Част ІІ: Системата срещу гражданите

Р. Узунова: Ами мога да кажа само, амин, дай боже! Ж. Желев

Изтегляне 1.68 Mb. страница 4/13 Дата 21.09.2017 Размер 1.68 Mb. #30667

Навигация на страницата:

• Георги Величков
• Р.Узунова
• Р. Узунова
• Г. Величков
• Г.Величков
• Копринка Червенкова
• Борис Спасов

Р. Узунова: Ами мога да кажа само, амин, дай боже! Ж. Желев: Същото ще кажа и аз. Р. Узунова: Добре. Благодаря Ви много. Дочуване! (ст.н.с. д-р Ж. Желев, философ, член на ръководството на Клуба за покрепа на гласността и преустройството, 21.02.1989 г., ролка № 180 Интервю с Георги Величков Р.Узунова: Георги Величков? Румяна Узунова е на телефона, от радио „Свободна Европа”. Георги, ти си писател по призвание, но си юрист по образование. И затова с тебе бих искала да обсъдим юридическата страна на някои проблеми. Прочетох доклада на Тодор Живков пред избрани представители от българската художествено-творческата интелигенция и там ми направи впечатление следната постановка: че формалната страна на въпроса била, че в духа на Конституцията и законите на страната такива сдружения - имат се предвид, разбира се, независимите сдружения, каквото е и Дискусионният клуб - не могат да се създават, ако те не са регистрирани по съответния начин. А още във вашия учредителен документ се казваше, че вие не искате да се регистрирате. Каква е правната страна на въпроса? Георги Величков: Ами, аз наистина съм юрист. Искам да направя уговорката в началото, че не се занимавам с правото от доста време и може би това, което ще кажа, няма да бъде съвсем точно. Но и поради този въпрос, който вече от три месеца ни тормози, тази регистрация на Клуба, аз прерових отново законите на България и мога да кажа, че в момента в нашето законодателство няма нито един закон, който да изисква регистриране на такова сдружение като нашето. Ние сме декларирали още в нашата Декларация: ние сме дискусионен клуб, който няма нужда от никакви такива регистрации, за да съществува. Ние желаем да помагаме на едно преустройството в България и затова тази регистрация, за която отново се напомня и в доклада на др. Т. Живков, просто не е задължителна, разбираш ли?! Р. Узунова: Да. Как си обясняваш тогава това враждебно отношение към вас, към Дискусионния клуб? И как си обясняваш конфискацията на архивите, на материалите на Дискусионния клуб – те комай още не са върнати?! Г. Величков: Не са върнати. Ами виж: на 3 ноември 1988 г. в аулата на Софийския университет осемдесетина наивни романтици създадохме Дискусионния клуб с надеждата, вярата и радостта, че можем да помогнем нещо на България. И се надявахме, че тази наша проява веднага ще бъде приета и ще ни бъде помогнато да направим нещо. 3 месеца срещу нас има само враждебност, само недоверие, само гонение: наши колеги ги изключиха от Партията, наши колеги ги мъмриха, наши колеги ги уволняват. И за тези три месеца фактически нашият Клуб не можа да развие никаква дейност. Аз мисля, че нашият Клуб въпреки всичко изигра своята роля. Естествено не той, а отношението към него показа, че в България не само че няма преустройство, ами и няма желание за истинско преустройство; че красивите думи са само красиви думи. Когато се стигна до действия, тогава всичко става мъртвило и остава само на книга. Тъй че в този смисъл нашият Клуб изигра все пак някаква роля и макар че аз по принцип съм песимист, все още се надявам, че ще се намерят умни хора, които могат да разберат нашите най-добри желания и намерения, които все още могат да ни подадат ръка и да започнем да работим за едно преустройството в България. Но тези мои надежди, тези мои… някаква вяра, все повече намаляват. И искам да кажа, че последната реч на другаря Тодор Живков с нищо не ме кара да вярвам, че нещата ще се подобрят… Р.