I същност и структура на правото Характеристика и белези на правото като нормативен регулатор

Съгласно чл.92 от ЗЗД „неустойката обезпечава изпълнението на задължени­ето и служи като обезщетение за вредите от изпълнението, без да е нужно те да се доказват". Обезпечителната функция има следните преимущества:

• 
  предварително фиксира отговорността на длъжника, като определя раз­мера на врелите;
  
• 
  спестява на кредитора тежестта да доказва претърпените от него щети;
  

Този правен интерес е целта на облигационното правоотношение, като от своя страна предмет на самата неустойка е да „служи като обезщетение на вредите от неизпълнението". С това фактически страните по договора предварително допускат и оценяват стойността на бъдещите вреди, които ще претърпи креди­торът от неизпълнението. По този начин на кредитора се спестяват усилията, разноските и времето, необходимо за събиране, представяне

и обосноваване, на доказателствата за претърпените вреди при един съдебен спор и спестяването на тази процедура е много привлекателно, още повече че неустойката сама по себе си осигурява компенсирането на вредите. Клаузата за неустойката обаче не може да лиши кредитора от възможността да иска и да получи обезщетение и за по-големи вреди, ако такива реално настъпят вследс­твие на неизпълнението, но в такъв случай трябва да се има предвид следното: кредиторът е обезпечил вземането си до размера на неустойката и ако претен­дира нещо в повече, трябва да го докаже по обикновения доказателствен ред. Принципът на справедливостта изисква подобен подход на законодателя и по отношение на длъжника, затова ЗЗД предвижда неустойката да може да бъде намалена до подходящ размер, ако е прекалено голяма в сравнение с действител­ните вреди от неизпълнението.

Тъй като неустойката има предназначение да гарантира обезщетяването на кредитора при евентуално неизпълнение на длъжника, то, очевидно е, че тя представлява едно акцесорно субективно право на кредитора, съществуващо допълнително към правото му на „общо обезпечение" от цялото имущество на длъжника по реда на чл. 133 от ЗЗД.

Неустойката може да се уговаря или да се установява от закона като обезпе­чение срещу всяка форма на неизпълнение (пълно или неточно), като според основанието, от което възниква, тя може да бъде два вида -договорна и законна.

1. Договорна неустойка.

Договорната неустойка възниква като субективно право на кредитора от момента на учредяването на главното задължение, като се включва със съ­ответна клауза в договора или с последващо споразумение между страните.

2. Законна неустойка.

По своя характер законната неустойка изпълнява санкционна функция и чес-

то се нарича глоба. Тя възниква по силата на правна норма и се установява по императивен начин като задължение за длъжника, да понесе съответната имуществена отговорност, под формата на парично обезщетяване на вредите. Юридическият факт, за правото да се иска неустойка, възниква с факта на неизпълнението, при което кредиторът може да събере дължимия размер на неустойката, без да е нужно да доказва, че е претърпял вреда от неизпълнението, като дори да не е понесъл никакви вреди (ако със собствени усилия е предотвра­тил вредните последици от неизпълнението), пак ще получи договорения размер неустойка. Юридическата теория и практика определят необходимостта от наличието на три задължителни предпоставки, за да възникне правото на кредитора да поиска изплащането на неустойка:

а) Задължението за плащане на неустойка да бъде уговорено с договор или

б) Кредиторът трябва да е изпълнил своето задължение (или да е готов да го

в) Да е налице (годно да бъде доказано) неизпълнение от страна на длъжника.

/. Каква е правната характеристика на елементите на неизпълнение на един договор?

2. 
   Какво съдържание влагате в понятията „лошо изпълнение", „забавено из­пълнение" и „частично изпълнение"?
   
3. 
   Направете тълкуване па сентенциите от римското право: „Който плаща лошо, плаща два пъти", „Обещанието обвързва пред ложите ля", „По-първия по време е по-силен по право".
   
4. 
   Дайте примери за „случайно събитие" и за „непреодолима сила ", при които възниква обективна невъзможност за изпълнение на задълженията по до­говор.
   
5. 
   При какви обстоятелства личното действие на едно лице е условие за из­пълнение на даден договор. Обосновете своя пример.
   

Гражданският процес е средство за защита срещу незаконосъобразното раз­витие на гражданските правоотношения и цели да възстанови тяхното законо­съобразно състояние.

Проявни форми на незаконосъобразното развитие на гражданските право­отношения са:

• 
  правният спор (неоснователно отричане на право, което съществува или неоснователно претендиране на право, което не съществува), което има за предмет едно спорно право;
  
• 
  неизпълнения на изискуеми задължения, чиито предмет е едно неудов­летворено право;
  
• 
  поведението, което цели да осуети осъществяване на гражданското право и има за предмет едно застрашено право.
  

Правните принципи на гражданското процесуално право представляват ос­новни ръководни правни норми и основни начала, въз основа на които се изг­раждат системата и прилагането на гражданския процес.

/. Принцип на демократизъм. Този принцип означава, че процесът трябва да зависи, да служи и да бъде близък и достъпен за всеки правен субект, който се нуждае от защита на своите субективни права.

3. 
   Принципът на законоустановеност в областта на гражданския процес ус­тановява изискването всяко процесуално действие както на съда, така и на стра­ните по делото да бъде съобразено с правните норми на процесуалния закон. От своя страна, когато постановява решението си, правораздавателният орган тряб­ва да приложи точно материалния закон, т.е. принципът на законоустанове­ност обхваща еднаквото спазване както на процесуалния, така и на материал­ния закон.
   

3. 
   Принцип на диспозитивното начало. То се състои в обусловеността на зашитата на накърненото право от волята на лицето, легитимирано (което има законно право) да я търси. Образно казано гражданският процес влиза в действие, ако легитимираното лице потърси защита. Обратната страна на диспозитивното начало е забраната защитният орган (съд, юрисдикция), по свой почин, да образува граждански процес, да изменя неговия предмет или да го прекратява преди да е дал защитата, която дължи. Диспозитивното начало е процесуално отражение на разпоредителната власт на носителите на граждански права, която е включена в съдържанието на тези права - съг­ласно чл.2 от ГПК „съдебните производства се започват по молба на заинте­ресованото лице или по искане на прокурора" (когато общественият интерес налага това).
   
4. 
   Принцип за участие на страните в производството. Самата същност на гражданския процес да бъде спрямо едната страна защита, а спрямо другата -санкция, налага той да се изгради върху принципа, че всяка страна има право на участие в производството, по реда на което ще бъде постановен актът, явя­ващ се спрямо нея като защита или санкция. Това обаче не означава, че те тряб­ва винаги и задължително лично да извършат процесуални действия - страните могат да участват в процеса и чрез свои представители. Принципът на участие на страните в производството е принцип да бъдат изслушани, т.е. да изложат своята теза и да представят своите доказателства с цел да убедят съда в своята правота преди да бъде постановен актът за защита/санкция по повод правона­рушението.
   

Съобразно с този принцип в Гражданския процесуален кодекс е предвидено задължението за служебно подпомагане на страните, според което съдът на­пътства страните при съдопроизводствените им действия, за да се избегне ув­реждането на техните интереси поради неосведоменост, малограмотност или други подобни причини (чл.4 ал.З от ГПК). Същото задължение е конкретизи­рано в чл.109, ал.З от ГПК с оглед правото на страните да попълват делото с факти и доказателства. Целта на принципа на служебното начало е да се пред­пази неинформираната страна от неволни грешки във връзка с процесуалните действия, които има право да предприеме.

7. Принципи за дирене на обективната истина. Съгласно този принцип
съдът (и всеки правораздавателсн орган) е длъжен да стигне до обективната ис-
тина относно всички факти, които са правно или доказателствено относими
(релевантни) за спорното правоотношение, като използва не само фактическия
и доказателствен материал, предоставен от страните, но и този, който сам е
издирил. Принципът произхожда от философския постулат, че истината е пос­
тижима (светът е познаваем).

2. Страни в процесуалното производство. Право на иск

Субектите на съдебния исков процес са съдът и страните. В исковия процес страните са ищецът и ответникът, т.е. лицата, от чието име и срещу които се води делото. Ищецът е лицето, от чието име се предявява иска, а ответникът е лицето, срещу което се предявява искът. Искът е правната форма за защита чрез разрешаване на гражданския спор със сила на присъдено нещо (СПН). Исковият процес е двустранно производство. Условие за неговата допустимост е наличността на две срещупоставени страни, т.е. на два различни правни су­бекта - като ищец и като ответник. Исковият процес цели да разреши граждан­ския спор, като въздейства чрез СПН върху страните от спора, т.е. за да станат адресати на СПН, те трябва да са страни в исковия процес.

-Процесуална правоспособност и дееспособност

Процесуалната правоспособност е призната от закона абстрактна възможност едно лице да бъде субект (страна) на процесуални правни отношения.

Процесуалната дееспособност е призната от закона абстрактна възможност на правоспособно лице лично да извършва правно валидни процесуални дея­ния, но нейното проявление в гражданския процес зависи от правния интерес, т.е. дали даден правен субект може да бъде страна в едно гражданско дело. Поради това някои лица разполагат с процесуална правоспособност, но не и с процесуална дееспособност.

Процесуално представителство

Същите нужди, които налагат представителството в гражданските отноше­ния, правят необходимо и представителството в гражданския процес. Процесуал­но представителство е налице тогава, когато вместо страната, от нейно име едно друго лице извършва или приема извършени спрямо страната действия. В пър­вия случай процесуалното представителство е активно, а във втория – пасивно на еднаква правна възможност и на двете страни - ищецът и ответникът, да вземат участие в тези действия, ако желаят.

Предмет на доказване са фактите и връзките между фактите. Доказателст­вени средства, предвидени и уредени от закона, като източници на сведения за подлежащи на доказване факти са: обясненията на страните, свидетелските показания, документите, веществените доказателства и заключенията на вещо­то лице. Съответствието между действителността и сведението, което доказа­телственото средство доставя, т.е. истинността на това сведение определя дока­зателствените средства като достоверни, които не подлежат на съмнение, че са истинни и недостоверни.

Съдебно решение е държавен правосъден акт, т.е. едностранно властническо изявление на съда, което разрешава правния спор, като установява какво е дейс­твителното правно положение между спорещите и ги задължава да се съобра­зяват с него.

По своите правни последици съдебните решения биват:

установителни съдебни решения - съдържанието им се изчерпва с установя­ването на дадено правно положение (само сила на присъдено нещо);

б) осъдителни съдебни решения - тяхното съдържание се състои в потвържда­

в) конститутивни съдебни решения - потвърждават спорното иотестативно пра­

Обжалването на порочни решения в общия съдебен исков процес е редовно средство за защита срещу нищожни, недопустими или неправилни първоинс-танционнц решения. То се развива пред второ- и третоинстанционните съдили­ща (окръжни съдилища и Върховния касационен съд) като контролно отмени-телни производства по висящия исков процес. Неговата цел е да обяви нищож­ността на нищожното решение, да обезсили недопустимото решение или да отмени неправилното решение, постановено от първоинстанционния съд.

В качеството си на редовно средство за защита срещу първоинстанционни съдебни решения обжалването на съдебното решение се насочва срещу не влез­ли в сила съдебни решения, което показва, че първата инстанция и последващи­те инстанции са фази на същия процес.

Правото на искането за отмяна на първоинстанционното решение се упражня-

ва чрез подаване на жалба (или протест на прокурора). Жалбата е искане на легитимираното лице до втората инстанция за правна защита срещу обжалва­ното решение чрез: обявяването му за нищожно, обезсилването му като недо­пустимо или отменянето му като неправилно. Жалбата се подава в писмена форма чрез първоинстанционния съд, чието съдебно решение се обжалва. Пра­вото на жалба е процесуално право, с което на страните по гражданското дело се предоставя правна възможност да се предизвика производство пред втората инстанция, за да се отстрани обжалваното съдебно решение. С такова право се ползват страните (лицата обвързани със силата на съдебното решение) и про­курорът, като неговото упражняване е ограничено с преклузивен (прекратите-лен) срок, с изтичането на който то се погасява. Ако жалбата е подадена в срок и е редовна (отговаряща на чл. 198 от ГПК), тя поражда две важни последици:

а) възпрепятства влизането на съдебното решение в сила;

б) сезира втората инстанция и пренася пред нея делото, като налага да се обра­зува второинстанционно производство.

Разглеждане на жалба от второинстанционния съд

Компетентен да разглежда жалби е окръжният съд, в чийто район се нами­ра районният съд, чието съдебно решение се обжалва. Когато се обжалва пър-воинстаннионно решение на окръжен съд, компетентен да разгледа жалбата, е Върховният касационен съд. Страни по делото са обжалващия и противната страна.

Решението на втората инстанция по делото може да има следните правни последици:

• 
  ако съдебното решение на първата инстанция е валидно, допустимо и правилно, жалбата се отхвърля;
  
• 
  ако решението на първата инстанция е нищожно - обявява се, че е нищожно;
  
• 
  ако решението на първата инстанция е недопустимо - обезсилва го, като обезсилването за съдебното решение заличава с обратна сила последици­те на обезсиленото съдебно решение;
  
• 
  ако съдебното решение на първата инстанция е неправилно - втората инстанция го отменя и постановява ново решение, което е правилно.
  

Върховният касационен съд е висшата съдебна инстанция по наказателни и граждански дела, който осъществява върховен съдебен надзор за точно и ед­накво прилагане на законите от всички съдилища по водените пред тях дела. Юрисдикцията на ВКС се разпростира върху цялата територия на Република България. Като касационна инстанция Върховният касационен съд се състои от гражданска и наказателна колегия. За разглеждане на всяко заведено дело съ­дът заседава в състав от трима съдии. Когато при разглеждане на делото ВКС констатира, че законът, който трябва да приложи, противоречи на Конститу­цията, той спира производството и сезира Конституционния съд.

Изпълнителното производство е последната (заключителната) фаза на граж­данския процес, в който принудително се осъществяват субективни права, пот­върдени с решение на съда или установени с административни актове на дър­жавни органи за управление. Съдебните решения, след влизането им в сила, се

Правото на иск, като правомощие на определени лица да възбудят произ­водство за разрешаване на конкретен граждански спор със силата на присъде­но нещо, е проява на право на правосъдие по конкретния граждански спор и но своето естество спада към общата категория на публичните субективни права. То предхожда и е основание за образуването на исковия процес и по такъв на­чин се явява средство за защита на материалното право, чрез разрешаване на гражданския спор със сила на присъдено нещо. Поради това правото на искова защита съществува едновременно с всяко субективно право, като право да се изисква от държавата, в качеството си на гарант на справедливостта, да разре­ши всеки граждански спор със силата на присъдено нещо.

Държавата, чрез съдебната власт, организира система от правораздавател-ни органи - съдилища и някои особени юрисдикции, които осъществяват защи­тата на правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и на самата държава. Дейността на правораздаването (правосъдието) се извършва съобразно установените от Гражданския процесуален кодекс правила, които регламентират както процесуалните действия на страните - ищецът и ответни­кът в гражданското дело, така и процесуалните права и задължения на съда. Като държавен орган съдът е оправомощен чрез своята компетентност да орга­низира процеса и да реши възникналия спор между страните, като гарантира изпълняването на постановеното решение със съответните мерки на държавна принуда, предвидени от закона.

Спорното материално субективно право се въвежда в процеса като негов предмет чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в неговата искова молба. По такъв начин исковата молба материализира иска и е условие за него­вата правна валидност. Индивидуализирането на спорния предмет става, като се посочат основанието и иетитумът*, като с тяхната преценка съдът свързва основателността на иска:

а) основанието на иска или както законът казва „обстоятелствата, на които се

основава иска" обхваща фактите, от които произтича претендираното с ис­ковата молба материално субективно право;

б) за да се индивидуализира конкретното спорно право, трябва да се посочи

Условията, от които зависи съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, се наричат процесуални предпоставки. По своето съдържание те могат да бъдат обособени в две групи:

1. Положителни процесуални предпоставки. Това са условията, въз основа на

които възниква и се прекратява правото на иск на определено лице:

а) наличие на правен интерес от защита;

б) факти, обуславящи процесуалната правоспособност;

2. Отрицателни процесуални предпоставки (процесуални пречки, които пога­сяват правото на иск):

а) силата на присъдено нещо по същия спор е пречка за съществуването на
правото на иск;

б) наличността на договор за отнасяне на гражданския спор пред помирите­

в) наличност на висящ процес между същите страни относно съшия спор;

г) наличност на висящ процес относно друг спор, които е обуславящ за още
незаявения граждански спор или пък наличността на престъпно деяние,
обуславящо разрешаването на гражданския спор.

Процесуалните предпоставки са условие, за да бъдат искът и процесът до-пустими. Тази допустимост се определя от съда, който трябва служебно да про- вери всяка процесуална предпоставка. Проверява се дали исковото процесуал­но правоотношение е възникнало валидно, като трябва да се има предвид, че проверката на процесуалните предпоставки не представлява част от исковия процес и че те трябва да са налице не само при предявяване на иска, но и през цялото развитие на исковия процес.

Съдът, чрез доказването, е длъжен да издири истината. Понеже принадле­жат към миналото, а не се осъществяват пред съда, правнорелевантните (отно-сими) факти се изнасят пред съда или от съда чрез твърдения, които трябва да бъдат доказани („който твърди, той трябва и да докаже" - тежест на доказване­то). В този смисъл доказването е съвкупност от процесуални действия на съда и на страните, насочени да установят истинността на твърденията относно фак­тите релевантни за спорното право. т.е. съответствието между твърденията и действителното фактическо положение. Като съвкупност от процесуални дейс­твия доказването обхваща: посочването, представянето, събирането и обсъжда­нето на доказателствените средства.

Всички тези действия се извършват пред съда или от съда, и то при осигуре-

привеждат в изпълнение (освен в случаите на незабавно изпълнение) от съдия-изпълнител при съответния районен съд въз основа изпълнителен лист. Съдия-изпълнителят пристъпва към изпълнение по молба на заинтересованата стра­на (взискател), на основание на представен изпълнителен лист или друг акт, подлежащ на изпълнение, които от своя страна са годни да породят своето правно действие, след влизането в сила на съответното съдебно решение или админис­тративен акт. Взискателят може да насочи изпълнението върху който и да е недвижим имот и движима вещ на длъжника, което означава, че по негова ини­циатива (правен интерес) държавата, чрез компетентния държавен орган на съдия-изпълнителя, поставя в ход процедура на принудително изпълнение на неговата претенция срещу длъжника, В молбата си взискателят е длъжен да укаже и начина на изпълнението (или няколко начина едновременно), като се позовава на установените от ГПК способи за принудително изпълнение -спря­мо движими вещи и вземания на длъжника (запор, публична продан или прину­дително отнемане) или спрямо недвижими имоти (възбрана, опис или публич­на продан). Когато пристъпва към изпълнение, съдия-изпълнителят е длъжен да изпрати на длъжника призовка, в която му дава седемдневен срок за добро­волно изпълнение с предупреждение, че ако в дадения му срок не изпълни за­дължението си, ще се пристъпи към принудително изпълнение. Призовката има и друго процесуално предназначение - да индивидуализира цялото или онази част от имуществото на длъжника, върху която ще се насочи принудителното изпълнение, за да се осигурят в достатъчен размер парични средства за удов­летворяване претенцията на взискателя. Като се ръководи от съображения за справедливост, законодателят предвижда една точно определена част от длъж-никовото имущество да се изключи от принудителното изпълнение, под форма­та на несеквестируемо имущество (вещи за всекидневно употребление на длъж­ника и на неговото семейство, необходимата храна и топливо, предмети за уп­ражняване на занятието и необходимия работен добитък и др.).

Самото принудително изпълнение се осъществява от съдия-изпълнителя под формата на публична продан, като се установяват отделни процедури за изпъл­нение върху движими вещи, върху недвижими вещи, върху вещи в съпружеска общност и върху вземания на длъжника. Всяка една от тези процедури се из­пълнява в последователност и съдържание общи за изпълнителния процес.

След изтичане на срока за доброволно изпълнение, съдия-изпълнителят прис­тъпва към опис на вещта, като прави оценката й по нейната пазарна стойност. Описът се подписва от съдия-изпълнителя и запорираната вещ се предава за пазене на длъжника. За насрочената публична продан съдия-изпълнителят из­готвя и поставя на определени места обявления и осигурява възможност на желаещите да огледат вещта. Продажбата на запорираната вещ се извършва публично и при явно наддаване като за участие в наддаването се внася задатък 10 на сто върху оценката. Наддаването започва в 9 часа и приключва в 12 часа и се извършва по наддавателен лист, в който наддавачите вписват саморъчно сре­щу подпис цената, която предлагат. За купувач на вещта се обявява този надда-вач, който е предложил най-високата цена и я е платил до края на работния ден, следващ деня на публичната продажба (или в 5-дневен срок за недвижими вещи).

6. Обезпечителен процес

Обезпечителното производство е форма на съдебно съдействие за защита на едно застрашено право. Обезпечението се допуска, когато за ищеца ще бъде невъзможно или ще се затрудни да осъществи правата си по едно съдебно ре­шение, което по негова преценка ще бъде в негова полза. Тази законоустанове-

на цел е основание Гражданският процесуален кодекс да допуска искания за обезпечаване да се заявяват във всяко положение на делото, до влизане на ре­шението в сила. Когато заинтересованото лице счита, че за времето на адми­нистративната процедура, докато се образува и насрочи делото, претендираното от него субективно право трябва да бъде под съдебна защита, то може да поиска обезпечение и преди да е предявило своя иск. В този случай съдията определя срок за предявяване на иска и ако този срок не бъде спазен, обезпече­нието се отменя. За да се изключи злоупотребата с правото на обезпечение законът поставя изискването претенцията за обезпечение да бъде подкрепена с доказателства или да бъде предоставена парична или имотна гаранция в опре­делен от съда размер. Самото обезпечение се извършва:

а) с налагане на възбрана на недвижимия имот;

б) със запор на движими вещи и вземания на длъжника;

в) чрез други подходящи мерки, определени от съда, включително и чрез спи­

Обезпечителните мерки се осъществяват от съдия-изпълнител въз основа на заповед на районния съдия. Производството за налагане на обезпечението (обезпечителното производство) следва правилата на изпълнителното произ­водство в зависимост от естеството на обезпечителната мярка - например при запор на движима вещ съдия-изпълнителя извършва опис, оценка и предаване на вещта така, както е предвидено с правилата за принудително изпълнение върху движими вещи (чл. 360-366 от ГПК).

1. 
   Какво съдържание влагате в юридическите понятия „процес" и „производ­ство"?
   
2. 
   Посочете признаците на съдебните решения на първоинстанционния съд, които са основание те да бъдат обжалвани.
   
3. 
   Кои са процесуалните предпоставки за откриване на изпълнителния про­цес?
   
4. 
   В какво се състои правното естество на обезпечителния процес?
   
5. 
   Какво е разположението в съдебната зала на страните по един исков про­цес?
   
6. 
   Посетете web-страницата на Министерството на правосъдието: