Евгений Гиндев световната конспирация

„Шортстопът на „Ню Йарк Метис” Хосе Рейс е хвърлил топката от въздуха към първа база, след като е изгорил на втората Райън Хауърд при успешен опит за дайбъл плей в 6-я инг на мача срещу „Филаделфия”. В спорта усилено се пропагандират елитни спортове като езда, голф, тенис, заедно с хамалските американски спортове, копия на далеч по-приличните английски такива : бейсбол, американски футбол, кеч-борбата (предавеното „Първична сила”). Българското кино е обсебено от желанието да се докаже на световно равнище, тъй като тъпите български зрители не са дорасли до прозренията на чуждите културтрегери. „Децата на родното кино...се самоопределят като част от културният елит без граници и желаят да се докажат именно в него” (Антония Ковачева от прегледа на „новото” българско кино във в. „Труд” от 21.04.2009 г.). Върви и заразяването със един стериотипа от главните вируси на масовата холивудска продукция: Армагедон е близо ! (филмите за природни катастрофи). Затова не мисли за протести и революции, а живей час за час, ден за ден. Живей пълноценно и се забавлявай както си го мислиш и представяш.

Българската среда за информация, забавления и възпитание е напълно лешена от алтернативи. По екраните, радиата и печатните издания шестват до болка познати лица от близкото минало, сеещи безумни идеи и илюзии, които са се смятали за назадничеви още в епохата на елените и на древните египтяни. Масовият българин е напълно изолиран от основни световни тенденции, депресиран е от генетичното отрицание на същността му, навиран е в секс, разврат, безсмислено прекарване на времето и варварски забавления. Сервират му деформирана виртуална реалност гарнирана със жалкия живот на бомонда и силно действащи кървави сцени. От време на време му подхвърлят като на наркоман силнодействащ наркотик във вид удобен за храносмилане, но предварително фризиран за насаждане на определен поглед към нещо.

Нещо подобно се прави с образованието и с науката.Води се подготовка за пълно оскотяване и за възприемане на знания достатъчни за оцеляване на просешко равнище, за затривне на историческата памет и за ликвидиране на всякакви стремежи за надскачане на ежедневното битие. „Хората отдавна са изгубили вярата в образованието, надеждата, че то дава шансове и възможности, които по друг начин не би могъл да постигнеш. Живота, а не учителите и родителите научи през последните години българските деца, че могат да бъдат това, което искат, без да полагат усилия, поне в училището” (Екатерина Митева във в. „Новинар” от 23.10.2009 г.).Макар цитата да е твърде ограничен от към философия, той вярно отразява преобладаващите настроения в обществото. При тази постановка, високото образование остава за тези, които и без него са обеспечени в живота.

Колкото и да е парадоксално, създателите на социокултурните вируси и водещите консциенталните войни са ръководят от марксиския принци : битието определа мисълта. С други думи, ако живееш като скот, скотско ще ти бъде и мисленето.

Модерните идеи за водене на консциенталните войни е първоначалното използване на социокултурните вируси за заразяване на хората с нови утопии. Така беше постъпено при разрушаването на евросоциалистическия лагер и на Съветския съюз. Европейската контрареволюция първо победи в съзнанието и след това – в реалността.

„Много по-добре е, особено в период на криза, да се мисли по друг начин : аз разполагам със живота си, аз имам шанс, днес може да не съм успял, но още съм млад, здрав, имам деца...” Това ни съветва руската писателка Светлана Алексеевич (виж съвместното издание „Русия и България” във в. „Дума” от 25.02.2009 г.).Подобна позиция не е нещо ново. Бившият български министър-председател Симеон Сакс Кобур Гота съветваше същото (2001-2005 г.) с по-малко думи :”Трябва да мислим позитивно !” По същество, това е основната социална американска парадигма – за всичко лошо да виниш себе си, а не социалните условия, не обществено-политическата система.С други думи : съществуващата обществено-политическа и обществено-икономическа система ти дава възможности за всичко, а останалото е твоя работа. Но дали това е така ? Системата може да ти дава правни възможности, но личността да няма практически възможности. Правните и практическите възможности се изравняват само ако имаш финансови възможности, т.е. пари.С това е казано всичко.

Ето защо,това е опасна, вредна, затъпяваща, деморализираща и невярна парадигма. Тя обрича отделната личност на античовешки постъпки и на античовешки избор. Тя всъщност оправдава личностният избор да бъдеш престъпник, да стоиш извън обществото. Тя води към деградация на личността, оправдава всякакви прояви на властта и значи на съществуващата система.

Тази парадигма разглежда човека, личността, като нещо в себе си и за себе си, като атомизирана единица зависеща само от своята свободна воля. Но тава е илюзия, такива индивиди няма, както и абсолютно свободна воля. Човекът е човек само в общество и в него като личност е сума от всички свои обществени отношения.

Сравнително пълен обзор на социокултурните вируси и тяхната реализация в средствата за масова информация има в книгата на Дженингиз Брайнт и Сузан Томпсън – Основы воздействия СМИ. „Вильяме”.Москва, 2004. 432 страници.

Противодействието на консциенталната война може да бъде най-различно, в това число и построено като военна операция. Дж. Аркила и Д.Ротфелдт предлагат създаването на медиавойски (М.Калашников, Ю.Крупнов – Гнев орка. „АСТ”. Москва,2003 г., 12 глава .455 страници) ) и разгръщане на специални геополитически мрежови системи от типа на неосферната революция или ноополитиката, и в тяхните рамки организирането на нужните медиасистеми.

4. БЪЛГАРИЯ УТРЕ

ИЛИ НОВИТЕ СВЕТОВНИ ПРОЕКТИ ЗА ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА

КАПИТАЛИЗМА

Пленарен доклад на научно-практическата конференция „България –

вчера, днес и утре”. София, 3-4.04.2010 г.

Моето изложение е посветено на съвременните интерпретации за преодоляване на капитализма. Защо е нужна подобна дискусия ?

Защото международната капиталистическа система показа своята инвалидност в разразилата се системна криза.

Защото нейната промяна или замяна е на дневния ред на планетата.

Защото подобно искане е програмно искане на много социалдемократически ,социалистически и комунистически партии.

Защото десният капиталистически проект в България, благодарение усилията на Иван Костов и на Симеон Дянков, нагледно демонстрира своите качества върху нашия гръб и едва ли се нуждае от подробно обяснение.

Защото идеологическата борба между „лявото” и „дясното” не само не затихва, а и бързо нараства, и „лявото”, в края на краищата, трябва да сложи на масата разбираема, приемлива и ясна алтернатива.

Защото българското „ляво” идеологическо пространство, доколкото го има, е тотално объркано, за което говори, например, разгорялата се дискусия около „плана Ран-Ът”, както и появаващите се в пресата статии от рода на „Исус Христос – гениален предтеча на комунизма” на акад. Кирил Василев (в. „Дума” от 23.12.2009 г.) или странните откровения на Катя Янева с въпроса „Умеем ли да бъдем бедни ?” (в. „Дума” от 9.01.2010 г.).

Защото хората, народът на България, благодарение на непозната до сега тотална цензура в средствата за масово осведомяване, е практически откъснат от световните идеологико-теоретични тенденции и от истинското състояние на планетата. Отбелязвам със съжаление и огорчение, че много така наречени „леви” издания отказват да публикуват по-критични материали спрямо буржоазната идеология .?

Моята задача е да изложа част от съвремените идейни и практически проекти за преодоляване на капитализма и съвсем малко да повдигна завесата около мълчанието около тях.

Моето изложение не дебатира, не дискутира и не спори с никого. То излага факти и описва конкретна позиция и нека всеки, който желае, да представи своята собствена позиция.?

На 29 и 30 ноември 2008 г. в Москва се проведе ХІІІ конгрес на Комунистическата партия на Руската федерация (КПРФ). Гости на конгреса бяха делегации на комунистически и работнически партии от 66 страни (!!) заедно с представители на групата „Обединена левица” в ПАСЕ и в Европарламента, делегация на Световната федерация на демократичните жени и на Световния съвет на мира.

Някой ще каже, че като единичен факт, това не е кой знае какво. Вероятно известно право той ще има. Ние в България толкова много неща не знаем, че без ХІІІ конгрес на КПРФ някакси ще минем. Но интересното за нас съвсем не е в конгреса, а в чуждото представителство на конгреса. На конгреси на БКП отпреди 1989 г. се е случвало да присъстват и по-малко представители на комунистически и работнически партии, отколкото през 2008 г. в Москва.

От изказването на представителите на чуждите делегации и от кулоарните разговори става ясно за несъмненото раздвижване на световното комунистическо и работническо движение, Но стана ясен и потресаващ факт –това раздвижване в бившите страни от европейския социалистически лагер е най-видимо и най-голямо в Чехия, Унгария и Полша. Признавам, че когато научих това, бях потресен. Историята съдържа много парадокси и трудно обясними постъпки и на отделни хора, и на цели народи. И това, за което стана дума , е от тях.

Чехословакия, Унгария и Полша бяха сред главните „десиденти” на социалистическия лагер, страни водещи се за най-пострадали от комунизма. Унгария с разгрома на контрареволюцията през 1956 г. , Чехословакия – с „потъпкването” на Пражката пролет през 1968-69 г. , Полша – с профсъюза „Солидарност” сложил началото на разпада на системата. И какво излиза ? В най-„пострадалите” страни, възстановяването на комунистическите партии върви най-успешно. В най-вярната на социализма, на Съветският съюз и на КПСС социалистическа държава България, страната на калената в тежки класови битки стогодишна Българска комунистическа партия, партия уважавана и ценена в целия свят за своя интернационализъм, тази партия се сниши, изчезна, разпадна се, напусна бойното поле на историята и се прероди в Българска социалистическа партия (БСП). Това беше наистина нова партия заела се да строи „демократичен капитализъм” и паразитираща върху носталгията и скритите надежди на своите привърженици. На бойното поле останаха отломки от могъщата партия, притиснати, маргинализирани и лишени от самочувствие. Точно този факт трябва спокойно и обективно да се изучи.

Българският народ е загубил вярата не в комунизма, подобна вяра е неизтребима, а във възможността политически субект отново да го поведе натам, а да го отведе съвсем другаде.

„Искаме да съборим капитализма” – заяви съвсем открито и официално председателят на „Партията на левицата” в Германия Оскар Лафонтен – искаме нов икономически ред. Никой не е толкова продуктивен, за да получава 20 пъти по-голяма заплата от средната по страната...Води се класова борба и това най-добре го изрази американския милиардер Уорън Бъфет : имаше класова борба и моята класа спечели. Аз обаче бих добавил : класата, която губеше в продължение на години започна да се раздвижва отново” (интервю за сп. „Шпигел онлайн” от 2009 г.Виж в. „Дума” от 1.06.2009 г.).

Единствената комунистическа партия в Източна Европа, която не си смени името след промените от 1989 г. – чехската (сега се нарича Комунистическа партия на Чехия и Моравия) има 6 евдродепутати след изборита за европарламент през 2009 г., докато БСП, след 20 години трансформиране в „модерна лява партия”- само 4.

От Латвия в Европарламента отива Алфред Рубкис – бив член на ПБ на ЦК на КПСС и първи секретар на ЦК на Латвийската компартия, осъден през 1995 г на 8 години затвор с обвинение за държавен преврат. Рубкис е първият политически затворник на „нова” Латвия. Освободен е предсрочно през 1997 г. Обаче Генералният секретар на ЦК на КПСС Михаил Горбачов в затвор не е бил, а получи Нобелова награда за мир, основа фондация и социалдемократическа партия. Аналогията с някои хора в България е много печална и говори съвсем определено за техния манталитет.Имено най-близките съратници на Генералния секретар на ЦК на БКП го арестуваха и инсценираха позорния процес срещу него, който напълно се провали. Именно неговите съратници заповядаха при ареста да се прекопае почти цялата градина пред къщата му, за да се търсят заровени важни и уличаващи го документи. Такова падение рядко се среща.

Принуден съм да цитирам твърде актуална информация появила се в западната преса, за която никой в България не посмя да коментира. Тя принадлежи на Дънкан Кембъл и е поместена във в. «Гардиан» от 12.03.2009 г.

„Международната финансова криза доведе до възраждане на интереса към една философия, която, според мнозина, била погребана с разпадането на Съветския съюз. Толкова е голям интересът към конференцията на тема “Комунистическата идея”, откриваща се утре в колежа “Бъркбек” към Лондонския университет, че мястото е било променяно три пъти, за да се задоволи допълнителния интерес. Участниците са от САЩ, Латинска Америка, Африка и Австралия и идват да чуят някои от най-големите специалисти по темата.

Един от организаторите е словенският философ и писател Славой Жижек, който подчерта, че целта на конференцията не е да се "обсъждат практико-политически въпроси как да се анализират най-новите икономически, политически и военни предизвикателства или как да се организира едно ново политическо движение ". Той уточни: " Днес е необходим по-радикален диалог - това е среща на философи, които ще обсъждат комунизма като философско понятие, изхождайки от един точен и силен тезис: от Платон насетне комунизмът е единствената политическа идея, достойна за философа."Костас Дузинас, директор на института за обществени науки “Бъркбек”, който е домакин на тридневното събитие, заяви : "Конференцията трябва да дискутира нещата в по-широк политически контекст. Имаме усещането, че трябва да започнем да мислим отново." Той добави, че конференцията е за смисъла на комунизма и участниците ще бъдат критични към съветския модел. Сред въпросите за обсъждане е и дали "комунизмът все още е името, което се използва за обозначаване на хоризонта на радикалните проекти за еманципация".

Сред участниците в конференцията са радикалният италиански писател и академик Тони Негри, който навремето беше осъден в Италия на дългогодишен затвор за "бунт срещу държавата", френският философ Ален Бадиу, който публикува наскоро книга за френския президент “Същността на Саркози”. Други участници са Майкъл Хард, Джани Ватимо, Бруно Бостеелс от университета “Корнел”, както и Алесандро Русо, Тери Игълтън, Джудид Балсо и Алберто Тоскано.

"Комунизмът остава добрата хипотеза, аз не виждам друга по-добра", казва Бадиу в предговора си към програмата на конференцията. "Ако изоставим тази хипотеза, не си струва да се прави каквото и да било друго в сферата на колективните дейности. Без хоризонта на комунизма, без комунистическата идея, историческият и политическият интерес на философа се обезсмисля... Нека поемем това като задача, дори като философско задължение, да помогнем за възможността хипотезата да получи ново тълкуване".

Четири дена по-късно Бернар Кийнан, пак във в. „Гардиан” (16.03.2009 г.) представи главното от конференцията :

„Поколение след тезата на Френсис Фукояма, че след разпадането на Съветския съюз настъпва "краят на историята", през миналата есен само за няколко месеца се разпадна епохата на либералния капитализъм и на свободния пазар, при това изключително ефектно.Конференцията беше освободена от догматизъм. Имаше спорове, но същността бе изложена просто. Комунизмът е идея, която е в нас в различни форми от хилядолетия, както посочи Тери Игълтън. Израз на смелост е да се обявиш за комунист. Програмният комунизъм бе заменен с постмодерна, абстрактна идея на "лявото". Свободата на мисълта, на номадската мисъл, разчупи старите истини на марксисткото политическо знание.

Всичките тези съображения поставят въпроса за организацията. Трудно е да си представим нова комунистическа партия. Но без такава, идеята на комунизма си остава само квази-религиозен елемент на вяра. Това е и гледната точка на Игълтън.

И изборът е много прост, каза той: трябва да се започне”.

Обобщението от разговорите и дискусията изглежда по следния начин :

„Смята се като достатъчно обоснован изводът, че социализма като историческо явление съществува. Може да се твърди, че социализма е постоянен фактор на човешката история през времето на съществуване на държавата. Социализмът е една от най-мощните и универсални сили действащи на историчското поле. Социализмът е толкова стар, колкото и човешкото общество”.

Какво е впечатлението от проведената дискусия ?

Най-важното е, че възникна обективна нужда въпроса за социализма и комунизма отново да се постави в дневния ред на обществото. Поставя го самия ход на природноисторическия процес. Следователно, социализмът е иманентна част от процеса и не може да бъде елиминиран.

Самата дискусия е интересна и поучителна, и е дискусионна като всяка дискусия.Практически всички участници бяха бивши еврокомунисти, принципни противници на Съветския съюз и отявлени антисталинисти (от тях най-ярък е Славой Жижек). Може би затова се забеляза стремежа да се елиминира марксизма в неговата философска коммпонента без да се интегрира в ново обобщение. Едва ли подобни усилия ще имат успех, но е ясно, че предстои продължителен период на философски борби, с което се повтаря част от най-близката история – преди, по време и след създаването на марксизма (важна част от проблема е „левия” антикомунизъм, към който, повече или по-малко, принадлежи и третираната дискусия). Въпреки всички посочени уговорки, марксизмът има изключително важно, съкрушително придимство пред всякакви други теории – с неговото прилагане стана възможно създаването на съвсем реален, а не утопичен световен социалистически лагер. Независимо от неговия печален край, без неговия опит е невъзможна никаква нова социалистическа теория. Това беше доказано съвсем скоро, когато Карл Маркс беше обявен за философ на хилядолетието. Разбира се, поводът беше световната системна криза, когато нарастна усещането за нов коренен прелом в човешката история. Но пак Маркс ни предпазва от прекален ентусиазъм.

Независимо от дълбочината на кризата, Маркс не би хранил илюзията, че икономическата катастрофа от само себе си ще доведе до промяна...Капитализмът тика обществото „в леденята тиня на егоистичната пресметливост” (Маркс). Резултатът е социална изолация, която поражда пасивност пред лицето на криза на личността или когато се ликвидират предприятия и семейни огнища. Обхващайки с пипалата си общностите от активни, информирани граждани, изолацията ги възпира от колективно действие за радикална промяна на капитализма. Маркс би посочил преди всичко как да преодолеем тази всеобхватна социална пасивност...В „Капиталът” той изтъква „непосредствената цел е организиране на пролетариата в класа”, чиято „първа задача е спечелване на битката за демокрация”. Днес той би насърчавал създаването на нови колективни организации, сдружения и институции, чрез които хората могат да се противопоставят на капиталистическото статукво и да поемат в ръцете си отстояването на собствените си интереси...И първата задача на такива организации е да се отърват от закостенялата американска парадигма – културата да се поемат рискове, без да се мисли за последиците. Наред с лозунга: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!”, Маркс смяташе, че задачата на работниците във всяка отделна страна е „да се справят на първо място със собствената си буржоазия” (Лео Панич, професор в университета „Йорк” в Торонто – Канада. Статията е отпечатана в сп.”Форийн полиси”, бр. май/юни 2009 г. и е препечатана във в. „Нова зора” от 16.06.2009 г.).

„Капитализмът създаде чудовищно несправедлив ред. Трябва да се създаде друго общество, в което печалбите и богатството да бъдат обявени за пороци” – това не е нито Маркс, нито Ленин, нито Сталин.Това е Бил Гейтс, най-богатият човек на планетата (цитира се по статията „Скандалният октомври” от в. „Ново работническо дело”, бр.148/2008 г.).

Общият извод от дискусията и около нея е, че трябва да се заяви открито, ясно и на висок глас : съществуващият обществено-икономически строй е бандитски, мародерски, античовечен и престъпен. Той не може да осигури на човечеството „светло” бъдеще и изобщо каквото и да било бъдеще. Този строй трябва да бъде премахнат. Единствената му алтернатива е социализмът.

Налице са достатъчно примери, че социализмът не е забравен, че се търсят нови практически рецепти за неговото прилагане. Като оставим временно настрана спорния китайски експеримент достатъчно да е погледнем към Латинска Америка. Там (Венецуела, Боливиа, Еквадор) се залага на партиципативня социализъм. Той подробно беше описан в статията на Иван Аладжов във в. „Дума” от 30.07.2009 г. Аз няма да се спирам в подробности.

Какво може да се каже за този модел ?

Той по нища не се отличава от първоначалния ленински модел за развитието на социализма в Съветския съюз, освен с поправката на времето, т.е. със съвремената политкоректна фразеология и с постепенния си характер – избягнат е лексически периодът на диктатурата на пролетариата с неговите неизбежни последици (комуналните съвети са пряк аналог на съветите на работническите и селски депутати). Но в този си вид, моделът пренебрегва преднамерените дестабилизиращи фактори на външната среда, които лесно и бързо може да се трансформират в дестабилизиращи фактори на вътрешната среда (виж примера на Чили). Революция ( защото това е революция), която не се защищава не струва пукната пара. Ами какво да правим с буржоазната демокрация ? Ако при избори отново се върнат на власт контрареволюционерите, ние, какво, на избори ли ще си играем ? Ами ако тези контрареволюционери не обичат да си играят на избори, а действат като ген. Пиночет, партизани ли да ставаме ?

Ако почнем да изброяваме, много са спорните моменти в латиноамериканския модел на социализма, още повече са зримите и незрими препятствия по избрания път. Може да се надяваме на трупания исторически опит и на неговото осмисляне, но изглежда, че сме още далече от мечтания MARKSIZM TODEУ (марксизъм днес).

Китайският пример е друг феномен, много привлекателен за голяма част от българските „леви” хора. Той най-добре се характеризира с така наречения „Пекински консенсус”. Терминът „Пекински консенсус” е въведен от Джошуа Рамо, бивш редактор на списание „Тайм”. През май 2004 г. Лондонският център по международна политика публикува доклад със заглавие „Пекинският консенсус”. В доклада става дума не за ефикасността на китайската икономика, а за нейната кардинална разлика с принципите на „Вашингтонския консенсус”.

На базата на принципите на „Пекинския консенсус”, Китай постигна и макроикономическа стабилност, и активизиране на стопанските субекти, и внушителни външноикономически успехи. В страната се реализира инвистиционнен, а не монетарано-либерален модел на развитие с много високи темпове на развитие и норма на натрупване. Несъмнено китайският опит трябва да бъде подложен на задълбочен всестранен научен анализ.

В България интересът къв китайските проблеми и към китайския исторически опит е ограничен. Сред политическите среди най-възторжен привърженик на китайския модел е Александър Лилов. На 30.01.2010 г. във в. „Дума” се появи негова статия с многозначителното заглавие „Теоретическите идеи на китайската модернизация”. Тя е сбито обобщение на възгледите на Ал. Лилов върху най-новата китайска история с разясняване „за китаизацията на марксизма като съвременна научна концепция за развитие заедно с идеята за създаване на хармонично общество от иновационен вид”. Развитите тези на Ал.Лилов са твърде спорни и е трудно да се каже доколко се съотнасят и към теорията и практиката на марксизма, и към очертаващата се перспектива за формирането на MARKSIZM TODEУ. Нямам възможност тук за анализ на „китайските възгледи” на Александър Лилов, но ми се струва за проблематично, че могат да бъдат поставени като основа за доктринална промяна в програмата на БСП или на друг политически субект, както и в перспективата за „преодоляване на капитализма”. Бих посъветвал да се прочете много поучителната статия на проф. Александър Атанасов в в. „Дума” от 5.03.2010 г., в която е даден кратък отговор на тезите на Александър Лилов.

На поредната международна среща на комунистически и работнически партии от 54 страни (Сан Пауло, Бразилия), заключителният документ „Бъдещето е на социализма!” провъзгласява : „Ние сме готови да продължим по историческия път, който води към строителството на ново, свободно общество, каквото е социалистическото общество”.