Хазарски речник роман-лексикон в 100 000 думи

К

КАГАН^V - наименование на хазарския владетел. Неговата сто­лица била Итил, а лятната му ре­зиденция се намирала на Кас­пийско море и се наричала Семендер. Смята се, че приемане­то на гръцки мисионери в хазарския двор е било резултат на по­литическо решение. Още през 740 година един от хазарските кагани търсил от Цариград ми­сионери, вещи в християнската вяра. И през IX век се налагало да се укрепи гръцко-хазарският съюз пред общата опасност: в това време русите вече били за­ковали щит на цариградските порти и отнели Киев от хазарите. Съществувала още една опасност. Тогавашният каган нямал наследник за престола. Един ден при него дошли някак­ви гръцки търговци и той ги приел и нагостил. Всички били ниски, чернооки и толкова кос­мати, че на гърдите им се виж­дал път между космите. Каганът седял между тях като исполин и обядвал. Времето било пред разваляне и птиците се блъска­ли в прозорците, а мухите - в огледалата. След като пътници­те били изпратени и дарувани, каганът се запътил към стаята ^си и случайно хвърлил поглед на огризките, останали от обяда. Огризките на гърците били големи като на великани, а тези на кагана - малки като на дете. Бързо свикал придворните да се сетят какво са му говорили чуж­диците, но никой нищо не бил запомнил. "Мълчаха предимно" - заключили всички. Тогава се обадил един евреин от дворцо­вата свита и казал, че ще разре­ши затрудненията на кагана.

- Да видя как - рекъл каганът и лизнал малко свещена сол.

Евреинът му довел един роб и наредил на роба да оголи ръ­ката си. Ръката му била съвсем същата като дясната ръка на ка­гана.

- Да - рекъл каганът, - за­дръж го. Задръж го и действай нататък. На прав път си.

Пръснали се пратеници по цялото царство и след три месе­ца евреинът му довел един мла­деж, чиито стъпала изглеждали съвсем като тези на кагана. И него задържали в двореца. Така намерили после още две колена, едно ухо и рамо - всичките съ­що като тези на кагана. Малко по малко в двореца се събрала група млади хора, кой войник, кой роб, кой въжар, евреин, грък, хазар и арабин, които - ако от всекиго се вземело по някой крайник или част от тялото - можели да направят един млад каган, съвсем като онзи, който управлявал в Итил. Само глава липсвала. Не можели и не може­ли да я намерят. И така един ден каганът извикал евреина и поис­кал или да намери глава, или да бъде самият той обезглавен. Ев­реинът изобщо не се уплашил и каганът учудено го попитал за причината.

- Причината е в това, че се уплаших още преди една годи­на, а не днес. Преди една година намерих и глава. И я пазя тук, в двореца, вече толкова месеци, но не се решавам да я покажа.

Когато каганът наредил да се покаже и главата, евреинът из­вел пред него една девойка. Би­ла млада и хубава и главата й толкова приличала на тази на кагана, че можели да я сбъркат в огледалото. Ако някой видел лика й в огледалото, щял да си помисли, че вижда кагана; но по-млад. Тогава каганът наре­дял да доведат всички, които били събрани, и евреинът да на­прави от техните крайници още един каган. Докато се разотива­ли останалите живи осакатени, чиито части били вградени в другия каган, евреинът изписал на челото на новосъздадения някакви букви и младият каган. наследникът, се изправил на по­стелята на кагана. Трябвало да го проверят и евреинът го из­пратил в ложето на кагановата любовница, принцеса Атех^v. На заранта принцесата изпратила на истинския каган следната вест:

- Онзи, когото снощи са ми пратили в постелята, е обрязан, а ти не си. Значи или той е някой друг, а не каганът, или каганът се е предал на евреите и се е обрязал, та е станал друг. Прецени прочее какво се е случило.

Тогава каганът попитал ев­реина какво означава тази раз­лика.

Онзи отвърнал:

- Няма ли да изчезне разли­ката, ако и ти се обрежеш?

Каганът изпаднал в недоуме­ние и отново поискал съвет от принцеса Атех. Тя го отвела в мазето на своя дворец и му по­казала кагановия двойник. Била го оковала във вериги и го сло­жила зад решетки, но той бил разкъсал вече всички вериги и разтърсвал решетките с огром­на сила. За една нощ бил порас­нал толкова, че истинският не-обрязан каган пред него изглеж­дал като дете.

- Искаш ли да го пусна? - по­питала принцесата.

Тогава каганът толкова се уплашил, че наредил да убият обрязания каган. Принцеса Атех плюнала върху челото на великана и той рухнал мъртъв.

Тогава каганът се обърнал към гърците, сключил нов съюз с тях и приел тяхната вяра.

Според преданието един от най-известните четци на съни­ща се наричал Мукадаси Ал-СаФер^. Той успял да проникне най-дълбоко в тайната, умеел да опитомява риби в чуждите съновидения, да отваря врати в нуждите сънища, да се гмурка в сънищата по-дълбоко от който и да било преди него, дори и от Бога, защото на дъното на всеки сън лежи Бог. А след това стана­ло тъй, че повече не можел да чете сънища. Дълго смятал, че е стигнал върха и че по-нататък всъщност не може да се отиде в това мистично умение. На оно­гова, който стигне до края на пъ­тя, път повече не му е нужен и затова не му се полага. Но тези около него не мислели така. Те доверили веднъж това на прин­цеса Атех и тогава тя им обясни­ла случая на Мукадаси Ал-Сафер:

М

МЕТОДИЙ СОЛУНСКИ

След хазарското си пътуване Методий отново се оттеглил на малоазийския Олимп и когато за втори път видял същите оне­зи икони, те сякаш били уморе­ни. Станал игумен на манастира "Свети Полихрон", за който по-късно столетия не се знаело ни­що, освен че може би е бил издигнат на границата на три времена - арабското, гръцкото и еврейското, та оттам му е произ­лязло името.

В годината 863 Методий се върнал сред славяните. Трябва­ло да основе славянско учили­ще под гръцко влияние, със сла­вянска писменост и книги, пре­ведени от гръцки на славянски. Той и брат му Константин знае­ли от детинство, че птиците в Солун и птиците в Африка не говорят един и същ език и ля­стовицата от Струмица и лясто­вицата от Нил не се разбират и че единствено албатросите на­всякъде по света говорят един език. С тези мисли тръгнали за Моравия, Словакия и Долна Ав­стрия, събирайки около себе си млади хора, които повече ги гле­дали в устата, отколкото слуша­ли какво говорят. Методий ре­шил да подари хубаво украсена тояга на един от тези хора, които той и брат му учели. Всички се надявали, че ще я подари на най-добрия измежду ученици­те, и гледали кой ще е той. А Ме­тодий я дал на най-лошия уче­ник. И казал: "Учителят учи най-кратко своите най-добри ученици. Най-дълго остава с най-слабите. Защото бързите бързо си отиват..."

В една стая с прояден от дър­вояд под, който хапе босите стъ­пала, за пръв път чул, че той и брат му са обвинени. Почнали техните стълкновения с триезичниците, с немските застъп­ници на схващането, че само три езика са обредни (гръцки, латински и еврейски). В Панония, при Блатно, езерото, къде­то зиме косата замръзва, а от вя­търа очите стават като голяма и малка лъжица, Методий спрял с брат си в столицата на тамош­ния славянски княз Коцел. Не­говите войници в битките хапе­ли не по-зле от конете и камили­те, изкарвали змиите от кожите им, като ги удряли с прът, а же­ните им раждали увиснали във въздуха, закачени за свещено дърво. Опитомявали рибите в тинята на панонските мочури­ща и показвали на пришълците един старец, който се молел, ка­то вадел рибата от блатото и я оставял да отлети от дланта му като ловджийски сокол. Тя на­истина се вдигала във въздуха и летяла, отърсвайки тинята, и си служела с перките като с кри­ла.

В 867 година братята потег­лили с последователите и уче­ниците си на едно от тези пътувания, при които всяка стъпка е дума, всяка пътека - изречение, а всяка спирка - страница от го­ляма книга. Същата 867 година във Венеция влезли в нов дис­пут с триезичниците, а после пристигнали в Рим, където папа Адриан II приел учението на солунските братя за правилно и ръкоположил славянските уче­ници в черквата "Свети Петър". Там по този случай била отслу-жена славянска литургия на ези­ка, който току-що бил опитомен и от балканските простори бил донесен в столицата на света вързан като животинка в кафеза на глаголическите писмена. Тук, в Рим, една вечер през 869 година, докато неговите славянски следовници си плювали един другиму в устата, умрял Методиевият брат Кон­стантин, наречен свети Кирил, а Методий се върнал в Панония. В Рим отишъл за втори път през 870 година, когато бил посветен от папата за Панонско-Сремски архиепископ; и Залцбургският архиепископ трябвало да напус­не Блатното езеро. Когато в лето 870 се върнал в Моравия, нем­ските епископи заточили Мето­дий; лежал в тъмница две годи­ни, чувайки само Дунава, и бил изведен в Регенсбург пред съборски съд; тук бил подложен на изтезания и оставен гол на студа. Докато го биели с бичове толкова наведен, че брадата му опирала в снега, Методий си мислел затова, че Омир и свети пророк Илия са били съвремен­ници и че Омировата поетичес­ка държава е била по-голяма от Държавата на Александър Ма­кедонски, защото стигала от Понт, та чак оттатък Гибралтар. Мислел си, че Омир не е могъл да знае всичко онова, което се движи и намира в моретата и градовете на неговата държава, също както Александър Велики не е могъл да знае всичко, което може да се намери в неговата държава. Мислел си освен това как Омир е вписал в своята творба град Сидон, а заедно с него, без да знае, и пророк Илия, когото птиците хранели по божие внушение. Мислел си, че Омир е имал в своята поети­ческа държава морета и градо­ве, без да знае, че в един от тях, в Сидон, е пророк Илия, който ще стане обитател на една друга поетическа държава, също тол­кова обширна, вечна и силна, каквато е Омировата - обитател на Светото писание. И се пи­тал накрая дали са се срещали двамата съвременници, Омир и свети Илия Тесвийски, галадски жител - и двамата безсмърт­ни, и двамата въоръжени само със словото, единият вгледан в миналото и сляп, другият обсе-бен от бъдещето и ясно виждащ, единият-грък, който най-добре от всички поети е възпял водата и огъня, а другият - евреин, кой­то с вода съграждал, а с огън на­казвал, служейки си със своя плащ като с мост. Съществува един пояс от земята, мислел си най-сетне Методий, не по-широк от десет камилски смърти, на който са се разминали двама­та мъже. Разстоянието между техните стъпки е било по-тясно от което и да е най-тясно гърло на света. Никога две големи не­ща не са били по-близо едно до друго. Или ние се мамим като всички, чието зрение служи на паметта, а не на земята под нас...

Благодарение на застъпничеството на папата Методий бил освободен и през 880 година за трети път доказвал в Рим право-верността на своето дело и на славянското богослужение. Даубманус съобщава за Мето­дий освен споменатия разказ за бичуването и това, че три пъти се бил окъпал в римската река Тибър, като при раждане, венчавка и смърт, и че там бил при-честен с три самодивски хляба. В година 882 Методий бил приет с най-големи почести в двореца в Цариград, а после и в патриаршията, начело на която бил неговият приятел от млади­ни, патриархът и философът Фотий. Методий починал в Мо­равия в 885 година, оставяйки след себе си славянските прево­ди на Светото писание, Номоканона (Законника) и на беседи на светите отци.

- Илюзия е, че мислите са в главите ни - заключил тогава. -Главите ни и ние целите сме в мислите. Ние и нашите мисли сме като морето и теченията в него - нашето тяло е течение в морето, а мислите са самото мо­ре. Така тялото прави място за себе си в света, промъквайки се през мислите. Душата пък е ко­рито и на едното, и на другото...

Тогава напуснал още един свой някогашен учител. Своя по-голям брат Методий, който никога не бил нападал единомишлениците си. Видял как оставя зад себе си своя някога­шен духовен баща и брат и как става негов учител.

В служба на Цариградския двор първо бил архонт на една славянска област, после учил в престолното дворцово училище. Като свещеник станал пат­риаршески библиотекар при черквата "Света София" в Ца­риград, професор по филосо­фия в Цариградския универси­тет и тук поради изключителна­та му ерудиция го нарекли "фи­лософ" и така го наричали до края. Но той се придържал към втория път и моряшкото твърде­ние, че месото на умните риби е вредно и по-твърдо от месото на глупавите риби. Затова само глупавите ядат и глупави, и ум­ни, а умните подбират и търсят глупави.

Той, който изминал първата половина от живота си, бягайки от иконите, втората половина прекарал, носейки ги като щит. Но се установило, че с иконата на Богородица можал да свикне, а с Богородица- не. Когато мно­го години по-късно в хазарската полемика^V я сравнил с прислу­гата от свитата на кагана, уподобил я на мъж, а не на жена.

Тогава превалила половина­та от неговото столетие и се на­вършила половината от живота му.

Взел три жълтици и ги сло­жил в кесията си, мислейки: "Първата ще дам на свирача на рог, втората - на певците в черк­вата, а третата - на небесните ангели певци." И така тръгнал по своите безкрайни странствания. Никога не можел да сбърка трохите от обяда с трохите от вечерята. Бил в постоянно дви­жение. В година 851 отишъл при арабския халиф в Самара край Багдад и като се върнал от това дипломатическо пътуване, видял в огледалото първата бръчка на челото си и я нарекъл сарацинска бръчка. Свършвала годината 859 и Константин ста­вал връстник на Александър Ве­лики, който умрял на 33 години, на колкото бил сега и той.

"Имам много повече връст­ници под земята, отколкото над земята - мислел си тогава, -връстници от всички времена; от времето на Рамзес Трети, на критския лабиринт или от вре­мето на първата обсада на Ца­риград. А и аз ще бъда подземен връстник на мнозина от живите. Само че като старея тук, на зе­мята, винаги сменям връстни­ците си под земята, предавайки мъртвите, по-млади от мен..."

А после дошла още една об­сада на града, чието име носел. Докато в 860 година славяните обсаждали Цариград, на малоазийския Олимп Константин вграждал в тишината на мона­шеската си килия дворец за тях ~ създавал първите писмена на славянската азбука. Най-напред Оправил обли букви, но славян­ският език бил толкова непоко­рен, че мастилото не можело да го задържи, та натъкмил втора азбука - от решетести букви и в тях затворил като птица този опърничав език. По-късно, ко­гато бил опитомен и научен на гръцки (защото езиците учат други езици), славянският език могъл да бъде хванат и в онези първоначални глаголически писмена...

Даубманус привежда след­ния разказ за съставянето на славянската азбука: Езикът на варварите никак не се поддавал на укротяване. През една бърза тринеделна есен братята седели в килията и напразно се опитва­ли да изпишат буквите, които по-късно ще се наричат кирили­ца. Работата не им споряла. От килията се виждала добре поло­вината от октомври и в него ти­шината, един час ходене дълга и два широка. Тогава Методий обърнал внимание на брат си на четирите стомни, които стояли на прозореца на тяхната килия, но отвън, от другата страна на решетката.

- Ако на вратата ти е пуснато мандалото, как ще стигнеш до една от тези стомни? - попитал.

Константин строшил една от стомните, внесъл отломките парче по парче през решетката на килията и тук събрал наново в едно цяло стомната, лепейки я с плюнка и глина от пода под нозете си...

Така сторили и със славянския език, разбили го на парче­та, внесли го през решетките на кирилските писмена в устата си и залепили отломките...

Същата година при визан­тийския цар Михаил III дошла мисия от хазарския каган^V, кой­то молел да му изпратят от Ца­риград човек, способен да обяс­ни основите на християнското учение. Императорът се обър­нал за съвет към Фотий, когото наричал "хазарска муцуна". То­зи акт бил двусмислен, но Фо­тий приел искането сериозно и препоръчал своя питомец и уче­ник Константин Философ и той заедно с брат си Методий тръг­нал за своята втора дипломати­ческа мисия, наречена хазарска. Пътем спрели в Херсон на Крим и там Константин учил хазарски и еврейски език, подготвяйки се за дипломатическата мисия, която му предстояла. Мислел си: "Всеки е кръст на своята жертва, а гвоздеите пробиват и кръста." Като пристигнал в дво­реца на хазарския каган, той се срещнал там с представителите на ислямската и еврейската вя­ра, защото каганът бил ги повикал и тях, и така Константин влязъл в полемика с тях и изне­съл своите Хазарски беседи, които по-късно Методий превел на славянски език. Като оспо­рил доводите на равина и на дервиша, които изповядвали юдаизма и исляма, Константин Философ склонил хазарския ка­ган да приеме християнството, казал му, че няма полза да се мо­ли човек на счупен кръст, и по­лучил на лицето си втората, хазарската бръчка.

Свършвала 863 година, Кон­стантин бил връстник на Филон Александрийски, философа, който умрял на трийсет и седем години, колкото имал сега и той. Константин довършил славян­ската азбука и заедно с брат си отишъл в Моравия, сред славя­ните, които знаел от своя роден край.

Превеждал църковни съчи­нения от гръцки на славянски, а около него се събирали множество хора. Очите им били на мястото, където някога са били роговете, и това се забелязвало, препасвали се със змии, снели с глави, обърнати на юг, падна­лите зъби хвърляли отвъд къщи­те. Гледал ги как вадят сополи с пръсти и ги ядат, шепнейки молитви. Краката си миели, без да се събуват, плювали в ядене­то, преди да се хранят, и в "Отче наш" вмъквали своите варвар­ски имена, мъжки и женски, след всяка дума, така че "Отче наш" бухвала като хляб и съще­временно изчезвала, та трябва­ло на всеки три дена да се пле­ви, и не се чувала и виждала от тези диви имена, които я гълтали. Непреодолимо ги привлича­ла миризмата на мърша, били с бърза мисъл и пеели толкова ху­баво, че той плачел, като ги слу­шал, и гледал своята трета, сла­вянска бръчка как слиза косо през челото подобно на дъждов­на капка... След Моравия в 867 година отишъл при панонския княз Коцел, а оттам във Ве­неция и влязъл в диспут с триезичниците, застъпници на гле­дището, че само гръцки, еврей­ски и латински език са достойни за богослужение. Попитали го венецианците: "Всички юдеи ли са убили Христос или не всич­ки?" А Константин усещал как на лицето му се явява четвърта­та, венецианската бръчка и как заедно с предишните бръчки, сарацинската, хазарската и сла­вянската, разсичат и кръстосват лицето му подобно четири мре­жи, хвърлени за една и съща ри­ба. Дал първата жълтица от ке­сията си на един тръбач да затръби и запитал триезичниците Дали войската ще се отзове на повика, ако не разбира знака на тръбата. Била 869 година и Кон­стантин мислел за Боеций от Равена, който умрял на четирийсет и три години. Сега му бил връстник. По покана на папата отишъл в Рим, където успял да защити правотата на своите гле­дища и на своето славянско богослужение. С него били Методий и учениците, които покръстили в Рим.

Спомняйки си своя живот и слушайки песнопението в черк­вата, той мислел: "Както човек, надарен за една работа, дори ко­гато е болен, я върши, макар и с известна съпротива и несръчно, така онзи, който не е за тази ра­бота, без да е болен, я върши със същата съпротива, и също така несръчно."

Тогава в Рим била отслужена славянска литургия и Констан­тин дал втората си жълтица на певците. По прастар обичай сложил третата жълтица под езика си, постъпил в един от гръцките манастири в Рим и ум­рял под ново монашеско име ка­то Кирил в годината 869.