Физика на тъгата
Изтегляне 2.4 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Утешение
- Трофейни думи
- Живо лекарство
Мразя те, Ариадно
Никога не простих на Ариадна, че е предала брат си. Да дадеш кълбото в ръцете на онзи, който ще убие нещастния ти, зарязан, озверял от тъмното брат. Идва красавецът от Атина, завърта ѝ главата, колко му е, провинциално столично момиче, точно такова, провинциално и столично едновременно, никога не напускало стаите на бащиния си дворец, които са просто един по-луксозен лабиринт.Дана се връща на мелницата, сама, в тъмното и спасява брат си, а Ариадна се грижи да не се изгуби по пътя убиецът на собствения ѝ брат. Мразя те, Ариадно.Върху главата на Ариадна от детското издание на старогръцките митове нарисувах с химикалка два бичи рога. Утешение
Бабо, ще умра ли? На три съм, станал съм от леглото, стоя в средата на малката стая, с едната ръка държа ухото си, боли ме, с другата дърпам баба си за ръката и плача, както само тригодишно уплашено до смърт дете може да плаче. Неутешимо. Прабаба ми, същата онази баба Кала, прехвърлила деветдесетте, преживяла много смърт, погребала не един, сурова жена, е седнала в леглото с разбъркана коса и уплашена не по-малко от мен. Полунощ е, вещерско време, както му викаше тя. Бабооо, умирам, бабооо, нареждам и се държа за ухото. Няма да умреш, чедо, няма. Боже, милото, и то знае за умирането…Майка ми дотичала и ни заварила така, прегърнати и плачещи в тъмното. Представям си ясно тази композиция — едно момче на три, босо, с къса пижама, и една 90-годишна суха жена, по нощница, която впрочем ще си отиде само след няколко дни. Плачещи и говорещи си за смъртта. Дали смъртта се е навъртала наоколо, дали децата имат нюх за нея. Няма, чедо, да умреш, повтаряла тогава баба ми, за да ме утеши. То си има ред, бабиното, първо ще умра аз, после баба ти и дядо ти, после… И от това съм се разревал още по-неудържимо. Утешение, построено върху верига от смърти. Прабаба ми умря точно седмица по-късно. Ей така от нищо, залежа се за ден-два и си отиде в една новогодишна нощ. Това е първата смърт, която си спомням, макар че не ми даваха да гледам. Лежеше на леглото в стаята, малка и восъчна, като кукла старица, помислих си тогава, макар куклите никога да не остаряват. В средата на стаята, почти до тавана, стоеше елхата, украсена с памук, със сребърните станиолени гирлянди и онези чупливи топки от 70-те, които през цялата година лежаха внимателно сложени в една кутия на гардероба. Във всяка от тези лъскави цветни топки през онази незабравима новогодишна нощ се оглеждаше мъртвата ми прабаба. Повече се боях за дядо ми, който седеше в краката ѝ и плачеше тихо. Този път изоставен завинаги. Много по-късно дядо ми щеше да лежи на същото легло в една януарска нощ и да се прощава с нас, че го чакало път. Мама ме вика да ѝ помагам с чувалите… Трофейни думиСервус, кеньир, бор, виз, кьосьоном, сеп, истен велед… Сервус, кеньир, бор, виз…Никога няма да забравя тази странна броеница от думи. Дядо ми я редеше в дългите зимни вечери, които прекарвахме заедно през детските ми ваканции. Здравей, хляб, вино, вода, благодаря, красива, сбогом… Винаги след като баба ми набързо и полуконспиративно прошепваше молитвата, идваше неговото сервус, кеньир, бор…Казваше, че преди можел да говори с часове на унгарски, но сега в старостта му останала само тази шепа думи. Неговият трофей от фронта. Седемте унгарски думи на дядо ми, които той пазеше като сребърни лъжички. Баба ми вероятно е ревнувала от тях. Че защо му е на един войник да знае думата „красива“. И никак не можеше да приеме как така ще наречеш хляба по толкова различен и изкълчен начин. Божичко, Дево Марийо, каква грозна дума. Голям грях имат тези хора. Как можеш да кажеш на хляба „кеньир“, гневеше се не на шега тя. Хлябът си е хляб. Водата си е вода. Без да е чела Платон, тя споделяше онази идея за вродената правилност на имената. Имената си бяха правилни по природа, нищо, че тази природа винаги се оказваше тъкмо българска. Баба ми не пропускаше да каже, че другите войници от селото донесли от фронта кой часовник, кой тенджера, кой цял комплект сребърни лъжици и вилици. Крадени, добавяше дядо ми, и никога не са ги извадили да ядат с тях, нали ги знам. Но баба ми и Унгария никак не бяха в добри приятелски взаимоотношения, между тях не се получаваше онзи дух на разбирателство и сътрудничество, както се казваше в тогавашните вестници. Доста по-късно щях да разбера причината за това напрежение. Струваше ми се странно, че дядо ми не обичаше да разказва за войната. Или не разказваше онова, което очаквах да чуя и бях гледал по филмите, непрекъснати битки, стрелби, къррр-кър-кърррр (всичките ни играчки бяха автомати и пистолети). Спомням си ясно как го питах колко фашисти е убил на фронта и чаках кръвожадно бройката. Макар вече да знаех, че всъщност нито един убит няма на неговата сметка. Нито един. И честно казано, малко ме беше срам от него. Дядото на Димата от другата махала бил застрелял 38, повечето от упор, а други 20 наръгал с щик в корема. Димата правеше крачка напред, набутваше невидимия щик две педи в корема ми и го завърташе. Мисля, че здравата го уплаших, като паднах пребледнял на земята и започнах да повръщам. Ужасно е да те промушат с щик в корема. Едва оцелях.
Голите охлюви бавно се нижат върху вестника, без да го напускат. Няколко страхливо са се вкопчили тяло в тяло. Дядо ми хваща един с два пръста, затваря очи, отваря уста и бавно поставя охлюва навътре, близо до гърлото. Преглъща. Повдига ми се. Страхувам се за дядо. И искам да мога като него. Дядо ми има язва. Охлювите са неговото живо лекарство. Влизат, минават на собствен ход през хранопровода и спират в меката пещера на стомаха, пускат там лигавата си следа, която образува нещо като защитен филм отгоре, тънък лечебен слой, запечатващ раната. Научил е рецептата на фронта. Дали после охлювите излизат живи и невредими отзад, или умират като доброволци, запушили амбразурата на стомашната лигавица… Една огромна ръка ме повдига и слага в отвора на червена, топла и влажна пещера. Не е неприятно, макар че е малко страшно. Червеното нещо, върху което съм поставен, непрекъснато потръпва, леко се свива и вдига, което ме кара да пълзя навътре към единствения наличен коридор. На входа има мека преграда, не е трудна за преодоляване. Сякаш сама се отваря, във всеки случай реагира, когато я докосвам. Ето го тунела, тъмен и мек, в който потъвам, напред с рогата, като бавен бик. Оставям зад себе си следа, за да бележа пътя, по който мога да се върна обратно. Така съм по-сигурен. Надолу се върви лесно, пък и пътят е кратък. След малко тунелът се разширява и свършва в малко по-широко пространство, доста мека пещера, различна от първата, през която минах. В единия край забелязвам едно по-ярко петно, разранено и излъчващо топлина. Минавам бавно отгоре му, оставяйки малко слуз. Тук обаче никак не ми харесва. Тясно е, тъмно и спарено, клаустрофобно, сякаш стените на пещерата се свиват и ме притискат. Но най-страшното е една особена течност, която самите стени изливат отгоре ми и започва да щипе. Нямам сили да се движа, като в кошмар, в който се местиш все по-бавно и по-бавно, и по-бав… Да съчувстваш на всичко, да си едновременно поглъщащият охлюви и погълнатият охлюв, изяденото и онова, което го изяжда… Как да забрави онези кратки години, в които го можеше. Понякога, докато пише, се усеща като гол охлюв, който пълзи в неизвестна посока (а посоката е известна — там, където отива всичко) и оставя след себе си следа от думи. Едва ли някога ще се върне по нея, но пътем, без дори да го иска, тя може да се окаже лечебна за нечия язва. Рядко за собствената му.
Каталог: host -> 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вратите рай II част от 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Пчелата Оура Лов Любов извън времето и пространството оура лов пчелата 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Слави Трифонов за мен е чест 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Emotional intelligence 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вълчанов хем съм сам, хем няма никой 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Открито автобиография 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Забележка 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Ричард Докинс делюзията бoг Изтегляне 2.4 Mb. Сподели с приятели:
|