Химичната сватба на Християн Розенкройц

Freu dich, du kleines Vögelein, Den Schöpfer hoch zu loben, Dein Stimmlein schalle hell und rein Zu Gott dem Herrn dort oben! Der dir so freie Lust gewährt, Hat dich noch stets zur Zeit genährt. Sieh rund herum die Herrlichkeit Und hab daran Genügen, Laß nie durch Wahn und Eitelkeit Dich um dein Glück betrügen. Der Schöpfer, der dich klein gemacht, Glaub mir, er hat es wohl bedacht. Was tät ich armer Erdenwurm, Wollt' ich mit Gott gar rechten! Schickt er nicht Sonne, Blitz und Sturm Den Guten wie den Schlechten? Drum, wer sich nicht vermessen will, Der sei getrost und schweige still. Mensch, sei nicht auf Schein bedacht, Laß dich vom Herzen lenken; Und wird dein Name auch verlacht, Es soll dich doch nicht kränken. Denn Gott, dem alle Dinge kund, Er sieht dir auf den Herzensgrund.

Пей, ти малко птиче, Създателя слави, гласът ти чист и звънък до Господ Бог кънти! Той радост ти дарява, в беда не те забравя. Виж прелестта природна, нагоре ти летни сега, сърцето си пази свободно от завист, мрак и суета. Творецът с дар те е дарил чудесен, зарадвай всяка твар със песен. Как мога аз кат земен червей Творецa, Бога да коря! Изпраща Слънце той и буря, добро и зло навред в света! Затуй, суетно кой се с Бог не мери той мир, утеха и доволство ще намери. Човече, ти в заблуда не изпадай, а истината потърси. В лъжа, в измама не попадай на Бог ти винаги се облегни, че Той в душата ти поглежда, където твойта същност се оглежда.

Това си пеех от цяло сърце, а гората кънтеше от песента и планините повтаряха последните ми думи, докато най-после зърнах една чудесна поляна. Излязох от гората и се отправих към нея. На поляната растяха три високи разкошни кедрови дървета, които бяха толкова нашироко разклонени, че правеха чудесна и желана сянка, на която много се зарадвах. Макар и да не бях вървял дълго, големият копнеж бързо ме измори; затова с радост се приближих до дърветата, за да почина малко под тях. Когато ги достигнах, забелязах табелка, която беше закачена на едно от тях. Там, както прочетох по-късно, с красиви букви бяха изписани следните думи:

Hospes salve: si quid tibi forsitan de nuptiis Regis auditum. Verba haec perpende. Quatuor viarum optionem per nos tibi sponsus offert, per quas omnes, modo non in devias delabaris, ad Regiam ejus aulam pervenire possis. Prima brevis est, sed periculosa, & quae te in varios scopulos deducet, ex quibus vix te expedire licebit. Altera longior, quae circumducet te, non abducet, plana ea est, & facilis, si te Magnetis auxilio, neque ad dextrum, neque sinistrum abduci patieris. Tertia vere Regia est, quae per varias Regis nostri delicias & spectacula viam tibi reddet jucundam. Sed quod vix millesimo		С Бога, поздрав към госта! Ако някога до ушите ти дойде новината за царската сватба, вземи под внимание следните думи: Четири са пътищата, които младоженецът ти предлага за избор чрез нас; по всички тях можеш да достигнеш до царския дворец, но само ако не се заблудиш. Първият път е къс, но опасен, понеже е изпълнен със стръмни скали, по които можеш да се подхлъзнеш. Вторият е по-дълъг, понеже заобикаля, но въпреки това не води другаде, той е лек и равен, ако ти с помощта на компас не се отклониш нито наляво, нито надясно. Третият наистина е Царският път, защото той кара сърцето ти да се изпълни с наслада от най-различните царски радости и преживявания. Но той до ден днешен едва ли се е отдал на един от хиляда.
hactenus obtigit. Per quartam nemini hominum licebit ad Regiam pervenire, ut pote, quae consumens, et non nisi corporibus incorruptibilibus conveniens est. Elige nunc ex tribus quam velis, & in ea constans permane. Scito autern quamcunque ingressus fueris: ab immutabili Fato tibi ita destinatum, nec nisi cum maximo vitae periculo regredi fas esse. Haec sunt quae te scivisse voluimus: sed heus cave ignores, quanto cum periculote huic viae commiseris: nam si te vel minimi delicti contra Regis nostri leges nosti obnoxium: quaeso dum adhuc licet per eandem viam, qua accessisti: domum te confer quam citissirne		По четвъртия не се е удало на никой от смъртните да достигне до целта, защото той има унищожителна сила и само несъкрушими тела могат да го понесат. И така избери от трите пътя този, който пожелаеш и остани на него неотклонно. Но запомни, по който път веднъж пристъпиш, той ти е предопределен по съдба и ти е забранено да направиш и една крачка назад, дори да те заплашва смъртна опасност. Това е, което искаме да знаеш. Ако обаче не вземеш под внимание това сериозно предупреждение, ще попаднеш по пътя си в големи опасности, ще хленчиш и ще се оплакваш. Разбереш ли, че си направил и най-малкото нарушение на законите на нашия цар, докато е време побързай да се върнеш обратно в къщи по същия път, по който си дошъл!

Когато прочетох тези думи всичката ми радост изчезна и аз, който преди това така радостно пеех, започнах горчиво да плача. Пред мен много добре виждах всички пътища и знаех, че когато му дойде времето, ще ми бъде разрешено да избера един от тях. Но аз се страхувах да не попадна на скалистия, изпълнен с камъни път и безславно да загина по него. Или пък, ако ми бъде определен дългият път, бих могъл да се заблудя по време на дългото пътуване и да загина. Не смеех да се надявам, че съм единственият между хилядата, който е избран да попадне на Царския път. И четвъртия път виждах пред мен, но той така беше изпълнен с огън и мъгла, че аз не исках да се намирам дори наблизо до него. Така се лутах напред назад между мислите, дали да се върна назад или да продължа напред и да избера един от пътищата.

Съзнавах своето несъвършенство, но през цялото време се утешавах със съня, в който бях освободен от кулата, макар че въпреки всичко не биваше да разчитам на това.

Така дълго премислях, докато от голямата умора почувствах силен глад и жажда. Затова измъкнах хляба и си отрязах едно парче. Изведнъж забелязах снежно бял гълъб, който както обикновено се носеше във висините и доверчиво се приближаваше към мен. С удоволствие разделих яденето си с него, той го прие и го погълна. Но един черен гарван враждебно връхлетя към гълъба и поиска да го убие. Той успя да се измъкне и двамата полетяха в посока на юг, което така ме разтревожи и натъжи, че аз, без да мисля, се затичах след жестокия гарван и против моята воля навлязох навътре по предписания път, като успях да прогоня гарвана и да избавя гълъба.

Тогава забелязах колко лекомислено бях постъпил и че вече се намирах на един от пътищата, от където повече не биваше да се отклоня, защото ме заплашваше голямо наказание. И макар че успях малко да се утеша, беше ми голяма грижа, че забравих до дървото моята торбичка с хляба и вече не можех да се върна да си я взема. Щом се опитвах да се обърна назад, насреща ми задухваше такъв силен вятър, че за малко щеше да ме отнесе, продължавах ли обаче да вървя по пътя, не усещах нищо. От това ми ставаше ясно, че би ми струвало живота, ако се опитам да тръгна срещу вятъра. Така търпеливо се примирих със съдбата си, плюх си на петите и реших, каквото и да става, да направя всичко възможно, още преди да настъпи нощта да достигна целта си.

