ТРЕТА ЧАСТ: ЕМОЦИОНАЛНАТА ИНТЕЛИГЕНТНОСТ НА ПРАКТИКА

ТРЕТА ЧАСТ: ЕМОЦИОНАЛНАТА ИНТЕЛИГЕНТНОСТ НА ПРАКТИКА

9. Интимни врагове

Да обичаш и да работиш, отбелязал веднъж Зигмунд Фройд пред ученика си Ерик Ериксон, са двете основни способности, които характеризират пълната зрелост. Ако наистина е така, значи има реална опасност зрелостта да се окаже застрашен вид. Днешните тенденции в брака и развода правят емоционалната интелигентност по-важна от всякога.

Да вземем например разводите. Годишният брой на разводите в общи линии не се е променил кой знае колко. Но има и друг начин да изчисляваме броя на разводите, при който се наблюдава опасен ръст: това е шансът една новобрачна двойка в крайна сметка да се разведе. Като цяло разводите не стават повече, но рискът от развод се е повишил драстично.

Тази промяна става по-ясна, ако сравним броя на разводите при двойки, които са се оженили в определена година. При американските бракове, сключени през 1890 г., около 10% са завършили с развод. За сключените през 1920 г. процентът е около осемнадесет, а за тези от 1950 г. - тридесет. При двойките, които са започнали семейния си път през седемдесетте, шансът да останат заедно е петдесет на петдесет. През деветдесетте рискът от развод достига зашеметяващите 67%! (Има много начини за изчисляване на съотношението на разводите, като резултатът се определя от използваните статистически средства. Някои методи сочат брой на разводите от около 50%, след което бройката намалява. Когато разводите се изчисляват спрямо общия брой бракове за съответната година, най-високи стойности имаме през осемдесетте години. Но статистиката, която цитирам тук, изчислява не броя на разводите за определена година, а шансовете за дадена двойка, бракосъчетала се през съответната година, рано или късно да стигне до развод. Статистиката сочи растящ брой на разводите за последния един век. За повече подробности вж. John Gottman, What Predicts Divorce: The Relationship Between Marital Processes and Marital Outcomes, Hillsdale, N.J., Lawrence Erlbaum Associates, Inc., 1993. ) Ако тази тенденция продължи, само три от десет млади семейства могат да разчитат на стабилен и дълъг брак.

Може да се твърди, разбира се, че този ръст до голяма степен се дължи не толкова на упадък на емоционалната интелигентност, колкото на постоянната ерозия на социалните средства за натиск — на моралното осъждане на развода или пък на икономическата зависимост на жените от техните съпрузи - които са държали двойките заедно дори и при най-тежките семейни конфликти. Но ако социалният натиск вече не може да служи като спойка за брака, значи емоционалните сили, действащи между съпрузите, стават още по-важни за оцеляването на тяхната връзка.

Тези връзки между съпруг и съпруга - и емоционалните разриви, които могат да ги разкъсат - бяха изследвани през последните години с невиждана досега точност. Може би най-големият пробив в разбирането ни за това какви сили спояват един брак (или пък го разкъсват) дойде благодарение на сложни физиологични измервания, които позволяват подробното проследяване на емоционалните нюанси при общуването на двойката. Днес учените са в състояние да засекат невидими доскоро приливи на адреналин и скокове на кръвното налягане на съпруга, и да наблюдават мимолетни, но красноречиви микроемоции, които прелитат за миг по лицето на жената. Тези физиологични измервания разкриват непознатия доскоро биологичен подтекст на трудностите, през които преминава двойката, едно скрито фундаментално ниво на емоционалната реалност, което обикновено е недоловимо - или пък пренебрегвано - от самата двойка. Измерванията изкарват под светлината на прожекторите силите, които съхраняват или разрушават една връзка. Разломните линии започват да се проявяват още с първите различия между емоционалните светове на момчетата и момичетата.

Ако този диалог беше от евтина комедия, можеше да бъде и смешен. Тези отровни думи обаче са част от репертоара на двойка, която (каква изненада) се развежда няколко години по-късно (Gottman, What Predicts Divorce.). Записан е в една лаборатория, ръководена от Джон Готман, психолог от Вашингтонския университет, който е провел вероятно най-подробния анализ, правен някога, върху емоционалната спойка, която свързва двойките, и върху разяждащите чувства, способни да съсипят всеки брак ((Примера заемаме от Gottman, What Predicts Divorce, p. 84. Изследванията на Джон Готман и неговите колеги от Вашингтонския университет са описани по-подробно в две книги: John Gottman, "Why Marriages Succeed or Fail", New York, Simon and Schuster. 1994, What Predicts Divorce.). В неговата лаборатория разговорите на двойките се филмират, след което се подлагат на часове внимателен анализ, планиран така, че да разкрие всички емоционални подводни камъни. Това очертаване на разломните линии, способни да докарат двойката до развод, доказва жизнено важната роля на емоционалната интелигентност за оцеляването на един брак.

През последните две десетилетия Готман е проследил върховете и паденията на повече от двеста двойки - от новобрачни до семейства с десетки години съвместен живот зад гърба си. Той познава емоционалната екология на брака с такава точност, че в едно от проучванията съумява да предскаже кои от двойките в лабораторията (като Фред и Ингрид с техния хаплив разговор за химическото чистене) ще се разведат в рамките на три години с вероятност от деветдесет и четири процента - нещо невиждано в този тип изследвания.

Убедителността на анализа на Готман се дължи на подробната му методология и на внимателното отразяване на данните. Докато двойките разговарят, поредица от сензори регистрират и най-малкото изменение във физиологичните им показатели, израженията на лицата им се филмират отблизо и се разчитат с помощта на системата за разпознаване на емоциите, разработена от Пол Екман, и така се установяват и най-фините емоционални нюанси. След общата сесия всеки от двамата партньори идва сам в лабораторията, гледа записа на разговора и споделя ненаказаните си мисли от най-горещите моменти на спора. Можем спокойно да сравним резултата с рентгенова снимка на брака - само че снимка, която показва емоционални състояния.

Рязката критика е ранен предупредителен сигнал за това, че бракът е в опасност. В един здрав брак съпрузите са свободни да изкажат оплакване. Само че в много случаи гневът изкривява оплакването така, че то се превръща в оръжие, насочено срещу характера на другия. Ето един пример: Памела и дъщеря ѝ отиват да си търсят обувки, а съпругът Том влиза в една книжарницата. Разбрали са да се срещнат пред пощата след час и да отидат на кино. Памела пристига точно навреме, но от Том няма и следа. „Къде се е запилял? Филмът започва след десет минути - оплаква се на дъщеря си тя. - Ако има как баща ти да съсипе нещо, няма как да пропусне да го направи“.

Том се появява след десетина минути, щастлив, че се е натъкнал случайно на стар приятел, и се извинява за закъснението. Само че Памела го посреща саркастично: „Ами да, няма проблем, тъкмо ни даде малко време, за да обсъдим невероятната ти способност да съсипваш всяко нещо, което решим да планираме. Ти си егоцентрик без капка внимание към другите“.

Това не е просто оплакване - това е опит за унищожителна критика на характера, насочена към личността като цяло, а не към конкретната постъпка. Том се е извинил, но това не пречи на Памела да го нарече „егоцентрик без капка внимание към другите“. Повечето двойки преживяват подобни моменти от време на време - моменти, в които оплакването на партньора прераства в лична нападка. Тази остра емоционална критика има много по- разрушително влияние от аргументираните оплаквания. Освен това подобни нападки - напълно разбираемо - стават толкова повече, колкото съответният партньор е по-убеден, че забележките му си остават нечути и се подминават без внимание.

Разликите между оплакванията и личната критика са съвсем прости. При оплакването съпругата изказва съвсем конкретно какво я дразни и критикува действието на съпруга си, а не неговата личност, като казва как я е накарало да се почувства: „Когато забрави да прибереш дрехите ми от химическото, аз се почувствах така, сякаш не те е грижа за мен“. Това е проява на основна емоционална интелигентност, на активно, положително поведение, а не на излишна войнственост или на пасивна реакция. При личната критика обаче конкретното оплакване се използва за глобална атака срещу съпруга: „Винаги си толкова себичен. Поредното доказателство, че не мога да ти се доверя да свършиш каквото и да е като хората“. Подобна критика оставя събеседника засрамен, с чувството, че не го харесват, че го обвиняват, че за нищо не става - все впечатления, които могат да доведат по-скоро до защитна реакция, отколкото до опит да се оправят нещата.

Това важи с още по-голяма сила, когато критиката е придружена с презрение - една особено разрушителна емоция. Презрението е чест спътник на гнева; то често се изразява не само с думи, но и с тона на гласа и изражението на лицето. Най-очевидната му форма, разбира се, са подигравателните или обидните думи - „мижитурка“, „кучка“, „лигльо“. Същата сила обаче има и езикът на тялото, който изразява презрение - особено сумтенето или повдигнатата горна устна, универсални знаци за отвращение, или пък обърнатите нагоре очи в стил „Ох, Боже!“

Запазената марка на презрението е движението на мускула, който се намира под бузата и обикновено „отговаря“ за трапчинките - той изкривява устните на една страна (обикновено наляво), а очите се обръщат нагоре. Когато единият партньор направи за миг подобна физиономия, другият реагира безмълвно - пулсът му се ускорява с няколко удара в минута. Този разговор без думи взима своето - Готман открива, че ако съпругът редовно изразява презрение, съпругата му е по-уязвима за всякакви болести, от чести настинки и грип до проблеми с жлъчката и стомашни симптоми. А когато съпругата изразява отвращение - близък сродник на презрението - по четири или повече пъти в петнадесетминутен разговор, това е мълчалив знак, че двойката вероятно ще се раздели в следващите четири години.

Разбира се, по някоя и друга случайна проява на презрение или отвращение не може да разруши един брак. Това е просто рисков фактор, също както високият холестерол и пушенето са рискови фактори при сърдечните заболявания: колкото по-интензивни и чести са подобни прояви, толкова по-голяма е опасността. По пътя към развода един такъв фактор предсказва наличието на останалите и ни отвежда все по-нагоре по стълбата на нещастието. Критиката като обичайно явление, и особено ако е придружена с презрение или отвращение, е тревожен симптом, защото сочи, че съответният партньор е произнесъл безмълвна присъда към човека до себе си. В неговите мисли другият е обект на непрекъснато осъждане. Такова отрицателно, враждебно мислене съвсем естествено води до нападки, които карат партньора да заеме защитна позиция - и дори да премине към контраатака.

И двете разновидности на рефлекса „бягай или се бий“ са възможна реакция на такива нападки. Най-честата реакция е ответният удар в пристъп на гняв. Така обикновено се стига до безполезни крясъци и от двете страни. Само че алтернативната реакция - бягството - може да се окаже по-опасна, особено когато това „бягство“ води до оттегляне зад каменната стена на мълчанието.

Това е последната възможна защита. Онзи, който прибягва до нея, просто спира да реагира, отдръпва се от разговора и се затваря зад непроницаема, безмълвна маска. Подобно поведение отправя могъщо - но и изнервящо - послание, нещо като комбинация от ледена дистанцираност, чувство за превъзходство и отвращение. Непроницаемата преграда е подход, използван основно в семейства, насочили се към пропастта; в 85% от случаите до него прибягва съпругът в отговор на ожесточена критика, съчетана с презрение, от страна на съпругата (Gottman, What Predicts Divorce.) . Когато такова поведение се превърне в обичаен отговор на нападките, с връзката е свършено: всички пътища за заглаждане на несъгласията са отрязани.

Отровни мисли

- Скъпа, не виждаш ли, че децата трябва да се поуспокоят, а ?

А всъщност си мисли: "Много ги е разпуснала"

Мелани усеща как гневът я залива. Лицето ѝ се стяга, смръщва вежди. После отговаря:

- Децата просто се забавляват. А и без друго скоро ще си лягат.

В действителност си казва: „Хайде, пак се започва с мрънкането“.

Мартин вече видимо е вбесен. Навежда се заплашително напред, стиска юмруци и казва с раздразнение:

• 
  Ами да ги сложа да си легнат, а?
  

Мелани се стряска от злостта на Мартин и отстъпва:

• 
  Не, аз ще ги сложа да си легнат.
  

Мисълта за невинната жертва и за справедливото възмущение са типични за партньорите в проблемни бракове и непрекъснато подхранват гнева и болката. След като такива мисли станат автоматични, те започват непрекъснато да намират собственото си потвърждение: партньорът, който се чувства като жертва, непрекъснато търси и най-малкия знак у човека до себе си, който може да потвърди подобен възглед, пренебрегвайки или омаловажавайки всички знаци на внимание, които биха могли да оборят това впечатление.

Тези мисли са изключително силни и са в състояние да включат алармената система на невроните. Щом мисълта на съпруга, че е станал жертва на несправедливо отношение, доведе до емоционално отвличане, той лесно ще извика в паметта си всички случки, които сякаш потвърждават това. Няма обаче да си спомни неща, които да опровергават представата му. Съпругата се оказва в па- това ситуация: дори да се старае да прави демонстративни жестове на внимание, те се тълкуват през тази изкривена призма като безсмислени опити за прикриване на истинската ѝ зла същност.

Партньори, които нямат такива тревожни възгледи, могат да тълкуват доста по-благосклонно събитията, дори да става въпрос за едни и същи ситуации, и следователно са по-малко склонни към емоционално отвличане - или пък се възстановяват по-бързо от него. Общият модел за мислите, които задълбочават или лекуват дистреса, следва схемата на психолога Мартин Селигман, която очертахме в шеста глава. Песимистичният възглед е, че партньорът е порочен по природа, и то по начин, който не може да се промени и който гарантира вечна зима: „Той е себичен и егоцентричен, така са го възпитали и такъв ще си остане винаги. Очаква да му слугувам непрекъснато и изобщо не се интересува от чувствата ми". В противовес на това оптимистичният възглед би звучал приблизително така: „В момента е доста взискателен, но преди ми посвещаваше голяма част от времето си. Може би е в лошо настроение - чудя се дали пък нещо в работата не го притеснява?“ Подобен възглед не зачерква напълно съпруга (или пък брака) като непоправимо увреден и безнадежден. При него трудният момент се разглежда като плод на обстоятелства, които подлежат на промяна. Първото отношение води до непрекъснат дистрес; второто носи успокоение.

Партньорите, които застават на песимистични позиции, са изключително склонни към емоционални отвличания; те изпитват гняв, болка или някакъв друг дистрес от почти всичко, което човекът до тях прави, а стигне ли се до сблъсък, той трае дълго и затихва трудно. Вътрешният дистрес и песимистичната настройка повишават и вероятността критиката да бъде придружена с презрение, а съответно и вероятността да се стигне до защитно поведение и изолация.

Може би най-опасните отровни мисли се срещат при мъже, които физически нараняват съпругите си. Едно проучване сред

Слушането е умение, което споява една двойка. Дори в разгара на скандала, когато и двамата вече са станали жертви на емоционално отвличане, все някой - или и двамата - може да си наложи да се вслуша в другия въпреки гнева и да откликне на стремежа на другия да разреши проблема. Двойките, хлъзгащи се към пропастта на развода обаче, остават в плен на гнева и задълбават излишно в детайли по спора, без да се опитват да изслушват - та камо ли да приемат - каквито и да е предложения за мир, които могат да се крият в думите на партньора им. Защитното отношение на слушателя се проявява под формата на пренебрегване или незабавно отхвърляне на оплакването, сякаш става въпрос за нападка, а не за опит за промяна на нечие поведение. Разбира се, при семейни спорове често се стига до нападки или до толкова силен негативизъм, че всяка положителна нотка може да остане нечута.

Дори и в най-лошия случай обаче е възможно една двойка да филтрира чутото и да изолира враждебната част от разговора - предизвикателния тон, обидите, презрението, критиката - улавяйки само основното послание. При такива обстоятелства е полезно партньорите да не забравят, че отрицателната настройка на другия може да се дължи именно на важността на темата за него и че всъщност представлява молба той да бъде чут. Затова и когато тя кресне: „Ще спреш ли да ме прекъсваш, дяволите да те вземат!“, той може просто да каже, без да реагира открито на враждебния тон: „Добре, продължавай, довърши си мисълта“.

Най-добрата форма на откритото изслушване, разбира се, е емпатията - с други думи, способността да чуеш истинските чувства отвъд думите. Както видяхме в глава седма, за да може единият партньор в двойката да прояви емпатия спрямо другия, е необходимо собствените му емоционални реакции да се успокоят до степен той да може да възприема информация и физиологията му да е в състояние да отразява чувствата на партньора. Без подобна физиологична настройка има голяма вероятност преценките му да нямат нищо общо с истината. Емпатията се губи, когато собствените ни чувства са толкова силни, че не позволяват физиологично хармонизиране и просто се налагат над всичко останало.

В брачната терапия често се използва един ефективен метод за емоционално слушане, наречен „огледало“. Когато единият партньор изкаже оплакване, другият го повтаря със свои думи, опитвайки се да предаде не само мисълта, но и чувствата зад нея. След това „огледалният“ партньор пита другия дали правилно е отразил мисълта му, и ако не е успял, опитва отново, докато не го направи както трябва. Упражнението изглежда лесно, но всъщност е доста сложно за изпълнение. (Harville Hendrix, Getting the Love You Want, New York, Henry Holt, 1988.) Точното отражение поражда не само чувство за задоволство, но и чувство за емоционална хармония. Този ефект сам по себе си може да обезоръжи настръхналия противник и да попречи на спора да се превърне в скандал.

Изкуството на откритото слушане при спор се основава на способността да чуваме какво казва другият по отношение на конкретното си оплакване, без да се стига до лични нападки. Психологът Хаим Гинот, „дядото“ на програмите за ефективно общуване, твърди, че най-добрата формула за оплакванията е „XYZ“: „Когато направи X, ме накара да почувствам У. Ще ми се да беше направил Z". Например: „Когато не ми се обади, че ще закъснееш за вечеря, аз се почувствах изключително обидена. Ще ми се да ме беше обадил, за да ме предупредиш“. Вместо това обаче в повечето случаи при семеен скандал чуваме: „Ти си егоцентрично, себично копеле!" Накратко казано, откритото общуване не предполага грубости, заплахи или обиди, нито пък позволява Каквато и да е форма на самозащита - извинения, бягство от отговорност, контраатака с друга критика и така нататък. И тук емпатията се проявява като мощен инструмент за охлаждане на страстите.

Накрая, уважението и любовта обезоръжават враждебността в брака - както и навсякъде в живота. Един от начините да уталожим страстите е да покажем на партньора си, че можем да видим нещата и от неговата перспектива, която също е валидна, дори и да не сме съгласни с нея. Друг начин е да поемем отговорността и дори да се извиним, ако стане ясно, че сме сбъркали. Най-малкото, което можем да направим, е да покажем, че слушаме внимателно и признаваме изразените от другия емоции, дори да не искаме да продължаваме със спора: „Виждам, че си ядосан(а)“. В други моменти - когато не се е стигнало до спор - признаването приема формата на комплименти, на това да открием нещо у другия, което наистина ни харесва, и да го похвалим. Това е начинът да утешим партньора си или да натрупаме емоционален капитал под формата на положителни чувства.

Упражнение