Химичната сватба на Християн Розенкройц

След като се поздравихме с девицата и тя се пошегува с мен заради моето дълго спане, тя ме поведе за ръка към фонтана, където видях, че вместо своя меч, лъвът държеше една доста голяма плоча. Когато я разгледах отблизо, видях, че тя беше свалена от старите паметници и поставена тук по особени причини. Понеже беше много стара, надписът й беше станал малко неясен, затова искам да го опиша без да го променям, а всеки да размисли върху него:

Hermes Princeps. Post tot illata Generi humano damna, Dei consilio:	Аз Хермес, князът, ­ след толкова много беди, причинени на човешкия род, съм призван по волята Божия
Artisque adminiculo, Medicina salubris factus Heic fluo. Bibat ex nie qui potest: Lavet, qui vult: Turbet qui audet: Bibite fratres, et vivite.	и чрез помощта на изкуството да тека тук като оздравяващ лек. Който може, да пие от мен който иска, да се измие. който се осмели, да ме размъти. Пийте, братя, и живейте.

След като се измихме на извора и всеки пи от един масивен златен съд, отново трябваше да последваме девицата в залата и да облечем нови одежди. Това бяха дрехи, целите в злато, чудно хубаво украсени с цветя. Освен това на всеки от нас му беше дадено различно златно руно, обшито със скъпоценни камъни, всеки от които, според своята духовна сила имаше определени въздействия. На него беше окачен тежък златен накит, върху който едно срещу друго бяха изобразени Слънцето и Луната. На обратната му страна беше изписано: Лунното сияние ще стане като Слънчевото сияние, а Слънчевото сияние ще бъде седем пъти по­светло, отколкото през Земното съществуване.¹² ­ Нашите досегашни украшения бяха положени в една малка ракла и бяха поверени на всеки от слугите ни.

Сега девицата ни изведе навън в обичайния ни ред. Пред вратата вече чакаха музикантите, всичките облечени в червено кадифе с бели нашивки. Една врата, която досега никога не бях видял да се отваря, беше отворена към царската вита стълба и девицата ни поведе заедно с музиката нагоре по 365 стъпала. Изкачвайки се, видяхме много скъпоценни и изкусни украшения. Колкото по­нагоре се изкачвахме, толкова по­прекрасен ставаше разкошът, като накрая най­горе достигнахме до една изрисувана сводеста зала, където ни очакваха шестдесет разкошно облечени девойки. Щом те се поклониха пред нас и ние също изразихме нашата почит толкова добре, колкото можахме, нашите музиканти бяха отпратени. Те трябваше да слязат по витата стълба и вратата беше затворена след тях.

След това прокънтя една камбанка; веднага се появи чудно красива девойка, която донесе на всеки по един лавров венец. На нашите девойки беше поднесено по едно клонче. Междувременно беше дръпната една завеса и ние зърнахме царя и царицата, седнали там в цялата тяхна величественост. Ако херцогинята, която видяхме вчера не беше така грижливо ме предупредила, сигурно щях да се забравя и да помисля това неописуемо великолепие за Небето. Защото, макар че залата блестеше от злато и скъпоценни камъни, облеклото на царицата беше хиляди пъти по­блестящо, така че не можех да издържам да го гледам. Това, което преди смятах за красиво, избледня, понеже там всичко беше така възвишено, както звездите на небето.

Междувременно беше влязла нашата девойка, хвана всеки един от нас за ръката и с дълбоко страхопочитание го представи на царете. При това девойката започна да говори: «Това, че в чест на Ваши царски Величества, о най­милостиви царю и царице, тези хора с опасност за живота си са тръгнали за насам, те дължат на Ваши Величества, понеже в много отношения те са призвани да увеличават царството и владенията на Ваши Величества, както скоро всеки сам ще може да разбере. Аз с покорност искам да ги представя на Ваши Величества и смирено моля да ме освободите от моето задължение и най­милостиво да чуете от всеки един от тях подробни сведения за моите дела и пропуски.»

