Emotional intelligence



страница9/23
Дата22.07.2016
Размер5.02 Mb.
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   23

8. Изкуството на социализацията


Както често става при петгодишните, когато става въпрос за по-малките им братчета и сестричета, Лен губи всякакво търпение по отношение на брат си Джей, на две години и половина, който не спира да разбърква блокчетата, с които си играят. Вбесен, Лен ухапва Джей, който избухва в сълзи. Майка им чува писъка на Джей, дотичва веднага, скастря Лен и го кара да остави ябълката на раздора - в случая кубчетата. В този миг - който трябва да е изглеждал като най-голямата съдебна грешка в историята - Лен също се разплаква. Майка му обаче още е ядосана и отказва да го успокои.

Утехата обаче идва от неочаквана посока: Джей, макар и да е първоначалната жертва, сега проявява загриженост към сълзите на брат си и се заема да го успокои. Разговорът протича приблизително по следния начин (Разговора между Джей и Лен дължим на Judy Dunn and Jane Brown, “Relationship, Talk About Feelings, and the Development of Affect Regulation in Early Childhood”, in The Development of Emotion Regulation and Dysrégulation, Judy Garber and Kenneth A. Dodge, eds., Cambridge, Cambridge University Press, 1991. Драматизацията на сцената е моя.):

- Лен, недей - умолява го Джей. - Не п’ачи. Тига п'ачи.

Но Лен продължава да плаче. Тъй като молбата не върши работа, Джей се обръща към майка си в защита на Лен:

- Лен п’ачи, мамо. Лен пачи. ‘Лавидиш. Лен пачи.

След това се обръща към Лен и влиза в ролята на майката - започва да го гали и да му говори успокоително:

- ‘Тига, Лен. ‘Тига пачи.

Лен продължава да хлипа, въпреки утешението. Джей възприема друга тактика и решава да помогне, като събере кубчетата в торбичката. Поставя се в ролята на приятел на брат си:

- Ей, Лен. П’ибирам ‘место Лен, виж.

Сълзите обаче не секват. Изобретателният Джей прибягва до следващата стратегия - отвличане на вниманието. Той показва на брат си една количка и се опитва да отвлече мислите му от малката трагедия, която тъкмо му се е стоварила на главата.


  • Има човече в колата. Ка’во е това, Лен? А? Ка'во е?

Лен обаче не му обръща никакво внимание. Той е неутешим, сълзите му продължават да се леят. Майка му губи търпение и прибягва до класическата родителска заплаха:

  • Искаш ли да те пребия сега, а?

Лен отговаря нацупено, че не иска.

  • Тогава спри - казва майка му твърдо, макар и малко ядно.

Лен успява да изхлипа:

  • Ами опитвам се...

Това вдъхновява Джей за последния му подход: подражавайки на твърдия и авторитетен тон на майка си, той заплашва брат си:

  • ‘Тига п’ачи. Лен. Са ти напяскам дупето.

Тази малка ежедневна драма ни разкрива забележителните емоционални умения, които едно съвсем малко дете, ненавършило още три години, може да приложи, за да се опита да направлява чуждите емоции. В настоятелните си опити да утеши брат си, Джей е в състояние да прибегне до голям репертоар от тактики, вариращи от проста молба до търсене на съюзник в лицето на майката (не че тя помага с нещо в случая), от физическо утешение до помощ, и най-сетне - от отвличане на вниманието до заплахи и директни нареждания. Няма съмнение, че Джей разчита на на арсенал от подходи, с които се е сблъсквал, когато самият той е изпитвал дистрес. Това обаче няма значение: важното е, че той вече е в състояние да ги използва в труден момент дори и на тази крехка възраст.

Разбира се, както всеки родител знае, емпатията и загрижеността на Джей в никакъв случай не са универсални. Има не по-малка вероятност детето на подобна възраст да разглежда трудното положение на братчето си като шанс да си отмъсти и да направи всичко възможно, за да го нарани още повече. Същите умения могат да се използват за дразнене или вбесяване на другото дете. Но дори тази злост изисква наличието на едно жизнено важно емоционално умение: способността да познаваш чувствата на другия и да действаш така, че допълнително да ги оформиш. Управлението на чуждите емоции е основата на изкуството на процъфтяващите връзки.

За да демонстрират подобна сила, децата трябва да са постигнали определено ниво на самоконтрол, да са овладели донякъде собствения си гняв и дистрес, собствените си импулси и вълнение - дори и още да са далеч от майсторството. Първите признаци за способността им да управляват собствените си емоции се появяват приблизително по същото време: децата се научават да чакат, без да мрънкат, да спорят и да убеждават, вместо да използват груба сила, за да получат онова, което искат - макар и не винаги да използват тези си умения. Търпението замества гневните изблици (поне в някои случаи). На двегодишна възраст децата започват да проявяват емпатия - тъкмо емпатията на Джей го кара да проявява състрадание и да направи всичко възможно, за да успокои разплакания си брат. Следователно управлението на чуждите емоции, финото изкуство на взаимоотношенията, изисква зрелост в областта на две други емоционални умения - самообладанието и емпатията.

На тази почва съзряват и „социалните умения“. Това са способностите, които ни позволяват ефикасно да общуваме с другите. Всеки пропуск в това отношение води до невъзможност за действие в социалния свят или до непрекъснати провали в общуването. Тъкмо липсата на подобни умения може да направи така, че и най-блестящите в интелектуално отношение хора да се провалят в интимния си живот и да се окажат арогантни, противни или нечувствителни партньори. Способността ни да живеем в социална среда ни позволява да отиграем всяка среща, да мобилизираме и вдъхновим другите, да създадем безметежни интимни връзки, да убеждаваме и влияем, без да караме околните да застават нащрек.


Проявата на емоциите


Едно от основните социални умения е степента, до която хората са в състояние да изразяват собствените си чувства. Пол Екман използва израза „правила за изразяване" за социалния консенсус, определящ кои точно чувства могат да бъдат адекватно изразявани и кога е допустимо такова изразяване. Културите понякога се различават коренно помежду си в това отношение.

Екман и колегите му изучават например японски студенти, които гледат ужасяващ филм за обрязването на момчетата в едно аборигенско племе. Докато гледали филма в присъствието на авторитетна фигура, по лицата им не се четяла почти никаква реакция. Но когато си мислели, че са сами (докато същевременно ги следяла скрита камера), лицата им се кривели в непоносима смесица от отвращение и ужас.

Има няколко основни типа правила за изразяване (Описанието на нормите е заето от Paul Ekman and Wallace Friesen, Unmasking the Face, Englewood Cliffs, N.J., Prentice Hall, 1975.) Единият е минимизирането на изразяваната емоция - такава например е японската норма в случай на дистрес в присъствието на авторитетна личност. Студентите следват тази норма, прикривайки смущението си с непроницаеми физиономии. Друга норма е преувеличаването на емоционалния израз - до тази стратегия прибягва шестгодишното момиченце, което драматично криви лице и кара устните си да треперят, докато тича да се оплаче на майка си, че по-големият ѝ брат я дразни. Третият подход е замяната на едно чувство с друго. Той се използва в някои азиатски култури, при които отказът се смята за невъзпитан и се заменя с положителни (но лъжливи) уверения. Способността на човек да използва тези стратегии и да знае коя е уместната в дадения случай е един от основните фактори на емоционалната интелигентност.

Ние научаваме тези правила за изразяване съвсем рано, отчасти чрез пряко обучение. На такова обучение ставаме свидетели например, когато инструктираме детето да не показва разочарованието си, а за се усмихне и да благодари, когато дядо му подари за рождения ден нещо ужасно, но избрано с най-добри намерения. В повечето случаи обаче това обучение се извършва чрез подражание: децата се учат да правят онова, което виждат. За възпитанието на чувствата емоциите са и посланието, и средството за предаването на това послание. Ако детето чуе „усмихни се и благодари“ от родител, който в този момент е рязък, взискателен и студен, родител, който просъсква наставлението си, вместо да го прошепне деликатно, има голям шанс детето да научи съвсем различен урок и да отговори на дядо си с намръщване и рязко, безизразно „благодаря“. За дядото резултатът е съвсем различен: в първия случай той се чувства щастлив (макар и подведен), а във втория е наранен от смесените тонове на посланието.

Изразяването на емоциите, разбира се, оказва пряко отражение върху човека, който го възприема. Детето научава приблизително следното правило: прикривай реалните си чувства, когато има риск те да наранят човек, когото обичаш, и ги замествай с фалшиво, но безвредно чувство. Подобни правила за изразяване на емоциите представляват самата тъкан на социалното общуване и диктуват начина, по който собствените ни чувства се отразяват на другите. Плътното придържане към тези правила означава и най-лесно общуване; пренебрегването им води до емоционална бъркотия.

Актьорите са майстори в изразяването на емоции: именно тяхната изразителност пленява публиката. Няма съмнение също така, че някои от нас са родени актьори. Но тъй като уроците, които учим, донякъде се различават заради различните модели, които сме имали пред очите си като малки, адаптацията на един или друг човек също се различава значително.


Изразителност и емоционална заразителност


В самото начало на войната във Виетнам американски взвод се оказва приклещен из някакви оризови полета и е принуден да се бие ожесточено с комунистическите партизани. Изведнъж шестима монаси изникват отнякъде и тръгват един след друг по дигата, която отделя нивите една от друга. Без да трепнат, те се насочват право към огневата линия.
Изобщо не се оглеждаха, вървяха право напред - спомня си Дейвид Буш, един от американските войници. - Беше наистина странно, защото никой не стреляше по тях. И след като минаха по дигата, аз почувствах, че битката е свършила. Изобщо не ми се искаше да продължавам, поне не и тогава. Май всички се чувстваха така, защото целият взвод се оттегли. Просто спряхме да се бием. (Историята e разказана в David Busch, “Culture Cul-de-Sac", Arizona State University Research, пролет / лято 1994.)

Силата на безмълвното спокойствие на монасите да умиротвори войниците насред боя илюстрира един от основните принципи в социалния живот: емоциите са заразителни. Разбира се, този разказ ни представя само едната крайност в това отношение. В повечето случаи процесът е по-незабележим и е част от мълчаливото общуване, което е налице при всяка среща.

Ние излъчваме и улавяме настроения от събеседниците си в такъв обем, че можем да говорим направо за цял подземен душевен свят, в който едни послания са отрова, а други - храна. Това емоционално общуване обикновено се развива на едва доловимо ниво - начинът, по който продавачът ни благодари, може да ни накара да се почувстваме игнорирани, гневни или да ни подскаже, че наистина сме добре дошли отново. Чувствата ни скачат от човек на човек като някакъв нов вид социален вирус.

При всяко общуване ние излъчваме емоционални сигнали, които влияят на събеседниците ни. Колкото по-умели сме в изкуството на социалния живот, толкова по-добре контролираме тези сигнали - та нали резервираността на висшето общество е просто средство да се гарантира, че срещата няма да бъде опорочена от някакви тревожни емоционални изблици. (Трябва да вметнем, че ако това социално правило се пренесе в личния живот, то става изключително задушаващо.) Емоционалната интелигентност предполага, че сме в състояние да се владеем при такива обстоятелства - „популярни“ и „очарователни“ обикновено са хора, с които ни е приятно да бъдем, защото емоционалните им умения ни карат да се чувстваме добре. Хората, които са в състояние да помогнат на другите да овладеят чувствата си, са особено ценна социална придобивка - тъкмо към тях се обръщат всички, когато изпитат някаква дълбока емоционална нужда. За добро или зло, ние всички сме част от системата за бърза емоционална помощ на хората около себе си.

Да вземем един забележителен пример пример за това колко неусетно емоциите могат да преминат от един човек към друг. В един простичък експеримент двама доброволци попълват въпросник за настроението си в съответния момент, след което просто остават седнали един срещу друг и чакат експериментаторът да се върне в стаята. След минута той пристига и им дава още един въпросник. Двойките нарочно са подбрани така, че единият участник да бъде изключително изразителен, а другият да няма видими чувства. Във всички случаи настроението на изразителния участник се прехвърля към по-пасивния му партньор. (Проучването е описано от Елън Сълинс в броя от април 1991 г. на Personality and Social Psychology Bulletin.)

На какво се дължи този вълшебен преход? Най-вероятният отговор е, че ние несъзнателно подражаваме на емоциите, които виждаме у другите, чрез подпрагова двигателна мимикрия, като възприемаме изражението, жестовете, тона на гласа и други невербални емоционални белези. Чрез това подражание хората пресъздават у себе си настроението на събеседника си - нещо като достъпна версия на метода а Станиславски, при който актьорите възпроизвеждат жестове, движения и други физически елементи на силна емоция, която са изпитали в миналото, за да я извикат отново към живот.

Подражанието на чувства в ежедневието е доста фин процес. Улф Димберг, шведски изследовател от университета в Упсала, е открил, че когато хората гледат усмихнато или гневно лице, те сами изразяват същото чувство чрез съвсем слаби движения на лицевите мускули. Промените могат да бъдат доловени чрез електронни сензори, но за невъоръжено око са практически невидими.

Когато двама души общуват, настроението се прехвърля от по-изразителния към по-пасивния събеседник. Но има хора, които са особено възприемчиви към емоционалната „зараза“; вродената им чувствителност отключва по-лесно реакциите на автономната им нервна система (т.е. на емоционалната им дейност). Тази лабилност като че ли ги прави по-впечатлителни: някоя сантиментална реклама може да ги развълнува до сълзи, също както и кратък разговор с ведър събеседник може да ги доведе до възторг. Това, разбира се, ги прави и по-емпатични, тъй като по-лесно възприемат чувствата на другите.

Джон Качопо, социален психофизиолог от Щатския университет в Охайо, който е изследвал финото емоционално общуване, отбелязва следното: „Достатъчно е просто да видиш израз на дадена емоция, за да я изпиташ и ти, независимо дали осъзнаваш, че подражаваш на събеседника си. Това се случва непрекъснато - нашият живот е един същински синхронен танц на емоционалните потоци. Тъкмо този синхрон определя дали ще възприемем дадено общуване като успешно".

Силата на емоционалната връзка, която хората изпитват по време на общуване, се отразява и в синхрона на физическите им движения, докато разговарят - белег за близост, който обикновено не се осъзнава. Единият кима, докато другият отбелязва нещо важно, или и двамата се надигат от местата си в един и същи момент, или пък единият се навежда напред, а другият се отпуска назад... Движенията могат да бъдат едва доловими - например и двамата да се въртят съвсем леко на столовете си. Хората, които изпитват емоционална свързаност, са в същата хармония като майките и децата, наблюдавани от Даниъл Стърн.

Този синхрон като че ли спомага за излъчването и приемането на настроенията, дори и тези настроения да са отрицателни. Така например при едно изследване върху физическите връзки в общуването в лабораторията идват депресирани жени заедно със спътниците си в живота и обсъждат някакъв проблем на връзката си. Колкото по-силен е синхронът между партньорите на невербално ниво, толкова по-зле се чувстват партньорите на жените след разговора - те направо се заразяват от лошото настроение на приятелките или съпругите си. (Изследванията върху преноса на настроения и синхрона са проведени от Франк Берниери, психолог от Щатския университет на Орегон; писал съм за неговата работа в „Ню Йорк Таймс“ Повечето проучвания са отразени във Frank Bernieri and Robert Rosenthal, “Interpersonal Coordination, Behavior Matching, and Interpersonal Synchrony" in Fundamentals of Nonverbal Behavior, Robert Feldman and Bernand Rime, eds., Cambridge, Cambridge University Press, 1991. ). Накратко, независимо дали хората са във възторг или са потиснати, колкото повече физически синхрон има в общуването им, толкова по-сходни ще стават настроенията им.

Синхронът между преподаватели и ученици е белег за връзката помежду им; проучванията в класните стаи сочат, че колкото по-сходна е координацията на движенията между учител и ученик, толкова по-приятелски настроени са те един към друг и толкова по-щастливи, спокойни и заинтересувани са от общуването помежду си. Като цяло силният синхрон при дадено общуване означава, че участниците се харесват. Франк Берниери, психологът от Щатския университет в Орегон, провел тези проучвания, ми каза: „Дали ще се чувстваш като на тръни с някого или, тъкмо напротив, ще ти е комфортно с него, до голяма степен е чисто физически въпрос. Трябва да внимаваш с ритъма, да координираш движенията си спрямо неговите, за да се чувстваш добре. Синхронът отразява дълбочината на връзката между партньорите: ако сте силно обвързани един с друг, настроенията ви, независимо дали положителни или отрицателни, започват да се преплитат“.

Накратко казано, координацията на настроенията е в самата сърцевина на всяка връзка, един вид версия за възрастни на настройката на майката спрямо детето. Според Качопо един от аспектите, по които можем да измерваме доколко ефикасни са междуличностните отношения, е до каква степен са в състояние хората да постигнат този емоционален синхрон. Ако притежават способността да се настройват спрямо настроенията на другите или пък лесно могат да омагьосат събеседника си и да го настроят на собствената си вълна, тяхното общуване ще върви изключително гладко на емоционално ниво. Отличителната черта на влиятелния политик или човек на изкуството е именно способността му да увлича след себе си масите. По същия начин, казва Качопо, хората, които трудно възприемат или излъчват емоции, са склонни към проблематични връзки, тъй като другите често се чувстват некомфортно в тяхно присъствие, дори и да не са в състояние да кажат защо точно.

Определянето на емоционалния тон на една среща в известен смисъл е знак за доминиране на едно дълбоко интимно ниво: то означава, че сме в състояние да определяме емоционалното състояние на другия. Тази власт е сродна с онова явление, което в биологията се нарича „Zeitgeber“ - буквално „задаване на времето“ - процес, който, подобно на редуването на деня и нощта или на фазите на луната, задава някакъв биологичен ритъм. За танците по двойки например такъв Zeitgeber е музиката. Когато се стигне до междуличностно общуване, индивидът, който има по-доминантна изразителност (или пък повече власт), обикновено налага собствените си емоции. Доминиращите партньори говорят повече, а подчинените гледат повече лицето на събеседника си - чудесни условия за предаване на емоция. По същия начин и силата на добрия говорител, бил той политик или проповедник, съумява да увлече емоциите на публиката (Теорията e предложена от Bernieri and Rosenthal, Fundamentals of Nonverbal Behavior.) Ето какво имаме пред вид като казваме, че държи публиката си „за врата“: емоционалното отвличане е основа за всяко влияние.


Основи на социалната интелигентност


Междучасие в детската градина. Няколко момчета тичат по тревата. Реджи се спъва, ожулва си коляното и започва да плаче, но другите момчета продължават да тичат - с изключение на Роджър, който спира. Реджи още хлипа. Роджър кляка и започва да търка собственото си коляно с думите: „Ох, и аз се ударих!"

Роджър е пример за извънредно висока междуличностна интелигентност, цитиран от Томас Хач, колега на Хауърд Гарднър в „Спектър" - училището, основаващо се на принципа за множествената интелигентност (Thomas Hatch, “Social Intelligence in Young Children” статия, представена на годишната среща на American Psychological Association през 1990 г.). Както по всичко личи, Роджър има невероятно умение да разпознава чувствата на другарчетата си и да се включва в ситуациите бързо и гладко. Единствено Роджър забелязва страданието на Реджи - и пак само той се опитва да му предложи някаква утеха, пък била тя и нещо толкова просто като това да потърка собственото си коляно. Този дребен жест разкрива неговия талант за установяване на връзка - емоционално умение, което е жизнено важно за съхраняването на близките отношения, независимо дали става въпрос за брак, приятелство или партньорство в бизнеса. Такива умения у едно петгодишно дете представляват корените, от които ще съзреят плодове по-късно в живота.

Талантът на Роджър е една от четирите основни способности, които Хач и Гарднър са определили като компоненти на междуличностната интелигентност:


  • Способност за организиране на групи: основно умение за лидера. Основава се на мобилизиране и координиране на усилията на група хора на мрежов принцип. Подобен талант притежават режисьорите, продуцентите, офицерите и ефективните ръководители на всяка една организация. На детската площадка това са децата, които поемат командването и определят кой какво ще играе или стават капитани на отборите.

  • Способност за достигане до решения по пътя на преговорите: това е талантът на посредника, който предотвратява конфликтите или разрешава онези от тях, които вече са се разгорели. Хората с тази способност са ненадминати в бизнес преговорите, като арбитри или медиатори в спорове; те могат да направят кариера в дипломацията, в арбитража или в областта на правото, или пък като посредници или мениджъри при сливания и придобивания. На детската площадка това са децата, които разрешават конфликтите сред другарчетата си.

  • Способност за лична връзка: ето това е талантът на Роджър - емпатия и чувство за свързаност. Тези умения му позволяват да общува лесно и да реагира адекватно на чувствата и грижите на другите - с други думи, да практикува изкуството на връзката. Такива хора са отлични „екипни играчи“, надеждни съпрузи, добри приятели или бизнес партньори; в деловия свят те са еднакво успешни като продавачи и мениджъри, като могат да бъдат и отлични учители. Деца като Роджър се разбират с всичките си другарчета, лесно се включват в игрите и тази лекота им доставя удоволствие. Те изключително умело разчитат емоциите по изражението на лицето и са любимци на съучениците си.

  • Способност за социален анализ: това е умението да се улавят и разпознават чувствата, мотивите и грижите на другите. Подобни познания могат да позволят бързо достигане до интимност във всяка връзка. Способността за социален анализ създава компетентни терапевти и психолози - или пък, ако се съчетае с литературен талант, даровити романисти и драматурзи.

Взети заедно, тези умения представляват тъканта на междуличностното общуване, те са необходимите съставки на чара, успеха в обществото, та дори и на харизмата. Хората с такива способности могат гладко да влизат в контакт с другите, умело да разчитат реакциите и чувствата им, да ръководят и организират, както и да направляват споровете, които неизбежно възникват при всяка човешка дейност. Те са естествени лидери - хора, които могат да изразят нямото колективно чувство, и то така, че да поведат дадена група към нейните цели. Те са предпочитана компания, тъй като подхранват положителните емоции, оправят настроението на околните и предизвикват възхитени коментари от типа на: „Невероятно удоволствие е да имаш такъв човек до себе си“.

Тези умения за общуване почиват на други прояви на емоционална интелигентност. Хората, които правят отлично впечатление в обществото например, са в състояние да наблюдават начина, по който самите те изразяват емоциите си, както и да осъзнават как реагират другите, като по този начин съумяват да настройват поведението си така, че гарантирано да постигнат желания ефект. В това отношение те приличат на добрите актьори.

Само че ако тези способности за междуличностни контакти не се балансират от ясно определено чувство за това какви са собствените ни нужди и чувства и от каква изява имат нужда, те могат да доведат до съвсем кух успех в обществото - до популярност, завоювана за сметка на истинското, пълнокръвно удовлетворение. Това е теза на Марк Снайдър, психолог от университета в Минесота, който е изучавал хора, чийто социални умения са ги превърнали в първокласни социални хамелеони, ненадминати в това да правят добро впечатление (Mark Snyder, “Impression Management: The Self in Social Interaction”, in Social Psychology in the ’80s, L. S. Wrightsman and K. Deaux, eds., Monterey, CA, Brooks/Cole, 1981.). Тяхното психологическо кредо може да се обобщи с една забележка а У. Х. Одън, който признава, че личната му представа за самия него "се различава значително от образа, който се опитвам да създам в умувете на другите, за да ме обичат". Тази тежка цена трябва да бъде платена, когато социалните умения се окажат по-ценни от способността ни да почитаме и познаваме собствените си чувства: за да бъде обичан - или поне харесван - социалният хамелеон ще изглежда така, както според него искат околните. Непогрешим признак за подобен модел според Снайдър е ситуацията, в която един човек прави отлично впечатление, и все пак почти няма стабилни или удовлетворителни връзки. Значително по-здравословно е, разбира се, да се балансира между верността към самия себе си и определени социални умения, прилагани напълно почтено.

Социалните хамелеони обаче нямат нищо против това да говорят едно, а да вършат друго, стига това да им донесе обществено одобрение. Те просто се научават да живеят с пропастта между публичния си образ и личната си реалност. Психоаналитикът Хелена Дойч нарича подобни хора „привидни личности“, тъй като са способни да сменят маската си с невероятна пластичност, веднага щом уловят съответните сигнали от околните. „При някои хора - каза ми Снайдър - публичната и частната личност се съгласуват сравнително добре, докато при други виждаме единствено калейдоскоп от редуващи се привидни личности. Те са като онзи прословут персонаж на Уди Алън, Зелиг, който истерично се опитва да се уподоби на всеки, с когото се срещне“.

Тези хора се опитват да открият и най-малкия намек за това какво се иска от тях, преди да реагират, вместо просто да заявяват онова, което всъщност чувстват. За да върви общуването гладко и за да ги харесват, те са готови да накарат неприятни иначе хора да вярват, че са техни приятели. Освен това използват социалните си умения, за да действат по инерция в драматично отличаващи се една от друга ситуации, и дори може да се стигне до там, че да се държат като съвсем различни хора - от душата на компанията до същински айсберг - в зависимост от това с кого са в дадения момент. Разбира се, тъй като подобни способности позволяват отличен контрол върху впечатленията на другите, те се ценят високо в определени професии - например сред актьорите, адвокатите, търговците, дипломатите и политиците.

Друга, може би още по-важна способност за самонаблюдение, прокарва ясна граница между социалните хамелеони, носещи се без път и посока в океана на популярността, опитвайки се да впечатлят всички, и хората, които са в състояние да използват социалното си лустро, без същевременно да се отричат от истинските си чувства. Това е умението да бъдеш верен на себе си - умение, което ни позволява да действаме в съгласие с най-дълбоките си чувства и ценности, независимо какви ще бъдат социалните последствия от това. Такава емоционална почтеност може да ни накара например нарочно да предизвикаме сблъсък, за да се справим с нечие лицемерие - опит за прочистване на атмосферата, който един социален хамелеон никога не би направил.


Как се ражда социалната некомпетентност


Нямало капка съмнение, че Сесил е блестящ: отлична диплома по езикознание, невероятен преводач. Само дето имало важни неща, в които бил кръгла нула. Като че ли му липсвали всякакви социални умения. Смущавал се при непринудени разговори на чаша кафе и направо се съсипвал, когато трябвало да убие няколко часа свободно време; казано накратко, бил неспособен дори на най-простото социално общуване. Тъй като този недостатък се проявявал най-вече в женска компания, Сесил се обърнал към терапевт, защото решил, че има „неосъзнавани хомосексуални наклонности“, макар и да нямал подобни фантазии.

Сесил доверил на терапевта си и истинския проблем - боял се, че каквото и да каже, то няма да заинтригува когото и да е. Този страх само засилвал ефекта от липсата на социални умения. Нервността му при срещи с други хора го карала да се кикоти в най-неподходящите моменти, а когато някой казвал нещо наистина смешно, не бил в състояние да изтръгне от себе си дори лека усмивка. Непохватността му се кореняла още в детството: през целия си живот се чувствал добре в компания единствено в присъствието на по-големия си брат, който с поведението си улеснявал контактите му. Но след като той напуснал дома на семейството, неспособността на Сесил да общува взела връх - той се оказал социално парализиран.

Този разказ дължим на Лейкин Филипс, психолог от университета „Джордж Вашингтон“, според когото мъките на Сесил се дължат на това, че като дете не е усвоил най-важните уроци, посветени на социалното взаимодействие:
На какво трябва да са го учили? Да говори направо на хората, които се обръщат към него, да пристъпва към общуване самостоятелно, а не непрекъснато да разчита на другите; да води разговор, а не да се задоволява единствено с едносрични отговори; да изказва благодарност, да пуска другите преди себе си на вратата, да почака, докато сервират на човека до него, да споделя и изобщо да изпълнява всички дребни жестове в общуването, на които започваме да учим децата някъде от втората им година. (E. Lakin Phillips, The Social Skills Basis of Psychopathology, New York, Gruñe and Stratton, 1978, p. 140.)

Не е ясно дали неспособността на Сесил да се справя с общуването се дължи на нечий неуспех да го научи на основите на цивилизованото поведение или пък на собствената му липса на капацитет за учене. Каквато и да е причината обаче, историята си остава изключително поучителна, тъй като подчертава неоценимата важност на безбройните дребни на пръв поглед уроци, които децата трябва да научат, за да усвоят синхрона при общуването и неписаните правила на социалната хармония. Ако не спазващ тези правила, започващ да клатиш лодката и да караш околните да се чувстват неудобно. Няма съмнение, разбира се, че функцията на тези правила е да позволят на всички да се чувстват добре при социалното взаимодействие - неудобството поражда тревога. Хора, лишени от тези умения, са неспособни не само да се държат възпитано, но и да се справят с емоциите на другите. Накъдето и да се обърнат, настъпва катастрофа.

Всички сме виждали Сесиловци - хора, досадно непохватни във всяко едно отношение, които като че ли не знаят кога да приключат един разговор, хора, които продължават да говорят, без да забелязват намеците, че трябва да млъкнат и да си тръгнат; хора, чийто разговори се въртят единствено около самите тях, без никакъв интерес към останалите, и които отхвърлят плахите опити на събеседника си да насочи разговора в друга посока; хора, които се натрапват или проявяват нездраво любопитство. Тези отклонения от гладката социална траектория говорят за недостиг на основните градивни елементи на общуването.

За този познавателен дефект в областта на невербалната комуникация психолозите са изковали термина "дисемия", от гръцките думи за "недостиг" и "знак". Дисемията засяга в една или друга степен около 10% от децата (Stephen Nowicki and Marshall Duke, Helping the Child Who Doesn’t Fit In, Atlanta, Peachtree Publishers, 1992. Вж. също Byron Rourke, Nonverbal Learning Disabilities, New York, Guilford Press, 1989.). Проблемът може да се дължи на слабо чувство за лично пространство - детето може да стои твърде близо, докато говори, или да пръска вещите си в чужда територия; може е да използва или тълкува неадекватно езика на тялото или изражението на лицето, например да не е в състояние да установи зрителен контакт. Възможно е също така да има лошо чувство за прозодия, т.е. за емоционалната окраска на речта, така че да говори твърде рязко или недостатъчно изразително.

Много изследвания са посветени на търсенето на деца с признаци за недостатъчно развити социални умения - деца, чиято непохватност кара другарчетата им да ги пренебрегват или отхвърлят. Като изключим грубияните, другите деца отбягват и свои връстници, които не са в състояние да общуват лице в лице, и особено такива, които изобщо не спазват неписаните правила на общуването. Ако децата не се изразяват правилно, хората предполагат, че не са особено умни или пък че са зле възпитани; когато обаче имат проблеми с невербалните правила на общуването, околните - и особено връстниците им - ги смятат за „странни“ и ги избягват. Тук става въпрос за деца, които не знаят как да се присъединят към играта, които докосват другите по начин, който по-скоро ги притеснява, отколкото да ги успокоява, и изобщо деца, които не са „на същата вълна“. Тези деца не са овладели безмълвния език на емоцията и често несъзнателно отправят послания, които пораждат неудобство.

Ето как обобщава това Стивън Новицки, психолог от университета „Емъри“, който изучава невербалните способности на децата: „Децата, които не могат да разчитат или изразяват емоции, непрекъснато се чувстват фрустрирани. Като цяло те не разбират какво се случва. Този тип общуване е в основата на всяко твое действие: не можеш да замразиш израза на лицето си или позите си, нито пък да заглушиш тона на гласа си. Ако отправиш погрешно емоционално послание, хората започват да реагират странно - отхвърлят те, а ти не разбираш защо. Мислиш си, че показваш радост, а всъщност изглеждаш ядосан, след което и другите деца ти се ядосват, докато ти и представа си нямаш какво си направил. В крайна сметка такива деца започват да смятат, че нямат никакъв контрол върху начина, по който се отнасят към тях другите, както и че действията им няма никаква връзка със събитията, които могат да се стоварят върху тях. Това насажда у тях чувство за безпомощност, депресия и апатия“.

Освен че биват изолирани социално, такива деца страдат и в училище. Класната стая е колкото социална, толкова и академична сцена, и вероятността детето с лоши социални умения да възприеме погрешно преподавателя си е също толкова голяма, колкото и да не разбере свой връстник на двора. Възникналите по този начин тревога и неразбиране могат допълнително да увредят способността на тези деца да учат ефективно, И наистина - тестовете за невербална чувствителност сочат, че децата, които не разчитат правилно емоционални сигнали, се справят сравнително зле в училище на фона на академичния си потенциал, измерван чрез коефициента на интелигентност. (Nowicki and Duke, Helping the Child Who Doesn't Fit In.)

На прага на омразата


Неспособността за общуване е особено болезнена и ясно изразена, когато се стигне до един от най-чувствителните моменти в живота на детето; мигът, в който иска да се присъедини към група деца, които играят заедно. Това е взривоопасен момент - тъкмо тогава целият свят разбира дали те обичат или мразят, дали те приемат или не. Тъкмо поради тази причина специалистите по детско развитие са провели безброй проучвания по тази тема и са открили силен контраст между подходите на популярните и отритнатите деца. Откритията за пореден път доказват колко е важно за социалните умения да забелязваш, тълкуваш и реагираш на емоционалните и междуличностните сигнали. Колкото и да е неприятно да видиш как едно дете обикаля самотно около другите, които са улисани в игра, желанието да се присъединиш към групата, но да останеш извън нея, е познато на всички ни, и то не само от детството. Дори и най-популярните деца биват отхвърляни понякога - едно проучване сред ученици от втори и трети клас сочи, че в 26% от случаите най-харесваните деца са били отхвърляни, когато са се опитвали да се присъединят към група, която вече е започнала да играе.

Малките деца са брутално искрени в емоционалните си преценки при такива случаи на отхвърляне. Вижте например следния диалог между четиригодишни деца в детската градина (Дължим тези данни, както и прегледна изследванията върху достъпа до групи, на Martha Putaliaz and Aviva Wasserman, “Children’s Entry Behavior”, in Peer Rejection in Childhood, Steven Asher and John Coie, eds.. New York, Cambridge University Press, 1990.). Линда иска да се присъедини към Барбара, Нанси и Бил, които си играят с животни и кубчета. Тя ги наблюдава около минута, след което се приближава, сяда до Барбара и започва да си играе с животните. Барбара се обръща към нея и казва:



  • Не можеш да играеш!

  • Защо да не мога? - отвръща Линда. - И аз мога да си взема животни.

  • Не можеш - безцеремонно казва Барбара. - Днес не те харесваме.

Когато Бил протестира в защита на Линда, Нанси се присъединява към атаката:

  • Днес я мразим.

Тъй като усещат опасността от това някой да им каже - или пък да им покаже, - че ги мрази, децата напълно разбираемо са безкрайно внимателни, когато са на път да се присъединят към някоя група. Тази тревога, разбира се, едва ли се отличава кой знае колко от чувствата на възрастен, оказал се на парти сред тълпа непознати, застанал на няколко крачки от весело разговаряща групичка, в която всички като че ли са стари приятели. Този момент, на самия праг на групата, е не само важен за детето; той, по думите на един от изследователите, „може да ни даде ясна диагноза и бързо да ни покаже разликите в социалните yмeния" (Putaliaz and Wasserman, "Children's Entry Behavior")

Обикновено новодошлите известно време наблюдават, след което се присъединяват към групата - в началото плахо, а сетне и все по-уверено, като напредъкът е изключително предпазлив. Най-важното в случая е доколко детето може да се впише в рамките на групата и да разбере каква е играта - и пряко, и преносно.

Двата смъртни гряха, които почти винаги водят до отхвърляне, са опитът твърде рано да се наложиш като водач и да не съумееш да влезеш в синхрон с очакванията на другите. Тъкмо това обаче правят непопулярните деца: те или се натрапват на групата, опитвайки се да променят играта твърде рязко или твърде скоро, или пък налагат собственото си мнение, обикновено отличаващо се от това на другите - все опити да привлекат цялото внимание върху себе си. Може и да звучи парадоксално, но тъкмо това води до тяхното отхвърляне или пренебрегване, В противовес на това популярните деца известно време наблюдават групата, за да разберат какво се случва, преди да се присъединят, след което правят някакъв жест, от който да проличи, че приемат случващото се; те искат да затвърдят принадлежността си към групата, преди да поемат инициативата и да кажат на същата тази група какво да прави.

Да се върнем на четиригодишния Роджър, чиито прояви на висока междуличностна интелигентност забелязва Томас Xaч. (Hatch, “Social Intelligence in Young Children”.) Тактиката на Роджър за присъединяване към групата е първо да наблюдава, след което да подражава на действията на друго дете, да говори с него и най-сетне да се присъедини към играта - една безупречна печеливша стратегия. Уменията му проличават например когато с Уорън играят на „бомби“ - а иначе камъчета - които поставят в чорапите си. Уорън пита Роджър какво иска да бъде - хеликоптер или самолет. Преди да реши, Роджър пита:

- А ти хеликоптер ли си?

Този на пръв поглед невинен момент разкрива чувствителността на детето към грижите на другите и способността му да използва събраната информация така, че да поддържа връзката. Хач споделя: „Роджър се включва така, че другите играчи и самата игра да останат свързани. Наблюдавал съм много други деца, които просто скачат в хеликоптерите или самолетите си и се разлитат във всички посоки - и в прекия, и в преносния смисъл“.


Един пример за емоционален талант


Ако изпитанието за социалните умения е способността да успокоим болезнените емоции у другите, то справянето с човек, понесен от вълните на беса, заслужава направо майсторско свидетелство. Данните за саморегулацията на гнева и емоционалната заразителност предполагат, че една от възможните ефективни стратегии може да бъде отвличането на вниманието на разгневения човек, проявата на емпатия спрямо неговите чувства и гледна точка, както и пренасочване на фокуса му към по-положителна емоционална гама - един вид емоционално джудо.

Може би най-добрата илюстрация за това фино умение, за това истинско изкуство на емоционалното влияние, е една история, която ми разказа стар приятел - покойният вече Тери Добсън, който през петдесетте години е бил вдин от първите американци, изучавали бойното изкуство айкидо в Япония. Един ден той се прибирали къщи с влака из предградията на Токио, когато огромен, войнствен, мърляв и напълно пиян работник се качил в неговия вагон. Мъжът започнал да залита насам-натам и да тормози пътниците: псувал наред, ударил жена с бебе и я запратил върху възрастна двойка... Всички хукнали към другия край на вагона. Пияният замахнал още няколко пъти (бесът обаче му попречил да се прицели точно), сетне сграбчил металната тръба в средата на вагона и с див рев се опитал да я изкърти.

В този момент Тери, който бил във върхова форма след ежедневните осемчасови тренировки, се почувствал принуден да се намеси, преди някой сериозно да пострада. Спомнил си обаче думите на учителя си: „Айкидо е изкуството на помирението. Онзи, който настройва ума си за битка, е скъсал връзката си с Вселената. Ако се опиташ да овладееш другите, те вече са те победили. Ние се учим как да разрешаваме конфликтите, а не как да ги разпалваме“.

Още в началото на обучението си Тери бил приел никога да не предизвиква сбивания и да използва уменията си единствено за самозащита. Сега виждал шанс да опита наученото в реалния живот, и то в напълно легитимна ситуация. И така, докато другите пътници седели като вкаменени по седалките, Тери се изправил - бавно и решително.

Пияницата го видял и изръмжал:


  • А, чужденец значи! Я да те науча аз на малко японски маниери! - и се приготвил да го нападне.

Тъкмо преди да замахне обаче някой викнал пронизително - и при това изключително ведро:

  • Ей, ти!

Тонът бил такъв, сякаш човекът се натъквал на стар приятел, който не бил виждал от години. Пияният с изненада се извърнал и видял дребен, възрастен японец, може би над седемдесетте, облечен в кимоно, който седял спокойно зад гърба му. Старецът го гледал с усмивка и весело му махнал да седне при него.

Гигантът пристъпил и попитал враждебно:



  • Какво искаш от мен, бе?

Тери бил готов да го свали с един удар, ако другият понечи да замахне.

  • Какво си пил, приятел? - попитал възрастният мъж с очи, вперени в пияницата.

  • Пил съм саке, и това изобщо не е твоя работа! - излаял онзи.

  • Невероятно, просто невероятно - сърдечно отвърнал старецът. - Знаеш ли, и аз обичам саке. Всяка вечер с жена ми - тя е на седемдесет и шест - си затопляме едно шишенце със саке, излизаме в градината и сядаме на една стара дървена пейка... - той продължил да разказва за сливовото дърво в задния си двор, за това колко е приятно да седнеш навън вечер и да си пийваш саке.

Лицето на пияния започнало да смекчава израза си, юмруците му се отпуснали.

  • Да... и аз обичам сливови дървета - казал неуверено той

той.

  • Ами да - весело отговорил старецът - и съм сигурен, че имаш прекрасна жена.

  • Не - рекъл другият. - Съпругата ми почина.

И захлипал, разказвайки как е изгубил жена си, дома си, работата си. Непрекъснато повтарял колко го е срам от самия него.

В този момент влакът стигнал до спирката на Тери. Докато слизал, той се обърнал за последен път и чул как възрастният мъж кани пияницата да седне до него и да му разкаже всичко. Мъжагата се сгушил на седалката и сложил глава в скута на стареца (Разказът на Тери Добсън с пияния японец и стареца е използван с разрешението на наследниците му. Друга версия може да се намери в Ram Dass and Paul Gorman, How Can I Help?, New York, Alfred A. Knopf, 1985, pp. 167-171.).


Ето това е емоционално майсторство.


1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   23


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница