Хазарски речник роман-лексикон в 100 000 думи

Унгарецът се обръща и понечва да се върне, откъдето е до­шъл и откъдето лъха на папри­каш. В това време кокошката се надига от шапката и кудкудя­кайки, обръща внимание на току-що снесеното яйце. унгаре­цът взима грижливо яйцето, слага го в едно чекмедже, след като предварително е отбелязал с молив нещо на него. Някаква дата - 2.Х. 1982, и аз заключа­вам с учудване, че тази дата ще дойде едва след няколко месеца.

- За какво ви е цигулка или виолончело? - пита ме, обръ­щайки се на влизане в стаичката си зад магазина. - Имате плочи, радио, телевизия. А цигулката, знаете ли какво е цигулка? От тук до Суботица да изорете, да посеете и ожънете, всяка годи­на, толкова трябва да орете една малка цигулка, ето с това, гос­подине! - и той ми показва ин­струмент, който носи на колана си като сабя. Вади го, натяга струните с пръсти, които имат пръстени около ноктите, сякаш пръстените държат ноктите да не се разпилеят и да опадат. По­сле се отказва от разговора, махва с ръка и пак се обръща да си тръгне. - Кому е потребно това? - пита ме на излизане. - Купете нещо друго, купете й мотопед или куче.

Аз стоя упорито в магазина, не разбирам добре тази негова категоричност, изразена с нека-тегоричен, треперещ език, из­ползван като храна, която заси­ща, но не е приятна. Всъщност унгарецът доста добре владее моя език, но след всяко изрече­ние добавя на края като слад­киш и някаква напълно неразби­раема за мен унгарска дума. Та­ка прави и сега, съветвайки ме:

- Вървете, господине, потър­сете някоя друга радост за ваше­то малко момиченце. Тази радост е твърде тежка за него. И твърде закъсняла. Закъсняла - Добавя той сред миризмата на паприкаш. - Колко е годишна? ~ пита ме след това делово.

Изчезва и аз чувам, че се пре­облича и се готви да излиза. Казвам му годините на Джелсомина Мохоровичич. Седем. Той се стресва от тази цифра като докоснат с магическа пръчка. Превежда я в себе си на унгар­ски, очевидно може да смята само на унгарски, някаква странна миризма се разнася из стаята, мирише на череши и аз виждам, че тази миризма съпровожда промяната на неговото настрое­ние . В устата му сега се появява стъклена лула, от която той сму­че черешова ракия. Прекосява магазина и сякаш случайно ме настъпва, докато измъква едно малко детско виолончело и по­давайки го, продължава да стои на крака ми, за да покаже съще­временно колко тясно е при не­го. Стоя и се правя на луд като него, само че той за моя сметка, а аз в свой ущърб.

- Вземете това - казва, - дър­вото е по-старо от вас и мене, взети заедно. И лакът е добър... Прочее слушайте!

И прокарва пръсти по стру­ните. Челото изпуска четиригласен звук и той слиза от крака ми, сякаш акордът може да об­лекчи всички тегла на този свят.

- Чувате ли? - пита. - Всяка струна съдържа всички остана­ли. Но за да се чуе това, трябва да се слушат едновременно че­тири различни пиеси, а нас ни мързи за такова нещо. Чувате ли? Или не чувате? Четиристо­тин и петдесет хиляди - превеж­да той цената от унгарски. Аз съм като улучен с камък от при­ведената сума. Сякаш е надник­нал в джоба ми. Тъкмо толкова имам. Отдавна са приготвени за Джелсомина. Това не е кой знае каква сума, знам, но едва смог­нах да събера и толкова за три години. Казвам радостен, че го взимам.

- Как го взимате? - пита ун­гарецът и клати укорно глава. -Е, господине мой, нима така се купува инструмент? Няма ли да го проверите?

Смутено търся из магазина нещо друго освен онази шапка, на което да седна, сякаш на­истина искам да проверя ин­струмента.

- Не можете без стол? - пита ме. - Патицата седи на водата, а вие и на сухо не знаете къде да седнете? Не знаете? - взима с презрение малкото чело, вдига го и го слага на рамото си като цигулка.

- Така! - добавя и ми подава инструмента.

Поемам го и за пръв път в живота си свиря на виолончело като на цигулка. Де Файя не звучи много лошо в дълбоките квинти, струва ми се даже, че по-добре чувам звуците през дървото, допряно до ухото ми, а унгарецът ненадейно сменя отново миризмата. Този път се усеща дъх на остра мъжка пот; свалил си е сакото, сега е по фланелка и две побелели бради, сплетени като плитки, висят под мишниците му. Дръпна едно чекмедже, седна на ъгъла му, взе челото от мен и засвири. Бях очарован от блестящата импро­визация.

- Отлично свирите - казах.

- Аз изобщо не свиря на чело. Аз съм чембалист и обичам цигулката. Но на чело не умея да свиря. А това, което чухте, изобщо не е музика, макар че вие не разбирате от тези неща. Това са само всички звуци, от най-ниските до най-високите, подредени така, за да се преце­нят обемността и другите каче­ства на инструмента... Да го увия ли?

- Да - казах и посегнах към портфейла си.

- Петстотин хиляди, моля -каза унгарецът.

Ледени тръпки ме побиха.

- Не казахте ли четиристотин и петдесет хиляди?

- Казах, но това е за челото. Останалото е за лъка. Или няма да вземете лъка? Не ви ли тряб­ва лък?

- А аз мислех, че с челото върви и лъкът...

Извади лъка от опаковката и го върна на витрината.

Стоях и не знаех какво да ка­жа. Вкаменен. Най-сетне благо­дарение на унгареца се съвзех от онези шамари като от някак­ва болест, махмурлук или сън­ливост, събудих се, станах се­риозен, отказах се най-после да играя в тази комедия, в която унгарецът си чешеше езика. Всъщност бях забравил за лъка. И нямах пари да купя и него. И му го казах.

Той си навлече сакото, извед­нъж замириса на нафталин и ми рече:

-Господине, аз нямам време да чакам, докато спечелите за инструмент. Още повече че сте станали на повече от петдесет години, а не сте ги спечелили. По-добре е вие да чакате, а не аз.

Тръгна да излиза от магази­на, оставяйки ме сам. На врата­та спря, върна се и додаде:

- Да се спогодим! Лъка ще вземете на изплащане.

- Шегувате ли се? - отвър­нах, без да се поддавам повече на игрите му, и понечих да изля­за.

- Не, не се шегувам. Предла­гам ви спогодба. Не сте длъжен да я приемете, но я чуйте.

Унгарецът си палеше така гордо лулата, явно бе окадил ве­че Пеща с нея.

- Да чуя - казах.

- Ще купите от мен заедно с лъка и яйцето.

- Яйцето?

- Да, преди малко видяхте яййцето, което снесе кокошката. За него става дума - добави, вадейки от чекмеджето яйцето, и ми го тикна под носа.

На яйцето бе написана с молив датата 2 октомври 1982 година.

- Дайте ми за него колкото и за лъка със срок за изплащане две години...

- Какво казахте? - попитах, не вярвайки на ушите си.

От унгареца отново замириса на череши.

- Да не би вашата кокошка да снася златни яйца?

- Моята кокошка не снася златни яйца, но снася нещо, кое­то вие и аз, господине, не мо­жем да снесем. Снася дни, сед­мици и години. Всяка сутрин снася по някой петък или втор­ник. Това, днешното яйце на­пример съдържа един четвър­тък вместо жълтък. Утрешното ще съдържа сряда. От него вме­сто пиле ще се излюпи един ден от живота на неговия притежа­тел! Какъв живот! Не са прочее златни, но са отколешни. Даже евтино ви го предлагам. В това яйце, господине, е един ден от вашия живот. Затворен е като пиле и от вас зависи ще се излю­пи ли, или не.

- Дори и да повярвам на при­казките ви, защо да купувам ден, който вече имам?

- Как не умеете, господине, да мислите! Как не умеете да мислите! С ушите си ли мисли­те? Ами че всички наши проб­леми на този свят произлизат от обстоятелството, че трябва да употребим дните си такива, как­вито са. От обстоятелството, че не можем да прескочим най-лошите. Там е работата. С моето яйце в джоба вие сте осигурен срещу беда. Когато забележите, че денят, който настъпва, е пре­калено черен, счупете вашето яйце и ще избегнете всички нериятности. Накрая наистина ще имате един ден от живота по-малко, но затова пък ще мо­жете да изпържите от този лош ден хубави бъркани яйца.

- Ако вашето яйце наистина има такова свойство, защо не го задържите за себе си? - казах, погледнах го в очите и нищо не разбрах в тях. Гледаше ме на чист унгарски език.

- Господинът шегува ли се? Как мислите, колко яйца имам вече от тази кокошка? Как мислите, колко дни може да счупи човек, за да бъде щастлив? Хи­ляда? Две хиляди, пет хиляди? Аз имам колкото щете яйца, но не и дни. Впрочем, както на всички яйца, трайността и на това е ограничена. И то след из­вестно време ще стане мъток и ще е негодно за употреба. Зато­ва ги продавам, преди да са из­губили свойството си, господи­не. А вие нямате възможност да избирате. Ще ми дадете разпис­ка за заема - добави накрая, надраска нещо набързо на една бе­лежка и ми я подаде да я подпи­ша.

- А може ли вашето яйце -попитах - да похарчи или спести дни за някакъв предмет, да речем, за книга?

- Разбира се, че може, трябва само да счупите яйцето откъм тъпата страна. Но в такъв случай пропускате възможността да го използвате за себе си.

Подписах на коляно, платих, получих сметката, още веднъж чух кокошката да кудкудяка в другата стая, а той ми опакова челото с лъка и уви яйцето гриж­ливо, така че най-накрая напус­нах магазина. Той излезе след мен, поиска добре да дръпна бравата, докато заключваше вратата витрина, и така отново бях въвлечен в някаква негова игра. Без да каже нито дума| тръгна в своята посока и чак на ъгъла се обърна и подхвърли:

- Имайте предвид, датата, на­писана на яйцето, е крайният срок за употребата му. След то­зи ден яйцето вече не струва...

Връщайки се от магазина, из­вестно време д-р Сук тръпнеше да не изникнат нови неприятности по улицата, но това не се случи. В тия мисли го завари дъждът. Намираше се тъкмо пред оградата, зад която сутринта свиреше младежът. Докато тичаше, пролуките в оградата се съединяваха в погледа му, а зад нея отново видя прозореца и на него младежа – как свири. И отново не чу нищо, въ­преки че прозорецът беше от­ворен. За едни звуци беше глух, а за други не. Тичайки така, на­ближи къщата на майка си. Пъ­тем ръцете му опипваха кожа­та, както слепец напипва пътя. Пръстите разпознаваха посока­та и добре утъпканата пътека. В джоба му лежеше ключът, кой­то предсказва смърт, и яйцето, което може да го спаси от смър­тоносния ден... Яйцето, беляза­но с дата, и ключът с малката златна дръжка.

Майка му беше още сама, ви­наги обичаше да си подремва надвечер и беше сънлива.

- Подай ми, моля те, очилата - обърна се тя към сина си - и позволи да ти прочета само она­зи подробност за хазарското гро­бище. Слушай какво пише док­тор Сук за хазарите в Челарево: "Лежат в семейни гробове, разхвърляни безредно на брега на Дунава, но във всеки гроб главата е обърната към Йеруса­лим. Лежат в двойни гробове за­едно с конете си, склопили очи към посоката на света, срещу­положна на животното; лежат под жените си, които са свити на кълбо на коремите им така, че не им виждат лицата, а бедра­та. Понякога ги погребват прави и страшно състарени, почти разложени от непрекъснато взи­ране в небето, носят със себе си плочки с издълбаното име Иехуда или с думата "шахор" - черно. В ъглите на гробовете палят огньове, при краката им е сложена храна, на пояса - но­жове. Край тях във всеки гроб лежат различни животни: тук овца, говедо или коза, там ко­кошка, свиня или елен, а в дет­ските гробове слагат яйца. По­някога до тях са положени сечи­вата им - сърпове или леярско-златарски клещи. На очите, ушите и устата са поставени ка­то похлупаци глинени парчета с рисунки на еврейския седмо-свещник, при което глиненият отломък е от римски произход, от III или IV век, а рисунката на него е от VII, VIII или IX век. Рисунките на свещника (на менората) и на другите еврейски символи вдълбават с остри сечива в глинените парчета, твър­де неумело, като че много на­бързо, може би крадешком, ся­каш не бива да бъдат нарисува­ни хубаво. Или като че не са си спомняли добре предмета, кой­то издълбават, като че не са виж­дали никога свещник, лопатка за пепел, лимон, овнешки рог или палма, а са ги рисували по чуждо описание. Тези изрисува­ни капаци за очите, устата и ушите не позволяват на демони­те и "шедините" да влязат в гро­бовете им, но парчетата са пръс­нати по цялото гробище така, като че някаква огромна сила, приливът на земното притегля­не, ги е разпръснала от местата им на вси страни и нито едно не е вече там, където трябва да стои на пост. Може дори да се предположи, че някаква неиз­вестна, допълнителна и треска­ва необходимост е донесла тези похлупаци за очи, уши и уста от други гробове в тези, отваряйки път за едни демони и затваряй­ки го за други..."

В този миг всички звънци на вратата зазвъняха и в къщата на­хълтаха поканените. Джелсомина Мохоровичич влезе с чудни ботушки и красиви неподвижни очи като скъпоценни камъни от пръстени. Майката на професор Сук й връчи виолончелото пред всички, целуна я между очите, оставяйки й там още едно око, нарисувано с червило за устни, и каза:

- Какво мислиш, Джелсоми­на, от кого е този подарък? По­знай! От професор Сук! Трябва да му напишеш хубаво писмо и да му благодариш. Той е млад и красив господин. И аз винаги пазя за него най-хубавия стол начело на трапезата!

Унесена и с тежка сянка, коя­то може да настъпи като с бо­туш, госпожа Сук настани го­стите край трапезата, оставяйки празно централното място, ся­каш все още очакваше най-важния гост, и разсеяно и бързешком настани д-р Сук до Джелсомина и другите младежи край обилно полетия фикус, който се потеше зад гърба им и листата му така сълзяха, че се чуваше как капе по пода.

Тази вечер по време на вече­рята Джелсомина се обърна към д-р Сук, докосвайки ръката му с жаркото си пръстче, и каза:

- Постъпките в човешкия живот са подобни на ястие, а мислите и чувствата са като подправки. Тежко на онзи, кой­то посоли черешите или залее сладкиша с оцет...

Д-р Сук режеше хляб, докато Джелсомина произнасяше това, и си мислеше, че тя е на едни години с него, а на други - с останалите хора.

Когато след празненството влезе в хотелската си стая, про­фесор Сук измъкна ключа от джоба си, взе лупа и започна да го разглежда. Върху жълтицата, която служеше за дръжка, про­чете еврейската буква хе. Ус­михна се и остави ключа, изва­ди от чантата Хазарски реч­ник, издаден от Даубманус през 1691 година, и преди да заспи, прочете от него статията Дойки. Беше уверен, че притежава онзи отровен екземпляр, при който читателят умира на деветата страница, затова никога не чете­ше повече от 4 страници и така не се излагаше на опасност. Мислеше си: няма защо без не­обходимост да се върви по пътя, по който идва дъждът. Статията, която беше избрал за тази вечер, също не беше дълга:

"При хазарите съществували - пишеше в Даубманусовия реч­ник - дойки, които можели да превръщат в отровно собстве­ното си мляко. Те били много ценени. Смята се, че произхож­дали от едно от двете арабски племена, които Мохамед прого­нил от Медина, защото почита­ли древноарабската богиня Манат. Вероятно са били от племе­то хазрай или от племето ауз. Наемали ги да кърмят (доста­тъчно било само веднъж) някой нежелан принц или богат на­следник, когото неговите съна­следници искали да премахнат. Поради това имало и "опитвачи на отровно мляко" - младежи, които спели с дойките и сучели от гърдите им непосредствено преди да бъдат допуснати да кърмят детето, което им било поверено. Само ако на техните любовници им нямало нищо, можели да влязат в стаята на кърмачето..."

Доктор Сук заспа призори, мислейки, че никога няма да узнае какво му каза Джелсомина тази вечер. Той беше напълно глух за нейния глас.

Х

ХАЗАРИ^V - за произхода на ха­зарите Теофан е написал след­ните думи: "Появи се големият народ на хазарите от най-отда­лечения край на Берзилия, пър­вата Сарматия, та завладя цяла­та земя, която се простира от Черно море..." В V век хазарите, както мисли Приск, принадле­жали към хунското царство и носели името акатцира. Свети Кирил† изтъква, че хазарите спадали към онези народи, кои­то славят бога на свой, хазарски език, а не на гръцки, еврейски или латински. Гръцките източ­ници наричат хазарите , както и . Хазарската дър­жава се простирала значително на запад от линията Крим-Кавказ-Волга. Сянката на хазарските планини през юни падала на дванайсет дена ходене навът­ре в Сарматия, а през декември тази сянка падала на цял месец ходене на север. Още около 700 година хазарски представители действали на Босфора и във Фанагория. Християнски (руски) източници, като Несторовата хроника, твърдят, че племената на юг от средното течение на Днепър плащали през IX век да­нък на хазарите на глава от населението, и то в кожи от бели катерици или в мечове. В X век данъкът бил в пари.

Гръцките източници за хазарския въпрос са подкрепени от един важен документ, който Даубманусовото^ издание спо­менава като "Големият перга­мент". Според този източник до византийския император Теофил била изпратена мисия от Хазария и на тялото на един от пратениците били татуирани хазарската история и топография, отбелязани на хазарски език, но със староеврейски букви. По времето, когато пратеникът бил татуиран, хазарите всъщност вече използвали като писменост за своя език както гръцката аз­бука, така и еврейската или арабската равноправно, но кога­то някой от хазарите сменял вя­рата си, започвал да използва само една от трите азбуки - она­зи, към чиято вяра се бил присъ­единил. По същия начин хаза­рите, които приемали гръцката вяра, исляма или юдаизма, за­почвали да изопачават своя език така, че колкото се може по-малко да прилича на езика на хазарите, запазили все още пър­воначалната си вяра. Някои из­точници не приемат твърдение­то за татуирания пратеник, ци­тирано от Даубманус, а смятат, че става дума за богато украсена съдина от сол, изпратена в дар на византийския император, за да може от нея да прочете хазарската история, и че целият раз­каз за "Големият пергамент" всъщност представлява само погрешен прочит на историче­ски източник. Това разумно въз­ражение има един недостатък. Ако се приеме, че става дума за съдина от сол, не може да се разбере краят на разказа за "Го­лемият пергамент", който гласи:

На това място свършва бе­лежката за "Големият перга­мент" и може веднага да се ка­же, че онзи, който е правил "из­влечение" от хазарското изложение, е взел само данните, свързани с гръцко-хазарските отношения, а останалите, които положително също са били та­туирани по кожата на хазарския дипломат, е пренебрегнал, оста­вяйки по този начин "текста, който ходи" да продължи своята мисия в друга някоя страна. За това, изглежда, говори съобще­нието, че хазарският пратеник завършил живота си в двореца на някакъв халиф, като обърнал душата си откъм хастара, показ­вайки я така като обърната ръка­вица. Неговата одрана кожа, ощавена и подвързана като го­лям атлас, стояла на почетно мя­сто в двореца на халифа в Сама­ра. Според други източници пратеникът бил изложен на го­леми неприятности. Най-първо още в Цариград трябвало да му отсекат ръката, защото един от влиятелните хора в гръцкия Дворец платил чисто злато за втората хазарска година, изпи­сана по лявата ръка на пратени­ка. Според трети източници пратеникът трябвало два или три пъти да се връща в хазар­ската столица и там да бъде под­лаган на поправки на историческите и другите данни, които носел, или че дори бил сменен от друг пратеник, на чиято кожа била татуирана поправената и пълнена версия на историята. Той живеел - както отбелязва Хазарският речник - като жива енциклопедия за хазарите, и то от парите, получени, задето е стоял мирно в течение на дълги нощи. Бдял, загледан в сребър­ните корони на дърветата на Босфора, подобни на кълба дим. В това време гръцки и дру­ги писари преписвали от гърба и бедрата му хазарската история в своите книги. Казват, че по ха­зарски обичай носел стъклен меч и твърдял, че буквите от ха­зарската азбука са получили на­именования по ястията, а циф­рите - според имената на седем­те вида сол, които хазарите раз­личавали. Запазена е негова по­говорка, която гласи: "На хаза­рите им е добре в Итил (хазар­ската столица), а ще им бъде още по-добре в Цариград." Об­що взето, говорел много неща обратно на онези, които били изписани по кожата му.

Той или някой негов прием­ник обяснил така хазарската по­лемика^V, състояла се в двореца на хазарския каган. Веднъж каганът сънувал ангел, който му рекъл: "Твоите дела не са угод­ни Богу, но твоите намерения са." Веднага извикал един от най-изтъкнатите хазарски све­щеници от сектата на ловците на сънища и поискал да му раз­тълкува съня. Ловецът се засмял и казал на кагана: "Бог няма и понятие за тебе: той не вижда нито твоите намерения, нито мислите, нито делата ти. Това, дето в съня ти е дошъл ангел и е бълнувал, значи само, че не е имал къде да пренощува, а на­вън сигурно е валял дъжд. А то­ва, че е останал кратко, е по вся­ка вероятност, защото в твоя сън много му е миришело. Друг път си измий сънищата..." При тези думи каганът се разгневил страшно и повикал чужденци да му разтълкуват съня. "Да, хор­ските сънища ужасно вонят", коментирал този разказ хазарският пратеник. Той умрял по­ради това, че кожата, по която била изписана хазарската исто­рия, започнала много да го сър­би. Сърбежът бил непоносим и той се поминал с облекчение и щастлив, че най-накрая ще се очисти от историята.