Химичната сватба на Християн Розенкройц

14	Тук погребана почива Венера, красивата жена, която лиши някои високопоставени мъже от щастие, почит, благословия и благоденствие

Този надпис си го преписах върху моята дъсчица за писане.

След като тази порта беше отворена, пажът ме хвана за ръката и ме поведе по един тъмен коридор, докато стигнахме до една малка вратичка, която беше само притворена. Както ми разказа той, тя едва вчера беше отворена и през нея бяха изнесли ковчезите; поради това и още не бяха я заключили. Когато влязохме вътре, пред мен се разкри най­прелестният изглед, който някога природата беше създала. Това сводесто помещение не беше осветено от нищо друго, освен от няколко огромни камъка благороден гранат; те бяха царското съкровище, както бях осведомен.

Най­прекрасното и изисканото, което видях, беше в средата; един надгробен паметник с такава прелест, че се зачудих, защо такова нещо не се пази по­добре. На това пажът ми отговори, че трябва да благодаря на моите звезди, че под тяхно влияние ми се дава възможност да видя неща, които освен царската прислуга, ничие човешко око никога не е видяло.

Тази гробница беше триъгълна и изглеждаше като олтар, в средата й се намираше полиран меден басейн; всичко останало беше от чисто злато и скъпоценни камъни. В басейна стоеше един ангел, който в ръцете си държеше непознато дърво, от което непрекъснато нещо капеше в басейна, и щом някакъв плод паднеше, веднага се превръщаше във вода, която потичаше в три златни съседни басейна. Цялото стоеше върху три животни, орел, вол и лъв, самите те стояха върху един изключително изкусно направен постамент.

Попитах моя паж, какво може да означава всичко това. Той отговори: «Тук лежи погребана Венера, най­красивата жена, която лиши някои високопоставени мъже от щастие, почит, благословия и благоденствие.» После той ми посочи една медна врата в пода. «Тук, ако искаш, можем да слезем по­надолу» каза той. «Идвам навсякъде с теб» отвърнах аз. Така опипвайки в тъмното слязох надолу по стълбите. Внезапно пажът отвори една малка гробница, в която гореше вечен огън. От него той запали един факел, взет от многото, които лежаха там. Аз много се изплаших и страхливо попитах, има ли право да прави това. Той обаче отвърна: «Техни Царски Величества сега почиват, та няма защо да се страхувам.»

Сега съзрях едно разкошно легло, закрито с красиви завеси. Той дръпна едната от тях и аз видях Венера съвсем гола (понеже той беше повдигнал и завивките) да лежи в такава прелест и красота, че почти се вцепених; даже и днес не знам, дали това беше изваяно подобие или една мъртва девица, която лежеше там, понеже тя беше съвсем неподвижна и аз не биваше да я докосна. Пажът отново я покри и дръпна завесата. Но тя все още стоеше пред очите ми, докато зад леглото съзрях една плоча със следния надпис:

15	Когато плодовете от моето дърво изцяло се стопят, аз ще се събудя и ще стана майка на един цар.

Попитах моя паж, какво означава този надпис. Той обаче се засмя и ми повери, че ще го разбера по­късно. Той угаси факела и ние се качихме отново нагоре. Внимателно огледах всички врати и едва сега открих, че във всеки ъгъл гореше по една пиритова светлина, което преди не бях забелязал, понеже огънят беше толкова светъл, че по­скоро изглеждаше да идва от скъпоценен камък, отколкото от една лампа. От тяхната топлина дървото продължаваше да се топи, но въпреки това то непрекъснато даваше все нови и нови плодове. «Чуй», каза пажът, «каквото чух Атлас да разкрива на царя: Когато дървото напълно се стопи, тогава Венера ще се събуди и ще стане майка на един цар» каза той.

Докато той още говореше и сигурно щеше да ми разкаже още нещо, прилетя малкият Купидон, който сериозно се разсърди на нашето присъствие. Но когато видя, че ние двамата по­скоро заприличахме на мъртви, отколкото на живи, трябваше сам да се разсмее. Той ме попита, кой ни е довел тук. На това, треперейки, отговорих, че случайно съм се намерил тук, понеже се заблудих в замъка; пажът ме потърсил и най­сетне ме откри тук, аз се надявам, той да не ми се сърди. ­ «Е, тогава си имал късмет», отвърна Купидон, «мой стари остроумен татко. Но за един косъм щяхте да ми изиграете една груба шега, ако бяхте открили тази врата. Аз наистина трябва по­добре да я заключвам.» ­ Той окачи един голям катинар на медната врата, през която преди това бяхме слезли надолу. Аз благодарих на Бога, че не ни завари по­рано там; моят паж беше още по­щастлив, че така го бях измъкнал от бедата.

«Аз обаче не мога», заговори Купидон «да оставя ненаказано това, че за малко не изненадахте моята мила майка.» Той подържа върха на една от стрелите си в една от светлинките, докато го затопли и ме бодна с него по ръката, на което в този момент не обърнах голямо внимание, понеже бях радостен, че ни се беше удало без по­голяма опасност да се измъкнем живи и здрави.

Междувременно моите спътници също бяха станали от леглата и се намираха в залата. Аз се присъединих към тях и се направих, като че ли току що съм станал. ­ След като Купидон старателно заключи всичко, също дойде при нас и аз трябваше да му покажа ръката си. Там още се виждаше една капка кръв. Той се засмя на това и я показа и на другите, те следвало да внимават за мен, понеже за малко аз съм щял да се погубя. Ние всички се учудихме как може Купидон да бъде така весел и да не уважава вчерашното тъжно събитие, защото той не показваше и следа от тъга.

