Физика на тъгата



страница14/46
Дата22.07.2016
Размер2.4 Mb.
1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   ...   46

Бобовата майка

Бобовата майка имаше зелено тяло и две бобени зърна вместо очи. Много се бояхме от нея. Не влизайте в боба, викаше баба ми, като ни видеше в градината, че ще ви подгони Бобовата майка. Така и не я видяхме, но винаги имахме едно наум и заобикаляхме отдалеч лехите с боб.

В лозето пък живееше Лозовата майка и си пазеше децата. Затова не смеехме да тъпчем из редовете и да късаме грозде безразборно.

Веднъж баба ми видя как извършваме истински геноцид над колония от червени мравки, пресичащи плочките пред къщи, и тогава чухме за първи път за Мравешката майка, голяма и с ей такива остри щипки.

Всичко си имаше майка, само ние си нямахме. Имахме си баби.  


Синдром на Минотавъра


 

1970-те. Майките ни бяха млади, следваха — първи, втори, трети курс, работеха — първа, втора, трета смяна. Ние в празните квартири, приземни етажи, мазета, изгубени в скуката и страха, залутани в неясни безпокойства на оставения сам на себе си. Има ли синдром на Минотавъра? Нямах рибка, котка, костенурка или папагал, защото само това ни липсваше, както разумно отбелязваше майка ми. И без това сменяхме квартирите си в очакване на великия ден на собствения апартамент. Мое беше единствено кучето Лайка, чиято бездомна душа виеше из космоса. И брат ми, Минотавъра. Те живееха нелегално в моите 5 кв.м. жилищна площ, невидими за майка ми и баща ми, и за хазяите.  



Частна история на 1980-те


 

А после…


Трябва да се напише една „История на скуката през 80-те.“ Това е десетилетието, което произведе най-много скука. И диско. Следобедът на века.

Когато чух думата скука за първи път, бях на шест и изпитах притеснение, защото не знаех какво е. Сигурно ти е скучно по цял ден сам, попита ме една съседка, леля Пепа. Представих си го като лека болест, някакво неразположение, хрема, настинка или алергия от тополов пух. Затова отговорих неопределено: а не, нищо ми няма, добре съм. Там, откъдето идвах, не познаваха скуката, не я ползваха. Винаги имаше какво да се прави, пък и животните не я оставяха да порасне, веднага я опасваха. Но тук, в градчето Т., тя вирееше навсякъде. Трептеше като мараня над нагретия асфалт, ронеше избелялата охра на къщите, приспиваше продавача на семки в сянката на градината, мъркаше като котка или предзвикваше оглушителната кихавица на бай Коста от отсрещната къща.

 

Каталог на колекциите
Салфетки

Празни цигарени кутии

Кибритени кутийки

Значки и марки

Календарчета

Намигащи картички

Обвивки от вносни бонбони, хартиени и станиолени

Обвивки от шоколади, хартиени и станиолени

Картинки от дъвки (без дъвките)

Кутии от метакса, празни

Празни бутилки от уиски, коняк, кампари…
Вижда се ясно, че нещата в тази колекция са напуснати, празни, употребени. Някой е изпушил червеното „Марлборо“ и синия „Ротманс“, после е изял вносните шоколадови бонбони, издъвкал е дъвката и е изпил коняка „Метакса“. За нас са останали няколко бутилки, кутии, опаковки и обвивки. Колекционери на празноти и напуснатости.  

Ето го първия ми касетофон, „Хитачи“, моно, купихме го от едни виетнамци срещу старото магаре на дядо ми. Дядо ми докрая си мислеше, че тази размяна е малко кон за кокошка. Конят на магарето срещу кокошката на касетофона.  

Учебниците по история и литература — падахме си по това да доукрасяваме познатите до болка фотографии вътре. Мустаци и пиратска превръзка върху облата и гола като яйце глава на Генералния секретар. А върху героическото лице на Ботев, прости ни, Боже на литературата, рисувах кръгли очила, ленънки. Очилата направо преобразяваха страшния Ботев в един леко смутен и брадясал хипар на българските революции, по правило неуспешни.  

Светът беше прост и устроен, просто устроен. В сряда — риба, в петък — руска телевизия.  

В гедерейските каубойски филми червенокожите бяха добрите, пролетариатът, така да се каже, те бяха червените.  

Програма на телевизията за понеделник, 18 ноември 1973 или 1983 (на парчето от вестник не си личи):


17,30 — Беседа по решениятана Юлския пленум на ЦК на БКП.

18,00 — Новини,

18.10 — За пионерите: „Барабанче“,

18,30 — „Децата на цирка“ — филм,

19,00 —„Красиво и удобно“ — икономическопредаване,

19,20 — За Народнатаармия: „С песен в строя“ — концерт,

19,40 — Реклами,

19.45 — Мелодияна месеца,

19.50 — Лека нощ, деца!

20.00 — По света и у нас,

20.20 —Спортен екран.

20.30 — Телевизионентеатър: „Годишнина от сватбата“ —пиеса от Пежи Красицки,

21,40 —Лауреати на международни концерти.

22,00 — Новини.
Не мога да обясня защо, но тази програма винаги ме потапя в тъга. Последните новини в 10 вечерта и край. Само сссссссссссссссс и снежинките след химна.

Ето я зелената брезентова торба от противогаза, пълна с изтощителния страх от атомната и неутронната бомба, от сирените за въздушно нападение, като ги изпробваха. Помня бомбоубежището под физкултурния салон, където веднъж месечно се криехме „по тревога“. Задъханото дишане в тъмното, агрегатното осветление така и не проработи, хаосът, миризмата на пот и страх, хвалбите после на един съученик, че в тъмното бил избомбил, т.е. хванал за циците (на тогавашния език, мир на праха му) учителката по химия — по погрешка, целта му била друга.  

Докато слагах противогаза за цели 17 секунди на тренировките по военно обучение, майорът крещеше:— Край, край! Мъртъв си… — И ми навираше хронометъра в очите.

Не е лесно да живееш трийсет години след смъртта си.  

Краят на нашето обучение съвпадна с края на това, за което бяхме обучавани.

 

Половият въпрос


 

Имало ли е секс при социализма? А социализъм в секса? В началото на еротичния ни билдунгсроман стоеше „Мъжът и жената интимно“, превод от немски, тайният бестселър на онова време, винаги добре скрита на най-горния заден ред. Веднъж книгата изчезна.

Някой да е пипал онази книга?

Коя книга?

Знаеш коя.

Всички я четяхме тайно един от друг. Беше едновременно практически наръчник, интимен лекар и еротична литература.

Така открихме секса първо през медицинския дискурс. Мастурбацията (пишеше там) е вредна за здравето, сексът без любов също… Но нас собствено любовта без секс ни мъчеше не по-малко.  

Из Каталог на по-важните еротични сцени„:
Сега, когато тичаше нагоре по стълбите към Сони, по тялото ѝ премина огромна вълна от желание. На площадката Сони сграбчи ръката ѝ и я повлече през хола в една празна спалня. Краката ѝ отмаляха, когато вратата зад тях се затвори. Почувства устните на Сони върху своите; те бяха горчиви с вкус на изгорял тютюн. Тя отвори устата си. В този момент почувства как ръката му се движи нагоре под роклята ѝ, чу шума от скъсването на плат и почувствува голямата му топла ръка да раздира сатенените ѝ пликчета, за да я погали между краката. Тя обви ръце около врата му и остана да виси така, докато той разкопчаваше панталоните си. После той сложи и двете си ръце под нея и я повдигна. Тя леко подскочи във въздуха така че краката ѝ се увиха около горната част на бедрата му. Езикът му беше в устата ѝ и тя го смучеше. Той направи такъв силен тласък, че главата ѝ се удари във вратата. Почувствува как нещо парещо мина между краката ѝ. Тя пусна дясната си ръка надолу, за да го насочи, почти разплакана от благодарствен екстаз…“
Митичната 28 страница от „Кръстникът“ на Марио Пузо беше откровението, покръстването на цяло едно поколение. Бях я преписал на ръка, както повечето ми съученици, а някои по-смели я бяха изрязали с бръснарско ножче от самата книга.

Сексът изглеждаше сложен акробатически номер с подскоци, улавяния, повдигания, тласъци, едната ръка, езикът, другата… Никога няма да се науча. Но така или иначе самото познание за тази фигурална композиция даваше самочувствие като на посветени. Знаех поне на теория какво трябва да се направи, за да постигна този „благодарствен екстаз“…

Другият роман беше френски. За разлика от нямата сцена в „Кръстникът“, сега имаше твърде много думи, въздишки, многоточия… От тук научихме, че по време на секс може и да се говори. „Бел Ами“ на Мопасан. „Обожавам ви, моя малка Мад… Недейте, умолявам ви… бърза тръпка… буйно и несръчно съвокупление…“  

Да прибавим тайните еротични разкази, които се разпространяваха на циклостил и се приписваха на Балзак, за сношение (това беше думата) между жена и животно (нещо като Пасифая с бика), само че в случая беше куче или мечка, вече не помня.  


* * *

 

В цялата оскъдица намирахме източници на еротика на неочаквани места.



Класическото изобразително изкуство например. Неизчерпаем резервоар на голи женски тела, наистина по-пълни и барокови, отколкото бихме предпочели, но и това беше нещо. Съзерцавахме евтините репродукции… „Голата Маха“ на Гоя, „Венера“ на Ботичели, „Трите грации“ на Рубенс, „Къпещата се“ на Курбе… А „Свободата води народа“ на Дьолакроа от учебника по история, с целия революционен устрем на изскочилата от пазвата ѝ гръд се превърна в част от собствената ни сексуална революция.  

Рекламите за бельо в стар брой на „Некерман“.  

Златните момичета от художествената гимнастика.  

Всички състезания по фигурно пързаляне.  

Скулптурите на голата богиня Диана с лъка. С тях беше осеян целият град Д., някогашният Дианополис. Един следобед зърнах за секунда през прозореца на отсрещната къща една своя съученичка, и тя Диана, гола. Знаех вече мита и се уплаших, че проклятието ще ме стигне, ей сега ще се превърна в елен, стори ми се, че краката ми се окопитват, а от главата ми всеки момент ще избият огромни еленови рога. Едно куче от съседния двор се разлая тъкмо в този момент и това беше сигурен знак, че е надушило елена в мен…  

Опаковките от дамски чорапогащници с дълги женски крака.  

По-късно чухме слуха, че спермата е много полезна за женската кожа, а един от по-големите в махалата се хвалеше, че често го търсели като доставчик. Това е, викаше, българската „Нивеа“.  

Пазя един чувал с любовни писма от това време. Да ги прибавя ли тук? Невероятно е колко писма са се писали тогава. За миг си помислих, какво ли ще е, ако ги препратя обратно до техните авторки. Ако издиря адресите им и започна да им ги пускам едно по едно? Мисля, че В., тази с най-дългите и любовни послания, е щастливо женена в Мексико.

В. пишеше от двете страни на листа, мястото никога не ѝ стигаше, затова минаваше на плика, от вътрешната страна. Веднъж получих цели седем писма от нея наведнъж. Пуснала едното, после искала да напише още нещо, после пак. Ходила е на всеки 30 минути до пощата. Бях в казармата, когато ги получих. Войникът, който вземаше пощата от близкото село, отдалеч размаха седемте писма. Всички в поделението излязоха, всеки чакаше писмо за себе си в това изобилие. И той започна да чете имената на пликовете, всъщност само едно-единствено име, седем пъти. Почувствах се толкова виновен, като гледах лицата на другите след всяко писмо — тъга, която се сменя бързо с тиха ненавист. Заради цялата несправедливост на света. Не може да са отпуснати седем писма и всички да отидат на едно място.

Сега виждам, че част от началата им са буквално взети от томчето „Писма на велики личности до техните любими“. Невинна измама, която откривам едва днес. Това обяснява този висок стил „Любими мой, вярвам, че съдбата ни закриля…“ След което без преход се влиза директно във всекидневието. „Повечето лекции са тъпи, а някои от преподавателите никак не си дават зор…“ „Помниш ли Петя, с която те запознах… Представи си, хванала си е италианец…“Или това. „Искам пак да сме щастливи като на 8 и 9 март!!!“ С три удивителни.

Какво ли не бих дал да си спомня какво се е случило на 8 и 9 март.  

Чуто в един влак: „През социализма въртяхме голяма любов, защото нямаше какво друго да се прави.“

 

1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   ...   46


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница