Хазарски речник роман-лексикон в 100 000 думи



страница6/18
Дата25.08.2017
Размер3.27 Mb.
#28708
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18

ХАЗАРСКА ПОЛЕМИКА - събитието, което християнските източници поставят в 861 годи­на, според житието на Констан­тин Солунски, свети Кирил†, пи­сано през IX век, а запазено в така наречения Московски пре­пис, собственост на Московска­та духовна академия, и преписа на Владислав Граматик от 1469 година. В споменатата 861 годи­на при византийския цар дошли пратеници от хазаритеV и каза­ли: "От памтивека ние знаем са­мо едного бога, който е над всички, и нему се кланяме на из­ток, ала като пазим и други на­ши езически обичаи. Обаче ев­реите ни подучват да възприе­мем тяхната вяра и обред, а са­рацините, от друга страна, ни теглят към своята вяра, като ни обещават мир и много дарове, казвайки: "От верите на всички­те народи нашата вяра е най-добра." Поради това, тачейки старата дружба и обич, изпра­щаме пратеници при вас, поне­же вие (гърците) сте велик на­род и царската ви власт е от Бо­га. И като искаме вашия съвет, молим да изпратите учен мъж измежду вас, та и ние да въз­приемем вашата вяра, ако обори евреите и сарацините."6

Когато гръцкият цар попитал Кирил би ли отишъл при хазарите, той отговорил, че на такъв път би тръгнал пеш и бос. Даубманус смята, че с това Кирил искал да каже, че за да се при­готви за този път, му е потребно толкова време, колкото е нужно да се отиде пеша от Цариград до Крим, защото по това време той бил все още неграмотен в сънищата и не знаел как се от­ключва сънят отвътре, тоест не можел да се събуди, когато по­желае. Все пак приел задачата, пътем научил еврейски в Херсон и превел еврейската грама­тика на гръцки, готвейки се за полемиката, обявена в двореца на хазарския каган. Той и него­вият брат Методий† минали езерото Меотида и Каспийската врата на Кавказките планини и тук ги пресрещнал пратеник на кагана. Попитал Константин Философ защо, като говори, ви­наги държи книга пред себе си, докато хазарите изваждат цяла­та мъдрост от гърдите си, сякаш предварително са я погълнали. Константин му отвърнал, че се чувства гол без книгата, а на гол човек кой ще повярва, че има много дрехи? Този хазарски пратеник дошъл от хазарската столица Итил в Саркел на Дон, откъдето пристигнал в Херсон, за да посрещне Константин и Методий. После отвел визан­тийските пратеници в Семендер на Каспийско море, лятната ре­зиденция на кагана, и тук се съ­стояла полемиката. Когато в двореца, където вече се намирали еврейският и сарацинският представител, бил поставен въпрос, какъв ранг да му отре­дят на вечерята, Константин отвърнал: "Имах велик и много славен дядо, който беше приближен на царя, но понеже се отказа по своя воля от дадената му слава, беше прогонен и като отиде в чужбина, обедня и там ме създаде. А аз, търсейки старата чест на дядо си, не успях да я придобия; прочее Адамов внук съм."

- Вие почитате Троицата - казал каганът на вечерята при една наздравица, - а ние единосъщния бог, както е в книгите. Защо е така?

А Философа му отвърнал:

- Книгите проповядват Сло­во и Дух. Ако някой ти оказва почест, но не уважава твоята ду­ма и дух, а друг пък почита всичките три, кой от двамата ти оказва по-голяма чест?

Тогава еврейските предста­вители запитали:

- Кажи прочее как може жена да помести в утробата си бога, когото не може дори да види, та камо ли да го роди?

А Философа, като посочил кагана и неговия пръв съветник, рекъл:

-Ако някой каже, че първият съветник не може да ласкае ка­гана, и добави още, че послед­ният негов служител може да го ласкае и да му окаже почест, ка­жете ми как трябва да го назо­вем: луд или разумен?

Тогава в полемиката се наме­сили сарацините и Константин Философ бил запитан за един обичай, който му бил станал из­вестен още при сарацинския халиф в Самара. А именно: сара­цините слагали изображението на дявола отвън на християнските къщи. На всяка християн­ска врата имало по едно изобра­жение на дявола. И сарацините, които отдавна правели опити да отровят Константин, попитали:

- Можеш ли, Философе, да разбереш какво означава това?

А той казал:

- Виждам изображения на дявола и си мисля, че вътре жи­веят християни, а понеже дяво­лите не могат да живеят заедно с тях, бягат от тях навън. А там, където няма такива изображе­ния отвън, те са вътре заедно с обитателите на къщата...

Вторият християнски източ­ник за хазарската полемика е стигнал до нас много осакатен, във вид на легенда за покръства­нето на киевчани през X век. В тази легенда, в която между участниците в киевската поле­мика за трите религии се явява Константин-Кирил Философ (въпреки че той е живял сто го­дини по-рано), може да се про­зре документ, който първона­чално е разказвал за хазарска­та полемика. Като се отстранят наносите и допълнителните ре­дакции от X и по-късните веко­ве, сведението за хазарската по­лемика от този източник би из­глеждало приблизително така:

Един от хазарските кагани, който имал големи успехи във войните срещу печенегите и гърците, от които превзел Херсон (Керч на Крим), след воен­ните успехи се отдал на лек жи­вот. Искал да има толкова жени, колкото войници загубил във войните. "Имал много жени -казва една версия на тази леген­да, издадена във Венеция през 1772 година на сръбски език -и като искал да има жени от всички вери, не само се кланял на различни идоли, ами поради слабостта си към жените и на­ложниците искал и самият той да изповядва различни вери." Това дало повод на разни чуж­денци (гърци, араби, евреи) да побързат със своите пратеници при кагана в желанието си кол­кото се може по-бързо да го обърнат в своята вяра. Малко по-голям успех от евреина и са­рацина в полемиката, която се повдигнала в двореца на хазарския каган - казва този източ­ник, - имал Константин Фило­соф, когото изпратили гръцките царе. Но каганът не могъл все пак да вземе окончателно реше­ние, колебаел се и най-сетне взела превес намесата на една негова сродница, в която може да се познае ролята на хазарска­та принцеса Arexv, известна ни от третия източник. Нейни хора убедили кагана да ги изпрати сред евреите, гърците и сараци­ните, за да се осведомят на мя­сто какво е тяхното учение. И когато това "женско" посланичество се върнало, християн­ството било предложено като най-подходяща вяра, а пратени­ците открили на кагана, че него­вата сродница, чиито хора били те, отдавна била приела хри­стиянството.

Третият източник, който се занимава с християнските изво­ри за хазарската полемика -Даубманус, - намира, че тази вест уплашила кагана. Така ус­пехът минал на страната на ев­рейския представител в мига, в който каганът установил, че и християните почитат Стария завет както евреите. След като и Константин потвърдил това, каганът застанал изцяло на страната на някой си Романьот, който избягал от гърците при хазарите и ожесточено защита­вал юдаизма.

- От нас, тримата тълкувате­ли на сънища - казал този Романьот на кагана, - вие, хазарите, Нямате причина да се боите единствено от мен, равина. За­щото зад евреите не стои нито халифът със зелените платна на своята флота, нито гръцкият ваеилевс с кръста над войските. Зад Константин Солунски идват копия и конници, а зад мен, ев­рейския равин - молитвени наметала...

Така говорел равинът и каганът се бил обърнал изцяло към него и към неговите доводи, когато в полемиката се намесила принцеса АтехV и още веднъж преобърнала изхода на разгово­ра. Тази решаваща реч в хазар­ската полемика, която произ­несла Атех, обръщайки се към еврейския участник, гласяла:

- Казваш: който иска богат­ство, да се обърне на север, кой­то иска мъдрост - на юг! Но защо тези сладки и мъдри думи ги говориш на мен, тук, на се­вер, вместо на Мъдростта, която те чака в земята на твоите отци? Защо не си оти­шъл там, където светлината полага своите яйца, където ве­кове се трият във вековете, да пиеш киселия дъжд на Мъртво море, да целуваш пясъка, който тече вместо вода от йерусалимските чешми в полегата струя като опънат златен ко­нец? А ми казваш, че сънувам тъмна нощ и само в твоята действителност има малко ме­сечина. Защо именно на мен казваш тия неща?

Още една седмица обедня и изтъня. Изхаби своя най-тър­жествен ден, за който ти каз­ваш, че започва в Палестина, деня, който е пазила ревниво до днес, но сега е дошъл и него­вият ред. Дава го неохотно, част по част. Вземи своя пай, вземи си съботата и след туй си върви. Иди при Мъдростта и й кажи всичко, което си искал да кажеш на мен. По-щастлив ще бъдеш. Само внимавай -който иска да завладее кре­пост, трябва по-напред да за­владее своята душа...

Но напразно ти говоря всич­ко това, защото очите ти са на устата и виждаш едва кога­то проговориш. Заключението ми е следното: или не ти стру­ва пословицата, или на юг не те чака никой, защото чака някого другиго. Как иначе да си обясня защо си тук, на север, и с мен?

При тези думи на принцеса Атех хазарският каган се сепнал и казал на равина, че бил чул ев­реите сами да признават как техният Бог се е отвърнал от тях и ги е пръснал по света.

- Да не искате да ни присъ­едините към вашата вяра, за да имате другари в своята беда, та и ние, хазарите, да бъдем нака­зани като вас от Бога и пръснати по целия свят?

Така каганът се отвърнал от евреина и отново решил, че до­водите на Константин Философ са най-убедителни. Той със своите приближени приел хри­стиянството, а на гръцкия цар изпратил писмо, което се цити­ра в Кириловото житие и гласи:

"Ти, господарю, ни изпрати такъв мъж, който ни обясни със слово и с примери светлината на християнската вяра. Като се убедихме, че тя е истинската вя­ра, ние заповядахме всички да се покръстят доброволно... "7

Според друг източник тогава каганът, приемайки Константи-новите доводи, съвсем неочак­вано решил да обяви война на гърците, вместо да приеме тях­ната вяра. Казал: "Вярата не се проси, а се получава с меч." На­паднал ги от Херсон и когато за­вършил похода с успех, поискал от гръцкия цар една гръцка принцеса за жена. Царят поста­вил едно-единствено условие - хазарският каган да приеме хри­стиянството. За голямо учудва­не на Цариград каганът приел това и така били покръстени ха­зарите.



Ч

ЧЕЛАРЕВО (VII-IХ век) - ар­хеологически обект със средно­вековно гробище близо до Дунав, в Югославия. Не е открито селището, което е съхранявало гробището. Не се знае със си­гурност кой

е погребван в челаревското гробище, но е сигурно» че там може да се открие влия­нието на авари и перси по предметите, намерени в гробовете, и че в него са открити менори (образци от еврейския обреден седмосвещник) с други еврей­ски символи и ценни староеврейски текстове. Находищата в Керч на Крим пазят плочи със същия тип менори като в Челарево. Всичко това е довело специалистите до следното заклю­чение: че в околностите на Нови Сад (където се намира Челарево) има находки, които се разли­ват от обичайните аварски предмети и показват, че може би трябва да се мисли за някакъв друг субстрат, който се е заселил в Панонската низина преди идването на маджарите. За това има и писмени следи. Анонимният нотариус на крал Бела, Абдул Хамид от Андалусия, и Кинам са на мнение, че в този край на Дунава са се заселили жите­ли от тюркски произход (исмаилтяни), които се смятали за по­томци и преселници от Хорезъм. Всичко това може би по­казва, че некрополът в Челарево е принадлежал отчасти на хаза­ри, приели юдаизма. Д-р Исайло Сук†, археолог и арабист от този край, който между първите е работил на разкопките в Чела­рево, е оставил бележка, наме­рена след неговата смърт. Тази бележка не се отнася за самото Челарево, а за изводите за него. Тя гласи: "За тези, които са за­ровени в Челарево, маджарите биха искали те да са били ма­джари или авари, евреите - да са били евреи, мюсюлманите - да са били монголи, никой не желае те да са били хазари. А те са били най-вероятно хаза­ри... Гробището е пълно с изпо­чупени грънчарски съдове с из­дълбани менори. Тъй като при евреите счупеният глинен съд означава пропаднал, изчезнал човек, и това гробище е на из­чезнали и изгубени хора, какви­то именно са били хазарите на това място и може би по това време."
ЗЕЛЕНА КНИГА



Ислямски източници за хазарския въпрос

А

АКШАНИ, ЯБИР ИБН (XVII век) - според вярванията на анадолските леутари8 (свира­чи на тамбура или шаргия9) това име носел известно време дяво­лът и под него се явил на един от прочутите майстори на тамбурина през XVII век - Юсуф Масуди. Ибн Акшани сам бил твърде изкусен свирач. Записа­на е негова пръстовка на една песен и от нея се разбира, че при свиренето е използвал пове­че от десет пръста. Бил личен човек и нямал сянка и очите му били плитки като две изтъпкани локвички. Не искал да открие схващанията си за смъртта, но ги предавал на хората косвено, като им разказвал притчи, напътвал ги да четат сънища или чрез ловците на сънища да стиг­нат до съзнанието за смъртта. Нему се приписват две поговор­ки: 1) смъртта е презимето на съня, само че това презиме на нас не ни е познато; 2) сънят е всекидневен край на живота, малко упражнение за смъртта, която е негова сестра, но всеки брат не е еднакво близък със се­стра си. Веднъж поискал на де­ло да покаже на хората как дей­ства смъртта, и го направил, ка­то взел за пример някакъв хри­стиянски пълководец, чието име се е запазило: наричал се Аврам Бранкович† и воювал във Влашко, където, както твърдял дяволът, всеки човек се ражда като поет, живее като крадец и умира като вампир. Известно време Ябир Ибн Акшани бил пазач на гробницата на султан Мурад и там някакъв непознат посетител записал някои при­казки на Акшани:

"Пазачът забравя гробница­та - записал непознатият, - като пуска в нейния мрак да падне тежкия звук на бравата, сякаш оставя вътре името на ключа. Навъсен е като мен, сяда на ка­мъка и затваря очи. Когато мис­ля, че вече е заспал в своята по­ловина от сянката, пазачът вди­га ръка и ми показва молеца, който се рее някъде в трема на гробницата, излязъл от нашите дрехи или от персийските кили­ми в сградата.

- Виждаш ли - обръща се равнодушно към мене, - насеко­мото е високо горе, под бялата стена на трема, и се забелязва само защото се движи. Оттук човек може да си помисли, че е птица високо в небето, ако прие­ме стената за небе. Вероятно молецът така и възприема тази стена и само ние знаем, че не е прав. А той не знае дори, че ние го знаем. Не знае и че съществу­ваме. Е, опитай се сега да общу­ваш с него, ако можеш. Можеш ли да му кажеш нещо, каквото и да е, но така, че да те разбере и ти да си сигурен, че те е раз­брал докрай?

- Не зная - отговорих, - а ти можеш ли?

- Мога - отвърна кротко ста­рецът, пляскайки с длани, уби молеца и ми го показа смачкан на дланта си.

- Мислиш ли, че не разбра какво му казах?

- Така можеш да покажеш, че съществуваш, и на свещта, га­сейки я с два пръста - възразих аз.

- Разбира се, ако свещта е в състояние да умре... Представи си сега - продължи, - че има някой, който знае за нас това, кое­то ние знаем за молеца. Някой, комуто е известно по какъв начин, с какво и защо е ограниче­но нашето пространство, това, което ние мислим за небе и приемаме за безгранично - някой, който не може да се приближи до нас и да ни внуши, че съществуваме, освен по един-единствен начин - като ни убие.

- Някой, с чиято дреха се хра­ним, някой, който носи нашата смърт в ръката си като език, като средство за общуване с нас. Убивайки ни, този непознат ни известява за себе си. И ние през нашите смърти, които са може би само урок за някой скитник, който седи до убиеца, ние, каз­вам, през нашите смърти като през открехната врата съзираме в последния миг някои нови по­ля и някакви други граници. То­ва шесто и най-високо стъпало на страха от смъртта (за който няма спомен) ни държи заедно в играта и ни свързва всички нас, непознатите участници. Йерархията на смъртта всъщ­ност е единственото, което пра­ви възможна системата на до­пир между различните нива на действителността в едно иначе необгледно пространство, в което смъртта като отзвук в от­звуците се повтаря безкрайно...

Докато пазачът говори, аз за­ключавам: "Ако това, което той ми казва, е въпрос на мъдрост, опит или начетеност, тогава то не заслужава внимание. Ами ако той просто се е озовал в този миг на една такава плоскост, от която има по-голяма видимост и по-широк кръгозор, отколкото ние останалите или той самият ден по-рано?..."

Ябир Ибн Акшани после още някое време водел живот на скитник, носейки своя музика­лен инструмент, изработен от корубата на бяла костенурка.

Бродел из селата на Мала Азия, свирел и пускал гадателски стрели, крадейки и просейки по две сита брашно на седмица. За­гинал през 1699 година по Иса10 по необикновен начин. По това време обикалял четвъртковищата (местата, където става па­наир в четвъртък) и където сед­нел, където станел, закачал хо­рата. Плювал им в лулите, връз­вал едно за друго колелата на колите им или тюрбаните им на възел, така че те взаимно си раз­мотавали чалмите, и прочие. Когато се случвало така да предизвика минаващите, че да се нахвърлят върху него, докато го биели, той им режел кесиите и им изпразвал джобовете. Като че чакал да му мине времето. Един ден, като преценил, че е минало, потърсил някакъв селя­нин, който имал жълта крава, и му платил да я докара на опре­делено място в уречен час. Мя­стото било цяла година невинно по отношение на всякакъв звук. Селянинът се съгласил, докарал кравата, а тя пробола Ибн Ак­шани и го убила на място. Ум­рял леко и бързо, като че бил за­спал, и тозчас под него се появи­ла сянка, може би само за да до­чака тялото му. След него оста­нал музикалният инструмент от корубата на бяла костенурка, който в този ден проходил, пре­върнал се отново в животно и отплувал в Черно море. Музи­кантите вярват, че когато Ибн Акшани се върне в света, него­вата костенурка отново ще се превърне в бял инструмент, кой­то ще му замени сянката.

Погребан бил в Търнов, бли­зо до Неретва, на мястото, което и сега се нарича "дяволски гроб". Година след това един християнин от Неретва, който добре познавал Акшани прижи­ве, отишъл в Солун по работа. Влязъл в някакъв дюкян да купи вила - двурога вилица, с която отведнъж се поставят в устата два вида месо - свинско и го­веждо. Когато стопанинът на дюкяна излязъл да му услужи, човекът веднага познал в него Акшани и го попитал как така е в Солун, когато е погребан от година време в Търнов.

- Приятелю - отговорил му Акшани, - аз съм мъртъв и съм осъден от Аллах во веки веков, а тук търгувам и имам всичко. Само кантар не ми искай, защо­то повече не мога да меря. Зато­ва продавам саби, ножове, ви­лици и сечива, които се броят, а не се мерят. Тук съм винаги, са­мо на единайсетия петък всяка година трябва да съм си в гро­ба. Виж какво, на теб ще ти дам стока на вересия колкото искаш, ако ми напишеш писмо, че ще си върнеш дълга, когато се уго­ворим...

Неретвенецът склонил, въ­преки че било ден, когато лули­те скимтят и не теглят, стъкмил писмо със срок след 11-ия петък, който се падал в месец раби-ал-ауал11, наострил черната си тояга на елдово зърно и се върнал у дома, като взел колкото поискал стока. По пътя досами Неретва го нападнал огромен глиган и едва се преборил с него с тоягата си, но животното все пак му откъснало парче от си­ния пояс. Когато дошъл месец раби-ал-ауал, в навечерието на 11-ия петък взел пищов и онази вилица, купена в Солун, разко­пал "дяволския гроб" и намерил в него да лежат двоица. Единият лежал по гръб и пушел с дълъг чибук, а другият - на една стра­на и мълчал. Като насочил пи­щова срещу тях, онзи, който пу­шел, му духнал дим в лицето и рекъл:

- Аз съм Никон Севаст†, ни­що не можеш да ми направиш, защото съм погребан край Ду­нава.

И тозчас изчезнал; след него останал само чибукът в разровения гроб. Тогава и онзи другият се обърнал и неретвенецът познал в него Акшани, който му казал с укор:

- Е, приятелю мой, аз можех да те погубя в Тесалоники, но не го сторих, а ти помогнах. Се­га ти ме погуби, твоята вяра...

При тези думи Акшани се за­смял и неретвенецът видял в ус­тата му парчето от своя син пояс... Тогава се сепнал, вдигнал нагоре спусъка на пищова и стрелял в Акшани. Акшани по­нечил да го хване с ръка, но вече било късно, само го одраскал, защото пищовът гръмнал и улу­чил. Акшани изревал като вол и напълнил гроба с кръв.

Вкъщи неретвенецът оста­вил оръжието и потърсил дву­рогата вилица, но нея я нямало никаква. Докато стрелял в Ак­шани, той му бил откраднал ви­лицата...



Според друго предание Ябир Ибн Акшани изобщо не бил ум­рял. Една сутрин през 1699 година в Цариград той хвърлил един лавров лист в чебър с вода и мушнал глава във водата да си измие перчема. Останал така не повече от няколко минути. Като вдигнал глава и поел въздух около него вече го нямало нито Цариград, нито царството, в което започнал да се мие. Нами­рал се в истанбулския хотел ка­тегория А "Кингстоун", било 1982 година по Иса, той имал жена, дете и белгийски паспорт, говорел френски и само пред него, на дъното на умивалника, марка F. Primavesi & son, Corel-la Cardiff, плувал все още един лавров лист.

АЛ-БАКРИ, СПАНЯРД (XI век) - главен арабски хро­нист на хазарската полемикаV. Неговият текст е публикуван ед­ва неотдавна (Kunik and Rosen, 44), от арабски го е превел Marquart (Osteuropaische und ost-asiatische Streifziige, Leipzig, 1903,7-8). Освен на Ал-Бакри, запазени са още две съобщения за хазарската полемика, тоест за минаването в друга вяра, но не са пълни и не е известно дали се отнасят за преминаването на хазарите в юдаизма, християн­ството или исляма. Освен сведе­нието на Ищакхри, което е изгу­бено в тази му част, са запазени текстове на Масуди Стария, ав­тора на съчинението "Златни пасища", който смята, че хаза­ритеV са се отказали от своята вяра през владичеството на Харун Ал-Рашид (786-809) по времето, когато много евреи от Ви­зантия и от Халифата били изго­нени в Хазария, където ги при­ели без съпротива. Вторият хронист на полемиката би следвало да бъде Ибн Ал-Атир, но него­вото свидетелство не е запазено в първоначалния му вид, а го привежда Димашки. Всъщност най-сигурен и най-изчерпателен източник е хронистът на хазар­ската полемика Ал-Бакри, който твърди, че хазарите след 731 година и войната с халифите при­ели от арабите заедно с мира и исляма. Наистина арабските хронисти Ибн Рустах и Ибн Фадлан споменават за много ис­лямски храмове в хазарското царство. Те говорят и за "двой­но царство", което ще рече, че по някое време в хазарската държава ислямът е бил възприе­ман равноправно с някакво дру­го вероизповедание и така каганът изповядвал Мохамедовата вяра, а хазарският цар - юдаиз­ма. Според твърдението на Ал-Бакри след това хазарите прие­ли християнството и най-накрая, след полемиката, при кагана Савриел-Овадия в 763 година приели юдаизма, понеже ислям­ският представител в полемика­та отпаднал предварително, тъй като бил отровен още по пътя. Ал-Бакри приемал (според мнението на Даубманус), че първият отказ от вярата по вре­мето, когато хазарите приели исляма, е най-важен и решаващ. Божията книга е на пластове - пише той - и за това свидетел­ства първият имам, като казва: "Нито една дума от тази книга, пратена чрез ангелите, не е слязла от небето, без той да ми я е казал в перото, нито една не е написана, без да съм я повторил на глас. И всяка ми обясни осем пъти: дословното значение и ду­ховния смисъл, реда, който се променя от предходния ред, и реда, който променя следващия, тайната и двусмислието, отдел­ното и общото." Следвайки ня­кои указания на медика Захария Рази, Ал-Бакри смятал, че трите религии - ислямът, християн­ството и юдаизмът - могат да се приемат като три степени в Бо­жията книга. Всъщност всеки народ усвоява тези пластове от Божията книга по онзи ред, който най-много му подхожда, и с това показва своята най-дъл­бока същност. Първия пласт на значението той изобщо не взема предвид, защото това е дослов­ният, който се нарича ауам и е достъпен за всеки човек незави­симо от религията му. Вторият пласт- пластът на алюзиите, на преносните значения, който се нарича кауас и който разбира елитът, представлява християн­ската църква, той покрива се­гашния миг и звука (гласа) на Книгата. Третият пласт, наре­чен аулия, който обхваща окулт­ните значения,представлява ев­рейския пласт в Божията кни­га, пласта на мистичната дълбо­чина и на числата, пласта на писмената на Книгата. А четвъртият, анбия - пластът на про­роческите сияния и на бъдеще­то, представлява ислямското учение в неговото най-същест­вено значение, духа на Книга­та, или седмата дълбочина на дълбочината. Така хазарите, приемайки най-напред най-висшия пласт (анбия) и чак след това останалите пластове на Бо­жията книга, и то не подред, показали, че най-много им под­хожда ислямското учение. Така че след това те никога не се от­рекли от исляма в действител­ност, въпреки че междувремен­но преминавали от християн­ството към юдаизма. Доказател­ство за това е обстоятелството, че последният хазарски каган, преди да погине хазарското цар­ство, преминал отново в първо­начално приетата вяра и приел исляма, както ясно отбелязва Ибн Ал-Атир.

Сведението на Спанярд Ал-Бакри било написано на изис­кан арабски език, същия, на кой­то говорели ангелите, но в по­следните години на живота му, в дълбока старост, стилът на Бакри се променил. Това стана­ло, когато започнал да натрупва шейсет и седмата си година, бил плешив, леворък и деснокрак и носел все още само чифт хубави големи очи като две сини риби. Една нощ сънувал, че някаква жена тропа на вратата му. От леглото си добре виждал нейно­то лице, напудрено с рибе браш­но, както правят девиците, за­щото вратата имала отвор към месечината. Когато отишъл да я пусне вкъщи, видял, че тя, чу­кайки, изобщо не стояла пред вратата, а седяла на земята. Сед­нала така, била висока колкото Ал-Бакри. Но като започнала да става, това траяло толкова дълго и тя ставала толкова висока, че Ал-Бакри се уплашил и се събу­дил вместо в леглото си, където сънувал споменатия сън, в няка­къв кафез, закачен над вода. Бил двайсетгодишен младеж, левокрак, с дълга къдрава коса и брада, за която бил вързан един съвсем неразбираем спомен - топи брадата си във вино и мие с нея гърдите на някаква девица. Не знаел нито дума арабски и с тъмничаря, който му печал хляб, омесен от брашно от смлени мушици, говорел гладко на език, който тъмничарят раз­бирал, а той не. Така всъщност вече не знаел нито един език и това било единствената следа от него предишния, отпреди съ­буждането. Кафезът висял над водата и когато идвал прилив, само главата му стърчала над вълните, а по време на отлив с ръка под себе си можел да хване рак или костенурка, защото тогава водата на морето се оттег­ляла и прииждала вода от река и той се миел от солената вода със сладка. В този кафез пишел, дълбаейки със зъби букви върху черупката на рака или костенур­ката, но не можел да прочете на­писаното и пускал животинките във водата, без да знае какви по­слания праща по света. При други случаи, хващайки косте­нурки по време на отлив, върху техните коруби получавал по­слания, четял ги, без да разбира нито дума от прочетеното. Ум­рял, сънувайки солени женски гърди, потопени в смес от плюнка и слуз от зъбобол, учей­ки отново езика на Божията книга от дървото, на което бил закачен.





Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница