Хазарски речник роман-лексикон в 100 000 думи

Според други разкази той съвсем не бил умирал, а дал на едно куче да лизне малко от кръвта му, влязъл в гроба на ня­какъв турчин, хванал го за уши­те, одрал му кожата и я облякъл. Затова от хубавите му турски очи надничали кози очи. Бягал от огниво, вечерял след другите и на година крадял по буца сол. Смята се, че нощем яхал мана­стирските и селските коне - и те наистина осъмвали в пяна, кални и с оплетени гриви. Каз­ват, че вършел това, за да си охлади сърцето, защото сърцето му било варено в кипящо вино. Затова в гривите на конете оплитали Соломоновия знак, от който той бягал - и така ги пазе­ли от него и неговите ботуши, винаги нагризани от кучешки зъби. Обличал се богато, бил до­бър стенописец и според преда­нието този дар му бил от архан­гел Гавриил. В черквите из Ов­чарска клисура по неговите фрески са останали бележки, които, ако се четат в определен ред от рисунка на рисунка и от манастир на манастир, образу­ват едно послание. То може да се съставя, докато съществуват стенописите. Никон бил оста­вил това послание за самия себе си, като се върне след триста го­дини отново сред живите, защо­то демоните, казвал той, не пом­нят нищо от предишния си жи­вот и това бил начинът да се оправят. В началото не бил кой знае колко добър стенописец. Работел с лявата ръка, рисунки­те му били доста хубави, но ня­как не можели да се запомнят; щом никой не ги гледал, те като че изчезвали от стената. Една сутрин Севаст седял отчаян пред боите си и усетил как от­ломка от тишина влязла в него­вото мълчание и го разбила. Още някой стоял там и мълчал. Но не на Никоновия език. Тога­ва Никон почнал да моли архан­гел Гавриил да го удостои с ми­лостта на боите. В това време из клисурата по манастирите "Йоване", "Благовещение", "Николе" или "Сретение Гос­подне" имало винаги млади мо­наси иконописци и зографи, които зографисвали стените и се състезавали като в няма мо­литва и в хор кой по-добре ще нарисува своя светец. Затова ни­кому и през ум не минавало, че тъкмо молитвата на Никон Се­васт може да бъде чута. А в дей­ствителност така се случило.

През август 1670 година сре­щу Светите седем ефески мъче­ници, когато почва да се яде сърнешко месо, Никон Севаст казал:

- Един от сигурните пътища в истинското бъдеще (защото има и лъжливи видове бъдеще) е да вървиш в посоката, в която расте твоят страх.

И тръгнал на лов. Повел със себе си някакъв монах на име Теоктист Николски^А, който му помагал в манастира при пре­писването на книги. Този лов е влязъл в разказа вероятно благо­дарение на записките на мона­ха. Според разказа Севаст качил хрътката на седлото зад себе си и тръгнали на лов за елени. В един миг хрътката скочила от конската задница, но Теоктист не видял никакъв елен пред тях. А хрътката джафкала, като че наистина подкарвала дивеч и полека гонела пред ловците нещо невидимо, но тежко. Чуло се как пука шубракът. Севаст се държал като кучето. Държал се, сякаш пред него имало елен; съвсем наблизо наистина се чул еленов рев и Теоктист тогава за­ключил, че архангел Гавриил най-сетне се е явил на Никон в образа на елен, тоест преобра­зен в душата на Никон Севаст. По-точно казано, архангелът поднесъл на Никон в дар душа. Така ловувал Никон в това утро, уловил собствената си душа и подхванал разговор с нея.

- Дълбината голяма зове дълбина голяма в широкия твой глас, помогни ми теб самия да славя с боите! - викнал Севаст на архангела, или на елена, или на своята душа, каквото там е било. - Искам да нарисувам нощта между събота и неделя, най-хубавата ти икона на нея, да ти се молят и по други места, без да я виждат!

Тогава архангел Гавриил проговорил и рекъл:

- Преобидев поташта се озлобити...⁵

И монахът разбрал, че архан­гелът говори, като изпуска съ­ществителните. Защото съще­ствителните са за Бога, а глаго­лите за човека. А иконописецът отвърнал:

- Как ще работя с дясната, като съм левак?

Но еленът вече не бил пред него и монахът запитал Никон:

- Какво стана?

Никон отговорил съвсем спо­койно:

- Нищо особено, всичко това е временно, аз съм тук само на път за Цариград...

Но после добавил:

- Поместиш човек от легло­то, а в леглото червеи, буболеч­ки, прозрачни като скъпоценни камъни, и плесен...

И го обзела радост като бо­лест, преместил от лявата ръка в дясната четките си и започнал да рисува. От него потекли бои като мляко и той едва успявал да ги положи. Отведнъж знаел всичко: и как да смеси туш със секрет от мускусен бик, и че жълтата боя е най-бърза, а чер­ната най-бавна и че й трябва най-дълго време да изсъхне, за да добие истинското си лице. Най-добре му се удавали "бяло­то на свети Иван" и "драконова-та кръв", а картините намазвал вместо с лак с четчица, натопе­на в оцет, да получат цвета на светлия въздух. Рисувал, като хранел и лекувал с боите навред около себе си: по страничните греди на вратите и огледалата, по кошниците и тиквите, по жълтиците и цървулите. На ко­питата на своя кон нарисувал четиримата евангелисти: Матей, Марко, Лука и Йоан, на ноктите на ръцете си десетте Божии заповеди, на кладенчо­вата кофа Мария Египетска, върху капаците на прозорците двете Еви - първата Ева (Лилит) и другата (Адамовата) Ева. Ри­сувал по оглозгани кости, на зъ­бите, свои и чужди, по обърна­тите джобове, по шапките и та­ваните, върху живи костенурки нарисувал 12-те апостоли и ги пуснал да се разпълзят из гора­та. Нощем били тихи като стаи, той си избирал която искал, вли­зал, оставял светлината зад дъс­ката и рисувал двуделна икона. На тази икона нарисувал как ар­хангелите Гавриил и Михаил си предават през нощта от един ден в друг душата на някаква грешница, като Михаил стоял във вторника, а Гавриил в сряда­та. Крачели по изписаните име­на на тези дни и от краката им шуртяла кръв от ходене по остриетата на буквите. Карти­ните на Никон Севаст били по-хубави зиме, при отблясъка на снежната белота, отколкото ле­те на слънце. В тях имало някак­ва горчивина, като че били рису­вани на тъмно, някакви усмив­ки имало на лицата, които угас­вали през април и изчезвали до първия сняг. А тогава той отно­во сядал да рисува и само от време на време намествал с ла­кът между краката огромния си член, да не му пречи при ра­ботата.

Неговите нови картини се помнели за цял живот; монасите от клисурата и живописците от нейните манастири се трупали като по изсвирване в "Николе" да видят Никоновите бои. Манастирите започнали да се над­преварват за него, негова икона донасяла колкото лозе, а фреската на стената била бърза кол­кото най-бързия кон. За това, как е работил зографът Никон, е останала бележка в някакъв осмогласник и тази бележка от 1674 година гласи:

"Преди две години, в деня на преподобния Андрей Стратилат, тъкмо когато се почва да се ядат яребици, седя аз - отбеляз­ва непознатият монах в тази за­писка - и в своята николска ки­лия чета книгата с новойерусалимски псалми от Киев, а в съ­седната килия ядат трима мо­наси и едно куче: двамата идиоритмици вече бяха вечеряли, а рисувачът Севаст Никон според обичая си се храни след тях. По Дъвченето през тишината на псалмите, които чета, може да се познае, че Никон яде говежди език, който, преди да го сготвят, е бил здраво удрян в сливата пред вратата, за да омекне. Като похапна, Никон излезе и седна да рисува, а аз, гледайки как приготвя боите, го запитах какво работи.

- Боите смесвам не аз, а твоят поглед - отговори ми той, - аз само ги поставям на стената една до друга в естествено състояние, а онзи, който гледа, смесва в окото си боите като каша. Тук е тайната. Който по-добре свари кашата, ще има по-добра кар­тина, но добра каша от лоша елда не става. Прочее по-важна е вярата на гледането, слушането и четенето от вярата на рисува­нето, пеенето или писането.

Той взе синя и червена боя, сложи ги една до друга, рису­вайки очите на един ангел. И аз видях как ангелът доби теме-нужни очи.

- Аз работя с нещо, което е като речник на боите - добави Никон, - а самият зрител съста­вя от този речник изречения и книги, което ще рече картини. Така можеш да правиш и ти, пи­шейки. Защо някой да не напра­ви речник на думите, които съ­чиняват една книга, и да остави читателя сам да подреди тези думи в едно цяло?

После Никон Севаст се обър­на към прозореца и показа с чет­ка през него нивата пред "Нико­ле", като рече:

- Виждаш ли онази бразда? Нея не я е изорал плуг. Това е бразда от кучи лай...

После сякаш се замисли мал­ко и добави за себе си:

- Като рисувам тъй с дясната ръка, а съм левак, как ли пък бих рисувал с лявата? - и премести четката от дясната в лявата ръ­ка.

Това се разчу тутакси по ма­настирите и всички се ужасиха, уверени, че Никон Севаст отно­во се е върнал към Сатаната и че ще бъде наказан. Наистина ушите му отново станаха остри като бръснач и се говореше, че може да отреже парче хляб с ухото си. Но неговото умение си остана същото, с лявата ръка рисуваше също тъй добре както с дясната, и нищо не се проме­ни, архангелската клетва не се сбъдна. Една утрин Никон Се­васт чакаше да дойде игуменът от манастира "Благовещение" и да се спогодят около изписване­то на някакви двери. Но от "Бла­говещение" не дойде никой ни­то този, нито на другия ден. То­гава Севаст сякаш се сети нещо, прочете петата молитва, която се казва за упокой на душите на самоубийците, и сам отиде в упоменатия манастир. Там зава­ри игумена пред черквата и се обърна към него според обичая си да нарича другите със своето име:

- Севасте, Севасте, какво стана?

Старецът го въведе в килия­та, без да продума, и му показа млад като глад живописец, кой-

то вече рисуваше дверите. Ни­кон се загледа в рисунката и се смая. Младежът махаше с веж­ди като с крила и рисуваше тол­кова добре, колкото и Никон. Не беше по-добър, но не беше и по-лош от него. И тогава Никон разбра на какво наказание е подложен. Чу се, че и в пърняворската черква друг младеж работи също така добре като Никон Севаст, и това излезе вяр­но. Много бързо и останалите по-стари живописци и зографи един по един, сякаш се отвърз­ваха от пристанището и навли­заха в открити води, започнаха да рисуват все по-добре и по-до-бре и да настигат Никон Севаст, който дотогава им служеше като недостижим образец. Така се озариха и обновиха стените на всички манастири в клисурата и Никон се върна на мястото, от което беше тръгнал, от лявата към дясната ръка. Като не из­държа така, той каза:

- Защо ми трябва да съм ико­нописец като всички останали? Сега всеки може да рисува това, което мога и аз...

И тогава захвърли завинаги своите четки и никога повече не нарисува нито една картина. Нито дори на яйце. Изплака всички бои от очите си в мана­стирския хаван и с помощника си Теоктист напусна "Николе", оставяйки след себе си следа от пето копито. На тръгване рече: - Знам в Цариград един го­лям господар, чийто перчем е гъст като конска опашка, той ще ни наеме за писари.

И спомена едно име. Името гласеше: кир Аврам Бранкович†."

СКИЛА, АВЕРКИЙ (XVII-началото на XVIII век) - по про­изход копт, учител по бой с меч, един от най-известните майсто­ри на сабята в Цариград в края на XVII столетие. Скила бил на­ет като слуга при някакъв цари­градски дипломат - Аврам Бранкович†, и упражнявал с гос­подаря си умението на боя със сабя в пълен мрак, вързан за противника с дълъг кожен ка­иш. Умеел да лекува рани и ви­наги носел със себе си снопче китайски игли от сребро и едно огледало, на което с червени точки били отбелязани очерта­нията на главата му, а със зеле­ни точки - посоките, в които се Разпространяват бръчките по лицето. Когато бил ранен и имал болки, Скила заставал пред огледалото и на мястото, където имало зелени точки, си забождал в лицето китайски игли. Болките минавали, а раните заздравявали, оставяйки след себе си само по някоя китайска буква върху кожата. Това огледало не можело да излекува никого освен него.

И където духал, и където сър­бал, винаги обичал веселяците и плащал добре да го разсмеят. Но всяка шега оценявал различ­но. Смехът може да бъде обик­новен - смятал той, - когато чо­век се смее само на едно нещо. Такъв смях е най-евтин. Най-скъпият смях е, когато човек се засмее на две или три неща ед­новременно. Но такъв смях на­мирал рядко, както и другите скъпи неща.

Аверкий Скила десетки годи­ни събирал много внимателно по бойните полета и предгра­дията на малоазийските градове най-изкусните хватки със сабя, изучавал ги, проверявал ги на живо месо и най-накрая опис­вал начина на прилагането им в нарочен опис, пълен с диаграми и схематични указания за дви­женията на това древно изкуст­во. Можел да убие със сабя риба във водата или нощем да окачи фенер на забоден в земята меч и когато противникът тръгне към светлината, да го нападне от тъмното с нож. Всеки от тези ходове отбелязвал с различен зодиакален знак и всяка звезда от тези съзвездия означавала по една смърт. Знае се, че в 1689 година Скила вече бил овладял съзвездията Водолей, Стрелец и Телец и се намирал в съзвездие­то Овен. В това съзвездие му липсвала само проверката на последната хватка със сабя на практика, за да приключи и с не­го. Тази хватка била змиевиден разрез и оставяла след себе си страшна криволичеща цепнати­на, която се разтваряла и изпус­кала от раната като от уста гла­сове, подобни на вопли на осво­бодена кръв. Някъде във Влаш­ко, на австро-турското бойно поле, Скила, както сам пише, в 1689 година проверил и тази, последна своя хватка, а след то­ва се оттеглил във Венеция, къ­дето в 1702 година описал из­куството на майсторите на меча и сабята в книга със заглавие Най-хубавите подписи със са­бя. Към книгата имало карти със схеми на саблените удари и Аверкий Скила бил представен на тези карти, сякаш стои меж­ду звездите, или още по-добре казано, в кафеза или мрежата на неговите бойни движения. На непосветените изглеждало, че е затворен в някаква красива про­зрачна беседка, която е нарису­вал и създал във въздуха около себе си със свистенето на сабята и разрезите с острието. Но този кафез бил с толкова разкошни форми, толкова лек и въздушен, целият в съвършени извивки, плаващи куполи, мостове, сво­дове и стройни кули по ъглите, че отпървом това действало та­ка, сякаш Аверкий Скила е затворен в летежа на някакъв бръмбар, чийто безкраен под­пис във въздуха отведнъж е ста­нал четлив. Лицето на Аверкий Скила зад тези решени задачи или решетки на затвор е спо­койно, само дето има двойни устни и винаги изглежда тъй, сякаш някой в него иска да про­говори вместо него. Той твър­дял, че всяка рана е ново сърце, което бие отделно, та прекръст­вал раните със сабя, и имал кос­мат нос, по който го познавали и бягали от него.

Интересна бележка за Авер­кий Скила е оставил музикантът и четец на сънища Юсуф Масуди^. Той работел заедно с Авер­кий Скила като слуга у спомена­тия дипломат при Високата пор­та в Цариград и се занимавал с лов на образи, които пътуват из сънищата на хората. Записал е, че ако двама души се сънуват взаимно и сънят на единия съ­здава действителността на дру­гия, винаги остава малко от съ­ня и от едната, и от другата стра­на. Това са "децата на съня". Съ­нят, разбира се, трае по-кратко от действителността на сънува­ния, но затова пък винаги е не­сравнимо по-дълбок от всяка действителност и поради това всякога остават малко отпадъ­ци, "излишък на материал", кой­то не може да се побере без остатък в действителността на сънуващия, а се прелива и при­лепва към действителността на някое трето лице и поради това то търпи големи затруднения и промени. Този трети по правило е в по-сложно положение от първите двама, неговата свобо­да на волята е двойно повече ограничавана от подсъзнание­то, отколкото при двамата съну­ващи, защото излишъците от енергия и материал в сънищата на единия и на другия последо­вателно се преливат в духовния живот на третия и така той става своего рода двуполюсов и се прекланя ту на единия, ту на другия сънуващ.

Според твърдението на Масуди Аверкий Скила страдал от подобно ограничаване на воля­та и водел безмълвно състеза­ние с двамата сънуващи, чиито имена Масуди също е посочил. Това били работодателят на Аверкий, Аврам Бранкович, и някой си Коен^, когото Аверкий Скила изобщо не познавал. Би­ло, каквото било, обаче Скила, подобно на инструмент с дъл­бок глас и най-дебели струни, можел да оформи само скелета на мелодията, само основното звучене на своя живот, най-гру­бото. Всичко останало му се из­плъзвало и било по мярката на Другите и за другите. Най-бол­ният му стон и най-големите по­стижения били някъде, където другите се задържат без мъка и по средата на своите възмож­ности.

Според версията на Масуди за случая Аверкий Скила не е създавал своята колекция от хо­дове със сабя от някакви профе­сионални войнишки съображе­ния, за да усъвършенства вла­деенето на бойното изкуство, а в отчаяно издирване на онази фигура, която ще го спаси от омагьосания кръг, в който се движел, чакайки своите мъчите­ли да попаднат в обсега на сабя­та му. Последните години имал големи и непонятни надежди да разреши своя случай с помощта на един ход, който бил - както твърдял сам - под знака на Ове­на. А понякога се събуждал от сън с очи, пълни с изсъхнали сълзи; когато ги разтьрквал, съл­зите се трошели и ронели под пръстите му като парчета стък­ло или пясък и по тези отломки коптът можел да разбере, че то­ва не са негови, а чужди сълзи.

Било, каквото било, във вене­цианското издание на Аверкиевата книга Най-хубавите под­писи със сабя последната схема показва Аверкий Скила в кафе­за на неговите хватки, начертани с накъсани линии, но един криволичещ ход под знака на Овена е даден на този чертеж като проход, който оставя въз­можност да се излезе от кафеза или мрежата. Така Аверкий Скила на последната схема в книгата му е нарисуван как на­пуска кафеза на своето бойно изкуство през отвора на този не­обикновен криволичещ ход и прекрачва като през врата към свободата. През този разрез той излиза като през рана, сякаш възкръсва от звездния си затвор за света и за новия живот. А в неговите неми външни устни се смеят радостно другите, вът­решните устни.

СТЪЛПНИК (БРАНКОВИЧ, ГЪРГУР) (1676-1701) - самата дума "стълпник" в източното православие означава отшел­ник, дал обет да прекара живота си на стълб (кула) в молитви. Впрочем в случая с Гъргур Бранкович названието "стълп­ник" е дошло като прякор и по съвсем особен начин. Гъргур Бранкович всъщност бил войво­да от рода на трансилванските Бранковичи, най-големият син на наемния дипломат и пълководец от XVII век - Аврам Бранкович†. Надживял баща си само с дванайсет години. Отбе­лязано е, че бил петнист като леопард и твърде умел в нощни­те нападения. Носел скъпоцен­на сабя от 70 метални листа, които били изковани, докато ковачът прочете девет пъти под­ред "Отче наш". Прякора Стълпник не чул никога, защото го получил допълнително поради не­обикновената смърт, която го настигнала в турски плен. Леярят на топове Хасан Агрибирди младши е описал смъртта му и тя е влязла и в народна песен, а самият Гъргур Бранкович пора­ди своя прякор е сякаш израв­нен и със светите отшелници на християнската църква.

Според споменатото описа­ние Бранкович с няколко конни­ци случайно връхлетял край Ду­нава на силен турски отряд. Турците тъкмо били дошли, се­дели на конете си и от седлата пикаели в реката. Щом ги съ­зрял, Бранкович хукнал да бяга. Турският военачалник го видял, но не си прекъснал пикаенето. Чак когато съвсем се облекчил, отърсил се, подгонил Бранко­вич и го пленил. Довели го вър­зан в лагера, като удряли с копия по барабаните. Турците вързали пленения Бранкович на един гръцки стълб и трима стрелци се целели в него със стрели. Преди да започнат, му казали, че ако преживее петата стрела, ще му бъде подарен животът и ще му дадат лък със стрели той да цели онези трима, които трябвало да стрелят в него. То­гава той помолил да не пускат едновременно по две стрели, за­щото "не може да брои болките, а попаденията". И така, онези тримата го целели, а той броял. Първата стрела го улучила в то­ката на пояса, влязла в корема му и пробудила там всички бол­ки, които вече били родени през живота му. Втората стрела ус­пял да хване с ръка, третата му пробила ухото и останала като обица в него, а той броял. Чет­въртата не улучила, петата го уцелила в коляното, извила се и пробила другия крак, а той все броял; шестата отново не улучи­ла, деветата му приковала кит­ката за бедрото, единайсетата му откъснала лакътя, дванайсе­тата го изкилила, а той броял. Изброил до седемнайсет и тога­ва паднал мъртъв от стълба. На това място поникнала ягорида - диво грозде, което никога не се продава и купува, защото е грехота.

С такива мисли, свежо обръс­нати уши и изострен поглед д-р Сук се готвеше да излезе. В момента се намираше в столи­цата, където все още посещава­ше бащиния си дом. В тази къща преди трийсет години про­фесор Сук бе започнал проучва­нията си и оттогава те го отвеж­даха все по-надалеч и по-надалеч от нея и той предчувстваше, че пътят му ще свърши някъде в някой далечен край, където хълмовете са като разрязан хляб, с черна кора, по която ник­не бор. И въпреки това с тази къща оставаха свързани архео­логическите му издирвания и открития в областта на арабистиката, особено студиите за ха-зарите, един древен народ, отдавна изчезнал от сцената на световните събития, който е оставил поговорката, че и душа­та има скелет, а това са споме­ните, свързани с къщата. Някога къщата беше собственост на ба­ба му, която ставаше все с левия крак, на нея той се бе метнал ле­вак. Сега тук, в дома на майка му, госпожа Анастасия Сук, книгите на д-р Сук бяха нареде­ни на почетни места в библиоте­ката, подвързани с кожа от ста­ри кожени палта, които мири­шеха на френско грозде и се че­тяха през специални очила, из­ползвани от госпожа Анастасия само в тържествени случаи. Луничава като пъстърва, госпожа Анастасия носеше в устата си своето име като паричка, която убива; никога и за никого не се бе отзовала на него и не го пре­метна през езика чак до смъртта си. Имаше хубави сини бадемо­ви очи и синът й редовно я за­варваше с някоя от неговите книги в скута и с парче от нечие име (по всяка вероятност на ба­ща му), което се подаваше от устните й окъпано в малко кръв. Годините, гъсти като каша и не­проходими, през които се про­мъкваше д-р Сук, събирайки ар­хивни извадки, снимки на стари монети и отломки на стомни от сол, за да гради от тях стълб на истината, в последно време все по-ясно му даваха да разбере, че майка му се приближава от го­ляма далечина и се връща в жи­вота. Връщаше се през неговата старост и през неговите бръчки и колкото по-зрял ставаше той, толкова повече място превзема­ше тя на лицето и тялото му, превземаше чертите и особено­стите, които носеха следи от по­койния му баща. Той очевидно се превръщаше в нея и сега, ко­гато беше принуден да живее сам и да се занимава с женски работи, в ръцете му оставаше все по-малко от бащината сръч­ност и все по-често в мудността и непохватността на собствени­те си пръсти разпознаваше май­чините движения. Посещенията му в бащината къща, редки и обикновено свързани с рождени дни (какъвто беше случаят и се­га), също започнаха да се про­менят. Сега майка му го посре­ща на входа, целува го по коса­та, отвежда го в ъгъла, където по-рано бе стояла неговата проходилка и където сега стои кресло, вързано с канап за Дръжката на бравата, като че е прасе.

- Сашенка, винаги си бил немарлив към мене - казва тя на сина си, - най-хубавите и най-щастливите часове в живота ми бяха свързани с такова напреже­ние, че още си спомням за тях. Спомням си за тях, а това значи и за тебе, не като за щастие, а като за радостно напрежение, което е почти непоносимо. За­що беше така изтощително теж­ко да бъдеш щастлив? Но всич­ко отдавна мина като вятър през върби. Усмирих се, откакто вече не съм щастлива. И все пак виж, има някой, който все още ме обича, който още се сеща за мен!

И изважда връзка негови писма, писани до нея.

- Представи си, Сашенка, от професор Сук!

Майка му привързва тези писма с коси от Джелсомина Мохоровичич, целува ги и му ги чете на глас, победоносно, като някакви войнишки песни, та на­право забравя да го изпрати, ко­гато той тръгне към своя хотел да спи. Или го целува, сбогувай­ки се бързешком, така че под роклята й той неволно докосва гърдите й и те му заприличват на компот от круши.

- Представи си каква наход­чивост! - извика тя на това мя­сто и като видя, че чашата му е празна, добави: - Една чаша е много, две са малко!

Междувременно всяка втора пролет името на д-р Сук отново биваше хвърляно в онази шапка зад вратата, която миришеше на ръждясала брава. Не го известя­ваха и той не знаеше резултата. Тогава кашляше с усещането, че из корен дърпа сплитка жили, която така дълбоко се е врязала и враснала в плещите и врата му, та едва ли би могла да се из­скубне. Сега изпитите бяха по-начесто и като председател ви­наги седеше различен човек. Д-р Сук имаше една студентка, която рано бе оплешивяла, но нощем куче я лижеше по теме­то, така че на главата й никнеше гъста пъстра козина. Беше дебе­ла и не можеше да си свали пръ­стените, имаше вежди във фор­мата на малки рибешки скелети и вълнен чорап вместо шапка. Спеше на своите огледала и гре­бени и свиркаше, търсейки из сънищата своя малък син, който лежеше до нея, така че детето не можеше да спи. Сега тя из­питваше д-р Сук, а това дете се­деше до нея, недоспало и пле­шиво. За да помогне да се свърши работата по-бързо, д-р Сук по време на изпита отговаряше и на въпросите на детето. Кога­то най-сетне след всичко отиде в бащината си къща и седна да яде, беше толкова разстроен, че майка му го погледна загрижено и каза:

- Внимавай, Саша, твоето бъ­деще ще унищожи миналото ти! Не изглеждаш добре. Трябва да намерим някое дете да ти пога­зи малко плешките.

Наистина в последно време в него покълнваха и разцъфтя­ваха непознати видове глад и подобно на плод бързо узрява­ше лепкава, безпричинна надежда, която умираше заедно с глада след първия погълнат за­лък.

-Знаеш ли колко устни отво­ра имат евреите? - попита го този ден майка му, докато той ядеше. - Сигурно не знаеш... За това е писал някой, когото неот­давна четох, май д-р Сук. Това е по времето, когато се е зани­мавал с разпространението на библейските схващания из сте­пите на Евразия. Въз основа на изследванията, които е правил още през 1959 година на ареала Челарево край Дунава, устано­вява, че там е обитавало населе­ние от съвсем непознато за нас племе, значително по-прими­тивно и в антропологично отно­шение с по-стари характеристики от аварите. Смята, че там са погребвали хазари, които са слезли от Черно море на Дунав още през VIII век. Сега е късно, но ме подсети утре, като дой­деш на Джелсомининия рожден ден, да ти прочета една вълну­ваща страница, на която е опи­сано това нещо. Изключително интересно е...

Когато излезе на улицата, бе­ше болно пладне, някаква свет­линна чума разяждаше слънче­вото сияние, пришките и циреите на въздуха се ширеха и се пу­каха по небето в епидемия, коя­то обхващаше облаците, така че те гниеха и се разлагаха във все по-бавен летеж.

Седмицата бе получила свое­то месечно пране, а нейната не­деля още отнапред намирисва­ше и изпускаше газове като са­кат човек, който е на оздравява­не. А там, в дъното на ошугавелия хоризонт, синееха похарче­ните дни на Сук, малки и здрави-здравенички в далечината, лишени от календарни имена, в стадо, което се отдалечава весе­ло, освободено от него и него­вите грижи, оставяйки след себе си прахоляк...

Един от хлапаците, които ей играеха, като си разменяха пан­талоните, застана тъкмо тогава при будката, където д-р Сук си купуваше вестници, и му препи­ка крачола. Д-р Сук се обърна с израза на човек, който вечерта е забелязал, че копчетата на панталона му цял ден са били разкопчани, но в това време един съвсем непознат мъж му удари шамар с все сила. Тъй като времето беше хладно, д-р Сук усети през плесницата, че ръката на нападателя е твър­де топла, и в болката това му се стори донякъде приятно. Той се обърна към нахалника, готов да се разправя, но тозчас усети, че крачолът залепна мокър на гле­зена му. В това време го удари и втори човек, който чакаше до първия за ресто от вестника. И тогава д-р Сук съобрази, че е по-добре да се отдалечи, което ^и стори, без да разбира абсо­лютно нищо, освен че вторият шамар миришеше на кромид. Но време за губене нямаше, тъй като след него се скупчиха още няколко минувачи; ударите почнаха да плющят като нещо съвсем естествено и сега д-р Сук започна да усеща, че ръцете на някои от онези, които му удряха шамари, са хладни - и това му беше особено приятно въпреки цялата обида. Вече се беше стоплил. В тази бъркотия имаше още едно благоприятно обстоятелство. Той, разбира се, няма­ше възможност да мисли, защо­то между два шамара човек твърде малко може да мисли, но все пак забеляза, че дланите понякога са потни и че го гонят по посока от черквата "Свети Мар­ко" към площада, тоест към пъ­тя, който той самият имаше на­мерение да извърви, път, водещ право до магазина, където иска­ше да пазарува. И той се преда­де на шамарите, които го при­ближаваха към целта.

При това мина край една ограда, от която никога нищо не се виждаше и чуваше. Тъй като сега, под дъжда от неотслабва­щи удари, беше принуден да ти­ча, пролуките в оградата се съединиха в очите му и той видя за пръв път (въпреки че бе ми­навал оттук и по-рано), че зад оградата има къща, а на прозо­реца стои младеж и свири на ци­гулка. Съгледа и стойката за но­ти и за миг позна Концерта за цигулка и оркестър в си минор на Брух, но не чу нито звук, въ­преки че прозорецът беше отво­рен и младежът свиреше усърд­но. Учуден и под дъжд от уда­ри, д-р Сук най-сетне влетя в ма­газина, който беше целта на из­лизането му тази сутрин, и тръшна с облекчение вратата след себе си. Беше тихо като в буркан с краставици и само ми­ришеше на царевица. Магазинът беше празен, а в единия ъгъл в някаква шапка лежеше кокошка. Тя погледна д-р Сук с едното око и видя по него всич­ко, което можеше да се яде. По­сле погледна с другото и видя всички несмилаеми части по не­го. Замисли се за миг и най-сетне д-р Сук се появи в нейния ум изцяло, съставен от смилаеми и несмилаеми части, и накрая й стана ясно с кого има работа. Как продължиха нещата ната­тък, нека разкаже той сам.