С тези думи тя положи своето клонче на пода; редно беше някой от нас да отвърне нещо, но понеже всички ние си бяхме глътнали езиците, най­после напред пристъпи старият Атлас и заговори от името на царя: «Техни Царски Величества благосклонно се радват на вашето пристигане; те отправят към всеки един от вас своята царска милост. ­ От изпълнението на твоя дълг, мила девойко, те са също напълно доволни, затова също и за теб е запазено едно царско отличие. Те са на мнение, ти да задържиш и днес твоя пост, защото при теб той се намира в добри ръце.» След което девицата отново смирено вдигна клончето и ние за първи път се сбогувахме и се оттеглихме с нея. ­

Тази зала отпред беше четириъгълна и пет пъти по­широка отколкото дълга; към изхода обаче стената правеше голяма дъга също като една порта, под нея в кръг бяха наредени три великолепни царски трона. Средният от тях беше малко по­висок от другите два. На всеки трон седяха по двама души, на първия ­ един стар цар със сива брада заедно със своята съпруга, която обаче беше много по­млада и хубава, на третия ­ един черен цар в средна възраст, до него фина възрастна женица, не коронясана, а забулена с воал; върху средния трон обаче седяха двама млади, които носеха лаврови венци на главите си. Над тях висеше голяма скъпоценна корона. Техните образи не бяха така красиви, както аз си ги бях представял, но сигурно така трябваше да бъде. Зад тях на една пейка седяха само стари мъже, които за мое учудване не носеха нито меч, нито каквото и да е друго оръжие. Изобщо не видях никаква охрана, освен няколко девици, които ние още вчера бяхме видели и които стояха встрани от арката.

Тук не мога да премълча нещо. Също и малкият Купидон хвърчеше наоколо, мотаеше се и почти непрекъснато пърхаше с криле около голямата корона. Посядаше за малко между двамата влюбени и ги задяваше с лъка си. Да, понякога се правеше, като че ли цели някого от нас. Накратко, хлапакът беше така закачлив, че не щадеше дори малките птички, които в изобилие летяха из залата, а ги дразнеше, както можеше. И девиците също се забавляваха с него и когато успяваха да го хванат, лесно не го изпускаха. Така малкият хлапак създаваше радост и веселие.

Пред царете стоеше един малък, но извънредно изящен олтар. Отгоре беше положена обшита с черно кадифе книга, отчасти обкована със злато. До нея, върху един свещник от слонова кост гореше миниатюрно светло пламъче. Колкото и да беше малко, то гореше непрекъснато и съвсем спокойно, и ако Купидон от време навреме не духваше в него за развлечение, не бихме го считали за истински огън. До него стоеше една сфера или небесно кълбо, което прилежно се въртеше от само себе си, по­далече се намираше малък часовник с махало; по­нататък един мъничък кристален фонтан, от който постоянно пръскаше кърваво­червена искряща вода; и най­накрая ­ един череп, в който се намираше бяла змия, която беше толкова дълга, че макар и да се увиваше като пръстен около всичките тези предмети, опашката й оставаше пъхната в едното око, когато главата й се пъхнеше в другото, така че тя никога не излизаше напълно извън черепа. Щипнеше ли я Купидон, тя така бързо се извиваше и се скриваше вътре, че ние всички се учудвахме.

Освен този малък олтар тук и там в залата имаше чудни картини; те всичките бяха подвижни, като че ли живееха и изглеждаха така фантастично, че ми е невъзможно да ги опиша. Когато напускахме залата, се чуха необичайни звуци, като че ли пееха човешки гласове, но аз не можах да разбера, дали те идваха от девиците, които бяха останали още вътре, или от самите картини. За сега ние бяхме доволни и заедно с нашата девица се оттеглихме. Музикантите вече ни чакаха и отново ни поведоха надолу по стълбите, а вратата беше затворена и залостена с резе.

Когато най­после се намерихме в залата, една от девиците започна да говори: «Сестрице, аз се чудя, че ти се осмели да останеш между толкова много хора.» ­ Нашата девица отговори: «Мила сестрице, никой не ме затрудни толкова, колкото този тук.» При това тя посочи към мен. Тези думи ме засегнаха, понеже много добре разбрах, че тя се подиграваше на моята възраст, понеже между всички останали аз бях най­старият. Но тя веднага ме утеши, като обеща, че ако й бъда истински верен, ще ме освободи от това бреме.

Междувременно яденето беше сервирано и при всеки остана отредената му девица. Те знаеха как да скъсят времето с приятен разговор.

Какъв обаче беше разговорът и техните закачки, не бива да издавам. Повечето въпроси се въртяха около всевъзможни сръчности и умения, от което забелязах, че млади и стари разбираха от тези изкуства. През цялото време обаче ме измъчваше желанието отново да бъда млад и поради тази причина бях малко тъжен. Девицата забеляза това и каза: «Аз добре усещам какво му липсва на това младо момче. Какво би станало, ако тази нощ спя при него, така утре той ще бъде по­весел.» Всички започнаха да се смеят и макар че все повече се изчервявах, трябваше сам да се засмея на моето собствено нещастие. Един от нас поиска да отмъсти на девицата за моето засрамване. Той каза:«Аз мисля, че не само самите ние, но и останалите девици тук би трябвало да бъдат свидетели, че нашата девица и предводителка обеща довечера да спи при него.» ­ «Аз ще съм доволна от това», отговори девицата, «само ако моите сестри не се разсърдят. Какво биха казали те, ако аз, без да ги питам, си избера най­добрия и най­хубавия!» ­ «Мила моя сестрице», се обади една друга, «от това виждаме, че твоят висш чин не те е направил високомерна. Понеже с твое разрешение чрез жребий ние ще си поделим тези господа като любовници, то от сърце ти предоставяме първа да избереш.»

При тази шега ние престанахме със закачките и продължихме да разговаряме един с друг. На нашата девица обаче шегата не беше по вкуса и тя отново започна: «Какво ще кажете, господа, ако запитаме късмета, днес кой при кого ще спи?» ­ «Тъй да бъде», казах аз, «щом така трябва да бъде, не можем да откажем на едно такова предложение.» ­ Понеже беше решено да направим това след храненето, не искахме още дълго да седим на масата, а станахме да се разхождаме насам натам, всеки със своята девица. ­ «Чакайте» каза девицата, «така лесно не става; нека поне да видим как съдбата ще ни подреди двама по двама.»

Ние бяхме разделени един от друг. Най­напред се започна спор как да стане всичко това: но то беше една вече подготвена игра; понеже девицата веднага предложи всички да се размесим и да застанем в кръг; тогава тя ще започне да брои и всеки седми по ред ще се задоволи с другия седми по ред, все едно дали е девица или мъж! Понеже не допускахме никаква хитрина, ние се съгласихме така да стане и вярвайки доверчиво се размесихме; девиците бяха така хитри, че всяка вече предварително знаеше местото си. И така, девицата започна да брои и все стигаше до една от девиците; седмият по ред отново беше една девица, третият път отново една девица и това продължи толкова дълго, докато за наше учудване всички девойки излязоха от кръга, а на никой от нас не му беше дошъл редът. Като бедни глупаци останахме само ние и освен това трябваше да търпим подигравките и да признаем, че сме надхитрени. Накратко, ако някой ни беше видял така подредени, сигурно би очаквал по­скоро небето да падне на Земята, отколкото да дойде редът на някой от нас. С това нашите шеги свършиха и ние трябваше да изтърпим подигравките на девойките.

Междувременно вътре влезе и малкият палав Купидон. Понеже той беше изпратен от Техни Царски Величества, за да ни предложи по една напитка от един златен съд, а и също да повика нашата девица да отиде при царя, при което тя обясни че не може да остане повече при нас, то ние не можахме особено да се зарадваме на хлапака. Ние го оставихме да си отлети, като покорно му благодарихме. И понеже доброто настроение обхвана и моите побратими, което не беше неприятно за девиците, скоро се започна един танц, при който аз повече изпитвах удоволствие да наблюдавам другите, отколкото да танцувам. Моите последователи на Меркурий така добре се представяха в танцуването, като че ли отдавна бяха вещи в занаята.

След няколко танца нашата девица отново се завърна и ни съобщи, че артисти и студенти бяха предложили на Техни Царски Величества, преди да си заминат, в тяхна чест и за тяхно удоволствие да представят едно весело представление.

Тя каза, че ще се радва, ако и ние искаме да го гледаме, и да придружим Царските Величия в Слънчевия павилион, и горещо ни го препоръчва. Ние най­напред благодарихме с дълбоко смирение за оказаната ни чест и покорно предложихме услугите си също и за нещо друго. Нашата девица съобщи за това и скоро ни донесе съобщението, че трябва да посрещнем Царските Величества в коридора, подредени в обичайният ни ред. Веднага бяхме заведени там и не трябваше да чакаме дълго, докато се появи царската свита, но без музика.

Най­отпред с мъничката скъпоценна коронка крачеше непознатата херцогиня, която вчера беше при нас. Тя беше облечена в бял атлаз и не носеше никакви украшения, освен мъничкото разпятие, което беше издялано от една перла и днес беше поставено между младия цар и неговата невяста. Следваха я споменатите шест девици в две редици, те носеха царските скъпоценности, които принадлежаха на малкия олтар. Тогава влязоха тримата царе, в средата крачеше годеникът; той беше много лошо облечен, вървеше само в черен атлаз, скроен по италианската мода и имаше малка черна шапчица с малко черно перце. Тази шапчица той приятелски свали пред нас, за да ни засвидетелства своето благоразположение. Ние се поклонихме пред него, както и пред първия цар, за което бяхме подканени. След царете, дойдоха трите царици, от които двете бяха облечени в скъпоценни одежди. Средната обаче вървеше също така цялата облечена в черно, а Купидон й носеше шлейфа. След това ни се направи знак да ги последваме и след нас тръгнаха девиците, а накрая старият Атлас приключваше шествието.

В такава празнична процесия, минавайки през няколко разкошни коридора, пристигнахме в Слънчевия павилион, където щяхме да гледаме драмата, редом до царя и царицата върху един издигнат по особен начин солиден подиум. Ние бяхме поставени отдясно на царете, макар и отделени от тях, девиците бяха подредени от лявата им страна, с изключение на онези, на които бяха поверени царските инсигнии (отличителни знаци).

На тях им беше посочено едно особено място най­отгоре. Всички останали, които прислужваха, трябваше да застанат до колоните и да се задоволят с това.

Понеже в тази драма имаше толкова много значителни неща за размишляване, иска ми се да не пропусна нищо и накратко да го разкажа.

Най­напред се появи един стар цар с няколко слуги. Пред трона му беше донесено малко сандъче, което бяха намерили в реката. Когато отвориха сандъчето, намериха вътре едно красиво дете, няколко скъпоценности и едно малко писъмце, което беше написано на пергамент, запечатано и адресирано до царя. Царят го отвори веднага и щом го прочете, избухна в сълзи и съобщи на своите хора, че царят на маврите е завладял и опустошил земите на неговия братовчед, и целият царски род, с изключение на това дете е бил унищожен. Той отдавна искал да сгоди своя собствен син с тази дъщеричка. След това царят се закле във вечна вражда и отмъщение към мавъра и неговите помощници, заповяда детето да бъде отглеждано с много обич и започна да се въоръжава и подготвя за борба срещу мавъра. Тези подготовки, както и възпитанието на дъщеричката ­ тя беше поверена на един стар мъдър учител, след като малко беше пораснала ­ изпълниха цялото първо действие с много благородни и фини забавления.

По време на антракта видяхме как един лъв се бори с един грифон, като накрая лъвът победи за голяма радост на всички.

Сега на сцената излезе и мавърът, един чер арапин. Той беше узнал, че убийството се беше разчуло и че въпреки всичко, едно момиченце е успяло да бъде спасено, поради което беше много ядосан. Затова с хитрост подготвяше нападение срещу толкова могъщия враг и по съвет на няколко бежанци, които заради настъпилия глад се бяха присъединили към него, и въпреки всички очаквания, отново успя да постави девойката под своя власт. Той веднага щеше да заповяда да я удушат, ако не беше измамен по забележителен начин от своите собствени слуги. Така това действие завърши с един великолепен триумф за мавъра.

Сега по заповед на царя беше набрана огромна войска и под командата на един стар смел рицар беше изпратена срещу мавъра, който най­сетне освободи девойката от затвора и празнично облечена я доведе обратно. Тогава набързо издигнаха една разкошна трибуна, където девойката беше поставена. Скоро дойдоха дванадесет царски посланика, между тях и споменатият рицар, който държа една реч: «За втори път моят най­милостив цар те спасява, след като по царски те беше възпитал, въпреки, че ти не се държа безупречно във всичко. Негово Величество те избра за невяста на младия си син и принц, и годежът ще се състои, ако ти пожелаеш да се задължиш да изпълниш следните условия, дадени от Негово Величество. След това от един пергамент той прочете няколко чудесни условия, които биха били достойни да ги повторя тук, ако това не би отнело много време. Накратко, девойката даде клетва вярно да изпълни условията и по най­мил начин благодари за голямата милост. Затова всички започнаха да я хвалят, да пеят и славословят Бога, царя и девойката, след което се оттеглиха.

Сега за забавление бяха представени четирите животни, които пророк Данаил беше видял в своите видения и подробно ги беше описал, което сигурно не беше без тайнствено значение.

И така, на девойката отново й беше върнато загубеното царство, тя самата беше коронясана и в голям разкош, и блясък беше разведена по площада. Тогава се появиха много различни пратеници, не само да й пожелаят много щастие, но също и да се насладят на нейното великолепие. За съжаление тя не се задържа дълго време при своята благочестивост, а веднага отново предизвикателно започна да хвърля погледи наоколо, да намигва на пратениците и на господата; едно поведение, което тя наистина изкусно владееше. ­ Това скоро беше докладвано на мавъра. Той използва възможността, когато не беше достатъчно добре пазена от нейните царедворци и успя да я замае с големи обещания, така че тя загуби доверието си в царя и тайно напълно се предаде на мавъра. Сега мавърът побърза да я постави под властта си с нейно съгласие, като толкова дълго й даваше празни обещания, докато накрая тя му предаде цялото си царство. В третата сцена на действието, той заповяда да я съблекат съвсем гола и да я завържат за един стълб върху едно дървено скеле, да я бичуват и накрая я осъди на смърт. Това беше така безмилостно, че на някои зрители им потекоха сълзите. Така гола тя най­после беше затворена в затвора, където очакваше смъртта си чрез отравяне. Но тя не умря от отровата, а се обрина по цялото тяло. ­ Така че почти цялото действие беше трагично.

Междувременно изнесоха една подобна на Набуходоносор кукла, която беше окичена по главата, гърдите, корема, бедрата и краката с всякакви гербове и други подобни.¹³

На младия цар се донесе, какво се беше случило с мавъра и неговата бъдеща съпруга. Той най­напред отправи молба към своя баща, да не я изоставят на съдбата й. Баща му даде съгласието си и бяха изпратени хора, които да я утешат заради нейната болест и пленничеството, но също и да я порицаят за нейното лекомислие. Тя обаче грубо ги отпрати и дори се съгласи да стане наложница на мавъра. Случилото се беше разказано на младия цар.

Сега на сцената излезе рояк клоуни; всичките носеха различни пръчки, от които набързо построиха един голям глобус и после набързо отново го разглобиха. Това беше едно фино, краткотрайно хрумване.

Младият цар реши да извика мавъра на борба, което и стана. Мавърът беше убит, но всички вярваха, че младият цар също е мъртъв. Най­сетне той дойде на себе си, освободи своята годеница и се подготви за сватбата, като първо повери девойката на своя царедворец и на своя проповедник. Той обаче така жестоко я измъчваше, че накрая листото се обърна, понеже попът стана толкова нахален и зъл, че в своята мания искаше да бъде повече от всички останали. Най­после беше съобщено на младия цар; той бързо нареди да се отнеме властта на свещеника и годеницата беше накичена за сватбата.

След това действие на сцената изведоха един изкуствен слон, по­голям от истинските, който носеше огромна кула с музиканти на гърба си, което предизвика големи овации.

В последното действие годеникът се появи в такава премяна, че аз много се учудих, понеже беше неразбираемо как е възможно да се постигне такова нещо. Насреща му със същата тържественост пристъпи и годеницата.

Всички викаха: Да живее годеникът! Да живее годеницата! ­ Така със цялата драма артистите от сърце пожелаха на нашия цар и на царицата много щастие, което и на двамата очевидно много им хареса.

Най­после всички участващи в представлението в тържествена процесия направиха няколко обиколки и накрая всички запяха:

радост най­голяма носи

в сватбената нощ на царя наш.

Затова запейте всички,

че гръмко да отекне:

Да живее този, който щастието ни донесе!

така дълго търсен,

най­сетне на господаря наш се повери.

Ние спечелихме това,

за което воювахме,

благословен да е този, който смело гледа напред.

радостни бъдете,

дълго беше тя под ваше опекунство.

От вашата собствена кръв

да се множат и да разцъфват

хиляди по цялата Земя.

Междувременно вече беше се стъмнило; затова ние се оттеглихме в нашия обичаен ред; трябваше още да придружим царските гости нагоре по стълбата до познатата зала, където вечерята вече беше приготвена. За първи път ние бяхме поканени на царската трапеза.

Малкият олатар беше поставен в средата на залата; върху него лежаха споменатите шест царски инсигнии. През цялото време царят беше много благосклонен към нас, но той не беше истински радостен, и макар че от време навреме разговаряше с нас, от него се отронваше по някоя въздишка, на което малкият Купидон се смееше и прогонваше неговата тъга.

По­старите царски двойки бяха много сериозни; само единият стар съпруг изглеждаше по младежки свеж, което не можех да си обясня. Междувременно царските гости седнаха на първата маса, а ние седнахме на определената за нас маса. Няколко благородни девойки седнаха на третата маса. Останалите мъже и жени трябваше да прислужват. Всичко беше така възхитително и сериозно тържествено, че аз не смея да го описвам с много думи. Само трябва да спомена, че преди вечерята всички царски гости бяха облекли снежно бели блестящи одежди и така седяха на трапезата. Над нея висеше една голяма златна корона, за която вече разказах и нейните скъпоценни камъни биха осветили цялата зала, дори и да нямаше никаква друга светлина. Всички останали светлини бяха запалени от малката светлинка на олтара; защо, всъщност не мога да кажа. Забелязах също, че младият цар понякога изпращаше храна на бялата змия от олтара, което също ме накара да се замисля. При тази тържествена вечеря бърборенето беше предоставено само на малкия Купидон; той не ни оставяше на мира, особено мен. Все измисляше по нещо ново. Но никой не беше особено весел, всеки беше мълчалив, от което можах да разбера, че е надвиснала някаква голяма опасност и това се усещаше още повече, понеже не се чуваше никаква музика. И когато бяхме запитани за нещо, отговаряхме само с кратък отговор. Изобщо всичко ставаше така тайнствено, че по цялото тяло ме изби пот. Аз вярвам, че и на най­безстрашните мъже смелостта би изчезнала.

Когато вечерята наближи своя край, младият цар поиска да му се донесе книгата от олтара и я отвори. След това чрез един стар мъж той още веднъж поиска да се убеди, дали наистина сме готови да му бъдем верни в добро и зло. Когато ние треперейки потвърдихме, той настоя да бъдем попитани, дали бихме искали да му се отдадем с тяло и душа; ние не можехме да откажем и трябваше отново да потвърдим. После всеки стана и със своята собствена ръка се подписа в книгата. Когато и това се свърши, донесоха маклия кристален фонтан заедно с една мъничка кристална чаша, с която един след друг пиха всички царски гости. След това чашата беше поднесена на нас и на всички останали, и това беше наречено питие на мълчанието. Тогава всички царски гости ни подадоха ръка и ни казаха, че ако отсега нататък не сме им верни, никога повече няма да ги видим. Това наистина ни потресе; нашата девица обаче тържествено потвърди нашата вярност вместо нас, от което те останаха доволни.

Веднага след това прокънтя една камбанка, от което всички царски гости така побледняха, че ние съвсем загубихме кураж. Те веднага съблякоха своите бели дрехи и облякоха въглено черни. Също и цялата зала беше окичена с черно кадифе, подът също беше покрит с черно кадифе и дори горе на тавана беше отстранена цялата украса. След като всички маси бяха изнесени и всички седнаха на пейките наоколо, ­ ние също стояхме вдървено в черни пелерини, ­ влезе нашата девица, която беше излязла преди това навън, като носеше шест превръзки от черна тафта. С тях тя превърза очите на шестте царски гости. Когато те повече не можеха да виждат, от слугите бързо бяха внесени в залата шест покрити саркофага, бяха поставени на пода и в средата сложиха един нисък черен стол. Най­накрая в залата влезе един въглено черен висок мъж, който носеше в ръката си остра секира. До креслото най­напред беше доведен старият цар и мигновено му беше отсечена главата. После той беше обвит в черно платно, но кръвта му беше събрана в един голям златен съд и поставена до него в приготвения ковчег, а него го покриха и отместиха настрани. Това се случи също и с другите, та аз в края на краищата помислих, че ще дойде и моят ред. Това обаче не се случи, понеже щом шестте гости бяха обезглавени, черният мъж отново излезе навън. Той беше последван от един друг, който пред вратата веднага му отсече главата, внесе я вътре заедно със секирата и я постави в един малък ковчег. Това наистина ми се видя една кървава сватба; но понеже не можех да знам, какво ще последва по­нататък, трябваше да събера ума си, понеже нашата девица ни накара да се успокоим, когато някои от нас се обезсърчиха и заплакаха. Тогава тя ни каза: «Този живот сега се намира във вашите ръце и ако вие ме следвате, тяхната смърт ще породи още повече живот.»

Накрая тя ни накара да отиваме да спим и да не се тревожим за себе си, а те щели да получат тяхното възмездие. Тя на всички ни пожела лека нощ и съобщи, че днес трябва да бди над труповете. Ние изпълнихме казаното и всеки от нас беше заведен от своя паж в квартирата си.

Моят паж разказваше много и различни неща, които все още си спомням и с голямо уважение и до сега се учудвам на неговия разум. Намерението му беше да ме накара да заспя. Аз забелязах това и накрая се престорих, че дълбоко съм заспал. Но сънят бягаше от очите ми, понеже ми беше невъзможно да забравя обезглавените. Стаята ми гледаше към голямото езеро и аз можех да го наблюдавам. Прозорците също бяха близо до леглото ми. В полунощ, едва беше ударило дванадесет часа, изведнъж забелязах огромен огън върху езерото; изпълнен с ужас бързо отворих прозореца, за да видя какво става навън. В далечината видях седем кораба, целите окичени със светлини. Над всеки от тях се носеше по един пламък, който трептеше насам натам и за малко дори се накланяше надолу, така че веднага подозрях, че би трябвало да са духовете на обезглавените. Тези кораби спокойно се приближаваха към брега, макар че всеки имаше само по един моряк на борда.

Щом те спряха на брега, видях как нашата девица, държейки един факел, веднага забърза към тях, а подире й носеха покритите шест ковчега заедно със малкото съндъче. Всеки от тях беше внесен в един от корабите. Аз събудих моя паж, който ми беше извънредно благодарен; понеже през целия предишен ден беше ходил много, беше се уморил и за малко щеше да проспи събитието, макар че знаеше за него.

Щом ковчезите бяха натоварени на корабите, всички светлини бяха загасени. Шестте (седемте?) пламъци обаче заедно се понесоха над езерото, така че нито една светлинка не беше останала на корабите за стража. Също и няколко стотин пазачи, които бяха събрани на брега, бяха отпратени от девицата в замъка. Тя здраво залости всички порти, от което аз трябваше да заключа, че днес повече нищо няма да се случва и трябва да изчакам утрото. Ние отново легнахме да спим. Аз бях единственият между моите спътници, чиято стая гледаше към езерото, и който можа да види всичко това. Вече бях уморен, отпаднал и заспах изпълнен с многобройни предположения.

(Hic desunt nonnulli versiculi, quos non ex libidine compleri jubentur, qua de causa editor decessit eos suo arbitrio reficere. Quid vult dicere quod abest, omnino est manifestum ei qui perspicit.)

Тук липсват няколко стиха, които не бива произволно да се заместят с нещо друго, затова издателят се отказва да напише нещо по свое усмотрение. Което означава, че липсващото и без това е открито за този, който прозира.)