Emotional intelligence

Изтегляне 5.02 Mb.

страница	19/23
Дата	22.07.2016
Размер	5.02 Mb.
	#1023

1 ... 15 16 17 18 19 20 21 22 23

Училище за грубияни

Умствената настройка, която агресивните деца носят със себе си в живота, е почти стопроцентова гаранция, че в крайна сметка ще се забъркат в неприятности. Едно проучване сред малолетни престъпници, осъдени за тежки престъпления, и агресивни гимназисти сочи едно и също отношение към реалността: ако имат затруднения с някого, те веднага започват да го разглеждат като противник, смятат, че другият е враждебен, без да се опитат да потърсят допълнителна информация или да се опитат да помислят за мирен начин за уреждане на различията. Междувременно отрицателните последствия от насилственото решение - от побоя например - и през ум не им минават. Агресивната им настройка се оправдава от убеждения като „няма нищо нередно в това да удариш някого, ако си ядосан“, „ако не се биеш, всички ще решат, че си страхливец“ или пък „хората, които пребивам, не страдат кой знае колко“. (Ronald Slaby and Nancy Guerra, “Cognitive Mediators of Aggression in Adolescent Offenders”, Developmental Psychology 24, 1988.)

Навременната помощ обаче може да промени тези настройки и да отклони детето от пътя към ада; някои експериментални програми вече могат да се похвалят с известен успех, тъй като са научили такива агресивни деца да контролират антисоциалния си уклон, преди той да ги е довел до сериозни неприятности. Една от тях се провежда в университета „Дюк“ и в нея участват гневни младежи на прогимназиална възраст. Сесиите траят четиридесет минути и се провеждат два пъти седмично в продължение на шест до дванадесет седмици. Момчетата се учат да осъзнават например, че някои от знаците, които тълкуват като враждебни, всъщност са неутрални или дори приятелски. Учат се също така да приемат гледната точка на другите, да осъзнават как околните гледат на тях и какво си мислят и чувстват другите деца в хода на събитията, които са ги разгневили толкова. Получават и пряко обучение по контрол на гнева чрез разиграване на сцени, например на открито дразнене, които могат да ги накарат да избухнат. Едно от ключовите умения за контрол над гнева е непрекъснатото наблюдение на чувствата - умението да осъзнаваш сигналите, изпращани от тялото, например изчервяването или напрежението в мускулите при гняв, и да ги възприемаш като знак, че трябва да спреш и да помислиш какво да правиш, вместо направо да започнеш да удряш импулсивно.

Джон Локман, психолог от университета „Дюк“ и един от създателите на програмата, сподели с мен: „Те обсъждат ситуации, в които са изпадали напоследък, когато например някой ги е блъснал в коридора и те са решили, че го е направил нарочно. Децата говорят за начина, по който биха могли да се справят с тези ситуации. Едно от тях например каза, че просто е погледнало момчето, което го е блъснало, и му е казало да не го прави отново, след което се е отдалечило. Това поведение му е позволило да упражни определен контрол и същевременно да запази достойнството си, без да се стига до сбиване“.

Алтернативата изглежда привлекателна; много агресивни момчета не са никак доволни от факта, че толкова лесно изпускат нервите си, и са готови да се научат да ги контролират. В разгара на емоцията обаче хладнокръвни реакции като това да се отдалечиш или да преброиш до десет, вместо да се поддадеш на импулса и да удариш, далеч не са автоматични; момчетата тренират реакциите си в ролеви игри, например как ще се държат, ако се качат в автобус, в който другите деца им се подиграват. По този начин те могат да отиграят ситуациите така, че да съхранят достойнството си и същевременно да не им се налага да се бият, да плачат или да избягат засрамени.

Три години след началото на програмата Локман сравнява момчетата от нея с други агресивни младежи, които не са имали щастието да преминат през обучение за контрол на гнева. Откритието не е изненада: момчетата, успешно завършили програмата, се държат много по-добре в час, изпитват по-положителни чувства към самите себе си и са изложени на по-малък риск от употреба на алкохол и наркотици, а и колкото по-дълго са били в програмата, толкова по-малко агресивни са като тийнейджъри.

Предотвратяване на депресията

Дейна е на шестнадесет години и винаги е успявала да се разбира с другите. Сега обаче изведнъж загубва желание да общува с другите момичета и допълнително се притеснява от факта, че не може да намери начин да остане за по-дълго с някое момче, макар че спи с всяко едно от тях. Вцепенена и непрекъснато в плен на умората. Дейна губи интерес към храната и към всякакви забавления; чувства се безпомощна да направи каквото и да е, за да се измъкне от това настроение, и дори мисли за самоубийство.

Потънала е в депресия, след като е скъсала с последното си гадже. Казва, че не знае как да общува с момче, без веднага да премине към сексуална връзка - колкото и да ѝ е неприятно това, - и че не знае как да приключи една връзка, дори и тя да е непоносима. Ляга си с всеки срещнат, но признава, че иска просто да го опознае по-добре.

Тъкмо се е преместила в ново училище. Чувства се плаха и разтревожена дали ще успее да се сприятели с момичетата в него. Притеснява се да започва разговор, отговаря само ако я попитат. Не може да им покаже каква е в действителност и като че ли не знае как да продължи разговора след „здравей, как си?“ (Laura Mufson et al.. Interpersonal Psychotherapy for Depressed Adolescents, New York, Guilford Press, 1993.)

Дейна започва терапията си в експерименталната програма за депресирани младежи в Колумбийския университет. Лечението ѝ се съсредоточава върху това да ѝ помогне да се научи да се справя с отношенията си с другите: да се сприятелява, да се чувства уверена с връстниците си, да поставя граници пред сексуалната близост, да проявява интимност, да изразява чувствата си. Като цяло тя трябва да се научи на някои основни емоционални умения. И това сработва - депресията ѝ изчезва.

Проблемните връзки лесно могат да доведат до депресия, особено при младите хора. Децата често общуват трудно не само с родителите, но и с връстниците си. Депресираните деца и тийнейджъри често не са в състояние - или пък не искат - да говорят за тъгата си. Те като че ли не могат да назоват точно чувствата си и вместо това проявяват раздразнителност, нетърпение, несигурност и гняв, особено към родителите си. Това на свой ред усложнява задачата на родителите да им предложат емоционална подкрепа и насоки, от които депресираните деца имат отчаяна нужда. Така се стига до една безкрайна спирала надолу към ада, която обикновено свършва с непрекъснати караници и отчуждение.

Един нов поглед върху причините за депресията у младите хора открива дефицити в две ключове области на емоционалната компетентност: уменията за установяване и поддържане на връзки и тълкуването на провалите по начин, които само подхранва депресията. Макар и склонността към депресия донякъде да е генетично обусловена, тя се дължи и на напълно обратими песимистични умствени навици, които предразполагат децата да реагират с депресия на малките житейски поражения, независимо дали става въпрос за лоша оценка, за пререкания с родителите или за отхвърляне от страна на връстниците. Освен това се трупат доказателства, че податливостта на депресия, Каквато и да е причината за нея, се среща все по-често сред младежите.

Цената на модерността: все повече депресирани хора

С новото хилядолетие навлизаме в ерата на меланхолията, също както двадесети век беше ерата на тревожността. Данните от целия свят сочат, че е избухнала епидемия от депресия, която се разпространява ръка за ръка с модерната цивилизация. От началото на века всяко следващо поколение живее с все по-голям риск от тежка депресия - и то не просто тъга, а парализираща вцепененост, униние и самосъжаление, придружени с непреодолимо чувство за безнадеждност, белязало всеки аспект от живота. (Cross-National Collaborative Group, “The Changing Rate of Major Depression: Cross-National Comparisons”, Journal of the American Medical Association, December 2 1992.) Тези епизоди започват на все по-ранна възраст. Детската депресия, някога почти непозната (или поне неразпознавана) става неотменна част от съвременната световна сцена.

Макар и вероятността от депресия да се повишава с годините, най-сериозно развитие в това отношение се наблюдава при младежите. За хората, родени след 1955 г., вероятността от тежка депресия в много страни е три или повече пъти по-голяма, отколкото за техните баби и дядовци. От американците, родени преди 1905 г., около 1% са страдали от тежка депресия през живота си; при тези, родени след 1955 г., около 6% от двадесет и четири годишните вече са били депресирани. За хората, родени между 1945 и 1954 г. шансът да бъдат засегнати от тежка депресия поне веднъж преди тридесет и четвъртата си година е десет пъти по-голям, отколкото за онези, родени между 1905 и 1914г. (Peter Lewinsohn et al., “Age-Cohort Changes in the Lifetime Occurence of Depression and Other Mental Disorders” Journal of Abnormal Psychology 102,1993.) А и за всяко поколение първият депресивен епизод настъпва все по-рано.

Едно проучване сред повече от 39 000 души по целия свят разкрива една и съща тенденция в Пуерто Рико, Канада, Италия, Германия, Франция, Тайван, Ливан и Нова Зеландия. В Бейрут нивата на депресия следват по петите политическите събития и в периодите на гражданска война стигат до небесата. В Германия при хората, родени преди 1914 г., депресията на тридесет и пет годишна възраст е 4%, докато за онези, родени между 1934 и 1944 процентът достига четиринадесет. По целия свят поколенията, родени по време на политически трусове, са по-депресирани, макар и общата тенденция към повишаване на общите стойности да е независима от каквито и да е политически събития.

Снижаването на възрастта на първите депресивни епизоди също като че ли е световна тенденция. Когато попитах експертите каква би могла да е причината, те изложиха няколко теории.

Д-р Фредерик Гудуин, който тогава беше директор на Националния институт по психично здраве, направи следното предположение: „Нуклеарното семейство се разпада - разводите са се удвоили, родителите имат все по-малко време за децата си, подвижността се увеличава. Децата израстват, без да познават близките си роднини. Загубата на тези стабилни източници на самоопределение води до все по-голяма склонност към депресия“.

Д-р Дейвид Купфер, ръководител на катедрата по психиатрия в Питсбъргския университет, посочи друга тенденция: „С разпространяването на индустриализацията след Втората световна война в известен смисъл никой вече не си е у дома. Във все повече семейства родителите проявяват безразличие към нуждите на децата си. Това не е пряка причина за депресия, но със сигурност поражда определена уязвимост. Ранните източници на емоционален стрес могат да повлияят на развитието на невроните, което на свой ред може да доведе до депресия при стрес десетилетия по-късно“.

Мартин Селигман, психолог от Пенсилванския университет, предлага следното обяснение: „През последните тридесет-четиридесет години видяхме възхода на индивидуализма и отмирането на религиозните вярвания, както и на подкрепата от страна на общността и роднините. Това означава, че сме изгубили част от ресурсите, които могат да ни помогнат в трудни моменти или при провал. Ако започнем да виждаме провала като трайно състояние, което бележи всеки житейски аспект, ние сме готови и при най-дребното моментно поражение да затънем в блатото на безнадеждността. Но ако имате по-обхватна перспектива, например вяра в Бога или в задгробния живот, и стане така, че изгубите работата си, това е просто временен неуспех“.

Каквито и да са причините, депресията при младите хора е сериозен проблем. В Съединените щати оценките за това колко деца и тийнейджъри са депресирани варират сериозно в зависимост от това дали става въпрос за годишни стойности или за вероятността депресията да настъпи някога в живота им. Някои епидемиологични проучвания, използващи строги критерии, например официално диагностицираните случаи на депресия, откриват, че при момчетата и момичетата на възраст между десет и тринадесет години процентът на тежки депресии в рамките на една година варира между осем и девет, макар и според други цифрите да са наполовина по-малки, та дори и под 2%. Данните сочат, че в пубертета заболеваемостта сред момичетата се удвоява - до 16% от девойките на възраст между четиринадесет и шестнадесет години страдат от някаква форма на депресия, докато при момчетата съотношението не се изменя. (Patricia Cohen et al., New York Psychiatric Institute, 1988; Peter Lewinsohn et al., “Adolescent Psychopathology: 1. Prevalence and Incidence of Depression in High School Students” Journal of Abnormal Psychology 102, 1993. Mufson et al., Interpersonal Psychotherapy, cit. E. Costello, “Developments in Child Psychiatric Epidemiology” Journal of the American Academy of Child and Adolescent Psychiatry 28,1989.)

Как протича младежката депресия

Фактът, че при децата депресията не бива да се лекува, а да се предотвратява, се доказва за пореден път от едно тревожно откритие: дори и леки депресии у детето могат да доведат до по-тежки пристъпи по-късно. (Maria Kovacs and Leo Bastiaens, “The Psychotherapeutic Management of Major Depressive and Dysthymic Disorders in Childhood and Adolescence: Issues and Prospects” in I. M. Goodyer, ed.. Mood Disorders in Childhood and Adolescence, New York, Cambridge University Press, 1994.) Това откритие отправя предизвикателство към старото предположение, че депресията в детството няма кой знае какво значение, тъй като децата просто я „надрастват". Разбира се, всяко дете се натъжава от време на време - детството и юношеството също носят по някое разочарование, по някоя загуба, за която да тъжим. Не за тези случаи става дума; нуждата от превенция е задължителна за деца, при които тъгата излиза извън контрол и ги оставя отчаяни, раздразнителни и изолирани - с други думи, когато меланхолията им стане начин на живот.

Три четвърти от децата, чиято депресия е била достатъчно сериозна, за да има нужда от лечение, са преживявали и последващи тежки депресивни епизоди. Това поне сочат данните, събрани от Мария Ковач, психолог в Западния психиатричен клиничен институт в Питсбърг. (Kovacs, op. cit.) Ковач изучава деца, получили диагноза депресия още на осемгодишна възраст, и ги преглежда на всеки няколко години, докато не навършат двадесет и четири.

При децата с тежка депресия пристъпите траят средно по около единадесет месеца, а при около една шеста от тях симптомите отшумяват едва на осемнадесетия месец. Леката депресия, която у някои деца започва още на пет, не е толкова страшна, но за сметка на това трае по-дълго - обикновено около четири години. Ковач открива също така, че деца с леки случаи на депресия са уязвими и за по-тежки пристъпи - това е така наречената двойна депресия. Пациентите с двойна депресия много по-често развиват тежки форми на депресия през следващите години. Когато децата, преживели депресивен епизод, станат юноши, те често страдат от маниакално-депресивни разстройства през почти една трета от времето.

Цената, която децата са принудени да платят, отива далеч отвъд страданието, причинено от самата депресия. Ковач сподели с мен; „Децата се научават на социални умения от взаимодействията си с връстниците си - например какво трябва да направиш, ако искаш нещо и не го получаваш. Решението е да наблюдаваш начина, по който другите деца се справят със ситуацията, след което да опиташ и ти. Депресираните деца обаче в училище обикновено са отритнати и другите не си играят много с тях". (Интервюирах Мария Ковач за „Ню Йорк Таймс“, 11 януари 1994 г. )

Тъгата и раздразнителността на тези деца ги кара да странят от социалните контакти или да отвръщат поглед, когато друго дете се опита да ги заговори - социален сигнал, който често се тълкува като отхвърляне. Резултатът е, че депресираните деца остават встрани от дейностите на детската площадка. Този пропуск в междуличностния им опит означава, че те пропускат нещата, които иначе биха научили в разгара на играта, и така изостават в социално и емоционално отношение от връстниците си. Когато депресията най-сетне отпусне задушаващата си хватка, те имат много да наваксват. (Maria Kovacs and David Goldston, “Cognitive and Social Development of Depressed Children and Adolescents” Journal of the American Academy of Child and Adolescent Psychiatry, May 1991.) И наистина, сравненията между депресирани и здрави деца сочат, че потиснатите деца имат занижени социални способности, могат да се похвалят с по-малко приятели, не са чак толкова предпочитани партньори в игрите, другите не ги харесват особеност и като цяло връзките им с другите деца са по-проблемни.

Друг товар върху раменете на тези деца е лошият успех в училище: депресията влияе на паметта и способността им да се съсредоточават, за тях става по-трудно да внимават в час и да запомнят онова, което им се преподава. Дете, което не изпитва радост от нищо, едва ли може да събере достатъчно енергия, за да овладее не особено лесните уроци, та камо ли да учи в състояние на „поток“. Напълно разбираемо, колкото по-дълго трае депресията при децата, изследвани от Ковач, толкова по-ниски са оценките им и толкова по-зле се справят на тестовете, като по този начин изостават все повече от връстниците си. Наблюдава се дори пряка корелация между дължината на депресивния епизод и средния успех, като успеваемостта непрекъснато спада с всеки изминал ден. Тези затруднения на свой ред само задълбочават депресията; както отбелязва Ковач, „представете си, че вече сте депресирани, на всичкото отгоре започвате да закъсвате и в училище, а вместо да играете навън с другите деца, си стоите сами у дома".

Депресиращи начини на мислене

Също както при възрастните, песимистичните интерпретации на житейските поражения подхранват чувството за безпомощност и безнадеждност, около което се гради детската депресия. Отдавна е известно, че хората, които вече са депресирани, мислят именно по този начин. Едва напоследък се изянява обаче, че децата, които са особено склонни към меланхолия, възприемат тази песимистична настройка преди още да се депресират. Това означава, че има възможност те да бъдат „имунизирани“ срещу депресията, преди още тя да се е появила.

Някои от доказателствата за това идват от едно изследване върху убедеността на децата, че са в състояние да контролират онова, което се случва в живота им - например че са способни да подобрят нещата във всеки един момент. Това личи по самооценката им с изрази като: „Когато имам проблеми вкъщи, мога да помогна за тяхното разрешаване по-добре от другите деца“ или „Когато залегна над учебниците, оценките ми се повишават“. Децата, които не смятат, че подобни положителни описания се отнасят за тях, имат чувството, че не могат да направят каквото и да е, за да променят нещата; това чувство за безпомощност е най-ясно изразено при най-депресираните деца. (John Weiss et al., "Control-related Beliefs and Self-reported Depressive Symptoms in Late Childhood”, Journal of Abnormal Psychology 102, 1993.)

Едно красноречиво изследване обхваща петокласници и шестокласници няколко дни, след като са получили бележниците си с оценките за срока. Всички помним, че бележникът е един от основните източници на възторг и отчаяние в детството. Изследователите обаче откриват ясно изразена последователност в начина, по който децата оценяват собствената си роля за някоя лоша оценка. Онези, които я възприемат като последствие от личен недостатък („Ама че съм тъп!“), са по-депресирани от другите, които смятат, че причината за оценката подлежи на промяна („Ако правя по-внимателно домашното си по математика, ще получа по-добра оценка"). (Ruth Hilsman and Judy Garber, “A Test of the Cognitive Diathesis Model of Depression in Children; Academic Stressors, Attributional Style, Perceived Competence and Control”, Journal of Personality and Social Psychology 67, 1994; Judith Garber, “Cognitions, Depressive Symptoms, and Development in Adolescents”, Journal of Abnormal Psychology 102, 1993.)

Изследователите подбират група деца от трети, четвърти и пети клас, отхвърлени от съучениците си, и проследяват кои от тях си остават изолирани и в новите си класове през следващата година. Начинът, по който децата си обясняват това отхвърляне, изглежда определящ за депресията - по-потиснати са онези, които смятат, че то се дължи на някакъв личен порок, докато оптимистите, които смятат, че могат да направят нещо и да оправят положението, не са кой знае колко депресирани, макар и все още да са отхвърлени. Най-сетне, в едно изследване сред деца, които преживяват прословутия преход между седми и осми клас, онези от тях с песимистична настройка реагират на натоварването в училище и на допълнителния стрес у дома с все по-дълбока депресия.

Най-прякото доказателство, че песимистичната настройка прави децата изключително податливи на депресия, идва от едно петгодишно изследване върху деца, наблюдението върху които започва в трети клас. (Susan Nolen-Hoeksema et al., “Predictors and Consequences of Childhood Depressive Symptoms: A Five-Year Longitudinal Study", Journal of Abnormal Psychology 101, 1992.) При по-малките деца най-силният определящ фактор за депресията е песимистичният възглед за света, съчетан със сериозен удар, например развод или смърт в семейството, след който детето остава разстроено и объркано, а родителите му не са в състояние да му окажат необходимата подкрепа, за да смекчат въздействието на шока. В началното училище се наблюдава важна промяна в начина, по който децата обясняват доброто и лошото в живота си - те започват все повече да свързват събитията с чертите на собствената си личност: „Получавам добри оценки, защото съм умен“ или пък „Нямам много приятели, защото не съм особено забавен“. Тази промяна настъпва постепенно между трети и пети клас. В този период децата, настроени песимистично и склонни да обясняват провалите си с някакви лични пороци, започват да стават жертва на депресивни настроения след всеки неуспех. Нещо повече - самата депресия допълнително подхранва песимистичния им начин на мислене, така че дори и след нейния край тези деца остават с емоционални белези под формата на убеждения, породени от депресията и утвърдени в ума им: че не могат да се справят добре в училище, че другите не ги харесват и че не могат да направят нищо, за да се измъкнат от собствената си потиснатост. Тези натрапливи идеи могат да направят детето още по-уязвимо за следващи депресии.

Да заобиколим депресията

Има И добри новини: както по всичко личи, ако научим децата на по-продуктивни гледни точки по отношение на трудностите, които изпитват, рискът от депресия ще нaмaлee. (За разлика от възрастните, при децата лекарствата не са реална алтернатива на терапията или превантивното обучение за справяне с депресията. Децата преработват лекарствата по различен начин. Трицикличните антидепресанти, които се ползват с такъв успех при възрастни пациенти, се провалят напълно при контролните проучвания върху деца - ефектът им се равнява на този на плацебото. По- новите антидепресанти като „Прозак“ още не са тествани върху деца. А дезипраминът, един от най-широко разпространените и безопасни трициклични антидепресанти за възрастни, към момента е обект на разследване от Федералната агенция по лекарствата като възможна причина за смърт при пациенти в детска възраст.) При едно изследване, проведено в гимназия в Орегон, около една четвърт от учениците имат така наречената „свръхлека депресия" - състояние, което все още се равнява на чувство на поносима тъга (Gregory Clarke, University of Oregon Health Sciences Center, “Prevention of Depression in At-Risk High School Adolescents”, доклад пред American Academy of Child and Adolescent Psychiatry, октомври 1993.). При много от тях вероятно става дума за начален стадий на истинска депресия.

В специален курс след часовете седемдесет и пет ученици с такава лека депресия се научават да се справят с мисловните модели, свързани с депресията, да се сприятеляват по-лесно, да се разбират по-добре с родителите си и да се отдават на социални дейности, които са им приятни. В края на осем седмичната програма 55% от учениците са се възстановили напълно, на фона на едва около четвърт от техните връстници, които не са участвали в програмата. Година по-късно една четвърт от младежите в контролната група са станали жертва на тежка депресия, докато при учениците от програмата за превенция съотношението е едва 14%. Макар и да са проведени само осем сесии, курсът намалява риска от депресия наполовина.

Още обещаващи резултати дава друг специален курс, провеждан веднъж седмично с деца на възраст между десет и тринадесет години, които са на нож с родителите си и показват признаци на депресия. В сесиите след часовете те усвояват някои основни емоционални умения, включително разрешаване на спорове, обмисляне на действията и, може би най-важното, справяне с песимистичните мисли, характерни за депресията - например като решат да учат по-упорито след някоя лоша оценка, вместо да мислят, че не са достатъчно умни.

„В тези курсове децата научават, че настроенията като тревожност, тъга и гняв не се появяват от само себе си и че могат да ги променят с помощта на мислите си" - казва психологът Мартин Селигман, един от създателите на тази дванадесетседмична програма. Тъй като оспорването на депресивните мисли разпръсква облаците на тъгата, то, по думите на Селигман, „се превръща в мигновена опора, която на свой ред става утвърден навик".

И тук специалните сесии снижават депресията наполовина - и резултатите личат дори две години по-късно. Година след края на курса само 8% от участниците отчитат средна и тежка депресия, на фона на 29% от децата в контролната група. След две години около 20% от участниците са имали някаква форма на депресия, докато в контролната група те са 44%.

Овладяването на тези емоционални умения в самото начало на юношеството може да се окаже изключително полезно.

Селигман отбелязва: "Тези деца се справят по-добре с обичайните мъки, свързани с отхвърлянето. Те като че ли са научили необходимото в точния момент, когато рискът от депресия е най-голям - в началото на съзряването си. А урокът се оказва траен и става все по-силен през следващите години, което означава, че децата го използват пълноценно в ежедневието си".

Все повече експерти по детска депресия приемат с отворени обятия новите програми. "Ако искате да повлияете реално на психичните заболявания като депресията, трябва да направите нещо преди още децата да са се разболели - отбелязва Ковач. - Най-доброто решение е психологическата ваксинация“.

Хранителни разстройства

Като докторант по клинична психология в края на шестдесетте години познавах две жени, страдащи от хранителни разстройства, макар и да осъзнах това едва след доста години. Едната беше блестяща специализантка по математика в Харвард, която познавах още от първите си години в университета, а другата работеше в библиотеката на Масачусетския технологичен институт. Математичката, макар и да беше само кожа и кости, просто не можеше да се насили да яде - казваше, че храната я отвращава. Библиотекарката беше доста закръглена и обожаваше сладолед, кексове и всякакви десерти, но, както ми призна с известно притеснение, след това отивала в тоалетната и се насилвала да повръща. Днес математичката би получила диагноза анорексия, а библиотекарката - булимия.

В онези години подобни диагнози не съществуваха. Лекарите тъкмо започваха да работят върху проблема; Хилда Брък, пионер в тази област, публикува прочутата си статия за хранителните разстройства едва през 1969 г. (Hilda Bruch, "Hunger and Instinct”, Journal of Nervous and Mental Disease 149, 1969. Фундаменталната ѝ книга The Golden Cage: The Enigma of Anorexia Nervosa, Cambridge, MA, Harvard University Press, ce появи едва през 1978г.) Тя била озадачена от жени, които били готови да умрат от глад, и предположила, че една от основните причини за това е неспособността им да определят и задоволят адекватно нуждите на тялото си - и най-вече, разбира се, глада. Оттогава насетне клиничната литература по тази тема расте с всяка изминала година и изобилства с хипотези по отношение на причините за подобни разстройства, вариращи от натиска върху младите момичета да преследват недостижими стандарти за красота до тиранични майки, които са оплели дъщерите си в мрежа от вина и упреци, чрез която да ги контролират.

Повечето от тези хипотези страдат от един основен недостатък - те представляват екстраполации на наблюдения, провеждани по време на терапия. От научна гледна точка доста по-ценни биха били изследвания върху големи групи хора за период от няколко години, за да се установи колко от тях в крайна сметка се натъкват на подобен проблем. Подобни проучвания ще позволят недвусмислено сравнение, което да разкрие например дали тираничните родители предразполагат едно момиче към хранителни разстройства. Те освен това могат да определят условията, които водят до проблема, и да ги отличат от привидните причини, които са налице не само при болни, но и при здрави хора.

Когато това изследване най-сетне бива проведено сред повече от деветстотин момичета на възраст между тринадесет и шестнадесет години, емоционалните дефицити - и в частност неспособността на девойките да различават отрицателните чувства едно от друго и да ги контролират адекватно - се оказват основен фактор за появата на хранителни разстройства. (Gloria R. Leon et al., “Personality and Behavioral Vulnerabilities Associated with Risk Status for Eating Disorders in Adolescent Girls" Journal of Abnormal Psychology 102, 1993) В една гимназия в богато предградие на Минеаполис в десети клас вече има шестдесет и едно момичета, които имат сериозни симптоми на анорексия или булимия. Колкото по-сериозен е проблемът, толкова повече момичета реагират на неуспехите, трудностите и дребните заяждания със силни отрицателни чувства, с които не могат да се справят, и толкова по-малко осъзнават какво точно изпитват. Когато тези две емоционални тенденции се съчетаят с недоволството от външния вид, резултатът обикновено е анорексия или булимия. Твърде строгите родители не играят кой знае каква роля за податливостта към хранителни разстройства. (Както предупреждава самата Брък, теориите, основаващи се на вторични събития, не могат да бъдат верни - родителите например могат да започнат да упражняват по-строг контрол в отговор на хранителното разстройство на дъщеря си в отчаян опит да ѝ помогнат.) Неверни се оказват и популярни обяснения като страх от сексуалното съзряване, ранно начало на пубертета и ниско самочувствие.

Всъщност причинно-следствената верига, разкрита от това изследване, започва от наложения на младите момичета стандарт, според който единствено неестествено слабата фигура е красива. Много преди пубертета момиченцата вече са загрижени за теглото си. Едно шестгодишно момиче например избухва в сълзи, когато майка ѝ я кара да ходи на плуване, защото смята,, че по бански изглежда твърде дебела. Според педиатъра ѝ обаче теглото ѝ напълно отговаря на височината. ( Шестгодишното момиченце, което смята, че е дебело, е пациентка на д-р Уилям Фелдман, педиатър в Университета на Отава.) В едно проучване сред 271 деца в ранна тийнейджърска възраст половината момичета смятат, че са твърде дебели, макар и огромното мнозинство от тях да са със съвсем нормално тегло. Изследването в Минеаполис обаче сочи, че манията по излишните килограми в никакъв случай не е достатъчна, за да обясни защо някои момичета развиват хранителни разстройства.

Някои хора, страдащи от затлъстяване, не разпознават разликата между страха, гнева и глада - за тях тези чувства са все глад, поради което и ядат всеки път, щом се почувстват разстроени. (Отбелязано от Sifneos, “Affect, Emotional Conflict and Deficit") Нещо подобно се случва и с тези момичета. Глория Леон, психолог от университета на Минесота, която е провела изследването върху хранителните разстройства, отбелязва, че момичетата „не осъзнават напълно чувствата и сигналите на тялото си, и това е основният фактор, сочещ, че ще развият някакво хранително разстройство през следващите две години. Повечето деца се научават да правят разлика между чувствата си, да разбират дали са отегчени, ядосани, потиснати или гладни - това е основен елемент на емоционалното обучение. Тези момичета обаче не отличават дори най-основните си чувства. Може например да имат проблеми с приятеля си и да не са сигурни дали са ядосани, разтревожени или потиснати - те просто са насред емоционална буря, с която не знаят как да се справят. Затова и са се научили да се утешават с храна, а това може да се превърне в дълбоко вкоренен емоционален навик“.

Когато обаче този навик се сблъска с натиска, оказван върху момичето да остане възможно най-слабо, пътят пред хранителните разстройства е открит. „В началото тя може да започне да си хапва здраво - отбелязва Леон. - Но за да остане слаба, ще трябва да прибегне до повръщане или до слабителни, или пък до прекалено голямо физическо натоварване, за да изгори поетите калории. Другият вариант е изобщо да не яде, като един вид проява на контрол върху тези непреодолими чувства“.

Комбинацията от недостатъчна вътрешна осъзнатост и несигурни социални умения означава, че тези момичета, ядосани от приятели или родители, не могат да действат адекватно и да намалят напрежението във връзката и семейството си или пък собственото си разочарование. Вместо това техният гняв води до хранително разстройство, било то булимия или анорексия, или пък до прекаляване с храната. Според Леон най-доброто лечение за такива момичета трябва да включва и обучение по емоционалните умения, които им липсват. „Лекарите вече са убедени - каза ми тя, - че ако се обърне внимание на конкретните недостатъци, терапията работи по-добре. Тези момичета трябва да се научат да определят чувствата си и да намерят начин да се утешават, без да разчитат, че зловредните им хранителни навици ще свършат някаква работа“.

Самотни сърца: пътят навън от училище

Ето една често срещана драма в началното училище: четвъртокласникът Бен има съвсем малко приятели и тъкмо е чул от един от тях, Джейсън, че няма да играят заедно през голямото междучасие - Джейсън иска да играе с друго момче, Чад. Бен е съсипан и избухва в сълзи. След като се поуспокоява малко, той отива до масата, на която обядват Джейсън и Чад.

Мразя те и в червата! - крясва на Джейсън той.
Ама защо? - пита Джейсън.
Защото ме излъга - с обвинителен тон казва Бен. - Каза, че цяла седмица ще си играеш с мен, а ме излъга.

След това Бен се запътва към една празна маса, хлипайки тихо. Джейсън и Чад отиват при него и се опитват да го заговорят, но Бен запушва ушите си с пръсти и нарочно не им обръща внимание, а накрая дори избягва от столовата и се скрива зад кофите за боклук. Група момичета, станали свидетели на цялата сцена, се опитват да изиграят ролята на посредници, намират Бен и му казват, че Джейсън ще играе и с него. Бен обаче не иска да ги слуша и им казва да го оставят на мира. Той ближе раните си със сълзи в очите, предизвикателно решавайки да остане сам. (Steven Asher e Sonda Gabriel, “The Social World of Peer-Rejected Children”, доклад пред годишната среща на American Educational Research Association, San Francisco, март 1989 г.)

Това несъмнено е тежък момент; чувството, че си отхвърлен и нямаш приятели е познато на всички ни от един или друг момент в детството. Най-важното в реакцията на Бен обаче е неспособността му да отвърне на опитите на Джейсън да възстанови приятелството помежду им - поведение, което само продължава страданието му в момент, който може да му сложи край. Подобно отношение е типично за непопулярните деца; както видяхме в осма глава, отхвърлените малчугани обикновено трудно разчитат емоционални и социални сигнали; дори когато успеят да го направят, те разполагат с по-беден набор от ответни реакции.

При отхвърлените деца има особено голям риск да отпаднат от училище. Самотните деца, които напускат образователната система, са два до осем пъти повече от онези, които имат приятели. Едно проучване открива, че около една четвърт от непопулярните деца в началното училище не завършват средно образование, докато средното съотношение е едва около 8%. И нищо чудно - представете си какво е да прекарвате тридесет часа седмично на място, на което никой не ви харесва.

Два вида емоционални наклонности допринасят за маргинализацията на децата. Както видяхме, едната е податливостта на гневни изблици и склонността да се вижда враждебност на места, в които няма и следа от нея. Втората е чувството за тревожност и несигурност. Но независимо от тези черти на характера на изолация обикновено се подлагат децата, които „не са в час“ и чието странно поведение често кара околните да се чувстват некомфортно.

Един от аспектите на тяхната неадекватност са сигналите, които такива деца излъчват. Когато при един експеримент деца от началното училище трябва да свържат емоция като отвращение или гняв с определено изражение на лицето, те правят много повече грешки от популярните си съученици. Когато пък трябва да обяснят как могат да се сприятелят с някого или да избегнат сбиване, непопулярните деца - онези, които другите избягват - дават напълно неадекватни отговори (така например на въпроса какво трябва да се направи, ако друго дете иска същата играчка, отговорът гласи „да му шибна един“) или правят мъгляви предложения да се потърси помощта на възрастен. А когато трябва да изиграят тъка, гняв или лукавство, непопулярните тийнейджъри се представят най-неубедително. Едва ли е изненада в такъв случаи, че според такива деца не е възможно сприятеляването да стане по-лесно - социалната им некомпетентност става самоосъществяващо се пророчество. Вместо да се научат на нови подходи за сприятелявано, те продължават да правят същото, което се е оказало неуспешно и преди, и в крайна сметка стигат до още по-неадекватни реакции. (Kenneth Dodge and Esther Feldman, “Social Cognition and Sociometric Status”, Steven Asher and John Coie, eds.. Peer Rejection in Childhood, New York, Cambridge University Press, 1990.)

В хаотичната въртележка на популярността тези деца не съумяват да изпълнят дори основните емоционални критерии: те не са забавна компания и нямат представа как да накарат другото дете да се почувства добре. Наблюденията върху непопулярни деца в хода на играта например показват, че при тях има много по-голям шанс’да се опитат да мамят, да се сърдят, да си тръгват, щом загубят, или да се фукат, когато печелят. Разбира се, повечето деца също искат да спечелят играта, но независимо дали печелят или губят, те са в състояние да сдържат емоционалната си реакция, така че тя да не попречи на връзките им с останалите.

Макар и децата, които са трайно нечувствителни към социалната атмосфера и не са в състояние да разчитат и демонстрират емоции, в крайна сметка да свършват в изолация, това не важи за онези, които преживяват временен период на дистанцираност. За трайно отхвърлените обаче това си остава болезнен белег, който носят със себе си до последната си година в училище. Последствията от социалната маргинализация личат и в живота им като възрастни. Най-малкото именно близките приятелства и буйните игри помагат на децата да изгладят социалните и емоционалните си умения, които да прилагат след това във връзките си. Малчуганите, които нямат достъп до подобно обучение, неизбежно се оказват ощетени.

Напълно разбираемо онези, които са се оказали изолирани, признават, че изпитват какви ли не тревоги, както и чувство за потиснатост и самота. Всъщност популярността на едно дете в трети клас вече е неоспорим белег за това дали то ще развие психическо заболяване при пълнолетието си, белег, който се оказва по-точен от оценките на учители и лекари, от успеха в училище и коефициента на интелигентност, та дори и от резултатите на специализираните психологически тестове. (Emory Cowen et al., “Longterm Follow-up of Early Detected vulnerable Children”, Journal of Clinical and Consulting Psychology 41, 1973.) А - както видяхме - на по-късен етап в живота хората, които имат малко приятели и изпитват хронична самота, са по-застрашени от редица заболявания и от ранна смърт.

Както подчертава психоаналитикът Хари Стак Съливан, ние се научаваме как да затвърждаваме интимните си връзки, като преодоляваме различията и споделяме най-дълбоките си чувства при първите си срещи с връстниците си от същия пол. Но за отритнатите деца има два пъти по-малка вероятност да имат най-добър приятел в жизнено важните години в началното училище и така те пропускат една от основните възможности за емоционално израстване. (Jeffrey Parker and Steven Asher, "Friendship Adjustment. Group Acceptance and Social Dissatisfaction in Childhood", доклад пред годишната среща на American Educational Research Association, Boston 1990.) Един-единствен приятел може да се окаже решаващ, дори и всички останали да са ни обърнали гръб - та дори и връзката ни с него да не е кой знае колко здрава.

Обучение по сприятеляване

Въпреки неспособността на отхвърлените деца да контактуват, за тях все пак има надежда. Стивън Ашър, психолог от университета на Илинойс, е създал поредица от „уроци по сприятеляване“ за непопулярни деца, които се радват на известен успех“. (Steven Asher and Gladys Williams, "Helping Children Without Friends in Home and School Contexts", in Children's Social Development: Information for Parents and Teachers, Urbana and Champaign, University of Illinois Press, 1987.) Ашър избира децата от трети и четвърти клас, които са най-неприятни за съучениците си, и в продължение на шест часа ги учи „как да направят игрите по-забавни, като са добри и мили с останалите". За да избегнат неприятните етикети, на децата се казва, че те са един вид „консултанти" на преподавателя, който се опитва да разбере какво прави една игра по-приятна.

Децата се учат да действат така, както обикновено го правят по-популярните деца. Така например Ашър ги насърчава да мислят за алтернативни предложения и компромиси (вместо да се стига до бой), ако не са съгласни с правилата на играта, да не забравят да говорят с другите деца по време на игра, да наблюдават как се справят с останалите, да кажат нещо мило, ако другото дете се справи успешно с някоя задача, да се усмихват, да предлагат помощ, предложения и насърчение. Децата изпробват новите си социални способности в игри със свои съученици, след което обучението продължава в зависимост от демонстрирания успех. Този миникурс по разбирателство има забележителен ефект: година по-късно участвалите в него деца - подбрани заради това, че другите най-малко ги харесват - вече стабилно набират популярност в клас. Наистина, сред тях няма звезди, но няма и маргинали.

До подобни резултати стига и Стивън Новицки, психолог от университета „Емъри“. (Stephen Nowicki, "A Remediation Procedure for Nonverbal Processing Deficits", неиздаден ръкопис, Duke University, 1989.) Той учи отхвърлени деца да разпознават чувствата на връстниците си и да реагират адекватно. Експериментаторът заснема децата, докато се опитват да изразят определени чувства, например щастие или тъга, след което ги обучава как да подобрят изразителността на лицето си. След това участниците изпробват новите си умения пред дете, с което искат да се сприятелят.

Подобни програми отчитат петдесет до шестдесет процента успех при повишаването на популярността на нехаресваните деца. Програмите - поне в днешната си форма - като че ли работят най-добре при деца в трети и четвърти клас и помагат най-вече на лишените от социални умения деца, а не толкова на агресивните. Всичко това обаче е въпрос на фина настройка; окуражаващо е да видим, че повечето отхвърлени деца могат отново да намерят своя приятелски кръг с помощта на кратка емоционална школовка.

Алкохол и наркотици:
зависимостта като опит за самолечение

Студентите в местния кампус му викат „да пиеш до припадък“ - да се наливаш с бира, докато не изгубиш съзнание. Една от техниките е гениално проста: взимаш градински маркуч, пъхаш фуния в единия му край, напъхваш другия в гърлото си, и хоп - за десет секунди вече си една голяма бира напред. Едно изследване открива, че около 40% от момчетата в университета гаврътват по седем или повече питиета на вечер, а 11% определят себе си като „яки пиячи". Друг възможен термин, разбира се, е просто „алкохолици“. (Изследване, проведено в Университета на Масачусетс от Project Pulse, статия в The Daily Hampshire Gazette, 13 ноември 1993 г.) Около половината от мъжете в колежа и почти 40% от жените се напиват здраво поне два пъти месечно. (Цифрите дължа на Харви Уекелър, директор на изследването върху алкохола в колежа, факултет за обществено здраве, Харвард, август 1994 г.)

Макар и в Съединените щати употребата на повечето наркотици сред младежите да намалява значително през осемдесетте години, тенденцията към злоупотреба с алкохол, и то на все по-млада възраст, расте непрекъснато. Според едно проучване от 1993 г. 35% от момичетата в колежа признават, че пият, за да се напият; през 1977 г. те са само 10%. Като цяло една трета от студентките пият, за да се напият. Това поражда и други рискове - 90% от всички регистрирани изнасилвания в кампусите стават, когато нападателят или жертвата - или пък и двамата - са пияни. (Доклад на Columbia University Center on Addiction and Substance Abuse, май 1993 r.) Свързаните с алкохола инциденти са водещата причина за смъртта на млади хора на възраст от петнадесет до двадесет и четири години.

Експериментирането с наркотици и алкохол може да изглежда като някакъв вид инициация, но за мнозина този уж ритуал може да има трайни последствия. При повечето алкохолици и наркомани пристрастяването е започнало в юношеството, макар и малцина „експериментатори“ да свършват като алкохолици или наркомани. Към края на гимназията над 90% от учениците са опитвали алкохол, но само 14% ще станат алкохолици в последствие; от милионите американци, експериментирали с кокаин, по-малко от 5% са се пристрастили. Защо става така?

Разбира се, за младежите, израснали в квартали с висока престъпност, където дрогата се продава на всеки ъгъл, а дилърът е най-обещаващият модел за икономически успех наоколо, има най-висок риск от злоупотреба с наркотици. Някои от тях могат да се пристрастят, след като сами станат дребни дилъри, други пък могат да посегнат към наркотика само защото е лесно достъпен или защото връстниците им го издигат на пиедестал - фактор, който би повишил риска от наркомания във всякакви квартали, дори (а може би най-вече) и най-богатите. Остава обаче въпросът кои от младежите, изложени на тези изкушения и натиск и все пак приели да експериментират, в крайна сметка ще се окажат трайно пристрастени?

Една от съвременните научни теории гласи, че хората, които превръщат навика в проклятие и стават все по-зависими от алкохола или наркотиците, всъщност ги използват като един вид лекарство, като начин да успокоят чувството си за тревога, гняв или депресия. При първите си експерименти те са се натъкнали на някаква химическа опора, на начин да успокоят тревожността или меланхолията, които са ги преследвали. Така от стотиците ученици от седми и осми клас, проследявани в продължение на две години, най-много пристрастени има сред онези, които в началото са признали, че изпитват силен емоционален дистрес . (Jeanne Tschann, "Initiation of Substance Abuse in Early Adolescence" Health Psychology 4, 1994г.) Това вероятно обяснява защо безброй младежи могат да експепиментират с дрога и алкохол, без да се пристрастяват, а други стават зависими буквално след първата доза: най-уязвимите като че ли намират в наркотиците и тежките питиета бърз път към облекчаването на емоциите, които са ги преследвали години наред.

Ето какво казва Ралф Тайлър, психолог в Западния психиатричен клиничен институт в Питсбърг: „За хора с биологично предразположение първото питие или доза наркотик са невероятно преживяване - другите хора просто не ги усещат така. Много бивши наркомани ми казват, че след първата си доза са се почувствали нормално за пръв път от много време. Тя ги стабилизира физиологично, поне за кратко“. (Интервюирах Ралф Тартър за Ню Йорк Таймс, 26 април 1990 г.) Ето това е коварният момент в сделката: добро самочувствие за кратко - и пълен провал в дългосрочен план.

Някои емоционални модели карат хората да намират утеха в едни вещества, вместо в други. За алкохолизма например има две емоционални схеми. Едната започва с хора, които са били напрегнати и тревожни в детството си и като тийнейджъри са открили, че алкохолът може да успокои тревожността. Много често става въпрос за деца (синове) на алкохолици, които сами са се обърнали към алкохола, за да успокоят нервите си. Един от биологичните маркери за това е недостатъчното отделяне на гама-аминобутирова киселина (GABA), невротрансмитер, който регулира тревожността - твърде малкото количество GABA се възприема като силно вътрешно напрежение. Едно изследване установява, че синовете на алкохолици имат ниски нива на GABA и следователно са много тревожни, но при консумация на алкохол нивата на киселината се повишават, а тревожността намалява. (Howard Moss et al., "Plasma GABA-like Activity in Response to Ethanol Challenge in Men at High Risk for Alcoholism" Biological Psychiatry 27, 6, marzo 1990.) Тези деца пият, за да намалят напрежението, което изпитват - алкохолът им дава покой, който не могат да намерят другаде. Такива хора могат да злоупотребяват и с успокоителни, които имат същия ефект.

Едно проучване сред синове на алкохолици, които на дванадесетгодишна възраст показват признаци на тревожност, например учестен пулс в отговор на стрес, както и импулсивност, открива, че при тези момчета фронталните лобове също не функционират както трябва. Зоните в мозъка, които трябва да им помогнат да се успокоят и да контролират импулсите си, не вършат почти никаква работа. И тъй като префронталните лобове контролират и работната памет, в която се съдържат потенциалните последствия от едно или друго действие, когато се налага взимането на решение, техният дефицит може да проправи пътя им към алкохола, като им помогне да забравят какви са дългосрочните последствия от пиенето - а на всичкото отгоре алкохолът им дава незабавен покой и така само затвърждава този мозъчен механизъм. (Philip Harden e Robert Pihl, “Cognitive Function, Cardiovascular Reactivity, and Behavior in Boys at High Risk for Alcoholism", Journal of Abnormal Psychology 104, 1995.)

Този глад за вътрешен покой като че ли е основният емоционален маркер на генетичното предразположение към алкохолизъм. Изследване сред хиляда и триста близки роднини на алкохолици открива, че онези от децата им, които са изложени на най-висок риск сами да станат алкохолици, отчитат хронично високи нива на тревожност. Изследователите дори стигат до заключението, че при тях алкохолизмът се развива като „форма на самолечение на симптомите на висока тревожност“. (Kathleen Merikangas et al., "Familial Transmission of Depression and Alcoholism" Archives of General Psychiatry, April, 1985.)

Вторият емоционален път към алкохолизма е белязан от силно вълнение, импулсивност и... отегчение. Този модел се проявява при деца, които са немирни, опаки, неуправляеми, които в училище са „шавливи", хиперактивни, склонни да се забъркват в неприятности, което, както видяхме, може да ги тласне към приятели на самия ръб на социално приемливото съществуване и в крайна сметка да стигнат до престъпления или до диагноза „антисоциално личностно разстройство“. Такива хора (предимно мъже) страдат най-вече от силна възбуда; основната им слабост е необузданата им импулсивност, а обичайната им реакция спрямо скуката - която често изпитват - е импулсивното търсене на риск и вълнение. (Между другото, състоянието им вероятно се дължи на недостиг на два други невротрансмитера, серотонин и моноаминоксидаза или МАО.) Като възрастни те често смятат, че алкохолът може да ги успокои. Фактът, че не могат да понасят монотонното съществуване, ги кара да се впускат в какво ли не, а това, в съчетание с импулсивността им, ги кара да злоупотребяват и с всякакви наркотични вещества.

Макар че депресията да може да накара всекиго да посегне към чашката, метаболитните ефекти на алкохола могат само да я задълбочат след първоначалното облекчение. Хора, които се обръщат към алкохола като емоционална утеха несъмнено успяват да потиснат тревогата, но същевременно подхранват депресията си - веществата, които помагат при депресия, поне временно, са от съвсем различна химична група. Хроничната тъга излага хората на риск от пристрастяване към стимуланти като кокаина, който въздейства непосредствено върху чувството за потиснатост. Едно изследване показва, че повече от половината пациенти, лекувани от кокаинова зависимост, са били в тежка депресия, преди да посегнат към наркотика, и колкото по-сериозно е било състоянието им, толкова по силен е ставал навикът. (Edward Khantzian, "Psychiatric and Psychodynamic Factors in Cocaine Addiction", Arnold Washton and Mark Gold, eds.. Cocaine: A Clinician's Handbook, New York, Guilford Press, 1987.)

Хроничният гняв може да доведе до друг тип уязвимост. В едно проучване сред четиристотин пациенти, лекувани от зависимост от хероин и други опиати, най-често срещаният проблем е неспособността им да контролират гнева си и „късият фитил“ на агресивните им реакции. Някои от пациентите признават, че с помощта на опиатите се чувстват нормално и успяват да се отпуснат. (Личен разговор c Едуард Ханцян от Харварския медицински факултет, въз основа на 200 пациенти, лекувани от хероинова зависимост) Макар че предразположението към злоупотреба с едни или други вещества може да е чисто мозъчен проблем, чувствата, които подтикват хората към подобен вид „самолечение“ чрез наркотици или пиене могат да бъдат поправени и без да се стига до Каквато и да е химия, както десетилетия наред доказват „Анонимните акохолици“ и други програми за възстановяване. Способността за справяне с тези чувства - умението да потушиш тревогата, да се измъкнеш от депресията и да успокоиш гнева си - слага прът в колелата на глада за алкохол или дрога. Затова и програмите за лечение на зависимости преподават най-вече тези основни емоционални умения. Щеше да е по-добре, разбира се, хората, тръгнали по грешния път, да са ги овладели още в детството си, много преди навикът да е успял да пусне корени.

Сбогом на оръжията:
окончателен общ път към превенция

През последните десетина години се нагледахме на какви ли не „войни“ - срещу ранната бременност, срещу отпадането от училище, срещу дрогата. Последната беше срещу насилието.

Проблемът при всички тези кампании обаче е, че те идват твърде късно - след като проблемът, към който са насочени, вече е стигнал епидемични размери и отдавна е станал неотменна част от живота на младите. Те са един вид кризисна реакция, еквивалентът на това да изпратиш линейка, за да спасиш нечий живот, вместо да го ваксинираш преди това, за да не се стига изобщо до заболяване. Стига толкова войни - онова, от което всъщност имаме нужда, е да следваме логиката на превенцията, да дадем на децата си умения, които да увеличат шанса им да избегнат всички тези проклятия, способни да съсипят живота им. (Дължа фразата на Тим Шрайвър от Асоциацията за развитие на социалното и емоционалното обучение в Центъра за детски изследвания в "Йейл".) Тук искам да обърна особено внимание на емоционалните и социалните дефицити, без да отричам ролята на другите рискови фактори, например животът в разпокъсано, насилническо или хаотично семейство, или пък в беден, съсипан от престъпност и наркотици квартал. Бедността е сериозен удар за детето: победните деца още на пет години вече са по-страхливи, тревожни и тъжни в сравнение с по-заможните си връстници, и имат повече поведенчески проблеми като изблици на гняв или трошене - тенденция, която продължава да ги преследва и в юношеството. Натискът на бедността разяжда и семейния живот: в бедните семейства има по-малко родителска топлота, майките са по-депресирани (освен това често са и самотни и безработни), и доста по-често се разчита на жестоки наказания като крясъци, бой и заплахи. (Greg Duncan, "Economic Deprivation and Early Childhood Development" and Patricia Garrett, “Poverty Experiences of Young Children and the Quality of Their Home Environments" in Child Development, April 1994.)

Емоционалните умения обаче играят роля, която отива далеч отвъд икономическата и семейната среда, в която израства едно дете - тя може да се окаже решаваща за това доколко младият човек ще се повлияе от тези трудности и дали ще намери опора, благодарение на която да ги надживее. Лонгитудни проучвания върху стотици деца, отглеждани в бедност, в семейства, в които насилието е норма, или от родител с тежко психическо заболяване показват, че онези от тях, които устояват дори и пред най- големите трудности имат едни и същи емоционални умения. (Norman Garmezy, The Invulnerable Child, New York, Guilford Press, 1987. Писах зa децата, които растат въпреки трудностите, в .Ню Йорк Таймс“, 13 октомври 1987 г.) Сред тях са обезоръжаващата общителност, която привлича хората към тях, самоувереността, оптимистичната настойчивост в лицето на провала и фрустрацията, способността да се възстановяват бързо от разочарования, както и доброто общо впечатление, което създават.

Само че огромното мнозинство деца се изправят пред подобни трудности без тези предимства. Разбира се, много от уменията са вродени, чист генетичен късмет - но дори и характерът може да се промени към по-добро, както видяхме в четиринадесета глава. Един от възможните начини за намеса, разбира се, има чисто политически и икономически измерения - това са мерките за облекчаване на бедността и на другите социални условия, които водят до подобни проблеми. Но освен тази тактика (която при това отива на все по-заден план) има много неща, които можем да предложим на децата, за да им помогнем да се справят с тези обезкуражаващи житейски препятствия.

Да вземем например емоционалните разстройства, които засягат почти половината американци в един или друг момент от живота им. Едно проучване върху представителна извадка от 8098 американци открива, че 48% от тях са страдали от поне един психиатричен проблем през живота си. (Ronald С. Kessler et al.,‘Lifetime and 12-month Prevalence of DSM-lII-R Psychiatric Disorders in the U.S." Archives of General Psychiatry, January 1994.) По-сериозно засегнати са онези 14% от хората, които са развили три или повече психиатрични проблема едновременно. Тази група е и в най-тежко състояние, тъй като е носител на 60% от всички психиатрични разстройства във всеки един момент, и на 90% от най-сериозните и най-опасните от тях. Няма съмнение, че тези хора имат нужда от грижа сега, но при един оптимален подход подобни проблеми би трябвало да се предотвратяват навреме. Разбира се, не всяко умствено разстройство може да бъде предотвратено - при много от тях обаче това е възможно. Роналд Кеслер, социологът от Мичиганския университет, провел това проучване, ми каза: „Трябва да се намесваме рано. Ако едно момиче има например фобия в шести клас, в гимназията тя ще започне да пие, за да се справи със социалната си тревожност. Преди да навърши тридесет - когато влиза в кръга на вниманието ни - тя още се страхува, злоупотребява с алкохол и наркотици и е депресирана, защото животът ѝ е пълна каша. Големият въпрос е: какво можехме да направим още в детските ѝ години, за да предотвратим това затъване?“

Същото важи, разбира се, и за склонността към насилие, и за всички опасности, които дебнат младите хора днес. Образователните програми, целящи да предотвратят един или друг проблем, например насилието или наркоманията, изникнаха като гъби през последните десетина години и създадоха цяла минииндустрия на пазара за образование. Много от тях обаче - включително и някой от най-широко рекламираните и най-популярните - изобщо не работят. Някои, за огромно съжаление на педагозите, дори увеличават вероятността да се появят тъкмо проблемите, които уж трябва да предотвратяват - особено зависимостта от наркотици и сексът при непълнолетните.

Само информация не стига

Красноречив пример за това е сексуалното насилие върху деца. В началото на деветдесетте години в САЩ властите отчитат по двеста хиляди сериозни случая годишно, и оттогава тази цифра расте с по десетина процента всяка година. И макар и оценките да варират в доста широки граници, повечето експерти са съгласни, че между 20 и 30% от момичетата и около два пъти по-малко момчета са ставали жертва на някаква сексуална злоупотреба, преди да навършат седемнадесет (цифрите зависят до голяма степен от това какво се смята за сексуална злоупотреба). (Цифрите за момчета и момичета, съобщаващи за сексуално насилие в САЩ дължа на Малкълм Браун от отдела за насилие и травматичен стрес в Националния институт за психично здраве; броят на доказаните случаи е от Националния комитет за превенция на насилието върху деца. Националното изследване стига до съотношение от 3.2% за момичетата и 0,6% за момчетата годишно, вж. David Finkelhor arvi lennifer Dziuba-Leatherman,"Children as Victims of Violence: A National Survey", Pediatrics, October. 1984.) Няма конкретен профил на дете, което да е по-уязвимо за сексуално насилие, но при такива случаи повечето жертви се чувстват беззащитни, изолирани и неспособни да се съпротивляват.

Това е и причината много училища да предлагат програми за превенция на сексуалните злоупотреби. Повечето от тях се съсредоточават върху основната информация, свързана със сексуалното насилие, и учат децата например каква е разликата между „добро" и „лошо“ докосване, предупреждават ги за опасностите и ги насърчават да казват на възрастните, ако им се случи нещо неприятно. Едно изследване в цялата страна обаче открива, че това основно образование не постига почти нищо - а понякога се стига дори до обратен ефект - в това да помогне на децата да направят нещо, за да спрат насилника, независимо дали става въпрос за училищния грубиян или за потенциален педофил. (Националното изследване сред деца за програмите за превенция на насилието е извършено от Дейвид Финкелхор, социолог в Университета на Ню Хампшир.) Дори и по-лошо - при децата, които са преминали през такива основни програми и които след това са станали жертва на сексуално насилие има два пъти по-малка вероятност да се оплачат след това, отколкото децата, които не са преминавали през никакви програми.

И обратно - децата, получили по-солидно обучение, включително по емоционални и социални умения, се защитават по-адекватно пред заплахата от насилие. Те по-често настояват да бъдат оставени на мира, пищят, отбраняват се, заплашват, че ще разкажат, и в действителност го правят, ако им се случи нещо такова. Последният елемент е особено важен, тъй като много педофили имат не една и две, а буквално стотици жертви. Следствието срещу един шофьор на автобус и един преподавател по компютри разкрива, че в съучастничество двамата са насилвали по около триста деца годишно - и нито едно от децата не се е оплакало. Престъплението излязло наяве, когато едно от насилваните момченца започнало да упражнява сексуално насилие върху сестричката си. (Цифрите са от интервю с Малкълм Гордън, психолог от отдела за насилие и травматичен стрес в Националния институт за психично здраве.)

При децата, преминали през по-обхватни програми, има три пъти по-голяма вероятност да се оплачат в сравнение с онези, които са били само в основни програми. Откъде тази разлика? Тези програми не са еднократни, а се повтарят на различни нива в различните класове, до самото завършване на училище, и са част от сексуалното и здравното образование. Те мобилизират и родителите, които да повтарят посланието, научено в училище - и резултатът е, че деца, чийто родители се справят успешно с тази задача, съумяват да отвърнат адекватно на заплахите от сексуално насилие.

Успехът се дължи най-вече на социалните и емоционалните умения. Не е достатъчно децата да знаят кое докосване е „добро“ и кое - „лошо“; те трябва да са достатъчно самоосъзнати, за да разберат кога една ситуация е тревожна дълго преди да се стигне до допир. Това предполага и достатъчно самоувереност, за да могат те да действат въз основа на чувствата си, дори противодействайки на възрастен, който се опитва да ги убеди, че „в това няма нищо лошо“. Освен това детето има нужда от набор от умения, с чиято помощ да предотврати случващото се - от опит за бягство до заплаха, че ще разкаже на всички. Заради това и най-добрите програми трябва да обучават децата как да отстояват желанията си, да утвърждават правата си, вместо да бъдат пасивни, да знаят къде са границите на личното им пространство и да ги защитават.

Така най-успешните програми заместват простата информация относно сексуалните злоупотреби с основни емоционални и социални умения. Тези програми обучават децата как да разрешават положително междуличностните конфликти, как да бъдат по-самоуверени, да не упрекват себе си при подобни случки и да вярват, че могат да се обърнат за помощ към родителите и учителите си. Ето защо, ако им се е случило нещо лошо, преминалите през програмата деца обикновено го споделят.

Активните съставки

Тези открития доведоха до преоценка на елементите, които трябва да включва една добра програма за превенция, с цел да се подберат само онези от тях, които независимите оценки са определили като наистина ефективни. В един петгодишен проект, спонсориран от фондация „У. Т. Грант“, група учени изследват всички данни в тази област и определят активните съставки, които изглеждат най-важни в програмите, които са свършили работа. (W. Т. Grant Consortium on the School-Based Promotion of Social Competence, "Drug and Alcohol Prevention Curricula", in 1. Dasid Hawkins et al., Communities That Care, San Francisco, Josses-Bass. 1992.) Списъкът с ключови умения, определен от научния екип, трябва да бъде прилаган на практика, независимо от това какъв конкретен проблем трябва да бъде предотвратен, и представлява един вид рецепта за емоционална интелигентност (за пълния списък вж. Приложение 4).

Емоционалните умения включват самоосъзнатост, умение за определяне, изразяване и управление на чувствата, контрол върху импулсите и отлагане на възнаграждението, както и справяне със стреса и тревожността. Една от ключовите способности за контрол върху импулсите е осъзнаването на разликата между чувства и действия, както и умението да се взимат по-добри емоционални решения чрез овладяване на импулса за действие, последвано от определяне на алтернативни действия и последствията от тях, преди да се пристъпи към някакво решение. Много от тези способности са свързани и с други хора: сред тях са разчитането на социални и емоционални сигнали, умението да изслушваме, да се съпротивляваме на отрицателно влияние, да приемаме гледната точка на другите и да разбираме кое поведение е приемливо в дадена ситуация.

Това са някои от основните емоционални и социални умения в живота, които предлагат поне частични решения на повечето трудности, които обсъдих в тази глава. Списъкът с конкретни проблеми, срещу които тези умения могат да ни „ваксинират“, е практически безкраен - той може да включва дори неща като нежелана бременност или склонност към самоубийство у тийнейджърите.

Разбира се, причините за всички тези проблеми никак не са прости, в тях се преплитат биологична предопределеност, семейна динамика, бедност и улична култура. Няма една-единствена интервенция, включително и такава, която цели да поправи емоциите, която да е в състояние да свърши цялата работа. Но доколкото емоционалните дефицити създават допълнителен риск за детето - а ние вече видяхме колко сериозен е този риск - на емоционалните лекарства трябва да се обърне определено внимание, без, разбира се, да се изключват и другите възможни подходи. И тук възниква следващият въпрос: как би изглеждало едно емоционално обучение?