Унищожаеми сделки – понятие и основания

В зависимост от упражняването на потестативното право да се унищожи сделката, последната ще се развие по следните два възможни начина:

• 
  ако не бъде упражнено това потестативно право, сделката запазва действието на един валиден договор;
  
• 
  ако това потестативно право бъде упражнено и искът бъде уважен, сделката се заличава с обратна сила и придобива правните последици на нищожна сделка.
  

Пороците, които водят до унищожаемост на сделките са предвидени в чл. 27-33 ЗЗД и като цяло те касаят пороци във волеизявлението на едно лице, порок, който може да засегне възможността това лице да формира валидно воля.

Предвид съществуването на степени в дееспособността, чл. 27 ЗЗД следва да се тълкува стриктно и от обхвата й да се изключат сделките, сключени от малолетни и пълно запретени и тези по чл. 73, ал. 3 ЗЗД, които са нищожни. Следователно в обхвата на чл. 27 ЗЗД се включват само сделките, сключени от непълнолетни и поставени под ограничено запрещение лица.

• 
  налице е представа у този, който право волеизявлението;
  
• 
  тази представа е погрешна, т.е. тя не съответства на действителността било защото действителността е различна в сравнение с представата, или в действителност липсва това, което съществува като представа;
  
• 
  въз основа на погрешната представа и под нейно решаващо въздействие се прави волеизявление.
  

Правно ирелевантна е грешката в мотива, ако не е довела до грешка в предмета. Грешка в изгодността на сделката също е правно ирелевантна. Релеванта е обаче грешката в начина на извършване на волеизявлението /напр., когато едно лице съставя частен документа, а не си дава сметка за правните последици, които ще настъпят от него/.

Грешка има и когато тя засяга съдържанието на волеизявлението. Чл. 28 ЗЗД въздига в основания за унищожемост на сделките грешката в предмета или в лицето.

Грешка в предмета на сделката ще е налице, когато грешката се отнася до съществени качества на обекта, за който се сключва сделката. Критерият за определяне качествата на обекта е обективен – това са онези качества, които определят годността или стойността на обекта.

Грешка в лицето е основание за унищожаване на сделката само тогава, когато поетото задължение от насрещната страна е intuitu personae, т.е. само, когато личните качества на насрещната страна са изиграли решаваща роля за сключването на сделката.

Грешка в съдържанието на волеизявлението ще е налице тогава, когато страните по една сделка наричат едни и същи нещо с различни право-технически термини.

Грешка може да има и в количеството, но няма грешка в пресмятането.

Когато една сделка е унищожена поради грешка, страната, която е действала в грешка, съгласно чл. 28, ал. 3 ЗЗД дължи обезщетение за негативните вреди на другата страна, освен, ако докаже, че няма вина за изпадането си в грешка или другата страна е знаела за грешката.

Измама. Измама е налице, когато едната страна е била подведена от другата да сключи договора чрез умишлено въвеждане в заблуждение. За да е налице измама, е необходимо да съществуват кумулативно следните предпоставки:

• 
  едната страна да е заблудена /да не съзнава несъответствието с действителността/;
  
• 
  тя да е умишлено въведена в заблуда от другата страна или от трето лице било чрез укриване на факти от действителността, било чрез тяхното изопачаване.
  

Допълнителен фактор, който трябва да присъства, когато трето лице въвежда в измама, е, че насрещната страна трябва да е знаела със сигурност за въвеждането в заблуждение от страна на третото лице или насрещната страна да не могла да знае за измамата.

Ако авторът на волеизявлението би сключил договора, дори и да е знаел за измамата, порок в сделката няма.

Критерият за това дали страна е заблудена е субективен – съобразяват се личните качества на заблудената страна.

Унищожаема е и сделката, сключена от лице, което е умишлено поставено в състояние да не разбира действията си, от насрещната страна или от трето лице. Напр. за да сключи сделката, насрещната страна сипва опиат в питието на другата страна.

Заплашване. Заплашване има, когато едната страна е принудена от другата или от трето лице, чрез възбуждане на основателен страх, да сключи договора. При заплашването има осъзнато несъответствие между волята и нейното обективиране.

Във фактическия състав на заплашването е необходимо да се включат следните етапи:

• 
  страната да е под влиянието на определени страхови представи;
  
• 
  тези страхови представи трябва да са предизвикани от другия участник или от трето лице. Специфичното е, че когато страховите представи са породени от трето лице, не е необходимо другата страна по сделката да знае за тях.
  
• 
  настъпването на страховите представи трябва да са свързани с човешко действие;
  
• 
  необходимо е да има причинно-следствена връзка между волеизявлението и наличието на представите, предизвикващи страха.
  

Начините за унищожаване на сделката при това основание са различни:

• 
  унищожаването на сделката може да бъде искано от самото лице, изявило воля в такова състояние;
  
• 
  унищожаването на сделката може да се иска и от наследниците на лицето, изявило волята си в състояние, в което не може да разбира и ръководи действията си, след неговата смърт. Необходими са обаче следните условия: 1/ приживе да е било поискано поставянето на това лице под запрещение, и 2/ основанието за поставянето под запрещение да произтича от сключения при невъзможност да разбира и ръководи действията си договор. Не този договор е основание за недееспособността на това лице, а от неговото съдържание трябва да е безспорно, че лицето не е в състояние да разбира и да ръководи постъпките си.
  