Узунова: А как тълкуваш думите на Любомир Левчев, че „е настъпило време разделно и че който иска, да си отива”? Г. Величков: Ами виж какво, Любомир Левчев е и поет. Не съм се замислял върху тези думи досега. Това е сигурно някаква метафора, която лично на мен… сега просто не мога да я обясня, разбираш ли?! Р. Узунова: Да, добре. Разбира се. Как преценяваш сегашната и тази, бъдещата дейност, в близко бъдеще на Клуба при сегашните условия, и след последната среща на високо равнище, така да се каже, с представители на българската интелигенция? И как преценяваш избора на хората, които да участват в тази среща? Г. Величков: В сегашния момент Клубът не действа, защото просто няма възможност да осъществява своята главна задача. А главната задача на Клуба, както знаете, е да се събираме на дискусионни срещи, да обсъждаме наболели въпроси от нашия обществен и политически живот. Това не значи, че ние не правим постъпки да започнем тази дейност, но засега нямаме отговор от където и да е. Отправяли сме писма до много… до Университета, до Съюза на българските писатели, до различни места да ни се даде салон, осигурили сме лектор за първата среща, но отникъде нямаме никакъв отговор по въпроса. Единствено, пак повтарям, единствено ми е надеждата, че ще надделее разума, че ще разберат нашите добри намерения, че ще поемат протегнатата ни ръка и ще се оправи по някакъв начин въпросът. След като ние имаме за задача единствено да разискваме проблемите на нашето преустройство и по този начин да го подкрепяме и да го продължаваме. Последната среща, за съжаление, ме кара да мисля, че това време още не е настъпило и не знам кога ще настъпи просто. Докладът на др. Тодор Живков беше пълен с много приятни и с много хубави думи, явно е писан от умен човек, но те не ми казваха нищо ново – поне за нашия Клуб да бъде нещо успокоително и подтикващо. Р. Узунова: А интересът към Дискусионния клуб от страна на интелектуалците увеличава ли се или постихва? Г. Величков: Интересът на интелектуалците към нашия Клуб расте, все повече и повече хора се присъединяват към него, доста молби са се натрупали. Някои хора, които са подали своите молби, още не можем да ги приемем. Но все повече и повече хора разбират целите и законността на нашия Клуб и се стремят към него, защото разбират че това е единствения път към някаква демократизация на България. Защото и в доклада на Тодор Живков се говореше за диалог, а диалогът става между две страни… Засега диалог няма. На нас не се позволява да говорим. Говорят само официалните представители… Р. Узунова: На мен ми направи впечатление, че съставът, които присъства на срещата, е така да се каже, началнически състав? Г. Величков: Ами, както винаги. Винаги е било така и сега си е така. Р. Узунова: А не на един по-широк кръг, да се чуят повече мнения, по-различни неща? Г. Величков: Така си е било винаги. Просто това е една практика, която също трябва да се изживее и според мене, тя все пак ще се изживее така или иначе. Р. Узунова: Крайно време е Халифът-щърк да тръгне сред народа и да чуе какво той говори? Нали мотото беше: „Повече сред народа, по-близо до народа!”? В случая вие сте народа, вие, интелигенцията е народа, част от него? Г. Величков: Аз не съм обладан от мисълта, че и ние сме народа, разбира се. Но просто да речем, ние сме хора, които могат да кажат едно друго мнение и да влязат в един положителен, в един убедителен диалог. А това като начало също не е малко! Р. Узунова: Да, благодаря много за отзивчивостта да водим този разговор. Г. Величков: И аз ти благодаря. Искам за последното да ти кажа, и това за мене е, така да се каже, също важно. Давам това интервю с единствената и истинската мисъл, че отново искам да помогна, че отново искам да се обърна към хората, които тук не ме слушат, просто към които тук не мога да се обърна, разбираш ли?! Не ми е приятно, че говоря чрез Вас към България; искам да разговарям с България по друг начин - лице в лице, но нямам как и затова говоря така… Р. Узунова: Разбирам напълно. И тази част от интервюто в никой случай няма да бъде пропусната… Г. Величков: Моля те да го излъчиш така, както говорих. Р. Узунова: Разбира се, Георги. Г. Величков: Не се отричам от нито една дума, която съм казал и ще поддържам тази линия поне докато съм жив и здрав. Р. Узунова: Да, разбирам ви напълно. Само ще изслушам интервюто - страх ме е, че на някои места страшно много пукаше. Ще ми разрешиш ли, ако някъде съвсем не се чува - аз твоя глас, разбира се, ще пусна, но ако някъде съвсем не се чува, да прекъсна и да разкажа… не, не да разкажа, а да цитирам дословно какво е…, за да се чуе гласът ти? Вярваш ми, че в никой случай не бих злоупотребила, нали?! Г. Величков: Разбира се. Р. Узунова: Добре, добре, Гошо, довиждане, всичко хубаво! Г. Величков: Всичко хубаво! Р.Узунова: На Евгения много поздрави и на всички приятели! Г.Величков: Благодаря , благодаря! Р. Узунова: Дочуване, дочуване. (Г. Величков, писател, член на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, 23.02.1989 г., ролка № 269) Интервю с Копринка Червенкова Р. Узунова: Копринка Червенкова? Румяна Узунова на телефона. Добър ден. Отдавна те търся, Копринка, и все не мога да те намеря. Най-после, не беше в София или? Копринка Червенкова: Аз няколко дни пътувах така из страната, имах нужда от смяна на обстановка и днеска сутринта се прибрах. Р. Узунова: Да. И навреме съм те намерила. Бих искала да се върнем на въпроса за Дискусионния клуб. На въпроса за това, че не особено приятелски беше посрещнат. Но най-напред бих искала да ти задам следния въпрос: В последните документи, тоест в речта на Тодор Живков пред творческата интелигенция се казва, че „задължително условие е за едно независимо сдружение да се регистрира”, а до колкото си спомням във вашия пръв документ вие бяхте казали, че не искате да направите регистрация официална… Какви, мислиш, че са били причините и възнамерявате ли сега да правите нещо в тази насока? К.Червенкова: Аз самата едва днеска сутринта видях вестника и успях да се запозная с последния документ, който е прочетен вчера. В случая ми се струва, че е много важно все пак да се направи разграничение между сдружение и клуб. Защото Клуба, като една свободна, такава… организирана формация няма нужда от каквато и да била регистрация и това беше първоначалното ни съображение да не търсим регистрация. Защото това е една много подвижна формация, която не се ангажира с юридически стойности - и аз мисля, че и оттук нататък този Клуб просто няма нужда от регистрация, защото самата Конституция позволява той да не бъде регистриран. Това не е сдружение с каквато и да била цел, това е един дискусионен клуб, който просто има за цел да повдига проблеми, да ги фиксира, да помага на хората, които трябва да ги решават, да предлага дори алтернативни решения, а пък вече алтернативните решения, тези, на които са предложени, имат право да ги приемат или да не ги приемат. Важното е, че все пак тука се предлага някаква „мозъчна атака” до толкова, до колкото българската интелигенция или по-точно членовете на този Клуб могат да я предоставят. И аз все още не мога да разбера защо беше това толкова страшно даже вече отношение към Клуба. За мен просто това е една огромна енигма и много се надявам времето тепърва да я разясни и разгадае. Р. Узунова: Нека тогава да се върнем към началото. Как всъщност възникна тази идея за създаването на този независим Клуб за подкрепа на гласността и преустройството? К. Червенкова: Ами всъщност специално до мен информацията стигна от мой приятели, които ми казаха, че са решили да направят един дискусионен Клуб, който да е съвсем в руслото на новото време и които по този начин смятат, че по друг, неорганизирания, небюрократичния път биха могли по някакъв начин да помогнат да се решават по-бързо