Поръчителство - характеристика, отговорност на поръчителя

Съгласно (чл.138 от ЗЗД) с договора за поръчителство поръчителят се за-дьлжава спрямо кредитора на другото лице, да отговаря за изпълнението на неговото задължение.

1. 
   Предмет на договора е учредяване на лично обезпечение за изпълнението на чужд дълг, при което се дължи същият резултат, който главният длъж­ник трябва да осъществи.
   
2. 
   Поръчител може да бъде само дееспособно лице, което може да се разпо­режда с имуществото си.
   
3. 
   За изпълнението на едно задължение могат да поръчителстват няколко лица (съпоръчителство).
   

1. 
   Поръчителството е обикновено или солидарно.
   

4. 
   Възможно е страните да са уговорили поръчителят да отговаря за изпълне­нието на част от главното задължение.
   

1. Да изпълни дълга по договора между кредитора и неговия длъжник заедно с

2. Да уведоми главния длъжник, че има намерение да изпълни дълга по дого-

1. 
   Правно основание: който е изпълнил чужд дълг, има право да си възвърне това, което е излязло от имуществото му в чужд интерес (за главния длъж­ник това е неоснователно обогатяване).
   

1. 
   Право на иск:
   

• 
  Право на личен регресен (обратен) иск. Чрез него поръчителят, който е изпълнил длъжниковия дълг, може да търси от главния длъжник връща­не на даденото.
  
• 
  Суброгаторен иск. Това е иск, с който поръчителят, изпълнил задължени­ята на длъжника, встъпва (суброгира) в правата на удовлетворения кредитор и сам става кредитор на длъжника, в т.ч. и на обезпеченията, които предишният кредитор е имал.
  

1. 
   Залогът е неделимо право - всяка част от вземането е обезпечена с целия залог и ако вземането бъде прехвърлено, залогът го следва.
   
2. 
   Недействително е съглашението, че кредиторът ше стане собственик на за­ложената вещ, ако задължението не бъде изпълнено.
   
3. 
   Според това дали се учредява по силата на закон или чрез договор между страните, залогът бива законен залог и договорен залог.
   
4. 
   Заложното право се погасява заедно с погасяването на обезпеченото взе­мане.
   

1. 
   Да държи заложената вещ, докато обезпеченото вземане бъде погасено из­цяло.
   
2. 
   Да иска връщането на заложената вещ от всяко лице, у което тя се намира.
   
3. 
   Ако има опасност заложната вещ да се повреди, с разрешение на районния съд, залогополучателят може да я продаде и да вложи сумата в банка за обезпечаване на кредитора.
   
4. 
   Заложно право.
   

б) Ако върху една и съща вещ има няколко залога, кредиторите ще се

1. 
   Да се грижи за заложената вещ с грижата на добър стопанин.
   
2. 
   Да не я ползва и да не си служи с нея.
   
3. 
   Да предостави на собственика плодовете, които вещта дава.
   
4. 
   Да върне вещта, ако задължението бъде погасено с надлежно изпълнение.
   

Ипотеката е едно субективно ипотекарно право на кредитора, което предс­тавлява способ за обезпечаване на изпълнението, чрез отделен недвижим имот, давайки правна възможност на кредитора, в случай на неизпълнение:

а) да насочи принудителното изпълнение (публичната продан по реда на Граж­
данския процесуален кодекс (ГПК)) върху ипотекирания имот;

б) да се удовлетвори от цената на ипотекирания имот:

• преди всички други кредитори на длъжника (предпочтително) спрямо

Ипотеката е вещно, неделимо, формално и акцесорно право.

1. Характеристиката на ипотеката като вещно право е свързана със следните
признаци:

• 
  Предмет на ипотеката може да бъде само правото на собственост или други вещни права върху недвижими имоти от всякакъв вид- незастроени парцели, постройки, жилища и др.
  
• 
  Ипотеката е една вещна тежест, едно вещно обезпечително право; тя съпътства правото на собственост и е неотделима от него, като по този начин тежестта гарантира вземането.
  
• 
  Ипотеката е абсолютно субективно право по отношение на определен недвижим имот - обезпечения с ипотека кредитор разполага със своето ипотечно (ипотекарно) вещно право върху недвижимия имот, което може да противопостави на всеки. Това означава, че ипотекарният кредитор може да иска абсолютно от всеки и едновременно с това, всеки е длъжен да се въздържа от такива действия, които биха препятствали възможност­та му да се удовлетвори за вземането си от цената на ипотекирания имот.
  
• 
  Особено положение на ипотеката като вещно право е обстоятелството, че ипотекарният кредитор, макар и носител на ипотечното субективно право, не владее ипотекирания в негова полза имот-владее го собствени­кът и той упражнява всички правомощия на правото на собственост до момента, в който кредиторът евентуално не се разпореди със своето ипотечно право.
  

• 
  всяка част от вземането (дълга) е обезпечена от ипотечното право върху целия ипотекиран имот;
  
• 
  ако вземането (дълга) бъде прехвърлено, ипотеката го следва;
  
• 
  ако задължението се раздели, ипотеката продължава да тежи в цялост върху всяка част от задължението.
  

Като особена гаранция за кредитора, съществуването на ипотеката се осно­вава на съществуването на неговото вземане срещу длъжника - ако вземане­то бъде погасено, погасява се и ипотеката. Освен това ипотекарното право е добавено към вземането, то се явява допълнително обезпечение, съществу­ващо заедно с общото обезпечение по чл.133 от ЗЗД, с което разполага всеки кредитор. Тези обстоятелства определят ипотеката като акцесорно право на кредитора да разполага с възможността да се удовлетвори от цената на ипо­текирания имот.

4. Ипотеката е формално право.

Ипотеката е формален договор, като за неговата действителност законът изисква да бъде сключен (съставен) във формата на нотариален акт. Освен това ЗЗД изисква ипотеката да бъде вписана, като това е правоучре-дителния юридически факт за ипотеката - тя се счита за учредена от момен­та на нейното вписване в ипотечните книги (регистри) на нотариуса по мес­тоположението на имота. Вписването става служебно от нотариуса и има действие 10 години, след което вземането губи своето обезпечение, освен ако не бъде подновено.

Правото на задържане е способ за обезпечаване на длъжника, а не на креди­тора. Законът признава на длъжника правото да задържи своята престация, докато не получи насрещното си вземане от кредитора. Особеното на това су­бективно право на длъжника е, че по своята правна природа задържането на престацията е едно възражение за недобросъвестност, насочено против креди­тора, който иска своето, без да предлага това, което сам дължи насреща.

Правото на задържане се упражнява чрез възражение, което длъжникът про­тивопоставя на кредитора си и по този начин отлага изпълнението на дължи­мата престация, докато не получи насрещно изпълнение за своята престация. Процедурата започва с отказ на длъжника да изпълни своето задължение по договора, след като дългът е станал изискуем. Това е повод кредиторът да иска по съдебен ред (или чрез преговори с длъжника - извънсъдебен ред) да му бъде престирано. В този случай длъжникът възразява на това негово искане, като му противопоставя предоставеното му от закона (чл.90 от ЗЗД) право на задържа­не, т.с. правната възможност да се позове, че има да взема от кредитора и да задържи дължимото дотогава, докато кредиторът не изпълни своето задълже­ние. Това ни дава основание да обърнем внимание на три основни момента от правото на задържане:

а) правото на задържане е едно негативно потестативно (преобразуващо)

б) правото на задържане е обезпечително право, защото гарантира длъжни­

в) правото на задържане е вид залог, то е залогоподобно право, защото

г) правото на задържане е лично относително право - длъжникът може да

Когато съдът приеме доказателствата на длъжника и това, че длъжникът има право на задържане, той постановява решение, с което го осъжда да прес-тира срешу едновременно насрещно престиране на кредитора (съгласно чл.90 от ЗЗД). По този начин справедливостта е постигната - длъжникът има право да отказва изпълнението, без да изпада в забава, докато не се осъществи еднов-ременност на изпълнението между него и кредитора.

/. Какво съдържание влагате в понятието „привилегия "?

2. 
   Какви идеи имате за практическо използване на обезпечения в отделни ви­дове договори?
   

По общо правило, законодателят разпределя правните субекти в облигацион-то правоотношение според тяхната функция и инициатива на интереса на ак­тивната страна -кредитор, който има правна възможност (власт) да иска изпъл­нението на едно правно задължение (резултат-дълг) от пасивната страна -длъж­ник. При нормалното развитие на облигационното правоотношение длъжникът престира дължимия резултат, което представлява основание за изпълняване на насрещното задължение и от страна на кредитора, и така с удовлетворяването на взаимните правни интереси (настъпване го на целените правни последици), обли­гационното правоотношение се погасява. В случай обаче на неизпълнение на за­дължението, процедурата, която следват кредиторът и длъжникът се променя -законодателят предвижда редица мерки, чрез които да установи естеството на неизпълнението, както и способите за гарантиране на изпълнението по догово­ра, така че интересите на кредитора да оъдат удовлетворени.

Неизпълнение на задължението, най-общо казано, представлява фактически неосъществяването на дължимия резултат, установен с договор, което поставя въпроса в каква степен то не отговаря на договореното и очакваното изпълнение, дали изобщо не е престирано нищо или престираното е различно от дължимото по количество, качество и т.н. В този смисъл неизпълнението се класифицира в две проявни форми - пълно неизпълнение и неточно изпълнение. От своя страна неточното изпълнение се определя като лошо (по отношение на лицето и място­то на изпълнението), забавено (по отношение на времето на изпълнението) и частично (по отношение на дължимото количество и качество).

1.1. Лошо изпълнение

Лошото изпълнение е събирателно понятие, което практически „покрива" по приложимост понятието „неточно изпълнение", тъй като всяко неточно изпъл­нение в най-широк смисъл е лошо изпълнение. В обсега на лошото изпълнение са два от елементите на изпълнението - кому трябва да се изпълни и къде тряб­ва да бъде местоизпълнението. Аргументът, който обосновава посочения обем и съдържанието на понятието „лошо изпълнение" е, че в случаите на неточно изпълнение - кому (на кого) и къде трябва да се престира, важи правилото „който плаща зле, плаща два пъти", защото ако не изпълниш на когото трябва или ако изпълнението е на друго, а не на уреченото място, то лошото изпълне­ние трябва да се повтори. Очевидно тук не става въпрос за пълно неизпълне­ние, при което изобщо липсва престация от страна на длъжника, а за изпълне­ние, което е осъществено, но поради неполагане „грижа на добър стопанин" е осъществено неточно и поради това не освобождава длъжника, тъй като не е удовлетворен интересът на кредитора.

Неспазването на момента, в който възникналото задължение трябва да се изпъл­ни, представлява неточно изпълнение, защото очакваният от кредитора резултат не се е осъществил. Изискването за спазване на срока на изпълнението се основа­ва на правилото, че длъжникът изпълнява своевременно, т.е. точно, ако престира на падежа, защото падежът е този момент, който е определен от страните за осъществяване на дължимия резултат (вземането е станало изискуемо).

Обикновено вещният ефект на задължението да се даде нещо е свързано с пред­варително уточнени изисквания за количество и качество на изпълнението, което длъжникът трябва точно да спазва. По общо правило, същественото отклоне­ние в качеството е равносилно на пълно неизпълнение и поради това се осъщес­твяват същите средства за защита на кредитора.

Според гражданското законодателство, за да е налице неизпълнение на дого­вор, трябва да се установят три предпоставки: вина на длъжника за неизпълнение на задължението; вреди, настъпили за кредитора вследствие на неизпълнението; причинна връзка, която взаимно да обуславя двете обстоятелства. Когато тези пред­поставки са налице, за длъжника възниква имуществена отговорност, която се при­лага под формата иа мерки за принуждаването му да изпълни реално своето задъл­жение по договора. Когато това е невъзможно или кредиторът е загубил правен интерес от това, длъжникът заплаща парична компенсация вместо изпълнението.

1. 
   Вината в гражданското право се разглежда като отношение на длъжника към задълженията му по един сключен договор. Основните форми на вина­та са умисъл и непредпазливост.
   
2. 
   Гражданскоправен принцип е, че длъжникът е виновен за неизпълнението на своето задължение, освен ако докаже, че то се дължи на причини, за кои­то не отговаря (оборима презумпция). В този смисъл невиновна невъзмож­ност за изпълнение на договор е тази, която е настъпила след неговото сключ­ване и тя може да бъде:
   

б) Субективна невъзможност. Това е невъзможността даден длъжник да

• личното действие на определеното лице като предмет на задължението е станало невъзможно поради болест или смърт на това лице;

• 
  изпълнението е станало невъзможно поради погиване на индивидуал­но определена вещ;
  
• 
  определената цел, за която е сключен договорът, е отпаднала не по вина на длъжника.
  

а) Реално изпълнение и обезщетение за вредите, претърпени от забавеното

б) Да откаже да приеме изпълнението, да развали договора и да поиска

в) При лихвоносно парично задължение заплащане на лихви от момента на

г) Други особени последици:

• 
  при забава, рискът от случайно погиване на вещта преминава върху длъжника;
  
• 
  при лошо изпълнение може да се иска: нови вещи без недостатъци; да се поправят негодните вещи за сметка на длъжника; да се намали цената и др.;
  
• 
  когато задължението е за действие - кредиторът може да иска да извърши това действие за сметка на длъжника;
  
• 
  когато задължението е за бездействие - кредиторът може да иска да премахне за сметка на длъжника това, което е било направено вслед­ствие на нарушение.
  

При употребата на понятието „договорна отговорност" трябва задължител­но да се направят уточнения, които са изключително важни, защото формират две различни по обем и съдържание понятия - договорна отговорност (в ши­рок смисъл) иделиктна отговорност. Чрез съществуващото облигационно пра­воотношение се създава само модел на поведение, който страните по договора взаимно се задължават да имат една към друга, с оглед на конкретните им правни интереси, като техните насрещни права и задължения са съобразени с правните норми на съответния нормативен акт (ЗЗД, ЗС и др.). Нарушаването на договора, в такъв случай, представлява и нарушаване на правните норми, защото „договорът има силата на закон" както гласи чл. 20а от ЗЗД. Това е общата рамка на нарушението и от нея произтича т.нар. „договорна отговор­ност". В този смисъл, понятието договорна отговорност се явява събирателно и условно понятие за обозначаване на всяка отговорност, свързана с виновно не­изпълнение на договор.

Да се използва понятието „договорна отговорност" в горепосоченото значе­ние обаче е неточно и следователно неправилно, когато по силата на правната обвързаност (облигацията) длъжникът, който е виновен за неизпълнението на договора, отговаря спрямо кредитора за вредите, които той понася от това. В този случай юридическата теория и практика използват понятието „деликтна отговорност". Това понятие поставя в центъра на своя обем и съдържание об-шото задължение на всеки към всички „да не се вреди другиму", произтичащо непосредствено от чл.45 на ЗЗД. В този смисъл, правната норма указва „всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму" и това очерта­ва едно универсално съдържание на деликтната отговорност, което включва и

отговорността на длъжника по един договор, ако той със своето неизпълнение е нанесъл вреди на своя кредитор. Следователно да се счита, че произходът на отговорността е неизпълнението на договора, е погрешно и неточно, защото отговорността следва от виновно нанесените вреди, а те са резултат от наруша­ването на общото правило - да не се вреди на другиму. От тази гледна точка нарушаването на задължението по договора води до индивидуализирането, рес­пективно конкретизирането, на основанието и размера на причинените вреди. Това потвърждава тезата, че негативният резултат от едно облигационно пра­воотношение, изразяващ се в настъпили вреди за кредитора, обуславя отговор­ността на длъжника, а не нарушаването на договора, който съществува между страните.

Длъжник, който е виновен за неизпълнението, отговаря спрямо кредитора за вредите, които той понася от неосъществения резултат на договора. „Да пре­търпи вреди" означава кредиторът да влоши състава на имуществото си под формата на ненужни и излишни разходи, нереализирани възможности за при­добиване на някаква облага или неблагоприятно отражение върху някои фак­тически отношения. Поначало законодателят визира имуществените (матери­алните) вреди. Но справедливостта изисква да се обезщетят и онези накърнени права и интереси на кредитора, които са неимуществени и са в сферата на лич­ните права, на нравствено-етичните норми (морала) или на фактическите отно­шения - търговски, научни, естетически, спортни, политически имуществените ^материалните,) вреди представляват онова влошаване на състава на имуществото на кредитора, което може да се определи по размер като разлика между имотното състояние на кредитора след неизпълнението на задължението и имотното състояние, което би имал, ако задължението би било изпълнено. Вредоносното неизпълнение се измерва с претърпените загуби и пропуснатите ползи от кредитора:

• 
  претърпените загуби се изразяват в реалния размер на ощетяването на кредитора, в конкретните обстоятелства, които са довели до намаление на имущественото състояние на кредитора - например платени са транспор­тните разходи за доставката, но камионите се връщат празни, защото производителят не е осигурил в срок договореното количество стоки;
  
• 
  пропуснатите ползи се изразяват в една възможност на кредитора да увеличи имуществото си, която обаче е била осуетена от неизпълнението. За преценяването на размера на пропуснатата полза се взема предвид едно бъдещо събитие, от което кредиторът е имал очакването да реали­зира определена полза. Така твърдението на кредитора го обременява с
  

Обикновено неизпълнението на едно договорно задължение, като причиня­ва вреди и загуби на кредитора, поставя началото на поредица от други вреди и загуби, ефектът и мащабите от които може да бъде огромен и непредвидим, поради сложната връзка между гражданските правни субекти в гражданския оборот. Поради това определянето на реалните граници на последиците от не­изпълнението, на тяхната причинна връзка и отдалечеността им от негативния резултат на неизпълнението, е от особена важност за определянето на размера на кредиторовата претенция за обезщетение. Правната уредба на този въпрос се дава от чл.82 от ЗЗД, който постановява: „Обезщетението обхваща претърпя­ната загуба и пропуснатата полза, доколкото те са пряка и непосредствена пос­ледица на неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението. Но ако длъжникът е бил недобросъвестен, той отговаря за всич­ки преки и непосредствени вреди." Анализът на тази правна норма налага два основни извода:

1. Да отговаря за вредите, защото ги е причинил или както казва законодате­
лят „те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението". Това оз-

начава, че между вредата и виновното неизпълнение трябва да съществува отношение на причинна зависимост (отношение на причина към следствие).

2. Да отговаря в определени граници - той дължи обезщетение само за тези
вреди, които са пряка и непосредствена последица от неизпълнението, т.е.
обезщетение над този предел не се дължи, макар кредиторът наистина да е
претърпял вреди, които се намират в причинна връзка с неизпълнението, но
те са толкова „отдалечени" като последици, че не могат да се считат за пре­
ки или непосредствени:

а) Предвидими вреди.

Това са вредите, които при обикновени условия длъжникът може и трябва да очаква да се причинят като последица от неизпълнението (това, което нормално следва, ако длъжникът не изпълни задължението си).

б) Преки вреди.

Пряка е конкретната вреда, която се явява нормално и необходимо следствие от неосъщественото изпълнение на кредитора и това може по

оезусловен начин да се докаже със съществуващия опит или практика в подобни случаи. Отговорност не може да възникне от косвена вреда, тъй като такава вреда не е пряко следствие от неизпълнението на договора и освен това причинната й връзка, с последиците от неизпълнението, е случайна, макар в определен момент значението й да има определящ характер.

За да се поправи вредата, която кредиторът е претърпял, вследствие на не­изпълнението, законът предвижда тяхното справедливо компенсиране, т.е. за­мяната им с определена равноценност под формата на парично или натурално обезщетение.

Съгласно чл.79 от ЗЗД, ако длъжникът не изпълни задълженията си, креди­торът има право „да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата или да иска обезщетение за неизпълнението".

„Обезщетението в натура" има условен смисъл - това понятие се използва, за да се противопостави на паричното обезщетение, т.е. да изведе на преден план искането на кредитора да получи реалното изпълнение, на което има пра­во и което не е получил, като само вредите от забавата се компенсират с парич­но обезщетение. Законодателят защитава този имуществен интерес на кредито­ра, защото така неблагоприятните последици от виновното неизпълнение мо­гат да бъдат отстранени възможно най-пълно и ефикасно, тъй като резултатът отговаря и на целта на облигационното правоотношение, и на целта на правна­та норма. „Обезщетяването", чрез пряко изпълнение (осъществяване „в нату­ра" на дължимия резултат), зависи не само от неговата допустимост, установе­на от закона, а главно от инициативата на кредитора, който може да се възпол­зва от тази правна възможност само ако прецени, че има интерес от такова изпълнение. В случай че за кредитора виновното неизпълнение на договора лишава от реално съдържание неговия интерес (например при фикс-сделка), то възможното компенсиране на вредите е обезщетението под формата на съ­ответна парична сума.

Паричното обезщетение представлява правно задължение на длъжника да престира (еднократно и периодично) една парична сума, представляваща рав­ноценност на понесената вреда.