По всичко изглеждаше, че по пътя се намираха различни отклонения, но аз ги избягвах благодарение на моя компас. Не се отклонявах нито на една стъпка встрани от линията, която следваше зенита на Слънцето, макар че на места пътят беше толкова труден и неравен, че ме правеше съвсем несигурен. Постоянно си спомнях за гълъба и гарвана, но не можех да разкрия тайната. Най-после върху един висок хълм в далечината забелязах великолепна порта; забързах към нея, макар че тя лежеше настрани, далеч от пътя. Слънцето вече се скриваше зад планините, а аз още никъде не бях намерил подслон. И това дължа единствено само на Господ Бог, който можеше да ме остави да си вървя и по-нататък по пътя, като покрие със слепота очите ми, за да не мога да видя портата. Аз припряно бързах към нея, както вече казах, достигнах я още по светло, така че успях да я разгледам.

Това беше един изключително красив, царствен портал, по който бяха издълбани чудесни картини и знаци, всеки от които, както узнах по-късно, имаше своето особено значение. Най-отгоре беше поставена голяма табела с надпис: Procul hinc, procul ite Prophani! (Махнете се, махнете се оттука непосветени!) и още нещо, което строго ми беше забранено да разказвам. Когато застанах под портала, появи се един пазач в небесносиня дреха. Аз приятелски го поздравих, на което той също отвърна и веднага поиска моето препоръчително писмо. О, колко бях радостен, че го бях взел със себе си! Защото можеше лесно да ми се случи да го забравя, както се е случвало, според неговите думи, с други преди мен. Веднага бързо му го подадох и той не само беше доволен, но ме похвали, което особено ме учуди, след което каза: «Вървете, братко мой; вие сте ми мил гост!» Тогава ме запита за името и когато му отговорих, че съм брат от Кръста на червената роза, той много се учуди и се зарадва. Тогава запита: «Братко мой, нямаш ли у себе си нещо за размяна?» Аз отговорих, че това, което притежавам е толкова малко, но ако той поиска нещо, може сам да си го вземе. Когато поиска моето шише с вода и аз се съгласих, той ми даде една златна монета, на която имаше само две букви: S. C. (SANCTITATE CONSTATIA, SPONSUS CHARUS, SPES CHARITAS: постоянство в благочестието, многообичан годеник, надежда и любов).

Той ме предупреди, че това би ми донесло много добрини, ако достатъчно го оценя. Тогава го попитах, колко души са пристигнали преди мен и той ми отговори. Накрая от доброжелателство и приятелство ми даде едно запечатано писъмце за втория пазач. Тъй като бях останал малко по-дълго при него, вече настъпи нощта.

Междувременно над портала беше поставен горящ факел, за да укаже посоката, ако някой се намираше още по пътя. Пътят, който водеше към двореца, беше ограден с високи зидове и от двете му страни бяха засадени прекрасни дървета с различни плодове. Освен това от двете страни стояха по три дървета, на които бяха закрепени фенери, в които току що беше запалена светлината с един чуден факел от една красива девица, облечена също в синя дреха. Това беше направено толкова изкусно и беше така красиво за гледане, че аз се застоях по-дълго отколкото исках. Най-после, след като достатъчно бях узнал от първия пазач, приятелски се разделих с него.

По пътя ме замъчи любопитството, какво може да пише в писъмцето, но понеже нямах основание да очаквам нещо лошо от пазача, смирих любопитството си и продължих пътя си, докато достигнах до втория портал. Той съвсем приличаше на първия, само картините бяха други и освен това беше изпълнен с тайнствени орнаменти. Върху окачената табела беше написано: Date et dabitur vobis! (Давайте и ще ви се даде.) Под портала, завързан с верига лежеше един заплашителен лъв, който щом ме забеляза веднага се изправи и със силно ръмжене се обърна към мен. От това се събуди вторият пазач, който беше полегнал, опрян на мраморен камък и ми каза да продължа без страх и грижа. След това издърпа лъва зад себе си и пое писъмцето, което аз треперейки му подадох, прочете го и каза с дълбок поклон: «Добре ми е дошъл с Божията помощ човекът, когото отдавна исках да срещна!» Същевременно той също извади една монета и ме попита, дали имам с какво да я разменя. Понеже нямах нищо друго освен моята сол, предложих му я и той с благодарност я прие. Върху монетата пак стояха само две букви: S. M. (STUDIO MERENTIS, SAL HUMOR¹, SPONSO MOTTENDUS, SAL MINERALIS, SAL MENSTRUALIS. На достойния в учението, ?, залог на годеника, минерална сол, пречистваща сол).

Исках да поприказвам и с този пазач, но в двореца започна да бие камбаната и той ме покани да побързам, иначе всички мои усилия и работа биха били напразни, защото там горе вече бяха започнали да гасят светлините. Аз така бързо тръгнах, че от страх забравих да се сбогувам с пазача. Беше вече крайно време, понеже не можех да бързам така, че да не ме застигне девицата, зад която бяха угасени всички светлини. Никога не бих намерил пътя, ако тя не ми светеше с нейния факел. Така направих всички усилия да се вмъкна веднага след нея, понеже портата (третата?) така бързо се затвори, че края на жакета ми остана заклещен. Него трябваше да оставя там, защото нито аз, нито тези, които вън пред вратата извикаха, можаха да накарат вратаря отново да отвори. Той твърдеше, че е предал ключа на девицата и че тя го е взела със себе си.

Междувременно аз огледах портата. Тя беше така красива, че в целия свят не можеше да се намери нещо подобно. От двете й страни имаше по една колона. Върху едната беше поставена весела статуя с надпис: Congratulor (сърдечни благопожелания)! Върху втората стоеше статуя, която закриваше лицето си, беше тъжна и отдолу пишеше; Condoleo (сърдечни съболезнования). Накратко: там стояха такива неясни, тайнствени надписи, че и най-умният човек на Земята не би могъл да ги разгадае.² При тази порта няколко пъти трябваше да кажа името си. То беше записано на последно място в една пергаментова книжка и заедно с другите имена беше занесено на височайшия годеник. Чак тогава като гост ми се даде истинският отличителен знак. Той беше по-малък от другите, но много тежък и върху него стояха буквите: S.P.N. (SALUS PER NATURAM, SPONSI PRAESENTANDI NUPTIIS: спасение чрез природата, гост на сватбата на годеника).

Освен това ми дадоха нови обувки, понеже подът на двореца навсякъде беше покрит със светъл мрамор. Моите стари обувки биваше да дам на един от просяците, които благопристойно чакаха до вратата. Аз ги дадох на един стар човек. Тогава двама пажове с факли ме заведоха в едно малко помещение, където ме оставиха да чакам на една пейка. Те поставиха факлите в две дупки на пода и се отдалечиха, като ме оставиха сам. Скоро след това чух шум, но не виждах нищо. Няколко мъже ме нападнаха. Понеже нищо не можех да виждам, трябваше да чакам да видя какво искаха да правят с мен. Скоро разбрах, че са бръснари и ги помолих да не ме държат така здраво, аз нямам нищо против да ги оставя да правят, каквото искат. След което те ме оставиха и един, който също не можех да видя, внимателно ми подстрига косата около главата, като над челото, ушите и очите ми остави моята дълга, посивяла коса. Да си призная, в първия момент се отчаях; понеже те така здраво ме държаха, а и аз нищо не можех да виждам; струваше ми се, че Господ ме наказваше за моето любопитство. Тези невидими бръснари прилежно събраха отрязаната коса и я отнесоха със себе си, след което двамата пажове отново се появиха и от сърце се посмяха, че така се бях изплашил.

Едва бяхме разменили няколко думи и отново започна да бие едно малко звънче, с което, както ми казаха пажовете, беше даден знак за събиране. Затова ме призоваха да ги последвам, като ми светеха и ме поведоха през много коридори, врати и виещи се стълби докато стигнахме до една голяма зала. Вътре се намираха много поканени: царе, принцове, графове, различни господари, благородници и простосмъртни, богати и бедни, както и слуги, на което много се учудих и си помислих: «Ах, що за глупак си бил, че с толкова много усилие се подготвяше за това пътуване. Виж, тук има толкова хора, които познаваш и никога не си имал добро мнение за тях. Те всичките са тук, а ти с всички твои молби и просби едва последен успя да дойдеш до тук.» Това и още други неща ми нашепваше дяволът, когото, колкото ми беше възможно, се опитвах да отстраня от мен. Междувременно, от моите познати ме заговаряше ту този, ту онзи: «Я гледай, братко Розенкройц, ти също си тук?!» «Да братя мои», отговарях аз, «Божията милост ми помогна да достигна до тук.» На което те от сърце се разсмяха, като смятаха, че е глупаво за такава дреболия да имам нужда от Бог.

Докато разпитвах всекиго от тях за неговия път (някои от тях трябвало да се катерят по скалите), тромпетите дадоха сигнал за хранене. В отговор на това, всеки седна там, където му се струваше, че отговаря на неговия ранг. Затова за мен и още няколко други бедни спътници едва се намери място на най-далечния край на масата. Скоро се появиха пажовете и един от тях с такива хубави и възвишени думи произнесе молитвата, че сърцето ми се изпълни с радост. Няколко самонадеяни господа обаче изобщо не се интересуваха какво става, а се смееха, поздравяваха се един друг, закачаха се и правеха какви ли не глупости. Донесоха яденето, макар че никой не забеляза, кой прислужваше. Всичко така добре беше подредено, че на мен ми се стори, че всеки гост има своя собствена прислуга.

След като поканените се понахраниха и виното развърза езиците им, започна истинско хвалене и надлъгване. Един се фукаше, че ще направи едно, друг друго, а най-големите глупаци вдигаха най-много шум. Като си помисля какви невъзможни и неестествени неща искаха да извършат и до днес ми става неприятно. Накрая подредбата им по ранг се разбърка. Ту тук, ту там по някой ласкател се натрапваше на господарите. Имаше и самохвалци, които си приписваха геройства, които нито Самсон, нито Херкулес с всичката си сила не биха могли да извършат. Един искаше да повдигне товара на Атлас, друг да изведе триглавия Цербер от ада. Накратко, всеки дрънкаше по своему, макар че почетните господа съвсем не бяха толкова наивни, че да им повярват. Мошениците постепенно ставаха все по­нахални, и всеки един надминаваше другите, макар че тук там ги удряха с ножовете по пръстите, особено когато един докопа една златна верига. Така един твърдеше, че чува небето да шуми; друг, че може да вижда идеите на Платон; трети, че е в състояние да преброи атомите на Демокрит. Не малко от тях твърдяха, че са открили Perpetuum mobile. Сигурно някои от тях притежаваха здрав разсъдък, но за тяхно зло прекалено много си въобразяваха. Един непременно искаше да докаже, че вижда обслужващите слуги; и толкова прекали, че получи такава хубава плесница през лъжливата уста от един от невидимите прислужници, че не само той, но и повечето наоколо изведнъж станаха тихи като мишки. Това, което най-много ме радваше, беше, че всички, които уважавах, се държаха прилично, не шумяха, а осъзнаваха ограничеността на своя разсъдък, прекланяха се пред величието на тайните на творението, и съзнаваха незначителността на своята собствена особа.

Заради всичко това за малко щях да прокълна деня, който ме доведе тук. Понеже с болка трябваше да установя, че горе стояха разпуснати и лекомислени спътници, а в моя скромен ъгъл аз даже не бях оставен на спокойствие, дори един от тези злодей ме нарече голям глупак. Тогава още не знаех, че има да се премине през още една порта и мислех, че през цялата сватба ще бъда така подиграван, презиран и унижаван. Това обаче не бях заслужил, нито заради годеника, нито заради годеницата: затова, според мен, трябваше да поканят на сватбата някой по-глупав от мен. Виждате ли, до какво нетърпение могат да достигнат ограничените хора, когато виждат неравенството в този свят. Това обаче беше част от моето куцане, за което, както вече разказах, бях сънувал.

Общата врява ставаше все по-силна; намираха се дори такива, които се хвалеха с лъжливи, безочливи истории, които за всички ни бяха явни измислици. До мен обаче седеше един фин, спокоен мъж, който от време на време говореше за възвишени неща. Той се обърна към мен и каза:

«Виж, братко, ако би дошъл някой и би поискал да изведе на правия път такива заклети грешници, мислиш ли, че някой изобщо би надал ухо да го изслуша?»

«Сигурно не», отговорих аз.

« За съжаление светът иска », продължи той, «да бъде лъган и не иска да чуе, когато някой има добри намерения. Погледни с какви налудничави жестове и мисли онзи мъжага приковава вниманието на другите. А онзи там замайва главите на хората, като се прави на особено загадъчен. Повярвай ми, ще дойде времето, когато ще бъде свалена маската от лицата на тези лъжци и пред целия свят ще се разкрие, що за измамници са били те. Тогава, може би, отново ще стане достойно за уважение това, което досега е било презирано.»

Докато той говореше така, а врявата ставаше толкова по-голяма, колкото повече минаваше времето, изведнъж в залата засвири такава нежна и прелестна музика, каквато не бях чувал досега в живота си; всичко утихна и всеки чакаше, какво ще се случи. Всевъзможни инструменти прозвучаха така благозвучно, че аз напълно се прехласнах и не можех да помръдна, даже и моите съседи по маса бяха учудени от това. Всичко продължи почти половин час, през който никой от нас не промълви нито дума; понеже щом като някой си отвореше устата, за да каже нещо, веднага получаваше плесница, без да може да разбере, от коя посока му идваше. Много ми се искаше да можех поне да разгледам инструментите, на които свиреха музикантите. След половин час музиката изведнъж престана и ние повече не можехме нито да видим, нито да чуем нещо.

Скоро след това пред вратата на залата така майсторски затръбиха фанфари и тромпети, и загърмяха барабани, като че ли пристигаше самият римски император.

Вратата сама се отвори и звукът на фанфарите стана толкова силен, че ние едва го издържахме. Междувременно, както ми се стори, в залата навлязоха хиляди светлинки, които се придвижваха в съвършен ред и бяха така прекрасни, че ние се стъписахме. Най-после влязоха познатите ми два пажа, които осветяваха с факли пътя на една красива девица, която сама се носеше на прекрасен позлатен триумфален трон.

Стори ми се, че тя е същата, която преди това запали и изгаси светлините на пътя, а това навярно бяха нейните слуги, които току що бяха застанали до дърветата. Тази девица сега носеше не синя, а снежно бяла искряща дреха, която блестеше от многото злато, тя беше толкова лъчезарна, че ние не смеехме да я погледнем в лицето. Двете момчета бяха като нея, макар и малко по-лошо облечени.

След като девицата достигна средата на залата и слезе от трона, всички светлинки се поклониха пред нея, а ние всичките се изправихме на крака, но всеки остана да стои на мястото си. След като тя ни поздрави и ние й отвърнахме с най-дълбоко уважение и смиреност, тя ни заговори с чаровен, доставящ наслада глас:

Der König, mein erhabner Herr, Sie dränge Kommt zu dem hohen Feste her Darzu sie Mit seiner allerliebsten Braut, Daß sich i Die ihm in Ehren angetraut. Kein Scha Schon haben sie mit Herzlichkeit Der dann ~ Euch nahen sehen wohl bereit Sich schnZ Und wollen nun im Ehrensaal Sei jeglich Mit Gnad euch überschütten all. Gewogen; Sie wünschen euch von Herzensgrund, Da sollt ih Daß euch das groß Geheimnis kund, Was ihr d. Wie euer Herz, von Sorgen frei, An ihrer Hochzeit selig sei.

Царят, моят височайши господар тук за празника пристига. От съдбата светъл дар е невястата любима. Те сърдечно ви очакват, да ви срещнат с радост искат, в празничната зала с чест и слава, вас с дарове и милост да обсипят. От сърце горещо те желаят, вам незнайна тайна да открият как душата всяка грижа да забрави, на сватбата честита.

След което заедно с всички нейни светлинки тя няколко пъти учтиво се поклони и веднага продължи:

Ihr wißt, daß durch den Ladungsbrief Mein König keinen herbeirief, Der nicht von Gott die rechten Gaben Vor Zeiten möcht empfangen haben Und den nicht edle Demut ziert, Wie sich an solchem Ort gebührt. Drum traun wir, keiner sei zugegen, Der unbedacht und arg verwegen In unser Heiligtum gedrungen In Kenntnis strenger Forderungen, Tät er sich nicht seit langen Zeiten Zur Hochzeit würdig vorbereiten. So hoffen wir, in allen Stücken Mög euch das schöne Wagnis glücken. O Lust, in schwerer Gegenwart Zu schaun so Würdige geschart! Doch sind die Irdischen verwegen; Ihr Unwert macht sie nicht verlegen, Sie drängen frech an Orten ein, Darzu sie nicht berufen sein. Daß sich nun hier kein Schelm verkaufe, Kein Schalk mit andern unterlaufe, Der dann in aller Offenheit Sich schnöd erschlichner Ehren freut, Sei jeglicher am nächsten Tage Gewogen auf der Seelenwaage. Da sollt ihr schmerzlich dann ermessen, Was ihr daheim so leicht vergessen. Doch wem das Herz im Busen schlägt, Weil sein Gewissen laut sich regt, Er schleiche demutvoll zur Seite, Daß er nichts Ärgeres erleide.

Вий знаете, че с царската покана Владетелят ми никого не кани, който от Бог не е дарен с милост блага, с дар почетен, с отличие голямо. И който скромно тука не пристъпва на тоз дом почит да отдава. Надяваме се, че никой тука не присъства, който в светинята ни насила да се е промъкнал, изискванията ни строги, който сам познава, подготвян дълго време, тук сигурен застава. За сватбата височайша той достоен е тогава. Надеждата ни той удовлетворява. О, радост най-голяма! В съвремието тежко да видиш толкова герои тук достойно насъбрани! Но земните хора често са нескромни. Не виждат свойто недостойнство, промъкват се нахално на места, където никой тях не е поканил. Да няма недостойни тук и непризвани, с хвалби лъжливи някой да се хвали, да няма незаслужени дарения, на следващия ден претеглен ще е всеки на везни душевни. Тогаз той с болка ще узнае, какво не му достига и ще се покае. Сърцето на когото затуптява, защото съвестта му се обажда, в смирение да се отдръпне настрана, за да го отмине тежката съдба.

Denn wer die Prüfung nicht besteht, Umsonst um Trost und Gnade fleht. Wer heute seine Schuld bereut, Sei morgen ledig und befreit; Doch daß er nie mehr wiederkehre! Wer aber kennet seine Ehre, Mein Diener führ ihn zum Verließe, Darin er seiner Ruh genieße, Der Waage harre frohgemut, Wie man vor hohem Feste tut. Die andern lassen sichs genügen, Denn wer geirrt hat, muß sich fügen In Schmerzen, die er selbst beschieden. - So wünsch ich allen Gottes Frieden.

Че изпита тежък който не издържи, напразно милост ще очаква. Вината своя който днес признае. свободен ще е утре и може да замине, но никога отново не бива да се върне! Който себе си познава и на успеха се надява, слугата ми подслон ще му покаже, където нощта да прекара. Везните честни него го не плашат, затуй и празника със радост ще очаква. А всички други нека си помислят, тоз, който съгрешил е, очаква го отплата и в болки силни трябва да се мъчи. - На всички Божия милост аз пожелавам.

След като изговори тези думи, тя отново се поклони и бодро се отправи към своя трон. Фанфарите и тромпетите отново затръбиха, а някои от нас не можаха да подтиснат по някоя тежка въздишка. Светлинките отново бяха изведени навън, но голяма част остана в залата и към всеки от нас се присъедини по една от тях. Нашето объркване беше толкова голямо, че почти ми е невъзможно да изразя, какви изпълнени със страх мисли и жестове бяха разменени. Повечето от нас все още искаха да се претеглят на везните и се надяваха, дори и при неуспех да могат благополучно да се завърнат в къщи. Самият аз дълбоко се замислих и понеже съвестта ми извади на показ моите заблуди и недостойни постъпки, реших да остана в залата при другите и по-скоро да се задоволя само с вечерята, отколкото да се изложа на едно бъдещо падение.

След като всеки един от нас беше заведен от своята светлинка в един или друг покой, (всеки в отделна стая, както по-късно узнах), в залата останахме девет души, между които се намираше и този, който беше говорил с мен по време на вечерята. Нашите светлинки не ни изоставиха. Но след известно време дойде един от споменатите пажове с голяма връзка въжета, сериозно ни попита, дали сме решени да останем тук и когато ние въздишайки потвърдихме, завърза всеки един от нас там, където се намираше, и се отдалечи с нашите светлинки, като нас бедните остави в тъмнината. При някои от нас мъката преля, а и самият аз не можах повече да сдържам сълзите си. Беше ни забранено да разговаряме помежду си, но и без това болката и мъката накараха всички да онемеят. Въжетата бяха от такъв особен вид, че никой не можеше да ги разреже, а още по-малко да ги смъкне от нозете си. Даже и мисълта, че някои от тези, които сега почиваха, ги очаква по-голям позор, докато всички ние щяхме да се разплатим с една единствена нощ за нашата самонадеяност, не ме утешаваше; най-сетне с натежало сърце успях да заспя. Макар че малко от нас бяха затворили очи, аз не можех повече да стоя буден поради голямата умора.

Щом заспах, ме споходи един сън, който дори да няма много голямо значение, струва ми се, че не е излишно да го разкажа. Стори ми се, че стоя на върха на висока планина. Пред мен се простираше обширна долина. Там нагъсто един до друг се намираха неимоверно много хора, всеки от тях имаше на главата си конец, с който беше свързан с небето. Един висеше високо, друг ниско, повечето дори още бяха на Земята. Във въздуха обаче летеше един възрастен мъж, който в ръката си държеше ножица, с която ту тук, ту там срязваше по някой от конците. Който висеше близко до Земята падаше без голям шум. Но когато идваше ред на някой, който висеше нависоко, той така се сгромолясваше, че Земята затреперваше. Някои имаха късмет конецът им така да се отпусне, че те докосваха Земята още преди той да беше срязан. Аз изпитах удоволствие от това смъкване от високото и особено се радвах, когато някой, който се беше издигнал прекалено нагоре, позорно се търкулваше надолу, като повличаше със себе си дори и някой от съседите си. Радвах се също и на това, че тези, които през цялото време се държаха за Земята, така безшумно успяваха да се отърват, че даже и съседите им не забелязваха нищо.

Когато обаче се намирах на върха на удоволствието, съседът от едната ми страна без да иска така ме блъсна, че аз ядосан се събудих. Започнах да разсъждавам относно моя сън, разказах го и на брата, който лежеше от другата ми страна и на който той направи силно впечатление; да, той дори помисли, че зад него в края на краищата се крие някаква помощ. Остатъкът от нощта прекарахме в разговор за това и нетърпеливо очаквахме идващия ден.