проблемите, които поставя преустройството… И така най-спонтанно… Къде точно се е родила идеята не съм и попитала, защото не съм допускала, че ще ме подлагат на разпити, както се случи впоследствие, но от там нататък аз спрях и да се интересувам, защото започна да прилича на милиционерско следствие, а не на диалог между, да кажем, общинския партиен комитет, с който аз в продължение на два месеца си общувах … и мен самата. Това не е атмосферата, в която наистина може да се провежда диалога. Просто спонтанността и добрите намерения впоследствие бяха покрити с толкова много храчки и плюнки отстрани, че така създадоха ужасно огорчение в душата на всички нас, които участвахме в този Клуб. Р. Узунова: И така, когато вие се събрахте в Университета, на своето първо събрание, всичко изглеждаше много добро, много хубаво, много перспективно, така ли? К. Червенкова: Ами да, разбира се. Тука аз не мисля, че някому е минало през ума, че ще се случи това, което се случи впоследствие. Ние вътрешно не бяхме готови на такова отношение. Р. Узунова: И с две думи, набързо, как действително протекоха събитията след туй? К. Червенкова: Ами след това започнаха… Така, специално по отношение на мен, безкрайни разговори на общинско равнище с първи секретари и с разни други секретари от общината, към която беше моята партийна организация, тоест тя продължава да бъде към тази община. След това вече на тези сбирки започна да се появява представител на Градския комитет. Тонът започна да става много груб, докато се стигне в последна сметка до едно заседание на Бюрото на Общинския комитет на Партията, на което аз бях поканена да отида и което беше всъщност моето изключване. То беше предварително подготвено. До такава степен не се криеше фарсовият момент, че хората, които ме изключваха от Партията, преди да влязат в заседателната зала, в която бях поканена и аз в 5 часа, бяха събрани в кабинета на общинския секретар и там получаваха инструкции как да се държат. Вътре имаше, по време на целия този ритуал - аз по друг начин не мога го нарека, то беше като някакво ритуално действо, зле режисирано между другото, доста със самодеен привкус, имаше подредени изказвания, те бяха точно четири души, които трябваше по различен начин да атакуват дейността на Клуба. Абсолютно не същностно да я атакуват… и хора, които се правеха, че искат да разговарят с мен, но те всъщност произнасяха монолози. Те бяха като едни навити латерни, на които се натиска копчето. Те си казват думичките до края и на това, на което аз отговарям, те не реагират въобще. Защото ето сега те хубаво са се показали като отличници пред представителя, който там следи как се държат. Р. Узунова: А тебе изслушаха ли те? Твоята позиция? К. Червенкова: Мен ме изслушаха, но не ме чуха. Просто това беше чисто формално изслушване, което беше протоколирано. Но аз, разбира се, никога няма да получа този протокол. Защото в него имаше и срамни неща от изказалите се там. Р. Узунова: Защо мислиш, все пак всички ви изключиха от Партията? Защо мислиш, подбраха между тези, които изключиха, и теб? К. Червенкова: Аз тука имам една моя лична хипотеза, не знам доколко би могла да стои сериозно, но така, наблюдавайки как се развиха събитията, ми се струва, че тука играеше закона на пагона. Т.е. на високия пагон му се режат нашивки, а ниският пагон се отрязва целия. Както беше случая и при мен. Р. Узунова: Да. Кажи ми нещо и за „Народна култура”. Защото гледам, че цялата му редколегия е сменена? К. Червенкова: Ами аз вече не съм в "Народна култура", както знаеш. Р. Узунова: В смисъл, какви са тенденциите за тези смени? Теб те уволниха от "Народна култура"? К. Червенкова: Ами, уволниха. Мен ме съкратиха. Единствено мен съкратиха. Р. Узунова: Съкратиха или те уволниха? Това, разбира се, е повод търсен. К. Червенкова: Разбира се, това е един формален повод. Те… в началото на януари новият главен редактор ме извика... Р. Узунова: Григор Чернев? Ти дълги години си работила с него? К. Червенкова: Григор Чернев. Аз съм работила много отдавна. Когато той беше заместник главен редактор и… Р. Узунова: И аз като бях, мисля, че той беше заместник главен редактор… К. Червенкова: Да. Той беше заместник главен редактор. След това напусна и сега отново се върна като главен редактор. Но вече с друго самочувствие и със съвсем други задачи. Той ме извика веднага след Нова година, за да ми съобщи, че ние двамата с него, видите ли, се намираме от двете страни на барикадата. Само че не мога да разбера кой я издигна тая барикада! И че най-хубаво би било за мен да си подам оставката. Аз след това му обясних, че нямам никакво чувство за вина, че не съм постъпила срещу съвестта си, че всичко, което съм правила, съм го правила в името на… дето се вика, една истинска и реалистична кауза. Той тогава ми каза, че ще трябва да ме уволни и аз в продължение на един месец чаках да бъда уволнена, но изглежда, те разбраха, че Кодексът на труда малко трудно ще им позволи да ме уволнят. Би трябвало наново да ме преатестират, а аз съвсем наскоро бях атестирана, когато се променяха заплатите във вестника. Атестацията ми беше много добра и просто беше нелогично вътре в четири месеца работата на тоя човек така категорично да се промени!... За това там цял мозъчен тръст, изглежда, мислеше и не без помощта на Григор Чернев измислиха, че щатът във вестника трябва да бъде съкратен, и трябва да бъде съкратен точно с толкова, че да захапе една жива бройка, тоест моята. Там има и формулировка, че трябва да бъде съкратен не редактор, а завеждащ отдел. Каквато съм аз, примерно. И не какъв да е завеждащ отдел, а завеждащ отдел, чиято дейност дублира издание на Комитета за култура. Въобще някаква фльонга беше намислена безумна, само дето не бяха посочени инициалите на човека… Но, между другото, никой не криеше, че това е съвсем формално. Дори се каза, че от мене е свалено политическото доверие, защото аз съм изключена от Партията. /Нали, сигурно отново момента за барикадата излиза тука/… И аз от 3 февруари вече не съм на работа. А какво се случва във вестника в момента аз малко трудно мога да преценя, виждам това, което излиза. Виждам, че много от текстовете, които аз, докато бях там, се предлагаха, бяха спирани, че вече се променя тонът във вестника. Последният текст, който аз пуснах, беше един портрет на Юлия Огнянова, който също беше спрян, защото се искаха такива поправки от него, че просто нямаше смисъл да излиза текста, след като Юлия Огнянова... Р.Узунова: А тя е член на Дискусионния клуб? К. Червенкова: Аз не знам. Мисля, че Юлия не е член на Дискусионния клуб… Тука вече бяха личните страхове на главния редактор, който в момента седи и духа киселото мляко, предполагам. Р. Узунова: Аз виждам доста голяма разлика в облика и гласността на вестника със смяната на главния редактор? К. Червенкова: Страхувам се, че аз не съм човекът точно, който може да дава оценка, защото всеки ще ме заподозре в пристрастие някакво и в лични отношения. Аз и не мога да ги нямам. За това е по-добре аз да не давам оценка. Но обстоятелството, че вестникът вече четири-пет дни след излизането си се задържа по будките, мисля, говори за неговите качества. Р. Узунова: А всъщност дейността на Клуба, с изключение на тези екстремни събития със съдбата на Петър Манолов, май е парализирана? К. Червенкова: Ами тя е абсолютно парализирана в момента. Аз днеска чета с някаква надежда произнесената вчера реч, но напоследък толкова красиви речи прочетох, че вече не знам доколко може да се разчита на думите, които се произнасят. Р. Узунова: Мисля, че изчерпахме горе-долу,… т.е., мисля че не сме го изчерпали, тепърва диалогът започва, но… благодаря ти много. Надявам се, че ще си дадеш изрично разрешението да бъде излъчено. К. Червенкова: Да, разбира се. Аз няма какво да крия. (К. Червенкова, театровед, член на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. 23.02.1989 г., ролка № 178) Интервю с о.з. полк. Борис Спасов Р. Узунова: На 24 февруари тази година, драги слушатели, се опитах да взема интервю по телефона с полковника от запаса Борис Спасов, който е член на ръководството на Дискусионния клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България и е негов член-основател. Борис Спасов: Вижте какво, ние също бяхме изненадани, тъй като ние си поставихме съвсем благородни, така да се каже, задачи: да подпомогнем преустройството в България, да подпомогнем, или по-скоро да го ускорим… Р. Узунова: Както виждате, такъв шум имаше по линията, че по-добре би било да се опитам да ви запозная колкото се може по-точно с нашия разговор. И така, аз се обърнах към него, казах, че се казвам Румяна Узунова, че съм от радио „Свободна Европа” и го попитах дали би искал да поговорим за сегашното състояние и за бъдещето на Дискусионния клуб – така, както го вижда той. „Ами сега, в момента, нашият Клуб е само създаден.” - каза полк. Борис Спасов. „Ние не сме провели някакво мероприятие по причина на това, че не ни се разрешава зала, където да се съберем и където да проведем обсъждане на набелязаните от нас въпроси. Но се надяваме, че след многото опити, които сме направили да ни се разреши такава зала, все от някъде ще успеем. Надяваме се, че най-сетне в нашето ръководство ще преодолеем, така да се каже, страхът от този Клуб, да бъде разрешено да проведем запланираните обсъждания.” А как си обяснявате - попитах аз, това странно враждебно отношение към един Клуб, който има искреното намерение да подпомогне процеса на преустройството? „Ами вижте какво, ние също бяхме изненадани, тъй като ние си поставихме съвсем благородни задачи: да подпомогнем преустройството, да подпомогнем или по-скоро да ускорим развитието на гласността и на демократизирането на нашето общество. Но може би нашето ръководство го изтълкува…, някъде се появиха такива слухове, че едва ли не това е една прикрита форма за борба за власт. А у нас няма такова нещо. При нас са хора интелектуалци, които преди всичко си поставят задача да помогнат на нашето ръководство за преодоляване на трудностите за демократизиране на обществото - и нищо повече.” Доколкото знам - вметнах аз, архивът и материалите на Клуба, които бяха конфискувани в апартамента на Евгения Иванова и Георги Величков, още не са върнати? „Да, не са върнати.” Водите ли преговори? „Не са върнати. И ние ще направим, сигурно ръководството на Клуба ще направи нови постъпки. Но досега не ни е отговорено защо не ни се връщат.” А как си обяснявате тези изключвания от Партията, при които и вие пострадахте - доколкото знам, и вие сте изключен? „Ами как да си ги обясня?! Аз съм един от тези, аз съм изключен от Партията. И да ви кажа право, аз не разбрах защо ме изключват. Тъй като фактически те ни извикаха в Общинския комитет, обвиниха ме в какво ли не… и чисто и просто ме изключиха, а не изслушаха моите аргументи, не можахме да спорим за тези аргументи. Останах с впечатление, че като че ли им беше наредено да ме изключат, и те ме изключиха.” А не мислите ли, че това е една остаряла практика всъщност? „Че е остаряла, остаряла е, ама какво да се прави? Всичко това, което се поде към нас, показва само на какво равнище е декларираното у нас мислене.” Все пак, - казах аз - не всички изключиха от Партията. Как си обяснявате това, че някои хора бяха изключени от Партията, а някои – не? „Ами не знаем и ние. Може би набелязаха нас. По какъв признак са ни набелязали, не зная. Аз например съм един от инициаторите и един от учредителите на Клуба – считам, че за това съм изключен. Останалите инициатори не са наказани, с изключение на Искра Панова, и Копринка Червенкова… Копринка Червенкова не беше инициатор, тя е от учредителите. Последен от нас изключиха професор /.../” За съжаление не можах да чуя името на професора. И как така режисирано, без да ви дадат обяснения? „ Ами какви обяснения?! Лично аз не мога да си обясня по какъв признак е подходено, именно ние да бъдем изключени. Някои ми се смеят, казват: ами сметнали са, че вие сте най-опасни. Аз не виждам с какво можем да бъдем опасни, че да бъдем изключени. Даже напротив, от учредителите на Клуба не по-малко от половината са членове на Партията, и ние именно си поставихме задача да подпомогнем преустройството в духа на Юлския пленум на Партията от 1987 г. Видите ли, ние подпомагаме Юлския пленум, а пък те ни изключват от Партията. Малко неразбираемо и нелогично!” Абсурдно – вметнах аз. „Получава се един абсурд, продължи Борис Спасов. Аз го изтъкнах това, когато ни изключваха. Но все едно, бях слушан, но не бях чут.” А мислите ли – попитах аз, - че последната среща на Тодор Живков с интелектуалци, с избрани представители на интелигенцията ще подпомогне процеса към взаимно разбирателство или напротив? „Ние сме слушали досега много речи, много доклади. - каза Борис Спасов. В този последен доклад има също отделно взети много добри постановки. Да се надяваме, че този път няма да имаме разминаване между думи и дела. Ако няма разминаване между думи и дела, то нашият Клуб ще почне да функционира нормално.” Мен ме безпокои, - казах аз, - една формулировка в доклада на Тодор Живков, че ако не е регистрирано едно сдружение, то не бива да функционира, не бива да действа. А доколкото пише в вашата Учредителна декларация, вие не искате да регистрирате Клуба? „Ние сме обяснили, - каза Борис Спасов, - и в нашата Програмна декларация, че не искаме регистриране. Що се отнася до това дали сме регистрирани или не сме регистрирани считам, че това не е причина да се забрани да функционира нашият Клуб. Тъй като аз съм един от учредителите на Комитета за Русе, който създадохме на 8 март миналата година, там поискахме да бъдем регистрирани, но ето, след някой друг ден наближава една година, и там не сме регистрирани. Така че не тази е причината да не се разрешава дейността на Клуба.” В такъв случай, селективно ли е отношението към такива дружества - на едно се дава право да функционира, на друго – не. Какъв е критерият? „Ами знаете какъв! Те подхождат със техни критерии и лично аз оставам с впечатление, че всяко нещо, което не е предварително замислено от нашето ръководство – те изпитват страх от него и просто не го разрешават. Аз считам, че в нашето ръководство ще се намерят хора смели, хора разумни, и ще се преодолее този страх А преодолее ли се страхът от инициативите на гражданите и бъдат разрешени те, ще окажат благотворно влияние върху развитието на нашето общество.” Благодаря ви, Борис Спасов. Тук казах на Борис Спасов, че ако евентуално качеството на интервюто не е достатъчно добро, защото доста шум имаше по линията, ще ми позволи ли той да цитирам неговите думи? Ето какво каза Борис Спасов: Каталог: public -> arhiv -> rumyana uzunova rumyana uzunova -> Част пета: началото на края – след 10 ноември Глава Митингите Николай Колев – Босия rumyana uzunova -> Съкращения и означения rumyana uzunova -> Част І: Паралелни светове rumyana uzunova -> Част шеста: човекът срещу системата – политическите жестове на Марлена Ливиу rumyana uzunova -> Част ІІ: Системата срещу гражданите Глава ІІІ. Насилието Бюрокрацията като инструмент за насилие rumyana uzunova -> Част четвърта: насилието като отказ от диалог rumyana uzunova -> За архива на Румяна Узунова и за ‘89а година „Бъди този, който отваря врати за други!” rumyana uzunova -> Іv. Отпорът на гражданите Индивидуалните протестни актове rumyana uzunova -> Румяна Узунова (18 1936 – 16 1995) Биoграфична справка Изтегляне 1.68 Mb. Сподели с приятели: