IV.4. Отвъд българския случай: нов модел на партньорство

IV.4. Отвъд българския случай: нов модел на партньорство

Пътят на България към членство в ЕС, започнал през 1998 г., не премина без трудности, повечето от тях все още съществуващи, както беше обяснено в настоящия доклад.

В този смисъл МСП се предполагаше, че ще бъде инструментът, който да помогне на България да изпълни изискванията на ЕС след присъединяването. Но се оказа, че този инструмент не е достатъчен за превъзмогването на сложния сценарий. Липсата на положителни резултати стана обезсърчаваща за всички действащи лица, българското правителство, Европейската комисия и държавите членки. Поради това, Европейската комисия и държавите членки, които не разполагаха с друг модел за действие, не можаха да осигурят инструмент за приспособяване на новите членки в клуба на ЕС.

Особено уместно е това да се вземе предвид днес, когато правителствата на държавите членки се съгласиха да разширят перспективата за членство към страните от Югоизточна Европа – Хърватия, Бившата югославска република Македония и Турция, като кандидатки и Албания, Босна и Херцеговина, Черна гора, Сърбия и Косово – като подготвящи се за кандидатстване. Присъединяването към ЕС е, както преди беше за България, главната движеща сила за тези страни, тъй като постепенният и внимателно управляван процес на разширяване трябва да създаде ситуация, при която печелят всички. Но членството ще се състои само когато се изпълнят нужните изисквания и това означава, че повечето от тези страни трябва да са започнали или би трябвало да започнат важните структурни реформи през предстоящите години.

Случаят с България несъмнено подсказва на ЕС да огледа по-отблизо гореспоменатите потенциални нови членки. В последните години държавите членки на ЕС няколкократно показваха своето разделение по отношение на бъдещо разширяване. Докато двете държави в ЕС с голяма тежест препотвърдиха нежеланието си да приемат бъдещо разширяване до пълната консолидация на ЕС, други държави членки, както и Европейската комисия препотвърдиха необходимостта да се запази инерцията на процеса.

Институциите на ЕС биха могли да решат да се забави процесът на присъединяване без да се определя срок – осъждайки страните кандидатки на дълго оставане в „чакалнята на ЕС”. В такъв случай ще бъде приложена политиката „на тоягата”, с уникалната цел да се накарат тези страни стриктно да изпълнят условията за присъединяване. От тук и прилагането по-скоро на политически натиск за съблюдаване на acquis communautaire, вместо да се предложи схема за сътрудничество в работата, определено ще попречи на възможностите тези страни да се присъединят към ЕС в разумно кратък срок. Просто да се постави набор от изисквания и да се чака правителствата на кандидатстващите страни да ги изпълнят навреме е очевидно недостатъчно. Този вид мярка се доказа като неефективна поради спецификите и слабостите на кандидатстващите страни – както беше случаят в България.

В този смисъл, приемайки, че политическата стратегия на европейските институции трябва да се състои в развитието на процеса на разширяване, държавите членки, като последни субекти, вземащи решенията, отговарящи за очертаването на бъдещите граници на ЕС, трябва да създадат добре разработена политическа стратегия със специфичен и разбираем модел, който да бъде следван, когато се изправим пред поредното разширяване на ЕС. Подходът следва да се ръководи от повече залагаща на сътрудничеството, по-гъвкава и конструктивна схема още от самото начало на преговорите, с широкото участие и активно въвличане на Европейската комисия, държавите членки и страните кандидатки. Новата, проактивна рамка би помогнала да се предотвратят бъдещи недоразумения между действащите лица, както и да се сведе до минимум въздействието на проблеми, които може да възникнат на по-късни фази на процеса на присъединяване.

На настоящия етап анализът на българския опит става особено ценен за страните кандидатки, за да могат да се изправят пред трудностите, с които се предполага, че ще се сблъскат по пътя към членството в ЕС. Освен това, ролята, която България би могла да изиграе вътре в ЕС като мост между страните от Балканския регион и европейските институции, е особено полезна. Още повече, че освен географската си близост, България и страните кандидатки имат доста сходства по отношение на ЕС.

В този смисъл „българският случай” би могъл да допринесе и да улесни процеса на изработване на стратегиите за присъединяване на тези страни. Българският опит подчертава необходимостта да се гарантира, че политическите въпроси, като този за съдебната реформа или за борбата срещу корупцията, трябва да се разглеждат в най-ранните етапи на присъединяването, за да може своевременно да се осъществяват ефективно другите реформи.

Освен това, европейските институции и държавите членки трябва също да разчитат на българския опит за бъдещите предизвикателства, с които ще трябва да се сблъскат в резултат на предстоящите разширявания. Европейската комисия, но също и Съветът, са длъжни да направят изводи от българския опит, за да се избегнат сравними трудности в бъдещия процес на разширяване.

Независимо от поуките, извлечени от „българския случай”, голямото натоварване с дела за всяка страна кандидатка и страните, подготвящи се за кандидатстване, ще принуди страните да намират оригинални и иновативни решения, водени, както казахме, от схеми, залагащи повече на сътрудничеството с цел да се насърчи широк политически диалог и така постепенно да се засилва взаимното доверие между страните. Ще е нужна също и доказана административна ефективност, за да се преодоляват бъдещите предизвикателства пред ЕС с гаранции за успех.

„Българският случай” не трябва да се разглежда като спирачка за приемане на нови членове, а точно обратното – той трябва да бъде стимул за тези страни, като пример как да омекотят или дори да избегнат предвидимите трудности, с които ще се сблъскат по пътя към ЕС.

Институциите на ЕС трябва да се изправят пред предизвикателствата на бъдещите разширявания, по-специално в Балканския регион, с нови нагласи и стратегическа визия. Схемите, използвани в миналото, трябва да бъдат преформулирани, за да се адаптират към конкретните обстоятелства на всяка страна кандидатка. Пътят към членство в ЕС е доказал, че не е нито прост, нито комфортен за никоя от страните, но действащите лица трябва да бъдат отворени към новото, за да могат да бъдат на висотата на изискванията.

Политическата воля на Европейския съюз да води процеса на базата на принципа на съвместната отговорност трябва да бъде ясно изразена и освободена от всякакви неясноти в приемането на тази нова стратегия за действия. Между двете решения, за отлагане на присъединяването sine die и пълноправното членство в европейските институции, има едно междинно решение, състоящо се в новия модел на постъпателна интеграция, отворен и гъвкав, развиващ се поетапно, при който политическата и икономическата солидарност на ЕС със страните кандидатки може да изиграе своята роля от самото начало.