Междувременно също и нашата девица се беше приготвила за път. Тя крачеше облечена в черно кадифе и още носеше своето лаврово клонче, също и нейните прислужнички всички имаха лаврови клони. Когато всичко беше готово, девицата ни каза да изпием по едно питие и след това бързо да се подготвим за празничното шествие. Ние не се бавихме дълго, а я последвахме навън в двора.

Вън на двора стояха шест ковчега; моите спътници мислеха, че шестте царски гости лежат вътре. Аз обаче прозрях измамата, но не можех напълно да си обясня, какво се има предвид с другите. При всеки ковчег стояха осем загърнати с плащ мъже. Щом започна музиката (тя беше толкова тъжна, че аз се ужасих), мъжете вдигнаха ковчезите и ние, както бяхме подредени, трябваше да ги последваме до споменатата градина.

В средата й беше построена една дървена сграда, ръбът на покрива й беше заобиколен от една прекрасна корона. Тя беше построена върху седем колони; във вътрешността й имаше шест отворени гроба и до всеки от тях по един камък. В средата стоеше един кръгъл, издълбан отвътре камък.

В тези гробове тихо и тържествено бяха положени ковчезите, които здраво бяха затворени и отгоре бяха поставени камъните. В средния гроб обаче трябваше да почива малкото ковчеже. Така моите спътници бяха заблудени, понеже те естествено мислеха, че вътре са труповете на убитите. Най­отгоре разгънаха едно голямо знаме, върху което беше нарисувана птицата Феникс, вероятно за да ни заблудят още повече. Поради това аз бях сърдечно благодарен на Бог, че бях видял повече от другите.

След като се извърши погребението, девицата се изкачи на средния камък и произнесе кратко слово. Ние трябва да удържим обещанието си и да не пестим бъдещи усилия, а много повече да помогнем на току що погребаните царски гости отново да оживеят. Затова незабавно трябваше да потеглим и да отпътуваме към кулата на Олимп, откъдето да донесем подходящите и необходими лекарства. С удоволствие се съгласихме и я последвахме през една друга портичка до брега, където чакаха празни, вече описаните кораби. Всички девици поставиха в тях лавровите си клонки и след като бяхме разпределени в шестте кораба, ни изпратиха с Божията благословия, и гледаха след нас, докато се изгубихме от очите им. Тогава заедно с всички пазачи те се завърнаха обратно в замъка.

Всеки от нашите кораби имаше по едно голямо знаме с особен знак. Петте от тях носеха знака¹⁶ на регулярните тела (планетите), всеки по един, моят обаче, в който беше също и девицата, носеше знака на един глобус. Така отпътувахме в определен ред; във всеки кораб имаше само по двама моряци. Най­напред водеше корабът а, в който, както ми се струваше, лежеше мавърът; в него имаше дванадесет музиканти, които вършеха добра работа; неговият знак беше една пирамида. Следваха го три кораба в една редица, b, c, и d, в които бяхме разпределени ние, аз се намирах в c. В средата плуваха двата най­красиви и окичени кораба е и f, в които никой не пътуваше; те бяха обкичени с лаврови клонки и техните знамена бяха Слънце и Луна. Най­отзад обаче плуваше сам корабът g, вътре в него се намираха четиридесет девици.

Когато прекосихме езерото, през един воден ръкав излязохме в открито море. Там ни чакаха всички сирени, нимфи и морски богини; веднага ни изпратиха една русалка, която от името на всички ни предаде подарък и сватбени почести, а именно една разкошна огромна обрамчена перла, подобна на която никога досега не беше виждана нито в нашия, нито в новия свят, така кръгла и лъчиста. Когато девицата сърдечно прие този дар, нимфата отново помоли да приемем нейните дружки и да останем за малко тук. Девицата пак се съгласи, поръча на двата големи кораба да застанат в средата, а другите да ги заобиколят така, че да се образува наоколо един петоъгълник.

След което нимфите ни заобиколиха и започнаха да пеят с нежни гласове.

	I.Нищо по­ценно не е на Земята от красивата и благородна любов, до Боговете тя ни приближава и ближния си никой веч не огорчава. Обширното море със звуци да залеем, звънливи песни на царя ще попеем Аз питам: вие отговорете.
I.Кой донесе ни живота? Какво ни даде милостта? От какво сме ний родени? Без какво загубени ще бъдем? Кой тогава ни създаде? С какво сме ние закърмени? На родителите си що дължим? Как те така са търпеливи? Кой ни учи да преодоляваме? Кой, да намерим насрещна любов? Кой света да разкраси желае и всички нас да примири?		- Любовта. ­ Любовта ­ От любов ­ Без любов ­ Любовта. ­ С любов. ­ Много любов. ­ Чрез любов ­ Любовта. ­ Любовта. ­ Любовта. ­ Любовта

III.

Сега запейте всички с ясен глас на любовта в прослава, че тя вечно да се умножава при нашите господари почтени, чиито тяло и душа са отделени. Така ще видим, Бог ще ни покаже как любовна сила раздялата създава, любовните пламъци ние ще намерим, отново да свържем душите разделени.

Тогава тази мъка на Земното време ако и след години чак да трябва да се сбъдне, за вечността ще се превърне в божествена човешка същност.

След като изпяха тази песен с нейните прекрасни думи и мелодии, вече не се чудех, че Одисей е накарал спътниците си да запушат ушите си, защото се почувствах като най­нещастното създание на Земята и съжалявах, че природата не ме е създала като едно от тези очарователни същества. Девицата обаче бързо се сбогува и поръча да отплуваме. След като им беше поднесена една дълга червена лента за награда, нимфите се разделиха с нас и се разпръснаха из морето.

(Този път обаче почувствах въздействието на Купидон също и в мен, което съвсем не ми правеше чест; но понеже и да отричам не би ми помогнало, искам да го кажа, както си беше. Това се дължеше на раната на главата, която получих в съня си през първия ден. Който обаче иска да последва съвета ми, нека да избягва леглото на Венера, понеже Купидон не понася това.)

След няколко часа, когато приятелски разговаряйки бяхме изминали голяма част от пътя, съзряхме Олимпийската кула. Девицата заповяда да известим със знаци нашето пристигане, което и се изпълни. Съвсем скоро видяхме как навън беше спуснато огромно бяло знаме и насреща ни заплава едно малко позлатено корабче. Когато то достигна до нас, видяхме един стар мъж, пазачът на кулата заедно с неколцина придружители облечени в бяло; той приятелски ни поздрави за добре дошли и ни поведе към кулата. Тази кула се издигаше върху един четириъгълен остров, който беше заобиколен със здрав, масивен вълнолом, така че аз сам преброих 260 крачки дебелина. От вътрешната страна на вълнолома имаше хубава ливада с градина, в която растяха странни, непознати за мен плодове. Следваше още един зид около кулата. Самата кула изглеждаше изградена от седем, врастнали една в друга кръгли кули, само средната беше по­висока; вътре те всичките преминаваха една в друга и имаха по седем етажа.

Когато стигнахме до портите на кулата, заведоха ни върху обсадната стена малко настрана, за да могат, както забелязах, без да видим, да внесат ковчезите в кулата; за това обаче другите нищо не знаеха. Щом това се направи, заведоха ни в избата на кулата; тя беше красиво изрисувана, но в нея не ни очакваше особена радост, понеже тя не беше нищо друго, освен една лаборатория. Тук трябваше да измием и раздробим различни билки, скъпоценни камъни и други неща, за да извлечем сока и съдържанието им, да го налеем в стъкленици, които да предадем за съхранение. При това нашата девица беше така старателна и сръчна, че на всеки успя да намери достатъчно много работа. На този остров трябваше доста да се потрудим, докато приготвим всичко, каквото беше необходимо за съживяването на обезглавените тела. Междувременно в първата стая трите девици, както по­късно узнах, бяха заети усърдно да измият труповете.

Най­сетне, когато почти бяхме готови с тези приготовления, ни донесоха по една супа, глътка вино и нищо друго, от което разбрах, че не сме дошли тук за удоволствие. Защото когато вече привършихме работата си, за всеки беше положено на пода само по едно покривало за коне, с което трябваше да се задоволим. На мен не ми се спеше особено, затова излязох на разходка в градината и скоро се озовах до вълнолома. И понеже небето беше съвсем светло, прекарвах времето си, наблюдавайки звездите. Като изневиделица се появиха високи каменни стъпала, които извеждаха върху вълнолома. Понеже Луната светеше много силно, осмелих се да се кача отгоре и да погледам малко морето, което мъртвешки спокойно се простираше пред мен. И когато използвах прекрасната възможност да се задълбоча в звездната мъдрост, открих, че тази нощ планетите трябваше да стоят в такова съотношение една с друга, каквото скоро нямаше отново да се повтори.

Както гледах така дълго морето, вече наближи полунощ; при дванадесетия

удар на часовника съзрях в далечината седем пламъка (виж стр. 83), които се приближиха и снижиха над върха на кулата. Тогава не малко се уплаших, понеже щом пламъците се снижиха, започна да духа вятър и морето бурно се развълнува. Луната се скри зад облаците и моята радост се превърна в такъв ужас, че едва ми стигна времето отново да намеря стълбите и да се добера до кулата. Дали пламъците са останали по­дълго или отново са се отдалечили, не мога да кажа, понеже не смеех да изляза в такава тъмница. Тогава си легнах на моето одеало и понеже фонтанът в нашата лаборатория шумолеше тихо и приятно, моментално съм заспал. Така и петият ден приключи чудесно.

Скоро след това пристигнаха няколко пажа, които носеха стълби, въжета и големи крила, положиха ги на пода пред нас и отново се оттеглиха. Старият започна да говори: «Мили синове, всеки от вас трябва да вземе едно от тези три неща и през целия ден днес трябва да го носи със себе си, вие можете свободно да избирате. Или искате да теглим жребий?» Но тъй като ние искахме сами да избираме, старият отвърна; «О не, трябва да решим чрез жребий.» Той взе три листчета, на първото написа «стълба», на второто «въже», на третото «крила». Постави ги в една шапка и всеки трябваше да тегли. Каквото изтегли, това и му оставаше. Тези, които получиха въже, мислеха, че са изтеглили най­добрия жребий; на мен ми се падна стълба, което дълбоко ме подтисна, понеже тя беше дванадесет стъпки дълга и доста тежка, това обаче трябваше да го понеса. Другите можаха да си омотаят въжетата около кръста си. На третите старецът така добре им върза крилата на плещите, че изглеждаше, като че ли са им израснали там. Тогава той затвори един кран; фонтанът престана да работи и ние трябваше да го отместим от средата. След като и всичко останало беше изнесено от помещението, той взе сандъчето със стъклениците, сбогува се и здраво затвори вратата зад себе си, така че не ни оставаше нищо друго, освен да помислим, че сме затворени в кулата.

Но не измина и четвърт час, и на тавана се отвори един кръгъл отвор и ние зърнахме нашата девица, която ни повика, пожела ни добър ден и ни покани да се качим при нея. Тези, които имаха крила, бързо се озоваха горе, а ние видяхме за какво ще ни послужат нашите стълби. Онези обаче с въжетата бяха за съжаление. Щом някой от нас вече беше горе, му се помагаше да изтегли стълбата. Най­сетне въжето на всеки от останалите беше закачено на една желязна кука и всеки трябваше да се покачи по него, което наистина не мина без мехури по ръцете. Когато най­после всички бяхме горе, отворът беше затворен и девицата приятелски ни посрещна. Залата, в която сега се намирахме, беше широка колкото кулата и имаше шест красиви ниши, чийто под беше малко по­висок от този на залата, така че трябваше да се изкачат три стъпала, за да се влезе в тях. Ние бяхме разпределени в тези ниши, за да се молим вътре за живота на царете и цариците. Докато се молехме, девицата влизаше и излизаше в куличката (А). Щом изпълнихме задачата си, от дванадесет човека (това бяха нашите предишни музиканти) през малката вратичка беше внесен един странен продълговат предмет и беше поставен в средата; моите спътници го взеха за някакъв фонтан.¹⁷ Аз обаче забелязах, че вътре лежаха труповете. Защото сандъкът отдолу беше четвъртит и толкова голям, че имаше място за шест души.

После музикантите отново излязоха, донесоха инструментите си и придружиха с нежна музика влизането на нашата девица и нейните прислужници. Девицата носеше една малка ракла, другите само клони и малки лампи, някои също и горящи факли. Факлите бяха предадени на нас и ние трябваше да застанем около фонтана. Първо застана девойката А, наоколо с лампи и клони нейните прислужници (c); около тях бяхме ние с факлите (b); след това идваха наредените в редица музиканти (а), и накрая още други девойки също в редица (d).

Откъде дойдоха тези девойки, дали живееха в кулата или през нощта бяха доведени тук, не зная, понеже лицата на всичките бяха покрити с нежен бял воал, така че не можех да позная никоя от тях. Девицата отвори малката ракла; вътре се намираше един кръгъл предмет, обвит в зелена двойна тафта. Тя го положи в най­горния съд и го покри с един капак, който беше цял на дупки и имаше един ръб. Отгоре изсипа различни течности, от тези, които вчера бяхме приготвили, от което фонтанът скоро започна да пръска, а съдържанието отново беше отведено през четири тръбички в горния съд. Под долния съд обаче имаше много остриета; на тях девиците забучиха лампите си, така че те сега нагряваха казана и водата започна да ври. Когато водата кипна, закапа през многото дупчици (при а) вътре върху труповете и понеже беше гореща, разтвори всичките трупове и ги превърна в една течност. Какво представляваше обвитият кръгъл предмет горе, моите спътници още не знаеха. Аз обаче разбрах, че това беше главата на мавъра, от която водата се нагорещяваше така силно. Около големия казан наоколо (при b) също имаше много дупки, в тях бяха поставени клонките. Дали това беше необходимо или се направи само от формалност, не мога да отсъдя. Тези клонки непрекъснато се пръскаха от фонтана, така че водата капеше в казана малко пожълтяла. Това трая около два часа; все още фонтанът течеше от само себе си, но колкото повече траеше това, толкова той ставаше по­слаб.

Междувременно музикантите се оттеглиха, а самите ние се разхождахме напред назад из залата. Залата беше така устроена, че имахме достатъчна възможност добре да прекараме времето си. Защото там се намираха каменни скулптури, картини, часовници, органи, фонтани и други подобни за разглеждане неща. Най­после фонтанът окончателно пресъхна и не искаше повече да тече. Девицата накара да донесат един кръгъл като кълбо златен съд. Най­отдолу на фонтана имаше една канелка. Когато я издърпа, в кръглия съд се изля цялото съдържание, което се беше втечнило от горещите капки. Голяма част от него имаше наситен червен цвят. Останалата вода, която остана още горе в казана, беше излята навън.

След всичко това фонтанът, който беше станал много лек, отново беше изнесен навън. Дали там той беше отворен и дали от труповете беше останало още нещо, което би могло да се употреби, наистина не мога да кажа. Само знам, че течността, която беше събрана в кълбото, беше много по­тежка, отколкото ние шестимата, че и още повече души можеха да носят, макар че кълбото по големина не беше голямо и не би трябвало да е прекалено тежко дори и за един човек.

Когато най­после с много усилия през вратата навън беше изнесено също и кълбото, отново останахме сами. Понеже чух стъпки над нас, огледах се за моята стълба. Моите спътници споделяха най­чудновати мнения относно фонтана. Понеже те все още вярваха, че труповете лежат в градината на замъка, не можеха да се ориентират в тези приготовления. Аз обаче благодарих на Бог, че в такова подходящо време бях останал буден и бях видял някои неща; защото това ми помогна по­добре да разбера всичко, което извърши девицата.

След четвърт час покривът над нас отново беше отворен и ни беше заповядано да се качим горе. Това стана както преди с крила, стълби и въжета. Не малко обаче ме подразни, че девиците можеха да се качат горе по един друг път, докато ние трябваше така да се мъчим. Но си казах, че това сигурно означава нещо особено; и в края на краищата трябваше да оставим и старият мъж нещо да направи. И девиците нямаха полза от крилата си, щом не хвръкваха нагоре през отвора.

Когато преодоляхме всичко и се намерихме вече горе, отворът беше затворен и аз видях кълбото да виси в средата на залата, окачено на една здрава верига. В тази зала не се виждаше нищо друго, освен прозорци и между всеки два прозореца по една врата. Те не скриваха нищо друго, освен огромни шлифовани огледала. Прозорците и огледалата оптически бяха поставени едно спрямо друго така, че Слънцето, което в този час грееше извънредно силно, осветяваше само една врата, но когато прозорците и вратите пред огледалата се отваряха срещу него, в цялата зала се виждаха безброй Слънца. Лъчите на всички тези Слънца чрез това изкусно пречупване огряваха златното кълбо, което висеше в средата; и понеже и без друго беше съвсем гладко шлифовано, то излъчваше такъв блясък, че никой от нас не можеше да държи очите си отворени. Затова ние бяхме принудени да гледаме към прозорците, докато кълбото се нажежи достатъчно и се получи желаният ефект. Тук смея да кажа, че според мен тези огледала бяха най­чудесното нещо, което някога природата е създавала. Но макар че наоколо пламтяха Слънца, кълбото в средата светеше още по­светло, така че ние не можехме да понесем дори и за момент светлината му, която беше също като самото Слънце. Най­после девицата накара да затворят вратите пред огледалата, а също и прозорците, за да може кълбото малко да се охлади; това се случи в седем часа.

Ние бяхме доволни, че ни остана малко време за закуска. Тази закуска отново беше доста философска и ние наистина не можехме да се оплачем, че са ни принудили да преядем; но пък и нищо не ни липсваше, а и надеждата за бъдещата радост ни успокояваше, понеже девицата неотклонно ни утешаваше; така че ние не се плашехме от никакво усилие или трудност. Мога да кажа, че също и моите спътници, които бяха от висок ранг, наистина нито за момент не си спомняха за домашната си кухня или трапеза; интересът им беше насочен изцяло към възможността да присъстват на тази авантюристична физика и да опознаят мъдростта и всемогъществото на Твореца.

След леката закуска се заехме отново с работата, понеже кълбото се беше охладило. С невероятно усилие можахме да го откачим от веригата и да го поставим на пода. Сега се помъчихме да разберем как да разделим кълбото на две половини, понеже ни беше заповядано да го разрежем през средата. Най­после един остър диамант можа да свърши работата. Когато отворихме кълбото, вътре не намерихме нищо червено, а едно доста голямо белоснежно яйце; ние много се зарадвахме, че така се е случило; понеже девицата все се страхуваше, да не би черупката да е останала още мека. Радостни стояхме около яйцето, като че ли ние самите го бяхме снесли. Но девицата скоро поръча да го изнесат навън, раздели се с нас, и затвори вратите както винаги досега. Какво са правили навън с яйцето, дали се е извършило нещо тайнствено, не знам, но и не ми се вярва. Трябваше отново да чакаме четвърт час, докато се отвори третият отвор и с помощта на нашите пособия ние се озовахме на четвъртия етаж.

В тази зала видяхме голям меден казан пълен с пясък, който се топлеше на слаб огън. Вътре беше поставено яйцето, за да узрее напълно. Казанът беше четвъртит, на едната му страна стояха следните два стиха, написани с големи букви:

KANT. I. VOLT. BIT. TO. GOLT.¹⁸

SANITAS. NIX. HASTA.

Здраве ­ сняг ­ копие

На третата страна имаше написана само една дума:

F. I. A. T.

Да бъде!

Най­отзад обаче стоеше цял надпис, който гласеше:

QUOD Ignis: Aer: Aqa: Terra: SANCTIS REGUM ET REGINARUM NOSTR:	Каквото огънят ­ въздухът ­ водата ­ земята не успяха да изтръгнат от Свещената пепел на нашите царe и царици,
Cineribus. Eripere non potuerunt. Fidelis Chymicorum Turba. IN HANC URNAM Contulit. Ad	войнството на верните алхимисти събра в тази урна в годината на Господа 1459

Най­после нашето яйце узря и беше извадено. Нямаше нужда да го продупчим, понеже птицата, която беше вътре, скоро сама се освободи и се оказа много жизнена, само че изглеждаше доста кървава и неугледна. Първо я поставихме върху топлия пясък и девицата заповяда да я вържем, преди да й дадем да яде, понеже иначе на всички ни ще създаде много работа. Ние го направихме и й донесохме храна. Това очевидно не беше нищо друго, освен кръвта от обезглавените, която беше разтворена със специално приготвената вода. От нея птицата порасна пред очите ни толкова много, че ние веднага разбрахме, защо девицата ни беше предупредила да внимаваме с нея. Тя кълвеше и драскаше така жестоко около себе си, че набързо щеше да се справи с тези, които искаха да я задържат. Най­сетне стана съвсем черна и дива, затова й беше донесено едно друго ядене; може би беше кръвта от друг царски гост. От това й изпадаха всички черни пера и вместо тях й пораснаха други, снежно бели пера. Сега тя беше малко по­спокойна и можехме по­добре да се справяме с нея, но не смеехме много да й се доверяваме. От третото ястие, перата й започнаха да стават пъстри, така красиви, че досега в моя живот не бях виждал нищо по­красиво от тези багри. Освен това тя стана необикновено кротка и така се галеше в нас, че със съгласието на девицата ние я освободихме.

««Сега», започна да говори девицата, «тъй като с вашата старателност и с разрешението на нашия старец на птицата се даде живот и най­голямо съвършенство, редно е и правилно, тя да бъде също и тържествено осветена от нас.» Сега девицата заповяда да сервират обяда, за да можем да си починем, понеже най­тежката работа беше свършена и ни се полагаше да се порадваме на произведението ни. Ние започнахме весело да разговаряме. Понеже всички още бяхме облечени с нашите траурни облекла, радостта ни изглеждаше малко комична. Девицата все още изпитваше, кой между нас може да й помогне и да й послужи в нейните бъдещи начинания. Тя най­много се притесняваше за процесa на разтопяването и много се радваше, когато някой се оказваше запознат с фините изкусни похвати, присъщи за хората на изкуството.

Този обяд не трая повече от три четвърти час; като през повечето време ние прекарахме при нашата птица, понеже постоянно трябваше да й даваме да яде от нейната храна. Сега тя вече не променяше големината си. След обяда не ни оставиха дълго време за храносмилане, а след като девицата заедно с птицата беше излязла, отвориха петата зала, в която се намерихме по обичайния начин, за да предложим там нашите услуги.

В тази зала за нашата птица беше приготвена баня. Водата беше така оцветена с един бял прах, че изглеждаше, като че ли е от чисто мляко. В началото, когато потопиха птицата, тя беше хладка, така че птицата беше доста доволна, пи и си поигра вътре. Когато обаче започна да се затопля от лампите, които бяха поставени отдолу, с голямо усилие я задържахме във водата, затова покрихме казана с един капак. Главата оставихме да се показва през една дупка. Това продължи дотогава, докато в тази баня птицата загуби всичките си пера и стана гладка като човек. Горещината също не й навреди, от което аз не малко се учудих, още повече, когато перата съвсем се разтвориха във водата и я оцветиха в синьо. Най­после освободихме птицата; тя сама изскочи от казана и изглеждаше така блестящо гладка, че беше удоволствие да я гледаш. Но понеже беше малко буйна, трябваше да й вържем една верижка около врата и така да я поразходим из залата.

Междувременно под казана беше запален силен огън и течността, получена от стопените пера, беше загрявана дотогава, докато се превърна в един син камък. Ние го извадихме, раздробихме го и стрихме с една каменна плоча. С тази боя накрая намазахме цялата кожа на птицата. Сега тя беше още по­прекрасна за гледане, понеже беше цялата синя, освен главата, която остана бяла. С това и нашата работа на този етаж приключи и след като девицата беше излязла с нейната синя птица, ние отново бяхме подканени да се качим през отвора на шестия етаж, което и направихме.

Там обаче много се натъжихме, защото видяхме в средата да стои един малък олтар, също както вече беше описано в царската зала. Върху него стояха шестте споменати предмета и самата птица беше седмата. Пред нея първо се постави изворчето, тя пи от него една глътка. След това закълва бялата змия, докато тя започна силно да кърви. Тази кръв трябваше да съберем в един златен съд и да я налеем в гърлото на птицата, която бурно се съпротивляваше. След това пъхнахме главата на змията в изворчето, от което тя отново оживя и се скри в нейния череп, така че аз дълго време след това не я видях. Междувременно сферата продължаваше да се движи, докато се получи желаният планетен аспект, тогава часовничето удари един път. Скоро след това отново се получи друг аспект, тогава часовничето удари два пъти. Накрая, когато наблюдавахме третия аспект и отново звънна звънчето, бедната птица сама смирено положи врата си върху книгата и добродушно се остави да й бъде отсечена главата от един от нас, който беше избран чрез хвърлен жребий. Не капна нито една капка кръв, докато не отвориха гърдите й; тогава кръвта избликна така свежа и светла, като че ли беше изворче от рубини.

Нейната смърт натъжи сърцата ни, макар че трябваше да си кажем, че с една птица на нас никога не би ни се помогнало. Затова се спретнахме, разтребихме олтарчето и помогнахме на девицата да изгори тялото, заедно с окачената табелка, докато то стане на пепел с огъня, който беше запален от лампата върху олтарчето, след което няколко пъти пречистихме пепелта и я съхранихме грижливо в едно сандъче от кипарисово дърво.

Тук не мога да премълча що за шега изиграха на мен и още на трима от другите. След като грижливо прибрахме пепелта, девицата започна да говори: «Мили господа, ние сме тук в шестата зала и имаме само още една единствена пред нас, преди нашите усилия да завършат и ние да можем да се завърнем в нашия замък, за да събудим отново нашите всемилостиви господа и дами. Би било добре, ако всички вие, които се намирате тук, заедно така се държите, че да мога да ви похваля пред всемилостивата царска двойка и да да получите заслужената награда. Тези четирима между вас ­ с това тя посочи към мен и към още трима други ­ против моята воля намирам за мързеливи и лениви работници, но от добро чувство към всички и към всеки по отделно не искам да ги предам за заслуженото наказание. Но за да не остане такъв мързел напълно ненаказан, искам да предприема срещу тях следното: Те трябва да бъдат изключени от следващото седмо, най­прекрасно действие, така повече няма да трябва да бъдат наказвани от Техни Царски Величества.» Как се чувствах при такава реч, оставям на другите да си представят, понеже девицата изглеждаше толкова сериозна, че пот изби по челата ни и ние се почувствахме за най­нещастните от всички хора. След това девицата изпрати една от прислужничките, от които в свитата винаги имаше по няколко, да доведе музикантите. Те трябваше да ни свирят с корнетите за подигравка и присмех, и така да ни изгонят навън, но от смях едва можеха да надуват инструментите си. Най­много обаче ме обиди, че девицата толкова много се присмиваше на нашите сълзи, съпротива и гняв. А сигурно между нашите спътници имаше и такива, които се радваха на нашето нещастие. Но дойде съвсем друго от очакваното.

Защото веднага след като бяхме от другата страна на вратата музикантите ни ободриха и ни казаха да ги последваме нагоре по витата стълба. Така те ни поведоха през седмия етаж нагоре до тавана и там отново срещнахме стареца, когото досега повече не бяхме видели, да стои до една малка кръгла печка. Старият ни прие приятелски, от сърце ни пожела щастие, като ни поздрави, че сме избрани от девицата. Когато обаче узна за страха, който бяхме изпитали, коремът му щеше да се спука от смях, че при такова щастие бяхме толкова посърнали. «От това научете, мили синове,» каза той, «че човек никога не знае, какво добро му е подготвил Бог.»

По време на този разговор дойде и нашата девица с нейната ракла. След като тя се насмя до насита, изпразни пепелта в един друг съд, нейният отново напълни с някаква друга смес и обясни, че сега трябва да пръсне прах в очите на другите майстори. Междувременно трябваше да изпълняваме заповедите на стария господин и при това много да се стараем. Тя тръгна към седмата зала, където беше изпратила нашите останали спътници. Какво прави там с тях не мога да знам; защото на тях им беше не само строго забранено да разказват, но и ние не биваше да погледнем през тавана, какво правят те. Ние обаче извършихме следното: С предварително приготвената вода трябваше да навлажним пепелта, така че да стане на рядка каша. Оставихме кашата на огъня, докато стане гореща. Така сгорещена я изляхме в малки форми и ги оставихме малко да се охладят.

Сега имахме време, за малко да наблюдаваме нашите спътници през някои процепи. Те също бяха заети с една печка и всеки трябваше с една тръба да духа огъня. Така стояха наоколо и духаха, че въздухът им почти свърши; те също си мислеха, колко са по­добре в сравнение с нас. Това духане продължи дотогава, докато нашият старец отново ни повика на работа, така че не мога да съобщя, какво се беше случило по­нататък.

Най­после отворихме формите; пред нас се разкриха два красиви, светли и почти прозрачни образа, каквито човешко око още никога не беше виждало, едно момче и едно момиче, всяко само четири цола дълго. И което най­много ме учуди, беше, че те никъде не бяха твърди, а бели и месести като човешка плът. Но в тях нямаше живот, затова почти съм сигурен че изображението на госпожа Венера е било от същия вид. Тези ангелски красиви деца положихме първо върху две атлазени възглавници и известно време съзерцавахме, замаяни от тяхната красота. Старият господин обаче ни опомни и ни заповяда непрекъснато да капваме в устата на образите една капка след друга от кръвта на птицата, която беше събрана в златния съд. От това те видимо пораснаха и колкото и да бяха красиви преди в тяхната миниатюрност, толкова сега, съответно на тяхната големина, ставаха още по­красиви. Ако биха могли да ги видят всички художници по света, пред лицето на тези създания на природата те щяха да се засрамят заради тяхното изкуство.

Най­после те постепенно станаха толкова големи, че ние ги повдигнахме от възглавниците и положихме върху дълга маса, покрита с бяло кадифе. Старецът ни заповяда да ги покрием до гърдите с една бяла нежна двойна тафта, което почти не ни се искаше поради невероятната им красота. Накратко, преди ние да употребим кръвта, те вече достигнаха истинската големина на възрастни, имаха златножълта къдрава коса и описаният образ на Венера не беше нищо в сравнение с тях. Но все още в тях нямаше естествена топлина и никакво усещане, те бяха само мъртви образи, но с естествен, жизнен цвят. Понеже старецът се притесняваше да не би те да станат много големи, не искаше повече нищо да им даде, а напълно покри лицата им с покривката и накара да се поставят факли около масата.

Тук трябва да предупредя читателя, да не смята тези светлини за много важни; понеже намерението на стареца беше, само да не ни остави да забележим, кога в тях ще навлезе душата. Ние наистина щяхме да се оставим да бъдем заблудени, ако преди това два пъти не бях видял пламъците. Аз оставих останалите трима с тяхната вяра, за да не забележи старецът, че съм видял нещо повече. След това той ни накара да седнем на една пейка срещу масата. Скоро дойде в пълна премяна също и девицата с музиката. Тя носеше две красиви бели облекла в ръцете си, подобни на които не бях виждал никъде в замъка и които също не мога и да опиша, понеже те ми изглеждаха, като направени от чист кристал. Но тъканта беше бяла и непрозрачна; затова ми е невъзможно да я опиша точно. Тя положи одеждите върху една маса и след като подреди своите девойки на пейките наоколо, заедно със стареца започнаха да правят различни номера около масата, за да отвлекат вниманието ни.

Това, както казах, ставаше под покрива, който беше особено оформен. Отвътре имаше седем купелообразни полукълба, като средното беше малко по­високо от другите и най­отгоре имаше малък кръгъл отвор, който обаче беше затворен и никой друг не беше го забелязал. След много церемонии вътре влязоха шест девойки; всяка от тях носеше един голям фанфар, който беше обвит със зелена светеща материя като с венец. Старецът взе един от тях и след като угаси няколко светлини и откри лицата на човешките образи, той постави фанфара на устните на безжизненото тяло така, че горната разширена част достигна точно до споменатия отвор на купела. Сега моите спътници наблюдаваха образите, аз обаче имах други мисли. Защото щом бяха запалени зелените листа или венеца, увит около тръбата, видях как отворът на купела се отвори и един светъл огнен лъч премина през тръбата и навлезе в тялото. След това отворът отново беше затворен и фанфарът беше положен настрана.

Чрез тези изкусни трикове моите спътници бяха заблудени и мислеха, че животът е навлязъл в образите чрез огъня на зелените листа. Щом тялото прие душата, очите се отвориха и затвориха, но то все още не се движеше. За втори път старецът постави един друг фанфар на устата, запали го отново и така и тази душа навлезе през тръбата надолу. Това при всеки се извърши три пъти. После всички светлини бяха загасени и изнесени, кадифената покривка на масата беше издърпана над тях, едно походно легло беше разтворено и подредено, и така увити те бяха пренесени до леглото; след като махнаха покривката, нежно положиха и двамата един до друг.

След като известно време те поспаха при затворени завеси, беше време за девицата да погледне какво става с останалите майстори. Те се чувстваха добре, понеже, както ми разказа по­късно девицата, трябваше да работят със злато, което също е един отрасъл на висшето изкуство, макар и не най­благородният, най­важният и най­добрият. В действителност имаха също и една част от пепелта, така че вярваха, че цялата птица е толкова ценна само заради златото и по такъв начин трябва да се върне животът на убитите.

Мълчаливо седяхме в очакване нашата брачна двойка да се събуди и това продължи около половин час. Сега обаче се появи палавият Купидон и след като се поклони на всеки от нас, хвръкна зад завесата и толкова дълго закачаше двамата, докато те с голямо учудване се събудиха. Те бяха на мнение, че са спали от момента, когато бяха обезглавени досега. След като бяха събудени, двамата отново се познаха. Купидон се измъкна, за да могат те по­добре да си починат. Междувременно той продължи да се шегува с нас и накрая трябваше да му доведат музиката за развлечение. Скоро се появи самата девица и след като покорно поздрави младия цар и царицата, които се чувстваха още малко уморени, тя донесе споменатите две облекла. Те ги облякоха и пристъпиха напред. Бяха приготвени две красиви кресла. Те седнаха в тях и ние ги поздравихме с покорно страхопочитание. Царят с най­голяма добрина лично благодари и от своя страна предложи всякаква милост.

Наближаваше пет часа, така че не биваше по­дълго да се бавим. Ние почакахме толкова, колкото да могат да натоварят най­важните предмети и трябваше да придружим младите царски гости надолу по витата стълба през всички врати и пазачи навън до кораба. Те влязоха вътре заедно с няколко девици и Купидон, и така бързо отплаваха, че скоро ги изгубихме от очи. Както по­късно чух, насреща им бяха изпратили всякакви украсени кораби. Така за четири часа те изминаха много морски мили обратно.

След като удари пет часа, на музикантите беше заповядано отново да занесат всички предмети на кораба и да се приготвят за отпътуване. Понеже всичко това ставаше малко бавно, старият човек извика своите скрити досега войници; те бяха скрити във вълнолома, затова никой не ги беше видял. От това разбрах, че тази кула е добре оборудвана за отбрана. Тези войници скоро се справиха с нашия багаж, така че нищо повече не остана да се прави, освен да се вечеря. Когато трапезата беше сервирана, девицата отново ни изпрати при нашите спътници, пред които ние трябваше да се представим за тъжни, докато в действителност едва сдържахме смеха си. Те обаче се държаха с нас надменно, макар че някои между тях ни съчувстваха. При тази нощна трапеза при нас беше и старецът, който особено внимаваше. Никой не беше в състояние да каже нещо умно, на което той да не отвърне или да не го поправи, или към което поне да не прибави някакво добро поучение. При този господин аз най­много научих и няма да навреди, ако всеки отиде да учи при него и да се упражнява в самопознание; някои неща тогава не биха били толкова лоши.

След като приключихме с нощното хранене, старецът първо ни заведе в своите стаи на изкуствата, които се намираха тук и там по кулата. Там видяхме толкова чудни създания на природата и още много други неща, че цяла година бихме имали какво да наблюдаваме. Ние започнахме да ги разглеждаме още по светло и продължихме чак до късно през нощта. Най­после, когато вече по­скоро ни се искаше да спим, отколкото да искаме да разглеждаме забележителностите, бяхме заведени в стаите и там във вълнолома намерихме не само чудесни меки легла, но и извънредно хубаво украсени помещения. Още повече се удивлявахме, понеже тези неща вчера така болезнено ни липсваха.

В моята стая беше много спокойно и понеже бях се отърсил от грижите, и бях уморен от трудната работа, под лекото шумолене на морето потънах в дълбок сладък сън, който без прекъсване и без сънища продължи от единадесет до осем часа сутринта.