Не е необходимо да има намерение у насрещната страна да се облагодетелства от сделката, както не е необходимо да има и умисъл.

Крайната нужда отпадна като основание за унищожаване на сделката, ако облагодетелстваната страна предложи да отстрани ощетяването.

За разлика от общия случай на унищожаване на сделката, при който съдебното решение има обратно действие, то тук е възможно решението на съда за унищожаване на сделката да действа и занапред.

Чл. 33 ЗЗД предвижда и възможността третите лица да запазят правата си, придобити по унищожаемата на това основание сделка – единственото изискване е те да са придобили правата си преди вписването на исковата молба за унищожаване на сделката.

Предявяване на недействителността.

Предявяване на нищожността. Нищожността настъпва по право, затова всеки може да се позове на нея. Това обаче не пречи при наличност на правен интерес с иск пред съда да се установи нищожността. Това би било отрицателен установителен иск и може да се предяви не само от страните, но и от всяко трето лице. Предявяването на този иск не се погасява по давност. Защитата срещу нищожната сделка може да се поиска и чрез инцидентен установителен иск, а също и чрез възражение.

Нищожните сделки са засегнати от толкова тежък порок, че не могат да бъдат санирани, а само да се конвертират. С конверсията на сделката се цели запазване на здравата част от сделката, чрез превръщането й в нов тип сделка.

За да се конвертира сделката, необходимо е да се спазят следните условия:

• 
  нищожната сделка да включва съществените белези на друг тип сделка;
  
• 
  страните по нищожната сделка да желаят правното действие на новата /не е необходима предпоставка последващото съгласие на страните, достатъчно е да се разкрие волята на страните/.
  

Активно легитимираният разполага с три процесуални възможности. Преди всичко това става с първоначален конститутивен иск. На второ място, искът по чл. 27 и сл. ЗЗД може да бъде предявен като насрещен. Първоначалният иск се предявява от контрахента по унищожаемия договор за изпълнение на поетото от него задължение, а насрещният – за унищожение на същия договор. Третият процесуален способ е възражението срещу предявения иск. Когато бъде предявен иск за изпълнение на даден договор и той бъде отхвърлен, защото е признато за основателно възражението на ответника за унищожаване на същия договор, влязлото в сила решение се ползва със сила на пресъдено нещо досежно разрешения с него спор за неговата действителност, т.е. че той се счита унищожен поради установен порок.

Искът за унищожаване на договор се погасява с 3-годишна давност, с изключение на иска за унищожаване на договор, сключен поради крайна нужда, който се погасява с 1-годишна давност. Възражението за унищожаване на сделка не е ограничено с давност. Началният момент на погасителната давност е различен при различните основания за унищожаване на сделката:

• 
  ако лицето, сключило сделката с недееспособно, давността за унищожаването й започва да тече от деня на навършване на пълнолетие, респ. от деня на отмяна на запрещението, и то само, когато недееспособният няма назначен настойник;
  
• 
  когато основанието за унищожаване е грешка или измама, давността започва да тече от датата, в която са установени грешката или измамата;
  
• 
  когато основанието е заплашване давността започва от момента, в който действията на заплашване са прекратени;
  
• 
  при всички други основания за унищожаване, давността започва да тече от сключване на сделката, чието унищожаване се иска.
  

Могат да се потвърждават всички унищожаеми сделки, с изключение на сделките, унищожаеми поради крайна нужда. Но дори и такива сделки могат да се конфермират, но мълчаливо, като правото на унищожаване не бъде упражнено в продължение на 1 година или, ако насрещната страна отстрани ощетяването.

Унищожаемата сделка може да бъде потвърдена от страната, която има право да иска унищожаването й.

Две са възможностите за потвърждаване:

• 
  изрично – необходимо е писмено волеизявление от страната. Този способ за заздравяване не може да се използва, когато правоимащия е изпълнил задължението си по договора или е погасено правото му да иска унищожаване на сделката;
  
• 
  с конклудентни действия – за такова потвърждаване говорим тогата, когато правоимащият знае за основанието за унищожаване и изпълни доброволно договора.
  

Потвърждаването на сделката е едностранна сделка, обуславящо волеизявление, което не внася нищо ново в съдържанието на унищожаемата сделка.

• 
  последиците за даденото по недействителната сделка;
  
• 
  правото на обезщетение на страната по недействителната сделка;
  
• 
  действието на сделката по отношение на третите лица /чл. 17 ЗЗД/.
  

Според чл. 34 ЗЗД, когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея. Предпоставките, при които се поражда това право, са различни при нищожните и унищожаемите сделки.

Реституционното право представлява едно притезателно право, вкл. и тогава, когато, за да бъде упражнено, е необходимо упражняването на едно друго потестативно право. Така, за да може страната по една унищожаема сделка да иска даденото, тя първо трябва да унищожи сделката и чак след това ще възникне притезателното право за връщане на даденото на отпаднало основание.

При нищожните сделки правопораждащия фактически състав включва следните елементи: нищожна сделка и изпълнение по тази сделка.

Правото на възстановяване възниква само в полза на този участник в нищожната или унищожаемата сделка, който е дал или извършил нещо като изпълнение по нея /респ. на неговите универсални или частни правоприемници/. При липса на доброволно изпълнение последният може да предяви осъдителен иск за осъществяване на правото си. При предявяване на отрицателен установителен иск за обявяване нищожността или конститутивен иск за унищожаване на сделката с тях може да се съедини и осъдителен иск за възстановяване, защото без него съдът не се произнася служебно за възстановяването.

Правото на възстановяване е облигационно право, спрямо което се прилага общата 5-годишна погасителна давност.

Обезщетението обхваща само вредите от сключването на договора, негативните вреди, а не пълното обезщетяване /пропуснати ползи/.

Висящите сделки поначало не пораждат действие, но е налице едно правно очакване, дали ще настъпи юридическият факт, който да я валидизира.

Докато при сделките с незавършен фактически състав липсват елементи от фактическия състав на сделката, то при сделките във висящо състояние елементите от фактическия им състав са налице, но липсва юридическият факт, обуславящ действието на сделката.

Частична недействителност. Единствената разпоредба, изрично посветена на частичната недействителност на правните сделки е чл. 26, ал. 4 ЗЗД. По аргумент за по-силното основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД следва да намери приложение и за случаите на частична унищожаемост.

На следващо място, въпреки че визира само договори, разпоредбата важи и за едностранните сделки, а също и за многостранните.

Типичният случай, който е имал предвид законодателят с чл. 26, ал. 4 ЗЗД, е опорочеността на части от волеизявлението по една проста сделка. Проблемът в този случай касае взаимната връзка и зависимост между отделните уговорки в съдържанието на сделката. Законът урежда две хипотези, при които опорочеността на част от волеизявлението не влече недействителност на цялата сделка:

• 
  Първата хипотеза визира случаите, когато съдържанието на опорочените част може да се замести със съдържание, предписано в императивно законово правило;
  
• 
  Втората хипотеза се отнася до възможността да се игнорират недействителните части, когато може да се предположи, че сделката би била действителна и без тях.
  

В редица случаи субективната предпоставка се презюмира необоримо – правната норма урежда недействителността на уговорката, като останалата част от сделката поражда действие без да се гледа на това каква е волята на страните. Напр. съглашенията, се уговаря, че кредиторът става собственик на вещта, ако задължението не бъде изпълнено /чл. 152 ЗЗД/.

Първата хипотеза на чл. 26, ал. 4 ЗЗД визира преди всичко случаите, когато е извършено волеизявление, но поради някакъв негов порок, напр. противоречие със закона или добрите нрави, то не може да произведе действие.

В тази хипотеза следва да се включат и случаите, когато по определени въпроси волеизявление въобще липсва, напр. защото страните са пропуснали да ги уговорят, т.е., когато се касае за допълване съдържанието на сделката със съответните клаузи. Нищожните уговорки са все едно „несъществуващи” уговорки. Ако може да бъде „замествано” едно „правно нищо”, каквото е нищожната уговорка, няма пречка да могат да се заместват по право от повелителните правила на закона и липсващи клаузи, когато съществува задължение те да бъдат включени в съдържанието на договора.

Обективната предпоставка за пораждане на правните последици е да съществува повелително правило на закона, което замества, респ. допълва по право нищожните /респ. липсващи/ части на сделката.

Следва да се отбележи, че е възможно заместването на клаузи на договора, спадащи както към същественото /essentialia negotii/, така и несъщественото /accidentalia negotii/ съдържание на сделката, стига за тяхното съдържание да се предвидени императивни правни норми, на които уговорките между страните противоречат.

Друго което е важно, е, че заместването по право от повелителни правила на закона като възможна последица от частичната недействителност ще намери място само тогава, когато порокът, от който са засегнати части от сделката, е противоречие или заобикаляне на императивните правила на закона. В останалите случаи заместването по право на клаузи от сделката с императивни норми противоречи на същността на сделката като волеви акт и вместо заместване по право, следва да се разкрие предполагаемата воля на страните към момента на сключването на сделката, да се установи, дали страните биха сключили и при условията на императивната правна норма.

При втората хипотеза на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, до запазване действието на договора, се стига при наличието на следните две задължителни предпоставки.

• 
  Да е възможно останалото след отстраняване на недействителните част да породи допустими /макар по-ограничени/ правни последици на същата сделка или последици на друга действителна сделка. От една страна, тази хипотеза има по-широко приложение с оглед на порока, който може да засегне волеизявлението – това може да е както противоречие на закона и добрите нрави, така и всяко друго основание за нищожност.
  

• 
  Запазването на това редуцирано, респ. настъпването на промененото действие, е възможно само ако страните по първоначалната сделка желаят това. Тази тяхна воля следва безспорно да се установи по тълкувателен път, ако те пряко не са изявили такава.