I същност и структура на правото Характеристика и белези на правото като нормативен регулатор

Сключването на един договор започва с предложение на заинтересованата стра­на, което се нарича оферта, а приемането на офертата - акцептиране. За да има правно валидно действие, офертата трябва да отговаря на следните изисквания:

1. Предмет на офертата трябва да бъде интерес, който е правно значим. Юрис­пруденцията приема, че оферта, направена на шега или за игра, на „бас" и др., не съставлява истинска оферта поради липса на достатъчно сериозно намерение да се сключи договор - такова волеизявление е направено с

очакването, че липсата на сериозност ще бъде разбрана и отсрещната стра­на ще разбере сама, че оферентът не иска изявеното. Ако това не се получи и другата страна добросъвестно акцептира (приеме), без да знае за резерва­та (условността), договорът ще се окаже редовно сключен и спорът за него­вата унищожаемост трябва да бъде отнесен в съда.

2. Съдържанието на офертата трябва да включва всички основни и допълва­щи елементи на договора, така че другата страна да може да прецени всички възможности за неговото сключване и ако приема предложените клаузи, и с най-елементарен жест на съгласие акцептира, договорът се смята за склю­чен. Това е най-опростената процедура на сключване на един договор, но в гражданския оборот това е типично само за рутинните и малозначителните сделки, обикновено свързани с ежедневието. Когато предметът на договора (респ. престацията) е по-сложен, тогава страните могат да водят предхожда­щи (подготвителни), или едновременно с офертата, преговори, за да се уточ­нят недостатъчно определените клаузи (елементи) на договора.

От офертата трябва да различаваме поканата. Когато едно лице се обърне към друго с предложение за сделка, но изявлението му носи предварителен или Информационен характер, и е направено без намерение непосредствено да се установи задължение между страните, това е покана. Поначало поканата и офер­тата се правят до страната, с която се иска сключването на договора, или до определени лица. Покана или оферта може да се отправи и публично, до неоп­ределено лице (лица). Това може да се направи чрез средствата за масово осве­домяване (вестници, телевизия и т.н.) - публична оферта.

Простото мълчание на лицето, на което се предлага, не означава, че приема­нето е направено според правилото „мълчанието е знак на съгласие". Не е на­лице приемане и при т. нар. частично приемане, при което приемащата страна има съгласие само за част от условията - количество, по-ниска цена от предло­жената и др. Съдебната практика е единодушна, че при разширение, ограниче­ние или други изменения, направени от другата страна едновременно с приема­нето, това се смята за отхвърляне, свързано с ново предложение.

Важно условие за приемането е срокът, който оферентът е установил в сво­ето предложение. Ако в офертата не е установен срок за нейното приемане, важат следните правила: когато с между присъстващи (за такава се смята и офертата, дадена по телефона), приемането или отхвърлянето й трябва да бъде дадено веднага (незабавно); когато е между неприсъстващи - отговорът на офер­тата трябва да последва в течение на срока, който е „обикновено нужен според обстоятелствата, за да пристигне приемането".

Моментът на сключването на договора настъпва, когато насрещните воли

се окажат съгласувани. Правният режим на сключването е диференциран спо­ред обстоятелствата и когато договорът се сключва между неприсъстващи, се прилагат два способа:

• 
  система на получаването - при нея договорът се смята за сключен от момента, когато оферентът получи отговор, че предложението му е прието;
  
• 
  англо-американският правен кръг е възприел системата на изпращане­то- договорът се смята за сключен, когато приемащият изпрати съобще­ние на оферента, че я приема.
  

За място на сключване на договора по принцип се приема мястото, където е осъществено приемането, т.е. по местожителството на приемащия (система на изпращането), респ. по местожителството на предложителя (система на полу­чаването).

Очевидно положителните и отрицателните страни на писмената форма на облигационни правоотношения налагат извода, че не може да се абеолютизира нито задължителността на формата, нито нейното пренебрегване, защото зако­нодателно оправдано е нейното изискване в случай на сделки, които имат значителна стойност и изискват сигурност и сериозност на волеизявленията. Облигационното право приема два вида форми на договори - едната е матери-ално-правната форма и е установена като условие за действителност на договора, а другата има за свое основание процесуалните правни норми на Гражданския процесуален кодекс и е условие за доказване на договора. Когато законът изисква спазването на определена форма за даден вид договор, това условие се поставя императивно (заповедно) и следователно неговото спазване не може да се подмени (замести) с договаряне на нещо друго от страните по договора. Освен това, ако формата не бъде спазена, самият договор, като правна сделка, ще бъде нищожен с всички правни последици, свързани с нищожността. Когато формата на договора не е предписана от закона, тя не е задължителна за страните, но съображенията за нейните предимства е мотивирало законодателя да обяви

писмената форма като задължително условие за доказване на всички видове правни сделки (договор за покуако-продажба, договор за наем, договор за застраховка и др.) с оглед на един критерий -тяхната стойност. В този смисъл, ако един договор не бъде сключен в писмена форма, той ще бъде действителен, подлежи на изпълнение и ще породи съответните правни последици. В случай, обаче, че възникне правен спор пред съда, договореното между страните по сделката трябва да се доказва с писмен документ, следователно всички неудоб­ства от пренебрегването на това процесуално (за пред съда) изискване ще рефлектира отрицателно върху интересите на страните по договора.

Най-важните елементи на писмената форма са съдържанието на волеизявле­нието и подписът на лицето, с което то удостоверява, че направеното волеизяв­ление принадлежи на него. В съвременните условия писмената форма може да бъде зачетена и ако са използвани технически средства за далекосъобщения -телеграма, факс, телекс, интернет и др., като се спазват съответните форми на достоверност (подпис) на волеизявлението. Според участниците и начина на осъществяване на правна сделка писмената форма на договаряне може да бъде официална и неофициална.


1. Официална форма

Официалната форма на договора се установява от закона, има определена структура (реквизити) и за действителността на волеизявленията на страни­те трябва да вземат участие с определени функции и длъжностни лица -нотариус, съдия или други длъжностни лица. За договора, сключен в офици­ална форма, съществува преимуществото, че тя е условие за действителност на сделката и щом е спазена формата не подлежи на съмнение, че договорът е истинен. В юридическата теория и практика за такъв договор се казва, че е „надлежно" сключен, т.е. сключен „както трябва" (според предписанието на закона) или че е сключен „по надлежния ред" - при спазване на установе­ната от закона процедура (по определения начин).

Частна е формата, която се избира свободно от страните по договора и в нейното съставяне не участват длъжностни лица, за да извършат определе­ни удостоверявания. Писменият документ може да бъде написан ръкописно, на пишеща машина или друго пишещо устройство, може да се използват готови или типови образци и т.н. В определени от закона случаи някои видо­ве договори се сключват задължително в писмена частна форма, например: договор за поръчителство, застрахователен договор, договор за заем и др.

Съдържанието на всеки договор е индивидуално, защото всяка сделка е уникална - по страни, предмет и време. Освен това, съдържанието на договора трябва да отговаря на няколко задължителни условия:

• 
  да бъде определено и пълно по отношение на своите елементи;
  
• 
  да бъде фактически и юридически възможно при сключване на договора;
  

• 
  да е позволено от закона (всичко е позволено с изключение на забранено­то);
  

създава реалната, практическата мярка на субективните права и на правните задължения на кредитора и на длъжника. Волеизявлението на всяка от страните се изразява в отделни изречения, които се означават като клаузи (уговорки) на договора. Някои нормативни актове изброяват точно клаузите, които трябва да съдържат определени договори, но по общо правило страните свободно опреде­лят същественото съдържание и допълващите елементи на договора.

Същественото съдържание е това, което създава облигационното ядро на правната сделка и по което страните трябва да се съгласят чрез своите воле­изявления, за да се индивидуализира сделката. Основните клаузи, т.е. съ­щественото съдържание на един договор, имат подчертано значение на приз­наци, които характеризират (правно квалифицират) вида на облигационно­то правоотношение, например при наема това са наемната вещ и наемът, при изработката - видът на услугата и възнаграждението, при продажбата -вещта и цената и т.н.

Това са клаузите, които се уговарят от страните в отклонение от обикнове­ните последици, които произтичат от субективните права и правните задъл­жения на облигационното ядро (същественото съдържание) или са свързани с естеството на изпълнението на договора. Поради това допълнителните елементи могат да бъдат диференцирани в две относително самостоятелни групи:

а) Обуславящи волеизявления, т.нар. модалитети, с които не се определя
съдържанието на правния резултат, а само обстоятелствата (дали, кога и
при какви условия), при които трябва да се осъществи този резултат. Те
трябва да отговарят на изискванията да бъдат възможни, позволени и да
отговарят на добрите нрави (морал). Такива модалитети са условието,
срока и тежестта.

б) Конкретизиращи волеизявления, с които се определя начинът на изпъл­

/. Анализирайте обема и съдържанието на понятието „договор".

2. 
   Направете тълкуване на чл. 20 а) от Закона за задълженията и договори­те: „Договорите имат силата на закон за тези, които са ги сключили."
   
3. 
   Кои са основните и допълващите елементи на различните видове догово­ри?
   
4. 
   Въз основа на отликите между оферта (предложение) и покана направете в писмена форма примерна публикация във вестник на публична оферта и на публична покана.
   

Сключеният договор трябва да бъде изпълнен по начина, предвиден от стра­ните, т.е. съобразно точното съдържание на неговите клаузи. При изпълнение на задълженията по двустранен договор облигационното право прилага прин­ципа на едновременното изпълнение - задължението следва да бъде изпълнено срещу изпълнение на насрещното задължение, освен ако от естеството на дого­вора не произтича, че една от страните трябва да изпълни по-напред своето задължение (например при договор за наем). Съгласно този принцип всяка стра­на може да задържи изпълнението на своето задължение дотогава, докато дру­гата страна не предложи изпълнение на нейното задължение.

По общо правило задължението се изпълнява от длъжника с „грижа на до­бър стопанин", но може да бъде изпълнено и от трето лице, освен ако не се отнася до задължение „с оглед на личността".

Самото изпълнение като основни правила е свързано с определени изисква­ния за това кой е изпълнителят, кой трябва да получи изпълнението, къде (мес-тоизпълнение) и кога (срок), както и пълното, т.е. съобразно уговорения начин, количество и качество.

„Да изпълни" означава длъжникът да предложи изпълнение на кредитора и в съответствие с някои видове договори кредиторът е длъжен да приеме: предаваната от продавача стока, резултата от изработеното и др. Общо пра­вило е, че:

• кредиторът не може да бъде задължен (принуден) да приеме в изпълне­

• длъжникът не може да го изпълни на части, макар задължението да е

По принцип, при изпълнението длъжникът може да поиска от кредитора разписка, квитанция или друг документ, представляващ писмено признание на кредитора и потвърждават изпълнението. В случай, че за вземането е бил из­даден особен документ от длъжника, той може да поиска връщането или уни­щожаването му. Кредиторът, който е приел изпълнението, но отказва да издаде на длъжника разписка, изпада в забава и дължи обезщетение.

1. Изпълнението трябва да бъде направено на кредитор или на негов предс­тавител, който има право да приеме изпълнението. Дори да е добросъвестно, заблуждението на длъжника относно лицето, което е приело изпълнението, не придава сила на това изпълнение („който изпълнява лошо, изпълнява два пъти").

Изключение са случаите, когато с последващо одобрение кредиторът е признал подобно изпълнение.

2. Според Закона за задълженията и договорите, ако мястото на изпълнени­

а) при парични задължения - по местожителството на кредитора по време

б) при задължение да се даде определена вещ - по местонахождението на

в) във всички други случаи по местожителството на длъжника по време на

Правното значение на местоизпълнението на задължението е голямо и по­ради това, че то определя мястото, където трябва да бъде предявен искът, в случай че възникне спор между страните - съответният районен съд.

3. Ако в договора не е указан срок за изпълнение на задължението, кредито­
рът може да иска незабавно изпълнение (веднага), но в такъв случай е възмож­
но и длъжникът да го изпълни предсрочно.

Когато е установен срок за изпълнение на задължението, той може да има следното значение:

• 
  срокът е установен поначало в полза на длъжника и изключенията се уговарят между страните;
  
• 
  когато няма определен срок за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора;
  
• 
  неизпълнението в договорения срок се санкционира с лихви, обезщетения или с отказ от приемане на изпълнението от страна на кредитора, ако то вече не представлява интерес за него;
  
• 
  по общо правило забавата на длъжника не означава пълно неизпълнение на задължението, както е в търговския оборот (бизнеса), и длъжникът въпреки забавата дължи реално изпълнение съгласно уговореното.
  

Обикновено като разглеждаме облигационните правоотношения се предпола­га, че задължението тежи само върху един длъжник, а вземането съществува в полза само на един кредитор. В случаите, когато на пасивната (длъжниковата) или на активната (кредиторовата) страна на облигационните отношения има повече от един длъжник и повече от един кредитор, говорим за множеството на длъжни­ците и на кредиторите (например съсобственици продават своя недвижим имот). Облигационното право разглежда тази особеност на страните в облигационните правоотношения, като установява правната уредба на разделността, солидарност­та и неделимостта относно субективните права на няколко кредитора към един длъжник или на няколко кредитора към няколко длъжника, както и вътрешните отношения между самите кредитори или между длъжниците.

3.1. Разделност на дълговете

По обшо правило, когато от един юридически факт възникне множество от кредитори или на длъжници, ако нищо друго не е уговорено, счита се, че облига­ционното отношение се разделя съразмерно (пропорционално) - създава се разделност на вземанията (кредитори) или разделност на дълговете (длъжници).

Разделността на вземанията и на договете се изразява чрез следните признаци:

а) общият дълг е съразмерен (пропорционален) на броя на длъжниците;

б) общият размер на вземането е съразмерен на броя на кредиторите;

в) всеки от кредиторите може да претендира от длъжниците само своята част

г) когато вземането преминава върху правоприемници (например при смърт на

д) когато дългът преминава върху правоприемници, той се разделя съразмер­

3.2. Солидарност

С оглед на интересите на кредиторите облигационното право установява освен разделността на дълговете по правилото на тяхната съразмерност (пропорционал-ност), още и други правни режими - на солидарността, по правилото на взаимното задължение за целия дълг. Със солидарността се цели едно по-практично и по-благоприятно, откъм бързина и ефективност, удовлетворяване на кредиторовата претенция, чрез два основни способа- активна солидарност и пасивна солидарност.

Активна солидарност

Активната солидарност или т.нар. „солидарност между кредиторите" овлас-тява всеки един от кредиторите да изисква от длъжниците получаването на цялото вземане, като направеното изпълнение освобождава длъжника от пре­тенциите на останалите кредитори.

За солидарните съкредитори важи правилото, че този, който е събрал цялото вземане, е действал като представител на всички, следователно той дължи на всеки от тях частта, която му се полага. От своя страна длъжникът може да престира по свой избор на всеки един от солидарните съкредитори, разбира се, до момента, в който един от тях не поиска престиране, т.е. не индивидуализира претенцията за себе си.

Пасивна солидарност

Когато кредиторът може да изисква цялото вземане от всеки от няколкото длъжника, като изпълнението от едното от тях погасява дълга и освобождава всички длъжници, казваме, че е налице пасивна солидарност.

При пасивната солидарност всички длъжници взети заедно дължат една и съща престация (дълг) и за кредитора е създадена правна възможност да иска целия дълг от всеки един от длъжниците поотделно. Логично е щом един от длъжниците изпълни целия дълг, това погасява претенцията - кредиторът може да получи дължимото еднократно (само веднъж), защото вземането му е едно единствено до размера на дълга. От своя страна кредиторът може да иска престация от всеки един от длъжниците - това е една и съща престация, която се дължи на кредитора от няколко длъжника, следователно не съществува правна възможност на кредитора да му бъде наложено разделянето на дълга. По такъв начин пасивната солидарност практически се явява едно важно обезпечение за кредитора, тъй като той може да изисква изпълнение от всеки от съдлъжниците за цялото и всеки съдлъжник се явява, в известен смисъл, поръчител за задълженията на другите съдлъжници.


ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ

/. Каква е правната характеристика на елементите на изпълнението на един договор?

2. 
   Как можете да класифицирате изпълнението на задълженията по видове?
   
3. 
   Направете справка за разликата в съдържанието на насрещните права и задължения на страните по различни видове договори във фазата на тях­ното изпълнение - например при договора за покупко-продажба, за застра­ховане и т.н.
   

Според чл.133 от ЗЗД „цялото имущество на длъжника служи за общото обезпечение на неговите кредитори, които имат еднакво право да се удовлетво- рят от него, ако няма законни основания за предпочитане". Анализът на това общо правило показва, че законодателят се основава на два принципа:

• 
  принципът на цялото имущество- всички имуществени права на длъжни­ка, които той притежава към момента на принудителното изпълнение, служат за обезпечаване на кредитора;
  
• 
  принципът на равенство на кредиторите - всеки кредитор има еднакви права с останалите кредитори да се удовлетвори от имуществото на длъжника, съобразно размера на своята престация.
  

/. Привилегията може да се характеризира като признат от закона способ за получаване на обезщетение от кредитора при неизпълнено задължение на длъжника. При този способ, чрез принудително изпълнение, кредиторът по­лучава своето обезщетение от стойността на имуществото на длъжника пре­ди всички други вземания на останалите кредитори въз основа на закона или на направеното доброволно обезпечение на неговото вземане. ЗЗД пред­вижда два вида привилегии - обща и особена, като с изброяването на видо­вете вземания по всяка от тях установява фактически реда за удовлетворява­не на привилегированите кредитори.

2. Обезпечаването на кредитора има предназначението да гарантира неговото вземане в случай, че длъжникът не изпълни задълженията си съгласно дого­вора. Основната класификация на обезпеченията ги диференцира иа лични и реални (вещни).

а) При личните обезпечения едно или няколко лица гарантират на кредито­ра, че неговият длъжник ще изпълни задължението си, като обезпечават

б) При реалните (вещните) обезпечения едно вещно субективно право върху движимата вещ или недвижимия имот се отрежда като специална гаран­ция за изпълнението на дълга.

Вещни обезпечения са залогът, ипотеката и правото на задържане.