Emotional intelligence

11. Ум и медицина

Тъпа болка в слабините ме принуди да отида на лекар. В началото всичко изглеждаше наред, докато лекарят не погледна резултатите от изследванията на урината. В урината имаше следи от кръв.

- Ще ми се да отидете до болницата и да направите още някои изследвания - бъбреци, цитология... - хладно и делово каза той.

А аз дори не чух следващите му думи. При думата „цитология“ мозъкът ми сякаш замръзна. Цитология. Рак.

Съвсем мъгляво си спомням обясненията му за това кога и къде трябва да отида за потвърждаване на диагнозата. Инструкциите му бяха съвсем прости, но ми се наложи да го помоля да ги повтори три или четири пъти. Умът ми не можеше да се откопчи от думата „цитология“. Чувствах се така, сякаш са ме пребили пред входната врата на собствения ми дом.

Защо реагирах така крайно? В крайна сметка лекарят просто беше съвестен и компетентен и се опитваше да постави точна диагноза. Рискът от рак беше минимален. В онзи момент обаче подобни рационални анализи нямаха никаква стойност. В царството на болните емоцията е цар, а страхът - начин на живот. Ние сме изключително крехки емоционално, когато сме в лапите на болестта, защото душевното ни благоденствие се основава отчасти на илюзията за неуязвимост. Заболяванията, и особено тежките, подкопават тази илюзия и ни лишават от предпоставката, че интимният ни свят е сигурен и безопасен. Изведнъж започваме да се чувстваме слаби, безпомощни и раними.

Проблем възниква тогава, когато медицинският персонал отказва да обърне внимание на емоционалните реакции на пациентите, дори и да се грижи адекватно за физическото им състояние. Това пренебрежение към емоционалната реалност на болестта не отчита трупащите се доказателства, че емоционалните състояния на хората могат да играят понякога значителна роля за предразположението им да отстъпват пред болестите или пък за способността им да се възстановяват от тях. Съвременните медицински грижи страдат от значителна липса на емоционална интелигентност.

За пациента всяка среща с лекар или сестра може да бъде шанс да получи успокояваща информация, да се разведри или утеши - или, ако срещата не протече както трябва, да изпадне в дебрите на отчаянието. Твърде често обаче медиците са твърде забързани и вглъбени, за да обръщат внимание на такова страдание. Разбира се, има и състрадателни професионалисти, които отделят време на това да успокоят и информират пациента си, докато лекуват тялото му. Тенденцията обаче е към налагане на една професионална вселена, в която институционалните императиви могат да принудят медицинския персонал да забрави колко раними са пациентите или да не иска да отделя време за каквито и да е допълнителни грижи. И тъй като жестоката реалност в здравеопазването все повече се определя единствено от счетоводителите, нещата като че ли само се влошават.

Освен чисто хуманния аргумент за това лекарите да предлагат не само грижи, но и загриженост, има и други важни причини да се обръща внимание на психологическата и социалната реалност на пациентите и да се приеме, че тя е неделима част от медицината. В наши дни вече може да се аргументира чисто научно, че съществува определена медицинска полза - и при превенцията, и при лечението на заболяванията - която може да се извлече, като се лекува не само болестното, но и емоционалното състояние на пациента. Това, разбира се, не важи за всекиго, но данните от стотици случай недвусмислено сочат, че резултатите наистина са по-добри и следователно емоционалната интервенция трябва да стане стандарт за медицински грижи, особено при някои тежки заболявания.

Исторически погледнато, медицината в съвременното общество определя като своя мисия лекуването на заболяването, т.е. на функционалното нарушение, като напълно пренебрегва болестта, т.е. начинът, по който пациентът възприема и преживява това заболяване. Пациентите приемат този възглед и така стават част от един мълчалив заговор, при който се пренебрегват емоционалните им реакции спрямо медицинските им проблеми - или пък тези реакции се отхвърлят напълно, тъй като уж не били свързани с въпросните проблеми. Това отношение се подхранва допълнително от един медицински модел, който осмива идеята, че умът може да повлияе на тялото в достатъчна степен, за да предизвика някакви значителни изменения.

Съществува и една също толкова непродуктивна идеология в точно обратната посока: представата, че хората могат да излекуват сами и най-тежката болест, като живеят щастливо и си мислят за хубави неща, та дори и че вината за болестта им си е единствено тяхна. Резултатът от всички тия приказки, че „отношението лекува всичко“, е едно широко разпространено объркване и неразбиране на това доколко болестта може да се повлияе от ума, а дори и по-лошо - понякога хората започват да се чувстват виновни за това, че са болни, сякаш болестта им е белег за някакъв морален недостатък или душевна негодност.

Истината е някъде по средата. Моята цел тук е да прегледам научните данни, за да изясня противоречията и да заместя безсмислиците с по-ясно разбиране за степента, до която нашите емоции - а съответно и емоционалната ни интелигентност - определят дали ще сме здрави или болни.

Този горчив спомен е извикан нарочно, като част от изследване върху гнева у пациенти със сърдечно-съдови заболявания в медицинския факултет на Станфордския университет. Всички пациенти в проучването - сред тях е и този огорчен участник - са преживели първия си инфаркт и въпросът, разглеждан от учените, е дали гневът може да окаже значително влияние върху работата на сърцето им. Резултатите са поразителни: когато пациентите разказват случки, които са ги вбесили, способността на сърцето им да изпомпва кръв намалява с пет процента. (Gail Ironson et al., "Еffects of Anger on Left Ventricular Ejection Fraction in Coronary Artery Disease", Vie American Journal of Cardiology 70,1992. Способността да изпомпване на кръв се измерва на изхода от лявата камера и представлява процента от общия кръвен поток, прехвърлен с едно свиване на сърцето. При сърдечните заболявания отслабването на тази способност означава увреждане на сърдечния мускул.) При някои пациенти загубата на „мощност" е седем процента, та дори и повече - симптом, който кардиолозите разглеждат като признак за исхемия на миокарда, опасно намаляване на кръвния поток към самото сърце.

Намаляването на изпомпващата способност не се наблюдава при други отрицателни чувства (например тревога) или при физическо натоварване; гневът изглежда е единствената емоция, която уврежда сърцето до такава степен. Когато си припомнят такива случки, пациентите споделят, че далеч не са толкова ядосани, колкото при самото събитие - с други думи, в момента на истинския сблъсък сърцата им са били в още по-тежко състояние.

Това откритие се вписва в контекста на доказателствата, събрани от десетки проучвания, за способността на гнева да уврежда сърцето. (Някои от десетките изследвания, посветени на връзката между враждебността и смъртта от сърдечно-съдови заболявания, така и не намират връзка между двете. Това обаче може да се дължи на разлики в метода, например неточно измерване на враждебността, и на сравнително малкия размер на ефекта. Така например най-голяма смъртност, дължаща се на враждебност, имаме при пациенти на средна възраст. Ако някое проучване не успее да проследи причините за смъртта на пациентите в този период, то не може да регистрира Каквато и да е връзка.) Вече никой не поддържа старата идея, че забързаните, живеещи под напрежението на амбицията хора са застращени от инфаркт. От тази дискредитирана теория обаче се ражда ново откритие - а именно, че враждебността излага хората на риск.

Много от данните, свързани с враждебността, дължим на работата на д-р Редфорд Уилямс от университета „Дюк" (Redford Williams, The Trusting Heart, New York, Times Books/Random House, 1989). Той например открива, че за лекарите, които са били с най-високи резултати на теста за враждебност като студенти, има седем пъти по-голям шанс да починат, преди да навършат петдесет, в сравнение с хора, чиито резултат е бил по-нисък. Оказва се, че гневът е по-ясен белег за ранната смър от други рискови фактори, като пушене, високо кръвно или висок холестерол. А откритията на друг колега, д-р Джон Беърфут от Университета на Северна Каролина, сочат, че при пациентите със сърдечно-съдови заболявания, на които се прави ангиография (т.е. в коронарната им артерия се вкарва сонда, за да се измерят уврежданията), резултатите от теста за враждебност са право пропорционални на тежестта на заболяването.

Никой не твърди, разбира се, че гневът може самостоятелно да предизвика заболяване на коронарната артерия. Той е само един от факторите за това. Както ми обясни Питър Кауфман, ръководител на отдела по поведенческа медицина в Националния институт за сърдечни и белодробни заболявания, „ние не можем още да определим с пълна сигурност дали гневът и враждебността играят само спомагателна роля при ранните стадии на заболяването или пък просто задълбочават проблема, след като болестта вече е отключена. Вземете обаче един двадесетгодишен младеж, който непрекъснато се гневи. Всяка проява на злост натоварва допълнително сърцето, ускорява пулса и повишава кръвното му. С времето стресът се натрупва и може да доведе до увреждане, да не говорим, че кръвта, която протича през коронарната артерия при всяко свиване на сърцето, може да причини малки разкъсвания в съдовете, в които започва да се натрупва плака. Ако пулсът е ускорен, а кръвното - повишено, защото индивидът непрекъснато изпитва гняв, за тридесет години може да се стигне до натрупване на огромни количества плака, а оттам - и до сериозно увреждане на коронарната артерия“. (Интервю c Питър Кауфман за “Ню Йорк Таймс" от 1 септември 1992 г.)

Появи ли се веднъж сърдечно заболяване, механизмите, отключени от гнева, започват да се отразяват на способността на сърцето да изпомпва кръв, както видяхме в проучването върху свързаните с гняв спомени у пациенти с инфаркт. Резултатът от това е, че гневът се оказва изключително смъртоносен за хора с подобни заболявания. Така например едно проучване в Станфордския университет, проведено върху 1012 мъже и жени, преживели първи инфаркт и подложени на наблюдение в продължение на осем години, сочи, че най-агресивните и враждебни мъже са изложени на най-голям риск от втори инфаркт. (Carl Thoreson, International Congress of Behavioral Medicine, юли 1990, Упсала, Швеция.) До подобен резултат достига и едно изследване, проведено в медицинския факултет в „Йейл“ върху 929 мъже, преживели тежки инфаркти и наблюдавани в продължение на десет години. (Lynda H. Powell, "Emotional Arousal as a Predictor of Long-Term Mortality and Morbidity in Post M.I. Men", Circulation 82, 4, Supp. 3, октомври 1990.) При онези от тях, които са се оказали податливи на гняв, смъртността от повторен инфаркт е три пъти по-висока, отколкото е при хората с по-умерен темперамент. А ако нивата на холестерола също са по- високи, смъртността е дори пет пъти по-висока.

Изследователите от „Йейл“ отбелязват, че гневът едва ли е единственият фактор, повишаващ риска от смърт заради сърдечно заболяване. Отрицателните емоции от какъвто и да е вид непрекъснато изпращат вълни от стресови хормони в организма. Като цяло обаче най-убедителните научни доказателства за връзка между емоциите и сърдечно-съдовите заболявания недвусмислено сочат към гнева: при едно проучване, проведено в „Харвард", повече от хиляда и петстотин души, преживели инфаркти, описват емоционалното си състояние в часовете преди пристъпа. Гневът удвоява риска от спиране на сърцето при хора, които вече имат сърдечно заболяване, и този риск си остава висок почти два часа след събитието, предизвикало яда. (Murray A. Mittleman, “Triggering of Myocardial Infarction Onset by Episodes of Anger”, Circulation 89, 2, 1994.)

Всичко това обаче не означава, че хората трябва да се опитват да потискат гнева всеки път, когато това е възможно. Съществуват и доказателства, че опитите за потискане на подобни чувства в най-трудния момент само увеличават стреса, на който е подложено тялото, и могат да доведат до рязко повишаване на кръвното налягане. (Robert Levenson, "Can We Control Our Emotions, and How Does Such Control Change an Emotional Episode?” in Fundamental Questions About Emotions, Richard Davidson and Paul Ekman, eds., New York, Oxford University Press, 1995.) От друга страна обаче, както видяхме в пета глава, резултатът от физическото изявяване на гнева във всяка една ситуация само го подхранва и го превръща в един вид заучен отговор на всяко дразнещо събитие. Уилямс разрешава този парадокс, като стига до извода, че няма значение дали гневът се изразява или не, стига той да не се превърне в хронично състояние. Някоя и друга проява на враждебност не е опасна за здравето; проблем се появява тогава, когато враждебността се превърне в трайна характеристика на личността и породи постоянни чувства на недоверие и цинизъм, склонност към злостни коментари и иронични забележки, както и по-болезнени изблици на бяс. (Писал съм за изследванията на Редфорд Уилямс върху гнева в броя от 16 април 1989 г. на New York Times Good Health Magazine)

Добрата новина е, че хроничният гняв не е равносилен на смъртна присъда: враждебността е навик, от който можем да се отучим. Група пациенти, преживели инфаркт, участва в програма, разработена от Станфордския университет, която да им помогне да смекчат отношенията си, породено от яростния им темперамент. Това обучение по контрол на гнева води до намаляване на риска от втори инфаркт с 44% в сравнение с пациенти, които не са правили опити да контролират враждебността си. Програмата, създадена от Уилямс, има подобни ползотворни ефекти (Williams, The Trusting Heart.) . Също като колегите си от "Станфорд", той преподава на пациентите си основни елементи на емоционалната интелигентност - най-вече способността да улавят и поставят под контрол гнева още щом се породи, както и емпатия. Пациентите трябва да записват всяка цинична или враждебна мисъл веднага щом я забележат. Ако мисълта не си отиде, те се опитват да я спрат, като си казват (на глас или наум): „Стой!“ В последствие участниците трябва да заместват циничните и изпълнени с недоверие мисли с рационална аргументация - ако асансьорът например се бави, те трябва да потърсят някаква обективна причина, вместо да кипят от гняв срещу въображаемото лице, което вероятно го е задържало по етажите. За да се справят с трудните срещи, пациентите се учат да гледат нещата през очите на другата страна - с други думи, да използват емпатията като балсам за гнева.

Уилямс ми каза: „Противоотровата за враждебността е изпълненото с доверие сърце. Нужна е единствено правилната мотивация. Когато хората видят, че враждебността им може да ги вкара в гроба, веднага се съгласяват да опитат да се преборят с нея“.

Стрес: тревожност без мяра

Тревожността - страданието, предизвикано от натиска на живота - вероятно е емоцията с най-добре илюстрирано от науката влияние върху болестите и възстановяването от тях. Когато тревожността ни помага да се справим с някоя опасност (което е и нейната еволюционна задача), тя ни помага. В наши дни обаче тревожността в повечето случаи е лишена от всякаква мяра и ориентир - връхлита ни при ситуации, с които трябва да се научим да живеем, както и при напълно въображаеми тегоби, които нямат никакво съответствие в реалността. Честите пристъпи на тревожност предполагат високи нива на стрес. Жената, чиито неспирни тревоги са довели до проблеми със стомаха, е учебникарски пример за това как тревожността и стресът могат да изострят дадено болестно състояние.

В една статия от 1993 г., посветена на връзката между стреса и заболеваемостта, психологът от „Йейл" Брус Макюън отбелязва широка гама от подобни въздействия: потискане на имунната система до такава степен, че развитието на ракови метастази да се ускори значително; намаляване на съпротивителните сили срещу вирусни инфекции; ускоряване на формирането на плака, водещо до атеросклероза, или на съсиреци, причиняващи инфаркт на миокарда; по-ранна поява на диабет от първи тип и по-бързо развитие на диабет от втори тип; влошаване на астматичните пристъпи, и какво ли още не. (Bruce McEwen e Eliot Stellar, "Stress and the Individual: Mechanisms Leading to Disease”, Archives of Internal Medicine 153, 27 September 1993. Описаното изследване е от М. Robertson and J. Ritz, "Biology and Clinical Relevance of Human Natural Killer Cells" Blood 76, 1990.) Стресът може да доведе до язви на храносмилателния тракт, да причини колит или възпаление на червата. Самият мозък е уязвим за дългосрочните ефекти от непрекъснатия стрес - увреждането може да засегне хипокампа, а следователно и паметта. Като цяло, казва Макюън, „има все повече доказателства, че нервната система може да се износи от стресиращи преживявания“. (Има множество причини хората, подложени на стрес, да са по-податливи на заболявания. Биологичните не са единствените. Една от възможните причини е, че начините, по които хората се опитват да се справят с тревогата - пушене, пиене, мазна храна - сами по себе си не са здравословни. Друга възможна причина е, че притеснението може да накара пациента да изгуби съня си или просто да забрави за изискванията на лекарите - например да си взима лекарствата - и така да продължи действието на болестта. Вероятно всички тези причини действат едновременно, за да свържат стреса със заболяването.)

Особено убедителни доказателства за медицинското влияние на дистреса можем да открием в изследванията върху инфекциозните болести като настинки, грип и херпеси. Ние непрекъснато сме изложени на такива вируси, но обикновено имунната ни система съумява да се пребори с тях - само дето при емоционален стрес тя изобщо не работи. В експерименти, при които устойчивостта на имунната система се изпитва директно, проличава, че стресът и тревожността я отслабват, но при повечето резултати не е съвсем ясно дали ефектът е ддостатъчно силе, за да отвори пътя на болестта. (Така например в изследването върху студентите-медици по време на сесия, изправени пред изпитен стрес, студентите не само имат по- нисък имунен контрол върху вируса на херпеса, но и белите им кръвни телца не успяват да убиват инфектираните клетки, а в кръвта им се наблюдава повишена концентрация на химикал, свързан с потискане на имунните способности на лимфоцитите - бели кръвни телца, които играят основна роля за имунната реакция. Вж. Ronald Glaser and )anice Kiecolt-Glaser, "Stress-Associated Depression in Cellular Immunity” Brain, Behavior and Immunity 1, 1987. Bee пак, при повечето изследвания, сочещи отслабване на имунната защита поради стрес, не е ясно доказана, че нивата са достатъчно ниски, за да доведат до медицински риск.). По тази причина и най-неоспоримите медицински доказателства за връзката на стреса със склонността ни да отстъпваме пред болестите идват от лонгитудни проучвания - такива, при които се започва със здрави хора и се наблюдава първо повишаването на дистреса, а след това и отслабването на имунната система и настъпването на болестта.

В едно от най-значимите подобни изследвания Шелдън Коен, психолог в университета „Карнеги-Мелън“, в сътрудничество със свои колеги в специализирания институт за изследване на настинките в Шефилд, Англия, внимателно определя колко стрес са понесли участниците през живота си, след което систематично ги излага на вируса на настинката. Не всички се разболяват - стабилната имунна система може лесно да устои на подобни вируси, и го прави всеки ден. Коен обаче открива, че колкото по-стресиращ е животът на участника, толкова по-голяма вероятност има той да се разболее. Сред хората от сравнително спокойна среда се разболяват само 27%, докато при тези, чиито живот е най-стресиращ, болните са 47% - пряко доказателство, че стресът сам по себе си отслабва имунната система. (Sheldon Cohen et al., "Psychological Stress and Susceptibility to the Common Cold” New England Journal of Medicine 325,1991.) (Макар и да изглежда, че подобен научен резултат само потвърждава нещо, което всички вече знаят или поне подозират, той се смята за основополагащ, тъй като за пръв път подобно изследване може да се похвали с необходимата научна строгост.)

По същия начин при женени двойки, които в продължение на три месеца си водят стриктни дневници за всички дребни кавги и тревожни събития - например семейни скандали, - личи една почти неоспорима зависимост: три-четири дни след някое особено притеснително събитие някой от участниците получава инфекция на горните дихателни пътища. Изминалото време точно се равнява на инкубационния период на повечето вируси на обикновената настинка - с други думи, излагането на вируси в момент на силна тревога или гняв прави пациентите изключително податливи на възпаленията. (Arthur Stone et al., "Secretory IgA as a Measure of Immunocompétence” Journal of Human Stress 13, 1987. B едно друго изследване 246 мъже, жени и деца трябва да водят ежедневни дневници за семейния си живот по време на грипния сезон. Хората с най-много семейни кризи имат и най-висока заболеваемост, измерена както в дни с температура, така и по нивата на антитела в кръвта. Вж. R. D. Clover et al., "Family Functioning and Stress as Predictors of Influenza B Infection” Journal of Family Practice 28, май 1989.)

Същото важи и за вируса на херпеса в двете му разновидности - и онази, която причинява болезнени подутини по устните, и другата, която води до генитални възпаления. След като човек е изложен на вируса, той остава в тялото в латентно състояние, като от време на време се опитва да причини възпаление. Дейността му може да се проследи по нивата на антитела в кръвта. С подобна мярка се установява, че вирусът се активизира при студенти по медицина по време на сесия, при жени, неотдавна преживели раздяла, както и сред хора, живеещи под непрекъснато напрежение, породено от нуждата да се грижат за член на семейството с Алцхаймер. (Вж. поредицата от проучвания: Ronald Glaser and Janice Kiecolt- Glaser, “Psychological Influences on Immunity” American Psychologist 43, 1988. Връзката между стрес и херпес е толкова силна, че е доказана в проучване само с десетина участници, при които за мярка се приема началото на възпалението, причинено от херпеса; колкото повече тревожност, проблеми и стрес отчитат пациентите, толкова по-голяма е вероятността от херпес през следващите седмици; спокойните периоди от живота им потискат и въздействието на вируса. Вж. Н. Е. Schmidt et al., "Stress as a Precipitating Factor in Subjects With Recurrent Herpes Labialis” Journal of Family Practice 20,1985. )

Тревожността е опасна не само защото притъпява имунните реакции. Други изследвания сочат, че тя оказва отрицателно влияние и върху сърдечно-съдовата система. Докато хроничната враждебност и честите пристъпи на гняв излагат мъжете на по-висок риск от сърдечни заболявания, при жените по-смъртоносните емоции могат да се окажат тревожността и страхът. При едно изследване в Станфордския университет с повече от хиляда участници от двата пола, преживели инфаркт, се установява, че жените, стигнали до втори инфаркт, са именно онези, при които са били установени високи нива на страх и тревожност. В много случаи страхът се проявява под формата на съсипващи фобии: след първия си инфаркт пациентките спират да шофират, напускат работа или избягват да излизат от къщи. (Carl Thoreson, International Congress of Behavioral Medicine, юли 1990, Упсала, Швеция. Тревожността може би играе и роля за уязвимостта на някои мъже към сърдечни заболявания. В едно проучване в Университета на Алабама 1123 мъже и жени на възраст между четиридесет и пет и седемдесет и седем години преминават през оценка на емоционалния си профил. Мъжете с най-висока склонност към тревожност на средна възраст са и най-застрашени от хипертония двадесет години по-късно. Вж. Abraham Markowitz et al... Journal of the American Medical Association, 14 ноември 1993.)

Коварните физически ефекти от стреса и тревожността - например онези, които се дължат на работа под напрежение или на тежките житейски предизвикателства, пред които се изправя самотната майка, опитваща се да жонглира между работата и грижите за детето - вече са описани съвсем точно и подробно на анатомично ниво. Така например Стивън Манък, психолог от университета в Питсбърг, възлага на тридесет доброволци тежка задача в лабораторията си, като същевременно наблюдава кръвния им поток, и по-специално едно вещество, наречено аденозинтрифосфат или АТФ, което може да причини изменения в кръвоносните съдове и така да доведе до сърдечни пристъпи. Докато доброволците са под интензивен стрес, количеството на АТФ рязко нараства, както и пулсът и кръвното им налягане.

Напълно разбираемо рисковете за здравето са най-високи при хора, чиято работа непрекъснато ги държи на нокти - най- вече в случаи, при които към плода от техния труд се отправят строги изисквания, докато същевременно те самите нямат кой знае какъв контрол върху резултата от работата си (това например е причината толкова много автобусни шофьори да са с високо кръвно), в едно изследване сред 569 пациенти с рак на дебелото черво, съпоставени със съизмерима контролна група, за хората, които споделят, че през предходните десет години са преживели тежки работни условия, има пет и половина пъти по-голяма вероятност да развият рак в сравнение с други, които не са преминавали през подобен стрес. (Joseph C. Courtney et al., “Stressful Life Events and the Risk of Colorectal Cancer”, Epidemiology, 4, 5, September 1993.)

Тъй като въздействието на дистреса е толкова обхватно, техниките за релаксиране, насочени към пряко намаляване на физиологичното вълнение, се използват клинично и за облекчаване на симптомите на много други хронични заболявания. Сред тях са сърдечно-съдовите проблеми, някои видове диабет, артрит, астма, проблеми със стомашно-чревния тракт или хронични болки. Тъй като всички симптоми се влошават при стрес и емоционални проблеми, способността на пациентите да се отпускат и да се справят с тревожните си мисли в много случаи води до известно облекчение. (Вж. например Daniel Goleman and Joel Gurin, Mind Body Medicine, New York Consumer Reports Books/St. Martin’s Press, 1993.)

Цената на депресията

Като изключим болезненото коравосърдечие на онколога, дали можем да придадем някаква важност на факта, че той отказва да обърне внимание на дълбоката мъка на пациентката си? Щом болестта е стигнала до такъв стадий, едва ли има значение какви точно емоции я придружават. Няма съмнение, че меланхолията ще съсипе последните месеци на жената, но твърди медицински доказателства за това, че тъгата пряко се отразява на развитието на рака, все още няма. (Вж. например Seymour Reichlin, “Neuroendocrine-Immune Interactions”, New England Journal of Medicine, 21 October 1993.) Ако оставим настрана рака обаче, много изследвания като че сочат, че депресията играе известна роля при много други заболявания, най-вече като влошава състоянието на пациента, след като болестта вече го е повалила. Има куп доказателства, че при депресирани пациенти със сериозни заболявания е необходимо да се лекува и депресията.

Едно от възможните усложнения при лекуване на депресията е, че основните ѝ симптоми - например загуба на апетит и летаргия - лесно могат да се сбъркат със симптоми на други заболявания, особено ако лекарите нямат кой знае какъв опит с психиатричните диагнози. Тази неспособност на медиците да откриват депресията може допълнително да задълбочи проблема, тъй като тя означава, че депресията на пациента - също като тази на съсипаната жена с рак на гърдата - си остава незабелязана и нелекувана. Това може само да усложни заболяването и да увеличи риска от смъртен изход.

Така например от сто пациенти с трансплантация на костен мозък дванадесет от тринадесетте с придружаваща депресия умират до една година след операцията, докато 34 от останалите 87 две години по-късно още са живи. (Цит. no James Strain, “Cost Offset From A Psychiatric Consultation- Liaison Intervention With Elderly Hip Fracture Patients”, American Journal of Psychiatry 148, 1991.) При пациенти с неработещи бъбреци, които са на ежедневна диализа, има голяма вероятност онези, при които е налице и тежка депресия, да умрат през следващите две години; депресията се оказва най-точният белег, предсказващ смъртността. (Howard Burton et al., “The Relationship of Depression to Survival in Chronic Renal Failure”, Psychosomatic Medicine, март 1986.) Тук връзката между емоциите и медицинското състояние не е биологична, а поведенческа; депресираните пациенти много трудно следват режима на лечение - пренебрегват диетите си например и така се излагат на по- висок риск.

Сърдечно-съдовите заболявания също като че ли се изострят от депресията. В едно проучване сред 2832 мъже и жени на средна възраст, проследявани в продължение на дванадесет години, за онези, които изпитват натрапчиво чувство за отчаяние и безнадеждност, има по-висок риск от сърдечни усложнение със смъртоносен изход. (Robert Anda et al., "Depressed Affect, Hopelessness, and the Risk of the Ischemic Heart Disease in a Cohort of U.S. Adults”, Epidemiology, юли 1993.) За около три процента от участниците, при които е открита възможно най-тежката депресия, процентът на смъртността от инфаркт е четири пъти по-висок, отколкото от хората, които не са чак толкова потиснати.

Депресията е особено рискова при хора, преживели вече един инфаркт. (Nancy Frasure-Smithet al., “Depression Following Myocardial Infarction”, Journal of the American Medical Association, 20 октомври 1993 r.) В изследване върху пациентите в една монреалска болница, освободени след възстановяване от първи инфаркт, при депресираните пациенти се наблюдава значително по-висок риск от смъртоносен изход през първите шест месеца. При около една осма от пациентите, страдащи от тежка депресия, смъртността е пет пъти по-висока, отколкото при хора с подобни увреждания, и на практика е равна на тази при други сериозни рискове за сърцето, например дисфункция на лявото предсърдие или предишни инфаркти. Някой от механизмите, които може би обясняват защо депресията увеличава до такава степен опасността от последващ сърдечен удар, включват въздействието ѝ върху стабилността на пулса и факта, че тя може да доведе до фатална аритмия.

Депресията усложнява и възстановяването след фрактура на бедрото. При едно изследване сред хиляди възрастни жени с такива фрактури на всяка една от тях се прави психиатричен преглед при постъпването в болница. Пациентките с депресия остават в болницата средно с осем дни по-дълго от други с подобни наранявания, но без депресия, а вероятността да проходят отново намалява с почти две трети. Само че депресираните жени, получили психиатрична помощ по време на лечението си, имат нужда от по-малко физиотерапия, за да проходят отново, и по-рядко се връщат в болницата през трите месеца след изписването.

Друго проучване, този път сред пациенти в изключително тежко състояние, хора, които съставляват основните десет процента от „клиентелата“ на болниците, основно заради комбинация от няколко болести, например сърдечно-съдово заболяване и диабет, сочи, че един от шестима страда от сериозна депресия. Когато тези пациенти започнат да се лекуват, годишната им неработоспособност намалява от 79 на 51 дни за лицата с тежка депресия и от 62 едва на 18 дни за лицата в по-леко депресивно състояние. (Д-р Майкъл фон Корф, психиатърът от Вашингтонския университет, извършил изследването, подчерта пред мен, че при такива пациенти, при които дори ежедневното оцеляване си е сериозен риск, „ако лекуваш депресията, незабавно виждаш подобрение, което не засяга само изменения в здравословното им състояние. Ако си депресиран, всички симптоми ти се струват по-страшни. Хроничното заболяване само по себе си е сериозно предизвикателство пред адаптацията. Ако си депресиран, не можеш да обръщаш необходимото внимание на болестта си. Дори и ако си инвалид обаче, с достатъчно мотивация и чувство за собствена значимост - които се стопяват при депресията - хората могат да се адаптират отлично дори към изключително тежки увреждания“,)

Медицинската полза от положителните чувства

Вече можем да заключим, че има сериозни доказателства за неблагоприятното влияние на гнева, тревожността и депресията върху здравето. Хроничните гняв и тревожност могат да станат причина да отстъпим пред какви ли не болести, а депресията, макар и да не проправя път на заболяването, със сигурност забавя възстановяването от него и повишава риска от смърт, особено при по-крехки пациенти с тежки увреждания.

Но ако хроничният емоционален дистрес е направо отровен, противоположният емоционален полюс може да се окаже източник на енергия, поне до известна степен. Това в никакъв случай не значи, че положителните емоции лекуват, или пък че само смехът и щастието могат да препречат пътя на сериозно заболяване. Ползата от положителните емоции може и да е почти невидима, но, ако съдим по ред изследвания с хиляди участници, те могат да се окажат един от сериозните фактори за по-бързото оздравяване.

Цената на песимизма и ползите от оптимизма

Както и при депресията, песимизмът също има своята медицинска цена - а оптимизмът може да се похвали с немалко ползи. Да вземем един пример. Сто двадесет и двама пациенти, възстановяващи се след първи инфаркт, преминават тест, който да оцени степента им на песимизъм или оптимизъм. Осем години по-късно 21 от 25 заклети песимисти са мъртви, а от двадесет и петте непоправими оптимисти са починали само шестима. Умствената им настройка се е оказала по-точна мярка за вероятността да оцелеят от всякакви други медицински рискови фактори, включително степента на увреждане на сърцето при първия инфаркт, наличието на запушени артерии, нивата на холестерол или кръвното налягане. При друго проучване се установява, че оптимистично настроените пациенти със сърдечен байпас се възстановяват по-бързо и с по-малко усложнения от песимистите в същите условия. (Chris Peterson et al., Learned Helplessness: A Theory for the Age of Personal Control, New York, Oxford University Press, 1993.)

Подобно на своя близък сродник - оптимизма, надеждата също има силата да лекува. Хората, надарени със силна надежда, напълно разбираемо са в състояние да се справят по-добре в трудни обстоятелства, включително и при медицински проблеми. В едно проучване сред пациенти, парализирани заради увреждания на гръбнака, по-обнадеждените си връщат по-голяма част от подвижността в сравнение с други, които имат същите наранявания, но са лишени от всякаква надежда. Този тип парализа е чудесна илюстрация на способността да се надяваш, тъй като обикновено подобна трагедия застига млади хора, които трябва да останат обездвижени до края на живота си. Емоционалната им реакция оказва значително влияние върху усилията, които ще положат, за да си върнат физическата и социална подвижност. (Timothy Elliot et al., “Negotiating Reality After Physical Loss: Hope, Depression, and Disability”, Journal of Personality and Social Psychology 61,4, 1991.)

Има много възможни отговори на въпроса защо оптимистичната - или пък песимистичната - настройка имат определени последствия за здравето. Според една от теориите песимизмът води до депресия, която на свой ред влияе на съпротивителните сили на имунната система и ни прави по-податливи на тумори и инфекции. До момента за подобен възглед доказателства няма. Друго възможно обяснение е, че песимистите се занемаряват - пушат и пият повече, движат се по-малко от оптимистите и като цяло се отнасят доста по-лековато към здравето си. А някой ден може да се окаже, че физиологията на щастието по някакъв начин подпомага чисто биологично борбата на тялото с болестта.

Малко помощ от приятели: медицинската стойност на връзките

Спокойно можем да добавим тишината към списъка с рискови за здравето фактори, а близките емоционални връзки - към оръжията за борба с болестта. Изследвания, провеждани вече двадесет години сред повече от тридесет и седем хиляди души сочат, че социалната изолация - чувството, че нямаш с кого да споделиш чувствата си или че просто нямаш близки хора - удвоява риска от заболяване или смърт. (James House et al„ “Social Relationships and Health”, Science, 29 юли 1988 r. Вж. и един не особено ясен резултат: Carol Smith et al.“Meta-Analysis of the Associations Between Social Support and Health Outcomes”, Journal of Behavioral Medicine, 1994.) Изолацията, заключава едно научно съобщение от 1987 г. в списание „Сайънс“, „оказва същото влияние върху смъртността като тютюнопушенето, високото кръвно налягане, високия холестерол, затлъстяването и липсата на физически упражнения“. Ако трябва да сме точни, пушенето увеличава риска от смърт само около 1,6 пъти, докато социалната изолация достига двукратно увеличение, превръщайки се по този начин в убиец номер едно. (Други изследвания предполагат наличието на биологичен механизъм. Тези изследвания (цит. по House, “Social Relationship« and Health”) стигат до извода, че дори и само присъствието на друг човек може да намали тревожността и физиологичния дистрес у хората в процес на интензивно лечение. Успокояващият ефект от присъствието на друг човек снижава не само пулса и кръвното налягане, но и секрецията на мастни киселини, които могат да блокират артериите. Според една от теориите социалният контакт подпомага лечението заради определен механизъм в мозъка. При животни присъствието на други индивиди намалява активността в задната зона на хипоталамуса - част от лимбичната система, изобилстваща от връзки с амигдалата. Според този възглед успокояващото присъствие на други хора намалява лимбичната активност чрез снижаване на количеството ацетилхолин, кортизол и катехоламини - все неврохимикали, които отговарят за ускореното дишане и пулс и за другите физиологични признаци на стрес.)

Мъжете преживяват изолацията по-тежко от жените. При изолираните мъже има два-три пъти по-голям риск от внезапна смърт, отколкото при мъже с близки социални връзки; при изолираните жени рискът е само един и половина пъти по-голям.

Разликата между мъжете и жените в това отношение може би се дължи на факта, че връзките на жените обикновено са по-близки емоционално от тези на мъжете; една-две социални нишки могат да се окажат напълно достатъчни за жената, но да се равняват на почти пълна изолация за мъжа.

Разбира се, самотата и изолацията не са едно и също - много хора, които живеят сами или виждат приятели само от време на време, са здрави и доволни от живота. Медицински риск представлява по-скоро субективното чувство, че си откъснат от хората и че няма към кого да се обърнеш. Това откритие е особено тревожно в светлината на нарастващата изолация в обществото, символизирана от самотните часове пред телевизора, и западането на такива форми на общуване като клубовете или гостуването в модерния град. Ето защо групи за самопомощ като анонимните алкохолици например вършат такава добра работа като заместители на традиционните обществени връзки.

Силата на изолацията като определящ смъртността фактор - и съответно лечебната сила на близките връзки - личи при едно проучване сред сто пациенти с трансплантация на костен мозък. (Strain, “Cost Offset”.) Петдесет и четири процента от пациентите, които чувстват, че получават значителна емоционална подкрепа от спътника си в живота, от семейството или приятелите, оцеляват поне две години след операцията - на фона на едва двадесет процента от онези, които не разполагат с подобна подкрепа. Същото се наблюдава и при възрастни хора, които могат да разчитат на поне двама души в живота си за емоционална поддръжка - при тях има два пъти по-голям шанс да живеят поне година след тежък инфаркт в сравнение с по-самотни пациенти. (Lisa Berkman et al., "Emotional Support and Survival After Myocardial Infarction. A Prospective Population Based Study of the Elderly", Annals of Internal Medicine, 15 декември 1992 r.)

Може би най-красноречивото свидетелство за лечебната сила на емоционалните връзки дължим на едно шведско изследване, публикувано през 1993г. (Annika Rosengren et al., "Stressful Life Events, Social Support, and Mortality in Men Born in 1933", British Medical Journal, 19 October 1993.) Учените предлагат на всички жители от мъжки пол на град Гьотеборг, родени през 1933 г., безплатен медицински преглед; седем години по-късно 752 от тях отново получават обаждане от научния екип. През изминалите години 41 от тях са починали.

При мъже, които са споделили при първоначалното изследване, че живеят под силен емоционален стрес, смъртността е три пъти по-голяма, отколкото при онези, които са водили спокоен и тих начин на живот. Емоционалният дистрес се дължал на събития като сериозни финансови проблеми, несигурност на работното място, уволнение, съдебно преследване или развод. Наличието на поне три от тези елементи в период от една година преди изследването се оказва по-точен белег за смъртността през следващите седем години от медицинските индикатори - високо кръвно налягане, повишено количество на триглицеридите в кръвта или високо ниво на серумния холестерол.

Само че при мъжете, които споделят, че разполагат с надеждна мрежа от интимни взаимоотношения - съпруга, близки приятели и други близки хора, - няма никаква връзка между нивата на стрес и смъртността. Присъствието на хора, към които могат да се обърнат и с които могат да разговарят, хора, които могат да им предложат утеха, помощ и съвет, ги предпазва от смъртоносното влияние на житейските превратности и травми.

Качеството на връзките - та дори и самото им наличие - може да се окаже ключов елемент при противодействието на стреса. Отрицателните взаимоотношения също взимат своето. Семейните скандали например се отразяват зле на имунната система. (Janice Kiecolt-Glaser et al., "Marital Quality, Marital Disruption, and Immune Function", Psychosomatic Мedicine 49, 1987.) Едно проучване сред съквартиранти в колежа разкрива, че колкото по-малко се харесват помежду си, толкова са по- предразположени към настинки и грип и толкова по-често ходят на лекар. Джон Качопо, психологът от Щатския университет на Охайо, провел това изследване, ми заяви: „Тъкмо най-важните връзки в живота ти, хората, които виждаш всеки ден, играят основна роля за съхраняването на здравето. И колкото е по-важна една връзка, толкова по-определяща е тя за здравословното ти състояние“. ( Интервюирах Джон Качопо за „Ню Йорк Таймс", 15 декември 1992 г)

Лечебната сила на емоционалната подкрепа

Във „Веселите приключения на Робин Худ“ Робин съветва един от младите си следовници: „Разкажи ни за теглата си, говори спокойно. Потокът на словото винаги облекчава мъката на сърцето, той е като шлюз, от който да изтече вирът на тегобите“. Тази народна мъдрост всъщност носи дълбок смисъл - облекчаването на едно потиснато сърце като че ли е доста смислено лекарство. Научното потвърждение на съвета на Робин е заслуга на Джеймс Пенбейкър, психолог от Южния методистки университет, който в поредица от експерименти доказва, че ако хората се съгласят да говорят за мислите, които ги преследват, това ще доведе до положителен ефект върху здравето им. (James Pennebaker, "Putting Stress Into Words: Health, Linguistic and Therapeutic Implications”, American Psychological Association, 1992, Washington, DC.) Неговият метод е изключително прост: той кара хората да записват за по петнадесет-двадесет минути на ден в продължение на няколко дни „най-травмиращите преживявания в живота си“, или пък нещо, което ги тормози в момента. Ако искат, може и да не показват написаното.

Въздействието на тази изповед е направо поразително: по- силна имунна система, значително разреждане на посещенията в поликлиниката през следващите шест месеца, по-малко болнични, та дори и подобряване на функцията на чернодробните ензими. Колкото повече тревога личи в съчиненията, толкова по- добре се чувстват техните автори. Спонтанно се стига до „най- здравословния“ начин за изразяване на тревожните чувства: участникът първо изразява тъгата, тревогата или гнева (зависи от какво се оплаква) с цялата им сила, след което започва да съчинява история, с чиято помощ да намери смисъл в преживяната травма.

Подходът, разбира се, прилича на онзи, който използва и психотерапията при подобни проблеми. И наистина - откритието на Пенбейкър още веднъж подкрепя факта, че пациентите, които посещават и психотерапевт по време на конвенционалното си лечение, често се възстановяват много по-добре от онези, които разчитат само на хирурга или фармацевта например. (Lester Luborsky et al., “Is Psychotherapy Good for Your Health?" American Psychological Association, 1993, Washington D C.)

Може би най-убедителното доказателство за лечебната сила на емоционалната подкрепа идва от групите за жени в напреднал стадий на рак на гърдата в Станфордския университет. След първоначалната интервенция ракът при тях се е завърнал и е започнал да се разпространява в телата им. Въпрос на време е да ги убие. Д-р Дейвид Спийгъл, който провежда изследването, също е удивен от резултатите (както, между другото, и цялата медицинска общност): жени в терминален стадий на рак на гърдата, които посещават седмичните срещи, по време на които разговарят с други пациентки в същото състояние, оцеляват два пъти по-дълго от жени, които са принудени да се справят сами с болестта. (David Spiegel et al., "Effect of Psychosocial Treatment on Survival of Patients with Metastatic Breast Cancer", Lancet, 8668, ii, 1989.)

Всички жени получават еднакви медицински грижи; единствената разлика е, че някои от тях посещават групите, в които могат да се разтоварят в разговор с други хора, които разбират трудностите, пред които са изправени, и които са готови да обърнат внимание на страховете, болката и гнева им. Често това е единственото място, на което жените могат да разговарят за тези емоции, тъй като другите хора в живота им се ужасяват да коментират с тях рака и надвисналата смърт. Жените, посещавали групите, живеят средно още по тридесет и седем месеца, докато останалите си отиват след деветнадесет - нещо, което никакво лекарство не може да постигне. Както казва д-р Джими Холанд, главен психиатър и онколог в болницата „Слоун- Кетъринг“ в Ню Йорк: „Всеки пациент с рак трябва да премине през подобна група“. Ако имаше лекарство, което да дава толкова месеци живот, фармацевтичните компании щяха да се избиват за производството му.

Емоционална интелигентност в медицинските грижи

В деня, в който един рутинен преглед се натъкна на следи от кръв в урината ми, лекарят ми ме изпрати на друго изследване, за което трябваше да ми инжектират радиоактивно контрастно вещество. Лежах на една маса, а над мен подвижен рентген отчиташе движението на контраста в бъбреците ми. Имах си и компания: стар приятел, също лекар, случайно ми беше на гости по това време и предложи да ме придружи до болницата. Той седеше до мен, докато рентгенът се въртеше, тракаше и щракаше - и така до безкрай.

Изследването отне час и половина. В последния момент един нефролог нахлу в стаята, представи се набързо и изскочи обратно навън, за да разчете снимките. Така и не се върна да ми каже какво е видял.

На излизане минахме през кабинета на ръководителя на отделението. Аз бях доста разтърсен и донякъде зашеметен от дългото лежане, така че изобщо не се сетих да задам единствения въпрос, който се въртеше из главата ми цяла сутрин. Моят придружител обаче навреме пое инициативата:

• 
  Докторе - каза той, - бащата на моя приятел почина от рак на пикочния мехур. Той е притеснен и иска да знае дали на снимките личи някакво раково образувание.
  
• 
  Снимките са напълно нормални - сопна се нефрологът и хукна към следващия преглед.
  

Неспособността ми да задам единствения важен за мен въпрос се повтаря хиляди пъти всеки ден из болници по целия свят. Едно проучване сред пациентите в чакалните на лекарите сочи, че всеки от тях има поне по три въпроса, които иска да зададе на лекаря. Когато обаче напускат кабинета, само един от тези въпроси е намерил своя отговор. (3a това откритие научих от Стивън Коен-Коул, психиатър от университета „Емъри“, при интервю за „Ню Йорк Таймс“ от 13 ноември 1991 г.) Това откритие илюстрира един от начините, по които днешната медицина пренебрегва емоционалните нужди на пациента. Въпросите без отговор подхранват чувството за несигурност, страх и надвиснала катастрофа. Освен това пораждат притеснения от едно лечение, което болният не разбира напълно.

Има много начини, по които медицината може да разшири гледната си точка така, че да включи в нея и емоционалните измерения на болестта. Първият е пациентите задължително да получават пълна информация, която да им позволи да вземат адекватни решения за собственото си лечение. Вече съществуват услуги, които предлагат на всеки желаещ чудесна компютърна система за търсене на почти всички заболявания в медицинската литература, така че пациентите да могат да действат като равностойни партньори на лекарите, когато се налага да вземат информирани решения. (Така например програмата „Плейнтрий“ в болницата „Пасифик Презбитериан“ в Сан Франциско изпълнява изследвания по медицински въпроси на всякакви теми за всеки, който пожелае.) Друг подход са програмите, които за няколко минути научават пациентите как да задават въпроси на лекарите си, така че ако имат три въпроса в чакалнята, да се приберат с три отговора вкъщи. (Подобна програма е разработена от д-р Мак Липкин в Медицинския факултет на Нюйоркския университет.)

Моментите, в които пациентите се сблъскват с операции или болезнени изследвания, са белязани от тревога и представляват чудесна възможност да се обърне внимание на емоционалните измерения на лечението. Някои болници са разработили списък с предоперативни инструкции за пациенти, които им помагат да овладеят страха си, като например ги учат как да прилагат техники за отпускане, дават отговори на тревожни въпроси преди операцията и им обясняват няколко дни предварително през какво ще преминат в периода на възстановяване. Резултатът: пациентите се възстановяват от операцията два-три дни предсрочно. (Писах no тази тема в .Ню Йорк Таймс", 10 декември 1987 г.)

Престоят в болницата може да се окаже изключително самотно и белязано от чувство на безпомощност преживяване. Някой болници започват да отделят помещения, в които членовете на семейството могат да останат при пациентите, да им готвят и да се грижат за тях така, сякаш са си у дома. Това несъмнено е прогресивна стъпка, която - каква ирония - е нещо напълно обичайно в Третия свят. (Разбира се, .Плейнтрий" е само модел, също както и къщите на Роналд Макдоналд, които позволяват на родителите да останат буквално врата до врата с децата си, които са в болница.)

Техниките за релаксация могат да помогнат на пациентите да се справят с породения от симптомите дистрес, както и с емоциите, които се дължат на заболяването или пък се задълбочават от него. Чудесен пример за това е клиниката за намаляване на стреса в медицинския център към Масачусетския университет, ръководена от Джон Кабат-Зин’, в която се предлага десетседмичен курс по медитация и йога. Акцентът в него е стремежът да се обръща внимание на емоционалните епизоди в самия им разгар и да се развият ежедневни умения, които да спомагат пълното отпускане. Много болници пускат записи от този курс в стаите на пациентите - доста по-добра емоционална диета за хора, приковани към леглото, от обикновените, плоски сапунени сериали.( Вж. „Където и да идеш, ти си там“, „Изток-Запад“, 2004.)

Релаксирането и йогата са в основата и на една иновативна програма за лечение на сърдечно-съдови заболявания, разработена от д-р Дийн Орниш. (Dean Ornish, Dr. Dean Ornish's Program for Reversing Heart Disease, New York, Ballantine, 1991.) След година в тази програма, която включва и диета с ниско съдържание на мазнини, пациенти, чието състояние е било толкова тежко, че е налагало имплантирането на коронарен байпас, съумяват да обърнат хода на натрупването на плаки по артериите. Орниш ми каза, че практиките за релаксиране са една от най-важните части в програмата. Също както при Кабат-Зин, и тук се залага на така наречената от д-р Хърбърт Бенсън „реакция на отпускане“ - психологическата противоположност на нервното напрежение, което води до толкова много медицински проблеми.

Най-сетне, от емпатичния медицински персонал, настроен на вълната на пациента, способен да изслушва и предава ефективно посланията си, има сериозна полза. Така се изгражда лечение, основано на връзката между лекар и пациент, лечение, което признава, че тази връзка е сериозен фактор за възстановяването

Медицината: от грижи към загриженост

Изброеното дотук е само една добра първа стъпка. Ако искаме обаче медицината да разшири гледната си точка и да приеме емоциите и тяхното влияние, ще трябва да вземем присърце две важни последствия от научните открития:

1. 
   Помощта за пациентите да се справят по-ефикасно с отрицателните си чувства - гняв, тревога, депресия, песимизъм, самота - е вид превантивна медицина. Тъй като данните сочат, че опасността от подобни хронични емоции е също толкова голяма, колкото например и от пушенето, ако помогнем на хората да ги управляват по-добре, това вероятно ще доведе до същите ползи, до които и отказът на заклетите пушачи от цигарите. Един от начините да се постигне това, при това със значително въздействие върху общественото здраве, е да се обучат децата на основни умения, обусловени от социалната интелигентност, и то така, че тези умения да се превърнат в навици за цял живот. Друга изключително ползотворна превантивна стратегия би била да се научат хората, наближаващи пенсионна възраст, да управляват емоциите си, тъй като емоционалното благосъстояние е най-важният фактор, определящ дали един възрастен човек ще преживее спокойно отсъдените му години или ще угасне без време. Третата възможна целева група са хората, които живеят в т.нар. рискова среда - най-бедните, самотните работещи майки, жителите на квартали с висока престъпност, - и които търпят непрекъснато това чудовищно напрежение. Тези хора могат да бъдат по-здрави, ако съумеят да се справят с емоционалното натоварване от ежедневния стрес.
   
2. 
   Много пациенти могат да извлекат значителна полза, ако лекарите обръщат внимание не само на физическото, но и на душевното им състояние. Въпреки че загрижеността на лекаря или сестрата към измъчения пациент са една добра
   

първа стъпка, има какво още да се направи. Емоционалната грижа обаче твърде често остава невидима заради начина, по който се практикува медицина в наши дни - медиците просто не ѝ обръщат никакво внимание. Въпреки трупащите се сведения за ползата от това да се реагира адекватно на емоциите на пациента, както и за връзката между емоционалните центрове в мозъка и имунната система, лекарите продължават да се отнасят скептично към идеята, че чувствата на пациентите имат някакво значение за лечението, и отхвърлят с лека ръка доказателствата за това като тривиални, анекдотични, несериозни, или - и това е най-лошото - като самохвални преувеличения на шепа маргинали.

Въпреки че все повече пациенти търсят по-хуманни медицински грижи, такива почти няма. Останали са, разбира се, отдадени на професията си лекари и медицински сестри, които се отнасят с нежност и чувствителност към страдащите. Но изменящата се медицинска култура, фактът, че лечението все по- често се определя от императивите на бизнеса, прави подобна загриженост рядка и луксозна стока. От друга страна, от подобна хуманна медицина могат да се извлекат и чисто комерсиални ползи: както по всичко личи, лекуването на емоционалния дистрес у пациентите може да спести пари, тъй като предотвратява или поне забавя развитието на болестта и помага на пациентите да се възстановят по-бързо. В едно проучване сред възрастни пациенти с фрактура на бедрото, проведено в медицинския университет „Синай" в Ню Йорк и в Северозападния университет, пациентите, преминали през лечение на депресията редом с обичайните ортопедични процедури, напускат болницата средно два дни по-рано; общата сума за медицински разходи, спестена от тези стотина пациенти, възлиза на 97 361 долара. (Strain, “Cost Offset")

Подобни грижи създават у пациентите повече задоволство от лекарите и от лечението като цяло. На развиващия се в момента пазар на здравеопазването, при който пациентите имат правото да избират между различни здравноосигурителни планове, тази удовлетвореност несъмнено ще играе роля при взимането на решения - неприятните преживявания могат да отведат пациентите при други лекари, а приятните да породят лоялност за цял живот.

Най-сетне, медицинската етика също може да наложи подобен подход. В една статия в „Джърнъл ъф Американ Медикъл Асосиейшън“, в която се обсъжда доклад, според който депресията увеличава до пет пъти вероятността от смърт след инфаркт, авторът отбелязва: „Несъмнените доказателства, че психологически фактори като депресията и социалната изолация се оказват решаващи за изхода от заболяванията на коронарните артерии при пациенти, изложени на изключително висок риск, предполагат, че е етично да се опитаме да лекуваме тези фактори“. (Redford Williams and Margaret Chesney, "Psychosocial Factors and Prognosis in Established Coronary Heart Disease", Journal of the American Medical Association, 20 October 1993.)

Ако откритията по отношение на емоциите и здравето изобщо означават нещо, то е, че медицинска грижа, която пренебрегва начина, по който хората се чувстват в разгара на борбата срещу хронично или тежко заболяване, вече не може да се смята за адекватна. Време е медицината да се възползва по-задълбочено от връзката между емоции и здраве. Отношението, което днес е изключение, трябва да стане утвърдена практика, за да можем всички ние да имаме достъп до медицина, отличаваща се с повече загриженост. Така медицината може само да стане още по-хуманна, а за мнозина това ще означава и по-бързо възстановяване. „Състраданието - казва един пациент в отворено писмо до хирурга си - не означава просто да държиш механично нечия ръка. То е пълнокръвна и ефикасна медицинска пpaктикa“. (A. Stanely Kramer, "A Prescription for Healing”, Newsweek, 1 юни 1993)

Каталог: host -> 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc
0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вратите рай II част от
0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Пчелата Оура Лов Любов извън времето и пространството оура лов пчелата
0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Слави Трифонов за мен е чест
0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Физика на тъгата
0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вълчанов хем съм сам, хем няма никой
0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Открито автобиография
0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Забележка
0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Ричард Докинс делюзията бoг

Изтегляне 5.02 Mb.

Сподели с приятели: