ОКУЛТНИ И СОЦИАЛНИ ИМПУЛСИ

Рудолф Щайнер насочи вниманието към факта, че «Химичната сватба» стои на прага на новото духовно развитие. Между другото това се изразява чрез онези затворени врати, където братът на Кръста на розата пристъпва и макар че е забранено, ги отваря. Така той прониква в тайните на царските гробове и на библиотеката, той се осмелява дори да пристъпи в подземния гроб на Венера, и да разкрие нейното тяло. От тези преживявания в него се ражда силата да прозре илюзията, майя по време на храмовия празник през петия ден и при одушевяването на праобразите през шестия ден. Той прониква до пълната духовна истина така, че е в състояние да наблюдава това, което другите «проспиват», ­ отдалечаването и приближаването на пламъците. Ключът за тази тайна откриваме в надписа на извора в началото на четвъртия ден, където лъвът вместо меча държи една табела, взета от паметниците. С това се загатва за смяната на Марсовата епоха (разбиращата душа) с Меркуриевата епоха (съзнателната душа) и същевременно се разкрива, че в бъдеще Хермес­Христос като инициатор ще води до изворите на знанието. Всички споменати изживявания са във вътрешна връзка със същността на съзнателната душа и в последна сметка те се вливат в тайнствената служба пред портата, където ясно се вижда тайната на съвременното посвещение.

Това, което е загатнато като окултен импулс, същевременно се оказва и един изключително важен социален импулс; понеже само този може да въздейства социално по благотворен начин, който действа и съветва, изхождайки от духовните основания и познания. Това, което израства от материалистичното или от чисто интелектуалното съзнание, винаги ще води до катастрофи. Като първа предпоставка за здравословен социален живот и социална дейност, трябва да се придобие степента на имагинативното познание. В този смисъл също и «Химичната сватба» е едно произведение, което би трябвало да възпита правилни социални отношения, когато се възприеме по правилен начин. Това важи както общо, така и специфично за нашето антропософско общество. Затова ще се изтъкнат още няколко специални точки.

Не е случайност, че търсещият познанието още през първия ден полага клетвата: да не използва за лична полза и престиж в света това, което ще му се разкрие с Божията милост, а да го употребява единствено и само за Славата Божия и в служба на ближните си. То се подчертава и чрез това, че през последния ден се повтаря в задълбочена форма. Каквото се казва с това, има вечно значение и е пробният камък на истинското и правилно духовно ученичество.

Когато човек лекомислено се отнесе към него, като резултат се създават условия и взаимоотношения, които доста реалистично са описани в банкетната сцена през втория ден, където самонадеяните и мошениците се разполагат и вземат думата така, че простоватите и скромни души биват заблудени. Тази картина очевидно е поставена, за да може човек да си извлече поука и това се отнася както до всички църкви, така и до другите духовни общества, в които земните фактори като пари, власт и суетност упражняват своето разлагащо влияние. Разплатата през третия ден, може да послужи за предупреждение, понеже чак когато самонадеяните се отделят от достойните, може да започне да говори Светият дух, което имагинативно е показано с това, как белият гълъб донася маслиненото клонче на лъва.

Една друга характерна особеност е строгият духовен ред, който се налага навсякъде: в играта, в тронната зала, при пътуването по морето и особено по време на работата в кулата, където най­работливият получава определената за него работа. И особено впечатление прави изборът на достойните, той се провежда според библейския стих, «Който сам се понижи, ще бъде възвисен.» Да, за последната, най­важната работа в кулата този принцип на избор придобива още едно засилване, като отново по примера на Христовия живот, точно тези са избрани, които най­малко изглеждат да са били призвани. «Камъкът, който зидарите отхвърлиха стана крайпътен камък.» (Псалм 118, 22; Матей 21, 42) Тук се изразява един основен закон на социалния живот: социалното само тогава е здраво, когато горе се намира това, което е способно долу (Лаотзе). Това е показано от Христос за пример на хората, особено в измиването на краката. Свободното служене е жизненият нерв на истинската социална дейност.

С огнени букви стои написано най­важното, за да се види и разбере от този, който има добрата воля: Най­висшият начин да служим е свободната жертвена смърт. В един истински социален ред майстор е този, който доброволно се жертва. Затова, когато поемайки обратния път към Земния свят намерилият духа оставя в храма своето златно руно и своята шапка ­ отличителните знаци на своето достойнство, това е само един външен жест на разбиращите се от само себе си смирение и скромност. Духовното ръководство не се изразява с това, че то се налага в Земния свят.

Много може да се научи, когато задълбочено се разгледат и изтълкуват писмените знаци, както те могат да се прочетат във всички окултни произведения, както и в «Химическата сватба».

Към 2­ро издание на «Химичната сватба», Щутгарт 1957.

Многооспорваното движение на Розенкройцерите за първи път доказуемо се появява в историята на човечеството в началото на 17­то столетие, с прочутите четири манифеста, които отчасти неправилно се приписват на Йохан Валентин Андре. Това са «Химическата сватба на Християн Розенкройц 1459, «Фама Фратернитатис», «Конфесио Фратернитатис» и «Всеобща реформация». По­рано, поне засега, то не може исторически да се докаже^* с документи, макар от окултистите винаги да се е твърдяло, че движението се простира много далеч назад. Неотдавна Паул Арнолд от Щрасбург доказа, на какви несигурни основи почиват много от така изглеждащите сигурни сведения. Макар че неговата работа е достойна за похвала и в някои отношения е направо освобождаваща, неговата сборна преценка е също така неоснователна. С всички тези спорни въпроси, които рано или късно окончателно ще бъдат изяснени, когато се отворят заключените източници, не можем да се занимаваме. Ние се опираме изключително на сведенията за розенкройцерството, дадени от Рудолф Щайнер, които не са почерпени от външни източници, а непосредствено от духовното изследване (хрониката Акаша) и поради това в много по­малка степен са изложени на заблуждения. Понеже въз основа на лични вътрешни предпоставки в съгласие с научната съвест абсолютно можем да се съгласим с тях, за нас тези съобщения са една сигурна основа и дори средство, за да проверим верността на разпространените легенди и твърдения.

Сигурно е, че розенкройцерството не е измислено от Йохан Валентин Андре през 17­то столетие, това мнение на Паул Арнолд може да предизвика само лека усмивка при този, който познава материята, дори и когато той напълно разбира, че с обикновените средства може да се достигне само до подобни изводи. Корените на розенкройцерството достигат, когато човек наистина схване неговото вътрешно съдържание, дълбоко назад в историята, но екзотерично засега все още почти не могат да се докажат. Много от предпоставките на Паул Арнолд сигурно нямат нищо общо с това, понеже Арнолд, както и други историци, като например А. Е. Вайте, постоянно смесва различните течения, които непременно трябва да се разглеждат отделно едно от друго, така както ние научаваме това от Рудолф Щайнер. Розенкройцерството не е никаква мистика и не произхожда от мистични предци, ако под мистика строго научно се разглежда вътрешният път на човека чрез аскетизъм (зад воала на вътрешния свят), значи, ако се разбира това, което старите гърци наричаха малките мистерии. Розенкройцерството е точно противоположността на това, то е именно химизъм (затова и дълбокото сродство с алхимията), т.е. пътят през екстаза навън зад физическите проявления на света, значи това, което старите гърци наричаха големите мистерии. Мистиката днес не води до нищо правилно, ако не се подкрепи и подготви чрез химизма, тогава обаче двете насоки се допълват.

Точно това е същественият момент, който християнството донесе, че оттогава химичният път по един нов начин се е отворил пред човечеството. Започвайки с евангелиста Йоан, на чийто Апокалипсис и Евангелие с право се позовават алхимиките, това течение може да се проследи исторически и категорично да се отличи от мистиката на един Майстор Екхарт, един Руисбрьок или Таулер. Най­прочутите представители на алхимиците са Скотус Еригена, Йоахим фон Флорис, Албертус Магнус и само езотерично разбираемият Християн Розенкройц, за чиито инкарнации^* Рудолф Щайнер дава подробности, че това «скрито розенкройцерство» наистина е продължавало да въздейства върху най­значителните личности от времето на Ренесанса и Реформацията, което не е трудно да се открие, макар и никъде да не може да се проследи до извора му. Същото трябваше да установи и Паул Арнолд в своята книга за Шекспир и неговите съвременници.

Според Рудолф Щайнер розенкройцерското течение духовно се подготвя още през 4­то столетие, през времето на Константин Велики.

Физически обаче то се появява чак през 1050 година, както подчертава Рудолф Щайнер на едно място, без обаче да даде повече подробности. В един специален труд, който след известно време ще се публикува, ние ще се опитаме да докажем, кои факти се имат предвид с това. Решителното събитие обаче беше въплъщаването на една индивидуалност, която се появява под името Християн Розенкройц; нейното екзотерично име днес още се държи в тайна, макар че някои твърдения се появяват тук и там. За тази личност «Фама» дава едно кратко биографично описание, а «Конфесио», което всъщност е само една парафраза на «Фама», в 6 глава съдържа важни сведения за годината на раждането ­ 1378, заедно с продължителността на живота (106 години) на Християн Розенкройц, откъдето се извежда годината 1484 като година на смъртта. «Химичната сватба» описва неговото последно посвещение, което става през 1459 година и съвпада с неговата 81 година. То съвпада с началото на съвременната епоха на съзнателната душа ­ 1413 и поради това носи нейния отпечатък.

В розенкройцерството, според «Фама», важи законът, че за един посветен може да се говори езотерично чак 120 години след неговата смърт. Затова розенкройцерските произведения се появяват за първи път по един особен начин около 1604. Те са завещанието на техния създател, а Йохан Валентин Андре е само този, който ги написва и издава с известна вътрешна съпротива. През целия си живот той се е стремял, ­ както Паул Арнолд много добре описва, искайки да спаси честта му, ­ съзнателно да обхване импулсите, които са го инспирирали някога през младостта му и доколкото му е било възможно да ги осъществи в неговото съвремие. Той в действителност не е отстъпник, а една трагична фигура, каквито са героите в драмите на Хебелс.

От четирите розенкройцерски произведения за нас са от значение само две: «Фама», (появила се за първи път заедно с «Конфесио» в Касел през 1614) и «Химичната сватба», (отпечатана в три издания в Страсбург 1616). Дълго време преди това и двете са циркулирали като ръкописи ­ още от 1604 година. «Конфесио», както вече се каза, есамо едно обширно повторение на принципите, които се съдържат вече във «Фама». Четвъртото мнимо розенкройцерско произведение, «Общата реформация на целия свят» е просто преводът на една глава от книгата на Бокалини «Ragguali di Parnaso», чиято „Центурия прима“ е издадена през 1612 година във Венеция.

Тези първи и оригинални розенкройцерски произведения, които скоро са последвани от порой книги с подобно съдържание от други автори, упражняват върху тогавашните съвременници невероятно въздействие. Едно непосредствено ехо от това се среща например в написаната от Метр Адриен Бел биография на Декрат (във 2­ра книга).^* Трудно е днес, като се има предвид скромността на розенкройцерските манифести, да се разбере изобщо тяхното въздействие. Още по­учудващ обаче е феноменът, като се има предвид, какво се е появило същевременно по това време. Ние едва ли можем да си представим, какво количество от литературни произведения се е напечатало точно в двете десетилетия преди Тридесетгодишната война, дори и само като алхимична литература. Тук отново заставаме пред един факт, който класически демонстрира, че по отношение на въздействието върху хората, често изобщо не е важен обхватът и формата на едно произведение, а всъщност съдържащата се вътре спиритуална субстанция. Историческите явления не бива само да се измерват и изброяват, преди всичко те трябва да се претеглят, ако искаме да разберем тяхното истинско значение. Розенкройцерските произведения, макар и малки, бяха заредени с нови идеи така, че те въздействаха като динамит, понеже ясно показваха, за какво копнее целият свят: всред религиозните борби и съмнения ­ едно свободно християнство, сдобряващо всички хора; за разлика от новото, предизвикващо страх естествознание ­ едно спиритуално, освобождаващо също и душевността природосъзерцание; а за социалните нужди и разногласия ­ оздравяващи човешки импулси. Ураганът от надежди, който предизвикаха розенкройцерските произведения всред всички прогресивно настроени хора в Европа, бива напълно задушен от бъркотията и зверствата на тридесетгодишната война. От всички зародиши, изпълнени с бъдещи импулси не остава нищо друго, освен една тъжна пустош, която символично е изобразена в «Simplicius Simplicissimus» на Гримелсхаузен. Но и още нещо. Това, което остава като зародиши, които в бъдеще отново биха покълнали, се отравя отвътре и се разрушава чрез катастрофалната философия на Рене Декрат, която и до днес е останала непоклатимата основа на агностичната наука. Така розенкройцерските импулси потъват в историческите бездни и се забравят. Както в приказката на братя Грим, те очакваха принца, който да освободи и събуди омагьосания дворец на спящата принцеса. Той беше Рудолф Щайнер.

Поради много по­дълбоки основания отколкото са само историческите, Рудолф Щайнер съвсем съзнателно направи връзка с истинските розенкройцерски импулси, когато в началото на Първата световна война, за да предотврати по­нататъшни, още по­страшни човешки катастрофи, той даде на света своите произведения за троичното устройство на социалния организъм. Неговата лекция^* за «Химичната сватба», която се появи в списанието « Das Reich» от Октомври 1917 до Април 1918, всъщност беше едно въведение. Създавайки връзка със социалните намерения, лежащи в основата на розенкройцерските произведения, Рудолф Щайнер развива фундаменталните принципи, без които изобщо не е възможно едно социално поведение. Затова като модерни хора, които стоят пред третата голяма световна катастрофа, ние имаме всички основания задълбочено да се занимаем с розенкройцерските произведения. Статията на Рудолф Щайнер може да ни бъде незаменима помощ.

Затова и настоящото ново издание на розенкройцерските произведения с пълно право съдържа статията на Рудолф Щайнер за «Химичната сватба». За всяко истинско разбиране на проблема тя е от първостепенно значение, защото съдържа ключа, който отключва тайните порти за нас съвременниците, понеже «Химичната сватба» преди всичко е едно изцяло инспирирано произведение (Рудолф Щайнер^**). Както всички големи окултни документи тя не е произлязла от ограниченото индивидуално съзнание на един Йохан Валентин Андре и не е скалъпена от литературни реминисценции, както искат да ни накарат да вярваме някои модерни филолози. Тя се излива от едно разширено висше съзнание; тя е излята наведнъж и за съвестния изследовател от пръв поглед става ясно, от кои окултни извори произлиза.

Всички големи окултни документи с абсолютно право и без противоречия могат да се тълкуват поне от седем гледни точки. На това всъщност се основава тяхното всеобхватно значение. Затова за «Химичната сватба» ­ точно както и за Аполкалипсиса на Йоан или епоса Парсифал ­ има алхимичен, астрологичен, космологичен, психологичен, физиологичен и социологичен аспект, тя също е и една картина за живота между смъртта и новото раждане, и за степените на инициацията. Освен това тя представлява един единствен по рода си синтез на всички значителни духовни културни импулси след раждането на Христос. Който детайлно разглежда елементите на «Химичната сватба», ще му се стори една лудост да вярва, че по отношение на цялата художествена структура, всичко това би могло да се измисли и комбинира от един единствен, ограничен земен човешки мозък (и то още повече от един осемнадесетгодишен младеж). От това разтърсващо ясно следва, колко далеч от обикновения човешки разум модерната наука търси истината.

Произведения от такъв тип непрекъснато трябва да се представят пред хората и настойчиво да се извиква споменът за тях, понеже така те израстват и могат духовно да се събудят. Ето къде лежи дълбокото основание за това ново издание на розенкройцерските произведения, които още дълго време няма да бъдат разбрани, а още по­малко духовно изчерпани. Ако нашето издание накрая прибави също и «Парабола» от «Тайните фигури на розенкройцерите», която е датирана през 1625 година, това се прави, понеже извънредно прелестното малко произведение на изкуството е непосредствено сродно с «Химичната сватба», тъй като разглежда същата тема на алхимичен картинен език. Също и в него диша най­чист розенкройцерски дух. Поради това имагинациите тук и там по изненадващ начин взаимно се просветляват.

Днес Розенкройцерството преживява нещо като ренесанс и то в двоен смисъл. От една страна както всичко, което е изпълнено със символи и е трудно за разбиране, привлича модерния човек, и понеже той е станал толкова умен, изпитва силен глад за мистика и сензации. Както с това, така и със символа на Грала, всеки който умее, без да разбира много от същността им, може без особено усилие да улавя души и да основава секти. В това няма нищо учудващо.

Значителното обаче е, че напоследък също и традиционната наука изостави своите стари предубеждения и все повече започва да се занимава с такива неща, като розенкройцерството и алхимията. Така преди всичко К. Г. Юнг предприема повратната стъпка да направи от алхимията една представителна психологическа наука, и неговите ученици вярно го следват. Спорадично той се занимава също и с «Химичната сватба», например в «Психология на заразяването». От много години насам професор Г. Ф. Хартлауб от Хайделберг много по­сериозно проследява розенкройзерството и алхимията от художествено­историческа гледна точка, и наистина стига до доста значителни резултати, които не бива повече да се пренебрегват. ­ През последно време в тази област са направени даже и научни дисертации, както например за «Гьоте и окултизма» от Хр. Лепент през 1957 в Страсбург.

Между историците на розенкройцерството се различават три коренно различни насоки. Първата, най­младата по начало е скептично настроена. Понеже няма писмени исторически доказателства от преди 17­ти век, застъпниците на това течение считат розенкройцерството за създание на Йохан Валентин Андре, за един мит за постигане на известни социални и хуманитарни цели, значи за една измама («ludibrium»). Към тази група принадлежат особено съвестни изследователи, които си поставят за цел да не приемат за вярно нищо, което не е било видяно; един англичанин от втората половина на 19­ти век А. Е. Waite и R. Kienast от Базел през първата половина на 20­ти век. Waite още през 1882 изследва най­важните документи и представители на розенкройцерството от 1600 година насам; особено Андре, Михаел Майер, Роберт Флуд, Томас Ваугхан (Филалетес) и Джон Хейдон. Кинаст го последва през 1926 с едно особено точно исторически критично изследване на текстовете на така наречените четири розенкройцерски произведения. И двамата автори достигат до становището, че розенкройцерството не може да се проследи преди 1600, от което следва, че то би трябвало да произтича от Андре и неговото приятелско обкръжение.

Към втората група на сляпо вярващите, които все още имат неограничен авторитет не само в теософските среди, принадлежат старите историци на розенкройцерството, които освен всичко друго имат претенциите, че сами принадлежат към това съсловие. Тук преди всичко става дума за стандартното произведение на К. Кизеветер, «Историята на розенкройцерите» (1898), която до сега общо взето се смяташе за достоверна; до нея книгата на Х. Йенинг (1870) «Розенкройцерите» по­скоро е едно множество от куриози и спекулации, които често нямат нищо общо с розенкройцерите; освен това съществува и много съмнителната книга от холандеца Витеманс «История на Кръста на розата », Париж и Адяр 1925 и една друга от французина П. Седир «История и доктрина на Кръста на розата», Руен 1923. Общото във всички тези произведения е, че в стремежа да се усили блясъка на розенкройцерството, всичко казано в тях се приема безкритично, без да се подложи на проверка, и авторите им преписват един от друг, без да се замислят и критично да разгледат твърденията. Затова крайно време беше тези «свещени предания» да излязат на дневна светлина и внимателно да се провери тяхната достоверност. Това прочистване на Авгиевите обори, би трябвало да е «добре дошло» за всеки, който държи на истинския окултизъм.

Редом с тези две групи на заден план винаги е стояла една трета, която въз основа на лични душевни предпоставки или просто принудена от обективни наблюдения свързва критичното отношение на първата с едно относително признаване на окултните факти. Към нея принадлежи вече споменатият професор по история на изкуството Г. Ф. Хартлауб, който всъщност е противник на антропософията, но иска да се въведе разглеждането на окултните феномени в областта на научното изследване, както съвсем съвестно и предпазливо самият той прави това в своята област. Неговото становище го довежда доста далеч и той се осмелява да произнесе следното, почти единствено по рода си изречение: образи като Християн Розенкройц или Базилиус Валентинус (и двете имена очевидно са псевдоними), не е необходимо да бъдат легенди, те сигурно са живели през първата половина на 15­то столетие, където рано или късно ще бъдат идентифицирани. (Цитирам по смисъл.)

От една противоположна страна към същата група се причислява и французинът Рене Гуенон. Представител на кристално­ясния френски рационализъм, той тръгва от Веданта и в края на краищата достига до един окултизъм от съвсем своеобразен, особен вид (суфизъм). Въз основа уж на собствени окултни изживявания, той застъпва мнението, че розенкройцерите наистина са съществували още от 14­то столетие, преди всичко не като външна организация, макар и това да не може да се докаже исторически; но образът на Християн Розенкройцер, както е описан във «Фама», е само един мит, изобразяващ колективни факти. (Сравни Apercus sur l’Initiation, Париж 1953.) Това, което след 1600 се появява като розенкройцерство пред обществеността, или вече е декадентно или е шарлатанство. Истинските розенкройцери са се оттеглили по времето на Тридесетгодишната война в (духовния) Ориент. ­ Така той потвърждава съществуването на истинските розенкройцери, същевременно обаче чисто и просто оспорва всяка възможност за външна проверка. ­ Понеже Рене Гуенон схваща розенкройцерството като мистика и му отрича висшите степени на инициация в макрокосмоса, това означава, че той изобщо не го е разбрал.
* *

*
В последно време се появиха и някои други представи за розенкройцерството, които доведоха до много важни нови неща. Затова човек не може да ги отмине безнаказано, дори и когато не приема всички техни изводи.

Тук преди всичко трябва да се спомене един французин, роден в Страсбург, Паул Арнолд, които безупречно пише на френски и същевременно напълно владее немския език, също и стария немски на Андре. Като философ с подчертано картезианско обучение, той вярно следва скептиците, Вайте и Кинаст, от които много е възприел. Вероятно неговото първоначално намерение е било безупречно да покаже на своите съвременници отдавна открития, но неизследван научно окултизъм на Шекспир и на някои от неговите съвременници, което е съдържанието на втория том от обширното му произведение, носещо заглавието «Езотеризмът на Шекспир».^* Но понеже там на всяка крачка той среща розенкройцерски основни идеи, волю­неволю е принуден най­напред критично да вземе под лупата цялото това немско розенкройцерство, за да установи, кой от кого е взел назаем. Вероятно така се поражда неговият много по­широкообхватен том «Histoire des Rose-Croix et les Origines de la Franc-Maconnerie» (и двата през 1955).

Макар че Арнолд стига до почти същите заключения както Вайт и Кинаст, неговият главно критичен труд има безценна стойност за този, който държи на истината засягаща розенкройцерството. Арнолд показва безбожното безобразие, извършено от известни, представящи се за изразители на розенкройцерството историци (като Кизеветер, Витманс и напоследък дори Седир), в детинското им усърдие да увеличат славата на розенкройцерите и същевременно и да реализират своите собствени цели. За това прочистване на целия комплекс от въпроси трябва да сме дълбоко благодарни на Паул Арнолд, понеже е от първостепенно значение винаги точно да познаем и строго да съблюдаваме границата, която лежи между подлежащите на доказване външни факти и твърденията на сериозните окултисти. Няма нищо по­осъдително и гибелно от това, да се замазва тази граница и човек да се прави, че има работа с обикновени факти, когато става въпрос за съобщения от духовния свят, все едно дали собствени или чужди.

Освен тази заслуга отново да бъде създадена една духовно чиста атмосфера, на Арнолд дължим едно много точно и съвестно описание на външното и духовното обкръжение, от което са произлезли произведения като «Фама», «Конфесио», а също и «Химическата сватба». Целият приятелски кръг на Андре е проучен. При това, в края на краищата става напълно човешки разбираемо, защо водещата глава на тогавашното розенкройцерско движение по­късно се отрича от своите, първоначално съвсем сериозно взети произведения и е трябвало да ги обяви за «ludibria», та нали всички приятели от онзи кръг подло го изоставят. Така цялото описание се превръща в едно извънредно симпатично спасяване на честта на немския пастор, който в крайна сметка няма вина, че е нямал понятие за дълбочината на своите младежки инспирации. Също така разбираеми са и откъсите, които показват духовната зависимост на розенкройцерите от 17­то столетие от духове като Йоахим фон Фиоре и Парацелз, докато връзката с Майстор Екхарт, Ruysbroek, Gottesfreund и Братята на съвместния живот (Томас а Кемпис) по­скоро характеризират общата атмосфера, без да засягат субстанцията.

Когато Арнолд накрая стига до негативното заключение да оспорва всяко съществуване на розенкройцерите преди Валентин Андре, за него, като едностранчив филолог, това е единствено възможния извод, който спокойно можем да му признаем, понеже чрез това не се променя нищо в обективните факти. Който не познава, или не признава духовното изследване, честно казано, не може да има по­различно становище.

Все пак трябва да посочим, че Арнолд щеше да достигне до други заключения, ако не беше останал в инертността на обичайната история на философията и беше обърнал внимание на фундаменталната разлика между мистиката и химиката^*. Философията смесва всичко в едно цяло; окултизмът тук много точно ги разграничава. Чрез аскетизъм мистиката води навътре, зад воала на вътрешния свят (микрокосмоса); химиката напротив, чрез екстаза издига навън от физическото тяло и съзнателно пренася духа зад килима на сетивния свят, т.е. в макрокосмоса. Същественото в розенкройцерството е, че макар в себе си да обединява много други течения, неговите дълбоки корени лежат в химиката, а не в мистиката. Оттам и неговото тясно сродство с естествените науки (оптика, алхимия, медицина и др.) и със социалния живот. Розенкройцерите са пазителите на една съвсем определена езотерична традиция и във връзка с това са представители на едно езотерично християнство, което в космическия (не в мистичния) Христос вижда Спасителя не само на хората, но и на всички създания (Римл. 8, 19). Така розенкроцерите принадлежат не толкова към насоката на развитието, която се представя от Томас а Кемпис, Таулер, Руисбрьок, Майстор Екхарт, които водят назад до Августин и до Евангелието на Лука; колкото към другата насока, която води през Парацелз, Агрипа фон Нетесхайм, Алберт фон Болстедт, Йоахим фон Фиоре, Скотус Еригена, достига до Дионис Ареопагита и накрая до евангелиста Йоан. В края на статията това ще стане още по­ясно. Ако Арнолд би направил такова разграничаване и би имал възможността да почувства какво следва от него, не би замъглил най­важната съществена черта на розенкройцерите и пред очите му биха изпъкнали фактите, които доказват съществуването на едно розенкройцерство, което външно не може да се докаже, но на всяка крачка може да се констатира не само при Шекспир, Бейкън и други, но и в целия Ренесанс. Но понеже без да иска Арнолд навсякъде е изровил точно тези симптоми при Шекспир и неговите съвременници, неговият втори том е станал едно пълно опровержение на тезата от първия му том.

Никой, който например точно познава «Химичната сватба» няма да вземе за сериозно твърдението на Арнолд, че тя е подражание на първия напев от Едмунд Спенсерс «Faerie Queene»; за това доказателствата са недостатъчни и привидни. Андре е имал на разположение много по­подходящи образци от литературата на италианския Ренесанс, ако трябва да се говори за външно влияние. Ако Паул Арнолд беше разгърнал например «Hypnerotomachie des Poliphilo» от Франческо Колона (1433 ­ 1527), която се появява във Венеция през 1499 (както Общата реформация!) и още през 1600 в Париж като един прекрасен превод на френски от Bеroalde de Verville, той би открил не само една, предизвикваща бурна реакция еротична тенденция, но и цялото сложно съдържание на «Химичната сватба» в едно подобно подреждане на картините: Триумфална колесница, фонтани, нимфи, слонове, тайни надписи, подземни пещери и порти, една разголена Венера и др.. Андре перфектно е говорел италиански и френски. Какво лежи по­близо от това, да се помисли за едно външно влияние? Въпреки всичко ни се струва, че за това липсва каквото и да е основание. Такива и други подобни мотиви се откриват през цялата епоха на Ренесанса и освен това тук е от значение не външният облик, а неговото предназначение. Това вътрешно изграждане е съвсем друго, езотерично съвсем друго. Но и то се е намирало тогава навсякъде, както се казва «във въздуха». Интересно е, че в онази епоха, между 1400 и 1650 година, най­будните духове са записали сродни «сънища», така Френсис Бейкон своята «Нова Атлантида», която така очевидно напомня на отделни части от «Химичната сватба» (виж Арнолд II, 64­66), Томас Мор ­ «Утопия», Шекспировите комедии, стиховете и виденията на Якоб Бьоме. Дори и в трите прочути сънища на Декрат в Нойбург на Дунав от 10 Ноември 1616 могат да се видят следите на това, макар че той не по­малко беше и остава най­големият антипод на розенкройцерството. Намерението, материалистически да се сведат такива дълбоки чисто психологически факти до външни взаимовръзки, днес всъщност не е позволено, понеже при днешните постижения на психологията вече се намират средства да се достигне до по­ясни изводи.

Подобно е и с усилията на Арнолд, който иска да ни убеди, че едно такова произведениекато «Химическата сватба», изцяло построено според сложните окултни закони, произлиза от обикновеното ежедневно съзнание на един осемнадесетгодишен студент по теология. Също и едно преработване на текста между 1610 и 1616 ни изглежда напълно изключено. Този, който наистина в детайли открива как закономерно се проявяват тези окултни закони, знае, че «Химичната сватба» произлиза от едно много по­дълбоко и обширно съзнание и също както други окултни документи, тя изцяло е инспирирана. Една по­късна промяна би се отразила чак до основната структура.

Така ние вярваме, че изхождайки от своите ограничения Паул Арнолд наистина честно е извлякъл възможните изводи, но трудът му в някои насоки се нуждае от доста корекции. От друга страна по никой начин не желаем да смалим неговите постижения в друга насока. Когато за сравнение се вземе неговата книга за Шекспир^* може дори да се каже, това е една кавга за ланшния сняг. Защото става въпрос само за това, колко ограничено или колко обширно човек иска да обхване розенкройцерството. Когато го обхващаме така ограничено, както прави Арнолд в първия том, изглежда, че той има право; но по този начин той фалшифицира фактите. Разгледа ли се розенкройцерството в неговата действителност ­ инаугурирано от една определена индивидуалност през 15­ти век духовно течение, с конкретна езотерична субстанция, което е пренесено от хора със сроден дух в Англия, Франция, Испания, Италия и преди всичко разпространено в Германия, то истината се открива много по­добре и чак тогава се разбира редицата от явления в историята на духовния живот като Бейкон и Шекспир, Парацелз и Бьоме, да, дори и самите илюминати. Много неща от двата века преди Йохан Валентин Андре имат своите скрити корени в една обща духовна област. Че засега това не може да се докаже езотерично, в никакъв случай не го опровергава.

*

Наистина е удоволствие да се види как случайността си е направила шега и редом с импониращото произведение на един Паул Арнолд е поставила едно друго, което на всяка крачка го плясва през ръката и му показва как такива неща, като подиграният парижки манифест от 1623, могат да се приемат съвсем сериозно, когато законите във «Фама» се разберат духовно, а не материалистически. Тази книга, «Тайните изкуства на розенкройцерите», е написана от Вили Шрьодтер (1954). Тя е написана от един разумен човек, който е напълно убеден в това, което пише. Той познава и най­скритите кътчета от своята многообхватна и често странна материя, и наистина е казал някои нови неща за розенкройцерите. Освен това е написана умело и остроумно, навсякъде освежена със сдържан хумор и анекдоти, подкрепящи твърденията му. Тук нямаме обширна суха професорска мъдрост, а сдържана, сполучлива характеристика, с цитиране на конкретни единични случаи и със съвестно посочване на литературните източници. Построена от началото до края автентично, тя винаги противопоставя някои проблематични съществени страни в паралелните розенкройцерски случаи с по­новите или с най­новите сведения. Дори и авторът по един наивен за нас начин (в сравнение с Арнолд) за доказателство да цитира съмнителни личности или прекалява с някои сравнения (например с пеницилина), това, което остава (доколкото ние можем да преценим), е неуязвимо и неопровергаемо. Въпреки всичко, добре е всяко изречение от книгата, заедно с многобройните забележки, да се чете много внимателно и да се проверява. Понеже книгата е много интересна и на някои места даже е силно заинтригуваща, човек трябва да бъде два пъти по­предпазлив и подозрителен. Струва ни се, че начинът му на писане ­ винаги директно в целта, а не като котката, със заобиколки ­ е единственият, с който все още могат да се достигнат духовно ограничените и неинтересуващите се от нищо. Много е жалко, че външната форма (вид мултиграфично извънредно издание) е абсолютно неудовлетворителна и пълна с печатни грешки.

Този нов метод се прилага от Шрьодтер например при «Фама» и с това ни разкрива, ­ дори и много от това да можем да определим като преувеличено или твърде материалистично ­ извънредно интересни и нови неща за розенкройцерите. Ако същото се направи с другото, още по­важно произведение «Химичната сватба», ­ и това е направено, но не може още да се издаде, понеже още липсва разбирането за това ­ биха излезли още повече факти на дневна светлина.

Шрьодтер непосредствено прави връзка с невероятните за нашето съвременно съзнание изказвания във «Фама», понякога в «Конфесио», или в «Химичната сватба», той търси да докаже, че тези произведения трябва да се вземат буквално, а не само алегорично­символично и дава съвсем аналогични примери от нашето съвремие, които са доказани или са научно контролирани, като винаги споменава източника. Той например тълкува разкриването на гроба с всички подробности съвсем реалистично и при това едно последователно посочва по­висшите познания и способности на розенкройцерите. Така той започва с феномена на жизнените светлини, които загасват със смъртта, говори за една кръвна телеграфия, вечните лампи на розенкройцерската оптика, лечебното изкуство, трансплантацията, изопатията, различните видове лечебен магнетизъм, тайните похвати например за премахване на болката и съживяване на умрели, разбира се и за (истинското) получаване на злато, за (действителния) жизнен елексир като лечебно средство за всички болести, за отношенията към (реалните) елементарни същества, служещите, планетните и изворните духове; той показва какво трябва да си представим под понятието Ротае Мунди и описва изчерпателно астралните валове на розенкройцерите (способността за разширяване на астралното тяло), с което се обяснява онова загадъчно изречение за ежегодното събиране на братята в манастира на Светия дух; и накрая също узнаваме, че под великото дело (Опус магнум) трябва да си представим прилагането на хатха­йога или кундалини­йога, които трябва да са били познати на розенкройцерите. За да обясни съхраняването и запазването на формата на тялото на Християн Розенкройц, той споменава факти от съхраняването на живота и факирството. Това са неща, които ще изкарат от кожата един заклет материалист и ще надхвърлят търпението на един лабилен теософ. Книгата завършва патетично, напомняйки последните редове от Апокалипсиса на Йоан, (което съвсем не отговаря на стила на книгата), с думите:

«А кога отново ще заспиш и кога отново ще се събудиш?

Скоро ела отново, татко Розенкройц, защото настъпва залез в страната на залеза^* (Abend im Abendlande)...».
* *

*
Разбира се, между голямото количество от примери и анекдоти има много абсурдни, неверни или много съмнителни неща; например нелепият Ваинфуртов метод, да се прогони Христос (стр.217); един лош виц ни изглежда сериозното съобщение, че Макс Хайндел е «абсолвирал» своя първи душевен полет на 9 Април 1910 от Калифорния до Потсдам до Храма на розенкройцерите (стр. 205). Авторът е прекалено щедър с раздаването на розенкройцерски титли, защото хора например като Френсис Бейкън и Декрат съвсем сигурно не са принадлежали към розенкройцерството, макар и да са били «докоснати» за известно време от него. Но всички тези недостатъци са оправдаеми в сравнение с известните качества; според нас е важно, че Шрьодтер съвсем точно посочва слабите места на съвременното мислене.

Едно единствено нещо не ни харесва, именно идентифицирането на розенкройцерството с кундалини­йога. Авторът окултно може да се намира, където си иска (от време навреме той цитира антропософи и дори Рудолф Щайнер), ­ тази единствена глава с възможно най­голяма яснота показва, че той напълно е минал покрай най­същественото на розенкройцерството. Тази форма на йога не само че не е подходяща, но и недопустима специално за днешния европеец. В мистериите на Грала, тамплиерите и розенкройцерите се манифестира дълбокото влияние на Христовия импулс. В книгата на Рудолф Щайнер «Как се постигат познания за висшите светове?», в главата «За някои въздействия на посвещението» се описва пътят, който е подходящ днес за европееца и който се посочва и от розенкройцерите.
* *

*
Добре е, че отново се появява също и малката книжка от Карл Хейер, която е издадена през 1938 година, (за съжаление непроменена, т.е. със старите грешки^*). В тази книжка към строго антропософската гледна точка се присъединява споменатият скептицизъм и ентусиазъм. Тук ние намираме сполучливо резюме на всичко, което може да се каже отстрана на антропософията. Както вече се подчерта, ние смятаме за основно важно правило: стриктно да се разграничават резултатите на външното изследване от окултните съобщения, за да не се създаде отново онази замъглена, лъжлива атмосфера, която досега правеше невъзможно да се различава истината от измамата.

Хейер най­напред също описва началото на розенкройцерството, но като се опира изключително на сведенията на Рудолф Щайнер. След това той характеризира събитията около 1604 година с техните окултни причини, показва тяхното отражение във физическия свят, четирите розенкройцерски произведения и проследява техните въздействия в социално отношение през следващите столетия до френската революция и немската класика (Лесинг, Шилер, Гьоте).

За съжаление по отношение на неговата дълбока същност розенкройцерството е представено само общо и едностранно, като противоположност на романтизма и арабизма. За нас днес това е крайно недостатъчно.

Колкото и изложението да е обективно и достоверно, липсва ни нещо, което днес бихме могли да очакваме, след като толкова много е изследвано и публикувано. Вижда се, че един толкова стар труд не може повече да се издаде така, като че ли двадесет години са преминали, без да оставят никаква следа. Преди всичко ни липсва една по­голяма отвореност към «външния свят», която междувременно още повече се е развила. Тогава обаче най­сетне би трябвало да имаме едно ясно изложение, какво представлява розенкройцерството в неговата дълбока същност. Защото все още навсякъде царят, ­ също и всред антропософските среди, ­ онези мъгляви представи, които под розенкройцерство разбират неясна мистика, или куриозна смесица от противоречиви окултизми. Много хора вярват, че розенкройцерството е просто идентично с антропософията или е това, което Рудолф Щайнер е изложил в цикъла «Теософия на Розенкройцер». Разбира се, че в него се е вляло много нещо от кабала, арабското знание, мистиката, алхимията, астрологията, будизма и дори от мъдростта на йога, но това са придатъци, които не засягат централната му същност. Най­интимната тайна, която преди всичко става видима при появата на християнството, до днес е била строго укривана от всички истински розенкройцери; защото подобно на прахристиянството, съвсем не става въпрос за едно учение, а за едно субстанциално преобразяване на този, който е обхванат от импулса и то не само на душата му, а преди всичко на етерното тяло и дори на физическите органи с техните функции ­ (кръв, дишане, фантом). Само така стават разбираеми многообразните лечебни въздействия на розенкройцерите. По всяка вероятност Парацелз е предполагал фактическото положение и затова говори за идващия Елиас Артиста, което естествено веднага се е тълкувало материалистично. Едва Рудолф Щайнер, щом му беше дошло времето, разкри съвсем предпазливо тази интимна тайна с неговите загатвания относно въздействието на етерното тяло на Християн Розенкройц.

Днес би било напълно възможно да се издигнат до ясното съзнание също и тези тайни. На лице е всичко необходимо за разбирането им; но с това може да бъде поставено някакво начало, само ако човек сам непосредствено е обхванат от розенкройцерския импулс.