “Колкото се отнася до живота на отделния човек, трябва да признаем, че историята на всеки живот е една история на страданието” (Шопенхауер). Има близост и с други констатации, формулирани в “Светът като воля и представа”. Например животът е сравнен с махало, което се люшка “насам-натам, между болка и отегчение”. А един пасаж от “Легенда за Сибин, преславския княз” е своеобразна художествена перифраза на Шопенхауеровата “воля за живот”:

Но всичко живо искаше да живее колкото може по-спокойно и по-дълго; животните и хората, птиците, цветята, тревите, горите. Вълкът разкъсваше сърната, сърната опасваше върхарите на младата гора, която се стремеше да се издигне над старите дървета, рибите се ядяха помежду си, хората се избиваха.

За разлика от Еньо-Теофил от “Антихрист” преславският княз Сибин гледа с ирония на този жесток битиен театър: “Не бяха свойствени на Сибин нито душевният смут, нито мисловната обърканост, защото световната загадка, колкото и да го измъчваше, все пак забавляваше ума му и поддържаше азиатската ирония на неговия дух”. Не иронията обаче спасява княза от терзания. Неговата аристократична памет носи спомени за прозрения, постигнати от мъдри предци, и саможертви в името на род и родина. Именно тази родова памет го предпазва от поривите на несъзнавания инстинкт за живот, движещ ежедневието на безкнижния и лишен от високи идеали човек. Който познава дълга към себеподобните си и има образци за саможертва, не се страхува от смъртта. Това осъзнава в края на своето битийно странстване и житиеписецът от “Антихрист”.

Съмненията на индивида го правят тревожен и непостоянен. За да го подчинят, управниците са изобретили догмата. Когато тя стегне в своята желязна хватка душата, се раждат чудовища. Много характерен в този аспект е моментът от “Антихрист”, когато след изтърпяното наказание преподобният Евтимий подарява на Теофил “кратко житие на свети Христофор”. Знаменателен жест. Свети Христофор или Песоглавеца е особена фигура в християнския пантеон. Докато ревностно служи на догмата и е безмилостен към грешките на човеците, “Носещия Христа” придобива все по-звероподобен вид. Когато осъзнава, че греховете са част от божия свят и трябва да бъдат прощавани, неговият човешки облик се възвръща. На тази поучителна история Елин Пелин е посветил разказа си “Огледалото на Свети Христофор”. Много важно в случая е отношението на Емилиян Станев към творчеството му. Докато в най-общи черти той доста снизходително определя Елин Пелин като писател, който “сладко разказва”, то за “Под манастирската лоза” изрично подчертава, че “е друго нещо”. В тези три думи скъпият на похвали творец е събрал целия респект, който изпитва към цикъла от философски разкази.

Дарът на Евтимий е част от символните елементи, съпътстващи историята на Еньо-Теофил. Той е и своеобразно предсказание за бъдещото обезобразяване на героя, което отпраща към разказа за отблъскващата физиономия на обхванатия от беса на догмата Свети Христофор. Самият житиен разказ от “Антихрист” много напомня перипетиите от битието на светеца.

Светостта е видение. В “Антихрист” Теодосий в един момент е “целият в сияние”, а в друг “устата му зинала, беззъба, хърка”. Тези два образа на Светия са отделени от едно важно обстоятелство – будността на духа. Сиянието идва от възвисения в молитвата дух, а когато плътта е надделяла и сънят е приспал духа, тленността се показва.

Емилиян Станев често говори за трагичните последици от служенето на догмата. Когато се оплаква, че “критиката тълкува повърхностно “Иван Кондарев”, той изрично посочва образа на царския офицер Корфонозов, който е “влязъл в партията от злоба”. Според него “тъкмо в тоя човек е скрита трагедията на нашия народ”, свързана с “трите войни” и “атентата в “Св. Неделя”. Много интересен в съпоставка с този образ е Христакиев, който е измъчван от въпроса “кой от нас не е излъган” и изповядва: “Аз винаги съм мислил за Бога, най-вече когато подписвах смъртните присъди”.

Насилието над моралните принципи в името на догмата отвращава Емилиян Станев. “Издават книги за съпротивата, пишат в тях за “геройски убийства”, – отбелязва той в дневника си – а забравят, че всяко убийство е убийство и че в човека има морална съпротива…” Думите на житиеписеца от “Антихрист” разгръщат темата за аморалността на служителите на догмата още по-детайлно: “Ех, защо и най-светото учение изисква човекът да лукавства, да дебне другаря си как изпълнява канона, защо искаме един от друг подвизи, дори страдания – доказателства за правотата на нашето учение?”. Това са съждения, изцяло обърнати към съвремието на писателя. В тях е вградена цялата неприязън към света, в който е принуден да живее той. Неслучайно неговият роман създава такова безпокойство сред властимащите. Към края на живота си Емилиян Станев прави тъжната равносметка: “От социализма заживяхме вълче, като единаци!”. Падението на човека, впримчен в обществото на догмата, е негова болка от много години. Непосредствено след излизането на “Антихрист” той е записал в дневника си следното:

Какво отнехме на човека със социализма? Обичта му към личното дело, правото да избира, накарахме го да крие интимните си помисли и скъсахме връзката със съкровената му същност. Пишем и говорим, че сме създали нов човек. Мисля, че засега той е развален човек – лишихме го от много добродетели, поне от трудолюбието му, и го накарахме да краде. Капитализмът експлоатира човека, а ние се експлоатираме един друг… и чрез държавата, т. е. с обещанието да постигнем комунизма.

Друга тема, която свързва зрялото творчество на Емилиян Станев с проблемите на неговото съвременност, е абсурдността на борбата срещу една догма в името на друга “истинска” догма. За представянето на този зловещ театър на противоборство между фанатици се оказва много удобен разказът за сблъсъка между православието и ересите по нашите земи, като особен акцент е поставен върху богомилството. Неговата идея за братство и равенство между хората много напомня социалната доктрина на утопичния комунизъм. Тъжната истина по повод на тази красива мечта изрича художникът Назарий от “Тихик и Назарий”: “не си ли разбрал, че всяко братство завършва с господарство?”.

В “Легенда за Сибин, преславския княз” и “Антихрист” съдът над еретиците е като едно общо представление в две части. Повтарят се детайли, констатации, действия. В “Антихрист” обаче цялата картина е по-разгърната, като е оголена и абсурдността на ситуацията чрез разсъжденията на Еньо-Теофил. Негови съдници са царят, патриархът, хартофилаксът, висшият църковен клир, но най-ревностен обвинител е йеродяконът, който не познава колебание, “обзет от ревност да служи на божествена правда, която познаваше канонически, горд, че ратува за светата църква”. Тази жалка фигура на идеологически слуга е противопоставена на прозорливия Евтимий. Абсурдността на ситуацията коментира и самият житиеписец:

Пък аз, като напрягах ума си, питах се как да се защитя, щом в моите съждения и представи бях отишъл далече пред съдниците, и се учудвах, че именно от това идва и безпомощността ми. Те искаха да мисля като тях и да не подлагам на съмнения техните умове, понеже в такъв случай не бяха достойни да съдят.