Химичната сватба на Християн Розенкройц

Когато най-после всички се събраха, отново се чу такова барабанене и удари на тимпани, че не можехме да помислим нищо друго, освен че веднага ще се покаже годеникът. Но ние се заблуждавахме, понеже се появи същата девица от вчера, облечена в огнено червено кадифе, препасана с бял колан. На главата си носеше свеж лавров венец, който й стоеше много добре. Свитата й се състоеше не вече от светлинки, а от почти двеста облечени в рицарско снаряжение мъже, като всичките също като нея блестяха в червено и бяло. Щом като те застанаха прави, девицата пристъпи към нас пленниците и след като ни поздрави, произнесе следните думи:

«Тъй като някои между вас познаха своята нищета, това много зарадва моя строг господар и той заслужено ще ви възнагради.»

Като забеляза моето облекло, тя се усмихна и каза:

«Я гледай, значи и ти си се предал в плен? А аз вярвах, че солидно си подготвен.»

При тези думи сълзите ми преляха. Тя заповяда да ни развържат и да ни съберат на едно място, откъдето можехме да виждаме везните. Тогава тя каза:

«Истина ви казвам, много е възможно да ви се случи нещо по-добро, отколкото на самонадеяните тук, които още са свободни.»

Междувременно везната, която цялата блестеше от злато, беше закачена в средата на залата и беше донесена една малка масичка, покрита с червено кадифе, на която бяха поставени седем тежести. Най-отпред се намираше една сравнително голяма тежест, до нея отделно наредени четири малки и накрая още две големи, също поотделно. Тези тежести бяха толкова тежки за размера си, че никой не можеше да повярва, а още по-малко да разбере как е възможно това. Всички, които бяха облечени в броня, държаха освен един изваден от ножницата меч, също и по едно здраво въже; съответно на броя на тежестите всички те бяха групирани в седем роти и на всяка от ротите беше поверена съответната тежест. Тогава девицата отново се изправи от нейния висок трон и след като се поклони, с висок глас започна да говори:

Wenn wer in Malers Stuben geht, Der sich aufs Malen nicht versteht, Und schwatzt davon mit eitler Pracht, Der wird von männiglich verlacht. Wer sich begibt in Künstlerorden, Und ist doch nicht berufen worden, Und künstelt fort mit eitler Pracht, Der wird von männiglich verlacht. Und wer zu einer Hochzeit eilt, Wo keiner seiner Freunde weilt, Und macht sich groß mit eitler Pracht, Der wird von männiglich verlacht. Will einer auf die Waage steigen, So muß sie zu ihm hin sich neigen;

Който в ателието на художник се навира, а от изкуство сам нищо не разбира, но дрънка за това суетно обигран, той от всички ще бъде подигран. Който всред артисти се намира, а при него талант се не открива, но се перчи суетно обигран, той от всички ще бъде подигран. Който към сватбата тича, а никой не намира там на него да прилича, но се големее суетно обигран, той от всички ще бъде подигран. Иска ли някой на везната да се покачи, тя към него трябва да се наклони;

Fliegt sie empor, ei! daß es kracht, Wird er von männiglich verlacht.

издигне ли се везната към високия таван, той от всички ще бъде подигран.

Щом девицата свърши да говори, един от пажовете заповяда всеки да застане в редицата, за да започне претеглянето. Един от царете, облечен с разкошната си одежда тръгна към везните, леко се поклони на девицата и се покачи в блюдото. Веднага всеки един от главнокомандващите положи своята тежест в другото блюдо. За учудване на всички везната не се помръдна. Последната тежест обаче беше толкова тежка, че той беше издигнат нагоре. Това така дълбоко го разтърси, че както ми се стори, даже и девицата го съжали. Затова тя заповяда на хората си да мълчат и така царят, без да бъде вързан, беше предаден на шестата рота.

След него към везните гордо пристъпи още един цар; понеже беше скрил дебела книга под дрехата си, той си мислеше, че е невъзможно да не успее. Но едва беше поставена третата тежест, той така безмилостно беше запратен нависоко, че от уплаха изпусна книгата си. Всички стражи избухнаха в смях, а той бе завързан и предаден на третата рота.

Още няколко царе бяха сполетени от същата съдба, те всички бяха подигравани и предадени в плен.

После се появи един нисък мъж, също цар; той имаше къдрава кестенява брадица. След лек поклон той се покачи на везната и се опря на всички тежести така, че ми се струваше, че той би издържал даже и на още допълнителни тежести, ако имаше такива. Девицата се изправи бързо, поклони се и накара да го облекат в червено кадифено облекло. След това тя му подаде един лавров клон, подобен на многото такива, които бяха положени на трона и го накара да приседне на стъпалата пред трона й.

Какво се случи с останалите царе, принцове и господа, би било много дълго да се разкаже; аз обаче не мога да не спомена, че накрая останаха твърде малко от тези владетели, макар че при много от тях, противно на очакванията, се откриха някои благородни добродетели. Един издържа едно, друг друго; някои две, други три, четири, или пет тежести; малко обаче можаха да достигнат съвършенството. При всеки, който се оказа, че е много лек, всред ротите избухваше гръмогласен смях.

След като благородниците, учените и всички останали преминаха през изпита и при всяка класа беше намерен за достоен по един, някъде по двама, а някъде никой, най-после дойде ред на лицемерните господа измамници и хитреци, които фабрикуват всевъзможни лечебни средства. Тези бяха поставени на везните с такива подигравки, че даже и аз самият, при моята собствена мизерия щях да се пръсна от смях; да, дори и вързаните не можеха да спрат смеха си. Защото повечето от тях не можаха да надмогнат даже и първата тежест, поради което бяха прогонени с пръчки и камшици от везните и бяха предадени на тази рота, която бяха заслужили.

Така от голямата навалица останаха толкова малко, че се срамувам да спомена броя им; между тях обаче имаше и големи личности, макар че всички бяха отличени по един и същ начин с кадифено облекло и лаврова клонка.

След като изпитът беше приключил за всички и никой повече не се намираше отстрани, освен ние бедните завързани нещастници, един от водачите пристъпи напред и заговори:

«Всемилостива девице, ако Ваша Милост разреши, бихме искали да поставим на везните тези бедни хора, които опознаха своето несъвършенство, но без каквато и да е опасност, само на шега. Може би между тях, въпреки всичко, се намира някой подходящ.»

Първо много се уплаших, след това в моята беда ме успокои мисълта, че няма да бъда опозорен или да бъда бичуван пред везните. Защото не се съмнявах, че сега много от вързаните биха били щастливи десет нощи да бяха останали при нас в залата. Понеже девицата разреши, ние бяхме отвързани и един след друг бяхме поставени на везната. Макар че повечето не успяха, те не бяха нито осмени, нито бичувани, а спокойно бяха насочени да застанат на една определена страна. Моят спътник беше петият. Той твърдо устоя на тежестите, за което множеството, особено капитанът, който се застъпи за нас, много се зарадва, а девицата му оказа заслужената чест. След него двама отново изхвърчаха нагоре. Аз бях осмият. Щом пристъпих треперейки напред, срещнах приятелския поглед на моя спътник, който стоеше вече облечен в кадифе, дори и девицата леко се усмихваше. След като издържах на всички тежести, девицата повели да ме издигнат нагоре със сила. Още трима мъже се хванаха за другото блюдо на везните, но нищо не успяха да постигнат. Тогава един от пажовете се изправи и извика толкова силно, колкото можеше: «Той е!» На което друг отвърна; «Тогава оставете го свободен!» Това разпореди също и девицата.

След като бях приет с полагаемите ми се почести, разреши ми се по мой избор да освободя един от вързаните. Аз не мислих дълго, а избрах първия цар, за когото ми беше мъчно през цялото време. Той веднага беше освободен и с всички почести му се разреши да се присъедини към нас. След като и последният беше претеглен, за когото обаче тежестите бяха твърде тежки, девицата погледна моите рози, които бях свалил от шапката си и държах в ръка. Тя благосклонно ги поиска от мен, а аз с готовност й ги подадох. Така първата церемония приключи в 10 часа сутринта, като барабаните бяха били няколко пъти. Това обаче още не ни беше станало ясно по това време.

Междувременно ротите трябваше да се оттеглят с техните пленници, които чакаха присъдата си. Беше свикан съвет, който се състоеше от петте предводители и от нас начело с девицата и всеки трябваше да изкаже своето мнение как да се процедира с пленниците. Първото мнение беше да бъдат убити, някои от тях жестоко, други по-малко жестоко; защото всички умишлено бяха нарушили ясните условия. Други искаха да ги държат пленени. И двете предложения обаче не се харесаха нито на девицата, нито на мен. Най-после спасеният от мен цар, един принц, моят спътник и аз взехме решение, най-напред да се изведат мирно и тихо от двореца всички, които имат знатен произход, другите можеха да се изгонят навън с повече подигравки; някои други да се изгонят голи; някои да се набият с пръчки или да се прогонят с кучета. Тези, които предишния ден сами се предадоха, да си отидат без наказание и най-накрая най-лекомислените и тези, които при вчерашната вечеря се бяха държали така непристойно, да се накажат според техните провинения.

Това предложение се хареса на девицата и то се наложи. На хората се предложи обяд, което веднага им беше съобщено. Присъдите бяха насрочени за дванадесет часа на обяд. С това съвещанието приключи и девицата заедно с нейните хора се отправи към обичайното си място. На нас беше предоставена най-предната маса в залата с молбата да почакаме, докато приключи всичко. След това щяхме да бъдем заведени при височайшия годеник и неговата годеница, с което от сърце се съгласихме.

Междувременно пленниците отново бяха доведени в залата и всеки беше поставен на съответстващо на неговия ранг място. Беше им също препоръчано да се държат по-прилично от вчера, един съвет, който в действителност не беше необходим, защото на тях и без това им бяха увиснали носовете. Така честно мога да призная, - не защото искам да лаская, а само в интерес на истината - че общо взето високопоставените лица най-добре знаеха как да се държат пред такова неочаквано нещастие. Тяхното държание беше сравнително лошо, но честно; те още не можеха да видят своите прислужници. За нас обаче те бяха видими, което много ме радваше. Но макар че щастието така ни беше издигнало, ние не се възгордяхме, а бъбрехме с другите и ги успокоявахме, че всичко няма да бъде чак толкова лошо. На тях им се искаше да узнаят присъдата си от нас, но на нас строго ни беше забранено и ние не можехме и една сричка да произнесем. Ние ги успокоявахме толкова добре, колкото можехме, пиехме с тях и виното малко успя да ги разведри.

Нашата маса беше покрита с червено кадифе и на нея имаше различни сребърни и златни съдове за пиене, което останалите забелязаха с учудване и с голяма болка. Едва бяхме седнали на масата и дойдоха двамата пажове, които почетоха всеки от нас в името на годеника, като ни поднесоха златно руно, на което беше изобразен един крилат лъв. Беше ни казано да го наметнем по време на храненето и така бяхме удостоени с достойнството и величието на Ордена, (които ни бяха дарени от Негово Величество и скоро това ни беше потвърдено със съответната тържественост). Ние приехме всичко с най-голямо смирение и обещахме послушно да изпълним всичко, което Негово Величество повели. Освен това благородното момче имаше един списък, според който на всеки от нас посочи полагаемото му се място според един определен ред. Бих предпочел да премълча, кое място ми беше отредено, за да не ми се припише високомерие, което би означавало провинение по отношение на четвъртата тежест.

Понеже нашите почести бяха така царствени, попитахме един от пажовете, дали ни се разрешава да изпратим част от нашето ядене на нашите познати и приятели от другата страна и понеже той нямаше нищо против, всеки изпрати обилно количество храна на своите познати по слугите, които не можеха да бъдат видени от тях. Понеже те не знаеха от къде идва всичко това, аз пожелах сам да занеса нещо. Едва бях се изправил и вече един от прислужващите кацна на главата ми с указанието, че той ме е предупредил. Защото ако някой от пажовете видеше това, щеше да го съобщи на царя, което сигурно нямаше да е от моя полза. Но понеже никой друг не забеляза, той не пожела да ме издаде. Аз обаче от сега нататък би трябвало по-добре да пазя достойнството на моя Орден. Тези думи до такава степен ме стреснаха, че дълго време не смеех да помръдна от стола си. Аз обаче благодарих за това ценно предупреждение, толкова добре, колкото ми беше възможно в бързината и уплахата.

Скоро след това отново прозвучаха тромпетите, с които вече свикнахме, понеже вече знаехме, че идва девицата. Ние се приготвихме да я посрещнем. Скоро тя пристигна на високия трон с обичайната си премяна; един паж й донесе златен бокал, друг - един запечатан пергамент. Като грациозно се надигна от трона си, тя пое бокала от пажа и ни го предаде от името на царя, като каза, че той ни се изпраща от Негово Величество с молбата всички поред да пием от него в негова чест. На капака на бокала изискано излята от злато стоеше богинята Фортуна, държейки в ръка червено развято знаменце. Аз пих с известна тъга от бокала, та нали вече достатъчно бях познал коварните изненади на щастието. Девицата също като нас беше пременена в златното руно с лъва, от което заключих, че тя сигурно е главата на Ордена. Ние я попитахме как се нарича Орденът. Тя обаче отвърна, че докато пленените още не са получили присъдите си, не е дошло времето да ни разкрие това. Затова все още са завързани очите им; понеже това, което се случваше с нас, за тях би било само повод за ядосване, макар че в сравнение с почестите, които още ни очакваха, това все още беше твърде малко. След това тя пое пергамента от другия паж и след като осъдените бяха разделени на две групи, на първата група се прочете приблизително следното:

«Признайте, че твърде лесно сте повярвали на фалшивите измислени писания, че твърде много сте се надценили и затова посмяхте да пристъпите в този замък, за което никога не сте били призвани. И макар че повечето от вас искаха само да се забавляват тук, за да живеят след това още по-разпуснато, то един друг така се наранявахте и си причинявахте такива обиди и позор, че заслужавате да получите съответното наказание.»

Обвиняемите със смирение си признаха и се покаяха; след това останалите бяха порицани по следния начин:

«Вие знаете много добре и съвестта ви го показваше, че съчинявахте фалшиви измислени книги, правехте другите на глупаци, измамвахте ги и с това уронвахте царското достойнство на всеки. Вие също знаете, с колко много безбожни, неприлични картини си служихте. Даже и Божествената Троица не беше свещена за вас, а и нея използвахте, за да лъжете страната си и хората; сега се разкри, с какви методи преследвахте честните хора и тормозехте простоватите. На всеки е известно, че се занимавахте с разврат, изневери, червоугодничество и всички видове пороци, всичко, което е против познатия навсякъде ред на нашето царство. Накратко, вие знаете, че и пред обикновените хора опетнявахте Негово Царско Величество, затова трябва да си признаете, че сте изобличени като заблудени измамници и мошеници, които заслужават да бъдат отделени от честните хора и сурово да бъдат наказани.»

Измамниците с всичка сила се противяха да си признаят това; но понеже девицата ги заплаши със смърт, а и всички от другата група с единодушно съгласие възмутено ги обвиниха, че подло са били заблуждавани от тях, те накрая с болка признаха вината си, за да избягнат по-голямо нещастие. За тяхно оправдание обаче казаха, че това, което се е случило, не би трябвало да се приписва като вина само на тях, защото за да влезнат в двореца господарите давали големи суми и всеки би се изкушил да употреби хитрост, за да може и той да получи нещо, и така се е стигнало до това, което сега стои пред очите на всички. Че това обаче не им се удало, според тяхното мнение, не са заслужили по-голямо наказание, отколкото господата. Те би трябвало да са наясно, че съвсем сигурно би успял да влезе само този, който не се катери заедно с тях при такава голяма опасност по зидовете и то за малка печалба. Освен това книгите им така светкавично се разграбвали, че който не е могъл да се изхранва по друг начин, почти е бил принуден да си послужи с такава измама. Затова те се надяват, че ще получат справедлива присъда, каквато се полага както на господарите, така също и на слугите, и с Божията помощ няма да бъдат подложени на мъчения.- С такива и подобни на тях оправдания те искаха да се извинят. Но отговорът беше: «Негово Царско Величество реши веки да бъде наказан, някой по-сурово, друг по-меко. Понеже това, което твърдите, не е съвсем невярно, затова и на господата нищо няма да им бъде подарено. Тези обаче, които умишлено са предлагали, или дори против волята на наивните са ги изкушавали, те трябва да очакват смъртта. Също и тези, които с лъжливи писания са обидили Негово Царско Величество, което може да се докаже от техните собствени произведения и книги.»

Като чуха това, много от тях започнаха окаяно да плачат, да умоляват, да просят и да падат на колене; но нищо не помогна и аз се учудвах колко непоколебима остана девицата, докато техните жалби предизвикаха сълзи в очите и възбудиха дълбоко състрадание при нас, на които те бяха причинили толкова страдание и мъки. Пажът набързо ги приготви за отпращане, като доведе цялата охрана, която днес беше събрана при везните. На пазачите се заповяда всеки да вземе по един от своите пленници и в правилна редица да ги отведат в тяхната голяма градина, като редом с всеки пленник да върви по един пазач. Аз се учудих как всеки успя да познае своя пленник. На моя вчерашен спътник беше разрешено свободно да се разходи навън в градината и да присъства при изпълнение на присъдите. Щом всички излязоха навън, девицата се надигна от трона и ни призова да седнем на стъпалата, и да присъстваме при изпълнението на присъдата. Ние направихме това, което ни беше повелено, оставихме всичко да стои на масата, освен бокала, който беше даден на пажа да го пази и накичени с нашите отличия се понесохме с трона навън. Той така плавно се задвижи от само себе си, като че ли се носеше във въздуха и ние пристигнахме в градината, където всички слязохме.

Градината не беше особено красива, но ми хареса, че дърветата бяха така хубаво подредени; вътре имаше един чудесен фонтан, украсен с разкошни релефи и надписи, както и с тайнствени знаци.³ В тази градина беше издигната дървена постройка, покрита с красиви нарисувани покривала. Постройката имаше четири галерии, разположени една над друга. Първата беше по-красива от всички други и беше покрита с бяла тафта, така че тогава не можехме да си представим, какво е скрито зад нея. Втората галерия беше празна и непокрита. Последните две бяха закрити от червена и синя тафта.

Щом наближихме постройката, девицата се поклони чак до земята, така че ние изведнъж се изплашихме, понеже помислихме, че царят и царицата са наблизо. Когато и ние показахме нашето страхопочитание, девицата ни поведе по витата стълба към втората галерия. Там тя отново застана начело, докато ние запазихме предишния си ред. И ако не се страхувах от злословните уста, бих разказал сега как се прояви към мен царят, който бях избавил. Защото той добре можеше да прецени в каква мъка и мизерия би се намирал сега, ако не бях аз, изживявайки унижение и наказание, и как сега благодарение на мен се радваше на такова отличие и достойнство. Междувременно напред престъпи онази девица, която ми беше донесла първата покана. Досега не бях я срещнал. Тя наду своя фанфар и с висок глас провъзгласи присъдата:

«Негово Царско Величество от сърце желаеше, всеки от събраните тук да е дошъл на сватбата му с такива способности, които в Негова чест да разкрасят радостния празник. Но понеже всемогъщият Бог е решил друго, Негово Величество не иска да се противи, а трябва да спази добрите стари обичаи на това царство въпреки всичко, което сърцето му желае. Но за да се празнува по целия свят вроденото милосърдие на Негово Величество, той повели значително да бъде смекчена законната присъда. Така че на господарите и на владетелите не само се подарява животът, но те се оставят свободни. Вие мили хора, не бива да се сърдите, че не можете да присъствате на почетния празник, а да помислите, че и без друго от всемогъщия Бог ви беше възложено повече от това, което можехте търпеливо да носите; утешете се с Неговата непонятна мъдрост при разпределянето на даровете. Така честта ви няма да пострада, след като бъдете отблъснати също и от нашия Орден; понеже всички ние не можем да постигнем всичко. Но понеже вие сте били подведени от лукави измамници, то те няма да останат ненаказани; затова Негово Величество реши, занапред да ви даде един каталог с измамническите писания или един «Index expuratorium» , за да можете в бъдеще по-добре да различавате добрите от лошите. Докато Негово Величество прегледа вашата библиотека и предаде на огъня изкушаващите писания, през това време той ви препоръчва да се отдадете в служба на милите девици и на Бог. Нека всеки по същия начин да процедира със своите, за да може в бъдеще да се премахнат всички злини. Освен това вземете присърце предупреждението, от сега нататък не така необмислено да приемате всичко с извинението, че сте били изкусени, и всеки да ви се смее и презира. И накрая, както всеки господар има правото да изисква отплата от своите поданици, то и всеки от вас нека се откупи с нещо, което има при себе си, да се раздели в мир с нас и придружен от нашата охрана да се завърне при своите близки.

«Другите обаче, които не успяха да издържат първата, третата и четвъртата тежест, Негово Величество не желае така леко да се отърват. Но да почувстват и те неговата милост, заповедта за тях гласи: те да бъдат съблечени и изгонени.»

«Тези, които не удържаха на втората и петата тежест, редом със събличането да бъдат дамгосани с един, два или повече знака, според тяхното прегрешение.»

«Тези, които бяха вдигнати нависоко от шестата или седмата тежести, ще бъдат по-малко наказани. (И по този начин на всекиго беше определено съответното наказание, но ако трябва да се изброи всичко, ще трае много дълго.)»

«Онези, които вчера по-свое желание се отделиха, нека си отидат без възмездие.»

«Накрая измамниците, които не успяха да устоят даже и на една тежест, да бъдат наказани с меч, въже, вода или тояги. Изпълнението на присъдата да се изпълни пред очите ни, за да служи за предупреждение на всекиго.»

С това нашата девица пречупи пръчицата на две; втората, която прочете присъдата, наду фанфара и дълбоко се поклони пред тези, които бяха скрити зад завесата.

Тук обаче искам да разкажа на читателя нещо, относно броя на нашите пленници: Тези, които устояха на първата тежест бяха седем; тези, които издържаха две тежести бяха двадесет и един; тези които издържаха три, бяха тридесет и пет; тези, които успяха да устоят на четири, също бяха тридесет и пет; тези с пет, бяха двадесет и един; тези с шестте бяха седем; а този, който беше вдигнат от седмата тежест беше само един и той беше този, когото аз спасих. Тези обаче, които не успяха да издържат нито една тежест, бяха много. Тези накрая, които устояха на всички тежести, бяха само няколко.⁴ Така прилежно ги изброих на моята плоча за писане, докато те, отличаващи се един от друг, стояха пред нас. Странно ми се стори, че между всичките, бяха издържали до едно определено число тежести, нямаше никой, който да прилича на другия. Защото между тези, които издържаха три тежести и, както казах, бяха тридесет и пет, някой беше издържал първата, втората и третата, друг третата, четвъртата и петата, трети петата, шестата и седмата и т.н., така че за най­голямо учудване между всичките сто двадесет и шестима, които бяха намерени за прекалено леки, никой не приличаше на другия. И аз бих описал всеки от тях с неговата собствена тежест, ако времето би ми разрешило.⁵

След като присъдата беше прочетена, господата останаха много доволни, защото при цялата строгост те не бяха се осмелили да очакват такива милостиви присъди. Затова дадоха повече от колкото им бяха поискали и всеки от тях се откупи с верижки, накити, злато и с пари, и с всичко друго, каквото имаха при себе си, като накрая с дълбока почит се сбогуваха. Макар че на царските слуги беше забранено да се подиграват на сбогуващите се, то доста присмехулници не успяха да скрият усмивките си, защото наистина беше комично да се види как те бързо, бързо, без да се оглеждат се оттеглиха. Някои помолиха скоро да им бъде изпратен каталогът, понеже те искаха да избират книгите си според наставленията на Негово Царско Величество. Това им беше обещано. При портата на всеки беше поднесена чаша с питието на забравата, за да не може никой да си спомня за своето злочестие.

След това се оттеглиха и доброволците; те бяха оставени свободно да се разотидат, но не биваше отново да се появят в този вид. Но в случай обаче, че прозрат някои истини, както са направили другите, те отново ще бъдат приети като мили гости.

Междувременно, достойните за наказание бяха разсъблечени, като отново според провинението имаше разлика. Някои бяха голи, но бяха изгонени безнаказано, други ги подгониха със звънчета и окови навън. Накратко, наказанията бяха разнообразни и аз не мога да изброя всичките. Най-после дойде редът и на последните, при които наказанието траеше по-дълго. Защото докато някои бяха обесени, други обезглавени, удавени или пребити, премина още известно време. При такъв съд ми се преобърна сърцето, не толкова заради наказанията, защото те бяха си ги заслужили, но поради човешкото заслепение, че ние винаги се стремим към това, което още от момента на грехопадението ни е отказано.

Скоро препълнената досега с хора градина така се опразни, че освен охраната, не остана никой. След известно време, изпълнено с дълбоко спокойствие, се появи красив, снежнобял кон еднорог, който имаше златна гривна на шията, гравирана с различни букви; отправи се към извора, коленичи на предните си копита, като че ли искаше да окаже почит на лъва, който така неподвижно стоеше върху извора, като че ли беше от камък. Лъвът скоро вдигна голия меч, който държеше в лапите си, пречупи го надве и както ми се стори, парчетата потънаха в извора. След това зарева и продължи дотогава, докато насам прелетя един бял гълъб, който носеше в човката си маслинена клонка, която лъвът веднага погълна. Сега той беше доволен, а и еднорогът радостно се завърна на мястото си.

След което нашата девица ни поведе надолу по витата стълба и ние направихме няколко поклона пред завесата. Всички трябваше да измием ръцете и главите си в извора и известно време трябваше да почакаме подредени, докато царят се оттегли през един закрит коридор в своите покои; тогава с особена музика и в голям блясък и разкош, приятно разговаряйки, бяхме изведени от градината и заведени в предишната ни квартира. Това се случи в четири часа следобед.

За да не ни се стори времето прекалено дълго, девицата изпрати на всеки от нас един благороден паж, който беше не само изящно облечен, но и много начетен. Той можеше да говори за всичко възможно, така че ние бяхме наистина засрамени. Тези пажове имаха задачата, за да не ни бъде скучно, да ни разведат из замъка, но не навсякъде. Девицата се сбогува и ни успокои, че отново ще се появи за вечерята и ще присъства на празненството, което беше обичайно при изпита с тежестите. Тя ни помоли търпеливо да изчакаме следващия ден, когато ще бъдем представени на царя.

След като тя се отдалечи, всеки от нас се зае с това, което му беше по сърце. Едни от нас разглеждаха красивите плочи, които им бяха показани и любопитно искаха да узнаят, какво означават писмените знаци; други пожелаха да получат нещо за ядене и пиене. Аз пожелах заедно с моя спътник да бъда разведен от моя паж из двореца, за което цял живот бях доволен, понеже при тази разходка редом с чудесните стари произведения на изкуството, ми бяха показани гробниците на царете, където получих повече познание, отколкото се намира във всички книги. Там срещнах също и чудната птица Феникс.⁶

Аз съжалявах, че моите останали спътници пропуснаха това скъпоценно съкровище, но сигурно такава е била Волята Божия. Много от удоволствията дължа на моя паж, понеже според духовните заложби на всеки поотделно, той водеше поверените му на такива места, каквито те пожелаваха. Точно на моя паж бяха поверени ключовете, поради което аз имах голямо предимство пред останалите. Той покани и много други, но те смятаха, че такива гробове можеха да видят по гробищата, където те и без друго биха отишли, ако изобщо там има нещо за гледане. Не бих искал обаче да скрия от моите благодарни ученици картините на гробните паметници, които ние двамата нарисувахме и описахме.

Другото, което беше показано на двама ни, беше чудната библиотека. Там се намираше всичко събрано от времето преди Реформацията. Затова обаче не искам да разказвам, ако и сърцето ми да се радва винаги, когато си спомня, понеже списъкът на книгите ще бъде даден по-късно. Пред вратата на покоите беше положена една огромна книга, подобна на която не бях виждал досега. Вътре бяха нарисувани различни фигури, зали, портали, както и всички надписи, загадки и др., които можеха да се видят в целия дворец.⁷ Във всяка книга бе нарисуван цветен портрет на нейния автор. Много от тях, както чух, щяха да бъдат изгорени, за да се унищожи всеки спомен за тях при добрите хора.

След като достатъчно се насладихме на всичко и вече бяхме излезли, насреща ни се появи един друг паж и след като нашият му прошепна нещо на ухото, предаде му ключа, който другият веднага понесе със себе си нагоре по извитата стълба. Нашият паж обаче беше станал смъртно блед и когато настояхме да ни каже защо, той призна, че Негово Царско Величество не желае никой да види библиотеката, а още по-малко да посети гробниците, поради това той ни помоли заради него да не разказваме на никого, защото той вече беше отрекъл. Ние му обещахме, изпълнени с радост, но и със страх; за щастие това остана скрито и никой не ни попита. На тези места бяхме прекарали три часа и не съжалявахме за това.

Макар че вече стана седем часа, все още не ни бяха дали нещо за ядене. Гладът обаче лесно се понасяше при това духовно засищане и аз цял живот бих постил, ако винаги бих имал такава компенсация. Междувременно бяха ни показани изкусни фонтани, мини и работилници за произведения на изкуството; и нямаше нищо между всичките неща, което да не надминаваше всички наши изкуства взети заедно. Някои зали бяха разположени в полукръг, като от всяка от тях се виждаше скъпоценния часовник, който стоеше в средата, той беше поставен на една красива колона и показваше движението на планетите. Тогава изведнъж ми стана ясно, какво липсваше на нашите занаятчии, макар че не е моя работа да се меся в тяхното изкуство.

Най­после влязох в една обширна зала, която отдавна беше показана на другите; в средата й се намираше един земен глобус с диаметър от тридесет стъпки, който почти до половината беше потънал в Земята. Този глобус с всичко по него можеше да се завърти от двама мъже, така че винаги над хоризонта се виждаше еднакво голяма част. Макар че много добре бях забелязал, че този инструмент има особено предназначение, не можах да си обясня, за какво служеха златните кръгчета, които се виждаха на различни места. Моят паж се засмя и ме накара да ги разгледам още по-внимателно. Най­после открих също и моето отечество, обозначено със злато, при което и моят спътник потърси своето и също го намери позлатено. Понеже същото се повтори при всички, които се намираха наоколо, пажът тържествено ни обясни, че вчера на Негово Царско Величество било посочено от стария астроном Атлас, че всички позлатени точки показват отечествата на избраниците. Затова като видял, че аз не се смятах за достоен да се подложа на пробата, макар че при моето отечество стои златна точка, той наредил на един от главните да се помоли за нас, да бъдем претеглени без опасност от наказание, особено заради това, че отечеството на един от нас носи един изключително добър знак. Затова също не без причина беше поставен на мое разположение и самият той, който имаше най­големите пълномощия в сравнение с другите пажове. Аз смирено благодарих и когато с обич разглеждах моето отечество, открих, че до кръга имаше още няколко красиви линии, за които обаче не посмях да си помисля, че се дължат на мен. Още много други неща видях на глобуса, за което не искам да разказвам; нека всеки сам да размисли, защо не всеки град има своите мъдреци.

След това бяхме въведени дори вътре в глобуса и то по следния начин: Върху морето, където и без това имаше голямо празно петно, се намираше плоча с посвещение и името на майстора; тя можеше внимателно да се повдигне и по едно люлеещо се мостче се стигаше до центъра, където имаше място за четирима души. Там се намираше само една кръгла дъска, където можехме да седнем и също, дори и при светъл ден (сега вече беше тъмно) можехме да наблюдаваме звездите. Те изглежда да бяха истински скъпоценни камъни и така блестяха в чудесен порядък и движение, че аз не можех да откъсна погледа си от тях, което беше съобщено от пажа на нашата девица и тя често ме закачаше за това. Вече отдавна беше време за вечеря, а аз така се бях заплеснал в глобуса, че отидох почти последен на масата.

Така не се бавих повече и щом облякох дрехата си, която преди бях съблякъл, пристъпих към масата. Слугите ми оказаха толкова почести и поклони, че от срам не смеех да погледна наоколо, и поради това не видях девицата, която ме чакаше отстрани. Щом тя забеляза това, хвана ме под ръка и ме поведе към трапезата. Да разкажа за музиката и другите прекрасни неща, не намирам за нужно, понеже първо не мога достатъчно добре да ги опиша и освен това, колкото ми беше възможно, вече ги похвалих. С една дума, там всичко беше изкуство и красота. След като един на друг си разказахме преживяванията през следобеда (за библиотеката и паметниците мъдро премълчахме) и след като се бяхме развеселили от виното, девицата започна да говори:

«Мили господа, аз имам голям спор с една от моите сестри. В нашите покои имаме един орел, за който така прилежно се грижим, че всяка от нас иска да е най­добрата и затова се караме. Напоследък решихме и двете да отидем при него и тази, към която той се държи най­приятелски, тя да бъде избраницата му. Така и направихме, и аз, както обикновено, носех една лаврова клонка в ръката си. Сестра ми обаче нямаше такава. Щом орелът ни видя, поднесе на сестра ми клонката, която държеше в човката си и поиска от мен моята, която аз му дадох. Сега всяка от нас си мисли, че той нея е избрал. Как да разреша спора?»

Щом като девицата приключи разказа си, той така хареса на всички ни, че всеки от нас искаше да чуе решението на загадката; понеже всички погледи се насочиха към мен и очакваха аз да започна, така се притесних, че не можах да отговоря нищо друго, освен с една гатанка. Затова и казах: «Мила госпожице, на Вашия въпрос би било лесно да се отговори, ако нещо не ме смущаваше. Аз имах двама приятели, двамата ме обичаха безкрайно. Понеже се съмняваха, че аз обичам единия повече от другия, те решили да се затичат внезапно към мен. Този, когото бих прегърнал, щял да е истинският. Това и направиха, но единият не поиска да последва другия, а остана на мястото си и заплака. Другия аз посрещнах с учудване. Когато те ми разказаха за облога, аз не знаех какво да правя и така до днес не мога да реша, и се надявам може би тук да намеря добър съвет.»

Девицата се учуди, защото забеляза какво имам предвид. Тя отговори: «Добре, нека да бъдем квит! Сега другите да предложат разрешението!»

Аз бях дал вече пример и един друг започна:

«Преди известно време една девица от моя град беше осъдена на смърт. Но понеже съдията я съжали, обяви, че ако някой е готов да се бори за нея, може да я освободи. Тя имаше двама почитатели; единият веднага се отправи на път да посрещне любимата си на съдебния площад. Междувременно се появи и другият; понеже той беше закъснял, беше решил да се бори, но да се остави да бъде победен, за да остане девицата жива. Така и направи. В резултат всеки искаше да я има. Посъветвайте ме господа сега, тя на кого от двамата принадлежи.»

Девицата не можа да се сдържи и каза: «Вместо да науча повече, сама се хванах в капана. Въпреки това бих желала да чуя, дали още някой има нещо да каже.» - «Да», отговори третият, «това, което на мен ми се случи, още никой не е разказал. Когато бях млад, обичах една благородна девойка. За да мога да осъществя любовта си, помолих една възрастна жена да ме заведе при нея. Но се случи, че братята на девойката дойдоха в момента, когато ние тримата се бяхме събрали. Те така се разгневиха, че искаха да ме убият. Но понеже аз така горещо ги молих, те ме накараха да се закълна, че ще взема всяка от тях за жена за по една година. Кажете ми сега господа, трябваше ли първо да взема старата или младата?» - Всички се разсмяхме на тази загадка и макар че някои си прошепнаха по нещо един на друг, никой не пожела да посочи разрешението.

Тогава започна и четвъртият:

«В един град живяла една благородна дама от аристокрацията, която много била почитана, особено от един млад благородник, който бил така настоятелен, че един ден тя му казала, че ще отговори на молбите му, ако в средата на студената зима я заведе в една красива розова градина; ако не може, то нека я остави на мира. Затова благородникът тръгнал по света да търси човек, който може да направи това и най-сетне срещнал един стар човек, който обещал да му помогне, ако той му даде половината от своите съкровища. Благородникът се съгласил и другият изпълнил това, което обещал. Той поканил дамата при себе си и тя въпреки очакванията си, намерила исканата градина зеленееща, топла и красива. И понеже си припомнила обещанието, тя поискала само още веднъж да отиде при своя съпруг, на когото със сълзи и въздишки разказала за своята мъка. Понеже съпругът се убеди в нейната вярност, отново я изпратил при нейния почитател, който бил положил толкова много усилия за да я спечели. Благородникът така дълбоко се трогнал от постъпката на съпруга й, че приел за грях да докосне толкова достойна жена и отново с почести я изпратил на нейния съпруг. След като старецът разбрал за благородната постъпка на двамата, не поискал да остане по-назад, върнал обратно всички съкровища на благородника и се оттеглил. И аз сега, мили господа, не мога да реша, кой от тези хора е извършил най-благородната постъпка.»

На всички ни беше спрял дъхът, докато слушахме тази история; дори и девицата не знаеше как да отговори, а прикани следващия да продължи. И така петият, без да се бави, започна: «Мили господа, аз ще съм кратък. Кой изпитва по-голяма радост, този който вижда онова, което най­много обича или този, който мисли за него?» - «Който го вижда», проговори девицата. - «Не», отвърнах аз, поради което започна спор. Затова шестият се провикна: «Мили господа, аз трябваше да си взема една жена; само че трябваше да избирам между една девица, една съпруга и една вдовица. Помогнете ми да изляза от затруднението и аз ще ви помогна да решите вашия спор.» -

«Нищо по-лесно от това», отговори седмият, «ако изборът е свободен. За мен обаче нещата стоят другояче. През младостта си от дъното на сърцето си обичах една хубава и благонравна жена и тя мен също. Ние обаче не можахме да се оженим, защото нейните роднини не позволяваха. Затова тя беше омъжена за един друг, честен и порядъчен мъж, който я почиташе и обичаше, но тя залиня и се разболя така, че хората я помислиха за умряла. Беше погребана с много почести и всички жалееха за нея. Аз си помислих: Щом тази жена не ти беше дадена докато беше жив, то поне в смъртта можеш да я прегърнеш и целунеш. Затова взех един слуга, който през нощта разрови гроба й. Когато отворих ковчега, взех я в ръцете си, докоснах сърцето й, изведнъж почувствах, че то съвсем слабо тупа, и започна постепенно да се засилва, колкото повече аз я затоплях, докато най-сетне забелязах, че тя наистина е още жива. Занесох я тайно в къщи и след като затоплих студеното й тяло в благовонна баня с билки, оставих я на грижите на моята майка, докато тя роди един хубав син, за когото аз вярно се грижех, също както неговата майка. След два дни, понеже тя беше много учудена, аз й разкрих всичко, което се беше случило и я помолих от сега нататък да живее с мен. Тя обаче с голяма загриженост мислеше за съпруга си, който се беше държал така честно и добре с нея, а сега страдаше. Понеже всичко се беше случило така, то тя се чувстваше задължена, както на единия, така и на другия. След два месеца (междувременно трябваше да отпътувам) повиках съпруга й на гости и между другото го попитах, дали той би приел своята починала съпруга, ако тя отново пристъпи в неговия дом. Той всред сълзи отговори положително. Тогава доведох жена му заедно със сина му, разказах му всичко, което се беше случило и го помолих, той да признае моя брак с нея. Ние спорихме дълго, но на него не му се удаде да обори моите претенции, и така той трябваше да ми предостави жената. Относно сина спорът продължи.»

Тогава девицата го прекъсна и каза: «Аз се учудвам как можахте да увеличите мъката на нещастния мъж.» - При което се надигна голяма препирня, като повечето от нас бяха на мнение, че той правилно е постъпил. Тогава обаче той ни прекъсна: «Чакайте, защото аз му отстъпих и двамата, неговата жена и неговия син! Сега кажете ми мили господа, моята почтеност ли беше по-голяма или неговата радост?»

Тези думи така оживиха девицата, че тя заради тези двама поръча да донесат по една напитка на всеки от нас. Последваха разказите и на другите; но понеже те бяха малко объркани, не можах да ги запомня. Само още един ми остана в главата. Един от нас разказа: «Веднъж преди няколко години познавах един лекар, който през зимата си купуваше дърва и се отопляваше през цялата зима с тях. Но щом идваше пролетта, той продаваше същите дърва и така отоплението му излизаше без пари.» -

«Тук се крие особено умение» отвърна девицата, «но за днес времето свърши.»

«Да», отвърна моят спътник, «който не може да отгатне всички загадки, нека чрез един пратеник да съобщи на всеки един от нас; това според мен на всекиго трябва да бъде разрешено.»

Междувременно благодарствената молитва беше произнесена и ние всички станахме от трапезата, по­скоро сити и радостни отколкото преяли. Аз бих искал всички празнични вечери и обеди да протичат по този начин. След като се поразходихме из залата, девицата ни попита, дали не искаме да започнем със сватбените тържества. - «О, с удоволствие» каза там някой «благородна и добродетелна девице!»

След това тя тайно отпрати един от пажовете, но продължи разговора с нас. Изобщо така доверчиво се държеше, че аз се осмелих да попитам за името й. Девицата се засмя на моята смелост, но не се предаде лесно и отговори: «Моето име съдържа петдесет и пет (56?), но въпреки това има само осем букви; третата е третата част от петата, ако тази трета се прибави към шестата, ще се получи едно число, чийто корен, събран със стойността на първата буква, е по­голям отколкото самата трета, и е половината от четвъртата. Ако обаче петата и седмата са еднакви, то също и последната е същата като първата, а последните заедно с втората правят толкова, колкото има шестата, което е само с четири повече отколкото третата взета три пъти. Е, кажете ми господине мой, как се казвам?» ­ Загадката ми се видя достатъчно завързана; въпреки това не отстъпих, а попитах: «Благородна и добродетелна девице, не може ли да узная поне една единствена буква?» ­ «Добре», отговори тя, «това е възможно.» ­ «Каква числена стойност има тогава седмата буква?», попитах аз. ­ «Тя отговаря на броя на господата тук.»⁸ каза тя. Аз бях доволен с отговора и с лекота⁹ открих името й. Тя се зарадва на това и сподели , че скоро би трябвало да ни бъде разкрито още повече.

Междувременно няколко девици се бяха приготвили; те пристигнаха с голямо великолепие. Пред тях двама младежи осветяваха пътя им; единият от тях имаше радостно лице, светли очи и деликатно телосложение; другият изглеждаше малко навъсен; както скоро разбрах, каквото той поискаше, трябваше веднага да се изпълни. Следваха четири девици; едната от тях със съвсем смирено поведение, целомъдрено навела поглед гледаше към пода, втората също беше скромна и срамежлива, третата малко се изплаши, влизайки в залата, и не можа да издържи дълго време вътре, понеже й се струвало, че вътре е прекалено весело; четвъртата донесе няколко букета цветя, с които искаше да покаже своята обич и щедрост. След тези четири девици влязоха още две, които бяха облечени още по­разкошно и мило ни поздравиха. Едната носеше тъмносиня рокля, обсипана със златни звездици, другата ­ зелена рокля, украсена с червени и бели раета; на главите им се развяваха красиви кърпи, които много им приличаха. Най­сетне влезе една херцогиня.¹⁰ Тя носеше коронка на главата и повече гледаше към небето отколкото към Земята. Затова всички помислихме, че това е невястата. Но не познахме, макар че тя във всичко останало така превъзхождаше невястата по чест, богатство и положение, че по­късно управляваше целия сватбен празник. По този повод последвахме примера на нашата девица, дълбоко се поклонихме и паднахме на колене, макар че коронясаната дама се оказа напълно смирена и богобоязлива. Тя на всекиго подаде ръка, каза ни да не се учудваме прекалено много; това било само един от нейните малки дарове. Би следвало обаче да повдигнем очите си към нашия Създател и да познаем неговото всемогъщество, също би следвало да живеем живота си както досега за прослава на Бог и за доброто на хората, за да бъдем достойни за такава милост. Изобщо думите й звучаха съвсем различно от тези на нашата девица, които бяха по­близки до света. Тези думи проникнаха до мозъка на костите ми. ­ «А ти» се обърна тя към мен, «получи повече от другите, гледай да даваш също повече на другите!» Това предупреждение много ме учуди.

Когато забелязахме девиците с инструментите, помислихме, че танцът вече започва, но все още не беше му дошло времето. Тежестите, които вече бяха споменати, всичките стояха още тук. Затова херцогинята, (чието име аз все още не знаех), накара всяка от девиците да вземе по една от тях. На нашата девица обаче повери своята, която беше последната и най­голямата, и ни прикани да я последваме. При това не за нас се правеше толкова много и аз усетих, че нашата девица беше прекалено добра в сравнение с нас и че ние съвсем не сме чак толкова ценни, колкото отчасти бяхме започнали да си въобразяваме. И така ние вървяхме в нашия обичаен ред един след друг, докато достигнахме първите покои, където нашата девица първа окачи тежестта на херцогинята. При това звучеше една хубава духовна песен.

В тези покои нямаше нищо друго, освен няколко ценни молитвени книги, които на човек никога не би трябвало да липсват. В средата стоеше един молитвен пулт, който добре пасваше към креватите. Девицата коленичи пред него и ние всички трябваше да коленичим наоколо и да повторим молитвите, които тя прочете на глас от книжката, а именно молитвата ­ сватбата да се извърши за Божията слава и за нашето добро. След това пристъпихме във вторите покои, където първата девица също окачи своята тежест и така продължи, докато церемонията завърши. Накрая херцогинята отново подаде ръка на всеки и се сбогува със своите девици.

Нашата девица остана още малко между нас; но понеже вече беше станало два часа през нощта, тя не искаше да ни задържа по­дълго. Струваше ми се, че тя се чувства много добре всред нас. Тя ни пожела лека нощ и спокоен сън, но без удоволствие се раздели с нас. Нашите пажове, които знаеха всичко, посочиха на всеки неговата стая и останаха при всеки от нас в едно друго легло, та ако се нуждаем от нещо да са ни веднага под ръка. Моята стая (за другите не бях осведомен) беше царски подредена с красиви килими и картини по стените. Най­много обаче ми хареса моят паж, понеже той беше много начетен и имаше опит във всички изкуства. Така разговаряхме още цял час и аз заспах чак в три и половина.

Това беше първата нощ, през която бях спокоен. Въпреки това ме преследваше един кошмар, та не можех да бъда напълно уверен в себе си. Цялата нощ се мъчех да отворя една врата, която не се подаваше, докато най­после това ми се удаде. През цялото време се мъчех с такива сънища и най­после на разсъмване се събудих.