I същност и структура на правото Характеристика и белези на правото като нормативен регулатор

1. 
   Характеристика и белези на правото като нормативен регулатор
   

За да разберем същността на правото, трябва да осмислим неговия произход и еволюция от зората на човешката цивилизация до съвременния свят. Оценката на едно такова обществено явление като правото е свързана единствено с човешките постъпки и с практическото човешко поведение.

Човек се различава от животинския свят по това, че не действа само под влияние на природното влечение или биохимичната необходимост, а има пред­варително изградена представа за своите действия, която диктува неговото по­ведение. В основата си тази представа е израз на човешката мисъл, а мисълта е свободна. Тя не може да бъде затворена или окована във вериги. Отправната точка на човешкото съществуване „Аз мисля" е израз на първоначалната чо­вешка свобода, на формулата на човешкото съществуване: Аз = мисля = свобо­да. Именно свободата дава възможност на всеки човек да поз­нава, оценява и използва света, който го заобикаля; да сравнява, избира и поема отговорност чрез осмислените от хората ценности на добродетелността и мора­ла; да организира своята дейност за постигане на определени цели, като удов­летворява конкретни потребности и интереси чрез усвояване на блага за своя живот. Още древният мислител Платон нарича човека с оригиналното опреде­ление „недостатъчно същество". (Една съвременна трактовка на това понятие в социален план може да даде логическата постановка за еволюционното раз­витие на формите на човешкото общество.) Действително човешкият индивид сам за себе си не може да осигури условията за биологичното възпроизводст­во - един-единствен човек е „недостатъчен" за създаването на поколение и това е продиктувало формирането на семейството - първоначалната и най-елемен­тарната социална общност. В ежедневния процес на усвояване на блага за своя живот той също е принуден да търси сътрудничеството на другите човеци и, създавайки различни форми на общности, да увеличава многократно своите интелектуални и физически възможности.

Сред първите признаци за организация на човешкото общество, наред с основните формиращи признаци на езика, културата, религията и т.н., е системата от общоприети, и поради това общозадължителни, социални норми на поведение, чийто концентриран вид са символите, ритуалите, традициите и обичаите. Това е предисторията на правото в точния смисъл на това понятие. Безусловно позитивното право е видимата, осезаемата част на материалния човешки опит, интерпретиран чрез разума. В общозадължителните предписа­ния на правните норми са вложени принципи и цели, които гарантират справед­ливост във всички аспекти на човешките отношения - от разпределението на благата до правосъдието.

СВОБОДА

като отношение на човека

което е

морал и ценностна система

избор и поведение

към своето тяло

към вещите

към другите хора

естествени права

право на живот

право на собственост

право на свободно поведение

продължаване на човешкия род

самосъхранение

Исторически събития на естествен подбор

Формиране

на

народност

Философите на правото определят, че формалният закон е проекция на всеобщия закон - „закона на правото", който е откритие и продукт на разума. С този „закон" се съобразяват свободните и разумните човешки същества, той е критерий за оценка на всеки положителен или отрицателен факт от действител­ността и това е безусловно, защото хилядолетният човешки опит е концентрирал в правото цялата мъдрост и опит на човешката цивилизация в борбата й за оцеляване и самоусъвършенстване. Това е общият „закон", който ни задължава арпоп и затова е необходимо чрез нашия собствен разум да може да бъде изразен и като изходящ от висшия законодател... (според проф. Ц. Торбов). Законодате­лят, независимо от неговата обществена роля, не може да се отклонява от този общочовешки закон на разума, формулиран като нещо, което винаги ще същес­твува и е независимо от историческите обстоятелства. Освен това, тъй като този „закон на правото" е концентриран израз на разумността, той задължава всекиго със своята разумност и поради това е общовалиден и общозадължителен. Тази нормативност се опосредства от системата на морала и се трансформира в позитивното право - „правото на закона", когато общественото битие на човека създава предпоставките за формиране на държавата като форма на съвместен живот на хората, изграден върху единството на територия, език, култура, рели­гия и т.н. Фактът на съществуването на позитивното право доказва „свойството на човека да бъде свой собствен господар", който осъзнава свободата като битие. Като държавно организирана система на взаимодействие между хората правото определя по какъв начин и в каква форма се осъществява координира­нето на поведението на всеки „със свободата на другия, съобразно общия закон". В този процес законодателят е призван да планира бъдещето, като осигурява условия за прогреса на човешката цивилизация и гарантира основните човешки права на всеки гражданин на държавата.

2. 
   Структура на правото - публично и частно право. Правен отрасъл. Правен институт
   

Всички общества - от естествените общности до модерните държави на XX в., навсякъде и винаги са били изграждани върху основата на определен правов ред.

Системата на правото има своето теоретично и практическо значение в създаването на единното право на държавата, което именно въз основа на единството на критериите и принципите при подреждане на правните норми, дава възможност да се обхванат, в смисъл да се регулират, обществените отношения във всички сфери на обществено-политическия живот.

Първата обща систематизация на позитивното право е направена от Римска­та империя с делението на правната система на два основни дяла - публично право и частно право.

Правната наука развива тезата за определящата роля на метода на правно регулиране при диференцирането на правните норми на публични и граждански (частни). Всъщност методът на правно регулиране представлява специфичният начин, по който правните норми осъществяват своите регулативни функции спрямо даден вид обществени отношения. Тъй като публичните (обществени­те) правни норми гарантират ред, стабилност и сигурност на обществените интереси, тяхната регулативна функция се осигурява чрез метода на субордина­ция (съподчиненост, власт-подчинение). Това определя характера на публични­те правни норми като императивни (властнически), т.е. лицата, чието поведение се определя от тези правни норми, са пасивни (подчинени) правни субекти, които трябва да изпълнят определени задължения към държавата.

Гражданскоправните норми регулират правоотношенията между гражданс-коправните субекти чрез метода на равнопоставеност, което се изразява в следните принципи:

равенство на гражданскоправния статут и еднакво отношение на държа­вата към гражданскоправните субекти и формите на собственост;

свобода на договарянето;

автономия и самостоятелност на гражданскоправните субекти.

Като система, в структурно отношение, правото представлява съвкупност от взаимно свързани елементи—отрасли на правото, формирането и обособява­нето на отделните отрасли на правото се прави чрез два основни критерия: пред­мет и метод на правно регулиране. Предметът на правното регулиране отразя­ва еднородния характер и общите признаци на съдържанието на дадени общес­твените отношения, с оглед на които се определя и тяхната особеност, разбирана като важност и значимост, докато методът на правно регулиране се проявява като специфичен способ на въздействие на нормите на даден отрасъл на право­то спрямо съответния вид обществени отношения.По такъв начин всеки отра­съл на правото придобива своя качествена обособеност, предмет и метод на правно регулиране.

Вътре, в отделния правен отрасъл, също е необходима определена система­тизация на правните норми във връзка с неговите основни юридически понятия. Това се явява самостоятелен критерий за групиране на съвкупности от правни

норми, които уточняват различни страни от обема и съдържанието, респ. параметрите на приложното поле, на съответното юридическо понятие. Такава отделна съвкупност от правни норми, свързана с основно юридическо понятие на даден правен отрасъл, се нарича правен институт, какъвто е например правният институт на правото на собственост във вещното право или правото на иск в гражданското процесуално право и т.н.

Други общи критерии за систематизацията на правото подразделят правните норми на материално и процесуално право, на вътрешно и международно право.

3. 
   Основни правни системи на съвременността. Особености на българската правна система
   

Съвременното право се класифицира въз основа на различни признаци и по такъв начин могат да се обозначат различни правни системи. Безспорно с най-висока теоретична и практическа стойност е деленето на правото според неговия произход и неговите източници - дали негов източник е законът или основен източник е съдебният прецедент. По такъв начин общоприето е основните правни системи да се делят на четири групи според своя произход и на два вида законодателни системи според своя източник - континентално право и английс­ко право:

1. Правна система на държавите от романската (латинската) група, която има за своя основа главното римско право, с универсален източник на пра­вото - законът и делението на правото на държавата на публично и частно (гражданско). Към тази група принадлежат Франция, Испания, Белгия и др.

2. Правна система от германската група, която има за своя основа германско­то обичайно право, но в своята структура също ползва делението на публич­но и частно (гражданско) право, с основен източник на правото - закона. В тази група са Германия, Австрия, Швейцария и скандинавските страни.

3. Към англо-американската група се отнася правната система, възприета от Великобритания и САЩ, като всяка една от двете държави си има свое пра­во. Характерна особеност на тази система е, че липсва гражданска кодифи­кация, а най-съществената специфика представляват източниците на право­то, които са два:

общо право (common law), което се състои от съдебни прецеденти (rule of precedent); от своя страна съдебните прецеденти са само част от съдебни решения, постановявани по конкретни дела от ограничен кръг висши съдилища, които стават задължителни за всички съдии и съдилища;

закони (statut law), които се приемат от законодателния орган на държа­вата.

4. Държавите с мюсюлманско вероизповедание (Иран, Ирак, Либия и др.) имат

Когато разглеждаме в частност систематизацията на гражданското (частно­то) право, трябва да ползваме и общоприетите от юридическата теория системи на гражданското право:

а) Институционната, която спазва разпределянето на правните институти на три части (според институциите на Гай): лица, имущество и способи за него­вото придобиване. Тази система е възприета от френското гражданско зако­нодателство.

б) Пандектна система. По тази система е изграден Германският граждански закон и чрез него е усвоена в още редица страни. 11андектната система отде­ля в гражданското право една обща част, в която са събрани гражданско-правни норми, общи за всички граждански правоотношения (например граж-данскоправен статут на физическите лица и на юридическите лица) и отдел­ни гражданскоправни отрасли, които са „специализирани" да регулират оп­ределен кръг специфични обществени отношения - вещно право, авторско право, облигационно право, семейно право и т.н. Съпоставянето на пандект-ната система, прилагана от различни държави, разкрива разлика в състава и подреждането на отраслите на гражданското право, но определящи са час­тният интерес на гражданските правни субекти и равнопоставените отноше­ния между тях.

Ако в древния Рим е направена първата кодификация на всички правни норми в държавата в един законник – Corpus juris civilis, то общественото развитие на производителните сили и на производствените отношения налага специализиране на определени правни норми в регулирането на обществените отношения, които имат един и същи предмет-търговия, финанси, образование, строителство и т.н. По такъв начин в съвременната държава се оформят публичното и частното право, в които правната уредба на обществените отноше­ния е обособена в самостоятелна система от правни отрасли, а всеки отрасъл има своята систематизация според теоретичните възгледи и практическото удобство при прилагането на неговите правни норми.

Системата на нашето вътрешно (национално) законодателство следва общи­те традиции на деленето на правните норми в двата основни дяла - публично право и частно право.

Българското публично право обхваща съвкупността от всички правни норми, с които се регулират основните положения на държавното устройство и държав­ното управление, икономическата и политическата система на държавата, дей­ността на държавната администрация, националната сигурност, обществения ред, културата, образованието и т.н., изобщо всички сфери на обществено-поли-тическия живот в страната. Публичното право включва правните отрасли на: конституционното право, административното право, финансовото право, нака­зателното право и процесуалното право.